Ана Зегерс
Седмият кръст (36)

V

А Паул стоеше на работното си място със стиснати устни, ту разкрачен, когато шаблонът се наместваше, ту на един крак като щъркел, когато завърташе лоста, и мислеше кой ли би могъл да му помогне тази заран.

Шестнадесет мъже бяха в цеха, без бригадира, за когото и дума не можеше да става. Върху голите им запотени тела — изпънати и закръглени, стари и млади — се виждаха всички онези белези от рани, които човек е трябвало да понесе — някой при раждането си; друг по време на някой бой, един във Фландрия или в Карпатите, друг във Вестхофен или в Дахау, а трети — на работното си място. Паул беше виждал хиляди пъти раната под плешката на Хайдрих — истинско чудо бе, че той, прострелян откъм гърба, все пак бе останал жив, за да стане по-късно заварчик при Покорни.

Паул си спомни как през ноември 1918-а Хайдрих се появи в Ешерсхайм, току-що излязъл от военния лазарет: с хлътнали очи, на патерици, готов да преобрази цялата страна. По това време той, Паул, беше вече чирак. Онова, което най-силно го бе поразило у Хайдрих, беше големият белег от куршума. Хайдрих скоро бе захвърлил патериците си. Канеше се да замине ту в Рурската област, ту в Средна Германия. Искаше да бъде навред, където се водеха борби. Нали и без това го бе прострелвал куршум. Ала по-късно всички ония Носке и Ватер, и Летоф-Форбек бяха съумели много по-лесно да потушат с гърмежи мечтаните от него бунтове, отколкото той бе успял да се измъкне от Ешерсхайм. Никакви куршуми нямаше да успеят да обезкръвят Хайдрих по-добре, отколкото последвалите мирни години: безработица, глад, семейство, постепенно отнемане на всички права, разцепление на работническата класа, загуба на ценно време в спорове кой е прав, вместо организирано настъпление за правото дело, и най-накрая през януари 33-а — най-страшният удар. Угаснал бе свещеният пламък на вярата, на вярата в собствените сили… Паул се учуди, че въобще не бе забелязал промяната у този човек. Такъв, какъвто Паул го виждаше днес, той сигурно нямаше да се съгласи да рискува и косъм да падне от главата му, за да може веднъж завинаги да запази работата си. Независимо от това, кой му я даваше и на каква цена.

„А може би Емрих“ — мислеше си Паул. Емрих беше най-възрастният в цеха. Побелели дебели вежди над строгите очи и бяло снопче коси на върха на главата. На времето той е бил редовно организиран: всеки път окачваше червеното първомайско знаме още от вечерта на 30 април, за да се развее то на къщата му още рано сутринта на другия ден. Паул изведнъж си спомни това сега. По-рано той не бе обръщал внимание на подобни неща. Приемаше ги като човешки особености и занесии. А Емрих сигурно не бе изпратен в концентрационен лагер само защото се числеше към незаменимия висококвалифициран кадър на завода и беше доста възрастен. Но сега и неговите зъби вече бяха притъпени. И той не би се замесил в такава история… Но после Паул изведнъж си припомни, че бе видял на два пъти Емрих на една маса в кръчмата заедно с младия Кнауер и неговите приятели в Ерпенбек, докато на работа те въобще не си приказваха, да, да, той дори бе виждал Кнауер често да излиза вечер от дома на Емрих… Неочаквано Паул започна да разбира шепота на хората като онзи герой от приказките, който започнал да разбира гласовете на птиците, след като хапнал от някакво ястие — да, тези тримата са група, и Бергер също, а може би и Абст.

„Емрих може да си е прибрал знамето, ала в старите му строги очи непрекъснато гори бдителност. Той и неговите другари поне биха могли да ми посочат някое тайно място за моя Георг — помисли си Паул, — но смея ли да ги попитам? Те се държат здраво един за друг, никого не допускат до себе си, не ме познават, няма да ми повярват. Пък и нима не са прави? За какво да ми имат доверие? Какво представлявам всъщност аз за тях? Просто Паулхен.“

Заговореше ли му някой по тези въпроси, той винаги бе казвал: „Мен не ме забърквайте в тези неща. За мене е важно Лизел да ми е сготвила супата, пък дори и да не е кой знае колко гъста и мазна.“

А сега? А утре? Той чу припрения прегракнал глас на Георг, по-жив и по-реален от самия него дори, който лежеше с посивяло лице и с превързана ръка върху кушетката в тяхната кухня.

