Ана Зегерс
Седмият кръст (15)

V

И така, часът беше десет и половина. Жената на клисаря командуваше цял отред чистачки, които работеха по строго определен от домакинството на катедралата в Майнц план. Според този план катедралата трябваше основно да се почиства един път в годината. Впрочем всяка обикновена чистачка си имаше определена задача: една чистеше плочите на пода, друга — стените, трета — стълбите, четвърта — пейките. Клисарските жени — майката и съпругата — се грижеха сами със своите меки четки и сложни прахосмукачки да поддържат чистотата на националните светини на немския народ.

Затова именно жената на клисаря намери малкото вързопче зад надгробната плоча на един архиепископ. По-добре щеше да бъде за Георг, ако бе пъхнал вързопчето под някоя пейка.

— Я гледай какво намерих — рече жената на клисаря Дорнбергер, който идваше насреща й от сакристията.

Клисарят погледна намерения вързоп, направи си извод и сряза жена си:

— Хайде върви, върви!

После мина с вързопчето в ръка през двора и влезе в епархиалния музей.

— Отец Зайц — рече той, — я вижте какво намерихме.

Отец Зайц, шестдесетгодишен като клисаря, разви вързопчето върху стъклената витрина, под която бяха изложени върху подложка от кадифе една сбирка кръстове за кръщене, всеки с номер и дата. Вързопчето представляваше мръсен парцал от раиран затворнически плат. Отец Зайц вдигна глава. Двамата мъже се изгледаха.

— Защо всъщност ми носите този парцал, драги ми Дорнбергер?

— Жена ми — започна клисарят нарочно бавно, за да остави време на отец Зайц да размисли — го намери току-що зад статуята на епископ Зигфрид фон Епщайн.

Свещеникът го погледна изненадан.

— Я ми кажете, Дорнбергер — рече той, — ние бюро за изгубени вещи ли сме или епархиален музей?

Клисарят пристъпи досами свещеника. Рече тихо:

— Не трябва ли да го занеса в полицията?

— В полицията? — попита отец Зайц силно учуден. — Че вие нима носите всяка намерена под някоя пейка вълнена ръкавица в полицията?

Клисарят промълви:

— Ами тази заран хората разправяха…

— Разправяха, разправяха! Нима не се разправя вече достатъчно? Да не искате да почнат да разправят, че хората се събличат и преобличат при нас в катедралата? У, каква смрад! Знаете ли, Дорнбергер, човек може и да се зарази от тоя парцал. Аз на ваше място бих го изгорил. Но не бих искал да го хвърля в печката у дома си; каква противна миризма! Знаете ли, по-добре да го пъхнем тук в печката.

От първи октомври палеха чугунената печица. Дорнбергер натъпка плата вътре. И си излезе. Размириса се на изгорял парцал. Отец Зайц разтвори леко прозореца. Веселостта изчезна от лицето му, то стана сериозно, дори мрачно. Още веднъж до главата му бе дошло нещо, което еднакво бързо можеше да се разнесе през открехнатия прозорец, както и да се сгъсти в ужасна смрад, от която по-късно той можеше и да се задуши.

 

 

Докато куртката му, пропита с кръв и пот, се превърна в тънка ивица дим, който се изтегли според отец Зайц твърде бавно и с ужасна миризма през открехнатия му прозорец, Георг бе тръгнал надолу към брега на Рейн и сега крачеше по песъчливия път за пешеходци край шосето. Някога, като хлапак, той бе идвал по тези краища на разходка с велосипед. От селата и малките градчета на запад от Майнц имаше безброй много възможности да се стигне дотук с лодка и сал. Когато си бе мислил за тази възможност през последните нощи, всичко това му се бе виждало някаква празна безсмислена надежда, зависеща от хиляди случайности. А сега, докато крачеше между всичките тези случайности и лавираше сред безчислените възможности, иззад всяка от които го дебнеше някаква опасност, всичко му се стори не чак дотам безнадеждно. Реката с буксирните параходи по нея, които смъкваха комините си, за да могат да се проврат под мостовете, оттатъшният бряг със светлите ивици пясък и редицата ниски къщи зад тях, с далечните склонове на Таунус — всичко това се бе разкрило пред Георг с някаква необичайна яснота, както местността в район на бойни действия се разкрива в мигове на голяма опасност и всичките й очертания стават съвсем отчетливи и ясни, та накрая сякаш започват да трептят пред погледа. Докато беше на пазара, той се страхуваше, че силите му няма да издържат и няма да успее да стигне до брега на реката. Сега обаче, когато реши, че за да излезе от града, ще трябва да върви с бърза крачка най-малко три часа надолу по течението, умората му сякаш понамаля и земята, върху която стъпваше, сякаш стана по-устойчива. Замисли се над преживяното през последните няколко часа. Кой ме видя през това време? Кой би могъл да ме опише? Навлязъл в този кръг от мисли, той беше почти изгубен. Страхът се поражда, когато една определена мисъл започне да задушава всички останали. И точно по този спокоен път, където никой не го следеше, страхът го обзе съвсем неочаквано! Някакъв нов страх, сякаш треска, която прииждаше на все по-дълги интервали. Той се опря на перилата. Небето и водата притъмняха за миг. После треската отмина от само себе си, така поне се стори на Георг; и за награда, задето всичко бе отминало, той видя света не притъмнял и не с такива прекалено ясни очертания, а в обикновения му ежедневен блясък — тиха вода и чайки, чиито крясъци не нарушаваха тишината, а й придаваха особена плътност.

