Ана Зегерс
Седмият кръст (31)

III

Тази нощ във Вестхофен бяха будили пет пъти Фюлграбе, за да го отведат на разпит, и то все тогава, когато той тъкмо заспиваше от изнемога. Тъй като чрез завръщането си той бе доказал какъв е бил подтикът за постъпката му — само страх, това бе указание за средството да го излекуват, ако решеше да мълчи. Най-после Оверкамп се бе добрал до жива следа от Хайслер, след като досега се бе натъквал на несигурни данни и предполагаеми части от облеклото му. Вярно е, дори и по време на петия разпит Фюлграбе все още упорствуваше, щом станеше дума за срещата му с Хайслер, макар че той сам я бе издал, когато го принудиха с осезаеми заплахи да им опише час по час бягството си. Той се въртеше и потреперваше на стола си. Неочаквано нещо сякаш бе спънало машинарията на разпита, която досега бе работила така безупречно. Сякаш някаква ненужна материя се бе примесила неочаквано към страха, който досега беше смазвал всички части на мозъка му. Ала достатъчно беше Фишер да вдигне телефонната слушалка и да повика Цилих — и само неговото име подействува като сепаратор. Чувството на страх се отдели от всички вторични чувства. От голия живот се отдели представата за мъчителната смърт. Отдели се настоящият Фюлграбе — посивял и треперещ, от онзи отдавна забравен Фюлграбе, който все още бе имал пристъпи на смелост и проблясъци на надежда. Заобикалките бързо се отделиха от чистия протокол.

— В четвъртък по обяд, малко преди дванайсет часа, срещнах Георг Хайслер на Ешенхаймската кула. Той ме отведе на една пейка в малката градинка, по първата пътека вляво пред голямата кръгла леха с астри. Аз започнах да го убеждавам да дойде да се предаде заедно с мен. Но той не искаше и да чуе за подобно нещо. Беше облечен в жълто палто, с бомбе на главата, с половинки обувки с връзки — нито нови, нито скъсани. Не знам дали е имал пари. Не знам защо беше в Ешенхаймската градинка. Не знам дали чакаше някого там. Остана да седи на пейката. Сега вече вярвам, че сигурно е чакал някого там, защото сам ме отведе до пейката и защото остана след това да седи там. Да, аз се обърнах още веднъж и той си седеше.

Въз основа на това показание вече бяха изпратени нареждания до всички градски инстанции, когато рано сутринта Паул Рьодер излезе от дома си. Отчасти нареждането вече бе стигнало до кварталните отговорници, ала още не бе стигнало до жилищните отговорници и до портиерите. Защото, щом излязат от радиоапаратите и от телефонните кабели, събитията отново попадат в ръцете на хората.

Портиерката в къщата на Рьодерови се учуди, когато видя техния обитател да излиза много по-рано, отколкото излизаше обикновено за работа. Когато мъжът й дойде с кофата със сапунена вода в коридора, за да й отсипе малко от лугата в легена, тя веднага изказа пред него учудването си от Рьодеровото ранно излизане. Портиерите нямаха нито добри, нито лоши чувства към Рьодерови, само дето понякога останалите обитатели на дома се оплакваха от песните на госпожа Рьодер в неподходящо време; иначе, общо взето, Рьодерови бяха търпими хора и те нямаха неприятности с тях.

Рьодер забърза през мъгливите улици към спирката на трамвая. Подсвиркваше си тихо с уста. Петнадесет минути из града, петнадесет минути обратно, оставаше му тъкмо половин час за двете посещения, ако не успееше да свърши работа с първото. Той бе обяснил на своята Лизел, че трябва да стане рано, за да успее да завари у дома приятеля си Мелцер, вратаря на Бокенхаймския отбор. На излизане той й бе казал:

— Хем да се погрижиш за Георг, докато се върна.

Цяла нощ той бе лежал буден, неподвижен до Лизел, докато накрая все пак заспа за малко.

Сега той престана да си свирка. Беше излязъл, без да пие кафе. Устата му съвсем бе изсъхнала. Едва-що започналият ден, жаждата, дори паважът по улицата му се струваха все още обгърнати от нощта, наситени с някаква постоянна заплаха: страхувай се де, представи си с каква работа си се заел!… Ала Рьодер си мислеше: Шенк, Мозелгасе 12, Зауер, Таунусщрасе 24. Тези двама души той трябваше да намери сега преди работа. Георг смяташе, че и на двамата може да се разчита, че те са си останали такива, каквито ги е знаел от преди. И двамата трябваше и щяха да му помогнат, със съвет и с подслон, с документи и пари. Шенк бе работил в циментовия завод, поне докато Георг беше навън. Той бе спокоен човек, с ясен поглед, и нито във външността, нито пък вътрешно притежаваше нещо, което да го отделя особено от другите. Не се бе проявявал нито като особено смел, нито особено остроумен, защото умът му бе разпределен наравно във всички негови мисли, а смелостта — в целия му живот. Ала Шенк бе притежавал всичко онова, което за Георг представляваше движението, съдържанието на живота му. И ако това движение бе пропаднало поради някакво ужасно нещастие или бе осъдено да заглъхне, Шенк би намерил сили сам в себе си, за да го продължи. И ако от движението бе останало само една сянка, ръката на Шенк щеше да бъде в обсега на тази сянка. Ако все още съществуваше някакво ръководство на това движение, то Шенк сигурно знаеше къде се намира то. Така поне си бе представил всичко това Георг през тази нощ. Рьодер би разбрал твърде малко от тези неща; може би по-късно някога, когато Георг щеше да има достатъчно време, той щеше да му обясни всичко. Но дали имаше време, или нямаше, дали щеше да разбере, или нямаше да разбере, Рьодер тръгна да помогне. Да, от тази сутрин нататък те и тримата бяха в ръцете на Рьодер. Не само Георг, а и Шенк, и Зауер.

Тъкмо един месец преди арестуването на Георг Зауер се бе настанил на работа в градското бюро за пътни строежи след пет години безработица. Тогава той беше още съвсем млад човек, надарен в работата си и затова — съвсем отчаян от безделието. Накрая разумът му го бе довел с помощта на няколкостотин книги, на няколкостотин събрания, на няколкостотин пароли, лекции, речи, с помощта на няколкостотин разговора дотам, където той се бе събрал с Георг. За него Георг смяташе, че е еднакво сигурен като Шенк. Зауер във всичко се уповаваше на разума си, а разумът му никога не отстъпваше от истината, в която той бе убеден. Той бе неподкупен и непоколебим, макар понякога сърцето му да го съветваше все пак да поотстъпи малко от идеите си и да се отклони натам, където беше по-лесно да се живее, за да може после, след като си отпочине, да намери оправдание за отстъпничеството.

„Зауер, Таунусщрасе двайсет и четири — мислеше си Паул, — Шенк, Мозелгасе дванайсет.“

В този миг иззад ъгъла като по поръчка се появи Мелцер. Същият този Мелцер, за когото той бе говорил на жена си.

— Хей, Мелцер, тъкмо навреме те виждам, можеш ли да ни намериш за неделя две гратисни карти?

— Ами може да се уреди нещо — отвърна Мелцер.

„А ти нима си убеден, Паул — надигна се у Рьодер едно тъничко и хитро вътрешно гласче, — че действително ще имаш нужда от билети за неделя, убеден ли си, че те ще ти бъдат нужни?“

— Да — отвърна Паул на глас, — нужни ми са.

Мелцер заговори надълго и широко за предполагаемия изход на мача „Нидеррад-Вестенд“. И неочаквано потрепера.

— Трябва да си вървя, веднага трябва да си вървя — заяви той, — преди майка ми да се е събудила! — Защото той тъкмо идваше от дома на годеницата си, работничка при Касела, а майка му, собственица на малка книжарничка, не искаше и да чуе за тази снаха. Паул знаеше книжарничката, знаеше и девойката, и майката, и те му бяха близки и скъпи. Погледна усмихнато Мелцер. После гласчето в душата му — тъничко и хитро — отново се обади: може би виждаш този Мелцер за последен път… Рьодер си помисли вбесен:

„Глупости, хиляди пъти има да го виждам още, ще ме покани на сватбата си…“

Четвърт час по-късно Паул вървеше надолу по Мозелгасе и си подсвиркваше. Престана да подсвирква пред номер дванайсет. За негово щастие външната врата вече беше отворена. Изкачи се бързо на четвъртия етаж. На табелката на вратата пишеше съвсем непознато име — Рьодер смръщи лице. Една възрастна жена със спален халат отвори отсрещната врата и го попита кого търси.

— Шенкови не живеят ли вече тук?

— Шенкови? — попита старата жена. После се обърна навътре към жилището си и каза със странен глас: — Питат за Шенкови.

Една по-млада жена се наведе над перилата на горния етаж, а възрастната извика и към нея:

— Този човек пита за Шенкови!

Умореното подпухнало лице на жената изрази смущение. Тя беше облечена в нощен халат на цветя и имаше едър отпуснат бюст.

„Като Лизбет“ — помисли си Паул.

Изобщо стълбището тук доста приличаше на тяхното у дома. И неговият съсед по врата Щюмбер беше такъв възрастен, с полуголо теме, член на Щурмовите отреди, както този в униформата, който обаче бе с разкопчана риза и по чорапи, защото сигурно се бе прибрал от нощно учение и се бе хвърлил с дрехите в леглото.

— Кого търсите? — попита той Рьодер, сякаш не вярваше на ушите си.

Паул отвърна:

— Шенкови дължат на сестра ми пари за някакъв плат за рокля. Дойдох да взема парите от името на сестра си. Избрах този ранен час, за да мога да сваря хората в къщи.

— Госпожа Шенк от три месеца вече не живее тук — каза старата жена.

А мъжът добави:

— Ще трябва май да заминете до Вестхофен, щом искате да приберете парите на сестра си — и той сякаш изведнъж съвсем се разсъни.

Колко много напрежение му бе коствало, за да издебне най-после Шенкови, когато слушаха забранения предавател. Но най-после това му се бе удало след всевъзможни хитрости. След това Шенкови бяха станали по-ниски от тревата. Викаха „Хайл Хитлер“ на всяка дума. Кой ще седне да ме учи мене как да издебна хората, с които живея врата във врата!

— Боже мой! — възкликна Рьодер. — Е, тогава хайл Хитлер!

— Хайл Хитлер! — отвърна оня по чорапи и едва вдигна ръка, а очите му блестяха от приятния спомен.

Рьодер го чу да се смее зад гърба му. Избърса челото си с ръка и се изненада, че то беше мокро. За пръв път, откакто бе видял Георг отново, може би дори за пръв път от детинство, той усети някаква студенина в сърцето си, която и сега не пожела да назове страх. По-скоро си помисли, че може би го е хванала някаква заразна болест — той, който цял живот е бил здрав! Мисълта за болест му беше извънредно досадна и той се помъчи да я прогони. Заслиза с тежки стъпки надолу, за да се освободи от неприятното чувство, че му се подкосяват коленете. На най-долната площадка го чакаше портиерката.

— Кого търсихте горе?

— Шенкови — отвърна Рьодер, — трябваше да взема едни пари, които те дължат на сестра ми, за плат за някаква рокля.

Сега се приближи и жената от последния етаж с кофа за боклук в ръка. Тя каза на портиерката:

— Той е дошъл да пита за Шенкови.

Портиерката изгледа Рьодер отгоре додолу. Когато вече излизаше, той я чу да вика навътре към жилището си:

— Един дошъл да търси Шенкови!

Рьодер излезе на улицата. Избърса лицето си с ръкава. Никога досега никой не го бе гледал така странно. Кой дявол накара Георг да го изпрати при Шенк? И как е възможно Георг да не знае, че Шенк е във Вестхофен?

