Ана Зегерс
Седмият кръст (22)

V

В жълтеникавото палто Георг се чувстваше по-леко и някак си чужд сам на себе си.

„Трябва да те помоля за прошка, Белони…“

А сега какво? Улиците скоро щяха да опустеят, от кафенетата и кината хората щяха да се приберат по домовете си. Нощта беше пред него, истинска бездна, докато той се бе надявал на подслон. Вървеше като автомат от силната умора — една наперена кукла, придвижвана от пружина. Беше решил, че на другия ден ще изпрати Лени при един от старите си приятели — Боланд. Сега ще трябва сам да отиде. Не му остава нищо друго. Истинско щастие е, че поне бе облякъл тези дрехи. Обмисляше най-краткия път, по който можеше да стигне. Да си проправи път през тесните пътища в главата си, която сега не мислеше за нищо друго, освен за сън, беше също така мъчително, както и да върви по истинската улица. Пристигна там малко преди десет и половина. Външната врата на къщата беше отворена, тъй като две съседки се сбогуваха надълго и нашироко. Осветеният прозорец на третия етаж е на Боландови. Дотук всичко е наред. Къщата е още отворена, хората са още будни. Той не се съмняваше, че може да отиде при Боланд. Боланд е най-добрият от всички възможни. Далеч най-добрият — така че няма нужда отново да се замисля над това.

„Той е човекът, който ми трябва“ — повтаряше си Георг вече по стълбите.

Сърцето му биеше спокойно, може би, защото не мислеше вече за никакви ненужни предупреждения, може би защото този път действително нямаше нужда въобще да предупреждава.

Позна жената на Боланд. Тя не беше нито стара, нито млада, нито хубава, нито грозна. Веднъж — спомни си сега Георг, тя бе прибрала у дома си едно чуждо дете по време на стачка. Някой довел вечерта в кръчмата на мъжа й останалото без родители дете — навярно бяха пратили баща му в затвора. Боланд го хванал за ръка и го отвел горе в жилището си, за да попита жена си, и се върнал без детето. После вечерта се проточила, имали някакво заседание за уреждане на бъдеща демонстрация. Междувременно детето си намерило вече родители, братче и сестриче и топла вечеря.

— Мъжът ми го няма — рече жената, — но можете да отидете при него отсреща в кръчмата. — Тя беше малко изненадана, но не прояви никаква подозрителност.

— Мога ли да го почакам?

— За жалост, няма никаква възможност — рече жената, не сърдито, но решително, — вече е късно, а аз имам болно дете.

„Ще трябва да го издебна — помисли си Георг. Слезе малко по-надолу и седна на едно стъпало. — Ами ако затворят сега долу вратата? Може да дойде някой преди Боланд и да ме намери тук, ще почне да ме разпитва. А и Боланд може да се върне заедно с някой друг. Навярно ще бъде по-добре да го изчакам на улицата, или пък да вляза вътре? Жена му не ме позна, учителят тази заран ме сметна за стар колкото баща си.“ — И той се измъкна между двете все още сбогуващи се съседки и излезе на улицата.

Може би това беше същата кръчма, в която бяха довели на времето чуждото дете. Леко пийнали, посетителите вече се канеха да си отиват и се смееха така високо, че от съседните прозорци им зашъткаха. Бяха все щурмоваци, само двамина бяха в цивилни дрехи и единият от тях беше Боланд. Той също се смееше, макар и както винаги беззвучно и добродушно. Външно той не се беше изменил. Отдели се от останалите и продължи заедно с двамата щурмоваци. Бяха престанали вече да се смеят, само се усмихваха. И тримата живееха в същата къща, защото единият отключи долната врата — току-що я бяха заключили — и останалите двама го последваха.

Георг знаеше, че компанията на Боланд можеше да не означава нищо. Знаеше също така, че униформените ризи на Щурмовите отреди на неговите спътници също така можеха да не означават нищо. В лагера той бе чул и бе научил много неща. Знаеше, че животът на хората се бе променил — както външността, така и кръгът на приятелите и формите на борбата им. Знаеше това, както го знае и Боланд, ако действително си е останал същият. Георг знаеше всичко това, ала не го почувствува сега.

