Ана Зегерс
Седмият кръст (7)

V

Сега мъглата се бе издигнала толкова нависоко, че стоеше над покривите и дърветата като ниско пухесто небе. Слънцето висеше замъглено над неравния селски път във Вестхофен като обвита в марлен абажур лампа.

„Само дано мъглата не се вдигне веднага — мислеха си едни, — та слънцето да изсуши гроздето, преди още да сме го обрали.“

„Дано само мъглата се вдигне по-бързо мислеха други, — че да доузрее докрай зърното.“

Но във Вестхофен малцина имаха такива грижи. Селото не беше лозарско, отглеждаше предимно краставици. Малко встрани от пътя, който водеше от Либахерау към шосето, се издигаше фабриката за оцет на Франк. Зад широкия чисто изкопан ров полята достигаха чак до пътя, който водеше към фабриката. „Винен оцет и горчица“, Матиас Франк — Синове. Валау бе настоял пред Георг добре да запомни тази табела. Щом се измъкнеше от тръстиката, той трябваше да се промъкне неприкрит три метра напред, а после да се спусне в рова, и то в левия му страничен ръкав, по продължение на полята.

Когато измъкна глава от тръстиката, той видя, че мъглата се бе дигнала толкова нависоко, че вече се виждаше групата дървета зад оцетната фабрика, и тъй като слънцето го грееше в гърба, на Георг се стори, сякаш дърветата пламват сами от неочакван странен огън. Колко ли време беше пълзял? Калните му дрехи се сливаха с пръстта. Ако можеше да остане да си лежи, никой няма да го намери. Край него няма да се случи нищо, може да се чуе само лек грач и пърхане на криле. Няколко седмици търпение, а после замръзналата снежна кора сняг спокойно ще покрие онова, което ще остане от него. Виждаш ли, Валау, колко е просто да се срине на пух и прах така добре обмисленият ти план? Та Валау въобще не можеше и да предположи колко много щеше да натежи тялото, което той сега трябваше да мъкне напред, подпрял лакти на неприкритото от нищо парче земя. Сякаш влачеше подире си цялото блато. Нещо свирна откъм Либахерау. Друг отвърна на изсвирването така ужасяващо близо, че Георг заби лице в земята. Пълзи! — беше го съветвал Валау, който бе преживял и войната, и рурските боеве, и боевете за Средна Германия, и изобщо всичко, което можеше да се преживее. Ти само пълзи, Георг! И никога не си внушавай, че са те открили! Мнозина са били откривани именно тогава, когато са си внушавали, че вече са ги забелязали, и тъкмо тогава извършвали някоя глупост.

Георг погледна между сухите стебла над края на рова. Толкова близо стоеше постовият — там, където пътят навлизаше от бостана с краставици в шосето, — толкова отчайващо близо стоеше, че Георг не се изплаши, а изпадна в ярост. Така близо стоеше — ръка да протегне и ще сграби този разкрачен, облегнал се на тухлената стена есесовец, — че за Георг беше истинско мъчение, дето трябваше да се скрие, вместо да се нахвърли върху него.

Бавно крачеше постовият по своя път край фабриката към Либахерау, с две втренчени в гърба му — в сивата и кафява безкрайност — пламтящи очи. Георг си помисли, че постовият непременно ще се обърне назад, като чуе как трака като същинска мелница сърцето му, макар че всъщност, сковано от смъртен страх, то тупаше по-тихо и от птичи криле. Георг се промъкна още по-навътре в рова, почти до онова място на пътя, където току-що бе стоял постовият. Валау беше му обяснил още, че точно там ровът преминава под пътя. Как и накъде продължава оттам обаче, и Валау не знаеше. Дотук спираше и неговото предвиждане. Затова сега Георг изведнъж се почувствува напълно изоставен. Спокойно! — само тази дума кънтеше все още в ушите му, един-единствен звук, муска от човешки глас.

„Ровът сигурно минава под фабриката — мина му през ума — и се превръща в отточен канал.“ Ще трябва да изчака, докато постовият се върне. Ето го, той се спира на брега, свири с уста. Откъм Либахерау някой му отвръща по същия начин. Сега Георг можа да разбере колко е голямо разстоянието между двете изсвирвания, изобщо из един път разбира много неща. Всяка клетка в мозъка му е мобилизирана, всеки мускул е напрегнат, всеки миг е изпълнен, ужасно уплътнен е целият му живот, той се задъхва в тази теснотия. И когато се напъхва във вонящия задушлив канал, изведнъж усеща, че му се повдига, защото този ров съвсем не е направен за промъкване, а само за задушаване. Георг усеща същевременно, че го обзема дива ярост, защото той не е плъх и това съвсем не е подходящо място за умиране.

