Ана Зегерс
Седмият кръст (27)

V

На третия етаж вляво името на Рьодер бе изрисувано тъничко и точно върху парченце картон, кръгло като герб. Георг се облегна на стената, впери поглед в името, сякаш картончето имаше светлосини очички и лунички, къси крачета и ръчички, сърце и душа. И докато поглъщаше табелката с поглед, той разбра, че оглушителният разнороден шум, който бе дочул отдолу, идваше именно от това жилище. Чу отиването и връщането на някаква детска играчка, детско гласче извикваше имената на спирките, друго крещеше: „Качвайте се!“ Бръмчеше шевна машина и над целия този шум кънтеше песента на жена: „Любовта е немирна птица.“ Толкова звучен и мощен беше гласът, че Георг си помисли, че е пуснато радио, докато неочаквано на височината гласът секна. Шумът отвътре по-скоро се подсилваше, отколкото да се заглушава от звуците на същия марш, който бяха свирили преди малко на улицата, така че Георг си помисли, че той отново се чува отвън, докато разбра, че в същия коридор някой си бе пуснал радиото, за да заглуши песента на Лизел Рьодер. Георг си припомни, че като девойка Лизел бе замествала от време на време някои хористки. Паул бе водил и него понякога горе на галерията, за да се възхищават на Лизел, облечена в окъсана рокля на циганка-контрабандистка или в тесните панталонки на паж. Лизел Рьодер всякога беше изключително весела. Онази бездна, която неочаквано го бе разделила с Рьодер, когато той се бе преместил да живее у Франц, онази непредвидена, но съдбоносна бездна, той осъзна за първи път по повод жената на Рьодер и Рьодеровия дом. Да се преместя да живее при Франц — това не означаваше за него само да учи и да усвои определени идеи, да се включи в борбата, а означаваше също така да започне да се държи по новому, да се облича по новому, да окачва други картини по стените и да намира други вещи за красиви. Нима Паул можеше да търпи вечно тази глуповата Лизбет, защо им трябва да трупат непрекъснато всички тези вещи? За какво трябваше да пестят цели две години, за да си купят една кушетка? Георг се отегчаваше у Рьодерови и ги напусна. Докато по-късно започна да го отегчава Франц и стаята им започна да му се струва гола. Сред такава бъркотия от неукрепнали чувства и неосъзнати мисли Георг, който тогава беше още момче, често се бе откъсвал из един път от предишните си приятели. Това му бе създало име на момък, на когото не може да се разчита. А той самият смяташе, че чрез едно свое действие човек може да заличи друго, с едно чувство може да задуши съвсем противоположно.

Докато се ослушваше, Георг вече бе поставил палеца си върху копчето на звънеца. Дори във Вестхофен не бе усещал такава горчива болка по дома. Дръпна ръката си назад. Нима можеше да влезе в този дом, където навярно щяха да го приемат съвсем безгрижно? Можеше ли да си позволи с едно натискане на звънеца да разпръсне това семейство във всички посоки на свети? Затвори, смърт, нацистки възпитателни лагери за децата?…

Сега мозъкът му разсъждаваше с убийствена лекота. Преумората му бе виновна — каза си той, — задето се бе изкушил от тази мисъл. Нима само до преди половин час не беше смятал, че отдавна вече го следят? Нима действително си мислеше, че човек като него би могъл така лесно да се отърве от преследвача си?

Повдигна рамене. Слезе няколко стъпала надолу. В този миг от външния вход някой тръгна нагоре. Георг се извърна с лице към стената, остави изкачващия се — беше Паул Рьодер — да мине край него. Домъкна се до следващия стълбищен прозорец, облегна се и се ослуша. Ала Рьодер все още не влизаше у дома си; беше се спрял и също се ослушваше. Неочаквано Рьодер се обърна назад и заслиза надолу. Георг слезе още няколко стъпала. Рьодер се наведе над перилото и извика:

— Георг!

Георг не отвърна нищо и заслиза още надолу. Ала само с два скока Рьодер вече беше зад гърба му, извика: „Георг! — Грабна го за ръката: — Ти ли си, или не си ти?“

Той се смееше и клатеше глава.

— Беше ли вече горе у нас? Нима не ме позна току-що? Аз пък си помислих: нима това не е Георг? Но ти толкова си се променил… — После той неочаквано продължи с обиден глас: — Цели три години трябваше да минат, докато се сетиш отново за приятеля си Паул. Но както и да е — върви сега да се качим.