„Но, Паул, защо си мислиш, че те ти оставят супата, хляба и пелените, и осемте работни часа вместо дванайсет, и отпуската, и билетите за пътуването с парахода — от добро чувство ли? От човеколюбие? Дават ти ги от страх. И ти нямаше да получиш и тях, ако ние не ти ги бяхме осигурили, ние, а не те. С много години борба, със собствената ни кръв и затвори, такива като мен и теб.“

А Паул беше отговорил:

„Пак започвам и сега дори.“

Георг бе втренчил поглед в него, почти както предишната вечер, когато той го бе оставил в двора на госпожа Грабер. Косите на Георг бяха посивели над слепоочията, долната му устна беше подпухнала, напукана.

„Той е загубен, ако не успея още тази вечер да намеря сигурен човек. Не бива да мисля за нищо друго. Но откъде изобщо да намеря такъв човек? Лошите ще ме предадат, а добрите се крият. И се крият твърде умело.“

Ето по-нататък стоеше на двата си здрави крака, като закотвен, Фриц Волтерман. Синя змия с девическа главичка обгръща нежно грамадния му кръгъл гръден кош. И на ръцете му са татуирани подобни змийчета. По-рано той е бил заварчик на военен кораб, беше смел мъж, обичаше смелите постъпки и познаваше и други такива смелчаци. Него хич не го беше еня, че може да умре, мисълта за това дори го примамваше.

Паул си помисли:

„Да, да, Волтерман!“ Дори му олекна.

Ала само за миг. После сърцето му отново се сви. Из един път му се стори несигурно да остави най-ценното, което притежаваше на земята, в тези смели, обвити в сини змийчета ръце. Може Волтерман да не го е грижа, че ще умре. Но него, Паул, не можеше да не го е еня. Няма да я бъде с Волтерман.

Скоро щеше да стане пладне. Друг ден той въздъхваше с облекчение, щом слънцето се вдигнеше над дървения покрив. Неговият часовник беше просветването на месинговата капсулка на указателя на стана му — значи, звънецът скоро ще удари за обед. Мина му през ума:

„Ще трябва да говоря с него още през обедната почивка, с този, когото изобщо не мога да открия.“

А може би Вернер? Той беше най-свестният и най-спокойният от всички. Скарат ли се някъде двама, той веднага се притичва и ги помирява. Закъса ли някой в работата, той отива и му помага. Ето и вчера например бе превързал ръката на Паул като майка.

Може би той е именно необходимият човек! Полусветец! И все такъв един тих.

„Да, с него ще говоря — помисли си Паул, — ей сега, веднага.“

Островърхата метална капсулка побляскваше от обедните лъчи. Зад него Фидлер извика тихо:

— Хей, Паул!

Паул бе пропуснал да завърти ръчката навреме.

„Не, не — продължи мисълта си Паул. Нещо вътре в него го предупреди, макар че, общо взето, той не беше нито прозорлив, нито много остроумен. — Той изведнъж ще започне да си придава важност, нашият Вернер. Ще рече някоя голяма дума, щом го помоля. Ще изтърси някое свято извинение. А после пак ще продължи да лепи на колегите пластири по раните, да изглажда спорове, да успокоява всевъзможни грижи.“

Зад гърба му Фидлер за втори път го предупреди:

— Паул!

И Фидлер не беше подходящ. Още миналата седмица беше заявил открито, когато Бранд го подхвана: „Ами ти бе, Фидлер, и ти по-рано участвуваше във всички стачки, във всички демонстрации!“ А Фидлер бе отговорил: „Времената се менят, а заедно с времената и ние.“

Без да извръща глава, Паул погледна само с крайчеца на окото си към Фидлер.

„Този Паул и вчера ме погледна така странно и най-неочаквано — помисли си Фидлер. — Гнети ли го нещо?“

Фидлер беше четиридесетгодишен як мъж. Ходеше редовно да гребе и да плува. Лицето му беше широко и спокойно, очите му също гледаха спокойно.

