Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- artdido (2014 г.)
- Източник
- genek.info
Предоставено от автора
Корица: Деян Костадинов
История
- — Добавяне
5.
Не беше трудно да я открия. Запазила беше името си, отседнала беше при своя роднина. И започнала работа в някаква голяма банка. Което подсказваше, че няма да е в града ни. И няма опасност да ме срещне там… Освен…
Но имаше твърде много „освен“…
Пари имах…
Външният вид промених. Лека козметична операция — уж да оправя изкривена ноздра. Плюс банална прическа, брадичка катинарче…
Два големи куфара — натрупах в тях дрехи, които нямаше смисъл да обличам. Защо са ми? Без дрехи се раждаш, в стандартен костюм те погребват…
Но това беше моето — старото, мислене…
А в града пристигах като представител на голяма фирма. И трябваше да съм с подходящия багаж…
Така че…
Заминах с кола под наем. За месец. Смятах от морския град да наема друга. Резервна. Наех си и гараж дори — близо до апартамента. Който предплатих за половин година. И очаровах хазаите — възрастна двойка пенсионери.
А после се постарах да се появя тук-там…
За седмица станах известен комуто трябва. Представител на фирмата, проучващ региона за нови инвестиции, вдовец, с дъщеря във Франция и трима внуци там…
Скромен, непиещ, пушещ по малко, не страдащ от липсата на жени наоколо, вглъбен само в бизнеса си…
Време беше да започна сериозната работа…
Знаех само едного — оня с бенката. Градът беше неголям — нейде стотина хиляди жители. Та още на третия ден го зърнах. Пиеше си биричката — явно след работа — с още двамина. На сами центъра, в модерно кафене…
Не го следих. Нямаше нужда. И за това ще дойде времето.
Но запомних компанията му.
Бях почти сигурен, че това са двамата с мотора.
Дали са полицаи — не знаех. Може би — да, може би — не…
Не трябваше да бързам.
А и не бързах.
Умея да чакам…
Не е силата ми в бягането, а в дебненето… Случвало се е цели часове да чакам кога ще изнесе кофите момчето от големия ресторант. Пърлето не издържаше, все бързаше, дори ходеше да наднича през задната врата, та изяждаше някой шамар или ритник…
Но аз чаках…
Като змия…
Моментът…