Георги Коновски
И какво от това… (9)

9.

Изстинах…

Значи някой все пак е видял пакета с парите…

И мен…

Нещо повече — знае кой съм, кои сме, къде сме…

За да прати предупреждение чрез Желчо — знае…

А времето се завъртя… Бързо, бързо… Замайващо…

Само му рекох да се маха. Да вземе майка си и да изчезват някъде. Не в града — че ония лумпени го търсят, не и към машата бърлога — защото крадците със сигурност ще дойдат…

Мислех, че ще дойдат…

Оказа се, че са дошли…

Тръгнах към скривалището отдалече — под дърветата, през два строежа, покрай автогарата, поомешах се с хората от селата, после свих покрай реката, влязох в подлеза, а на излизане се шмугнах в храсталака…

Минах през тръняците почти пълзешком. Да не ме видят…

Затова и не видях Доктора.

Докато не опрях глава до неговата…

Лежеше по корем, стиснал в ръка отскубната в агонията трева, извил очи настрани… С голямо тъмно петно точно в средата на гърба…

И нож до другата ръка.

Познах го. С него режехме салама, когато паднеше. Хляба го чупехме, ама салама режехме внимателно — хем не намирахме много, хем искахме да е повече. Поне по брой парченца.

Сигурен бях, че на него са всичките наши отпечатъци и нито един на убиеца. Беше го оставил тук, за да ме натопи пред полицията.

Грабнах ножа и отпълзях наляво. Като змия се гърчех, докато стигна мръсния канал, вливащ се малко по-надолу в рекичката.

Лежешком метнах ножа. Прелетя няколкото метра и се заби като сребрист рибок в пенещата се кална помия долу.

После прибрах Доктора.

Пълзешком, за ръцете, под разстлалите се отгоре храсти.

В края има едно дърво. Липа. Хубава, разперена. Дори берачите на липов цвят не я достигаха. Обрасла беше с треволяк и високи фиданки, криещи я от минаващите покрай телената ограда.

Там го погребах.

Рових с ножа — за втори път тоя ден копах за нещо ценно. Ама да ти каже… И тогава, и сега си мисля, че бих пожертвал оня пакет, за да върна времето и Доктора.

Не го познавах добре преди — а сега беше станал част от живота ми…

Като си нормален гражданин — имаш много познати и приятели. Понякога се сещаш за тях чак като ги видиш…

А ние нямахме такава голяма среда. Нашият свят сме си ние — от вашия идват храна, дрехи, пиячка… Но не и хора…

Зарових Доктора, казах молитвата за трапезата — друга не знам, пък тръгнах към бърлогата…

Трябваше да свивам партакешите и изчезваме нанякъде…

Не знаех къде. Ама където и да отидехме — все тая…

Само че в бърлогата нямаше никого.