Георг не бе проронил нито дума още и го последва мълчаливо. Сега двамата стояха пред големия прозорец на стълбището. Рьодер погледна Георг от долу на горе. Какъвто и извод да си направи, дребното му личице беше така напръскано с лунички, че то не можеше да добие мрачен израз. Паул каза:

— Не изглеждаш кой знае колко добре. Ти изобщо Георг ли си?

Георг раздвижи изсъхналите си устни.

— Ти си, нали? — попита Рьодер съвсем сериозно.

Георг се разсмя.

— Да вървим, да вървим — каза Рьодер. — Сега наистина се учудвам как можах да те позная преди малко.

— Дълго време бях болен — рече спокойно Георг. — Дори ръката ми още не е оздравяла…

— Какво, пръсти ли ти отрязаха?

— Не, имах късмет.

— Но къде ти се случи то? През цялото това време тук ли беше?

— Бях шофьор в Касел — отвърна Георг. И той започна да описва съвсем спокойно с няколко изречения мястото и работата, както ги бе запомнил от разказа на един свой сълагерник.

— А сега гледай как ще се ококори Лизел! — рече Рьодер.

Той натисна копчето на звънеца. Георг чу острия тънък звук, после се разрази буря от блъскане на врати, детски викове и гласа на Лизел:

— Е това се вика изненада!

Пред очите му се завъртяха шумни облаци от дрехи на цветя и пъстри тапети със закачени по тях картинки и лица, с хиляди лунички и изплашени очички — после стана тъмно и тихо. Първото нещо, което Георг чу отново, бе гласът на Рьодер, който нареждаше сърдито:

— Кафе, кафе ти казвам, не вода!

Георг се изпъна, седнал на канапето. С голямо напрежение се възвърна от безсъзнанието, в което се бе чувствувал така сигурен, обратно в кухнята на Рьодерови. То му се случвало понякога все още, обясня той, но не било страшно. Лизел нямало защо да се бави да мели кафе.

Той пъхна краката си под кухненската маса. Постави бинтованата си ръка между чиниите върху мушамата. Лизел Рьодер бе станала дебеланка, която нямаше да може да се побере вече в тесните панталонки на пажа. Топлият, малко тежък поглед на кафявите й очи се спря за миг върху лицето на Георг. Тя заяви:

— Добре, най-умното, което можеш да направиш сега, е да се нахраниш, пък после ще пием кафе.

Тя подреди масата за вечеря. Рьодер настани трите си по-големи деца около масата.

— Чакай, Георг, ще ти нарежа месото на дребно. Или можеш сам да си го ядеш с вилицата? Ние всеки ден ядем празнично ядене. Искаш ли горчица или сол? Хапни си добре, пийни си добре, тогава и тялото, и духът ти ще са добре.

Георг каза:

— Какъв ден сме днеска?

Рьодерови се разсмяха:

— Четвъртък.

— Но ти ми даде своите наденички, Лизбет — рече Георг, който се мъчеше с всичките сили на волята си да свикне с тази обикновена вечер, както човек свиква с най-голямата опасност. И докато сега се хранеше със здравата си ръка и всички останали също се хранеха, той хвърляше кратък поглед ту към Лизел, ту към Паул и усещаше, че те са му мили и скъпи и че и той на тях им е все така близък.

Неочаквано той чу някой да се изкачва по стълбите, все по-нагоре, заслуша се.

— Какво се ослушваш така? — попита Паул.

Стъпките отвън продължиха да се изкачват. Върху мушамата до болната ръка на Георг имаше един кръг, където някога са били оставили гореща чаша. Георг взе бирената чаша пред себе си и я натисна като печат върху избледнялото кръгче на мушамата.

— Каквото ще става, да става.

Паул, който изтълкува това движение на госта по свой начин, отвори бирената бутилка и наля чашите. Ядоха и пиха бавно. Паул каза:

— Отново ли живееш при родителите си?

— Временно.

— С жена ти съвсем ли се разделихте?

— С коя жена?

Рьодерови се разсмяха. Георг повдигна рамене.

— Ами че с Ели!

Георг отново повдигна рамене:

— Съвсем сме се разделили.

После той се окопити. Огледа се. Колко учудени очички го гледаха отвсякъде! Той каза:

— Доста сте се потрудили междувременно.

— Че ти не знаеш ли, че германският народ трябва да се увеличи четирикратно? — отвърна Паул със смеещи се очи. — Явно не слушаш, като говори фюрерът.

— Напротив, слушам го — каза Георг. — Но той никога не е казвал, че Паулхен Рьодер от Бокенхайм трябва сам да се справи с тази задача.