„Прати по дяволите твоя Георг — съветваше го тънкото вътрешно гласче — и това ще те облекчи. Прати го по дяволите, иначе той ще те унищожи!“

„Та той не е виновен — отвърна Рьодер, — да не би негова да е вината!“ И той продължи нататък, подсвирквайки си. Стигна Мецергасе. Лицето му се просветли. Влезе през една отворена порта за коли. Сред големия двор между високите сгради имаше гараж, който бе притежание на автомобилното предприятие на леля му Катерина. Лелята вече стоеше насред двора и се надвикваше с шофьорите. Някога, така се говореше в семейството им, тя се свързала със собственика на гараж Грабер, някакъв пияница, научила се и тя да пие и станала груба и мрачна. После в семейството заразказваха още една история за някакво дете, което леля му Катерина бе родила най-неочаквано през войната, единадесет месеца след последната отпуска на собственика на гаража. Цялата фамилия злословеше какви ли очи щял да ококори оня, като се върнел най-после във втора отпуска! Ала той така и не получи друга отпуска, защото беше паднал на фронта. Детето също не бе успяло да порасне, поне Паул никога не го бе чул и видял.

Паул винаги бе изпитвал някакво влечение към тази жена — полулюбопитно, полунеприятно. Тъй като обичаше живота, на него му беше приятно да види нейното едро, сърдито лице, върху което животът бе оставил своя отпечатък, макар и жесток. И сега Паул забрави поне за минута и Георг, и себе си, докато слушаше усмихнат ругатните на жената, които дори той не знаеше.

„Бих желал да поработя някоя и друга година при нея“ — мина му през ума.

При това той бе дошъл, за да разговаря с нея за един от братята на Лизбет да го настани на работа при нея. Момъкът беше без късмет и напоследък след някаква авария му бяха отнели документа за правоуправление.

„Мога да уговоря това и довечера с нея“ — помисли си сега Паул.

Толкова силна жажда го мъчеше, че той влезе през задната врата в кръчмата, която опираше до двора, и кимна само на леля си, без да беше сигурен дали сред виковете си тя бе забелязала поздрава му. Някакво старче с червен нос, което продължаваше или може би вече бе започнало да пие в задната стаичка на кръчмата, принесе чашката си към Паул:

— Наздраве, Паулхен.

„И довечера ще пийна една — мина през ума на Паул, — щом уредя всичко останало.“

 

 

Изпитата чашка ракия легна в празния му стомах като горещо олово. Улиците започнаха да оживяват. Бе му останало съвсем малко време още: и неочаквано някъде вътре в Паул отново изписука хитрото и тънко мише гласче:

„Да, когато! Когато уредиш всичко останало! Виж го ти какъв е глупчо! А по същото това време вчера беше щастлив човек!“

По същото това време той бе изтичал вчера до хлебаря, за да купи и да отнесе един килограм брашно на жена си.

„Та тя изобщо не вари кнедлите — помисли си Паул. — Дано да ги вари днес.“

Той вече стоеше пред дома с номер 24. Огледа се изненадан в стълбището, което бе много добре поддържано, покрито с пътеки, захванати за стълбите с месингови летвички. Усети как в душата му се прокрадна недоверие дали той и приятелят му можеха да очакват помощ от такъв дом.

По-нагоре той си отдъхна, когато този път забеляза името още от стълбите, написано с готически букви върху метална табелка, която той учудено опипа, преди да позвъни. „Зауер, архитект“. Рьодер с досада усети как сърцето му заби силно. Отвори му хубава жена с бяла престилка, тя дори не бе съпругата, а само прислужницата. Веднага след това се показа и домакинята, също така млада и хубава, но без престилка и толкова кестенява, колкото първата бе руса.

— Какво? По това време търсите мъжа ми?

— Служебно, само за две минути. — Сърцебиенето му бе престанало. Той си помисли: „Добре си живее този Зауер.“

— Влезте — каза жената.

— Тук влезте! — чу се гласът на мъжа.

Рьодер хвърли няколко погледа наляво и надясно. Той по природа си беше любопитен. Дори сега стъклената тръба на стената, през която струеше осветлението, привлече вниманието му, по-натам — никелираните съоръжения на креватите. Мисълта, че всичко в живота заслужава да бъде опипано, огледано и опитано, не го остави да задържи погледа си само на някоя отделна подробност. Воден от мъжкия глас, той прекрачи през прага на втората врата. Колкото и тежко да му бе на сърцето, все пак не можа да не се учуди на издълбаната в пода зидана вана, в която човек не влизаше, а направо се потопяваше, както и на трикрилото огледало над умивалника.

— Хайл Хитлер! — рече мъжът, без да се извръща назад.

Рьодер го видя в огледалото над прехвърления на врата му пешкир. Непознатото лице бе покрито със сапунена пяна като с маска. Само очите го премериха в огледалото с изпитателен остър поглед, от който искреше ум. Рьодер си помисли как да започне.

— Моля — рече мъжът и се зае с най-голямо старание да остри самобръсначката си.

Сърцето на Рьодер биеше лудо, но и Зауеровото не бе по-спокойно. Той никога през живота си не бе виждал този човек. Той никога не се бе мяркал в градското бюро за пътни строежи. Един непознат посетител в такова необичайно време можеше да означава какво ли не. Само да се престори, че нищо не знае. Че никого не познава. Да не се остави да го подведат!

— Е? — попита той още веднъж. Гласът му прозвуча прегракнало, ала Рьодер и без това не познаваше обикновения му глас.

— Трябва да ви предам поздрав от един наш общ приятел — каза Паул. — Той не е сигурен дали си спомняте още за него. Направили сте заедно една хубава разходка с лодка по Нида.

„Проверява ме с това — помисли си другият, — да види ще се порежа ли.“ И той започна да се бръсне с отпуснати китки на ръцете. Нито се поряза, нито ръката му трепереше.

„Всичко това са преструвки — помисли си Паул, — защо не си измие сега лицето и не започне да разговаря с мен по човешки? Едва ли друг път се бръсне толкова дълго. Личи му, че го прави на раз-два.“

Зауер каза:

— Въобще ни ви разбирам. Какво искате от мен? От кого ми носите поздрав?

— От човека, с когото сте се возили заедно в лодката — повтори Рьодер. — С лодката „Анемари“. — Той срещна косия поглед на мъжа в ъгъла на огледалото.

В това време в окото на Зауер влезе малко пяна и той я избърса с крайчето на пешкира. После продължи да се бръсне. Без да отваря изцяло устата си, той каза:

— Все още не разбирам нито дума. Извинете ме, моля. Освен това много бързам. Сигурно сте попаднали на погрешен адрес.

Рьодер бе пристъпил крачка напред, беше много по-дребен от Зауер, Сега той видя лявата половина на лицето на Зауер в страничното крило на огледалото. Взря се под маската от пяна, но видя само слаб врат и издадена напред брадичка. Зауер си помисли:

„Как ме дебне! Но няма да види лицето ми. Може да ме дебне още колкото си иска. Но как са попаднали на мен? Значи, все пак ме подозират. Все пак съм под наблюдение… Как ме души от всички страни тоя! Същински дребен плъх!“ На глас каза:

— Тогава приятелят ви неправилно ви е ориентирал. Но сега вече много бързам. Моля, не ми пречете повече… Хайде!

Рьодер потрепера. Не бе забелязал досега, че са трима в банята. Зад вратата стоеше едно дете, което прекарваше верижката на врата си между зъбите и явно го бе наблюдавало през всичкото това време мълчаливо.

— Покажи му откъде да мине!

Докато следваше детето по коридора, Рьодер си помисли:

„Мерзавец! Много добре разбра всичко. Но не иска да рискува, може би заради това келеме тук. Че аз нима нямам деца?“

Когато вратата се затвори зад гърба на Рьодер, Зауер наплиска бързо лицето си с вода, точно както си го бе представил Рьодер. Изтича до прозореца на спалнята и вдигна бързо щората, задъхан, побеснял. Видя още веднъж Рьодер, който тъкмо прекосяваше улицата.

„Добре ли се държах? Какво ли ще отиде да докладва тоя? Спокойно, сигурно не съм единственият. Те на всяка цена ще проверят днес няколко десетки хора, които подозират в нещо. Ама че предлог намерили! Точно по повод на това бягство! Всъщност не е глупав предлогът! Все нещо трябва да ги е навело на мисълта, че по-рано съм имал вземане-даване с Хайслер. Или те направо разпитват всички за едно и също?“

Неочаквано по гърба му преминаха тръпки. Ами ако всичко това беше истина, ако не беше никаква уловка от страна на гестапо? Ако действително Георг е изпратил този човек?! Ако този не беше никакъв агент… Хайде де! Ако действително не е само мълва, че Георг Хайслер се крие някъде в родния си град, той все пак ще успее да намери друг начин, за да се свърже с него. Тоя смешен, дребен човечец сигурно е изпратен да ме следи. Ама че грубо и неумело! Той си пое дълбоко дъх. Върна се отново пред огледалото, за да направи пътя на косата си. Лицето му беше пребледняло, както пребледняват мургавите лица — сякаш кожата им изведнъж повяхва. От огледалото се бяха втренчили в него две светлосиви очи, по-дълбоко, отколкото можеха да се впият в него очите на другиго. Какъв задушен въздух! И тоя дяволски прозорец все е затворен! Той бързо се насапуниса още веднъж.

„И все пак те трябва да имат някакво основание, за да ми изпращат тая примамка. Дали не трябва да бягам? Но мога ли изобщо да питам бива ли да бягам, няма ли при това да застраша други хора? — И той отново започна да се бръсне, ала този път ръцете му трепераха. Веднага се поряза, изруга. — Няма нищо, имам време да отида на бръснар… Ще ме дадат под съд и край — само два дни след арестуването. Не се преструвай, драги. Представи си, че все едно си паднал със самолет — и готово.“

Завърза си връзката — един здрав, слаб, внушаващ доверие човек на около четиридесет години. Озъби се сам на себе си. Още миналата седмица говорех на Херман: тия приятели ще загубят собствените си служби по-скоро, отколкото ние нашите, и аз ще ви построя при новата република не едно и две хубави шосета.

Върна се отново край прозореца на спалнята. Хвърли поглед към пустата улица, през която се бе отдалечил преди малко дребният непознат. Студено му стана. Та този човек въобще не приличаше на агент! И маниерите му не бяха такива. Гласът му беше съвсем искрен. Та и какъв ли друг начин можеше да намери Георг да ми се обади? Сигурно той е изпратил този човек при мен.

Сега вече той беше почти убеден. Ала какво можеше да стори? Нямаше никакви доказателства. И при най-малкото съмнение трябваше да отпрати непознатия. Каза си: и все пак нямам никаква вина.

Беше готов да направи за Георг всичко, което беше във възможностите на един човек. Не само имаше желание, както често се случва, да стори всичко възможно, но действително беше готов — ала къде ли, сред кои ли четири стени Георг очакваше отговора му?

„Разбери ме добре, Георг, нямах право да извърша каквато и да е рискована постъпка.“

После той отново си помисли:

„И все пак може да е бил шпионин. Това, че знаеше името на лодката? Че какво пък, не е толкова трудно да се узнае то. Може дори и да не са знаели моето име. А Георг никога не би ме издал…“

На вратата някой почука.

— Господин Зауер, кафето е готово.

— Какво?

— Кафето е готово!

Той повдигна рамене. Нахлузи бързо сакото си, върху ревера на което имаше значка с пречупения кръст и значката на железния кръст първа степен. Огледа се, сякаш търсеше нещо. Има моменти, в които и най-познатото помещение, и най-елегантната домашна обстановка се превръщат в някакъв склад за ненужни вещи, където има разхвърляни какви ли не неща, които човек никога няма да използва. С отвращение измъкна отнякъде чантата си.

Когато външната врата се хлопна за втори път, жена му, която седеше заедно с детето пред масата за закуска, каза:

— Това пък какво беше?

— Ами че господин Зауер — отвърна момичето, разливайки кафето.

— Невъзможно! — рече жената.

— Той е все пак!

„Невъзможно — мислеше си жената. — Нито кафето си изпи, нито се сбогува.“

Тя направи усилие да се овладее. Детето я погледна и не каза нищо. То веднага бе усетило ледения полъх, който хлуеше от дребния луничав непознат.

 

 

Рьодер успя да скочи в трамвая така, че се промъкна навреме през контролния пункт. Не бе престанал нито за миг да ругае по адрес на Зауер. Тихите му и безмълвни ругатни по адрес на Зауер преминаха към други едва когато той си изгори ръката към края на първия работен час. Такова нещо не му се бе случвало никога досега.

