Ана Зегерс
Седмият кръст (3)

I

В началото на октомври Франц Марнет излезе с велосипеда от чифлика на роднините си в Шмидхаймската община в Долен Таунус няколко минути по-рано от обикновено. Франц беше средно висок, набит, около тридесетгодишен мъж, със спокоен, почти сънен израз на лицето, когато се движеше между хората. Сега обаче, по любимата му стръмна отсечка между полята до шосето, лицето му сияеше от простодушна жизнерадост.

Може би по-късно читателят няма да може да си обясни как така — в положението, в което се намираше — Франц можеше да бъде доволен. Но той си беше доволен, дори възкликна весело, когато колелото му заподскача по две издатини на пътя.

Утре щяха да изкарат стадото овце, които от вчера торяха съседната нива на Манголдови, на голямата поляна с ябълковите дървета на чичови му. Затова трябваше днес да оберат плодовете. Тридесет и пет възлести корони бяха впили здраво клони в синевата, отрупани богато и пребогато със златни пармени. Плодовете бяха толкова лъскави и зрели, че блестяха при първите зари на утрото като безброй малки кръгли слънца.

Франц не съжаляваше, че няма да участвува в беритбата на ябълките. Доста дълго си бе губил времето по къра заедно със селските си роднини само за малко джобни пари. На всичко отгоре трябваше да бъде и благодарен, задето след толкова години безработица бе намерил препитание, пък и стопанството на чичо му — спокоен и свестен човек — беше все пак сто пъти по-добро място, отколкото някой трудов лагер. И ето от първи септември той най-после отново бе постъпил във фабриката. За него това беше радостно по много причини, а и за роднините му — също, тъй като той бе останал да живее у тях като наемател за през цялата зима.

Когато преди съседното село Франц мина с велосипеда си край землището на Манголдови, те тъкмо приготвяха стълбата, прътовете и кошниците, за да берат голямата круша. Софи, най-голямата им дъщеря — набита, почти пълна, но не и отпусната мома, със съвсем нежни китки и глезени, скочи първа на стълбата, като подвикна нещо на Франц. Той не можа да чуе, но за миг извърна глава и се усмихна. Усети радост, че принадлежи към тези хора. Безчувствени и бездейни хора трудно биха могли да го разберат. Според тях човек може да принадлежи към някое семейство или към някоя община, или на любим човек. А за Франц това означаваше просто да принадлежи на това парче земя, на тези хора и на работната смяна, която сега се стичаше към заводите в Хьохст, и преди всичко — да принадлежи изобщо на живите.

Когато заобиколи стопанството на Манголдови, пред очите му се разкри равната, леко спускаща се надолу земя, обвита в мъгла. Малко по-надолу, под шосето, овчарят тъкмо отваряше кошарата. Стадото бързо се заизмъква отвътре и веднага се прилепи по склона, спокойно и скупчено като малко облаче, което ту се разпадаше на други по-малки облачета, ту се събираше и отново се издуваше. Овчарят, който беше от Шмидхайм, също подвикна нещо на Мартеновия Франц. Франц се усмихна. С яркочервената кърпа на врата Ернст Овчаря беше твърде дързък и съвсем не приличаше на овчар. В студените есенни нощи добросърдечни девойки от съседните села идваха в неговата къщичка на колела. Зад гърба на овчаря земята се спускаше на широки ниски вълни. И макар Рейн още да не се виждаше оттук, тъй като дотам имаше цял час път с влака, все пак беше ясно, че тези широко разстилащи се склонове, покрити с поляни и плодни дървета, а по-надолу — с лозя, и пушекът от фабриката, чийто мирис се изкачваше чак дотук, горе, и железопътната линия и шосетата, които завиваха на югозапад, както и бляскащите недалеч, обвити в мъгла петна, та дори и овчарят с яркочервената кърпа на врата, подпрял ръка на кръста и издал единия си крак напред, сякаш не надзирава овце, а цяла армия — всичко това вече беше поречието на Рейн.