Но ето че пред него непрогледната тъмнота се разкъса и той видя буря от малки водни пръски. За негов късмет дворът на фабриката не беше голям, навярно най-много четиридесет метра широк. Щом се измъкна отстрани на стената, той видя, че полето се изкачва към шосето и един път води право нагоре. В ъгъла между стената и полския път имаше купчина смет. Георг не можеше да направи нито крачка напред, сви се там и започна да повръща.

Откъм нивите се зададе възрастен мъж, който носеше през рамо две превързани с въже кофи, с които вземаше храна за зайците си от пазача на фабриката. Във Вестхофен всички наричаха старчето Гъбката.

Шест пъти вече бяха спирали старчето през късия му път насам. И всеки път той трябваше да се представя: „Готлиб Хайдрих от Вестхофен, наричан Гъбката.“

„Значи, пак се е случило нещо в концентрационния лагер — мислеше си Гъбката, докато вървеше през нивите съвсем бавно, с кофите през рамо, под яростния вой на сирените. — Също както миналото лято, когато един от тия нещастници се беше опитал да избяга и те го бяха застреляли. Дори сирената още не беше спряла, а те го бяха застреляли вече. По-рано тука не можеше да се случи такова безобразие. Как можаха да направят лагер под носа на хората! Вярно е, че сега човек все може да спечели нещичко из тоя край, където преди живеехме бедно като манастирски мишки. Всичко трябваше да караме на пазара. А дали е вярно, че след това ще дадат възможност на местните хора да вземат под аренда земята, която тия нещастници там са длъжни да пресушават, защото все пак може да се очаква, че ще ги изтеглят оттук. Казват също, че арендата щяла да бъде много по-ниска, отколкото отсреща в Либах.“

Така си мислеше Гъбката, но все пак още веднъж се обърна назад, за да разбере защо ли този така невероятно мръсен и окалян човек се е спрял на полския път пред купчината смет. Но щом видя, че нещастникът повръща, Гъбката се успокои, защото това все пак беше уважителна причина.

А Георг съвсем не беше забелязал Гъбката. Той продължи пътя си. Отначало искаше да тръгне към Ерленбах, надалеч от Рейн. Сега обаче не посмя да прекоси шосето. Затова промени решението си, ако изобщо можеше да се нарече решение неотменната крайна принуда на момента. Повлече се с тежки стъпки през нивата с отпуснати рамене и клюмнала глава, готов всеки миг да чуе, че някой го вика или че стрелят по него. Напъха пръстите на крака си в рохкавата пръст — ей сега, сега, миличка моя. Те ще ме викат — мина му през ума, — после ще гръмне. И той усещаше как нещо го дърпа в коленете надолу и го кара направо да се просне на земята. После му хрумва: „Те непременно ще стрелят ниско в краката ми, за да могат да ме отмъкнат жив.“ Притвори очи. Усети от хладния лек утринен ветрец някакъв прилив на неимоверна скръб, която никой човек не може да надживее. Продължи да се препъва нататък, после се спря. Пред краката му на полския път лежеше зелена панделка. Втренчи поглед в нея, сякаш тя току-що бе паднала от небето върху пръстта на нивата. Вдигна я.

Тогава пред очите му израсна едно момиченце, облечено в престилка с ръкави, вчесано на път. Двамата се загледаха учудено. Детето отмести поглед от лицето му към ръката. Той му подръпна плитката и му подаде панделката.

Детето веднага изтича към една възрастна жена — баба му, — която изведнъж също се оказа, че стои на пътя.

— Занапред ще ти връзвам плитката с канап, така да знаеш! — рече старата жена и се разсмя. А на Георг тя каза: — Всеки ден трябва все нова панделка да й връзвам на плитката.

— Ами че отрежете й я! — рече той.

— А, само това не! — отвърна старицата.

После тя се втренчи в него. В този миг откъм оцетната фабрика, която все още беше близо до тях, се разнесе гласът на Гъбката:

— Чекмедженце!

