Ана Зегерс
Седмият кръст (43)

III

Метенхаймер си помисли, че продължават да го следят, но не изпита предишния страх при тези мисли.

„Нека ме следят — каза си той с някаква гордост, — тъкмо ще видят какво означава честен човек.“

Ала той продължаваше вътрешно да се моли Георг да изчезне от живота му, без да се случи някакво нещастие на Ели и същевременно без да се наложи той и семейството му да влязат в грях.

Може би това дрипаво човече, което седна до него на пейката, е наследник на оня с бомбето, който го бе довел до отчаяние миналата седмица? Въпреки това Метенхаймер остана да чака спокойно портиерското семейство, което всеки миг трябваше да се върне от църква и да му отключи къщата.

„Чудесна къща — помисли си Метенхаймер, — хора, които са си построили такъв дом, не може да са били лоши.“

Кацнала сред попълзялата нагоре по хълма есенна градина, бялата двуетажна къща с нисък, леко извит покрив и с красива външна врата със същите извивки изглеждаше по-голяма, отколкото бе в действителност. Някога тя се бе намирала извън града. Но после градът я бе настигнал. Заради нея улицата правеше лека извивка, защото къщата беше здрава и хубава и не посмяха да я бутнат. Същински дом за влюбени, които са били сигурни, че и чувствата им ще останат също така устойчиви, какъвто е домът, и още при сватбата са мислили за бъдните си внуци.

— Хубава къщичка — рече дрипавото човече.

Метенхаймер го погледна.

— Голям късмет е, че най-после изкараха предишните й обитатели — продължи човечето, — та да се нанесат други.

— Вие да не сте новият наемател? — попита Метенхаймер.

— Опазил ме бог! Аз? — Човечето се разкисна неудържимо.

— Защото аз ще слагам тапети на къщата — рече Метенхаймер сухо.

Човечето го погледна със страхопочитание. И тъй като Метенхаймер не пророни нито дума повече, то скоро стана, вдигна ръка за поздрав: „Хайл Хитлер!“ и заситни нататък.

„Тоя сигурно не беше агент“ — помисли си Метенхаймер.

Понечи да стане, за да види дали случайно не е пропуснал семейството на портиера, когато първият му помощник Шулц се зададе от трамвайната спирка. Метенхаймер се учуди, че Шулц проявява такова усърдие навръх неделя.

Ала Шулц съвсем не бързаше да дойде на работа. Седна на пейката до Метенхаймер на слънце.

— Хубава есен, господин Метенхаймер.

— Да.

— Скоро ще свърши. Снощи имаше такъв червен залез…

— Така ли?

— Господин Метенхаймер — започна Шулц, — вашата дъщеря Ели, която дойде да ви вземе снощи…

Метенхаймер се извърна рязко. Шулц се смути.

— Какво е станало с нея? — попита Метенхаймер, кой знае защо, ядосано.

— Че какво може да се е случило с нея? Нищо — отвърна Шулц объркан, — тя наистина е хубава. И човек се чуди как така още стои неомъжена.

Очите на Метенхаймер станаха зли. Той каза:

— Това си е работа на Ели.

— Донякъде — рече Шулц, — тя разведе ли се с Хайслер?

Сега вече Метенхаймер се ядоса.

— Можете сам да вървите да попитате Ели.

„Нима наистина не разбира?“ — помисли си Шулц. После каза спокойно:

— Разбира се, че мога да отида. Само че си мислех, че ще бъде по-добре двамата да обсъдим предварително случая.

— Какъв случай? — попита стреснато Метенхаймер.

Шулц изпъшка. Поде с друг глас:

— Аз вече познавам вашето семейство от десет години насам, господин Метенхаймер. Почти оттогава насам ние с вас работим за една и съща фирма. По-рано вашата Ели често идваше на местоработата ни; като я видях вчера отново, всичко се преобърна в мене.

Метенхаймер хвана мустака си и започна да го хапе.

