Ана Зегерс
Седмият кръст (21)

IV

Оверкамп заключи вратата, за да може да остане сам няколко минути преди разпита на Валау. Подреди бележките си, прегледа данните, групира ги, подчерта нужното, свърза бележките си по някаква определена система от черти и линии. Неговите разпити бяха известни. Фишер казваше, че Оверкамп можел да извлече полезни показания дори и от труп. Неговите схеми за разпитите можели да се сравнят само с музикална партитура.

Оверкамп чу зад вратата отривистото тракане на токове — часовите навън отдаваха някому чест. Влезе Фишер и затвори вратата. По лицето му личеше, че се е ядосал и същевременно нещо го е развеселило. Той седна веднага близо до Оверкамп. Оверкамп го предупреди само с вежди, че пред вратата и пред открехнатия прозорец стоят постови.

— Пак ли се е случило нещо?

Фишер заразказва тихо:

— Тая история с бягството явно съвсем е подлудила Фаренберг. Той сигурно съвсем ще откачи. Направо е откачил вече. Че ще го изхвърлят оттук — това е сигурно. Ще трябва и ние да помогнем малко. Чуйте сега какво се случи преди малко. Естествено ние не можем да построим специална стоманена килия, за да напъхаме вътре тримата заловени бегълци. Вече сме се разбрали с него, че няма да докосне нито един от тях, докато не доведат и останалите. След това, ако ще — да ги направи на салами. Той обаче заповядал отново да му доведат тримата. Пред неговата барака растат дървета. Искам да кажа, има едни колове, които някога са били дървета. Той накарал още тази заран съвсем да ги окастрят. Сега заповядал да изправят тримата бегълци пред дърветата, ей така — Фишер разпери ръцете си встрани, — и заповядал да наковат пирони с острието нагоре, та да не могат хората да се облягат. После заповядал да доведат всички затворници и им държа реч, да можехте само да я чуете, Оверкамп. Закле им се, че седемте дървета щели да се заемат, преди още да изтече тази седмица. А знаете ли какво ми каза на мен? „Нали виждате, държа си на думата, никой никого не е ударил.“

— И докога иска да ги държи така?

— Ами затова именно стана свадата. Защото след като стоят там час, час и половина, ще бъдат ли те годни за разпит? А той ми разправя, че всеки ден щял да ги строява пред целия лагер. Явно това ще бъде последното му забавление във Вестхофен. Струва ми се, той си е въобразил, че щом заловят и седмината, няма да го изхвърлят оттук.

Оверкамп каза:

— Струва ми се, че дори и да го сгромолясат, този Фаренберг така силно ще се пльосне, че от него непременно ще изхвърчат няколко издънки, които ще поникнат отново.

— Заповядах веднага да махнат оня Валау от третото дърво. — Фишер неочаквано се изправи в разтвори прозореца. — Ето те тъкмо го водят, този Валау. Простете, Оверкамп, ако си позволя да ви дам сега един съвет.

— А именно?

— Заповядайте да ви донесат от стола един суров бифтек.

— Че защо?

— Защото по-лесно ще измъкнете някакво показание от бифтека, отколкото от човека, когото сега ви водят.

Фишер беше прав. Оверкамп веднага разбра това, щом беглецът застана пред него. Оверкамп спокойно можеше да скъса бележките, подредени върху масата му. Тази крепост тук беше непревземаема. Един дребен, изнурен човек, едно грозно дребно лице, триъгълно израснала над челото тъмна коса, дебели вежди и между тях — една черта, разделяща челото на две. Две възпалени и от това станали още по-малки очи, широк нос, като камба, а долната устна — цялата напукана.

Оверкамп втренчва поглед в това лице — арена на предстоящото сражение. В тази крепост ще трябва да нахлуе той сега. Ако тя, както твърдят, е еднакво недостъпна и за страха, и за всяка заплаха, то съществуват и други средства, за да се овладее една крепост — да се подложи на глад и изтощение. Оверкамп добре познава всички тези средства. Умее да си служи с тях. Валау от своя страна също знае, че мъжът пред него познава всички средства. Сега той ще започне да го разпитва. Отначало ще почне да опипва слабите места на крепостта — ще започне с най-обикновените въпроси. Ще те пита кога си роден и ти веднага ще му съобщиш под кои звезди си видял белия свят. Оверкамп разглежда лицето на човека, както офицерът разглежда бъдещото полесражение. Още при влизането на Валау той бе забравил първото си чувство. Бе се върнал отново към своето основно правило: няма непревземаеми крепости. Отмества погледа си от човека към своите бележки. После забожда молива си в една точка зад една дума и отново поглежда към Валау. Пита го любезно:

— Наричате се Ернст Валау?