Така именно наричаха старицата всички хора във Вестхофен, задето тя цял живот бе събирала какви ли не нужни и ненужни неща, за каквито може да се сети човек — пластири, канапчета, бонбони против кашлица. Сега тя замаха буйно със сухата си ръка през полския път към Гъбката, с когото на времето си бе танцувала и за когото някога едва не се бе омъжила, и около беззъбата й уста, върху набръчканите й бузки разцъфна онази силна възбуда, с която съвсем стари хора изразяват веселието си.

Ала щом видя непознатия, ужасно изцапан човек, който сигурно работеше в оцетната фабрика, да върви заедно със старицата и с детето, Гъбката съвсем се успокои и престана да мисли за онова неясно чувство, което го бе обзело преди малко. Дори и самият Георг, вървейки след бабата и детето, се почувствува приет от хората, макар и само за няколко минути. Ала полският път не водеше само към селото, както Георг бе предположил, а се разделяше на два нови — единият водеше към селото, а другият — към шосето. Старицата бе напъхала панделката на внучката в джоба на фустата си при какви ли не други боклуци и сега водеше до себе си за плитката детето, което едва се сдържаше да не заплаче. Бабката бърбореше:

— Чухте ли преди малко какво представление направиха, ох, ох! Какъв вой беше! Сега е спокойно. Хванали са го. Няма да му е весело. Ох, ох! — Тя хихикаше и се вайкаше. На разклонението на пътя се спря. — Мъглата се вдигна! Виж!

Георг се огледа. Наистина мъглата се бе вдигнала, светлосиньото военно небе блестеше чисто и ясно.

— Ох, ох — отново рече старицата, защото два, не, ето вече три самолета се стрелнаха от небесната синева надолу, блеснаха на слънцето и закръжиха току над самите покриви на Вестхофен, над блатото и над нивите.

Георг крачеше непосредствено след старицата, която водеше внучето си към шосето.

Вървяха, без да срещнат никого, цели десет метра по шосето. Старицата беше млъкнала. Изглежда, беше забравила всичко — и Георг, и детето, и слънцето, и самолетите, и сега се беше замислила над нещо свое, случило се някога, когато Георг не е бил още роден. Георг върви по петите й, иска му се дори да се хване за полата й. Та това не е истина, той върви само насън с тази старица, която държи за полата, а тя въобще не го усеща. Той ей сега ще се събуди, Логербер ще се развика в бараката…

Вдясно започваше дълга ограда със стъклени трошки отгоре. Повървяха няколко крачки покрай оградата, непосредствено един след друг, Георг последен. Неочаквано, без да дава никакъв сигнал, зад гърбовете им изникна мотор. Ако сега старицата се обърнеше назад, трябваше да повярва, че земята е погълнала Георг. Моторът прелетя край тях.

— Ох, ох! — изгрухтя старицата, но продължи да се мъкне напред; Георг бе изчезнал не само от пътя, но и от паметта й.

Георг лежеше от другата страна на стената, ръцете му бяха целите окървавени от стъклените трошки, лявата ръка бе разкъсана под палеца, дрехите му също бяха разкъсани чак до месото.

Дали няма ей сега да слязат и да дойдат да го вземат? Откъм ниската червена тухлена постройка с многото прозорци долитаха гласове, ясни и дълбоки, после до него достигна цял хор от бързи момчешки гласчета. Коя дума или може би цяло изречение искат да му набият те в мозъка в един предсмъртен час? Откъм противоположната посока се зададе мотоциклет, ала отмина към лагера Вестхофен. От това на Георг не му стана по-леко, а напротив — чак сега усети болката в ръката си — идеше му да я прегризе над китката.

Пред лявата тясна страна на червеното здание, което се оказа земеделско училище, имаше оранжерия; главният вход и стълбището бяха на тясната страна и гледаха към оранжерията. Между фасадата към улицата и стената имаше склад. Георг наблюдаваше склада, който му препречваше гледката по-нататък. Примъкна се дотам. Вътре беше тихо и тъмно. Миришеше на лико. Очите му скоро различиха дебели връзки лико, които висяха на стената редом с всевъзможни инструменти, кошници и дрехи. Тъй като сега вече нищо не зависеше от съобразителността му, а само от онова, което хората наричат късмет, той се успокои и започна да разглежда хладнокръвно. Откъсна парче плат от някаква дреха. Завърза с него лявата си ръка, като си помагаше със зъбите и с дясната. После се зае да си избере дреха; откри едно дебело кафяво яке от кадифе с цип и го напъха през главата си върху нагизналите в кръв и пот дрехи. Огледа се и за обувки. Бяха все хубави и нови. Само дето не можеше да излезе навън! Надникна през една пролука в дъсчената стена. Зад прозорците и в оранжерията се виждаха хора. Сега някой заслиза по стълбата и мина отсреща в оранжерията. На вратата се спря и се извърна към склада. Някой му подвикна от един прозорец и човекът се върна в училището. После отново стана тихо. Слънцето блестеше върху стъклата и върху металните части на някаква машина, която лежеше до стълбата полуопакована.