„Всъщност — мислеше си Паул — отговорът, който той даде на Бранд, съвсем не го излага. Думите са като въздуха. Хвани го, ако можеш.“ Но през всичките тези последни години Фидлер на всичко и на всекиго отговаряше с все същото спокойно, почти любезно мълчание. И никой не може да го упрекне, че се е държал лошо или нечестно с някого. Държал — помисли си Георг^[1], — сякаш Фидлер бе стигнал до границата на досегашния си живот и стоеше сега на прага на новия, очаквайки да го пуснат да влезе, а той, Паул, е вратарят. Да, Фидлер винаги се е държал порядъчно. Ето например онази история с подемния кран на строежа отсреща. Работата беше стигнала чак до Трудовия арбитраж, лошо се беше получило. Същия този ден бяха поискали двама души от техния цех да отидат отсреща, подемният кран тъкмо беше монтиран, те бяха от първите, които трябваше да се качат и слязат с него, но едно въже отскочи, сигурно по вина на Швертфегер, и четиримата мъже, които в момента бяха в кабината, здравата пострадаха, на самия Фидлер беше счупена ключицата. И четиримата имаха право да предявят искания за трудово обезщетение пред съда, можеха да обвинят Швертфегер, който, така или иначе, беше виновен за случилото се. Но ето че Фидлер бе уговорил тримата си колеги да представят всичко като дреболия, също и неговата пострадала ключица, за да не вкарат Швертфегер в такава беля. И това никак не беше лесна работа, като се има пред вид, че зад всеки от пострадалите другари плачеха жена и деца и настояваха да получат обезщетението за нанесените вреди и загуби на главите на семействата им.

„Достатъчно ли е това, за да се доверя на Фидлер? — се питаше Паул. — Може би и Бранд би постъпил така — от обществено чувство или кой ги знае нацистите как го наричат сега това чувство! Но може той да бе казал, че всеки е длъжен да носи отговорност. И че немарливостта е именно доказателство за липса на обществено чувство и затова Швертфегер трябва да си понесе наказанието.“

На всички производствени събрания Фидлер винаги поставяше кратки спокойни въпроси. Винаги искаше да му кажат ясно дали им плащат всичко както им се полага. Но и Бранд постъпваше точно така.

Месинговата капсулка на тезгяха му блесна. Скоро ще бъде обяд. Ей сега ще издрънчи звънецът за обедната почивка.

Неочаквано в мисълта му изплува едно обстоятелство — нито определено действие, нито някакво изказване на Фидлер, — нещо съвсем бегло, за което той никога не би си спомнил. Веднъж през пролетта им бяха съобщили, че след работа ще се съберат в големия салон да слушат заедно речта на фюрера, когато някой каза:

— Дявол да го вземе, аз пък трябва да отида на гарата.

Друг рече:

— Че върви, никой няма да разбере.

Обади се и трети:

— Всъщност то не е задължително.

Дори и той, Паул, бе казал:

— Щом не е задължително, аз пък отивам при моята Лизел. И без това винаги се знае предварително какво ще каже той.

Оказа се, че тези, които трябваше да си отидат, са твърде много, тоест те искаха да си отидат, но не можеха, защото и трите изхода бяха заключени. Тогава някому хрумна, че до портиерската къщичка има една малка вратичка. Вратичката действително беше много малка, а смяната им бе хиляда и двеста души. А излезе, че всички наведнъж искаха да се измъкнат през малката вратичка, та дори и той, Паул.

— Но, момчета, вие полудели ли сте? — беше им казал портиерът.

А от тълпата се обади някой:

— Това ми прилича на иглените уши, през които по-лесно камила ще излезе, отколкото…

Паул се бе извърнал и срещна спокойните очи на Фидлер, в които сред сериозното затворено лице на колегата неочаквано бе просветнал ликуващ блясък.

Върху капачето на капсулата слънчевият лъч изгасна. Сега слънцето се отразяваше върху стената между прозорците, гледащи към двора. Звънецът удари за обедна почивка.

— Трябва да поговоря малко с теб — издебна той Фидлер в двора.

