Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Das siebte Kreuz, 1939 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Цветана Узунова-Калудиева, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 2 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, форматиране и корекция
- ckitnik (2013)
- Допълнителна корекция
- zelenkroki (2013)
Издание:
Ана Зегерс. Седмият кръст
Немска. Второ издание
Рецензент: Недялка Попова
Редактор: Яна Мутафчиева
Художник: Светозар Сребров
Художник-редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Иван Скорик
Коректор: Людмила Стефанова
В предговора е посочен превод на български на романа „Седмият кръст“ още през 1946 г., но няма сведения за преводача. Друго издание на романа според предговора е през 1978 г. На сайта: http://forum.uni-sofia.bg/forum/viewtopic.php?f=162&t=11120&start=90 е цитирано издание от 1975 г.: Ана Зегерс. Седмият кръст. Библиотека Победа. Партиздат. С., 1975. 425 с. Твърда корица с обложка. На сайта: http://www.darl.eu/delit/betrachtungen/bulgar/seghers.htm за новелата „Каменната ера“ се споменава издание на сп. „Панорама“ около 1980 г. За разказа „Дъщерята на делегатката“ информацията за написването е взета от адрес: http://www.buch-liste.de/library/index.php?view_book=730.
История
- — Добавяне
Четвърта глава
I
Преди още да свърши нощта, през която той не бе мигнал въобще, някогашният кмет на Обербухенбах Петер Вурц, сега кмет на обединените села Обер– и Унтербухенбах, стана от измъчилото го легло, промъкна се през двора, влезе в обора и седна там, в най-тъмния ъгъл на столчето за доене. Избърса потта от челото си. Откакто вчера радиото бе съобщило имената на бегълците, мъже, жени и деца от селото току се тикаха да го видят. Нима лицето му действително е позеленяло? Действително ли го е хванала треска? Наистина ли се е съсухрил из един път?
Село Бухенбах е разположено по горното течение на река Майн, на няколко часа път от Вертхайм, но е еднакво отдалечено както от шосето, така и от реката, сякаш се крие от шумното движение. По-рано то се състоеше от две села — от Обер– и Унтербухенбах, разположени по продължение на едно и също шосе, което точно по средата се пресича от един път, разклоняващ се в две противоположни посоки към полето… Миналата година бяха превърнали това кръстовище в общ селски площад, където посадиха в присъствието на властта с всевъзможни празнични ритуали и речи Хитлеровия дъб. Така двете села Обер– и Унтербухенбах се сляха в резултат на административните реформи и на сриването на междите.
Когато някое земетресение разруши благоденствуващ град, винаги падат гнилите стени, които и така, и така биха рухнали. Тъй като дръзкият юмрук, които бе задушил закона и правото, бе потъпкал заедно с тях и някои отживели вече времето си обичаи, сега синовете на стария Вурц и техните другари от Щурмовите отреди се чувствуваха в силата си и тормозеха всички селяни, които се бяха противопоставили на сливането на двете села.
Свил се върху малкото столче в обора, Вурц чупеше ръце, та чак ставите му пукаха. А кравите стояха неподвижни, тъй като времето за доене още не беше дошло и виметата им още не се бяха издули. Вурц ту се свиваше целият, ту се изправяше на мястото си, за да рухне отново. И същевременно си мислеше:
„Той и тук може да се вмъкне, и тук може да ме издебне…“
Мъжът, от когото той така се страхуваше, беше Алдингер, онзи стар селянин, за когото Георг и неговите другари в лагера Вестхофен мислеха, че вече не е съвсем с всичкия си.