Георг чувстваше всичко така, както бе чувствувал през последните години, така, както бе чувствувал във Вестхофен. Сега нямаше време да разсъждава защо тези ризи може да са необходими на спътниците на Боланд и защо тези спътници са необходими на Боланд. Само щом ги видя, той бе обзет от същите чувства както във Вестхофен. А и върху челото на Боланд нямаше никакъв знак, който да му даде да разбере, че все още може да му има доверие. Георг не го почувствува. Може Боланд да си бе останал същият, но може и да не бе.

„Какво да правя сега?“ — мислеше си Георг.

И в същия миг вече бе направил нещо — бе изчезнал от улицата, на която живееше Боланд. Градът се оживи още веднъж, беше последната улична гълчава преди падането на нощта.

 

 

— Наложило се е да арестуват жената на Бахман във Вормс.

— Защо? — попита грубо Оверкамп.

Той се бе обявил против това арестуване, защото смяташе, че с него щяха само да предизвикат любопитството и безпокойството на населението, докато откритото вземане под своя защита на семейство Бахман от страна на полицията щеше най-добре да го изолира.

— Когато свалили примката от шията на Бахман горе в мансардата, жена му се разкрещяла, че той трябвало да направи това вчера, преди разпита, и че било жалко за въжето й. Не се успокоила и след като откарали мъжа й. Подлудила всичките съседи наоколо, крещейки, че тя е невинна, и тъй нататък, и тъй нататък.

— А съседите как реагирали?

— И така, и така. Да изискам ли рапортите?

— Ами, ами! — отвърна Оверкамп. — Ние нямаме повече нищо общо с това, там вече е ресор на колегите от Вормс. Ние и без това си имаме достатъчно работа тук.

 

 

И все пак Георг не можеше да се разнесе като въздух. Помисли си: „Ще отида с първата срещната.“

И когато тя се появи иззад един навес, насред Форбахщрасе зад сточната гара, тази първа срещната все пак беше много по-страшна, отколкото той можеше да си я представи. Помисли си, че не би могъл да я докосне дори и с пръст. Кожата съвсем бе увиснала върху продълговатото й лице. В слабата светлина на фенера той не можеше да каже дали безцветният кичур коса е нараснал от тила й, или е пришит за украшение на шапката й. Без да иска, Георг се разсмя.

— Това да не би да е косата ти?

— Ами че косата ми е, я! — Тя го погледна несигурно, от което мъртвешкото й лице доби човешки израз.

— Всъщност на мен ми е все едно — реши на глас той.

Тя го погледна още веднъж отстрани. После се спря на ъгъла на Торманщрасе, колебаейки се несъзнателно, след това се зае да оправи лицето и бюста си. Но то не й се удаде и не можеше да й се удаде. Жената дори въздъхна на глас. Георг си помисли:

„Все пак тя ще ме отведе нанякъде. Ще бъдем поне сред четири стени. Ще заключим вратата.“

И той я хвана сърдечно под ръка. Отдалечиха се бързо. Малко по-късно тя първа забеляза полицая на ъгъла на Далманщрасе. Изтегли Георг в един вход.

— Много са се наострили напоследък — рече жената.

Продължиха пътя си, хванати ръка за ръка, избягвайки старателно патрулите по улиците. Най-после стигнаха. Беше малък площад, нито ъгловат, нито кръгъл, сякаш дете се бе опитвало да нарисува кръг. И площадът, и слепените един за друг покрити с плочи покриви се сториха на Георг подозрително познати.

„Дали не съм живял някога тук някъде заедно с Франц?“

По стълбището трябваше да минат през една малка група от двама младежи и две девойки. Едната от девойките завърза на единия момък, който бе почти две глави по-нисък от нея, една кърпа на врата и дръпна краищата й нагоре. Нисичкият веднага ги дръпна надолу, после девойката отново нагоре. Другият момък бе с гладко обръснато лице, леко кривоглед и много добре облечен. Второто момиче, облечено в дълга черна рокля, бе удивително красиво — едно бледо личице сред облак от блестящо бледо злато. Но за Георг сега беше невъзможно да подмени дамата си, изобщо всичко беше съвсем объркващо. Пък и нима това имаше някакво значение? Може той само да си е въобразил, че девойката е толкова красива. Георг се извърна още веднъж назад. И четиримата млади го гледаха напрегнато. Действително девойката неочаквано бе престанала да бъде толкова красива, носът й беше твърде заострен. Едното от момчетата извика:

— Лека нощ, малката.

