Ана Зегерс
Седмият кръст (37)

VI

— Това все едно, че е прощалният ми обед при вас — каза Ернст, — ако вашият господар Месер не бе продал през пролетта мерата зад горичката на Проказки, сега нямаше да става нужда да вървя с овцете му на чужди пасища.

— Е, то не е много далеч дотам — отвърна Ойгени, — мога дори да ти махам за поздрав от прозореца на спалнята си.

— Раздялата си е раздяла — рече Ернст. — Че поседнете още малко с мен да ми правите компания, докато изям последната си палачинка.

— Че откъде това време? — отвърна Ойгени. Но тя въпреки всичко седна напреко върху прозоречната дъска с глава навън и с увиснали крака към кухнята. — Трябва да пека и да приготвя ястията за утре, защото ще пристигнат нашите три момчета — Макс ще получи първата си отпуска от шестдесет и шести полк, където служи, Ханзел има ваканция в училище, а и онзи калпазанин Йозеф също ще си дойде. Сигурно пари ще иска.

— Ами вашето синче идва ли понякога тук, Ойгени?

— Какво синче? — отвърна хладно Ойгени. — Не, не, той никога не е свободен в неделя, моят Робер учи хотелиерство във Висбаден.

— Не е занаят за мене това — рече Ернст.

— Ами детето си върви по своя път — рече нежно Ойгени. — Умее да посреща и изпраща гости, това си му е в кръвта.

— Той тук идва ли?

— Робер ли, че за какво? Може би Месер няма да има нищо против. Ханзел винаги отсъствува, Макс се държи добре, но Йозеф… ако неочаквано се раздрънка, ще трябва да му цапна една през устата, ще стане скандал, а пък аз не искам такива работи.

— Че за какво да се раздрънка? — поде отново Ернст, защото искаше да задържи още Ойгени, която вече бе прибрала празните му чинии, чашата и приборите. — Нали бащата на момчето не е бил евреин?

— Не, за щастие беше само французин — отвърна Ойгени и стана. — И така, довиждане, Ернст, я свирни на твоята Нели да дойде да се сбогуваме. Сбогом, Нели. Какво добро кученце си! Сбогом, Ернст!

И все пак тя седна отново на предпрозоречната дъска, за да погледа, докато стадото се отдалечи. Ернст вече стои с гръб към къщата. Прехвърлил е свободно кърпата през врата си. Издал е единия си крак напред и е сложил ръка на хълбока си. С остър поглед под сведените клепачи, също като пълководец, който прегрупира полковете си и навярно и целия свят, той издава кратки полугласни заповеди, които карат кученцето му да се понесе като стрела ту насам, ту нататък, докато най-после стадото се превръща в плътно продълговато облаче, което се вмъква в смърчовата горичка.

Как осиротя изведнъж поляната! Сърцето на Ойгени се свива. Не че й е мъчно за Ернст. И без това през тези три дена, докато пасеше стадото тук, той само й създаваше излишна работа и я заглавикваше с глупави брътвежи. Но когато сега горичката поглъща стадото и то след малко ще излезе от другата й страна, полето ще остане голо чак до следващата година! Това кара човек да си припомни какво ли не, различни неща, които са му минали през главата, и когато отминат, животът му се променя и настъпва тишина и празнота, та да заплачеш.

Когато прекосяваше двора след обедната почивка, Херман се натъкна на Лерш, който подвикваше нагоре кратки заповеди с някакъв израз на лицето, който не се хареса на Херман. Херман вдигна очи нагоре. Малкият Ото висеше на въжетата между колелетата на един вагон и въртеше несръчно тежкото бутало. Дворът беше под нивото на улицата. Чрез подемния кран вагонът можеше да се вдигне нагоре или да бъде избутан така, че да застане над двора. Момчето се олюля леко и се вкопчи вдървено във въжетата. Поглеждаше ту към двора, който от високото му се струваше прекалено дълбок, ту нагоре към вагона, който сякаш всеки миг можеше да се стовари върху главата му. Един млад работник, който отговаряше за крана, му подвикна нещо, но съвсем не рязко и подигравателно, а с усмивка и насърчително. Ото сигурно бе получил пристъп на страх и скованост, както често се случва по време на чиракуването.

