Георги Коновски
И какво от това… (8)

8.

С ножчето изрових дупка до разклонения храст. Май чемшир е било — солидно, вече дърво, заемащо бая място, а всъщност позволяващо да се мине отдолу, растение…

И дупката запълни всичко — цял куфар.

А една пачка извадих. Разделих я на две и пъхнах едната половинка в малката хралупка на липата, другата свих в разклонението на трите чемширчета.

Не знам защо… Можеше да потрябват…

Отидох внимателно до бърлогата.

Точно Пена ми трябваше и тя беше там. Разпределяше някакви намерени дрешки. Щеше да го носи на Лудото Марче до гарата. Оная родила нещо, не знам какво и от кого. Аз много-много не питам. Като ми кажат — добре, като не щат — още по-хубаво…

Имам си достатъчно мои светове в мен, че и за други да мисля. Не ми харесват хората… Хич!

Някои човеци са свестни, приятни са ми… Ама хората… Едно време викаха, че трябва да сме хуманисти, да обичаме черни, жълти… И циганите да обичаме…

Че какви са ми, та да ги обичам?

Аз сестра ми не ща да знам къде е и какво прави, ще се загрижа за някой си Рамадан или Джан-джун (Нали знаеш как кръщават китайците? Мятат една тенекиена чиния и каквото се чуе…)

Ама виж — на Иван Мангала, на Кьоравата Гина, на Желчо… На тях помагам… Не, бе… Иван му викаме Мангала, но си е българин. Пък Гина е циганка… Май… не съм я питал, така изглежда… И децата й циганета чисти. Хеле пък Желчо… Черен, с дебели джуки и няма брадичка… Кротко момче е. Тихо такова… Преди месец някакви бяха замеряли Тина с камъни. Пък Желчо бил наблизо. Смлял ги! Истина ти казвам — смлял ги и тримата. Та затова го криехме в бърлогата. Докато се поуталожат нещата. Щото кой ще е виновен? Той, нали…

Кешки да бяхме го дали на полицията… Щеше барем той да оцелее…

Та свирнах аз на Пена, тя даде дрешките на Пърлето и оня забърза към гарата, при Лудото Марче. Щото Пърлето много бой яде за тия деца. Като ги види на улицата и се разлигавва, почва да им пее…

А майките пищят, викат полиция, бащи го бият…

Бе…

Айде остави…

Та й казвам на Пена — това и това. А тя изтръпна.

„Малей… Ми сега?“

Не знам, казвам й, паднаха ми, не му мислих…

И Пена ми рече: „Махай ги нанякъде, щото ще ни изядат главата…“

Да я бях послушал, ама…

Абе, и аз не знам какво ми стана…

Викам си — ще вземем малко от парите, ще заминем, ще се облечем и измием по пътя — после кой ще ни познае? Пък ще отидем в София, ще си вземем някое къще, ще се хванем на работа… Аз още мога, Доктора си има тапия — даже у раничката му е още, Пена ще гледа къщата… И Кьоравата Гина може да вземем, и Пърлето, и Лудото Марче с бебето даже…

Мани, мани…

Шантави работи… Дърт човек, какви неща замислил…

Чунким вчера съм се пръкнал и не знам какво е наоколо…

Ама — на…

Обещах й да ги махна. И се върнах при храсталака.

Но не ги махнах.

Измъкнах се от другия край, бавно тръгнах из центъра…

Пък хората приказват…

За обира, разбира се.

Как ония свили много пари — разправяха даже за десет милиона… Ама как се носят толкова…

И как полицията търсела някаква торба с пари, щото бандити я хвърлили на излизане, че не могли да я вземат на мотора.

Имало двама ранени от банката — пазача и касиерка някаква, дето се хвърлила на чорбаджията си парите да спасява. Че сега нея спасявали, ама ще я бъде ли…

И полицаи, полицаи, полицаи…

Навсякъде…

Много в цивилно. Аз тях ги надушвам. Опит. Ченгето си е ченге, ако ще като човек да е облечено…

Баш на края на гезмето видях Желчо. Бре! Излязал от бърлогата… Що ще тука?

А той ме стресна.

Отишъл до игралните автомати. (Обичаше си ги. Много му вървеше, много пари хвърляше, ама и много носеше на Гина, та тя не го спираше).

И таман си тръгнал, някакъв го настигнал и му казал: „Да върнете парите, защото…“

Толкова!