Георги Коновски
И какво от това… (4)

4.

Него ден ми беше някак чоглаво. Предния ден умря едно от кучетата. Ей така — прибирахме се в бърлогата, вървяхме по платното, край тротоара.

Горе все ни подритват, а тук само кола дето може да те удари, не човек…

И чух удар — като че топка се спука, вой… Умря, горкото…

Пък може за добро да е било — той Господ си знае работата. Ей я есента. Пак щеше да мръзне и се свива до нас — дано изкараме до пролетта…

Тая сутрин си тръкнах малко вода на лицето. Сапун нямахме, старият свърши, пък в кофите не бяхме намерили люспи. Нали вече шампоани ползвате…

Почесах брадата и рекох на Доктора да види къде е ножицата, да се офъкам вечерта.

После се разделихме. Всеки пое по кофите си.

Пена рано става, а Пърлето като че не спи. И те бяха заминали.

Аз поогледах района си. Миналата седмица видях, че някой е ровил преди мен. Личеше си. А уж честно си бяхме разпределили града…

Ама се появяваха цигани понякога, та ставаха конфликти…

Ааааа, не! Никакъв бой — що да предизвикваме вниманието на хората? Ако можем — смаризваме ги в някой ъгъл, ако не смеем — кротуваме ден-два. После викахме наши, та да обясним кое чие е.

То с тия цигани можеш се разбра…

Те са трудолюбиви — ходят, обикалят, търсят, разни неща вадят, лъскат, продават…

Не са като ония пияндета в махалата.

Но тая сутрин беше тихо. Обиколих кофите, понапълних торбата. И си рекох да се връщам…

Не, не — тия, дето ги виждаш да ровят по обяд, те са мърлячите. И при нас ги има. Лежат, спят, тръгват с надеждата, че някой нещо ще им е оставил.

Трябва сутрин да се ходи — дорде слънцето не се е вдигнало. Тогава вие отивате на работа и изхвърляте торбите с боклук.

А после само мързеливите булки отиват до кофата.

Ама най-често мятат през балкона.

Докторът си има един двор — поне на пет места мятат боклук. Събира го, изхвърля, а хубавите неща прибира.

Търпят го, защото иначе да им се е усмърдяла кооперацията…

Добре, извинявай! Връщам се в оная заран.

Та отнесох торбата в бърлогата, заделих какво има за ядене, хапнах почти цяла баничка (много обичам тия банички! Мазни, с горчиво сирене, хората хапват, ама не доизяждат, има повече за нас) и отидох на стената.

Мина кметицата — надута, ще се спъне, в краката си не ще да гледа…

Не, сега не може да ме познае, а едно време ме знаеше. И тогава си беше тъпа, сива, посредствена женичка. После я наеха за кметица, сложиха я на власт… Та три пъти вече.

Чувам аз от хората — циганите купували, та да й гласуват, малко машинации…

Ама тя си е ваша, вие си му мислете!

Минаха на върволица всичките ви местни величия…

Като гледаш — бързо преценяваш кой какъв е. Само походката стига…

Но това мен не ме интересува.

Е, понякога се кефя на видяното. Самочувствието си повдигам, значи. Какви идиоти — аз съм направо великан край тях…

Тогава спря мотор, двама с каски го подпряха на зида и влязоха в банката, а третият застана до желязната изтривалка…

Рекох си — е, те сега стана тя…