Ана Зегерс
Седмият кръст (46)

VI

След като Крес го остави пред една бирария, Георг се поколеба и вместо да влезе вътре, тръгна надолу по течението на Майн. Тръгна да се разхожда сред множеството по крайбрежната улица, сред тези хора, които се радваха на неделната почивка и на есенното слънце, за което казваха, че вече е добило кисела жилка като ябълковото вино и няма да изтрае вече дълго. Георг мина край един мост с постови. Крайбрежната улица се разшири, той бе стигнал до устието на Майн много по-скоро, отколкото бе предполагал. Сега пред него се разстилаше широкият Рейн, а зад него — градът, където той бе обикалял преди няколко дни. Улиците и площадите, по които той бе страдал с кървава пот, се бяха слели в една сива крепост, която се отразяваше в огледалото на водата. Ято птици — един остър черен триъгълник — се бе врязало върху фона на следобедното небе, между най-високите кули, и напомняше герба на старинен град. Когато отмина няколко крачки, Георг забеляза между две от тези църковни кули на покрива на катедралата статуята на свети Мартин, навел се от коня си, за да сподели дрехата си с просяка, който ще му се яви насън: аз съм този, когото ти преследваш.

Георг можеше веднага да мине през следващия мост и да наеме стая за през нощта в някоя от моряшките квартири. Дори да дойдеха да обискират къщата, той си имаше редовен паспорт. И все пак се страхуваше да не го забъркат в заплетени въпроси. Предпочиташе да прекара нощта на отсамния, десен бряг, и да се качи утре направо на кораба.

Реши да обмисли още веднъж всичко. И без това беше още рано след обяд. Върна се назад и тръгна да се разхожда по полята около Майн. Едно малко селце — Костхайм, — потънало в орехови и кестенови дървета, се оглеждаше във водата. Следващата най-близка бирария се наричаше „Ангелът“; над фирмата бе окачен венец от кафяви листа, който сочеше, че в заведението има резняк.

Георг влезе и седна в малката градина на заведението — най-подходящото място, където можеше да поседи и да погледа водата, без да прави впечатление. Трябваше да обсъди какво да предприеме.

Седна досами оградата, с гръб към градината. Келнерката сложи пред него чаша резняк. Той възрази:

— Че аз още нищо не съм поръчал!

Тя вдигна чашата на табличката си и попита:

— Боже мой, че какво ще поръчате?

Той се замисли и каза:

— Чаша резняк.

И двамата се разсмяха. Тя му подаде чашата направо в ръката, без да я оставя на масата. Той отпи една глътка, която му отвори такава жажда, че изпи цялата чаша на един дъх.

— Още една чаша.

— Сега обаче ще трябва да почакате малко — и тя мина да вземе поръчката на посетителите от съседната маса.

Мина половин час. Тя на няколко пъти погледна към него. Колкото жадно беше пил, толкова спокойно и неотстъпно гледаше той сега полята. Последните посетители се оттеглиха от градината в салона. Небето беше червено, лек, но пронизващ ветрец раздвижи дори защитените зад оградата листа на лозницата.

„Дано поне да е оставил парите на масата“ — помисли си келнерката и излезе да провери.

Той си седеше все така на мястото. Тя попита:

— Не искате ли да си изпиете резняка вътре в салона?

Той я погледна за пръв път. Млада жена в тъмна рокля. Лицето й, оживило се за миг, бе уморено от неделната навалица. Имаше голям бюст и нежно вратле. Стори му се позната, почти близка. На коя ли жена от миналото му приличаше? Или му напомняше само някоя мечтана жена? Все пак не може да е била особено горещо желана. И той отвърна:

— Можете спокойно да ми донесете чашата навън.

Премести се на другия стол, тъй като градината вече беше празна. Зачака тя да се върне с чашата. Не се бе излъгал — тя му харесваше; доколкото изобщо в този час можеше да му хареса нещо.

— Починете си малко.

— Къде ще си почивам, вътре е пълно с посетители.

И все пак тя опря коляно на стола до него и се подпря с ръка на облегалката на стола. Едно малко кръстче с гранатови камъни придържаше яката й. Тя попита:

— Тук ли работите?

— По шлеповете съм.

Тя го погледна спокойно и внимателно.

— От този край ли сте?