А Георговата дама отвърна:

— Лека нощ, кривогледо конте.

Когато тя отключи вратата, малкият извика отдолу:

— Ха наслука!

Тя извика:

— Затваряй си муцуната, Гьобелсче.

— Нима това е легло? — попита Георг.

Сега вече жената започна да се кара сърдито:

— Като не ти харесва, върви в Английския хотел на Кайзерщрасе…

— Хайде, хайде, успокой се — рече Георг — и чуй какво ще ти кажа. Аз преживях нещо и за теб няма никакво значение какво. За мен обаче то беше голяма мъка. Оттогава не съм затворил нито за миг очи. Ако успееш да направиш сега така, че да мога да заспя, ще получиш от мен след това всичко, каквото поискаш, ще ти платя добре, имам пари.

Тя го погледна учудено. В очите й блесна светлинна, сякаш бяха пъхнали свещ в мъртвешки череп. После тя заяви с най-решителен тон:

— Дадено.

В това време някой издумка на вратата. Малкият пъхна главата си в стаята. Огледа се, сякаш си бе забравил нещо вътре. Тя изтича към вратата и започна да се кара, но изведнъж млъкна, защото той й направи знак с вежди да излезе навън.

Георг чу петимата да си шепнат нещо в надпревара зад вратата, напрягащи се да говорят тихо, от което гласовете им звучаха рязко. Въпреки това той не можа да разбере нито дума: някакво съскане, което прекъсна из един път. Георг се хвана за гърлото. Нима стаята се бе стеснила и четирите стени, таванът и подът се бяха слели? Помисли си:

„Да се махна оттук!“

Ала ето че тя се върна. Каза му:

— Какво ме гледаш така сърдито? — И го потупа по брадичката.

Той отблъсна ръката й.

След това обаче — виж ти чудо! — действително бе заспал. Часове ли, мигове ли? Нима Льовенщайн бе отвъртял за трети път крана на чешмата, за да надвие отчаяната си нерешителност? Георг бавно си възвръщаше паметта. Заедно с паметта сега ще се върнат и ужасните болки, на пет, на шест места по тялото му. Ала той продължаваше да се чувствува удивително свеж и здрав. Значи, действително беше спал. Всичко, каквото имам — мина му през ума — ще й го подаря. Но какво всъщност го беше събудило? Светлината беше изгасена. Само откъм двора през малкия прозорец на горния край на леглото хлуеше слабата светлина на уличния фенер. Щом той седна, и сянката му седна — сякаш исполинска — на отсрещната стена. Той беше сам. Ослуша се и зачака. После му се стори, сякаш чува шум по стълбището; леко скърцане от боси крака или от някоя котка. Чувствуваше се безкрайно потиснат от сянката си, която се бе очертала огромна на тавана. Неочаквано сянката потрепера, сякаш искаше да се нахвърли върху него. Светкавица премина през мозъка му: четирите чифта насочени към гърба му очи, когато се изкачваше преди малко нагоре; главата на малкия в пролуката на вратата; това викане с вежди; шепотът на стълбището. Той скочи от леглото и се прехвърли през прозореца на двора. Падна върху купчина зелки. Тръгна, олюлявайки се, счупи някакъв прозорец, макар и съвсем ненужно, защото куката щеше веднага да поддаде. Събори на земята нещо, което се изпречи на пътя му, и чак след няколко секунди усети: беше някаква жена. Сблъска се с нечие лице, две очи, които се бяха вперили в неговите, една уста, която крещеше нещо в неговата. Двамата се отъркаляха на паважа, сякаш вкопчени от ужас един в друг. Той побягна на зиг-заг през площада и влезе в една от страничните улици, която из един път се оказа улицата, където бе живял щастливо преди години. Като насън позна паветата, дори птичия кафез над обущарничката и ето портата на двора, през която се минаваше в други дворове, а оттам — на Балдуинсгесхен.