По време на работа в цеха Лерш имаше вид на уравновесен възрастен майстор. Сега обаче тонът на гласа му, презрителната му усмивка, както и блясъкът в очите съвсем не подхождаха за такъв обикновен случай — обучаването на един чирак. Херман мина край него и си каза, че това, което става тук, не го засяга. Ала само след три метра се спря, защото си помисли, че всъщност всичко тук го засяга.

Херман изчака на желязната стълбичка, докато отпратиха момчето. То стоеше почти мирно пред Лерш, вдигнало нагоре пребледнялото си лице, с немигащи очи, с полуотворени детски устни. Когато Ото склони и тръгна заедно с него по стълбичката, Херман рече:

— Такова нещо с всекиго се случва в началото. Не бива да стоиш така напрегнат, а напротив, да се държиш съвсем свободно. Изобщо не бива да мислиш, че висиш във въздуха. Крановете, които поддържат и вагона, и тебе, са изпробвани стотици пъти. През десетте години, откакто съм тук, никога не се е случвало нещастие там. Трябва да си повтаряш непрекъснато това, щом те хване кризата на страха. Но няма човек, който отначало да не е преживявал подобен страх. И аз също! — И той положи ръка върху рамото на момчето.

Ала Ото сви незабелязано раменете си, така че ръката на Херман се плъзна надолу. Той погледна студено възрастния мъж. Навярно си мислеше:

„Това си е наша работа с Лерш и ти и без това нищо не разбираш от тези неща!“

Докато вървеше напред, Херман чу зад гърба си смеха на чирачето. Лерш подвикна отново една от своите къси заповеди нагоре с тон, сякаш не стои във фабричен, а в казармен двор. Херман извърна бързо още веднъж глава назад и видя лицето на момчето, пребледняло от страх, че може да се изложи, макар че поводът беше твърде незначителен, за да има нужда от подобни заповеди и от толкова много честолюбие.

„Какво ли ще стане от него — помисли си Херман, — след като сега още този хлапак взема добрината за бъбривост, а работническата солидарност за глупава отживелица? Навярно някой втори Лерш, а може би и по-лош от него, защото така го обучават.“

Херман прекоси два двора на нивото на улицата. Влезе в оглушителния шум на цеха, сред непрекъснатите бели и жълти светкавици на поялниците. Тук и там го посрещаха с усмивка, която върху почернелите лица приличаше на гримаса, погледи от крайчеца на окото, където бялата очна ябълка сякаш се въртеше застрашително като в очите на негър, няколко подвиквания, които заглъхнаха сред общия грохот.

„Аз не съм сам — каза си Херман. — Всички тези мисли, които ми минаха през главата по повод случилото се с момчето, са чиста глупост. Момче като всички други. Но аз ще поема шефство над него, нещо като скрито шефство. Ще измъкна този момък от лапите на Лерш. Ще го направя непременно. Ще видим кой от двама ни е по-силен.“ Да, но за това ще е нужно време. А може би няма да му оставят такова време. От дългосрочната задача, която той сам си постави така неочаквано — толкова неочаквано, че дори на него самия му се стори, че му я бяха поставили отгоре, — мислите му се върнаха обратно към най-парливата задача, която можеше да провали целия му живот. Вчера Зауер, архитектът, го беше изчакал веднага след свършване на работния ден на една явка, която бе определена само за крайни случаи. Зауер се измъчваше от съмнения имал ли е право да отпрати посетителя си и описанието, което му даде — дребен, синеок, с лунички по лицето, — съвпадаше напълно с описанието на Франц Марнет за Рьодер.

Ако този Рьодер все още работи при Покорни, там има един свестен човек, който може да го разпита, един възрастен работник, здрав и затворен в себе си другар, който се бе спасил от преследване само защото бе стоял малко настрана през последните две години преди идването на Хитлер на власт и го смятаха за откъснал се от предишните си другари. В понеделник той може да поразпита Рьодер. Херман познаваше този човек отдавна, на него можеха да доверят и парите, и документите за Хайслер, ако всъщност Хайслер все още е жив. И докато неусетно потъна изцяло в шума и пламъците на обикновената работна утрин, Херман непрекъснато се питаше дали всъщност е правилно да рискуват толкова много заради един отделен човек. Старият другар, който трябваше да разпита Рьодер, беше почти единствената сигурна опора в предприятието на Покорни. Нима имаха право да поставят на карта живота на един свой другар, за да спасят друг? При какви обстоятелства могат да си позволят подобен риск? Херман прецени още веднъж всички „за“ и „против“: да, имаха право. Не само имаха право, а бяха длъжни.