— Върви бързо при санитаря! — посъветва го Фидлер. — Иначе няма да ти платят, ако работата се усложни. Аз ще те заместя през това време.

Рьодер отвърна:

— Гледай си работата!

Фидлер го погледна изненадан изпод защитните си очила. Мьолер се извърна към тях:

— Ей вие там!

Паул продължи да работи, стиснал зъби от болка.

„Тоя пък какво се е развикал! И откъде накъде него направиха майстор! Десет години е по-млад от мене!“

— За да остарееш малко по-бързо — бе казал Георг.

„А той ме очаква сега у дома, чака и чака. Дано само Лизел да свари кнедли! Поне да хапне още някоя и друга кнедла!“ — помисли си Паул, докато, вперил внимателен поглед върху показалеца, пропусна със стиснати устни метала да потече в тръбите.

Щом Фидлер му дадеше знак, че клапанът е притиснат, той отваряше тръбите, при което бързо вдигаше левия си крак нагоре. Движение, което съвсем не беше наложително, но което той бе свикнал да прави открай време. Сред полуголите мускулести едри мъже Паул приличаше на някакъв дребен сръчен гном без определена възраст. Всичките му колеги винаги се бяха отнасяли добре с него, защото той умееше да се шегува и да понася шеги.

„Двайсет години вие всички ме обичахте — мислеше си сега Рьодер мрачно — и занапред също можете да ме обичате. Само че ще трябва вече да си намерите друг да ви разсмива… Ще се умопобъркам, ако не пийна нещо в най-скоро време. Нима е възможно да е едва десет?“

Неочаквано Бойтлер пристъпи към него и намаза ръката му невероятно бързо с някаква паста и лепна отгоре парче марля.

— Благодаря ти, благодаря ти, Бойтлер.

— Няма нищо!

„Сигурно Фидлер го е изпратил — помисли си Рьодер. — Всички са свестни момчета. И аз не искам да се махам оттук. Искам и утре да стоя на работното си място. Дали този проклет Мьолер знае нещо за мен? Ами Бойтлер?… Ако той знаеше сега кой е у дома ми?… Не, Бойтлер е порядъчен човек. Порядъчен ли? Само до известна степен. Превързва ме сега, но ако той сам трябваше да си обгори пръстите заради мен? А Фидлер? — И той хвърли светкавичен поглед към колегата си. — Не, той е друг“ — мина му през ума, сякаш сега неочаквано откри при този поглед нещо у Фидлер, макар че той цяла година стоеше край него.

„Още цял час — помисли си той по-късно. — Ако на Георг не му хрумне междувременно нещо по-разумно, ще трябва и тази нощ да остане у дома. А се кълнеше в тоя Зауер! Добре, че има мене поне!“

 

 

— След като друго не можеш да вършиш, поне можеш да въртиш тестото с едната ръка — рече Лизел на Георг. — Запъни паницата между коленете си!

— А какво ще става от това? Аз винаги трябва да знам предварително какво върша.

— Ще станат кнедли с ванилов сироп.

Георг каза:

— Тогава ще бъркам до други ден.

Но едва бе започнал да бърка и челото му се покри с пот. Толкова слаб беше все още. Дори и последната нощ, колкото и спокойна да бе, бе преминала пак в някакъв болезнен полусън.

„Един от двамата, Шенк или Зауер — мислеше непрекъснато Георг, — той непременно трябва да е намерил. Шенк или Зауер — бъркаше тестото той, — Шенк или Зауер…“

Откъм улицата се дочу грохот от търкаляне на някаква бъчва и прастарата песничка, с която детски гласчета се преброяваха: калинке-малинке, отлети — баща ми е на война — майка ми в Померания — а Померания е в пламъци… Кога беше това, когато той така болезнено мечтаеше да бъде чакан гост зад някой такъв обикновен прозорец? Да, стоеше в един мрачен вход за коли в Опенхайм на Рейн и чакаше шофьора, който след това го изхвърли от камиона си… Край него Лизел оправяше завивките на леглата, смъмри едно от момчетата си, учеше другото да брои до десет, мина някакъв шев на машината, запя, напълни една кана с вода, успокои едно от децата да не плаче, в продължение на десет минути десет пъти излезе из търпение и десет пъти непрекъснато черпеше отново сили от някакъв неизчерпаем източник… Който вярва, има търпение. Но в какво вярва Лизел! Ами зависи… Вярва, че онова, което върши, има смисъл.

— Ела, Лизел, насам. Седни да закърпиш някой чорап, поседи малко край мен…

— Сега? Да седна да кърпя чорапи? Нали трябва най-напред да изчистя тая кочина, иначе ще загинем от мръсотия.

— Стига ли му вече на тестото?

— Стига му, когато почнат да му излизат мехури.

„Ако знаеше в какво положение се намирам, би ли ме изгонила тя? Може би, а може би и не. Такива измъчени Лизели, привикнали на какво ли не, обикновено са смели“.

Лизел смъкна казанчето от печката върху стойката за пране, запъна дъската за пране пред гърдите си и така силно започна да търка, че жилите на ръцете й се подуха.

— Но защо бързаш толкова много, Лизел?

— Че това бързане ли е? Да не искаш след всяка втора пелена да се завъртам на петата си?

„Поне видях всичко това още веднъж отвътре. Все така ли ще продължава? Винаги ли е все така?“

През това време Лизел започна да простира през цялата кухня пеленки.

— Така, а сега ми подай паницата, виждаш ли, на това се вика мехури! — Върху простодушното й грубовато лице се изписа детинска радост. Тя поставя паницата с тестото върху печката и я покри с кърпа.

— Защо правиш това?

— Ами за да не стига студеният въздух до него, не знаеш ли, че се прави така?

— Забравил съм вече, Лизел, отдавна не съм гледал как се меси тесто.

 

 

— Дръжте го тоя звяр за сиджимката! — извика Ернст Овчаря. — Нели, Нели!

Нели цялата трепери от ярост, щом само подуши миризмата на Месеровото куче. Месеровият пес е едно червено ловджийско куче. То се спира на края на гората, удря опашка и извръща длъгнестата си глава с клепнали уши към своя господар, господни Месер.

Месер няма никаква сиджимка, пък и тя не му е необходима, защото кучето въобще не обръща внимание на възбудата на Нели. То се е набягало вече на воля и сега се радва, че се връща у дома. Месер внимателно прекрачва с дебелия си корем синджира, който отделя собствената му гора от голямата Шмидхаймска гора. Шмидхаймската гора е букова и само накрая има една ивица ели. Тесният клин, който е на Месер, е обрасъл само с ели. Те са се проточили на отделни редки групи чак до къщата и върховете им стърчат над покрива.

— Стопанчице, стопанчице — каканиже тихичко господин Месер.

Ловната пушка стърчи над рамото му. Месер е ходил да посети брата на покойната си жена, който е лесничей в Боценбах.

„Стопанчицата, това сигурно е Ойгени — мисли си Ернст. — Ама че стопанчица!“

Нели продължава да трепери от ярост, докато над полето все още се носи полъхът от миризмата на Месеровото куче.

— Ернст, бъди така добър! — вика Ойгени. — Ще ти сложа яденето на прозоречната дъска.

Ернст сяда напряко, за да не изпусне нито една овца из очи. Обедът му е два чифта наденички, картофена салата с кисели краставици и една чаша хоххаймско вино от предишната вечер.

— Искаш ли горчица към салатата?

— Аз всичко обичам люто.

Ойгени бърка салатата на прозоречната дъска. Какви меки бели ръце, пък без нито един пръстен!

— Не мисли ли Месер да сложи някое пръстенче на тази ръка?

Ойгени отвръща спокойно:

— Драги ми Ернст, време е да се ожениш вече. Тогава няма непрекъснато да те занимават чуждите истории.

— Мила ми Ойгени, за кого ли да се оженя? Та тя трябва да има сърце като на Марихен, да умее да танцува като Елзе, да има нослето на Селма и задничето на Софи, а и спестовната книжчица на Аугусте.

Ойгени тихичко се разсмива. Какъв смях! Ернст слуша с благоговение. Гласът на Ойгени кънти все още като на младини — нежен и тихичък, съвсем естествен. Иска му се да каже нещо, та тя да продължи да се смее. Но и той самият вече е станал сериозен.

— Да, и главното — добавя той, — главното е тя да прилича и на вас.

— Аз отдавна вече съм надхвърлила тази възраст — казва Ойгени. — И в какво главно тя трябва да прилича на мен?

— Ами ей тъй на̀ — да има свободно държане, да бъде ей такава една волна като вас, а когато някой стане нахален, тя изведнъж да стане непристъпна. И това именно, че никой няма да може да пристъпи към нея, а това никой не може да го опише именно защото не може да пристъпи, това именно е главното.

— Ти си въобразяваш, Ернст — казва Ойгени. Ала в същото време тя пъха ново шише хоххаймско вино между коленете си, измъква тапата и налива на Ернст.

— У вас угощението е като на сватбата в Кана Галилейска. Най-напред киселото, а после сладкото. Няма ли да ви се скара Месер?

— За такива неща моят Месер не се кара — казва Ойгени, — виждаш ли, затуй си го обичам аз.

 

 

В стола на Грисхаймската железопътна работилница, седнал пред чаша бира, Херман разви сандвичите, които Елзе му бе приготвила. Сардела и лебервурст, все същото. Покойната му първа жена му приготвяше обедите с много по-богато въображение. Тя бе тиха, може да се каже дори грозноватичка, с изключение на ясните очи, но умна и решителна жена, която можеше да се изправи и на събрание и да изкаже мнението си. Как ли би преживяла тя с него днешните времена?

Херман дъвчеше хляба с четирите обелени парчета салам, който след подобни мисли винаги му се услаждаше. При това слушаше какво говорят отляво и отдясно.

— Сега са вече само двама, докато вчера съобщаваха все още за трима.

— Един нападнал някаква жена.

— Че защо?

— Крал бельото от въжето. И тя се показала.

— Кой е крал бельо от въжето? — попита Херман, макар че бе разбрал всичко.

— Един от бегълците.

— Какви бегълци? — попита Херман.

— Ами че ония от Вестхофен, кои други? Ритнал я в корема.

— И къде станало това? — попита Херман.

— Не се казва.

— Че откъде пък знаят — обади се някой, — че това е бил някой от бегълците, може да е бил някой пладнешки крадец?

Херман погледна онзи, който бе казал последното: беше един по-възрастен заварчик, един от онези, които през последната година така бяха замлъкнали, че хората дори бяха забравили за тях, макар да ги виждаха всеки ден.

— Е, и какво, ако е бил той! — рече един по-млад работник. — Вие да не искате той да върви да си купи риза от Пфюлер! След като жената е излязла насреща му, той да не би да й каже: моля ви се, бъдете така любезна да ми изгладите тая риза!

Херман изгледа работника, който бе постъпил на работа съвсем отскоро и само вчера му бе казал: „За мен главното е най-после отново да хвана поялника в ръка, пък всичко друго ще се оправи.“

— Ами че той навярно е заприличал на див звяр — рече трети, — след като знае, че само да го хванат и — хоп…

Херман погледна към третия си колега, който в същия миг разсече въздуха с дланта си. Всички вдигнаха очи за миг към него. Мълчание, след което щеше да последва най-главното или може би нищо. Ала младият, който бе назначен отскоро, бе решил да изговори всичко, което му беше на сърцето:

— В неделя ще бъде голяма работа.

— Казват, че колегите от Майнц нямало да се оставят да ги победят.

— Ще стигнем поне до Бингер Лох.

— И детска учителка щяло да има на корабчето, представяте ли си!

Херман задава въпроса си също както се забива пиронче в нещо плъзгаво, което не се поддава:

— А кои двама са останали?

— Останали от какво?

— Ами от бегълците.

— Един стар и един млад.

— А за младия казват, че бил от този край.

— Изглежда, ония си въобразяват всичко това — отново се намесва заварчикът, който се държи така, сякаш отново се е върнал сред близките си след дълго пътуване. — Защо му трябва да избяга в родния си град, след като там го познават стотици хора?