Това тук е земята, за която се казва, че снарядите на всяка последна война изравят от почвата снарядите от предпоследната. Тези възвишения не са никакви планини. Всяко дете от този край може да отиде на гости в неделя на чаша кафе и парче плодов сладкиш при роднините си в оттатъшното село и да си бъде у дома, когато камбаните забият за вечерня. Ала тази вълниста верига дълго време е била краят на света — оттам нататък е започвала пустош, непознати краища. По продължение на тези хълмове римляните били поставили своята граница. Толкова много племена били пролели кръвта си тук, след като изгорили обредните олтари на слънцето, построени от келтите по тези баири, толкова много боеве били водени тук, докато най-после римляните решили, че вече са оградили и изкоренили за обработване цялата земя, която може да се притежава. Ала градът, който израснал долу в подножието, не запазил като символи на своето време орела и кръста, а келтското слънчево колело, слънцето, което кара да зреят Марнетовите ябълки. Тук се били разположили най-сетне легионите, а заедно с тях и всички богове на света — на гражданите и на селяните, на евреите и на християните, Астарта и Изида, Митра и Орфей. Оттук е започвала пустошта, тук, където сега Ернст от Шмидхайм стои край своите овце, издал крака си напред, сложил ръка на хълбока, а едното връхче на шала му е щръкнало, сякаш непрекъснато вее вятър. В низината зад гърба му, под меките лъчи на леко обвитото в пара слънце, са врели и кипели народите. Северняци и южняци, жители на изтока и запада са се смесили в едно и все пак страната не е станала ничия, ала в нея е останало по нещо от всички тях. От земите зад гърба на овчаря Ернст като цветни мехури са израствали империи и почти веднага са се пукали. От тях не са останали нито гранични ровове, нито триумфални арки или военни пътища, а само тук-таме някоя скъсана златна гривна от глезените на жените. Ала те са били устойчиви и издръжливи като мечтите. И ето овчарят стои тук толкова горд и така безразличен към всичко, сякаш знае за всичко, което е ставало по тези краища, и именно затова е застанал така, а може би — дори и да не знае нищо за миналото — той пак затуй стои така. Там, където шосето се влива в магистралата, се е събрала армията на франките, търсейки брод през Майн. Оттук се е изкачил със своето магаре монахът между селищата на Манголдови и на Марнетови и поел към истинската пустош, в която никой още не бил навлизал откъм тази страна — един слабичък човечец на магаренце, с гърди, защитени от бронята на вярата, препасан с меча на спасението, донесъл по тези краища заедно с Евангелието и умението да се ашладисват ябълки.

Ернст Овчаря се извърна подир колоездача. Кърпата вече доста е затоплила врата му, той я дърпа и я хвърля на стърнището, където тя остава да лежи като военно знаме. Ще рече човек, че той я хвърля така, защото знае, че го гледат хиляди чифта очи. А всъщност само кученцето Нели проследява движението на ръката му. Ернст отново застава със своята неподражаема подигравателно-високомерна стойка, ала сега с гръб към шосето и с лице към равнината, натам, където Майн се влива в Рейн. Там, където двете реки се сливат, е разположен град Майнц. Майнц бе давал на Свещената римска империя нейните ерцканцлери. Равнината между Майнц и Вормс, целият бряг се отрупвал с шатрите на имперските избиратели. Всяка година по тези краища се е случвало нещо ново и всяка година — все същото: зреят ябълките, узряват и лозята, огрени от меките, забулени в мъгла лъчи на слънцето, под грижите на отрудените хора. Защото виното е било необходимо на всички за всичко: на епископите и на земевладелците — за да избират своя кайзер; на монасите и рицарите — за да основават своите ордени; на кръстоносците — за да изгарят евреите, по четиристотин души наведнъж насред площада на Майнц, който и днес още се нарича Площадът на кладата; на духовниците и на светските курфюрсти — когато Свещената империя вече се бе разпаднала, и въпреки това тържествата на големците бяха станали по-весели от всякога; на якобинците — за да танцуват около своите колове на Свободата.

Двадесет години по-късно на понтонния мост при град Майнц стоял на пост стар войник. Когато видял маршируващите край него последни войници на великата армия, окъсани и мрачни, той неочаквано си спомнил как бил стоял тук на пост по време на тяхното нашествие с трикольорите и лозунгите за човешки права и се разридал. После и този часовой бил отменен. И дори по тези краища настъпило спокойствие. А после дошли годините 1833-а и 1848-а, тежки и горчиви години — две вади пролята кръв. Последвала нова империя, която днес наричаме Втора. Бисмарк заповядал да издигнат вътрешни гранични стълбове в империята му, не по границите, а през нея, което успокоило донякъде прусаците. Защото не може да се каже, че местното население е революционно настроено, ала хората тук са прекалено много равнодушни, твърде много са преживели и кой знае още колко има да преживяват.

Дали когато опирали ухо до земята на брега на Цалбахската рекичка, учениците действително са чували тътена на битката за Вердюн, или това е бил незаглъхващият тътен на треперещата под минаващите влакове и маршируващите армии земя? По-късно някои от тези хлапаци били изправени пред съд. Едни, задето се били побратимили с войниците от окупационната армия, а други, задето пъхали фитили под железопътните им транспорти. Над зданието на съдебната палата се веели знамената на Междусъюзническата комисия.

Няма и десет години, откак тези знамена бяха прибрани и сменени с черно-червено-златните, които тогава все още бяха националното знаме на империята. Дори децата си бяха припомнили наскоро това, когато сто четиридесет и четвърти пехотен полк отново мина за пръв път с музика по моста. Какъв фойерверк има вечерта! Ернст можеше да го наблюдава от височината. Зад реката светещият град ликуваше. Хиляди малки пречупени кръстчета танцуваха във водата! Как подскачаха пламъчетата над тях! И все пак, когато на сутринта водите на реката изтичаха от града под железопътния мост, те пак си бяха сиво-сини. Колко бойни знамена бяха отнесли те, колко военни щандарти! Ернст подсвирна на кутрето и то примъкна шалчето му между зъбите си.

Сега ние сме тук по тези места. Каквото се случва сега тук, се случва с нас.