Ана Зегерс
Седмият кръст (30)

II

Денят настъпи, макар че в селата по долината на Майн мъглата беше още толкова гъста, та светлината не можеше да я пробие. В кухнята на най-крайната къща в Либах все още светеше, когато дъщерята излезе с кофите в ръце на двора. Потрепервайки от студ, тя излезе на външната порта и остави кофите. Върху чертите на лицето й се четеше онзи спокоен, без никакво напрежение израз, с който тя очакваше момъка, когото всички приемаха за неин годеник.

Студът я пронизваше. Мъглата навлизаше през дрехите, всичко посивя — дори кърпата на главата й. Стори й се, че чува стъпките на момъка, тъй като беше време вече той да дойде, и тя дори вдигна ръцете си да го прегърне. Ала портата си остана празна. Лицето й не изразяваше нито страх, нито учудване и тя продължи да чака. За да се постопли, скръсти ръце на гърдите си. Излезе пред портата и погледна надолу. Една мъгла — с нож да я режеш! Ще се вдигне ли, или ще падне още по-ниско? По пътя се зададоха две сенки — едната трябваше да бъде Фриц. Трябваше да бъде, ала не беше. Двете сенки влязоха в една забулена в мъглата къща. Девойката извърна глава. Сега лицето й за първи път изрази разочарование от напразното чакане, макар и само за миг. Тя веднага реши, че той ще дойде след обяд. Вдигна кофите, отнесе ги в обора и се върна с празни кофи в къщи. Жените в кухнята се бяха опитали вече на три пъти да останат без лампа. И все се виждаха принудени да я запалят отново. Защото бабата не можеше да чисти лещата дори и с очилата си. По-възрастната братовчедка мелеше моркови, по-младата тъкмо измиташе боклука пред вратата. Майката напълни бързо двете кофи, които девойката изтика пред нея. Нито една от четирите жени не бе забелязала, че Фриц въобще не беше дошъл. Девойката си помисли:

„Тия пък нищо не забелязват!“

— Внимавай де! — смъмра я майка й, защото гребалката изля малко каша от храната за добитъка на пода.

Когато девойката мина за втори път през двора с кофите в ръце, някъде отдалеч се чу дрънченето на звънчето на някаква врата. То издрънча, защото Гюлчер влезе да си купи тютюн от малкото магазинче. Фриц остана да го чака пред вратата. Вчера той бе получил нова призовка. Пак ще го разпитват нещо за якето. Но нали не беше твоето яке — го бе попитала майка му. И той твърдо бе отговорил и на нея, че не е неговото.

През цялата нощ Фриц бе мислил какво ли ще го питат пак. Сутринта дълго въртя колчето на радиото. Чу описанието на бегълците — от седмина бяха останали само още двама — и го бе обляла гореща пот. Може би вече бяха заловили онзи, когото той в ума си наричаше „своя“. Може неговият да е казал: „Да, това беше якето!“

Защо из един път се почувствува така сам сред целия свят? Не можеше да допита нито майка си и баща си, нито другарите си, макар че ги обичаше. Не можеше да се посъветва дори и с отрядния си ръководител, с Мартин, комуто сляпо се доверяваше. Миналата седмица всичко си беше наред, на душата му беше спокойно и ведро, целият свят си беше нормален. Ако миналата седмица неговият отряден ръководител Мартин му бе заповядал да стреля по беглеца, той нямаше да се замисли и щеше да стреля. Ако неговият отряден му бе заповядал само да залегне в склада и да дебне кога ще се вмъкне беглецът, за да му открадне якето, той щеше да го наръга, преди да открадне.

Той видя приближаващия се градинар Гюлчер и почти изтича подире му — един възрастен човек, който можеше баща да му бъде, един мрачен чичко, с лула в устата. На него спокойно можеше да се довери:

— Пак ме викат да ме разпитват.

Гюлчер погледна бързо към момчето. Мълчеше. Вървяха мълчаливо до магазина. Фриц изчака, Гюлчер излезе, натъпка лулата си и двамата продължиха заедно. Фриц бе забравил момичето си, сякаш никога не бе имал момиче. Каза:

— За какво ли могат да ме викат пак?

— Ами ако действително не е било твойто яке…

— Нали ви обясних какво беше различното от моето яке. Но ако сега са заловили човека с якето! Казват, че търсели още само двама!

Гюлчер мълчеше. Който малко пита, получава най-точен отговор.

— Ако той каже, че това е моето яке…

Сега Гюлчер каза:

— Възможно е. Може да са го принудили да го каже. — Той бе присвил очи и наблюдаваше остро момчето. Наблюдаваше го вече два дни.

Фриц сви вежди.

— Да… Така ли мислиш? Ами аз?

— Хайде, хайде, Фриц, има стотици такива якета.

Вървяха нагоре към училището, сигурни в посоката въпреки мъглата. Не някаква отделна мисъл, а цял рояк от мисли прелетя през главата на възрастния човек. Не би могъл да каже по какво момчето край него се различаваше от другарите си. Не би могъл дори да твърди, че това е така. И все пак тук имаше нещо нередно. Той почти не се съмняваше като Оверкамп, че имаше нещо неясно в историята с якето. Помисли за собствените си синове. Те бяха наполовина негови, наполовина — на новата държава. У дома бяха негови. У дома те се съгласяваха с него, че и при Хитлер големците си бяха останали големци, а бедните — бедни. Когато излезеха навън обаче, и двамата обличаха ризите, които им налагаше младежката организация, и викаха „хайл Хитлер“, щом това се наложеше. Беше ли направил той всичко, което бе по силите му, за да разпали тяхната съпротива? И дума да не става! Та нали то би означавало да се разпадне семейството му… затвор… да пожертвува синовете си… Тогава ще трябва да избира — и това щеше да бъде разривът. И не само за него, Гюлчер, за много семейства в това се състоеше разривът. Но как можеше човек да доведе докрай подобно решение да прескочи подобна опасност? И въпреки това — имаше хора, които успяваха, тук, в страната — и, разбира се, още повече в чужбина. Както например всички в Испания, за които се казваше, че били победени, а те явно все още не бяха. Те всички бяха направили вече този скок. Стотици хиляди! Някогашни Гюлчеровци. И ако сега откраднеха палтото на някой от собствените му синове, какъв съвет щеше той да му даде? Имаше ли право да съветва този Фриц, детето на чужди хора? Какво решение трябваше да вземе! Какъв ужасен свят! Гюлчер каза:

— Сигурно всички тези якета са излезли от фабриката все еднакви. Гестапо само да телефонира и ще го разбере. Всички ципове са еднакви до сантиметър. На всички джобовете са еднакви. Но когато моливът или някой ключ ти е пробил дупка в хастара, тогава гестапо как ще докаже, че това не е било вярно? Ето на това ще държиш!