Валау отвръща:

— Отсега нататък аз няма да отговоря на нито един ваш въпрос.

Оверкамп настоява:

— Значи, наричате се Валау? Обръщам вниманието ви върху това, че ще приемам всяко ваше мълчание като потвърждение. Роден сте в Манхайм на осми октомври, хиляда осемстотин деветдесет и четвърта.

Валау мълчи. Той е казал вече последната си дума. Поставят ли огледало пред мъртвите му устни, никакъв дъх няма да замъгли огледалото.

Оверкамп не изпуска Валау из очи. Той стои почти така неподвижен като затворника. Сега лицето на този Валау само пребледнява малко повече, а чертата, която разделя челото му, става малко по-черна. Погледът му е насочен право напред през предметите на този свят, които неочаквано са станали стъклени и прозрачни, през Оверкамп и през дъсчената стена и през постовите, които са се облегнали на нея отвън, през всички тях към онази сърцевина, която не е прозрачна и която издържа на погледа на умиращите. Фишер, който също присъствува неподвижно на разпита, извръща глава по посоката, в която Валау е втренчил поглед. Ала той не вижда нищо освен сочния, пращящ от плътност свят, който е непрозрачен и няма никаква сърцевина.

— Баща ви се е наричал Франц Валау, а майка ви — Елизабет Валау, по баща Ендерс.

Вместо отговор между прехапаните устни излиза само мълчание.

„Имаше едно време един човек, който се наричаше Ернст Валау. Този човек е мъртъв. Вие току-що бяхте свидетели на неговата последна дума. Той имаше родители, които се наричаха така. Сега биха могли да поставят до надгробната плоча на бащата една за сина. Ако е истина, че вие умеете да изстисквате показания от трупове, то аз съм по-мъртъв от всички ваши мъртъвци.“

— Майка ви живее в Манхайм, Мариенгесхен 8, при дъщеря си Маргарете Волф, родена Валау. Не, чакайте, живееше… Тази сутрин тя е била откарана в старчески дом. След арестуването на дъщеря й и на зет ви, заподозрени, че са помогнали за вашето бягство, жилището на Мариенгесхен 8 е запечатано.

„Когато аз бях още жив, имах майка и сестра. По-късно имах един приятел, който се ожени за сестра ми. Докато е жив, човек има всевъзможни връзки, всякакви близки. Ала човекът, когото разпитват тук, е вече мъртъв. И каквито и странни неща да се случат след смъртта ми с всички тези хора в този странен свят, те не могат вече да ме вълнуват.“

— Вие имате жена, Хилде Валау, по баща Бергер. От този ви брак са се родили две деца: Карл и Ханс. Обръщам ви още веднъж внимание, че при всички случаи приемам мълчанието ви като утвърдителен отговор.

Фишер протяга ръка и бутва абажура на лампата от сто свещи, която блясва в лицето на Валау. Лицето си остава същото, каквото бе и във вечерния сумрак. Дори и светлината от сто свещи не може да разкрие никакви следи от мъчение или страх или надежда върху неподвижното, окончателно замръзнало лице на един мъртвец. Фишер намества отново абажура надолу.

„Когато бях още жив, аз имах и жена. На времето имахме деца с нея. Възпитахме ги така, както и двамата разбирахме живота. И за мен, и за жена ми беше голяма радост, когато виждахме как поуките ни покълват. Каква радост беше, когато малките краченца се мъчеха да направят първите широки крачки! И каква гордост и страх се таяха в малките личица, че може да изпуснат тежките знамена от ръцете си! Когато аз бях още жив през първите години на завземането на властта от Хитлер и когато вършех все още всичко онова, заради което живеех, аз не се страхувах, че момчетата ми ще знаят къде са скривалищата ми, и то през едно време, през което чужди синове предаваха бащите на учителите си. Сега аз съм мъртъв. Майка им ще трябва да види как ще се оправя сама със сираците си.“

— Вчера жена ви е била арестувана едновременно със сестра ви, задето е помогнала за вашето бягство — синовете ви са били предадени във възпитателния младежки лагер Оберндорф, за да бъдат възпитани там в националсоциалистически дух.