На времето най-големият син на Вурц беше почти сгоден с най-малката дъщеря на Алдингер — бяха решили само да изчакат още някоя и друга година с женитбата. Нивите им бяха една до друга, както и двете им малки лозя от другата страна на реката, които можеха по-късно да засеят с някаква нова култура, когато лозите престанеха да дават достатъчно грозде. По онова време Алдингер беше кмет на Унтербухенбах. А през трийста година дъщеря му се влюби в един момък, който работеше на строежа на Вертхаймското шосе. Алдингер не се противопостави, дори сметна, че това е много добре, момъкът си получаваше редовно заплатата и младата двойка се засели в града. През февруари трийсет и трета зетят дойде за известно време в селото, ала никой не обърна особено внимание на това. Като всички работници в малките градчета, чиито идеи бяха добре известни, той бе предпочел да се скрие през първия период на арести и преследвания на село при роднините си. Изчезна, когато Вурц, по съвета на синовете си, съобщи на полицията за пребиваването на Алдингеровия зет в селото. Междувременно, тъй като сливането на двете селски общини вече беше решено, Алдингер бе събрал около себе си група селяни, които смятаха, че след като Алдингер не може да остане кмет, тогава няма нужда и Вурц да остане на същата длъжност, а да назначат трети човек за кмет на новата обединена община. Тази група от недоволни бе подсилена и от подкрепата на свещеника, който живееше и служеше в Унтербухенбах, по простата причина, че църквата и жилището за свещеника се намираха именно там.
Оказа се, че полицията действително търсела зетя, тъй като в продължение на няколко години той събирал членския внос за своя профсъюз, както и помощи за някакъв малък работнически вестник. При това, колкото и предубедено да се отнасяха бухенбахци към всеки чужденец, на никого от тях не се бе зловидяло нищо у този спокоен човек, когато той идваше по време на прибиране на реколтата у тъст си да помага срещу хляб и салам за станалото си междувременно петчленно семейство. Само веднъж той се бе скарал в кръчмата със синовете на Вурц, които още тогава клоняха вече към Щурмовите отреди. Именно това по-късно бе навело Вурцовите момчета на мисълта да дадат онзи съвет на баща си.
Вурц дори се бе изплашил, когато видя колко разумен е бил този съвет. Защото полицията действително отведе Алдингер. Вурц искаше Алдингер да не се мотае в селото само докато той получи властта. Дори щеше да му бъде много приятно да се наслади на поражението на Алдингер. Ала това не му се удаде — поради необясними причини Алдингер не се върна в селото. През първите месеци на Вурц не му беше лесно. Унтербухенбахци го избягваха, търсеха начин да осуетят всяка негова служебна стъпка, да му създадат неприятности дори и когато отидеше на църква. Ала синовете му и приятелите на синовете му го успокоиха: мъжете на новата власт — фюрерът там, а тук той, Вурц, трябваше да изпълняват твърдо задачите си въпреки всички трудности в началото и враждебността на хората.
Когато човек погледне от самолет надолу към Бухенбах, окото му ще се зарадва на чистото и така добре подредено селце с църковната камбанария и малките нивици и горички. Мине ли човек през него с кола, ще се окаже, че не е съвсем така, но това може да се забележи само ако пътникът има желание и време да се взре по-настойчиво. Вярно е, всички улици са съвсем чисти, сградата на училището е прясно боядисала, но защо там стелна крава тегли колата? Защо това дете, напълнило със скубана трева престилката си, се оглежда така плахо на вси страни? Нито от самолет, нито минавайки през селото с кола, външните хора могат да видят селянина Вурц, седнал на малкото столче в обора си. Не могат да видят, че в никой обор няма повече от четири крави и че в двете съединени села има всичко на всичко само два коня. Нито прелитайки, нито преминавайки през селото, може да се види, че от тези два коня единият е на сина на Вурц, а собственикът на другия се сдоби с него преди около пет години по не кой знае колко реден път — благодарение на изплатената му застраховка за пожар. (Тъкмо тези дни отново ще се гледа неговото дело.) Това тихо, чисто селце е бедно, съвсем бедно, като някое вонящо от беднота селище. Хитлер никога няма да може да промени земята ни — говореха селяните отначало. Може ли той да ни изтика по-близо до лозята? Алоис Вурц никога няма да ни даде на заем коня си да ни тегли плуговете. Ще получим комбайн за селото на изплащане? Че това си беше запланувано отпреди.
