Георги Коновски
И какво от това… (7)

7.

Пак ли се увлякох? Е, момче, ще слушаш… На теб ти трябва. Аз, да ти кажа, не обичам да приказвам. Сега. Едно време обичах.

Седнем на масата с приятели, всеки разправя нещо, аз също… Ама и слушам. Научих се да чувам и запомням. Много неща знам, много се постарах да забравя. Защото полза от знанията няма. Полза има в забравеното…

То и в моята книга пише — много знания, много тъга…

Да, Библията… Че моя е — на всички хора книга. Има, има в нея какво ли не… Само да четеш.

Едно време живеех до един даскал. Та той споменеше ли Иисус, все казваше „колегата Иисус“. Защото и той бил учител, ученици имал, пък един го предал, та го разпънали на кръст. А учениците гледали отдалеч и се кефели…

Как да не са се кефели?

Тогава — защо не са го освободили?

А, страх ги било…

От какво?

Нали им говорел за оня, другия свят? Който щял да е рай за тях — само ако вярват в него. А те не повярвали. Не щяли да умрат, та да отидат при него…

Кефели се на земните грехове, не щяли небесните богатства…

Може би, защото там, на небето, всичко е духовно.

Каквото можеш си представи, каквото можеш видя през себе си — това ще имаш там…

Но неговите ученици не виждали друго, освен материалното. И предпочели повечко да му се радват…

Пък и тарикати били. Почти всички били избити в негово име, обаче… по-късно… Хем за рая тръгнали, хем на Земята се насладили…

Добре, добре…

Момче, аз време нямам… Ти имаш… Ама не щеш да го използваш. И бързаш…

За къде?

Та тогава грабнах пакета и побягнах. Ама аз си знам летях ли, преобръщах ли се на кълбо…

Важното е, че се скрих в храстите.

Нащрек.

Ако тръгнат към мен — веднага да метна пакета настрани и да изчезвам.

Но… млади момчета. Търсят все това под носа, поглед не вдигат…

Погледаха в коренаците на храсталака, после решиха, че няма смисъл да ровят из бодилите…

А аз за толкоз си години битие се научих да разбирам поне пътят къде е. Късно, ама се усетих.

Пътят не е долу, в ниското.

Пътят е нагоре.

Гледаш право напред, гледаш далеч… И се опитваш да стигнеш. Това, под краката ти, е вече отминато. Ти си стъпил, ти си далеч. Ако се взираш надолу… Надолу ще и ходиш…

Заминаха, значи, вашите. И аз погледнах пакета.

Много яка, амбалажна хартия. Ама май напоена с нещо, че с ножа едва я разрязах.

Вътре — пари…

Ей, ако ги бях видял преди десетина години… Може и да се бях разтанцувал.

Сега ми стана някак си…

Абе, пари са — и то много… Ама ги видях вече. И разбрах, че няма да ми донесат нещо… Не късмет — нещо дори…

Щото пари съм виждал и имал. Минаваха по правата. Хладилника — аз — кенефа…

И аз не бях нищо повече от междинна станция за преработка на веществата в природата.

Не повече от червей — яде, изсира куп земя и…

От тия няколко години се научих да ям. Има — ям, няма — чакам. Толкова! Да си виждал торта, след като я изядеш?

Цялата й красота, привлекателност, вкус…

Лайно…

Мигът е заминал, тортата е изядена, човекът е уморен. Защото е заситен…

Погледнах, значи, аз парите. Пачки, пачки, пачки… Стотачки… Много… Може милион да бяха — бая голям беше пакетът…

Но още по-голям стана проблемът.

Ами сега?