— Това крие и преимущества за беглеца, защото много по-лесно е да издадеш някой непознат. Представете си например вие да ме издадете мене! — Това го казва един, който прилича на впрегатен кон. Херман го е виждал по-рано като охрана на събрания, друг път на демонстрация и все с издадени напред гърди, сякаш морето му е до колене. През последните три години той на няколко пъти бе опитвал почвата при този работник, но той се правеше, че нищо не разбира. Сега из един път на Херман се стори, че той разбира много повече, отколкото даваше да се разбере.

— Ще те издам като нищо, защо да не те издам? Щом като по някаква причина престанеш да ми бъдеш другар, значи, че отдавна си престанал да ми бъдеш другар, преди още аз да съм престанал да бъда твой другар, когато ще те издам. — Това го казва Лерш, нацисткият организатор в завода, казва го с необикновено ясен глас, както говорят хората, когато решат да разграничат гледището си с някого.

Дребният Ото го дебне в устата с напрегнатото си младежко лице — Лерш сам обучава момъка — и как да си служи с поялника, и как да шпионира колегите си. Херман хвърля бегъл поглед към момъка, първия отряден ръководител на организацията на Хитлеровата младеж, който обаче никак не е нахален, а е едно тихо, рядко усмихващо се, винаги с напрегнати движения момче. Херман често си мислеше за този момък, който бе — както се казва — сляпо предан на Лерш.

Възрастният работник отново се намеси със спокойния си глас:

— Така е, но онзи, който ще иска да ме издаде, ще трябва преди това добре да си помисли дали аз изобщо не съм извършил нещо, поради което ще престана да бъда негов другар.

Мнозина от обядващите в стола се отдръпнаха на групички. Херман не се обади повече. Сгъна смачканата хартия, в която бяха увити сандвичите му, и я прибра в джоба си, за да може Елзе да я използва и за утре. Беше почти сигурен, че Лерш го наблюдава, че дебне да долови онова неуловимо, което все някога щеше да се оформи в някоя дума или в някой негов жест.

Този път всички скочиха облекчени, когато иззвъня звънецът за края на почивката, защото това сложи отвън край на нещо, което вътрешно хората никога нямаше да могат да приключат.

 

 

През същото това време, по пладне, група деца, които се връщаха към дома по една от малките вертхаймски улички, неочаквано се скараха за нещо или по-скоро подхванаха някаква нова игра, разделиха се на две групи и започнаха да се бият. Повечето захвърлиха училищните си чанти настрана.

Неочаквано едно от борещите се деца се сепна и сложи край на играта. В дъното на улицата стоеше един възрастен окъсан човек и бъркаше в чантите на децата. Той тъкмо измъкна един останал от сутринта комат хляб.

— Хей, вие! — извика едно от момчетата.

Старият човек изхихика и продължи пътя си. Момчетата го оставиха да си върви. Инак те бяха огън и пламък за всякакви лудории, а сега набързо грабнаха нещата си и си тръгнаха. Възрастният човек ги бе смутил неприятно със своето хихикане и с обраслото си подивяло лице. Като по общо съгласие никой не спомена ни дума за него.

А старецът продължи с провлечена стъпка в обратна посока към края на града. Минавайки край една кръчма, той се сети за нещо, изсмя се и влезе вътре. Кръчмарката тъкмо обслужваше неколцина шофьори; между другото тя подаде една ракийка на стареца, която той й поиска. Малко след това той стана и си излезе, все така хихикайки, без да плати, с трепереща глава и рамене. Кръчмарката извика подире му:

— Тоз пък къде избяга?

Шофьорите понечиха да се втурнат подире му. Ала кръчмарят, който трябваше веднага да отиде при търговеца на риба, защото утре беше петък, и не искаше да се създава неразбория в кръчмата, спря жена си и посетителите:

— Пуснете го да си върви.

Старецът се затътри по-нататък! Премина през градчето, не по главната улица, а през малкия пазар. Доста сигурен, малко по-изправен от преди, с малко поуспокоено лице, той тръгна нагоре по хълма, оставяйки зад себе си градините в покрайнините на града.

Между къщите пътят беше павиран, по най-високите места имаше стъпала, а по хълма той продължи като обикновен полски път, който водеше от реката и от главното шосе дълбоко навътре в долината. Непосредствено от края на града се отделяше друг подобен път, който излизаше на главното шосе; а главната улица на градчето с многото фенери и магазинчета всъщност беше само онзи отрязък от главното шосе, който минаваше през града. Пътят със стъпалата, по който бе минал старецът, беше за селяните, които не идваха от селата по течението на реката през главното шосе, а от страничните селца, и бе най-късата връзка с малкия пазар.

Старецът беше Алдингер, шестият от седмината бегълци, откакто Фюлграбе се бе предал доброволно. Никой във Вестхофен не би повярвал сериозно, че Алдингер би могъл след бягството си от лагера да стигне дори и до Либах. Не го ли заловяха един час след бягството, то сигурно щеше да стане два часа по-късно. А междувременно вече бе станало петък и Алдингер бе стигнал до Вертхайм. Бе прекарал нощта на полето, веднъж един камион за мебели го бе возил в продължение на четири часа. Беше избягвал всички постови, не чрез хитрости, защото главата му не беше вече в състояние да ги измисля. Още в лагера се бяха съмнявали в здравия му разсъдък. Дни наред той бе мълчал, после неочаквано започваше да хихика при някоя заповед. Най-малко сто случайности можеха всеки миг да доведат до задържането му. Откраднатата куртка едва-едва прикриваше затворническото му облекло. Ала от стоте случайности нито една не се бе случила.

Алдингер не можеше повече да разсъждава, нито да пресмята. Знаеше единствено посоката. Така стоеше слънцето над неговото родно село заран, така — по пладне. Ако гестапо, вместо да пусне в движение сложния и мощен апарат на преследването, бе теглил една права от Вестхофен до Бухенбах, то скоро щеше да го настигне на някоя точка от тази права.

Над града Алдингер се спря и се огледа. Лицето му престана да потрепва, погледът му се изостри, надушването на посоката — онова почти нечовешко чувство — сега се успокои, тъй като не му беше нужно вече. Тук Алдингер познаваше всичко. На това място той бе спирал веднъж в месеца каруцата си. Оттук синовете му отнасяха кошовете към малкия пазарен площад. А той оставаше да гледа заобикалящата го мера. Макар че селото му не беше далече оттук — все пак за какво бяха всички тези полузалесени, полуобработени хълмчета, които се отразяваха във водата, пък и самата река, която повличаше със себе си всичко, за да го изхвърли някъде по бреговете си, та дори и облаците, и лодките, които хората избутваха с колове напред?… В неговите очи всичко това по-рано бе нещо далечно, което не го засягаше. По-рано, това бе животът, в който той сега искаше да се върне отново, заради който именно бе избягал. По-рано, така се наричаше земята, която започваше от края на града нататък. По-рано, това означаваше родното му село.

През първите дни във Вестхофен, когато върху старческата му глава бяха започнали да се сипят първите ругатни и удари с юмруци, той бе усещал още омраза и ярост, и желание за мъст. Ала после ударите бяха зачестили и бяха започнали да стават все по-силни, а неговата глава беше стара. Малко по малко те избиха всичките му желания да си отмъсти за причинения му позор, избиха дори спомените за позора. Ала и онова, което му бе останало въпреки ударите, все още беше мощно и яко.

Алдингер извърна гръб на Майн и се затътри навътре по черния път между браздите от каруците. Огледа се, ала не с блуждаещ поглед, а сега вече за да си определя от време на време някоя точка като следваща цел. Сега вече лицето му не изглеждаше така подивяло. Смъкна се по едно хълмче и се изкачи по друго. Мина през една борова горичка и през една малка падинка. Местността изглеждаше съвсем безлюдна. Алдингер мина през една гола нива, после през един бостан с репи. Все още беше доста топло. Не само денят, сякаш цялата година се беше спряла. Алдингер още отсега усещаше вече във всичките си стави прежното, към което се стремеше.

Този ден кметът на Бухенбах Вурц не излезе на полето, както бе възнамерявал или както се бе хвалил, а се бе затворил в канцеларията си, която всъщност бе собствената му стая за живеене — една миришеща на мухъл, натъпкана догоре стаичка, която му служеше и за канцелария, и за жилище. Синовете му го бяха уверявали, че може спокойно да върви на полето, защото много им се искаше баща им да бъде герой. Ала Вурц все пак бе приел съвета на жена си, която не преставаше да хленчи.

Селото все още беше обградено от постови, освен това около двора на жилището му също така непрекъснато имаше постови. Хората му се смееха. Ала Алдингер едва ли щеше да влезе направо в селото. Щеше да потърси и да намери друга възможност да си разчисти сметките с Вурц. Докога ли смяташе Вурц да има лична охрана? Наистина скъпо удоволствие! В края на краищата всички тези момчета от Щурмовите отреди, командировани да го пазят, бяха селски синове, от които стопанствата на бащите им имаха нужда.

Бакалката Щулц бе видяла, че Вурц е в канцеларията си. Тя съобщи това на годеника на своята племенница, която й помагаше в магазина, където селяните можеха да си купят всичко необходимо. Годеникът беше от Цигелхаузен и бе пристигнал няколко часа по-рано, отколкото го очакваха, с колата на ветеринарния лекар, натоварена със сандъци с най-различна стока. Той смяташе още тази вечер да помоли Вурц да ги бракосъчетае. И когато сега лелята каза: „Той е в канцеларията си“ — той върза връзката си, а Герда — годеницата му — отиде да се преоблече. Момъкът се приготви по-бързо и прекоси улицата. Пред вратата на кметството стоеше постовият щурмовак, който много добре познаваше годеника.

— Хайл Хитлер!

Годеникът беше в същия отред като него не защото не можеше да живее без кафявата униформена риза на щурмоваците, а защото искаше да работи, да се ожени и да наследи спокойно земята на родителите си, което в противен случай сигурно щеше да бъде невъзможно. Постовият веднага разбра, че той идва заради сватбената церемония, и се засмя, когато почука на прозореца на кметската стая. Ала Вурц не отговори.

Той тъкмо седеше на бюрото си под портрета на Хитлер. Когато сянката отвън премина край прозореца, той се смъкна от стола си. Когато отвън почукаха, се измъкна изпод бюрото и се скри зад вратата.

— Влизайте и двамата! — рече отвън постовият, тъй като и Герда се приближи, пременена в нова пола и блуза. Сега годеникът почука на вратата и тъй като никой отвътре не му каза: „Влез!“, той натисна бравата, но резето беше сложено. Постовият пристъпи зад него, почука с юмрук на вратата и извика:

— За сключване на брак идват!

Чак сега Вурц дръпна резето, пое си тежко въздух и се ококори в годеника, който разгъна документите си на бюрото. Вурц така се окопити, че дори успя да издекламира речта си за селячеството, което е основа на народния дух, и за значението на семейството в националсоциалистическата държава, и за светостта на расата. Герда слушаше всичко сериозна, годеникът й кимаше с глава. Навън той каза на постовия:

— Ама че некадърник са те изпратили да пазиш, другарю! — Откъсна една латинка и я пъхна в горния илик на сакото си. После хвана годеницата си под ръка и двамата тръгнаха надолу по селската улица, заобиколиха селския площад покрай Хитлеровото дъбче, което не можеше да запази под сянката си все още нито децата, нито децата на децата им, а най-много няколко охлюви и врабчета, заобиколиха къщата на свещеника и влязоха вътре, за да получат божията благословия.

А Алдингер вече бе преодолял предпоследното хълмче. То се заричаше Буксберг. Сега той се тътреше съвсем бавно като човек, изморен до смърт, който обаче знае, че няма почивка за него. Вече не се оглеждаше встрани, тук той познаваше всяка педя земя. Между последните поля на Цигелхаузен се смесваха и отделни ниви на бухенбахци. И макар че на времето доста шум бяха вдигнали около премахването на синорите, тук, от високото, земята все още изглеждаше накъсана на парчета като закърпените престилчици на селските дечица. Алдингер изкачи и това хълмче безкрайно бавно. Погледът му беше неопределен, но не мътен или отсъствуващ. А в него сякаш се отразяваше някаква неочаквана неопределена далечна цел.