Празник в чест на прибиране на реколтата ли? Нима всяка есен на сбора не бяха докарвали люлки и не бяха разпъвали шатри за развлечение? Ала когато младите се върнаха в понеделник от Вертхайм, разказваха, че все пак такова нещо досега не е имало. Та кога са виждали те през живота си три хиляди селяни, събрани наедно? Или такъв фойерверк като вчерашния? Или такава музика? А кой бе поднесъл накрая букета на главния гост — представителя на министерството? Представете си, не Агате на Алоис Вурц, а малката Хана Шулц III от Унтербухенбах, под ноктите на която никога не е имало черно от работа.
Да изтикат селото по-близо до града — не можеше, и селото си остана без постоянен пазар. Но градът идва всяка седмица при тях. Пристига колата с прожекционния апарат. На бялото платно в училището хората гледат фюрера в Берлин, виждат целия свят, Китай и Япония, Италия и Испания.
Свил се върху малкото столче, Вурц си мисли:
„Тоя Алдингер и без това си беше изпял вече песента. Но къде ли се изгуби през последно време? Никой не се сещаше вече за него.“
Онова, което най-много бе слисало хората в Бухенбах, беше новата наредба за държавното землище. То винаги си е било държавно землище. А сега създадоха там нещо като село за образец. Заселиха на държавната мера трийсет семейства от всички села от околността. Бяха главно селяни, които знаеха и някакъв занаят и имаха по много деца. От Берблинген бяха докарали ковача, от Вайлербах — обущаря, от много села бяха докарали различни семейства, а догодина щели да заселят нови. Във всички села хората се надяваха. Това беше нещо като голямата печалба. Всеки познаваше някое семейство, което я бе изтеглило, ако не от тяхното село, то от някое съседно. Постепенно хората, които преди това упрекваха Вурц заради Алдингер, разбраха, че тоя Вурц бе заложил на вярна карта, когато бе разрешил на времето на синовете си да постъпят в Щурмовите отреди. Който искаше да има право да го заселят в новото село, който искаше да се топли през цялата година поне с малко надеждица, че ще може да го преселят там, трябваше да не показва твърде открито неприязънта си към Вурц, в чиито ръце бяха документите на всичките му съселяни. Не само това, човек не биваше дори много-много да се меша с Алдингерови; така около тези хора постепенно се образува кръг на отчуждение. Хората престанаха да питат за Алдингер — може пък той действително да е умрял вече. Жената на Алдингер открай време си ходеше в черно, устните й си бяха все така стиснати, тя много ходеше на църква, защото открай време си бе клонила натам. Синовете на Алдингер никога не стъпваха в кръчмата.
Едва вчера сутринта, когато съобщиха по радиото за бягството, отново всичко се промени. Сега вече никой не искаше да бъде на мястото на Вурц. Та нали всеки знаеше какъв здрав мъж беше по-рано Алдингер, той все ще си намери отнякъде една пушка, ако действително реши да се върне в селото. Та това, което Вурц му беше сторил, беше наистина голяма несправедливост: да дадеш лъжливо показание за ближния си! Заради него сега цялото село е обградено. Охраняват го ония от Щурмовите отреди, към които се числят и Вурцовите синове. Но всичко това няма да запази кмета. Та Алдингер добре познава всяко кътче тук, ще се появи из един път, из един път ще пусне куршума във Вурц и това няма да учуди никого. Няма да му помогне охраната. Нали ще му се наложи да иде до другия бряг на реката? Нали ще отскочи все някога до гората?…
Вурц целият потрепера. Някой се приближаваше с влачещи се стъпки. Той позна най-старата си снаха, жената на Алоис, по дрънкането на кофите за млякото.
— Ти пък какво правиш тук? — учуди се жената. — Майка те търси.
Тя го проследи през отвора на оборската врата, докато се промъкваше крадешком през двора, сякаш той беше беглецът. Устните й се разтеглиха в гримаса. Откакто се бе оженила в този дом, Вурц непрекъснато я бе командувал какво да върши: хак му е сега!