— Не, имам роднини тук.

— Говорите почти като нас.

— Мъжете от моя род винаги си вземат жени от този край.

Тя се усмихна, но от това изразът на лека тъга не слезе от лицето й. Той я гледаше и тя го остави да я гледа.

На улицата спря кола; цяла група есесовци минаха през градината и влязоха в заведението. Тя погледна натам само за миг; после сведе очи, погледът й падна върху ръката на Георг, която стисна здраво облегалката на стола.

— Какво ви е на ръката?

— Злополука, от която не се излекувах както трябва.

Тя хвана ръката му така бързо, че той не можа да я изтегли, и я заразглежда внимателно.

— Стиснали сте счупени стъкла; има опасност раната да се разтвори. — И тя остави ръката му на масата. — Сега ще трябва да вървя да обслужвам клиентите.

— Такива важни гости не бива да се оставят да чакат.

Тя повдигна рамене:

— Голяма работа, нас мъчно могат да ни стреснат.

— Кои?

— Униформените — и тя влезе вътре, а той извика подире й:

— Донесете ми още една чаша!

Вече бе станало хладно и сиво.

„Трябва да се върне вече“ — помисли си Георг.

Жената приемаше поръчките. Мислеше си:

„Що за човек е този навън? В каква ли каша се е забъркал? Защото явно е, че има нещо около него. — Тя обслужваше клиентите си с достойнство и със сръчна любезност. — Едва ли работи отдавна по шлеповете. Не е лъжец, но лъже. Страхува се, но не е страхлив. Но от какво ли му е пострадала ръката? Изплаши се, когато я поех, но все пак ме погледна в очите… И как стисна юмрук, когато есесовците минаха през градината. Може би е имал неприятности с тях?“

Най-после тя напълни една чаша за него. Той крие нещо, ала погледът му е прям и открит. И жената излезе, за да се остави да я погледат.

Той седеше в студената вечер и още не бе докоснал втората чаша резняк.

— А за какво ви е трета чаша?

— Няма значение — отвърна той.

Той бутна двете чаши една до друга. Пое ръката на жената. Тя носеше само едно тънко пръстенче с малко паяче за щастие, каквито пръстенчета се падат на лотария по панаирите. Георг каза:

— Нямате мъж? Нямате годеник? Нямате любим?

Тя поклати три пъти глава.

— Нямали сте късмет ли? Или всичко е свършило зле?

Тя го погледна учудено.

— Защо?

— Ами защото сте сама.

Тя допря ръка върху сърцето си:

— Всичко остана тук.

И тя ненадейно изтича. Той я извика от вратата да се върне. Подаде й да му размени една банкнота. Тя си помисли:

„Значи, не се притеснява за пари.“

И когато се върна за четвърти път от салона в тъмната градина с чинийката с парите и пясъкът заскърца под обувките й, той се реши:

— Дали тук, в заведението, няма стая за гости? В такъв случай няма да има нужда да отивам до Майнц.

— Тук, в заведението? Какво си мислите вие? Тук живеят само стопаните.

— А там, където живеете вие?

Тя изтегли бързо ръката си от неговата и го погледна мрачно, така че той се приготви да чуе груб отговор. След късо мълчание тя каза просто:

— Добре — и добави: — Почакайте ме тук. Аз имам работа още вътре. След това тръгнете подир мен.

Той зачака. Надеждата му, че бягството все пак може да сполучи, се примеси с весела плахост. Най-после тя излезе, облечена в палто, без да се обръща към него. Той я последва по някаква дълга улица. Бе започнало да вали дъжд.

Той си помисли полузашеметен:

„Косите й ще се измокрят.“

 

 

Няколко часа по-късно той се стресна. Не знаеше къде се намира.

— Аз те събудих — каза тя, — трябваше да те събудя. Не можех да издържа повече. Пък и леля ми ще се събуди.

— Да не би да съм викал?

— Стенеше и викаше. Заспи сега спокойно.

— Колко е часът?

Тя въобще не бе мигнала. От полунощ бе чувала всеки път, когато отвън един часовник отмерваше часовете:

— Скоро ще бъде четири… Спи спокойно. Можеш да бъдеш съвсем спокоен. Аз ще те събудя.

