Георги Коновски
И какво от това… (16)

3.

Просто отворих вратата на старичката камионетка и се претърколих на стария земен път.

Бяха ме затворили уж. Свалиха белезниците — от участъка излязох като свободен човек, току-що разпитан свидетел, който не знае нищо и случайно е видял само ненужни неща…

Изведоха ме, вкараха ме в камионетката. Оставиха ме сам. Дърт клошар… Безопасен… Примирен…

А аз изчаках и, когато видях, че тръгваме по някакъв междуселски път — изсипах се.

Чак след стотина метра вратата на камионетката се блъсна, някой от кабината видя какво става и колата спря.

И как мислеха, че ще ме намерят в тъмната лятна нощ? При това пред дъжд? Когато облаци са закрили тънката луна и вече вятърът свири между царевичните стръкове?

Просто се сврях в нивата.

И — по реда, по реда… После се приведох, пропълзях под няколко други… Пак по реда… И пак по диагонал напред…

Толкова!

Бях вече далеч.

Оставаше едно — да взема парите.

Нима мислите, че наистина ги бях изгорил?

Мислех го, усещах го, исках го… Но новото Аз ми кресна — Не!

И затова пренесох пакета в друго скривалище. Далеч, далеч в градския парк. До малката декоративна пещера над езерото.

Отдавна там не ходеха хора — дори през деня рядко се осмеляваха някои дечурлига да се покатерят.

Страхуваха се.

Там по едно време се завъртяха наркомани, имаше сбивания, обраха неколцина мирни граждани, решили да се приберат в квартала си по познатия пряк път…

Над пещерата имаше купчина камъни. Дали бяха за декор същи, дали ги държаха като резервни, за ремонт — не зная. Но там скрих пакета… и до него оставих кожената чанта с някои нужни неща. Предвидих — връщане назад няма…

Та се подготвих — и с дрехи, и с пари.

А на полицайчето казах, че съм ги изгорил.

Нямаше как да разберат истината. Преди да тръгна към бившия си апартамент, надникнах при бърлогата.

Пожар… Голям, искрящ, бушуващ пожар… Пукаха дърветата, чух как се срути горният етаж на бившия хотел…

Какви пари ще намерят… Или останките им…

Новият Аз — със сухи очи, стиснати зъби, като програмиран робот се добра до града някъде призори. Валеше, светкавици целеха къщите, всичко беше се свило нейде на сушина.

Освен мен…

Пресякох източното шосе, навлязох в парка и се успокоих. Взех пакета, сложих го в старата кожена чанта, смъкнах се в пещерата.

Тихо…

Опипом — колко пъти бях го правил в казармата, а после у дома повтарях във ваната — се обръснах. Старата самобръсначка свистеше от зор, аз изплезих език, но контролът с топлите ръце установи — гладко.

Изкъпах се под ручейчето, стичащо се отгоре и създаващо илюзия за естетсвен водопад.

Смених дрехите. Извадих от чантата стари, но чисти дънки, нахлузих риза, наметнах се с якето…

А после беше лесно.

Излязох на спирката, дочаках първата маршрутка към морския град.

Полицаите щяха да разпитват, обаче те търсеха брадат, мръсен клошар, с развлечен шлифер и кожена чанта. А в маршрутката се качиха от спирката трима мъже и две жени. Нито един от тях не отговаряше на описанието…