Георги Коновски
И какво от това… (6)

6.

Той намери бърлогата. И я беше вече усвоил, когато се присъединих към групата.

На стотина метра зад крепостта, делят ни едни храсти само. Бодливи, едри, гъсти храсти.

Ако се приведеш — виждаш пътечката. Десетина метра и си на полянката, заобиколен от зеленината. А зад другия пояс е бърлогата ни. Стара къща, оградена с телена ограда.

Нещо хотел била, после я реституирали, ама наследниците се изпокарали, заобиколили я с тел — докато свършат делата. Но не свършват.

Аз трета година съм там, а Докторът я намерил преди пет още.

Има оцелели стаи, ние сме се настанили в една малка, на първия етаж. С комин — там сложихме кюмбето, с дивани — насъбрахме ги от другите стаи. Избушени, но биват. Като за нас.

Четирима сме — аз, Доктора, Пърлето, Пена. Други не викаме. Само Тина иде от време на време, но тя е особен случай.

Другите са опасни.

Ще завидят, ще ни натопят… А може да дойдат и те. Пък като станем много — все ще се намери някой да се оплаче в общината. И кой знае какво ще стане…

Та си крием бърлогата… Доколкото можем. Никога не минаваме през оградата откъм улицата. Там телта е здрава и хората мислят, че е невъзможно да се влезе.

Промъкваме се през храстите. Които направо дерат кожата през дрехите — ако не знаеш къде да се свиеш…

Доктора, ти казах, е бил лекар.

Женен бил. И още е. Официално. Жена му го изгонила на улицата заради апартамента.

Разправял ни е.

Още млад лекар се оженил. Искал да има дом, а и да постигне нещо. Но…

Нали ти казах — оженил се.

И цял живот влачил бремето.

Решил да изучи по-подробно едни билки. Знаел колко лековити са, искал лекарство да направи — природно. И след работа висял в мазето на кооперацията. Смесвал, мерил, изследвал…

Докато един ден не заварил мазето чисто.

А жена му спокойно казала, че е некадърник, че това са фантазии, че истинските мъже пари носят, че той никога няма да е истински мъж…

И почнала да го прекарва през мелницата на проклетията си.

Прибирала парите от заплатата му, ходила в болницата да проверява такава ли е, да не е скрил някой лев. За нищо, ама за нищо не го питала — дори какво да гледат по телевизията. То пак добре, че имаше две програми тогава, та не губел много.

Основното й свредло, с което го дълбаела, били парите.

Малко носи, какъв мъж е, хорските мъже…

И — хайде бе, тия пациенти нищо ли не дават, защо не работиш частно…

Пък той бил един от последните мохикани. Помагал на хората, но се срамувал даже да помисли за пари. И криел от нея, когато нещо някому услужел.

Любимото й изтезание било пак с парите.

Давала му сутрин някоя стотинка за деня.

Но обичала да се прави на забравила. Та той да застане облечен на вратата на спалнята и плахо да попита…

Пък тя му махвала с ръка — да, де, сега за едни пари ще става… Я да кара така, тя вечерта ще му ги върне.

Което, разбира се, не ставало.

Ако посмеел да попита вечерта, веднага му се озъбвала с контравъпрос: а отде е имал пари да изкара деня? А, не е ял? Ами тогава, значи, пари не му трябват…

Виж, за себе си обичала да купува. Доктора е човек интелигентен, с вкус. И досега потръпва като разказва за покупките й. Какво да се сетя…

Плетени шапки тип „идиотки“.

А, ти си младо момче, не помниш… Имаше френски филм — „Един идиот в Париж“. Та там главният герой носеше платнена шапка, на която кръстиха целия вид. Бяха много модни…

Или хобито й — да поставя снимки в рамки. Купувала рамчици, вадела мазните фотографии от тях и слагала свои.

Свои — най-вече свои.

На Доктора — никога! Че какъв е той в тая къща, та ще има негова снимка (не, че е искал, де)…

Накрая го изгонила.

И без това апартаментът бил на нейно име — нищо, че той няколко години работил и в болницата, и на строежа. Та по едно време на още места. Нощна охрана осем години изкарал…

Както и да е, просто метнала пред вратата някоя негова дреха, а на звъненето му заявила, че ще извика приятелите си и ще го претрепят…

Той тогава намерил бърлогата…

Викаш — докторите изкарват много пари? Изкарват… Ама Доктора не е само лекар. Той е и човек.

Което жена му най-мразела…