„Най-после!“ — помисли си Шулц. И продължи:

— Аз съм човек без предубеждения, що се отнася до историята с Георг Хайслер, за когото говорят какво ли не. Наистина аз не познавам този човек. Но откровено казано, господин Метенхаймер, аз… аз от цялото си сърце му желая да успее да избяга. Казвам ви само какво мислят и останалите. А след това вашата Ели може веднага да поиска развод. Знам, че тя има дете от Хайслер. Да, знам го. Но ако то е добро дете, в края на краищата тъкмо ще си имаме вече и дете.

Метенхаймер промълви:

— То е добро дете.

— Да. Ако бях на мястото на този Хайслер, аз бих си казал — по-добре Шулц да се грижи за детето ми, след като и той е с моите разбирания, отколкото синът ми да попадне в лапите на тези бандити и те да направят и от него бандит. Докато детето на Хайслер порасне, за да тръгне на работа заедно с нас, царството на бандитите вече ще е свършило.

Метенхаймер се стресна. Огледа се наоколо. Но доколкото можа да види, двамата седяха сами под есенното слънце.

— А ако хванат Хайслер — неволно понижи глас Шулц — или ако вече са го хванали, защото днес и вчера не съобщиха по радиото нищо за него, тогава нещастникът няма да им се изплъзне повече, свършено е с него. И Ели няма да има нужда въобще да се развежда.

И двамата гледаха пред себе си. По тихата слънчева улица лежаха разпръснати листа от градините. Метенхаймер си помисли:

„Този Шулц е добър работник, има и разум, и сърце, и външността му е добра. Винаги съм мечтал Ели да си намери такъв мъж. Защо всъщност той отдавна вече не е станал член на моето семейство? Тогава щяха да ни се спестят много неприятности.“

Шулц каза:

— По-рано, господин Метенхаймер, вие бяхте така любезен да ме поканите на гости у дома си. Но тогава аз не се възползувах от случая. Разрешете ми, господин Метенхаймер, сега да се отзова на вашата покана. Само едно ми обещайте, господин Метенхаймер, да не казвате пред дъщеря си Ели нищо за онова, което току-що уговорихме. Когато дойда у вас и заваря Ели там, нека това да бъде уж случайно. Младите жени не обичат, когато някой урежда тези въпроси вместо тях. Те искат кандидатите им да бъдат като герои от театър.

 

 

Когато човек е обречен да чака и това за него е въпрос на живот и смърт, и не може да знае предварително какъв ще бъде краят и колко ще трае това чакане — часове или дни, човек се мъчи да предприема какви ли не странни мерки срещу времето. Опитва се да хваща минутите и да ги унищожава. Издига срещу времето нещо като язовирна стена и непрекъснато се мъчи да запушва дупките в нея, дори и когато времето започва да я залива.

Георг, който все още седеше на масата заедно със семейство Крес, отначало също бе се опитвал да се заблуждава, че не усеща как минава времето. После незабележимо се бе отказал от това. Изобщо реши да не чака повече. Крес тъкмо разказваше как и къде се е запознал с Фидлер. Отначало Георг го слушаше по принуда, после — с истински интерес. Крес описа Фидлер като постоянен човек, недостъпен за никакви съмнения и страхове.

Шум от много гласове пред прозореца отвън накара Крес да млъкне, ала веднага се оказа, че това бе обикновен групов излет. Крес опита нещо ново — стана и завъртя копчето на радиото и звуците на някакъв утринен концерт запълниха няколко минути. Георг го помоли, ако има, да даде една географска карта и да му обясни някои неща, които той непременно искаше да научи. Само преди две седмици във Вестхофен бе пристигнал нов лагерник, който беше обрисувал върху влажната земя с няколко тресчици картата на Испания и бе набол в нея с показалеца си местата, където се развиваха военните действия; Георг си спомня как новият веднага бе прекарал дървената си подметка върху картата, щом чуха постовия да се приближава. Беше един дребен печатар от Ханау. Георг замълча и времето отново се втурна в стаята. Тогава неочаквано — като по заповед — заговори домакинята, че един от братята й заминал за Испания на страната на Франко и че и нейният приятел от детинство Бено, с когото си играели заедно на времето и който бил приятел на брат й, също искал да замине там. Продължи да говори, сякаш се страхуваше да не би времето отново да се втурне върху тях, също както човек грабва всичко около себе си, за да запълни някаква пролука.

