Георги Коновски
И какво от това… (15)

2.

… Очите му останаха втренчени…

Устата се сви…

Ръцете отпуснаха…

Аз завъртях незнайно отде попадналият ми тънък и остър кинжал. После внезапно го издърпах.

Помня — забих го от дясната му страна, под ребрата, в черния дроб…

С лявата ръка.

С дясната му запуших устата.

Но той не издаде и звук.

Само носът му смешно помръдна и бенката над устната се размърда.

После той се смъкна леко в краката ми.

Исках да го ритна.

Наистина исках.

Оня — другият, философът, вярващият, фаталистът — го нямаше. Кинжалът държеше различно Аз.

Отмъстителен, безогледен, студен, хладнокръвен, последователен…

Живеех само за това — да отмъстя.

За тия, които бяха около мен. И за мен…

За онзи Аз, който беше убит от престъпниците. И за този Аз, който се роди от тях…

Заразата на целта оправдава средствата беше ме обхванала…

Преди щях да разсъждавам как не може с мръсни ръце да изпереш чисти чаршафи. Как е невъзможно с кални крака да тръгнеш по светъл път. Как не бива да принизяваш идеалното към материалното…

Сега… Не…

Цинизмът е останал. Разбирането — погубено…

И те трябваше да си платят…

Те трябваше да си платят!

Щяха да плащат…

Макар засега да си мислеха, че са живи…

Включително този с бенката.

Започвах разчистването винаги с него — кошмари с отворени очи.

Убивах го как ли не — с каквото ми попадне…

Само че си знаех — няма да стане така. Ще има дебнене, ще има капани, ще има бавно, бавно отмъщение…

Кой ли беше казал, че отмъщението е като тортата — консумира се най-добре изстинало…

Е, аз изстивах…

А как беше в началото…