— Сега вече действително не е толкова трудно да се раждат деца — намеси се и Лизел Рьодер.

— Че то никога не е било трудно.

— Ех, Георг — възкликна Лизел, — ти пак си ставаш предишният.

— Впрочем наистина, ние бяхме петима у дома. А вие?

— Фриц, Ернст, аз и Хайни — четирима.

— И никой никога не ни е обръщал внимание — рече Лизел. — Докато сега се правят толкова много неща…

Паул каза със смеещи се очи:

— Лизел получи чрез Дирекцията специално поздравление от правителството.

— Получих го я, адресирано лично до мен!

— Нима трябва и аз да те поздравя за големите ти постижения?

— Шегата настрана, Георг, но все пак всички тези привилегии и надбавките, по седем пфенига на час, това се усеща. Отмениха ми удръжките и ми изпратиха такава камара най-хубави пелени!

— Сякаш Хитлеровата благотворителност знаеше — обади се и Паул, — че старите ни пелени съвсем бяха се протрили от задничетата на тримата предшественици.

— Не го слушай него — обади се Лизел, — на Паул очичките светеха от радост, беше станал весел като по време на младоженството ни, този август по време на лятното ни пътешествие…

— Къде бяхте?

— В Тюрингия, посетихме Вартбург, музея на Мартин Лутер, състезанията по надпяване, Венериния хълм. И това беше нещо като награда. Не, не, никога досега не е имало такова нещо на света.

— Никога — отвърна Георг. И си помисли: „Никога не е имало досега такава измама.“ После добави: — А ти, Паул, ти как си? Доволен ли си?

— Не мога да се оплача — отвърна Паул. — Получавам двеста и десет на месец, това са все пак петнадесет марки повече, отколкото получавах през най-добрата година след войната — през двадесет и девета, макар и само два месеца, но този път ще ги дават докрай.

— То и по улицата се вижда — рече Георг, — че хората имат работа.

Нещо все по-силно го стискаше за гърлото, сърцето му гореше.

Паул каза:

— Ами така е, какво искаш — това е войната.

Георг каза:

— Не е ли това някакво странно чувство?

— Кое?

— Ами това, което ти казваш: фабрикувате неща, с които след това ще избиват хора!

Паул отвърна:

— Ами да, един гледа сватба — друг брадва. Ако рече човек да мисли за всичко… Браво, Лизел, това се казва кафе днес. Георг ще трябва по-честичко да се отбива при нас.

Георг ги увери:

— Това е най-хубавото кафе, което пия от три години насам — и той потупа ръката на Лизел. Помисли си: „Да се махам оттук — но къде да вървя?“

Рьодер каза:

— Ти винаги си бил склонен да разсъждаваш, мили ми Шорш, и какво от това? Май си се поизчерпал вече, станал си по-тих. По-рано веднага щеше да почнеш да ми обясняваш какви грехове ми тежат на съвестта. — Той се разсмя. — Спомняш ли си, Шорш, как дойде веднъж при мен с пламнали бузи? Аз тъкмо бях останал без работа: този път ще трябва непременно да купиш нещо — нещо за китайците. Точно аз да ти го купя! И то да ти купя книжка! И точно за китайците! Дано сега не почнеш да ми говориш пък за испанците! — добави той сърдито, макар че Георг мълчеше. — Само не почвай да ми говориш за тях! Вече се справиха с тях и без участието на Паул Рьодер. Виждаш ли ги? Те се бранеха, но въпреки това ги ликвидираха! И за това никак не са допринесли капсулките, които аз произвеждам.

Георг мълчеше.

— Ти винаги си ме увещавал все за такива объркани неща, които са ми толкова далечни.

Георг каза:

— Щом като произвеждаш своите капсулки за тях, значи, че тези неща не са чак толкова далечни за теб.

Междувременно Лизел беше прибрала масата, бе нахранила децата и ги подкани:

— Кажете сега на татко лека нощ, кажете лека нощ и на чичо Шорш… Аз ще вървя да сложа децата да спят — добави тя. — Няма да имате нужда от светлина, за да си побъбрите.

Георг си помисли:

„Нищо друго не ми остава, нима изобщо имам възможност да избирам?“ И каза, сякаш между другото:

— Слушай, Паул, ще ви затрудня ли, ако остана да спя тази нощ у вас?

Рьодер каза малко изненадан:

— Не, разбира се, какво ще ме затрудниш?