По това време долу в Бухенбах дойде както винаги новата смяна на постовите. Смени се и постовият пред дома на Вурц. Той влезе в кръчмата, където към него се присъединиха още двама негови сменени другари. И тримата се надяваха, че на връщане от свещеника другарят им жених ще намине в кръчмата и ще почерпи по една. Вурц беше съвсем уморен от обеда и от ужаса, който бе преживял. Положи глава върху бюрото си, върху документите на младата брачна двойка — върху техните родословни и медицински свидетелства.

Жената на Алдингер бе отнесла храна на децата си на полето. Всички се бяха нахранили заедно навън. По-рано у Алдингерови имаше понякога караници като във всяко семейство. Откакто бяха арестували стария обаче, цялото семейство се бе сплотило. Не само пред хората, но и когато бяха сами, те вече почти не разговаряха помежду си на глас, още по-малко пък за отсъствуващия.

Според заповедта един постови както винаги бе проследил жената, без да я изпуска из очи. Сега госпожа Алдингер — една облечена отгоре додолу в черно селянка, слаба като пръчка, мина край двамата постови на края на селото. Тя не гледаше нито наляво, нито надясно, сякаш те не дебнеха нея. Не обръщаше внимание като че ли и на постовите пред дома си. По същия начин можеха да заповядат и на голото черешово дърво в съседската градина да я дебне.

А през това време Алдингер вече бе стигнал до горе. Това горе не беше чак толкова високо за повечето обикновени млади хора. Все пак оттам селото се виждаше отвисоко. В продължение на няколко метра пътят бе обрасъл от двете страни с лешникови храсти. Алдингер седна между храстите. Поседя малко съвсем спокойно, под сянка, само тук-таме между клонките се провиждаха петна от покривите на къщите и от полята. Той вече беше готов да заспи, когато леко потрепера. Стана или само се опита да се изправи. Хвърли поглед към долината. Ала долината не се разгърна пред него с обичайния си обеден блясък, потънала в приятната всекидневна светлина. Над селото бе припаднала някаква студена, строга светлина, сякаш блясъкът и вятърът се бяха слели в едно, та из един път всичко се очерта съвсем ясно и от това му се стори чуждо. После над земята се спусна дълбока сянка.

Късно след обяд насам дойдоха две малки селянчета да берат лешници. Те извикаха и побягнаха към родителите си на полето. Бащата дойде и видя човека. Изпрати едно от децата си в съседното село да повика селянина Волберт. Волберт каза:

— Ай, та това е Алдингер!

Тогава и първият селянин го позна. И старо, и младо стоеше сред храстите и гледаше мъртвеца. Най-после двамата мъже направиха носилка от няколко пръта.

Отнесоха го в селото, като минаха край постовите.

— Кого носите там?

— Алдингер носим. Намерихме го.

Отнесоха го — та къде ли другаде — в собствения му дом. Казаха и на постовия пред портата на Алдингерови:

— Ние го намерихме.

А постовият така се смая, че дори не ги спря.

Когато изведнъж донесоха мъжа й, жената усети, че коленете й се подкосиха. Ала тя се овладя, както щеше да се овладее, ако го бяха донесли мъртъв от нивата. Пред портата вече се бяха насъбрали съседите, също и постовият, който бе пазил къщата, и двамата нови постови, които бяха дошли от изхода на селската улица, и тримата щурмоваци, които седяха в кръчмата, и брачната двойка, идваща откъм дома на свещеника. Само на другия край на селската улица бяха останали постовите, тъй като още не знаеха за случилото се, а и онези, които стояха край селото, където ги бяха насадили, за да издебнат промъкването на Алдингер в селото. И пред вратата на Вурц все още стоеше постовият, за да го предпази от отмъщението.

Жената на Алдингер откри леглото, което през цялото това време бе чакало чисто застлано. Но когато внесоха мъжа й вътре и тя го видя колко е подивял и мръсен, каза да го положат върху нейното легло. Веднага тури вода на печката. После изпратиха най-голямото внуче да повика членовете на семейството от полето.

На вратата хората се отдръпнаха да сторят място на детето, което вече бе стиснало устни и свело поглед надолу, както правят хората, в чийто дом има мъртвец. Скоро след това детето се върна заедно с родителите, чичовците и лелите си. Лицата на синовете изразяваха презрението им към насъбралите се любопитни, ала щом влязоха всред четирите стени на дома си, чертите им веднага изразиха мрачна тъга. Скоро обаче, тъй като мъртвият си беше мъртвец като всички останали, тъгата им се превърна в обикновената безмерна тъга на добрите синове по добрия им баща.

Изобщо сега всичко си тръгна по реда. Всеки, който влезеше в къщата, не викаше веднага „хайл Хитлер“ и не бързаше да вдигне ръка, а смъкваше шапката от главата си и подаваше ръка на домакините. Щурмоваците-постови, които бяха готови да подгонят и да пребият един стар човек, сега се върнаха с невинни ръце и неопетнена съвест отново по нивите си. Всеки, който минаваше край прозореца на Вурц, изкривяваше лице в гримаса. Никой не криеше вече презрението си, защото никой не се страхуваше, че ще лиши себе си или близките си от някаква привилегия. По-скоро хората започнаха да се питат откъде накъде именно Вурц бе заграбил властта в ръцете си. И сега вече те не го виждаха под ореола на властта, а така, като го бяха видели преди четири дни — треперещ и с подмокрени гащи. Сега, щом си помислеха за селото на държавната мера, всички, които по-рано се стараеха да заслужат да ги заселят там, изведнъж променяха мнението си. По-добре да намалят данъците, вместо да ги заселват там. И заради това да превиват гръб пред Вурц?!

Двете снахи помогнаха на госпожа Алдингер да изкъпе мъжа си, да подреже косите му, да го облече в нови дрехи. Затворническите парцали напъхаха в огъня. Това помогна да заври по-бързо водата — два чебъра, — с която най-после успяха да окъпят мъртвеца, а останалата вода използваха да се измият самите те, преди да облекат празничните си дрехи.

Онези прежни дни, в които Алдингер така бе мечтал да се върне, разтвориха широко портите си. Сега го поставиха върху собственото му легло. Надойдоха гости да изкажат съболезнованията си и всеки бе почерпен с курабия. Лелята на Герда побърза да отвори сандъците, в които годеникът на племенницата й бе докарал стока с колата на ветеринарния лекар: защото сега Алдингерови сигурно щяха да имат нужда от сапун, от черни панделки и свещи.

Вече всичко беше наред, защото мъртвецът бе успял да надхитри обкръжението на селото.

 

 

Рапортуваха на Фаренберг: шестият беглец е намерен. Беше намерен умрял. Как? Това вече не беше важно за Вестхофен. То беше работа на господ бог и на вертхаймските инстанции, на тамошната селска управа и на кмета на областния град.

След като му докладваха новината, Фаренберг излезе на площада, който всички наричаха „танцовата площадка.“ Есесовците и щурмоваците, получили заповед да участвуват в тази церемония, вече се бяха строили. Раздадоха се команди. Изморени до смърт, натежали от мръсотия и отчаяние, затворниците все пак се подредиха бързо и тихо, според заповедта. Два останали здрави чинара вдясно от вратата на бараката на коменданта се червенееха в есенната си одежда под блясъка на последните слънчеви лъчи, защото денят вече преваляше и откъм блатата мъглата се изкачваше към проклетото място. Бунзен стоеше пред своите есесовци с лице на херувимче, което очаква заповед от Твореца. От десетте или дванадесет чинара, които по-рано растяха вляво от вратата, вчера всички бяха отсечени с изключение на седем, които им бяха необходими. Застанал пред щурмоваците, Цилих заповяда да завържат четиримата живи бегълци. Всяка вечер, когато прокънтяваше тази заповед, едно вътрешно слабо потреперване преминаваше през телата на затворниците като последно трепване преди вечния сън. Защото бдителността на есесовците не допускаше никой да раздвижи дори крайник.

Четиримата завързани за дърветата мъже обаче не трепваха. Дори Фюлграбе не трепереше. Той гледаше втренчено право пред себе си, с леко отворена уста, сякаш смъртта му се бе скарала да се държи най-после както подобава. И неговото лице бе озарено от някаква мощна светлина, в сравнение с която полицейската лампа на Оверкамп представляваше само жалка догаряща свещичка. Пелцер бе затворил очи, лицето му не изразяваше вече никаква нежност, нерешителност и слабост, и бе станало дръзко и изострено. Мислите му се бяха съсредоточили не за съмнение и за увъртания, а за да разберат неотвратимото, Той усещаше, че до него стои Валау. От другата страна на Валау бе завързан същият онзи Алберт, когото бяха пречукали веднага след бягството. По заповед на Оверкамп бяха скърпили тялото му, макар и само временно. Той също не трепереше. И той отдавна бе престанал да трепери. Още преди осем месеца, когато, преминавайки държавната граница с натъпкано с валута сако, треперенето му го бе издало. Сега той по-скоро висеше, а не стоеше върху необичайното почетно място, за което никога не би могъл и да мечтае дори — вдясно от Валау, и върху влажното му лице падаха петна светлина. Само очите на Валау бяха живи. Когато го извеждаха пред кръстовете, почти вкамененото му сърце подскочи силно. Дали и Георг ще е там? Сега Валау се взираше не в смъртта, а в колоната на затворниците. Той дори успя да открие сред познатите лица едно ново. То бе на един затворник, който досега бе лежал в лазарета. Беше Шенк, при когото Рьодер бе ходил същата тази заран, за да търси подслон за Георг.

Фаренберг излезе пред строените мъже. Заповяда на Цилих да измъкне пироните от две дървета. Голи и празни стояха двете дървета като два истински надгробни кръста. Бе останало само още едно дърво с пирони, незаето, съвсем вляво до Фюлграбе.

— Шестият беглец е намерен! — обяви Фаренберг. — Аугуст Алдингер. Мъртъв, както виждате! Сам си е виновен за смъртта. И седмия няма да чакаме още дълго, защото вече го карат насам. Националсоциалистическата държава преследва безмилостно всеки, който се е провинил спрямо благото на нацията, защищава всеки, който заслужава да бъде защитен, наказва всеки, който е заслужил да бъде наказан, и преследва всеки, заслужил да бъде преследван. В нашата страна няма подслон за избягали престъпници. Нашият народ е здрав, той отърсва от плещите си болните, избива обезумелите. Не са изминали още пет дни от бягството и ето — отворете си добре очите и запомнете добре онова, което виждате.

След тези думи Фаренберг се върна в бараката си. Бунзен заповяда на колоната на затворниците да направи две крачки напред. Сега между дърветата и предната редица имаше съвсем тясно пространство… Докато Фаренберг говореше и се издаваха командите след това, денят съвсем помръкна. Отдясно и отляво колоната на затворниците беше вклещена между строените есесовци и щурмоваците. Над площадката и зад нея имаше само мъгла. Беше часът, в който всички изпадаха в пълно униние. Онези от затворниците, които вярваха в бога, мислеха, че той ги е забравил. Онези от затворниците, които не вярваха в нищо, изгасваха вътрешно, както и живото тяло може да започне да загнива. Онези от затворниците, които вярваха единствено в силите, които са вътре в човека, си мислеха, че тази сила вече живее само у тях и че тяхната жертва е отишла напразно, а народът им ги е забравил.

Фаренберг беше седнал пред бюрото си. От мястото си той виждаше през прозореца кръстовете откъм гърба, есесовците и щурмоваците отстрани, а колоната затворници — в лице. Сега той започна да съставя рапорта си. Ала и той самият бе твърде много възбуден за подобно занимание. Пое слушалката, натисна едно копче и отново остави слушалката на място.

Какъв ден беше днес? Денят действително вече преваляше, но все пак оставаха още три дни до края на срока, който той сам си бе определил. Щом като за четири дни бяха намерили шестима, ще трябва на всяка цена за три дни да успеят да хванат единия. Освен това този един вече бе заобиколен от всички страни. Той сигурно нямаше вече нито минутка сън. За жалост обаче и Фаренберг също нямаше.