— На времето аз дълго се двоумих дали да се оженя за теб или за Бено.

— За мен или за Бено?

— Да. Той ми беше много по-близък. Но аз исках непременно да ида някъде другаде. — Признанието й се оказа ненужно, тъй като няколкото думи запълниха съвсем малък интервал от времето.

— Заловете се с работата си, Крес, или си свършете онова, което сте предвидили за днес — рече Георг, — или просто хванете жена си под ръка и идете да се разходите, забравете за няколко часа, че аз изобщо съм тук. А аз ще се кача горе. — И той се изправи за изненада на домакините.

— Той е прав — обади се Крес — или би бил прав, ако действително можехме да забравим.

— Че защо да не можем — рече жената, — аз например отивам още сега в градината да разсадя лалетата.

„Рьодер никога не би ме издал — замисли се Георг, щом остана сам, — но може да прояви някаква несъобразителност. Той не знае как да отговаря, не знае как трябва да се държи. Не мога да го виня за нищо. Когато човек отслабне от побоите и се поболи от безсъние, той престава да може да съобразява. В такъв случай и най-хитрият затъпява и оглупява, а в завода сигурно всеки ден са виждали Паул заедно с Фидлер. Гестапо много лесно може да го открие. Ала никой не може да обвини Паул в нищо.“

И Георг за сетен път се попита дали няма да стори по-добре, ако напусне този дом. Дори да приемеше най-добрия случай — Паул да мълчи, какво щеше да стане, ако Фидлер се изплаши и не предприеме нищо? Онова, от което Георг се бе страхувал в двора на онази Грабер, беше много по-възможно именно тук. Просто ще го забравят тук. Да речем, че никой няма да го открие. Крес едва ли е човекът, който може да му помогне да се измъкне оттук. Не е ли по-добре да си отиде още днес, отколкото да чака с дни?

Тъй като мразеше всяко затворено помещение, той пристъпи към прозореца. Загледа се в бялата улица, която пресичаше предградието, приличащо на чистичко село. Зад него се виждаше някакъв парк или гора. Чувство на пълна бездомност обзе Георг и миг след това преля в чувство на гордост. Кой друг освен него можеше да гледа със същите очи безбрежното стоманеносиньо есенно небе и тази улица, която водеше само за него към безкрайната пустош? Той наблюдаваше хората, които минаваха долу, облечени в празнични дрехи заедно с децата си и възрастни баби с най-необичайни багажи; един мотоциклетист, който возеше годеницата си на задната седалка, две хлапета в униформа на Хитлеровата младеж, един мъж с раница със сгъваема лодка, един щурмовак с дете на ръце, една млада жена с букет астри. Миг след това навън някой позвъни.

„Няма нищо, тук сигурно често звънят“ — каза си Георг.

И домът, и улицата бяха спокойни. Крес се изкачи горе.

— Елате за миг на стълбището.

Георг разглеждаше със свити вежди младата жена с букета астри в ръка, която неочаквано застана в дома на Крес три стълби по-ниско от него.

— Поръчаха ми да ти донеса нещо — каза тя, — освен това трябва да ти предам: утре в пет и половина сутринта трябва да бъдеш в Майнц на пристана край Кастелския мост, ще те чакат на кораба „Вилхелмине“.

— Добре — каза Георг, без да се помръдне от мястото си.

Без да оставя букета, жената откопча джоба на жакета си. Подаде му един дебел плик и рече:

— Значи, предавам ти плика.

По държането й можеше да се разбере, че тя го смята за някой партиен другар, който трябва да се скрие, но не знае въобще кой е той. Георг каза:

— Всичко е наред.