„Когато човекът, за чийто синове става дума тук, беше още жив, той се стараеше по свой начин да се грижи за близките си. Сега много скоро ще се разбере колко е струвала бащината ми грижа. Колцина други се поддадоха, та камо ли две малки момчета! А лъжите са така привлекателни, докато истината винаги е суха. Дори силни мъже се отрекоха от живота. Бахман ме предаде. Ала случвало се е две момчета да не отстъпят нито крачка дори. Така или иначе, с моето бащинство вече е приключено, какъвто и да е резултатът.“

— Участвували сте в Световната война като войник на фронта.

„Когато бях още жив, отидох на война. Три пъти ме раняваха, на река Сома, в Румъния и в Карпатите. Раните ми се излекуваха и накрая се върнах жив и здрав от бойното поле. И макар че сега съм мъртъв, все пак не паднах през Световната война.“

— Влезли сте в съюза „Спартак“ още през първия месец на създаването му.

„През октомври 1918-а година човекът беше още жив и влезе в съюза «Спартак». Но какво искат сега от мен? Със същия успех биха могли сега да доведат самия Карл Либкнехт на разпит, и той ще им отговори точно като мен, точно толкова високо. Оставете мъртъвците да погребат своите мъртъвци.“

— А сега ми кажете, Валау, и днес ли все още изповядвате старите си идеи?

„Вчера трябваше да ме попитат това. Днес вече не мога да отговарям. Вчера щях да извикам с все сила «да», днес обаче трябва да мълча. Днес други ще отговарят вместо мен; песните на моя народ, присъдата на онези, които ще останат живи след нас…“

В стаята става хладно. Фишер потреперва. Иска му се да даде знак на Оверкамп да прекрати ненужния разпит.

— И така, Валау, вие сте започнали да кроите планове за бягство още когато са ви изпратили в специалната наказателна рота?

„Често ми се е налагало през живота да бягам от враговете си. Понякога бягството ми е успявало, понякога не съвсем. Веднъж например зле си изпатих. Исках да избягам от Вестхофен. Сега обаче успях. Сега вече избягах. Напразно кучетата душат следите ми, които изчезнаха в безкрая.“

— А след това сте споделили своя план най-напред с приятеля си Георг Хайслер?

„Когато бях още жив човек, срещнах към края на живота си един момък, който се наричаше Георг. Привързах се към него. Делихме заедно мъки и радости. Той беше много по-млад от мен. Всичко в този млад Георг ми беше скъпо. Всичко, което преди ми е било скъпо в живота, аз го открих в този момък. Сега вече той може да има с мен само онази връзка, която живият може да има с един мъртвец.

Дано си спомня понякога за мен, когато има време. Знам, животът ни беше много претрупан.“

— Вие сте се запознали с Хайслер едва в лагера?

Никакъв водопад от думи, само едни леден поток от мълчание излиза от устните на този мъж. Дори постовите, които се ослушват отвън пред вратата, повдигат потиснато рамене. Та това разпит ли е? Трима ли са още вътре?… Лицето на мъжа вече не е бледо, а озарено. Оверкамп неочаквано извръща глава, прави една точка с молива си, от което подостреният графит се счупва.

— За последствията благодарете сам на себе си, Валау.

Та какви последствия може да има за един мъртвец, когото изваждат от един гроб, за да го хвърлят в друг? Дори и високият колкото цяла къща паметник над окончателния гроб на мъртвеца не може да има за него никакви последствия.

Отвеждат Валау. След него между четирите стени остава мълчанието, остава и не се разнася. Фишер седи неподвижен на стола си, сякаш затворникът е още тук, и продължава да гледа към мястото, където бе стоял той. Оверкамп започва да остри молива си.