Фидлер си помисли:

„Значи, действително го гнети нещо. Какво ли може да разстрои толкова нашия Паул?“

Паул се колебаеше. Фидлер остана учуден, че отблизо Рьодер изглежда много по-различен, отколкото той си го бе представял, особено очите му бяха съвсем други. Съвсем не бяха закачливи и детински, а студени и строги.

— Имам нужда от твоя съвет — започна Паул.

— Е, казвай де! — отвърна Фидлер.

Паул отново се поколеба, но после занарежда съвсем спокойно и ясно:

— Въпросът е за хората от Вестхофен, нали ме разбираш, Фидлер, става дума за бегълците. И по-точно за един от тях…

При това признание той пребледня също както преди два дни, когато Георг му бе съобщил същото. Фидлер също пребледня чак до устните още при първата дума. Дори притвори очи. Как шумеше дворът! Сред какъв грохот бяха попаднали той и Рьодер! Фидлер каза:

— А какво те накара да се обърнеш точно към мен?

— Не мога да си обясня. Просто ти имам доверие.

Фидлер се окопити. Започна да поставя въпроси през зъби, кратки и сурови въпроси, и Рьодер му отговаряше също така кратко и сурово, че отстрани всеки можеше да помисли, че те се карат. И по смръщените им чела и пребледнелите лица можеше да се предположи, че те се карат с омраза. Докато накрая Фидлер тупна леко Паул по рамото и рече:

— Иди четиридесет и пет минути след свършване на работа във „Финкенхьофхен“ и ме чакай там. Трябва най-напред да обмисля всичко добре. Засега не мога още нищо да ти обещая.

Следобедните часове на този работен ден бяха най-необикновените за двамата мъже. Паул можеше от време на време да се извърне назад към Фидлер. Правилно ли се беше спрял на него? Действително ли той е най-подходящият? Ако не е, ще трябва да стане.

„Откъде накъде той се насочи към мен? — мислеше си Фидлер. — Та нима изобщо все още ми личи нещо?… Е! Фидлер, Фидлер, твърде дълго и твърде добре внимаваше ти никой да не забележи нищо в държането ти, докато неочаквано вече нямаше и какво да се забелязва. Всичко бе замряло. И вече нямаше опасност никой да забележи каквото и да е в държането ти. И все пак нещо е останало в мен — каза си той сам — въпреки старанието ми да се прикривам. Останало е, и Рьодер го е почувствувал. Можех да му кажа: Рьодер, и аз не мога да ти помогна, ти си се излъгал в мен. Та аз нямам вече никаква връзка с никакво ръководство, с никакви другари, отдавна вече съм изгубил връзката с най-близките от тях. Може би не беше чак толкова трудно да ги открия наново и да се свържа с тях. Но аз не направих нищо и се откъснах. Сега вече съвсем съм се изолирал и не мога да ти помогна… Може би трябваше така да кажа на Рьодер, след като той ми се довери?

А как се случи така, че аз изведнъж се оказах сам и откъснат от всички? След многото арести не можах да намеря вече никаква връзка и малко по малко се самоизолирах. А може би не търсех достатъчно да се свържа отново с другарите, както човек би търсил на живот и смърт?

И все пак положението ми не може да е чак дотам лошо, не е възможно. Не съм загрубял и затъпял чак дотам, и аз все още съм в движението, защото ето че Паул се насочи към мен. И аз ще намеря отново връзка с нашите другари. Ще се свържа непременно с тях. Но дори и да не успея, пак съм длъжен да му помогна сега. Човек не може вечно да стои и да чака и само да пита.

Истината е, че не намерих сили в себе си, когато работите ни тръгнаха зле. Тогава ние знаехме: ако стане провал, в най-добрия случай те чакат шест до осем години затвор, а в най-лошия случай ще те ликвидират. И тогава много лесно всеки можеше да ми отговори: това, което искаш от мен, Фидлер, означава да рискувам живота си! Не мога! И един ден се оказва, че и ти самият си отговорил така. Не можах да издържа, когато стана провал в ръководството. Но сега всичко ще се уреди. Да, когато арестуваха ръководството, аз се оттеглих и точно по това време арестуваха и Георг Хайслер.“