 

 

Лизел тъкмо мелеше малцовото кафе за децата, та не чу кога външната врата се е отворила. Паул държеше в ръка цял плик с кифли, които бе купил на връщане. Той каза:

— Лизел, измий си бързо лицето с вода с малко оцет, преоблечи се, за да стигнем на време на стадиона. Ех, и ти, Лизел, за какво трябва да плачеш още? — Той хвана косите й, защото тя бе отпуснала глава върху масата. — Хайде престани, стига толкова. Нали ти обещах, че ще се върна?

— Боже мой! — възкликна Лизел.

— Той няма нищо общо с тая история или поне толкова, колкото общо има с всичко на света. Но едва ли е в кой знае какви отношения с гестапо. Всичко беше така, както си го представях. Един ужасен фокус. Часове наред ме мъчиха да си кажа и майчиното мляко. Само не си бях представял, че ще седи някой в стаята и ще записва всички глупости, които им говоря, та ме накараха дори да си напиша накрая името най-отдолу за доказателство, че аз именно съм ги надрънкал всичките тия работи. Разпитваха ме откога се познавам с Георг, къде, кога, как сме се запознали, кои са му били приятелите, кои са моите приятели. Дори ме питаха кой ни е бил на гости онзи ден.

Заплашваха ме с всичко, с което може да се заплашва човек. Само дето не ми говориха, че ще ме хвърлят в огъня на ада. Така или иначе, искаха да ми внушат, че е дошло второ пришествие и съм изправен пред Страшния съд. Но дето се приказва, че всичко знаели, не го вярвай. Знаят онова, което им се казва.

По-късно, когато Лизел се бе поуспокоила малко и вече бе пременила и децата, и себе си празнично и бе измила лицето си с оцетена вода, Паул заговори отново:

— Едно само ми е чудно, как могат хората толкова много да приказват. И за какво ли им трябва? Приказват, защото мислят, че са всезнаещи. А пък аз си рекох: никой не може да докаже, че Георг действително е бил у дома. Дори да го е видял някой; ще отказвам. Никой не може да докаже, че е бил той освен самият той. А пък ако го хванат, и без това всичко е свършено. Но ако са го хванали вече, няма да има защо да ме разпитват толкова много.

Двайсет минути по-късно те вече бързаха към центъра на града. Заобиколиха малко, за да отведат по-големите деца да прекарат следобеда при роднините им. Най-малкото бяха оставили при портиерката, с която се бяха уговорили още преди няколко дни. Впрочем Паул доста се съмняваше, че портиерката бе казала нещо пред гестапо за него, но така или иначе, тя беше услужлива жена и много обичаше деца.

Неочаквано Паул накара Лизел да го почака малко с децата навън. Усети, че го залива топла вълна. Реши и влезе през входа за колите. Малкото прозорче на гаража както винаги светеше, макар че в двора беше светъл ден. Паул изтича бързо към прозореца, за да не кара семейството си да го чака дълго навън и да ликвидира колкото се може по-скоро тази неприятна работа: Извика:

— Лельо Катарина!

Когато госпожа Грабер подаде глава навън, Паул бързо заразказва:

— Моят шурей те моли да го извиниш. Получи призовка от полицията в Офенбах. Наложи се да си замине и не знае дали ще може да се върне, съжалявам много, лельо Катарина, но аз нямам никаква вина.

Жената помълча за миг, после се разкрещя:

— Не ми трябва въобще да се връща! И без това щях да го изпъдя. Въздържай се друг път да ми водиш такива некадърници!

— Ха де, ха де! — рече Паул. — В края на краищата ти не си имала никаква вреда от него. Поправя ти човекът без пари камионите. Хайл Хитлер!

Госпожа Грабер седна зад бюрото си. Червената цифра на календара й напомни, че днес е неделя. Неделен ден камионите обикновено оставаха там, където ги бе заварила предишната вечер. Тя нямаше повече семейство, пък и да имаше, не би отишла там. Да изпита чак такова разочарование заради подобна дребна подробност — че щуреят на Паул нямало да се върне на работа! Може призовката да е била само повод да не се върне, защото просто не му е харесало при нея. Но тогава той не биваше да пие заедно с нея предишната вечер.

