Ана Зегерс
Седмият кръст (29)

I

Законът, според който чувствата на хората се разгарят и угасват, не се отнасяше до петдесет и четири годишната жена, която седеше край прозореца в една стая на Шимелгесхен, изпънала болните си крака на друг стол. Защото тази жена беше майката на Георг.

Откакто бе умрял мъжът й, госпожа Хайслер делеше жилището си със семейството на втория си син. Бе напълняла още повече. В хлътналите й кафяви очи се четеше израз на страх и укор, както в очите на удавник. Тъй като бяха свикнали с този израз, както и с кратките въздишки, които излизаха от отворената й уста като пара от мислите й, сега синовете й имаха чувството, че майка им не разбира много добре онова, което те се мъчеха да й внушат, или поне не разбираше истинския му смисъл.

— Ако дойде, той няма да се изкачи по стълбите — рече вторият й син, — ще дойде през дворовете. Ще се покатери като някога през балкона. Той изобщо не знае, че ти не спиш вече в предишната стая. Най-добре е да си останеш там, където си. Лягай си.

Жената повдигна раменете и краката си — беше твърде тежка, за да може да се изправи сама. Малкият й син рече припряно:

— Сега ще си легнеш, ще си изпиеш валериана и ще затвориш добре вратата, разбра ли ме, мамо?

Вторият каза:

— Това ще бъде най-умното.

Той беше недодялан и тромав и изглеждаше много по-възрастен от годините си. Едрата му глава бе обръсната, а съвсем наскоро един поялник бе опалил веждите и клепките му, от което лицето му бе придобило съвсем тъп израз. Преди той беше хубавец като всички Хайслерови момчета. Сега бе станал истински щурмовак, всичко у него бе загрубяло, напълняло. Най-малкият обаче, Хайни, той беше точно такъв, какъвто го бе описал Рьодер. И ръстът, и очертанията на черепа, и косите, и зъбите му — сякаш родителите му го бяха създали по рецептата на расистката теория. Сега по-големият се наведе, сякаш се готвеше с принудена усмивка на лицето да отмъкне майка си заедно с двата стола до леглото. Замръзна обаче на мястото си, прострелян от един поглед от очите на майка му, който явно й струваше огромно напрежение. Той остави столовете и наведе глава. Хайни рече:

— Нали ме разбра? Какво казваш, мамо?

Тя не каза нищо, само гледаше ту малкия си син, ту по-големия, после отново малкия. Колко яко бе бронирано това момче, за да може да издържи на подобен поглед! По-големият пристъпи към прозореца. Погледна навън към нощната улица. А малкият нямаше нужда да прави никакво усилие да издържи на майчиния поглед, защото въобще не го забеляза.

— Хайде, легни си най-после — каза той, — сложи чашата до леглото си. Дали той ще дойде, или няма да дойде, това теб въобще не те засяга. Въобще не бива и да мислиш, че той съществува. Нали имаш нас тримата.

По-големият слушаше с извърнато към улицата лице. Странно — с какъв език си служеше този Хайни — златното братче на Георг! Участвува в гонитбата на брат си и хич не го е еня. Иска да докаже на членовете на младежката организация на тяхната улица, пък и на големите, че за него Георг не представлява нищо, въпреки че по-рано бе сраснал за Георг като репей. Те съвсем бяха преобразили най-малкия, много повече, отколкото големият мислеше, че сам се е преобразил. Той бе влязъл в Щурмовите отреди преди година и половина, защото не можеше да се освободи от ужасната мисъл за петте безработни години. Да, този ужас бе една от малкото реакции на неговия притъпен и доста непредприемчив мозък. Той бе най-неразвитият, най-глупавият от всички Хайслерови синове. Още утре ще си загубиш мястото, му бяха внушили, ако не влезеш днес в Щурмовите отреди. В неговия тромав, притъпен мозък все още тегнеше сянката на представата, че последната дума все още не е казана. Решителното все още го очакваше. И всичко това бе само някакъв ужасен призрак, който непременно щеше да отмине. От какво? От кого? Кога? Това той сам не можеше да каже. Но когато сега слушаше с какъв тон говореше Хайни пред майка си, толкова дързък и студен, същият този Хайни, когото Георг бе влачил на раменете си, изпълнявайки всичките си задачи, и комуто сега бръмчаха в главата какви ли не идеи за училище, за водачи, за СС и за моторизирани есесовски групи, той усети, че всичко в него се бунтува. Отвърна се от прозореца и се втренчи в малкия. А момчето каза:

— Аз слизам у Брайтбахови, а ти ще си легнеш, мамо. Нали разбра какво ти казах?

И за изненада и на двамата сега майката отвърна:

— Добре.

А тя действително бе обмислила вече всичко. Каза съвсем бодро:

— Донеси ми валериана.

„Ще го изпия — помисли си жената, — та сърцето да не ми прави ядове. И ще си легна, за да излязат. После ще седна край вратата и когато чуя Георг да идва откъм дворовете, ще зарева с целия си глас: «Гестапо!»“

От три дни насам й обясняваха, особено жената на втория й син и нейният Хайни, колко голямо било семейството им, без да смятат Георг — трима синове и шестима внуци, колко много хора тя можеше да унищожи с безразсъдството си. Майката бе слушала и мълчала. По-рано за нея Георг бе един от четиримата й синове. Беше й създавал доста грижи. Учителите и съседите често се оплакваха от него. Все се караше с баща си и с двамата си по-големи братя. Караше се с втория, комуто беше все едно всичко, което вълнуваше Георг; беше се карал и с най-големия, защото той се вълнуваше от същите неща като Георг, ала мнението му за същите неща бе по-различно от неговото.