В бараката беше вече почти тъмно. Той запали лампата. Светлината от прозореца на Фаренберг хвърляше сенките на дърветата чак до първата редица на затворниците. Колко време стояха те вече така? Нощ ли беше вече? Все още не даваха заповед и жилите на завързаните за дърветата мъже пламтяха. Неочаквано един от третия ред на колоната на затворниците изкрещя така, че четиримата привързани потрепераха и се набиха на пироните, а той падна напред върху стоящия пред него, повали го с тялото си и се овъргаля на земята, като крещеше, ала сега вече от посипалите се върху него ритници и удари — щурмоваците бяха притичали веднага.

В този миг от вътрешната страна на лагера дойдоха с шапки на глава и мушами следователите Фишер и Оверкамп с чанти под ръка, съпроводени от един ординарец, който носеше куфарчетата им… Оверкамп си беше свършил вече работата тук. Търсенето на Хайслер нямаше повече никакво отношение към неговото оставане във Вестхофен.

Разнесоха се две команди и всички застанаха на местата си като преди. Изпадналият в истерия затворник и стоящият пред него вече бяха отмъкнати. Без да поглеждат наляво и надясно, двамата следователи влязоха в бараката на коменданта, минавайки между кръстовете и предната затворническа колона, преструвайки се, че не виждат колко странни фасади има от двете страни на пътя им. Носещият куфарите ординарец се спря пред вратата и не можеше да откъсне очи от гледката пред себе си. Малко след това двамата следователи излязоха от бараката и отново преминаха обратно. Този път Оверкамп плъзна поглед по дърветата. Погледът му срещна погледа на Валау. Оверкамп се сепна едва забележимо. Върху лицето му се изписа някаква смесица от „познах те“, „съжалявам“ и „сам си си виновен за всичко“. Може би в тази смесица от чувства имаше и едно зрънце уважение.

Оверкамп знаеше, че щом той напусне лагера, тези четиримата мъже са загубени. Можеше да ги оставят живи най-много докато докарат и седмия. Ако преди това някой не проявеше несръчност или не загубеше окончателно търпение.

Строените на „танцовата площадка“ чуха запалването на мотора. Тогава в сърцата на всички нещо се пречупи. От четиримата завързани мъже само Валау беше още в състояние да си даде сметка, че от този миг те са загубени. Но Георг, нима него също са го намерили вече, вярно ли е, че го карат насам?

— Този Валау пръв ще си изпати — каза Фишер.

Оверкамп кимна. Той познаваше Фишер отдавна. И двамата бяха истински националисти с много военни отличия. И двамата бяха работили вече от време на време заедно, откакто бяха установили новия режим. Оверкамп бе навикнал да използва в професията си обичайните полицейски методи. Подобни разпити — най-тежки от тежките — бяха за него работа като всяка друга. Те не му доставяха никакво забавление, нито удоволствие. Той винаги бе смятал всички тези хора, които трябваше да разследва и да търси, за врагове на обществения ред, както той именно си представяше този ред. И днес още той смяташе хората, които трябваше да преследва, за врагове на реда, както той си го представяше. Дотук всичко беше все още ясно. Неясни ставаха нещата едва когато той се замислеше за кого всъщност работи.

Ала сега Оверкамп откъсна мислите си от Вестхофен. Оставаше все още залавянето на Хайслер. Той погледна часовника си. След седемдесет минути ги очакват да пристигнат във Франкфурт. Поради мъглата сега колата им пътуваше с четиридесет километра в час. Оверкамп избърса стъклото. Съзря на изхода на селото светлинката на някакъв фенер.

— Хей, спри! — извика неочаквано той. — Излизайте, Фишер! Пили ли сте тази година от новия резняк?

Когато излязоха от колата и застанаха под мъглата сред смълчаната свежа равнина, те се отърсиха от напрежението и притеснението от работата, за която не искаха да мислят вече. Влязоха в същата онази кръчмичка, където Метенхаймер бе останал да чака дъщеря си Ели, когато тя бе получила съвсем ненадейно разрешение да отиде на посещение във Вестхофен, макар че не го беше искала.

Когато Паул Рьодер след работа се върна в къщи, Георг нямаше нужда да го пита за нищо. По лицето на Паул веднага можеше да се разбере какъв бе резултатът от търсенето на подслон.

Лизел очакваше да види резултата от своите кнедли, да чуе — охо и хмм! Ала мъжете дъвчеха мълчаливо и замислено, сякаш ядяха шницели от ряпа.

— Болен ли си нещо? — попита Лизел своя Паул.

— Защо да съм болен? А, да, днес нямах късмет. — И той показа обгорената си ръка.

Лизел почти се зарадва, че неочаквано се бе намерило оправдание за неблагодарното мълчаливо дъвчене на мъжете. Погледна внимателно изгореното място. От малка тя бе навикнала в семейството си на всякакви наранявания по време на работа. Донесе бурканче с някаква мас. Неочаквано Георг каза:

— Аз нямам нужда вече от тази превръзка. Щом като се захвана да лекуваш, Лизел, дай и на мене една лепенка.

Паул гледаше мълчаливо как жена му разви, без много да се учудва, бинта. По-големите му деца също гледаха над облегалката на стола на Георг. Георг срещна погледа на Рьодер — малките му ясносини очички гледаха строго и студено.

— Имал си късмет, Георг — каза Лизел, — че стъклата не са ти се набили в очите.

— Какъв ти късмет! — отвърна Георг. Той гледаше дланта си.

Лизел я бе залепила с лепенка и бе бинтовала само палеца му. Ако държеше ръката си правилно, тя изглеждаше като здрава. Лизел извика:

— Чакай! Не биваше така! — и добави: — Трябваше най-напред да измием раната.

А Георг вече беше станал и натъпка бързо старата превръзка в печката, където все още бе останала малко жарава от варенето на кнедлите. Рьодер проследи движенията му неподвижно.

— Ама че смрад! — рече Лизел.

Тя отвори широко прозореца и струя миризлив дим излезе във въздуха на града, въздух при въздух, дим при дим… Сега вече докторът може да спи спокойно. Каква смелост беше да отиде при него! Колко сръчни ръце имаше той! И сърце, и ум, съчетани в ръцете!

— Слушай, Паул — рече Георг съвсем весел, — спомняш ли си още нашия „Стари дрехи купувам“?

— Да — каза Паул.

— Спомняш ли си как ядосвахме стария човек до бяс, докато веднъж той не изтрая и се оплака на баща ти, а баща ти ти дръпна такъв бой, че старецът, който стоеше край вас, се развика: „Само не по главата, господин Рьодер, защото ще оглупее. По задника само, по задника!“ Всъщност това беше хубаво от негова страна. Нали?

— Да, много хубаво. Само че тебе баща ти явно те е бил обратно — рече Паул, — иначе сега щеше да си по-умен.

Цели три минути и на двамата им беше леко на душата. Сега действителността отново потисна сърцата им с неотвратимата си непоносима тежест.

— Паул… — рече Лизел боязливо. Защо ли мъжът й е втренчил така поглед пред себе си? На Георг тя въобще не обръщаше внимание. Докато почистваше масата, непрекъснато поглеждаше към Паул; дори и когато влезе в съседната стая да сложи децата да си лягат, пак надникна през вратата към него.

— Шорш — каза Паул, щом вратата се затвори след Лизел, — нещата стоят така, и толкоз. Трябва да измислим нещо по-умно. Налага се тази вечер да преспиш пак у нас.

Георг каза:

— Ти наясно ли си, че междувременно моята снимка е раздадена във всички полицейски участъци? Че вече са я показали на всички квартални отговорници? А кварталните отговорници — на портиерите на домовете? Малко по малко заповедта е стигнала до всички.

— Видя ли те вчера някой, като идваше тук?

— Не мога да се закълна, но коридорът беше празен.

— Лизел — рече Паул, — знаеш ли, такава жажда ме мъчи, просто не мога да си обясня защо съм толкова жаден. Иди, моля ти се, и купи бира.

Лизел събра празните бутилки. Тръгна търпеливо. Боже мой, какво потиска така мъжа й?

— Нищо ли няма да кажем на Лизел? — попита Паул.

— На Лизел? Не бива. Мислиш ли, че тя ще ме остави у вас?

Паул мълчеше. Той познаваше своята Лизел още от съвсем малка, смяташе, че я знае до кости, а ето че изведнъж се оказа, че съществува някакво непроницаемо и съвсем непрозрачно местенце и у нея. И двамата мислеха.

— Твоята Ели — подхвана след малко Паул, — първата ти жена…

— Какво общо има тя тук?

— Ами нейното семейство е добре поставено, такива хора имат много познати — дали да не отида у тях?

— В никакъв случай! Тя е под наблюдение! Освен това ти не знаеш какво мисли тя.

И пак се замислиха. Зад отсрещните покриви слънцето вече залязваше. Долу в уличката светнаха фенерите. В стаята все още падаха сноп коси вечерни лъчи, сякаш преди да загасне, слънцето целеше най-отдалечените ъгли. Двамата мъже разбраха едновременно, че всичко, до което се докосваха мислите им, рухваше. И двамата се ослушаха към шума на стълбището.

Лизел се върна с бутилките, този път силно възбудена.

— Странна работа — каза тя, — някой разпитвал за нас в кръчмата.

— Какво? Разпитвал за нас?…

— Разпитвал госпожа Мених къде живеем. Значи, изобщо не ни познава, щом като не знае къде живеем.

Георг се изправи.

— Аз трябва да вървя вече, Лизел. Благодаря ти от сърце за всичко.

— Да изпием по една бира, Георг.

— Съжалявам, Лизел, закъснях вече. И така…

Лизел запали лампата.

— Пък сега да не се сетиш за приятелите си пак след няколко години!

— Няма, Лизел.

— А ти къде тръгваш? — обърна се Лизел към Паул. — Изпрати ме за бира, пък сега…

— Ще придружа Георг само до ъгъла, веднага се връщам.

— Недей, остани! — възкликна Георг.

Паул каза спокойно:

— Ще те изпратя до ъгъла. Това е моя работа.

От вратата той още веднъж се обърна към жена си. Каза:

— Лизел, чуй ме добре. Не бива никому да казваш, че Георг е бил у нас.

Лизел се изчерви от яд:

— Значи, все пак е забъркал някоя каша! Защо не ми казахте веднага?

— Като се върна, ще ти кажа всичко. А сега си дръж устата. Иначе ще стане лошо и за мене, и за децата.

Когато вратата се затвори, тя остана като втрещена. Ще стане лошо за децата? Лошо за Паул? Обля я топла, а после студена пот. Тя се приближи до прозореца и видя двамата мъже — единият висок, другият дребен, — като прекосяваха улицата между два фенера. Беше я страх. Седна пред масата и зачака, докато навън съвсем се стъмни, чакаше да се върне мъжът й.

— Ако не си вървиш веднага — каза Георг тихо и дрезгаво, с разкривено от гняв лице, — ще унищожиш и себе си, а и на мен няма да помогнеш.

— Стига си дрънкал! Знам какво правя. Ти ще вървиш сега там, където аз ще те заведа. Когато Лизел се върна току-що и краката ни се подкосиха от страх, изведнъж се сетих. Хрумна ми нещо. Ако Лизел не издрънка нищо, което положително няма да стори, защото я е страх за нас, за тази нощ си осигурен.

Георг не отвърна нищо. Главата му беше празна, почти без мисли. Той последва Паул навътре в града. За какво да мисли, след като няма вече никакъв изход? Само сърцето му биеше, сякаш искаше да го пуснат да излезе от негостоприемното си жилище. Също както преди две вечери, когато се канеше да отиде при Лени. Опита се да успокои сърцето си:

„Това сега не е същото, все пак тук е замесен и Паул. Не забравяй това. Това не е някаква любовна история, а другарство. Не се доверяваш никому ли? Ами необходима е смелост, за да може човек да се довери и на приятел. Успокой се най-после! Не може вечно да биеш така. Притесняваш ме!“

— Няма да вземаме трамвай — рече Паул, — дали ще стигнем десет минути по-късно, или десет минути по-рано — все едно. Сега да ти обясня къде те водя. Тази заран, когато отивах към твоя проклет Зауер, наминах там. Имам тук една леля Катарина. Тя държи кантора за пренос-превоз, голямо предприятие — три-четири коли. Бяхме я помолили да вземе на работа един от братята на жена ми от Офенбах — лежа в затвора и му взели книжката за правоуправление, защото при проверката се оказало, че има алкохол в кръвта. А той ни писа, че щял да дойде по-късно, та да гледам да отложа някак работата. Леля ми не знае за всичко това, пък и въобще не го познава. Ще те представя. Аз ще приказвам, а ти ще викаш само „да“ или направо ще си мълчиш.