„Не биваше да го прави — помисли си тя разярена, — гадно беше от негова страна!“

И тя се огледа в безкрайната празнична самота — истинско море от празнота, върху чиито вълни се люлееха няколко предмета — една скаличка от малахит, една лампа, една разходна книга и един календар.

Жената изтича до прозореца и извика към двора:

— Паул!

Но Паул отдавна вече бързаше със своята Лизел към Нидеррадското игрище.

 

 

Херман гледаше и слушаше полуразвеселен, полувиноват жена си, която се приготовляваше за неделното посещение у роднините си Марнетови и си тананикаше весело. С влажно изчетканите си коси, с герданчето на шията, с добре изгладената рокля, с чистите очи тя приличаше на здрава девойка, тръгнала да получи първото си причастие. Макар че от тях до Марнетови имаше само десет минути път нагоре по склона, тя все пак нахлупи една шапка върху кръглата си главица.

— Искам да я покажа на Марнетови.

Братовчедка й Аугусте Марнет и днес още не можеше да се примири, че глупавата малка Елзе се бе оженила за добре платения възрастен железничар.

Херман наблюдаваше развеселен личицето на своята Елзе, когато се приближиха към дома на Марнетови. Той познаваше всички нейни реакции, както човек научава бързо реакциите на някое птиче. Как се гордееше тя със своя брак, който смяташе за нерушим.

— Какво ме гледаш така странно днес?

Добре ли беше или лошо, че тя почва да задава въпроси?

Когато се изкачиха на Шмидхаймския хълм, те се запитаха каква ли е тази силна синя светлина, която блестеше зад градинската ограда на Марнетови. Едва когато се приближиха, разбраха, че блести голямата кръгла крушка над лехата с астри.

 

 

В кухнята на Марнетови беше топло и влажно. Около масата бе насядало цялото семейство заедно с всичките си гости. Веднъж в годината след прибирането на ябълковата реколта тук печаха ябълкова пита в големи колкото масата тави.

Устните на всички блестяха от сок и полепналата по тях захар както устата на децата, така и на военните, та дори и стиснатите тънки устни на Аугусте лъщяха. Огромната кана за кафе върху масата заедно с по-малката каничка за мляко и украсените с луковидни шарки чаши също приличаха на семейство. Около масата седеше целият род: госпожа Марнет с нейния дребен селянин, внуците й — Ернстхен и Густавхен, дъщеря й Аугусте, зет й и най-големият й син — и двамата в униформи на щурмоваци, по-малкият й син войник, вторият син на Месер — лъскав новобранец, най-малкият син на Месер в есесовска униформа, — но военни или не, всички се бяха събрали да вкусят ябълковата пита. После седеше гордата и красива Ойгени, малко унилата Софи Манголд. Ернст Овчаря беше с връзка, без кърпата на врата — майка му го заместваше междувременно край стадото. Тук беше и Франц, който скочи, щом влязоха Херман и Елзе. На края на масата, на почетното място, седеше сестра Анастазия от ордена на кьонигсщайнските урсулинки. Белите краища на колосаното покривало на главата й се поклащаха блестящи над сложената за закуска маса.

Елзе седна гордо сред жените от нейния род. Здравата й детска ръчица с венчална халка се протегна доволно към ябълковата пита. Херман седна до Франц.

— Миналата седмица при мен дойде да се сбогува Дора Каценщайн — заговори сестра Анастазия, — по-рано купувах плат за поверените ми сирачета от нейния магазин. Не казвайте никому, сестро, ми рече Дора, но ние скоро всички си заминаваме. И дори си поплака малко… Вчера капаците на витрините на магазина й бяха затворени, а ключът беше под бърсалката. Когато отключиха вратата, целият магазин беше празен, стоката разпродадена! Само дървеният метър се мъдреше върху тезгяха.