Неочаквано Георг скочи до вратата и измъкна ключа. Усмихна се сам на себе си. Седна на пода с гръб към вратата. Загледа новите си обувки. Две-три минути продължи това състояние, последното самовглъбяване на човек, който знае, че за него всичко вече е свършено и му е напълно безразлично. Ако влязат сега, с какво да ги удари — с мотиката или с греблото? Той сам не знаеше какво го изтръгна от онзи унес, не беше нещо отвън, а може би болката в ръката, или може би някой закъснял отзвук от гласа на Валау в ушите му. Пъхна отново ключа в ключалката. Надникна през пролуката на вратата. Да се върне на шосето през оградата, не можеше. Между набодената със счупени стъкла ограда и небето се проточваше кафява ивица хълм с лозе; въздухът беше толкова прозрачен, че можеше да се преброят връхчетата на лозите на най-горния ред, които се подаваха над светлосинята черта. И докато гледаше притъпено към последния ред лози, изведнъж някой, когото той не познаваше, му даде неочакван съвет — Георг не знаеше дали това беше Валау от Рур или някой кули в Шанхай, или някой член на Щуцбунда във Виена, който се бе спасил от опасността, грабвайки на рамо някакъв странен предмет, и така бе отклонил вниманието от себе си, защото подобен товар оправдава целта и закриля носача. Сега този съветник припомни на Георг, който стоеше в склада пред леко открехнатата врата към обезопасената със счупени парчета стъкло стена, че някога някъде друг човек в неговото положение се е измъкнал по този начин от някаква къща във Виена или от някой чифлик в Рурската област или от някоя задънена уличка в Шанхай. Той дори не знаеше дали лицето на неговия съветник носи познатите черти на Валау или беше жълтокожо, или загоряло от слънцето, ала въпреки това разбра съвета: грабни на рамо онази машинна част край стълбището! Нали и без това трябва да излезеш оттук, може нищо да не излезе, ала друг изход нямаш. Положението ти действително е твърде отчаяно, но и моето тогава не беше по-добро…

Без да знае дали изобщо го е забелязал някой, или са го взели за човек от машиностроителната фабрика, или пък за онзи, чието яке беше облякъл, на първо време той се измъкна между оранжерията и стълбището и излезе през външната порта на пътя пред стената на училището, който гледаше към полята. Лявата ръка, с която държеше машинната част, така силно го болеше, че няколко минути той дори не усещаше никакъв страх. Продължи по пътя успоредно на шосето край няколко къщички, обърнати все към полята и от чиито горни прозорци навярно се виждаше чак Рейн. Самолетите продължаваха да бръмчат, небето вече се синееше през мъглата, навярно наближаваше пладне. Езикът на Георг пареше, вкоравилите се дрехи под якето горяха кожата му, измъчваше го непоносима жажда. Машинната част се поклащаше леко на рамото му, а заедно с нея и металическата марка на машината. Той тъкмо се канеше да остави товара си и да отдъхне, когато го спряха.

Навярно беше единият от патрулиращите мотоциклетисти, който го бе забелязал от шосето в пролуката между две къщи: силует на някакъв неподозрителен, крачещ през полята мъж с товар на рамо, на фона на спокойното обедно небе. Патрулът го спря, защото спираше всекиго, но без особено настървение. Веднага му кимна да си върви, щом Георг му показа марката на машината. Може би Георг трябваше да продължи спокойно пътя си до Опенхайм и по-нататък — така го съветваше невидимият покровител, който му бе помогнал да се измъкне от бараката. Георг сякаш дори чуваше тихия настойчив глас, който му казваше: върви нататък, продължавай! Ала подвикването на патрула го бе пронизало чак до сърцето. Неочаквано той отмъкна машинната част колкото се може по-надалеч от шосето, през полята, към брега на Рейн и към село Бухенау. Колкото по-силно биеше сърцето му от страх, толкова по-тих ставаше гласът, който го съветваше, да не се отклонява по полския път, докато най-после съвсем заглъхна под бесните удари на сърцето му и под камбанния звън, който долиташе откъм Бухенау. Остър, горчив камбанен звън, погребален. Георг влезе в селото под оцъкленото небе. И веднага почувствува: тук го чака капан. Мина край двама стражари на пост, които го изгледаха втренчено: усети погледите им върху гърба си. И, щом излезе на селската улица, зад него се разнесе остра свирка, тихичка, ала го прониза целия.