Тя не разбира дали той отново заспа, или само лежеше неподвижно. Чакаше да види дали ще започне отново да трепере, както по време на първия си сън. Но не, мъжът дишаше спокойно.

 

 

Комендантът на лагера Фаренберг бе дал нареждане да го събудят през нощта, както през всички нощи досега, щом се получи някакво съобщение за беглеца. Нямаше нужда да издава такава заповед, защото не можа да заспи и през тази нощ нито за миг. Отново се ослушваше към всички шумове, които можеха да имат някаква връзка със съобщението, което очакваше. И ако последните нощи го бяха измъчвали с тишината си, сега нощта срещу понеделник го измъчваше с прокънтяващите последователно клаксони на колите, с кучешки лай и с рева на пияни селяни.

Но най-после всичко утихна. Околността потъна в здравия сън между полунощ и утринния здрач. Той се помъчи да си представи тази околност, като не преставаше да се ослушва — представи си всички околни села, шосетата и пътищата, които ги свързваха помежду им, както и трите близки големи града — една триъгълна мрежа, в която беглецът трябваше да се хване, освен ако не беше самият дявол. В края на краищата той не можеше да се изпари като дим. Не може да не е оставил някакви следи след себе си, отпечатъци от подметките си върху влажната есенна пръст, все някой трябва да му е дал тези обувки. Нечия ръка трябва да му е подала парче хляб, друга да му е напълнила чаша да пие. Все някоя къща го е подслонила. Фаренберг за първи път си представи ясно възможността Хайслер действително да се изплъзне. Но тази възможност не можеше да съществува! Че нали му бяха казали, че приятелите му се били отказали от него, че собствената му жена отдавна вече си е намерила приятел, че дори собственият му брат участвува в издирването? Фаренберг въздъхна дълбоко. Може би решението на въпроса се криеше именно в доказателството, че той отдавна вече не е жив. Може да се е хвърлил в Рейн или в Майн. И утре водите ще изхвърлят трупа му на брега. Съвсем неочаквано той си представи Хайслер след последния разпит, с напукани устни, с дързък поглед. И Фаренберг изведнъж разбра, че надеждата му беше напразна. Нито водите на Рейн, нито на Майн ще изхвърлят трупа на този човек, защото той навярно е жив и ще живее. За първи път от бягството насам Фаренберг разбра, че не преследва беглец, чиито черти на лицето са му познати и чиито сили можеше да се изчерпят, а някаква безлика, необхватна сила. Но можа да изтърпи тази мисъл само една минута.

 

 

— Сега вече е време.

Тя помагаше на Георг да се облича, като му подаваше дрехите парче по парче, както правят войнишките жени, когато отпуската на мъжете им свърши.

„С нея бих могъл да деля всичко — помисли си Георг, — целия си живот, ала аз вече нямам живот за делене.“

— Изпий бързо нещо, преди да тръгнеш.

В светлината на утрото той видя дома, който трябваше да напусне веднага. Жената зъзнеше. В прозорците биеше дъжд. През нощта времето се беше променило. От шкафа го лъхна лека миризма на камфор, когато тя бръкна вътре, за да извади някаква грозна дреха от тъмна вълна.

„Колко красиви неща бих ти накупил, червени, сини, бели…“

Изправена, тя го гледаше, докато той пиеше кафето. Георг беше съвсем спокоен. Тя мина напред, отключи външната врата и се върна отново горе. В кухнята и по стълбището й мина през ума дали да не му каже, че подозира какъв човек е той. Но за какво ли? Само ще го разтревожи.

Зае се да измие чашата му. Кухненската врата се отвори: на прага застана възрастна женица със сива плитчица на главата, загърната цялата в одеяло. Тя започна да я хока в невероятна скороговорка:

— Глупава Мария, тоя никога вече няма да го видиш, можеш да ми вярваш. Как можа да си избереш такъв, сякаш съвсем си полудяла, та до вчера сигурно не си го познавала или пък го знаеш от преди? Кажи де! Езика ли си глътна?

Младата жена извърна бавно глава от мивката; сияещият й поглед обгърна старицата, която се сви, мърморейки. Мария сведе очи със спокойна горда усмивка. Нейният миг бе дошъл. Ала единственият й свидетел бе тази стара, зъзнеща от студ и яд жена, която побърза да се върне в затопленото си легло.

