Ана Зегерс
Седмият кръст (32)

I

Фаренберг лежеше по гръб, облечен, а краката му висяха от леглото надолу, обути в ботушите. Очите му бяха отворени. Той се ослушваше в нощта.

Загърна главата си в одеялото. Сега поне чуваше някакъв шум — бученето, което биенето на кръвта предизвикваше в ушите му. Само да не трябва да се ослушва повече! Той жадуваше за някакъв звук, за някаква тревога, за която предварително не може да се знае откъде идва, та да се оправдае това разяждащо го ослушване: бученето на мотор по шосето, звъненето на телефона в управлението, дори нечии стъпки от управлението към бараката на коменданта можеха да сложат край на това очакване. Ала лагерът тънеше в тишина, дори в мъртвешка тишина, откакто щурмоваците бяха отпразнували по свой начин отпътуването на двамата следователи. Пиха до единадесет и половина, между единадесет и половина и дванадесет и половина правиха „обход“ из бараките на затворниците заради следобедния инцидент. Към един часа, когато и щурмоваците бяха вече не по-малко уморени от самите затворници, „танцът“ неочаквано замря.

А лежащият в нощта Фаренберг се сепна няколко пъти след това. Веднъж автомобил прелетя по посока на Майнц, два пъти към Вормс, по „танцовата площадка“ преминаха стъпки, ала се отправиха към бараката на Бунзен, после малко след два часа телефонът в управлението иззвъня и Фаренберг очакваше да дойдат да му рапортуват, ала не беше онова съобщение, заради което можеха да дойдат при него по всяко време на денонощието: залавянето на седмия.

Фаренберг отхвърли одеялото от главата си, защото вече се задушаваше. Колко тиха беше нощта! Вместо да кънти от сирени, от револверни изстрели и моторен шум, от суматохата на едно усилено търсене, в което участвуват всички, това беше най-спокойната нощ, една обикновена нощ между два обикновени работни дни. Никакви прожектори не кръстосваха небето. За селата наоколо есенните звезди се криеха в мъгла и само меката, но всепроникваща светлина на намаляващия вече месец можеше да намери онзи, който мечтаеше да бъде намерен. След тежкия работен ден всичко тънеше в спокоен сън. Можеше дори да се помисли, че цари мир, ако не бяха откъслечните викове от Вестхофенския лагер; събуждаха от време на време някой жител, който скачаше в леглото и се ослушваше. Шумът от една оттегляща се от този край бойна орда сякаш за последен път се засили, преди да изгасне съвсем. Така че, който сега беше все още буден, сигурно нямаше повече да бъде смущаван от външни гласове.

„Искам да заспя най-после — каза си сега Фаренберг. — Оверкамп отдавна вече е далеч оттук. Защо ми трябваше изобщо да определям срок и защо на всичко отгоре обявих този срок? Ако сега не могат да заловят този Хайслер, вината за това не може да бъде моя. Трябва на всяка цена да заспя.“

И той отново загърна главата си с одеялото.

„Ами ако той вече е напуснал пределите на страната? Ако затова не го намират, защото въобще не могат повече да го намерят? Ако тъкмо в този миг той прекосява границата? Но нали всички граници се пазят като при военно положение?“

Той скочи. Беше пет часът. Отвън се чу объркан шум. Е, най-после! Откъм шосето, откъм входа на лагера прокънтяха мотори, разнесоха се отсечени заповеди, с които посрещаха новодокарани затворници. След това до ушите му долетя някакъв тъмен неравномерно нарастващ шум, който обаче все още нямаше оня характерен стипчиво-сладък вкус. Още не бе пролята кръв.

Фаренберг запали две от своите ламбички. Ала светлината сякаш му пречеше да чува и той отново ги изгаси. Готов всеки миг да отиде, щом го повикат, той се ослушваше към входа на лагера, измъчван от надеждата, която всеки миг вече можеше да се осъществи.

През последните секунди шумът, съпровождащ приемането на нови затворници, нарасна. Сега вече той сякаш не идваше от отделни хора, дори не от цяла орда, подчинена на нечия външна, макар и съмнителна заповедна сила. Някаква глутница сякаш разкъса оковите си — ала всеки за себе си в безбрежната пустош. Сега прозвуча и онзи тон, ала бързо загасна, мигът бе прескочен. Вкусът на кръв бе опитан, ала както всичко на земята, и този вкус не успява да достави цялото очаквано удоволствие. Лаят вече долиташе пресипнал.