В селото неочаквано настана раздвижване. Разнесоха се свирки от единия до другия му край. Чу се команда:

— Всички по домовете си!

Изтракаха външни порти. Георг остави товара си и се вмъкна през съседната порта зад купчина подредени дърва. Селото беше блокирано. Бе тъкмо по пладне.

 

 

В Грисхайм Франц тъкмо влезе в столовата. Вече знаеше, че са арестували Дръвничето. Антон го хвана за лакътя и му каза всичко, каквото бе научил.

По същото това време Ернст Овчаря почука на кухненския прозорец на Манголдови. Софи отвори и се усмихна. Тя беше закръглена и яка, но с нежни глезени и китки на ръцете. Ще може ли Софи да му претопли картофената супа, защото си е счупил термоса? Че да влезе вътре да се нахрани с тях, отвръща му Софи. А пък Нели ще внимава да не цапа.

Неговата Нели, отвръща Ернст, не е куче, а истинско ангелче. Но все пак той има съвест и затова именно му плащат.

— Софи — рече Ернст, — хайде донеси ми затоплена супата на полето; ех, Софи, не ме гледай така! Погледнеш ли ме така с малките си златни оченца, целия ме пробождаш!

Той мина през полето към своята каруца. Избра си слънчево местенце, постла няколко вестника и хвърли отгоре палтото си. Седна и зачака. Гледаше доволен идващата насреща му Софи.

„Същинска ябълчица е — мислеше си, — такава закръгленичка, сочна и с тънки, тънки стебълца.“

Софи му донесе супата и към нея картофени кнедли с парченца круши. Двамата бяха ходили заедно на училище в Шмидхайм. Тя седна до него.

— Смешно — рече девойката.

— Какво е смешно?

— Ами че именно ти стана овчар.

— Наскоро същото ми казаха и там долу — отвърна Ернст и посочи надолу към „Хьохст“. — Вие сте здрав, млад човек, природата ви е предопределила за нещо съвсем друго. — Ернст менеше невероятно бързо лицето и гласа си, така че ставаше ту Майер от Работническото бюро, ту Герстл от Работническия фронт, ту кметът Краус от Шмидхайм, после самият той — Ернст, — макар и твърде рядко. — Защо не оставите някой по-възрастен другар да заеме мястото ви?… Тогава аз пък му рекох — продължи Ернст, след като изгълта набързо няколко лъжици супа, — че в моя род ние наследяваме овчарския занаят от баща на син още от времето на Вилигис.

— Какъв е тоя Вили? — попита Софи.

— И ония долу ме попитаха същото — отвърна Ернст и сдъвка кнедлата с парченцата круши. — Вие на времето явно не сте внимавали в училище. Тогава те ме попитаха защо не съм се оженил, след като другите мъже на моите години са женени и си имат и наследници, макар че си изкарват хляба много по-трудно от мен.

— И ти какво им отговори? — попита Софи с леко прегракнал гласец.

— Ами — отвърна Ернст невинно — казах им, че вече съм сложил началото.

— Как така? — настръхна Софи.

— Ами защото вече съм сгоден — отвърна Ернст със сведен поглед, макар че не изпусна из очи как Софи побледня и посърна. — Сгоден съм за Марихен Виленц от Боценбах.

— Ха — рече Софи със сведена глава и приглади полата над краката си, — че Марихен Виленц от Боценбах е още ученичка.

— Ами нищо — отвърна Ернст, — много ми е хубаво да гледам годеницата си как израства пред очите ми. И въобще това е стара история, друг път ще ти я разкажа.