Този именно най-голям брат живееше сега със семейството си на другия край на града. Беше узнал за бягството на брат си от вестниците и от радиото. Ако откакто бяха затворили Георг, не минаваше нито ден, без той да мисли за него, то сега изобщо не можеше да мисли за нищо друго. Ако знаеше някакъв начин да му помогне, той нямаше да пощади нито себе си, нито семейството си. Десет пъти го бяха питали в предприятието му дали този Хайслер не му е роднина. И десет пъти той бе отвръщал с все същия глас, предизвиквайки всеобщо мълчание:

— Той ми е брат!

На времето майката бе предпочитала по-големия брат, после известно време — най-малкия. Беше силно привързана към втория, който се държеше добре с нея, може би дори най-добре от всички, макар и по-глупав, и по-ограничен от останалите.

Сега всичко това вече нямаше значение за нея. Защото, обратно на онова, което се случва в живота, колкото повече време минаваше, откакто бяха арестували Георг, колкото по-малко чуваше за него, колкото по-малко питаше за него, толкова по-ясно се очертаваха сега пред нея чертите на лицето му, толкова повече се избистряха спомените й. Сърцето й не искаше и да знае за различните близки планове и осезаеми надежди на тримата й синове, които живееха свободно край нея. Малко по малко то се бе изпълнило с плановете и надеждите на отсъствуващия, на почти загубения. Тя седеше нощем в леглото си, извикваше отново в спомените си всички подробности, които отдавна бе забравила: раждането на Георг, дребните тревоги, които й бе създавал през първите години, тежката болест, когато тя едва не го изгуби, военното време, когато тя бе работила във военната фабрика и трябваше сама да се грижи за синовете си и когато Георг бе наклеветен веднъж заради някаква кражба на плодове, малките му успехи, които все пак я утешаваха, дребната награда, когато един учител го бе похвалил или майсторът му бе отчел, че той е работлив и способен, или когато бе победил на едно спортно състезание. Спомняше си първото му момиче донякъде с гордост, донякъде ядосана и всички останали девойки, с които той бе дружил по-късно. Спомни си и онази Ели, която й бе останала чужда докрай. Тя не й бе донесла да види дори детето. И после — резкият обрат в живота му! Никой не можеше да каже, че той се отличаваше много от семейството си. Само че онова, което за бащата и за братята му бе отделен епизод или някаква подхвърлена дума, или спонтанно участие в стачка, или разнасяне на позиви — за него то бе станало главното, основа на съществуването му.

И сякаш някой се мъчеше да й докаже, че има само трима синове и че по-добре въобще да не е раждала този четвърти, и по-добре той никога да не е живял въобще, тя намираше хиляди контрадоводи… Колко дълги часове й бе обяснявал нейният Хайни, че цялата улица е оградена, че жилището им се наблюдава, че долу следят гестаповци! Тя трябвало да мисли само за останалите си синове.

Сега тя се отрече от тези свои трима синове. Нека те сами се оправят. Само от Георг тя няма да се отрече. Вторият й син наблюдаваше как устните на майка му непрекъснато се движат. А тя си мислеше:

„Боже мой, ти трябва да му помогнеш! Ако съществуваш, помогни му! А ако не съществуваш…“ И тя се отвърна от този несигурен защитник. И отправи молитвата си към всички, към целия живот, доколкото го познаваше, и дори към ония най-незнайни тъмни селения, за които нищо не знаеше, но където може би все пак имаше хора, които можеха да помогнат на сина й. Може би все пак тук или там съществуваше някой, когото молитвите й можеха да смекчат.

Вторият й син отново се приближи до стола й. Каза:

— Не исках да ти кажа, докато Хайни беше тук: човек никога не знае какво може да направи той. Говорих с тенекеджията Цвайлайн…

Жената го погледна с оживен поглед. Бързо смъкна краката си без никакво напрежение на пода.

— Цвайлайн живее на удобно място, вижда едновременно и двете улици. Георг сигурно ще дойде откъм Майн, ако въобще дойде. Разбира се, аз не говорих с Цвайлайн направо, обясних му само с палеца и с едното си око. — И той показа на майка си с палеца и с окото как е разговарял с Цвайлайн. — И той направи същото с окото и с палеца си. Цвайлайн няма да си ляга, ще издебне Георг, за да не го остави да влезе в нашата улица.

При тези думи очите й блеснаха. Чертите на лицето й, които до преди малко бяха отпуснати като превтасало тесто, сега отново се стегнаха, сякаш плътта й отново се оживи. Тя хвана ръката на сина си, за да се изправи на крака. После каза:

— А ако все пак дойде откъм града?

Синът повдигна рамене. Майката продължи, повече на себе си:

— Ами ако се качи горе при Лорхен, а тя е близка с Алфред, сигурно ще го издадат.

Синът отвърна:

— Не мога да кажа със сигурност, че те ще го издадат. Но той сигурно ще дойде откъм реката. Цвайлайн ще го издебне.

Майката каза:

— Той е загубен, ако дойде тук.

Синът каза:

— И тогава пак не е напълно загубен.