 

 

Междувременно Георг бе стигнал до конския пазар. Продължаваше да върви все напред, макар че петите му горяха. Не биваше да се отделя от хората, не биваше да сяда никъде. И той прокле града.

Така преди още да прецени докрай всички „за“ и „против“, той се оказа на една пряка на Шилерщрасе. Никога по-рано не бе минавал оттук. Реши почти ненадейно да се възползува от предложението на Белони. Гласът на Валау също го посъветва да го стори. Сега вече дребничкият цирков артист със сериозното лице не му се стори така непроницаем. Непроницаеми бяха хората, които минаваха край него. Колко по-близък му беше пъкълът в сравнение с този град!

Когато стоеше вече в жилището, което Белони му бе описал, отново го обзе предишното му недоверие — каква непозната миризма! Никога през живота си не бе усещал такава миризма. Старата, жълта като пергамент жена, с черни като катран, разделени на прав път коси, го изгледа съсредоточено и мълчаливо.

„Дали тя не е баба на Белони?“ — помисли си Георг.

Но всъщност приликата не се дължеше на роднинска връзка, а на общата им професия.

— Изпраща ме Белони — каза Георг.

Госпожа Марели кимна с глава. Явно не намираше нищо особено в това.

— Почакайте тук за миг — каза тя.

Цялата стая беше осеяна с дрехи с най-разнообразна кройка и цветове, миризмата, по-силна тук, отколкото в коридора, почти го упои. Госпожа Марели му освободи един стол да седне. Тя самата влезе в съседната стая. Георг се огледа. Погледът му премина от една рокля, осеяна цялата с блестящи черни пайети, върху един венец от изкуствени цветя, от една бяла пелерина с качулка със заешки уши, към някакъв ешарф от лилава коприна. Беше твърде много изморен, за да може да си направи извод от заобикалящия го безпорядък. Сведе поглед надолу към облечената си в чорап ръка. В съседната стая някой зашепна. Георг потреперя. Ей сега ще го сграбчат, ще щракнат белезници. Той скочи. Госпожа Марели се върна, като носеше върху двете си ръце костюм и бельо. Каза:

— Преоблечете се.

Той отвърна колебливо:

— Аз нямам риза.

— Ето ви тук и риза — отвърна жената. — А какво се е случило с ръката ви? — попита неочаквано тя. — Ах, да, сигурно затова не играете вече.

Георг каза:

— Тя все кърви и цапа превръзката. Не, по-добре да не я отвързвам. Дайте ми някакъв парцал.

Госпожа Марели донесе една голяма носна кърпа. Изгледа го от главата до петите.

— Да, Белони ми даде мерките ви. Той има око на шивач. Вие имате истински приятел в негово лице. Добър човек е той.

— Да.

— В една трупа ли бяхте?

— Да.

— Дано Белони издържи. Този път не ми направи добро впечатление. Ами и вие, на какво сте заприличали и вие?

Тя разглеждаше измършавялото му тяло, клатейки глава, ала без някакво друго любопитство, освен с любопитството на майка, родила и отгледала цяла купчина синове, та може да прави сравнение за всичко, което се случва в живота, независимо от това дали се отнася за физиката или за съзнанието на човека. Само такъв род жени са в състояние да успокоят дори и дявола. Тя помогна на Георг да се преоблече. Колкото и непроницаеми да останаха за него черните й, блестящи като пайети очички, недоверието му все пак се разсея.

— Небето не ме сподоби с деца — рече госпожа Марели, — затова пък аз непрекъснато мисля за всички ви, когато ви шия дрехите. И на вас ще ви кажа. Трябва да внимавате, за да издържите. Вие сте двама добри другари. Искате ли да се огледате? — И тя го отведе в съседната стая, където бяха леглото и шевната й машина.

И тук навред имаше разстлани странни дрехи. Тя разтвори крилата на голямото трикрило, почти разкошно огледало. Георг се видя отстрани, отпред и отзад — с бомбе и жълтеникаво палто. При тази гледка сърцето му, което часове наред се бе държало съвсем разумно, изведнъж заби лудешки.

— Така вече сте за пред хора. Когато човек не изглежда добре, никой няма да го ангажира. Хората се посрещат по дрехите. Ей сега ще ви направя едно вързопче със старите ви дрехи.