— Ами документи? А утре?

— Научи се най-после да броиш едно, две, три, вместо две, едно, три. Трябва да се махнеш оттук. Трябва да се подслониш някъде за тая нощ. Или може би ти предпочиташ тази нощ да умреш, пък за утре да си набавиш редовни документи? Аз утре ще намина там. Приятелят ти Паул все ще успее да измисли нещо.

Георг докосна ръката му. Паул хвърли поглед към него и изкриви лице в бърза гримаса, като на дете, което човек иска да успокои да не плаче. Челото му беше по-светло от останалата част на лицето, защото не бе така осеяно с лунички. Самото му присъствие действуваше успокоително на Георг. Само дано не реши да го изостави! Георг каза:

— Всеки миг могат да ни хванат.

— Защо да мислим за това?

Градът беше осветен и многолюден. От време на време Паул срещаше някой познат, поздравяваше и приемаше чуждите поздрави. В такъв случай Георг извръщаше глава настрана.

— Не бива винаги да се извръщаш встрани — каза Паул, — никой няма да те познае.

— Но ти нали веднага ме позна, Паул!

Навлязоха в Мецергасе. Там имаше две ремонтни работилници, една колонка за бензин, няколко кръчми. Тъй като Паул често минаваше оттук, често го и поздравяваха: „Хайл Хитлер!“ наляво, „Хайл Хитлер!“ надясно, „Здрасти, Паулхен“, „Как си, Паулхен?“. Пред портата към големия двор имаше група хора: един щурмовак, две жени, дребното старче от кръчмата. Тази вечер носът му грееше като морков.

— Излязохме малко на въздух, влез с нас вътре, Паулхен.

— Най-напред ще ида да кажа „лека нощ“ на леля си Катарина.

— Малеее! — извика старчето, което потрепера от страх, като чу името на жената.

— Да вървим, Морковче — рекоха двете жени, хванаха старчето от двете страни и се отдалечиха.

После от двора излезе един камион и ги притисна вляво и вдясно към стената. Когато Георг и Паул влязоха в двора, госпожа Грабер, леля Катарина, стоеше на прага, тъй като току-що бе отпратила камиона. За дълги разстояния камионите тръгваха вечер.

— Ето го! — каза Паул.

— Този ли е? — отвърна жената.

Тя хвърли бърз поглед към Георг. Беше едра и яка, но повече кокалеста, отколкото месеста. Бялата щръкнала коса над сърдито изпъкналото й чело, също така белите вежди над злите и втренчени очи не й придаваха вид на старица, а на някакво същество, което по природа е белогривесто. Тя отново хвърли бърз поглед към Георг.

— Ще почваш ли най-после? — изчака един миг и току го перна по твърдото бомбе. — Махай го! Няма ли фуражка за него?

— Ами нещата му са у дома — рече Паул, — щеше да спи тази нощ у дома, но малкият Паулхен нещо се гърчи, мрънка, Лизел мисли, че е хванал шарка.

— Много весело — рече жената. — А какво стърчите на портата, или влизайте, или излизайте.

— Сбогом, Ото, желая ти приятна работа — каза Паул, който държеше съборената от главата на Георг шапка. — Сбогом, лельо Катарина, хайл Хитлер.

Междувременно Георг бе успял да разгледа по-обстойно лицето на жената — обекта, с който той трябваше да се справи през следващите няколко часа. Сега и тя го погледна, за трети път, този път твърдо и обстойно. Той не отклони погледа си от нейния — и двамата нямаха основание да бъдат снизходителни един към друг.

— Колко сте годишен?

— На четиридесет и три.

— Добре ме насади Паул, моето предприятие да не е приют за слаботелесни?

— Вижте най-напред какво мога.

Нейните ноздри се издуха.

— Знам ви аз вече какво можете, хайде по-живо, преобличайте се.

— Дайте ми някаква работна дреха, госпожо Грабер, моите неща са още у Паулови.

— Аха.

— Можех ли да знам, че нощем тук се работи?

Жената започна да се кара, вдигаше олелия до небето — няколко минути. Георг нямаше да се учуди, ако тя бе посегнала и да го удари. Слушаше я мълчаливо, с едва загатната усмивка, която тя не забеляза, а може би и забеляза под светлината на уличните фенери. Когато тя се успокои, той каза:

— Щом нямате да ми дадете работни дрехи, ще работя по долни гащи. Откъде можех да знам какви са условията тук, след като идвам за пръв път?

— По-добре веднага си го вземи тоя обратно! — извика жената на Паул, който неочаквано се върна, хванал шапката на Георг в ръка.

Бързайки надолу по уличката, докато от кръчмите го поздравяваха с „хайл Хитлер“ и той вдигаше ръка, Паул отново се сети за бомбето. Изплаши се. Лицето му се разкриви в неприятна гримаса.

— Изпробвай го до утре, тогава ще намина пак и ще ми кажеш какво е положението — и се отдалечи като подгонен.

— Без помощта на Паул — рече жената сега вече по-спокойно — такъв като вас може да иде по дяволите. Моето предприятие не е приют за некадърници, вървете сега с мен!

Той я последва през двора, който беше твърде светъл и твърде оживен за него. От вратата на кръчмата към двора и от портите на жилищата влизаха и излизаха хора. Някои го поглеждаха. В отворения гараж един полицай стоеше пред една празна кола.

„Все пак той не може да е дошъл за мене тук, преди още аз да дойда“ — помисли си Георг, когато по челото му изби пот.

Полицаят въобще не му обърна внимание, искаше да му издадат някакъв документ.

— Изберете си оттук някой парцал — рече жената на Георг.

Към гаража гледаше прозорецът на една стаичка, която сигурно използваха за канцелария. Полицаят гледаше с тъп поглед, докато Георг мереше омазнените престилки, разхвърляни по земята. После вдигна глава към осветения прозорец, към голямата бяла глава на жената. Измърмори:

— Ама че женска, а!

Когато той излезе, жената пъхна глава през прозореца; подпря се на лакти в поза, от която ясно пролича, че това прозорче беше командният й пункт. Тя се разкрещя сърдито:

— Излизай, излизай в двора, мързеливец такъв! Само след час и половина тая заминава за Ашафенбург, хайде, хайде!

Георг пристъпи под прозореца. Каза нагоре:

— Не мислите ли все пак да ми обясните съвсем спокойно и точно какво изобщо ще работя при вас?

Жената присви очи. Зениците й се впиха в лицето на този мъжага, за когото тя бе чула, че е твърде разпуснат и направо разорява семейството си. Колкото и да се задълбочаваше в това лице обаче, което според нея бе обезобразено от някаква катастрофа, нищо не можеше да открие. Макар нейният поглед да вледеняваше всеки, когото тя поглеждаше, за първи път сега тя самата усети, че от това лице я облъхва студ. Започна да му обяснява спокойно какво трябва да извърши по колата. Не го изпускаше из поглед. След малко излезе навън, застана до него и току го подканяше да работи по-бързо. Полузаздравялата рана на Георг бързо се разтвори отново. Докато той завързваше ръката си с един парцал, помагайки си със зъби и с дясната ръка, жената рече:

— Или сте здрав, тогава — не се помайвайте, или не сте, тогава — сбогом!

Той не отвърна повече нищо, не поглеждаше към жената, а само си мислеше, че тя е такава и толкова, значи, трябва да я приеме каквато е, нали всичко ще свърши скоро. Подчиняваше се и работеше бързо и упорито и скоро вече така се умори, че нито го беше страх от нещо, нито можеше да мисли за каквото и да било.

 

 

Междувременно Лизел чакаше в тъмната кухня. Когато след десет минути Паул не се върна, тя вече знаеше, че той е тръгнал да изпрати по-надалече Георг. Какво се беше случило? Какво мислеха да правят двамата? Защо Паул не й бе обяснил нищо?

Вечерта беше мъртвешки тиха. Чукането на четвъртия етаж, караницата на втория, маршовата музика от нечие радио, смехът по улицата, който нахлуваше през прозореца, не можеха да заглушат тишината и още по-малко леките стъпки, които се заизкачваха по стълбата.

През живота си Лизел бе имала само веднъж работа с полицията. Тогава тя беше дете на десет-единадесет години. Един от братята й бе забъркал някаква каша, навярно онзи, който падна по-късно на бойното поле, защото след това никой в семейството не заговори повече за тази история. Тя бе погребана заедно с него във Фландрия. Ала страхът, който бе задушил тогава всички, и днес още се таеше в кръвта на Лизел — този страх, който няма нищо общо с разсъдъка, страхът на бедните, страхът на кокошката от орела, страхът на гражданина, преследван от държавата. Този древен страх, който по-добре дава да се разбере чия е държавата, отколкото всички конституции и исторически книги. В същото това време обаче Лизел реши да се брани, да запази себе си и своето племе със зъби и нокти, с хитрост и коварство.

Когато стъпките по последната площадка на стълбището съвсем сигурно се насочиха към нейната врата, тя скочи, запали лампата и запя със задъхан, пресъхнал от страх глас. Защото тя си каза, че песента и осветеният дом са най-доброто доказателство за чиста съвест. Човекът пред вратата й действително се поколеба, преди да позвъни.

Не беше униформен. Лампата от коридора на Лизел освети едно неизразително, притъпено лице, което й беше непознато и й се стори неискрено.

„Сигурно някой таен“ — помисли си Лизел.

Наум тя си служеше с подобни изрази, които бе научила кой знае откъде, тъй като Паул почти никога не разговаряше за такива неща с нея. Тоя сигурно има от вътрешната страна на ревера си оная кучешка значка.

— Вие ли сте госпожа Рьодер? — попита мъжът.

— Както виждате.

— Мъжът ви у дома ли е?

— Не — отвърна Лизел, — няма го.

— Знаете ли горе-долу кога ще се върне?

— Действително не знам.

— Но все пак ще се върне, нали?

— Нямам представа.

— Да не би да е заминал?

— Да, да, замина, чичо му умря. — Полускрита от вратата, наполовина в сянка, тя видя как непознатото лице потрепна, явно разочаровано, „Още ли ще ме бавите?“ — помисли си тя.

Ала мъжът още веднъж се извърна към нея:

— Отдавна ли замина?

— Да.

— Е, тогава хайл Хитлер! — И гърбът му изглеждаше разочарован, когато той повдигна рамене.

Лизел за втори път потрепера от страх. Ами ако той попита долу портиерката?

Измъкна се тихо по чорапи на площадката и задебна, ала той не попита нищо. Когато се върна обратно до кухненския прозорец, тя го видя да се отдалечава надолу по тихата уличка.

 

 

Чувството, което бе накарало Франц да отиде тази вечер у Рьодерови, беше неясна надежда, някакъв верен инстинкт за възможното. Той бе разочарован и унил, докато вървеше през тихите улици към трамвайната спирка. Отправи се с трамвая към противоположния край на града, където бе оставил велосипеда си в една кръчма. Чак оттам най-после пое пътя към Херманови.

Херман беше толкова сигурен, че Франц ще дойде, че ставаше след всеки четвърт час все по-неспокоен. Франц много рядко не го бе навестявал толкова вечери поред. Тази вечер той разбра, че и той самият, при когото Франц идваше за съвет, имаше много по-голяма нужда от Франц, отколкото сам предполагаше. Този съвет, който Франц обикновено искаше от него със спокойни думи и спокоен поглед, готов веднага да го изпълни, се нуждаеше именно от Франц, за да се оформи в съзнанието на Херман и да излезе оттам. И когато сега велосипедът издрънча долу под прозореца, Елзе забърса с престилката си мушамата на кухненската маса. Херман извади кутията за шах от чекмеджето на масата, прикривайки радостта си.

Ала тъкмо тази вечер радостта на Херман трая само докато Франц се разположи на другия край на масата. Франц бе различен от друг път. Дълго мълча.