Фаренберг направи съвсем човешко движение — сложи ръката си върху сърцето. Долната му устна бе увиснала леко. Кожата на лицето му се отпусна от разочарование. За слуха му всичко това беше една смислена, точно определена последователност от тонове.

Отвън проехтяха нови заповеди. Фаренберг се окопити. Запали няколко лампички наведнъж. Започна да натиска разни копчета и щепсели.

Когато няколко минути по-късно Бунзен прекоси „танцовата площадка“, той чу Фаренберг да беснее зад затворената врата. Цилих току-що му бе рапортувал: осем нови затворници, все хора от „Опел-Рюселсхайм“, които протестирали срещу нещо. Изпратени за кратко лечение тук, което след това ще ги накара да започнат да харесват новите си норми.

Цилих очакваше и изтърпя новия водопад от ругатни с мрачно затворено лице. Бурята, чрез която шефът му обикновено си търсеше отдушник, не му правеше силно впечатление. Този път обаче тя не съдържаше нито една-единствена думичка, нито скрит намек дори за някогашните времена, за взаимната им преданост. Цилих чакаше отчаян, притиснал огромната си глава върху гърдите. Цилих, който следеше реакциите на шефа си с изострено чувство — това негово чувство му служеше само да следи реакциите на шефа, — усещаше много добре, че през последната седмица Фаренберг бе променил отношението си към него: защото в понеделника след бягството тях все още ги свързваше общото нещастие. През следващите дни обаче Фаренберг, изглежда, го бе изключил от тази общност. Нима той щеше съвсем да го забрави? Завинаги? Ако онова, което разправяха — че комендантът ще бъде преместен, — беше вярно, какво щеше да стане след това с него, Цилих? Ще го вземе ли Фаренберг при себе си там, където ще го изпратят? Или той ще трябва да остане сам тук, във Вестхофен?

Близко лежащите очи на Фаренберг, които съвсем не внушаваха страх, не бяха предопределени от природата да гледат в бездни, а само в задръстени канали и тръби, следяха студено Цилих, дори с омраза. Сега Фаренберг действително си мислеше, че този кютюк носи главната вина. През последната седмица тази мисъл често бе прорязвала мозъка му, ала сега се загнезди там.

Цилих използва кратката пауза, за да направи опит да провери дали шефът все още му се доверява.

— Господин комендант… моля ви да разрешите да направя следващата промяна… в състава на отряда, който охранява наказателната колона…

Отвън Бунзен чу сега избухването на втората буря. Нямаше вече да им се удава възможност още дълго за подобно удоволствие. Комисията, която разследваше събитията по време на бягството и след това, наистина още не бе оповестила решението си. Сред есесовските среди обаче определено се говореше вече, че няма да мине и седмица, и старият ще бъде преместен.

Настъпи втора пауза. Бунзен влезе и само очите му се усмихваха. Цилих козирува и излезе. Той приличаше на бик, комуто са изпилили рогата. Фаренберг каза с гласа на човек, сигурен, че властта му е безпределна и непоклатима.

— За новодошлите ще важат същите наказателни мерки, наложени на всички затворници след деня на бягството. — И той ги изброи със същия тон и всяка следваща беше все по-сурова.

„От това някои от тия типове, чиито сили вече не издържат, ще цъфнат съвсем — мина през ума на Бунзен. — А нашият ще се набесува накрая по душа.“

Цилих отиде в стола. Вече разливаха кафето. Той седна разсеяно на обичайното си място откъм тясната страна на масата. Откакто Фаренберг се бе нахвърлил върху него и му бе заявил, че няма да носи повече отговорността за наказателната колона и че това става задължение на Уленхаут, пред очите съвсем му бе причерняло. В стола около него седяха млади изгладнели яки мъжаги, които забиваха здравите си зъби в хубавия селски хляб, намазан с мармалад от сливи. Храната си набавяха богато и пребогато от околните села. Сега тя бе подсилена и от това, че през последната седмица наказанието за затворниците предвиждаше и намаляване на дажбите. През масата наляво и надясно се предаваха големите тенекиени кани, пълни с мляко с кафе. Охраната, която съпровождаше транспорта с новите затворници, гостуваше на вестхофенските щурмоваци. Момчетата се смееха и дъвчеха.

— Имаше сред тях един чешит — разказваше един, — който през цялото време не затвори уста, веднага го бухнаха в карцера и като му отварят вратата и той поглежда вътре, вика: „Работна площадка за чудо и приказ.“

Цилих бе втренчил поглед пред себе си и тъпчеше машинално устата си с хляб.