Той мина подир нея отново в първата стая.

— Приготвих ви и сметката — рече госпожа Мароли, — макар че Белони смяташе, че не е необходимо. Аз не обичам да правя такива сметки. Ето вижте например това наметало, почти три часа работа. Но кажете сам, мога ли да взема на човек, който има нужда за една-единствена вечер от заешки костюм, една четвърт от целия му хонорар само за шев? Ето вижте, Белони ми остави двадесет марки. Аз въобще не исках да се заема с тази работа, дрехи за улицата поправям само като изключение. Мисля, че дванадесет марки няма да е много. Така че ето ви осем марки. Поздравете Белони, когато се срещнете с него.

— Благодаря ви — рече Георг.

По стълбите отново го обзе подозрението, че може някой да следи долу външната врата. Вече беше слязъл, когато отгоре жената извика подире му, че е забравил вързопчето със старите си дрехи.

— Господине, господине — викаше тя.

Той не се върна, а изскочи бързо на улицата, която беше безлюдна и спокойна.

 

 

— Днес, изглежда, Франц изобщо няма да се прибере — рече някой у Марнетови, — по-добре раздели неговата палачинка на децата.

— Франц въобще не е вече онова, което беше — намеси се Аугусте, — откакто работи долу в Хьохст. И пръста не ще да си помръдне вече за нас.

— Уморява се човекът — рече госпожа Марнет, която винаги се бе отнасяла добре към Франц.

— Уморява се — рече мъжът й, спаруженото старче, — и аз се уморявам. Ако някой брои по колко часа на ден работя, ще излезе, че моят работен ден е осемнадесет часа.

— Хайде, хайде, я си припомни — рече госпожа Марнет, — когато ти преди войната ходеше на работа в тухларницата, едва се държеше на краката си вечер.

— Само че Франц не си идва не защото не може да се държи на краката си — намеси се отново Аугусте, — а напротив, изглежда, че във Франкфурт или в Хьохст има нещо, което го привлича.

Всички погледи се насочиха към Аугусте, която тъкмо ръсеше със захар последните палачинки, а ноздрите й се бяха издули от желание да поклюкарства за малко.

Майка й попита:

— Защо, намекнал ли е нещо?

— Пред мене не е.

— Аз пък винаги съм си мислел — обади се братът, — че Софи се заплесва по Франц. Там той наистина ще трябва само да си събуе обувките и да влезе.

— Софи по Франц? — рече Аугусте. — Тогава тя дълго има да се пече на собствения си огън.

— Огън ли?

Всички останали Марнетови бяха изненадани. Двадесет и две години, откак в съседната на тяхната градина по въжетата бяха съхнали пелените на Софи Макголд, която сега горяла на силен огън, както твърдеше приятелката й Аугусте.

— Щом се пече на огън — рече дребничкият селянин с блестящи очички, — значи има нужда от съчки.

„Да, сигурно има нужда от някоя съчка като тебе“ — помисли си госпожа Марнет, която никога не бе одобрявала кой знае колко мъжа си. За сметка на това тя нито за миг не се бе чувствувала нещастна през целия си брачен живот. Нещастна — така бе поучавала тя дъщеря си, преди да се ожени — една жена може да бъде само когато обича някого.

 

 

Докато братовчедка му Аугусте раздели полагащите му се палачинки на две съвсем еднакви половинки, Франц влезе в кино „Олимпия“, след като в салона вече бяха загасили светлините. Зрителите изръмжаха недоволно, тъй като докато си проправяше несръчно път между редовете, той им затъмни част от седмичния преглед.

Франц бе видял още с идването си, че мястото до неговото е заето. После зърна и лицето на Ели — бяло и неподвижно, с широко отворени очи. И докато сега сам следеше седмичната хроника, той притисна лакти към себе си, тъй като върху общата облегалка между неговия и Елиния стол бе облегната ръката на Ели.