— Ами да, те нямаше да заминат, докато не продадат и последния метър басма — намеси се Аугусте.

Майка й възрази:

— И ние, ако трябваше да се преселваме, щяхме да изчакаме да приберем и последните картофи.

— Как можеш да сравняваш нашите картофи с басмите на Каценщайнови!

— Всичко може да се сравнява.

Синът на Месер — есесовецът — каза:

— Една Сара по-малко! — и плю.

Госпожа Марнет обаче предпочиташе той да плюе другаде, а не точно върху нейния кухненски под! Изобщо Марнетови не търпят никакъв безпорядък в своята кухня. Дори и четиримата ездачи от Апокалипсиса да бяха долетели да вкусят домашната ябълкова пита, и те щяха да завържат конете си на градинската ограда и щяха да се държат вътре като порядъчни гости.

— Много бързо ти дадоха отпуска, Фрицхен — каза Херман на братовчеда си по женска линия Марнет.

— Че ти не чете ли във вестника? Всяка майка трябва да има възможност да се порадва в неделя на посещението на издокарания си от горе до долу в нови дрехи новобранец.

Намеси се и Ойгени:

— Майките се радват на синовете си както и да са облечени. — Всички я поглеждат смутени, ала тя продължава спокойно: — Разбира се, новата униформа е много по-хубава от надупчената, особено ако дупките са били дълбоки.

Всички се успокояват, когато сестра Анастазия нарушава неловкото мълчание, като се връща отново към казаното преди малко:

— Дора беше свестен човек.

— Тя не можеше да изпее един тон правилно — рече Аугусте — през всичкото време, докато ходехме заедно на училище.

— Да, свестен човек е — рече госпожа Марнет. — Колко топове басма е пренесла сама на гърба си!

Дора Каценщайн вече пътува с емигрантския параход, а в Марнетовата кухня отново се носи трепетният полъх на доброто й име.

— А вие двамата скоро ли ще се жените? — пита сестра Анастазия.

— Ние ли? — възкликват Софи и Ернст и решително се отдръпват един от друг.

Ала от своето почетно място сестра Анастазия вижда не само над, но и под масата.

— А тебе кога най-после ще те вземат войник? — пита госпожа Марнет. — То ще бъде само от полза за тебе, Ернст, няма да можеш да кръшкаш вече от всичко.

— Месеци вече не е бил на никакво обучение — намесва се и Марнет Щурмовакът.

— Аз съм освободен от всякакво обучение — отвръща Ернст, — към противовъздушната отбрана съм.

Всички се разсмиват, с изключение на Месер есесовеца, който гледа Ернст с отвращение.

— Навярно те карат да изпробваш противогазите на овцете си?

Ернст неочаквано се извръща към Месер, защото е почувствувал погледа му.

— Ами ти, Месер? На теб май също няма да ти е много приятно да смениш черния есесовски мундир с обикновената войнишка униформа?

— Няма защо и да я сменявам — отвръща Месер, ала преди още да настъпи ново неловко мълчание или нещо по-лошо, сестра Анастазия се обажда:

— Това от нас си го научила, Аугусте, да настържеш орехи върху ябълковата пита.

— Аз ще изляза да взема малко въздух — обажда се Херман.

Франц го съпровожда в градината. Над долината небето променя цвета си и птиците летят по-ниско.

— От утре вече е свършено с хубавото време — казва Франц. — Ох, Херман…

— Какво охкаш така?

— Вчера и днес радиото мълчи, нищо не казват вече за бягството. Няма разлепени обявления да търсят бегълците, не споменават нито дума за Георг.

— Виж какво, Франц, престани да мислиш повече за тази работа, по-добре ще бъде и за теб, пък и за всички. Този въпрос твърде много те вълнува. Имай пред вид, че всичко, което можеше да се направи за твоя Георг, е направено вече.

За миг лицето на Франц се оживи и от това пролича, че той съвсем не е бавен и заспал, а годен да извърши и да разбере всичко. Той възкликна:

— Нима е спасен?

— Още не…