— Знаеш, имах една караница у дома, трябва да мине малко време…

— Можеш, ако искаш, дори и да се задомиш у нас! — рече Рьодер.

Георг подпря главата си с ръка. Погледна между пръстите си към Рьодер. Рьодер може би щеше да изглежда сериозен, ако лицето му не беше така весело напръскано с лунички. Той каза:

— Все още ли имаш скандали по разни поводи? Ти и тогава се палеше за какво ли не! Още тогава ти казвах, мен ме остави вън от играта, Шорш. Аз не мога да се занимавам с ненужни неща, предпочитам да мисля за насъщния. Тия испанци са също такива като тебе. Искам да кажа — какъвто ти беше по-рано, Шорш. Изглежда, сега си се поумирил малко. На твоите руснаци също не им провървя. Отначало, изглежда, на добре вървеше работата, та понякога дори си мислех: „Пък може да успеят, де да ги знаеш? Но сега…“

— Какво сега? — рече Георг. И той бързо скри очите си.

Въпреки това обаче Паул бе улучен от един-единствен остър поглед между двата му пръста. Той се сепна.

— Ами сега, нали сам знаеш.

— Какво?

— Ами че там всичко е наопаки с главата.

— Кое?

— Знам ли, аз не мога да им запомням имената…

Лизел се върна от кухнята.

— Сега ще трябва да си лягаш, Паул. Не се сърди, Шорш, но…

— Шорш ще остане да спи у нас тази нощ, Лизел, скарал се е нещо с домашните си.

— И ти си ми един! — рече Лизел. — И за какво?

— Дълга история — отвърна Георг. — Утре ще ти я разкажа…

— Да, за днес достатъчно приказки изприказвахте, защото инак Паул никак не е разговорлив, връща се от работа като пребит.

— Представям си — рече Георг, — че нищо не му идва даром.

— Предпочитам да поработя малко повече, но и да получа някоя и друга марка повече — отвърна Паул. — По-добре да поработя няколко часа извънредно, отколкото да ме пращат на курсове по гражданска отбрана.

Георг каза:

— И да остаряваме малко по-бързо.

— Ако има нова война, и без това ще остареем по-бързо. В края на краищата целият ни живот не е кой знае колко прекрасен, Шорш, та да има желание човек да му се радва дълго… Сега идвам, Лизел. — Той се огледа и каза: — Само че, Шорш, с какво ли да те завия?

— Подай ми моето палто, Рьодер.

— Какво странно палто имаш, Шорш, сложи там възглавницата под краката си и внимавай да не смачкаш розите на Лизел. — После неочаквано той попита: — Между нас казано, защо сте имали караница у вас — заради някоя девойка?

— Ами — отвърна Георг, — заради… заради малкия, за Хайни. Нали го знаеш колко е бил винаги привързан към мен!

— Да, привързан към теб! Срещнах го наскоро, вашия Хайни, той сигурно скоро ще навърши шестнайсет-седемнайсет, а вие, Хайслеровите момчета, сте все хубавци, но Хайнц е направо красавец. Хубава муха са му пуснали, ще става есесовец, като порасне!

— Какво, Хайни ли?

— Че ти го знаеш по-добре от мен — рече Рьодер.

Той отново беше седнал на края на масата. И докато гледаше лицето на Георг право пред себе си, през ума му отново мина глупавата мисъл, както преди малко на стълбището: та това действително ли е Георг? В последния миг лицето на Георг отново съвсем се беше променило. Рьодер не можеше да каже в какво се състоеше промяната, тъй като лицето пред него беше съвсем спокойно. Но тъкмо в това беше промяната — като часовник, който внезапно спира.

— По-рано у вас си имахте ядове, задето Хайни беше много привързан към тебе, сега пък…

— Нима това, което казваш за Хайни, е вярно? — попита Георг.

— А как е възможно ти да не го знаеш? — отвърна Рьодер. — Нима не идваш от дома си?

Неочаквано сърцето на дребничкия Рьодер заби лудо. Той започна да се кара:

— Само това липсваше! Ти ме мамиш. Три години не си идвал у дома, после се явяваш и започваш да ме лъжеш. Такъв си бил винаги, такъв си и остана. Да мамиш приятеля си Паул! Нима не те е срам? Каква каша си забъркал пак? Виждам, че си забъркал нещо, не ме прави на глупак. Ясно е, че въобще не идваш от дома си. Къде си бил през всичкото това време? Изглежда, добре са те скепцали. Избягал ли си от някъде? Какво става всъщност с тебе?