Софи мачкаше стръкче трева в ръцете си. После го оправи и го прекара през зъбите си. Промълви подигравателно натъжена:

— Влюбен, сгоден, женен…

А Ернст, който я наблюдаваше с удоволствие и не изпускаше из очи нито промяната на настроението, нито потръпването на ръцете й, постави двете паници една в друга, след като хубавичко ги беше омел, и рече:

— Благодаря ти, Софи. Ако всичко умееш така добре, както умееш да правиш кнедли, всеки мъж ще бъде щастлив с тебе. Ха погледни ме де, не искаш ли да ме погледнеш? Ако ме погледнеш пак така с хубавите си две оченца, може дори завинаги да забравя Марихен.

Той сподири Софи с поглед, когато тя затрака с паниците надолу през полето, после викна:

— Нели!

Кученцето се хвърли на гърдите му, постави предните си лапи върху коленете на Ернст и го погледна в очите — едно черно вързопче безпрекословна преданост. Ернст натика лицето си в муцунката на кученцето, после разтърка главата на Нели с двете си ръце в пристъп на нежност:

— Нели, Нели, знаеш ли ти кого обичам аз най-много, знаеш ли ти, Нели, как се казва онази, която ми харесва най-много от всички женски същества на света и от всичките ми познати? Нели се казва.

През това време домакинът на селскостопанския техникум „Даре“ удари звънеца за обяд — четвърт час след пладне. Малкият Хелвиг, градинарски чирак, изтича най-напред в склада, за да вземе двадесет пфенига от портмонето си в кадифенето яке. Трябваше да върне пфенигите за два билета от лотарията на Зимната помощ. През цялата година в училището имаше курсове предимно за синовете и дъщерите на селяните от съседните села. Училището имаше и опитно поле, на което работеха не само учениците, а и неколцина градинари и чираци по договор.

Чиракът Хелвиг, русоляв, източил се нависоко момък с будни очи, претърси най-напред учудено, после ядосано, а накрая възбудено целия склад, за да си намери якето. Беше си го купил миналата седмица, скоро след като си бе намерил за пръв път момиче. Нямаше да може още да си купи такова яке, ако не бе спечелил една малка печалба на някакво състезание. Сега той извика другарите си, които вече бяха насядали по масите за обяд. Светлата трапезария с гладко излъсканите дървени маси както винаги бе почти празнично украсена с цветята на сезона и със свежи клонки, завити около портретите на Хитлер, Даре и няколкото пейзажи на стената. Отначало Хелвиг сметна, че приятелите са му погодили номер. Те й без това му се подиграваха, защото якето му беше малко по-голямо и защото му завиждаха заради девойката. Сега момчетата със свежите открити лица, в които еднакво се преливаха момчешки и мъжки черти както и върху лицето на Хелвиг, веднага започнаха да го успокояват и се заеха също да търсят. Скоро някой извика:

— Какви са тези петна?

Друг добави:

— На мен някой ми е скъсал хастара!

— Тук е влизал някой — рекоха всички в един глас, — този някой ти е откраднал якето, Хелвиг.

Момчето едва се сдържаше да не заплаче. В това време дойде и дежурният от трапезарията. Какво са се насъбрали тука тези хлапаци? Хелвиг заразказва, побледнял от гняв, че са му откраднали якето. Повикаха и дежурния учител, и домакина на училището. Разтвориха широко вратата на склада. Сега видяха петната по дрехите и разкъсания хастар на едно старо яке, цялото опръскано с кръв.

О, да бяха откъснали само хастара и на неговото яке! Сега вече по лицето на Хелвиг нямаше никакви мъжки черти. От яд и мъка то бе станало съвсем детинско.

— Само да го намеря тоя, ще го убия! — заяви Хелвиг.

Не се успокои и когато Мюлер видя, че са му откраднали обувките. Мюлер беше единствен син на богати селяни и лесно щеше да си купи нови. А той, Хелвиг, трябваше отново да пести и да пести.

— Най-напред се успокой, Хелвиг — намеси се след малко лично директорът, когото домакинът бе вдигнал направо от домашната трапеза, — успокой се и опиши якето си колкото можеш по-точно. Този господин е от криминалната полиция и само той може да ти намери якето, ако му го опишеш съвсем точно.

— Какво имаше в джобовете? — попита любезният непознат дребен господин, когато Хелвиг завърши описанието си, като преглътна горчиво след думите „и с вътрешни ципове“. Хелвиг се замисли.

— Имах и портмоне — добави той, — в него имаше една марка и двадесет пфенига, една носна кърпа, едно ножче…

Прочетоха му още веднъж съставения протокол и го накараха да го подпише.