Херман го остави на спокойствие. Най-после Франц заразказва, може би мислите му сами напираха. Отначало Херман го слушаше само внимателно, после изненадан и накрая загрижен. Франц разказваше какво му се беше случило, как се бе срещал на три пъти с Ели — в киното, в халите и в таванската стаичка на сестра й. Как бяха се ровили двамата в живота на Георг, как се бяха мъчили да се сетят за някои хора, как той бе тръгнал сам по следите, овладян от мисълта, че ще може сам да открие Георг. И как всичко бе завършило с неуспех и изобщо…

— Какво изобщо?

Ала Франц отново беше млъкнал и Херман изчакваше. Че Франц чак сега му разказваше всичко това и че бе предприел толкова много неща самичък, без да се посъветва с него, беше неправилно и безполезно. Херман наблюдаваше учуден малко безизразното, малко сънно лице на приятеля си, което така добре прикриваше упоритостта му.

Сега Франц заговори отново, ала по-различно, отколкото очакваше Херман:

— Виждаш ли, Херман, аз съм един съвсем обикновен човек. Всичко, което бих желал да имам в живота си, са най-обикновени неща. Да си остана тук, където съм и където ми е добре. Онзи стремеж, който мнозина имат да заминат колкото се може по-далеч, за мен не съществува. Ако зависи от мен, бих останал вечно тук. Под това небе, не много ярко, не много сиво. Тук, където хората нито са съвсем селяни, нито съвсем граждани, където има всичко накуп — и градски дим, и изобилие от плодове. Колко бих бил щастлив, ако можеше Ели да стане моя. Други се стремят към всевъзможни жени, към какви ли не приключения, мен обаче не ме влекат такива неща. Аз бих бил вечно верен на Ели, макар да знам, че тя не представлява нищо особено. Просто е мила. А аз бих бил доволен и бих живял заедно с нея, докато остарея и посивея. А ето че сега не мога вече дори да я виждам…

— В никакъв случай — каза Херман, — изобщо прекалено е било и това, дето въобще си отишъл при нея…

— Изобщо желанието ми е съвсем скромно — да мога да излизам неделен ден заедно с Ели, ала и това не ми е разрешено. Да, така е. Не ме гледай така изненадано, Херман. Е, добре, Ели не може да бъде моя. Сега въпросът е дали ще мога да остана за дълго тук. Може би ще се окаже още утре, че трябва да се махна.

Цял живот съм мечтал за най-обикновени неща — да се разхождам сред някоя поляна или в лодка, или да имам хубава книга, приятели, момиче, спокойствие наоколо ми… После обаче в живота ми дойде другото. Дойде, когато бях още съвсем млад — това друго бе стремежът ми към справедливост. И така животът ми постепенно се промени и сега вече само наглед е спокоен…

Когато някои от нашите приятели си представят как ще изглежда другата Германия — боже мой, за какво бъдеще мечтаят те!

А с мен не е така. Аз и след това ще искам пак да си живея там, където съм, само че другояче. Да работя в същото предприятие, ала не на същото място. Да работя тук за нас. И когато работното ми време свърши и се прибера от работа, да имам сили да уча и да чета. И тревата да е съвсем топла от слънчевите лъчи. Но да си бъде същата трева тук, край оградата на Марнетовия чифлик. Изобщо всичко да си бъде тук. Искам и тогава да живея в селището ни или там, у Марнетови, или у Манголдови…

— Всичко това е много добре да си го знаеш отнапред — каза Херман, — но сега ми кажи по-добре как изглежда този Рьодер, приятелят на Георг.

— Дребничък — отвърна Франц, — отдалеч прилича на момче. Защо питаш?

— Ако Рьодерови действително крият у дома си някого, те би трябвало да се държат именно така, както ти ми го разказа. Но те сигурно никого не крият.

— Когато аз отидох, жената беше сама с децата — каза Франц, — аз се ослушах и преди това, и след това.

Херман си помисли:

„Сега Франц трябва непременно да остане вън от играта. — Трите думи «прилича на момче» почти го бяха изплашили: днес той ги чуваше за втори път. — Да имаше само достатъчно време. Бекер ще пристигне в Майнц още в началото на седмицата! Единственото, от което се нуждаем сега, е времето да не лети. Ще успеем да прехвърлим човека през граница, но ни трябва време… време.“

— Къде е работил този Рьодер?

— При Покорни. Защо пак питаш за него?

— Само така…

Ала Франц почувствува или си помисли, че почувствува, че Херман крие нещо от него.

 

 

Тази нощ Паул и Лизел седяха върху кухненската си кушетка и той галеше главата и закръгленото й рамо, сякаш се опитваше несръчно като през първите дни на любовта им да я погали и дори я целуна по лицето, цялото мокро от сълзи. При това Паул й бе разказал само част от истината: че гестапо търси Георг заради старите истории. А според новия закон за това се полагали големи наказания. Нима можел той да отпрати Георг?

— А той защо не ми каза истината? И седи, и яде, и пие на моята трапеза!

Отначало Лизел бе започнала да се кара, после да се възмущава, бе тупала с крак в кухнята, почервеняла цялата от яд. После се разхленчи, заплака, а след това се успокои. Вече бе минало полунощ. Лизел се бе наплакала. И само току питаше всеки десет минути, сякаш всичко се свеждаше само до това:

— Защо не ми казахте истината?

Тогава Паул отвърна с променен сух глас:

— Защото не знаех как ще понесеш истината.

Лизел издърпа ръката си от неговите длани, мълчеше. Паул продължи:

— Ако ти бяхме казали всичко, ако те бяхме попитали предварително бива ли той да остане у нас, „да“ ли щеше да кажеш, или „не“?

Лнзел отвърна буйно:

— Сигурно щях да кажа „не“. Че какво пък? Та той е сам! А ние сме четирима, петима. Дори шестима с онова, което очакваме. И за което въобще не споменахме пред Георг, защото той се разсмя дори като видя тези, които имаме вече. И затова и ти трябваше да му кажеш: драги ми Георг, ти си един, а ние сме шестима.

— Лнзел, тук става въпрос за живота му…

— Да, но и за нашия.

Паул млъкна. Почувствува се съвсем нещастен. За първи път беше съвсем сам на света. Никога вече животът му няма да бъде такъв, какъвто беше сега. За какво са му тези четири стени? Тия премятащи се едно през друго дечурлига — за какво са му те? Той каза:

— И ти искаш да ти разказваме всичко! На теб да ти кажем цялата истина! Ако му беше затръшнала вратата под носа, а два дни по-късно аз ти донеса вестника и да прочетеш там, че той — Георг Хайслер — се мъдри в рубриката „съдебни“ сред имената на „изпълнени присъди“, нямаше ли да имаш след това угризения на съвестта? Щеше ли тогава да му затвориш вратата под носа, ако можеше предварително да знаеш, че ще се случи така?

Той се бе отдръпнал малко от нея. Тя плачеше отново тихичко, скрила лице в ръцете си. После каза, хлипайки:

— Сега ти си мислиш с лошо чувство за мен. С лошо, съвсем лошо. Никога не си мислил така лошо за мен. И искаш да се освободиш от това лошо — от своята Лизел! Да, така си мислиш и си мислиш още, че сега си съвсем сам, и хич не те е грижа за нас. Сега вече теб те боли само за Георг. Разбира се, че ако бях знаела предварително, че ще му се случи всичко това след туй, че ще го пишат в „изпълнени присъди“, разбира се, че щях да го приема. Пък може би и без да го знаех, пак щях да го приема. Не мога да съм сигурна сега. Тия неща се решават веднага. Да, сега изведнъж си мисля, че сигурно щях да го приема.

Паул каза по-спокойно:

— Ето виждаш ли, Лизел, именно заради това аз не ти казах нищо, защото може би най-напред ти нямаше да го приемеш, а след това, като ти обяснех всичко, щеше да съжаляваш.

— Но то и сега не е късно да се случи нещо лошо. И тогава ти ще трябва да отговаряш.

— Да — каза Паул, — тогава аз ще отговарям. Но аз ще решавам, а не ти. Защото аз съм глава на семейството и мъжът в къщата. Защото аз мога веднага да кажа „да“ на нещо, на което ти най-напред би казала „не“, пък после „може би“ и накрая все пак „да“. Но тогава би било вече късно. А аз мога да реша веднага.

— А какво ще кажеш утре на леля Катарина?

— По-късно ще решим. Сега най-напред свари кафе от онова, което свари вчера, когато на Георг му прилоша.

— Тоя Георг съвсем ни обърка! Посред нощ — кафе!

— Ако утре портиерът те попита кой е идвал днес у нас, ще кажеш, че е бил Алфред от Заксенхаузен.

— Че защо мен ще ме пита?

— Защото тях ги пита полицията, затова може и нас да ни разпита полицията.

При тези думи Лизел отново избухна:

— Нас да ни пита полицията? Мили Паул, но ти знаеш, че аз не мога да лъжа. То веднага ми проличава. Още от дете не мога. Дори щом другите край мене почнеха да лъжат, на мен ми се изписваше на лицето.

Паул възрази:

— Какво, не можеш ли? А нима преди малко не излъга? Ако не можеш да излъжеш полицията, тогава от дома ни няма да остане нищичко. И мен никога вече няма да ме видиш. Но ако излъжеш точно така, както аз ти казвам, тогава ти обещавам, че ще гледаме в неделя мача Вестенд-Нидеррад с гратисни билети.

— Нима ще ни дадат?

— Ще ни дадат.

Малко преди полунощ Георг легна в гаража, но веднага отново го извикаха, защото шофьорът, който бе дошъл за колата, бе намерил някакви неизправности. Госпожа Грабер започна да му се кара, но този път тихо и заядливо. Когато той легна отново, пристигна втората кола за Ашафенбург. Този път фрау Грабер застана направо зад него и следеше пръстите му, отчиташе всяко неумело движение и всичките му стари грехове и пропуски. Този Ото, на чието място той бе дошъл тук, сигурно беше водил съвсем непорядъчен и доста разпуснат живот. Нищо чудно, че сега се представяше за болен, страхувайки се от суровия режим, на който Паул смяташе да го подложи тук. Георг отново се накани да легне, но тя му нареди да прибере инструментите и да почисти гаража.

Скоро щеше да се развидели. Чак сега Георг вдигна глава. Жената се сепна.

Нима на този човек му бе чак дотам все едно под какви колела ще попадне? Нима дори колелата, под които бе попаднал тук, при нея, му се струваха по-леки в сравнение с онези, изпод които се бе измъкнал? Тя така се изненада от тези мисли, че се успокои и остави и Георг на мира. Тя се прибра в стаичката си.

Оттам отново се наведе през прозореца. Той вече се бе свил на пейката.

Тя си помисли:

„Де да знаеш, може пък да карам с него.“

А Георг лежеше изнурен под палтото на Белони.

Макар и да не можеше да става дума за сън, мислите му се редяха с онази безбрежна и безкрайна последователност, както са гъвкави мислите, които преминават през сънищата ни. Ами ако изобщо не дойдат да ме вземат вече оттук? Ако Паул просто ме зареше в този гараж? Да си остана да замествам този Ото?

Той си представи как би протекъл животът му, ако се наложеше да остане завинаги тук, ако не намереше сили да отиде другаде. Никога вече да не излезе от този двор, да си остане тук, забравен от всички. По-добре в такъв случай да се постарае да се измъкне със собствени сили, и то колкото може по-скоро… Ами ако след това дойде помощта? Той ще бъде някъде по пътищата и само няколко часа по-късно ще го заловят!

„Ако ще ме хванат и ще ме върнат обратно в лагера — мина му през ума, — то поне да ме заловят по-бързо, докато Валау е още жив. Ако изобщо е неизбежно, то предпочитам да стане веднага, за да мога да умра заедно с Валау! Ако той все още е жив!“

В този миг краят му се стори неизбежен. Всичко онова, което обикновено се разпределя над целия живот, за дълги години, онова напрежение на всички сили до скъсване, и отпускането след това, и упадъкът, и новото болезнено напрягане — всичко премина през ума му в разстояние на един час, мислите му се меняха от минута на минута. После всичко изтлея. Той гледаше равнодушно развиделяващата се зора.