„Ако вратата е заключена — мина му през ума, — всичко е свършено!“

Вратата беше заключена. Но какво означаваше една затворена врата за човек с такова бреме на раменете като неговото? Това е преграда за обикновени обстоятелства. Георг бързаше през дворовете, спря се да си отдъхне пред една външна порта и се ослуша — тук все още всичко беше тихо. Издърпа резето. Излезе на Балдуинсгесхен. Чу свирките, ала чак когато беше вече на Антонсплац. Отново забърза през лабиринт от малки улички. И сякаш пак се понесе като насън, някои места си бяха останали същите, други бяха съвсем променени. Ето над онази порта все още висеше божията майка, но до нея улицата се прекъсваше и се разкриваше някакъв непознат площад, който той въобще не беше виждал по-рано. Прекоси новия площад и навлезе в нови преки и пресечки — бе попаднал в друг район на града. Тук миришеше на пръст и на градини. Покатери се през една ниска ограда в някакъв кът, ограден с ниски храсти. Седна там и си пое дъх, после пропълзя още малко напред и се отпусна по гръб, защото силите му из един път го изоставиха.

А всъщност никога не бе мислил толкова ясно. Чак сега бе дошъл на себе си. Не само след бягството през прозореца, а откакто бе избягал от лагера. Колко ужасно голо бе сега всичко наоколо му и колко студено, и колко очевидна беше невъзможността да се спаси! Досега той бе вървял като по някаква принуда, която сам не можеше да си обясни, като сомнамбул. Сега се бе пробудил окончателно и видя къде се намира. Започна да му се вие свят и той се вкопчи в клоните. Досега се бе измъквал невредим, воден от онези сили, които водят само сомнамбулите и ги напускат веднага, щом се събудят. По този начин той дори може би щеше да успее да изведе бягството си до добър край. За жалост обаче сега вече бе съвсем буден, а само с напрежение на волята не можеше да върне предишното си състояние. Усети, че зъзне от страх, ала отново успя да се овладее, макар че нямаше помощ отникъде.

„И сега, и занапред, винаги ще се владея — втълпяваше си той, — и до последния си миг ще се държа достойно.“

Клонките се изплъзнаха през пръстите му и в ръката му остана нещо лепкаво. Той го погледна: беше някакво голямо цвете и той не можа да си спомни да е виждал друго такова. Така силно му се виеше свят и земята, сякаш се клатушкаше под него, че той отново се вкопчи в клоните.

Колко ужасно буден беше! Колко страшно беше това състояние! При това разбуждане сякаш всички добри духове го бяха изоставили най-жестоко.

Пътят на бягството му сигурно вече е установен, разгласили са го нашироко. Навярно и радиото, и вестниците вече набиват без прекъсване отличителните му белези в мозъците на всички хора. В никой друг град той не е по-застрашен, отколкото тук; та нали вчера само едва не загина по най-глупав повод, най-обикновения — защото бе възложил надеждите си на една жена. Сега той видя Лени такава, каквато си бе в действителност още навремето — нито окриляща, нито еснафка, а готова заради който и да е любим да мине през огъня, или да си остане в къщи да му готви, или да разпространява каквито и да е листовки. И ако тогава той й се бе явил като турчин, тя би се съгласила заради него да забие барабана за свещената война в Нидеррад.

По пътя край оградата се приближиха стъпки. Мина някакъв човек с бастун. Реката сигурно е съвсем наблизо, това тук не е градска градина, а навярно малката градинка на пристанището. И Георг видя зад дърветата гладките бели сгради на кея на горното пристанище на Майн. Чу грохота на влаковете и макар че беше още доста тъмно — и дрънченето на първите трамваи.

Трябва да се махне оттук. Майка му сигурно е под наблюдение. Жена му, Ели, която носи неговото име, сигурно също е под наблюдение. Навярно всеки в този град, който някога въобще е влизал в допир с него, сега е под наблюдение. Следят сигурно неколцината му приятели, може би и учителите му, братята му, любимите му. Целият град е превърнат в мрежа, с която трябва да го заловят. И той вече е влязъл в нея. Трябва да се измъкне оттук. Макар че този път действително вече няма никакви сили. Те няма да му стигнат навярно дори да се прехвърли през оградата. А как да излезе от града, да премине отново пътя, който бе извървял вчера, и още двадесет пъти по толкова, за да се измъкне през границата? По-добре да си остане тук, на земята, докато го открият. Възпротиви се рязко на тази мисъл, сякаш някой му бе направил подобно предложение. Дори силите му да стигнат само за едно-единствено съвсем малко движение по пътя към свободата, колкото и безсмислено и ненужно да е това движение, той все пак ще го направи.

Съвсем наблизо, край следващия мост, започна да работи багер.

„Сега и майка ми сигурно чува този шум — помисли си той. — И малкото ми братче също го чува.“