Защо не може да се зачеркнат годините и той да стисне с ръка нейния лакът? Плъзна поглед по ръката й, по рамото, по шията. Защо да не може да погали гъстите й тъмни коси, след като и косата й има вид, сякаш се нуждае от ласка? На ухото й пламенее червена точица. Нима през това време никой не й е подарил други обици? Той смръщи чело. Не бива да казва нито дума повече, нито да си помисля нещо непозволено. А в това, че през почивката ще заговори хубавицата, която седи случайно до него, няма да има нищо необичайно дори ако и тук в киносалона Ели е под наблюдение. Неочаквано той се засрами заради безпорядъка, който цареше в главата и сърцето му. Този откъс от седмичната кинохроника, която за секунди разкриваше пред зрителите картини от света, подобно на рязко разтворена и отново затръшната врата, би бил достатъчен всяка друга вечер, за да погълне цялото му внимание. Но както човек може с ръката си да закрие дори слънцето, така сега последното събитие — бягството на Георг — закриваше тази вечер всичко останало. Дори това всичко останало да бе разтърсваният от войни свят, които разтърсваха и него самия. А може би тези двама убити, които лежат един върху друг на селската улица, са самият Франц и той, Георг?

„Ще отида да купя печени бадеми“ — помисли си той, когато лампите светнаха.

Мина покрай Ели и излезе от реда. Тя го погледна съвсем отблизо, но не го позна.

„Значи, Елзе все пак не е дошла — мина през ума на Ели, — дали тя ми е изпратила билета? А може би възрастната жена до мен е майка й? Така или иначе, истинско щастие е, че съм сега тук в киното. Само да се свърши по-скоро паузата и да почне филмът!“

Когато Франц се връщаше, тя отново го погледна. Лицето й се промени, сякаш осенено от някакъв спомен. Неопределени спомени, за които тя самата вече не знаеше дали са весели или тъжни.

— Ели — каза Франц.

Тя го погледна изумена. И преди още да си припомни, че това е Франц, усети, че вече се е успокоила.

— Как си? — попита Франц.

Лицето й помръкна. Тя забрави дори да му отговори. Той каза:

— Знам, знам. Знам всичко. Не ме гледай, Ели, и слушай внимателно какво ще ти кажа. Вземай си непрекъснато бадеми от пликчето и яж. Вчера бях пред твоя дом — погледни ме и се усмихни…

Тя умело влезе веднага в ролята си.

— Яж, яж — добави той.

Той говореше бързо и тихо. Тя трябваше да му отговаря само с „да“ и „не“.

— Припомни си неговите приятели, сигурно познаваш някои, които аз не познавам. Припомни си кого познаваше той тук. Може би той все пак ще дойде в нашия град. Погледни ме сега и се усмихни. След филма не бива да оставаме заедно. Ела утре съвсем рано сутринта в големите хали, аз помагам там на леля си. Заръчай при нея ябълки, а пък аз ще дойда да ти доставя пратката и ще можем да поговорим. Разбра ли всичко?

— Да.

— Погледни ме сега.

В младежките й очи имаше твърде много доверие, само спокойствие.

„Можеше все пак да има и нещо друго в тях“ — помисли си Франц.

Ели се усмихна принудено. Когато се стъмни, тя го погледна още веднъж бързо, с истинското си сериозно лице. Може би сега и на нея самата й се прииска да стисне ръката му, макар и само защото й беше страшно.

Франц смачка празното пликче в ръката си. После му хрумна, че между него и Ели не може да съществува нищо, докато Георг е в Германия. Би трябвало да се радва, че е имал възможност да я види набързо, без никакъв риск за нея и за себе си.

Сега обаче тя седеше до него. И тя, и той бяха живи. Обзелото го леко чувство на щастие, колкото слабо и неустойчиво да бе, все пак бе много по-силно от всичко, което го гнетеше. Той се питаше дали тя действително вижда филма, който силно разтворените й очи следяха втренчено. Ако можеше да разбере, че Ели, забравила и себе си, и всичко наоколо, с цялото си сърце следеше дивата езда, която се носеше над заснежената равнина пред очите й, той щеше да се разочарова. Франц не гледаше екрана. Гледаше само надолу към ръката на Ели и понякога плъзваше бързо поглед по лицето й. Стресна се, когато филмът свърши и лампите светнаха. Преди да се разделят в тълпата, ръцете им се докоснаха бегло като ръцете на деца, на които са забранили да си играят заедно.