Георги Коновски
И какво от това… (2)

2.

На коя дата… Какви дати, какви дни? За мен денят започва ако се събудя, завършва ако заспя…

Да, и някои празници знам кога са. Няма начин да не разбера. А и ние също празнуваме тогава. Дори елхи имаме… Е, няколко дена по-късно, но имаме…

А Пена слага и почти здрави играчки за украса в бърлогата.

Да не говоря, че от кофите вадим цели торби с ядене…

Не, не са лоши хората… Знаят, че ние ще минем, оставят торбички и торби край контейнерите… Даже кучетата преяждат в тия дни…

Та — не помня деня.

Събудих се, почесах се, рекох си, че май пак ще трябва да напека якето, та да махна бълхите.

Ние въшки нямаме — не се дърпай… Ама от бълхите не можем избяга. И кучетата ги носят, и ние…

Абе, човеко, и бълхата е твар Божия. Иска да живее. Не знае защо, ама иска да живее…

То мигар ние знаем защо живеем…

Барем си измисляме и се лъжем. А бълхата е живинка честна — живее, хапе, скача… И хич не й пука за философии, политики, общества, световни кризи, любов, омраза…

Що да мрази?

Ако има къде — хапне. Ако няма — скача и търси. Ако не е бърза — хлопва я някоя длан. Ако се измъкне — още ще живее…

Простичко, нали?

Като вас…

Е, като вас, казвам. Защото вие живеете по правила и се товарите с още.

Нашите правила са прости — живей и толкова!

Да, да — знам… Нас, вас… Човечество, история, цивилизация…

И аз навремето четях туй-онуй… Докторът и сега четеше… Но каква полза? Светът си остава същия, като при бълхите.

Скачай — иначе ще те смачкат…

Само дето вие слагате табели как, къде и колко може да се скача…

И целият ви бълши свят се подчинява.

Аз също… навремето…

Мислех, че светът отива към друга степен, че човечеството се развива…

Оказа се, че се развива човекът. А човечеството не ще и да мръдне. На него му стига да скача по команда и да хапе, където му разрешат… От време на време да хапва не това отдолу, а някой друг — някой по-бавен и по-слаб.

Тогава рекох, че няма смисъл да скачам.

И седнах на крепостния зид…

Да, да — оня, дето е в центъра на града. И дето има табелки — от кой век било нещото.

Знам — забранено е…

Ти виждал ли си ме там?

Минавал си, виждал си ме…

И не ми обръщаше внимание. Както и другите минувачи. И полицаите. И кметицата ви…

Защо „ви“ ли…

Не разбра ли вече — ние сме два свята.

Аз си имам своя, ти си поставен във вашия.

И аз бях поставен, но не щях да скачам под замахващата длан и прескочих в моя свят.

Кметицата е ваша кметица — на гражданите.

Ние — аз, дърветата, стената, къщите — ние си съществуваме и без нея.

Може да нареди да бутнат стената… Но тухлите ще останат. И пак ще са някъде.

Може да каже да отсекат дървото. Но то ще стане дим — и пак ще намери свой свят.

Мен може да изкомандва да ме махнат, да не загрозявам стената. Но стената ще е в мен. А аз все някъде ще живея…

Моля?

А, разбрал си кой съм бил…

И какво от това?