— Откъде ще мога да си прибера якето?

— В училището ще ти съобщят, моето момче — отвърна директорът.

Това, разбира се, не беше никакво утешение за момчето, но разсея до известна степен отчаянието му, след като разбра, че онзи, който бе задигнал якето му, все пак не е някакъв обикновен крадец. Още щом огледа склада, домакинът веднага бе разбрал какво се е случило. Затова побърза да попита директора дали да позвъни в полицията.

Когато Хелвиг слезе на двора — веднага след него бяха повикали Мюлер да опише обущата си, — целият двор между училището и стената беше ограден. Вече бяха отбелязали мястото, където Георг беше прескочил стената и бе смачкал засадените в редица плодни дръвчета. Пред стената и пред склада стояха часови. Учители, градинари и ученици се блъскаха пред забранената зона. Наложи се да продължат обедната почивка; граховата супа със сланина бе хванала кора в големите казани.

На няколко метра от заградената зона един възрастен градинар работеше нещо край пътя, без да обръща внимание на всеобщата възбуда. Той беше от селото на Хелвиг. И може би именно защото старецът нищо не го попита, Хелвиг се спря пред него, а пребледнялото му до преди малко от гняв лице междувременно съвсем се бе зачервило от усърдието и важността, с които момчето отговаряше на всички зададени му въпроси.

— Казаха, че ще си получа обратно якето — рече момчето.

— Аха — отвърна градинарят.

— Накараха ме да го опиша съвсем точно.

— И ти описа ли го? — попита градинарят Гюлчер, без да вдига глава от работата си.

— Ами да, трябваше! — отвърна момчето.

Домакинът удари за втори път звънеца за обяд. В трапезарията отново настана шумотевица. И дотук вече беше стигнала мълвата, че в Либах и в Бухенау разрешили и на членовете на Хитлеровата младеж да търсят избягалите затворници. Всички разпитваха един през друг чирака Хелвиг. Сега обаче той се беше умълчал. Изглежда, че се мъчеше да потисне някакъв нов, по-лек пристъп на мъка. Сети се, че в якето беше и членската му карта от Туристическото дружество в Бухенау. Не трябваше ли да отиде да съобщи и това?

А какво ли можеше да стори крадецът с неговата членска карта? Можеше просто да я подпали с клечка кибрит. Но къде ти клечка кибрит у затворник? Можеше направо да я накъса и да я хвърли в някой клозет. Но нима един беглец може току-така да се вмъкне в общински клозет? Ами може направо да я е стъпкал в калта някъде — помисли си момчето странно успокоено. После Хелвиг се отклони малко от пътя си и мина още веднъж край стария градинар. Досега той не бе обръщал никакво внимание на този човек, който бе от неговото родно село, както младите хора въобще не обръщат внимание на старите, които винаги са някъде край тях и един ден просто изчезват, защото са умрели. Хелвиг и сега се спря без никаква причина зад стария Гюлчер, който разсаждаше лук край шосето. Чиракът Хелвиг се ползваше с добро име сред Хитлеровата младеж и в градинарското училище и навсякъде напредваше добре. Беше яко, открито и схватливо момче. Беше убеден, че на мъжете, които затваряха в лагера Вестхофен, мястото им е точно там, също както мястото на лудите е в лудницата.

— Ей, Гюлчер — рече той.

— Какво?

— В якето ми остана и членската ми карта от нашето дружество.

— Е, та?

— Дали да ида да съобщя и това?

— Че нали всичко си съобщил, нали така трябвало! — отвърна градинарят.

Сега той за пръв път вдигна лице към момчето и добави:

— Не се безпокой, ще ти върнат якето.

— Мислиш ли? — попита момчето.

— Сигурно. Те непременно ще го хванат, и то навярно още днес дори. Колко струваше якето ти?

— Осемнадесет марки.

— Значи, е било хубава стока — рече Гюлчер, сякаш искаше отново да накара момчето да съжалява, — ще издържи доста. Ще можеш пак да си го обличаш, когато излизаш с момичето си. А пък оня — той махна неопределено с ръка над полето, — него тогава отдавна вече ще са го ликвидирали.

Момчето сбръчка чело.

— Е, че какво от това? — отвърна то неочаквано грубо и сопнато.

— Ами нищо — рече старият Гюлчер, — нищо.

„Защо ли ме погледна така?“ — помисли си чирачето.