„Какво ли щях да нравя без палтото на Белони?“ — помисли си Георг, докато крачеше по релсите с наведена глава. Силен дъжд се стичаше по лицето му. Най-после къщите останаха зад него. Дъждът се спускаше на ивици пред града на отсрещния бряг на реката. На фона на мрачното сиво небе този град изглеждаше недействителен. Беше един от градовете, които човек си измисля насън и които съществуват само докато трае сънят, а понякога и по-малко. Този обаче бе изтраял вече две хиляди години.

Георг стигна до стълбовете в началото на Кастелския мост, постовият го повика. Георг му показа паспорта си. Когато тръгна вече по моста, той се сети, че сърцето му не бе забило по-бързо. Вече можеше спокойно да мине покрай постовите на десет моста. Така е, човек свиква с всичко. Той разбра, че оттук нататък сърцето му е неуязвимо за всички страхове и опасности, но може би и за щастието. Тръгна малко по-бавно, за да не стигне нито минута по-рано. Когато погледна надолу към водата, видя буксирния кораб „Вилхелмине“ със зелената ватерлиния, която се отразяваше във водата, съвсем близо до началото на моста, ала за жалост не досами брега, а до някакъв друг, по-малък параход. Георг се обезпокои по-малко от постовия в началото на Майнцкия мост, отколкото от това, как ще се прехвърли през чуждия кораб. Но напразно се бе безпокоил. Не бе направил и двайсет крачки, когато на борда на „Вилхелмине“ се появи една кръгла като топка глава на някакъв нисък човек без врат — едно кръгло лице, което явно го бе очаквало, леко затлъстяло, с кръгли отворени ноздри, с хлътнали очички, едно лице, от което не можеше да се очаква нищо добро и което именно поради това бе подходяща физиономия за тези времена за един честен човек, готов да рискува всичко.

 

 

А после, в понеделник вечер, отсякоха седемте дървета във Вестхофен. Всичко стана много бързо. Новият комендант на лагера вече бе встъпил в длъжност, преди още да бе съобщено за смяната. Той явно бе човек, годен да въведе ред в един лагер, където се бяха случили подобни нередности. Не крещеше, а говореше с обикновен глас. Но не остави у нас никакво съмнение, че ще заповяда да ни избият всички и при най-малкия повод. Веднага заповяда да насекат кръстовете, защото това не отговаряше на неговия стил. Говореше се, че Фаренберг заминал за Майнц още в понеделник. Отседнал бил в хотел „Фюрстенбергер Хоф“. Там си теглил куршума в главата. Но всичко това е само слух. Пък и не е много вероятно за човек като Фаренберг.

Възможно е през онази нощ друг някой да си е теглил куршума във „Фюрстенбергер Хоф“ заради дългове или от любовна мъка. А Фаренберг може да се е изкачил по-нагоре по служебната стълба и вече да се е сдобил с още по-голяма власт.

Всичко това ние още не знаехме тогава. А по-късно се случиха толкова много неща, че беше трудно да се научи каквото и да било. Ние се надявахме, че не е възможно да ни се случи нещо повече от това, което бяхме преживели. Едва когато бяхме вече вън от лагера, се оказа, че са ни предстояли още много изпитания.

Вечерта обаче, когато за първи път запалиха огън в нашата лагерна барака и нахвърляха вътре дървата, които ние предполагахме, че са от изсечените седем дървета, всички смятахме, че стоим по-близо до живота, отколкото ще ни се случи това по-късно някога, и че сме много по-близо до него от мнозина други, които смятат, че живеят.

Часовият от Щурмовите отреди вече се бе налюбувал на дъжда. Извърна се неочаквано, за да ни изненада в нещо забранено. Разкрещя се и веднага наложи няколко наказания. Десет минути по-късно ние вече лежахме върху наровете. И последната искрица в печката изгасна. Всички си мислехме какви ли нощи ни предстоят въпреки всичко. Студената есенна влага нахлуваше през одеялата, през ризите ни, през кожата на телата ни. Ние всички знаехме колко безмилостно и дълбоко могат да се впият външните сили в човека, чак до най-съкровената му дълбина, но знаехме също така, че вътре в човека има нещо, което въпреки всичко е неприкосновено и ненарушимо.