— Не би ли могъл да ми дадеш няколко марки? — попита Георг. — Трябва веднага да се махна оттук. Недей казва нищо на Лизел.

— Какво става с тебе?

— Вие радио нямате ли?

— Нямаме — отвърна Паул. — Каквато е гласовита Лизел, и при тоя постоянен шум у нас…

— За мен съобщават по радиото — каза Георг. — Аз избягах. — И той погледна Рьодер право в очите.

Неочаквано Рьодер пребледня, така силно пребледня, че луничките по лицето му заблестяха.

— Откъде си избягал, Шорш?

— Избягах от Вестхофен, аз… аз…

— Ти от Вестхофен? Нима през всичкото време си бил там? Ама че си и ти! Ами че те ще те убият, щом те хванат!

— Да — отвърна Георг.

— И искаш сега да си вървиш, без да знаеш къде отиваш? Ти наистина не си с всичкия си.

Георг погледна още веднаж лицето на Рьодер, което му се стори самото небе, обсипано със звезди. Каза спокойно:

— Мой мили, мили Паул, не мога, разбираш ли, ти, с цялото твое семейство… Вие всички си живеете съвсем добре и ето сега аз… Нима не разбираш какво говориш? Ами ако сега те се качат тук? Може да са били по следите ми.

Рьодер каза:

— Тогава и без това е вече късно. Ако дойдат, ще трябва да кажем, че аз не съм знаел нищо. Ние просто не сме си разменили с теб последните няколко изречения. Разбра ли ме — въобще не сме си ги казали. Един стар приятел винаги може да ме навести. Откъде да знам аз къде си бил през всичкото това време?

Георг каза:

— Кога се видяхме с теб за последен път?

— За последен път идва у дома през декември трийсет и втора, на втория ден на Коледа, и ни изяде тогава всичките курабии.

Георг каза:

— Те ще почнат да те питат, да те разпитват. Ти не знаеш какви средства са измислили те. — В очите му изведнъж пламнаха всички онези малки пламъчета с остри езичета, от които Франц толкова се бе страхувал, когато бяха деца.

— Няма какво да викаме вълка в кошарата. Защо пък ще дойдат точно в нашето жилище? Не са те видели да влизаш, иначе отдавна вече щяха да дойдат. Мисли по-добре сега какво ще правиш по-нататък. Как ще се измъкнеш от моите четири стени… Не ми се сърди, Шорш, но ще ми бъде по-приятно да те знам, че си някъде навън, отколкото у дома.

Георг отвърна:

— Трябва да изляза вън от града, да напусна страната! Трябва да намеря своите хора!

Паул се изсмя:

— Твоите хора? Намери първо дупките, в които те са се изпокрили.

Георг каза:

— По-късно, когато имаме време, ще ти покажа няколко дупки, в които те са се изпокрили. Там при нас, във Вестхофен, също има няколко десетки дупки, които никой не познава. Ако дотогава и ние двамата с теб не се скрием в някоя такава дупка.

— Знаеш ли, Шорш — прекъсна го Паул. — Сетих се за един сигурен — за Карл Хан от Ешерсхайм, който на времето…

Георг каза:

— Остави го! — Той също си мислеше за един определен човек.

Нима Валау е вече мъртъв? В този свят, който продължава още по-бясно своя бяг, колкото по-неподвижно лежи той? И Георг отново чу това „Шорш“, една-единствена сричка, която прекоси не само помещението, а и изминалото време.

— Шорш! — викаше го дребничкият Рьодер.

Георг потрепера. Паул го наблюдаваше боязливо. За миг лицето на Георг отново бе станало съвсем чуждо. Той и попита със също така чужд глас:

— Какво има, Паул?

Паул каза:

— Бих могъл още утре да отида при тези хора, за да се освободя от твоето присъствие.

Георг отвърна:

— Ще трябва да си помисля, да си припомня кои живеят още в този град. Минаха повече от две години…

— Въобще нямаше да се забъркаш в цялата тая мешавина — рече Паул, — ако тогава не се беше захласнал така по тоя твой Франц! Спомняш ли си още? Именно той те натика в тая каша, защото преди това… Всички ходехме по събрания, всички сме участвували в демонстрации. Всички сме се възмущавали от нередностите. И всички сме хранили надежди. Но твоят Франц — той именно те обърка съвсем.

— Не беше Франц — отвърна Георг. — Това беше по-силно от всичко останало…

— Какво означава това, по-силно от какво? — отвърна Паул и смъкна надолу страничната облегалка на кухненския диван, за да приготви леглото на Георг да пренощува у дома му.