„Ами да, вече е есен — помисли си Георг, — чайките са дошли.“

Някой се облегна до него на перилата. Той огледа съседа си. Беше някакъв моряк в тъмносин пуловер. Наведе ли се тук човек над перилата, веднага ще се намери някой да застане до него, после стават цяла редица — моряци в отпуск, рибари, на които е омръзнало да държат въдицата, стари хора. Защото оттук и течащата надолу вода, и чайките, и товаренето, и разтоварването на корабите — всичко представлява интересно зрелище за стоящите неподвижно горе зрители. Скоро до моряка вече стояха петима, шестима.

— Колко струва тъдява такова едно яке? — попита морякът.

— Двадесет марки — отвърна Георг. Искаше му се да си отиде, ала въпросът на моряка породи някаква мисъл в главата му.

Откъм платното на улицата под перилата се зададе един пълен, почти оплешивял моряк.

— Ехей! Здрасти! — извикаха отгоре към голото му теме.

Той вдигна глава и се разсмя. Хвана се за краката на стоящия над главата му моряк, който застана неподвижно. Раз-два и дебеланкото се изтегли нагоре въпреки дебелината си и провря голямата си гола глава между краката на стоящия над него моряк. Веднага го отрупаха с въпроси:

— Как си? Бива ли те?

— Всичко е наред — отвърна новият и от думите му пролича, че е холандец.

В това време откъм града се зададе дребно човече с рибарски принадлежности и малка кофичка в ръка, с каквито децата си играят в пясъка:

— Я гледайте, Щуката иде — рече дебеланкото. И той се разсмя гръмко, защото за него този Щука със своята въдица и детската си кофичка беше неразделна част от пристана на града също както колелото в градския герб.

— Да живее Хитлер! Хайл! — извика Щуката.

— Да живее Щуката! Хайл! — извика холандецът.

— Хванахме те най-после, че си купуваш рибата от пазара! — подвикна един момък, чийто нос беше изкривен от юмручен удар, но сякаш всеки миг щеше отново да се върне на мястото си. После момъкът се обърна към холандеца: — Какво ново има по широкия свят?

— Ами все се намира по нещо ново — отвърна холандецът, — но и при вас са станали доста нови неща.

— Да, при нас всичко върви по разписание — поде пак момъкът с извития настрана нос, — като по вода. Сега вече направо нямаме нужда повече от фюрер^[1].

Всички го зяпнаха втренчено.

— Ами да, цял свят ни завижда заради този, който си имаме.

Всички се разсмяха, с изключение на него самия, който натисна носа си с палеца.

— Даваш ли го за осемнадесет марки? — обърна се морякът към Георг.

— Казах двадесет — рече Георг. Той бе свел поглед, защото си помисли, че дори блясъкът на очите му може да го издаде.

Морякът опипа плата.

— Удобно ли е за носене? — попита той.

— Да — отвърна Георг, — само че не топли много. Пуловер като твоя топли повече.

— На мене годеницата ми плете такива всеки сезон.

— Ами, значи, те обича — рече Георг.

— Искаш ли да ги сменим?

Георг присви очи, сякаш размисля.

— Да ги премерим.

— Ела там до нужника — рече Георг. Нека присмехулниците си хихикат — главното беше да не видят, че той няма риза под якето.

Щом направиха размяната, Георг почти забърза надолу по реката. Изпъчил се в новото си яке, морякът се върна от нужника при перилата. Върху лицето му се четеше гордото съзнание, че отново е преметнал някого чрез разумна размяна — вървеше с едната ръка на хълбока, а другата бе вдигнал за поздрав.

„Да останех с якето, беше опасно — мислеше си Георг, — размяната също е опасна. Но било, каквото било.“

Неочаквано някой подвикна до него:

— Ей! — С кофичката и с такъмите в ръка зад него подтичваше Щуката с лека крачка като младеж.

— Накъде отивате? — попита той.

Георг посочи напред:

— По брега надолу.

— Не сте ли тукашен?

— Не съм — отвърна Георг. — Бях тук в болница. Сега отивам при роднини.

Щуката рече:

— Ако не ви е неприятна компанията ми, да вървим заедно. Аз съм много общителен човек.

Георг мълчеше. Погледна спътника си бегло отстрани. От малък Георг винаги трябваше да се бори със силното чувство на неудобство, което го обземаше, когато видеше човек с някакъв недостатък — било на разума или на душата, или някакъв физически недъг. Едва Валау го бе излекувал от това чувство в лагера.

— Ето тук имаш жив пример колко лесно човек може да получи някой физически недостатък.

Мислите на Георг отново се отклониха към Валау. Обзе го непреодолима тъга.

„Целия си настоящ живот дължа нему — мислеше си той, — да, дори и да се наложи още днес да умра.“

А Щуката все не млъкваше:

— Бяхте ли тук по време на големия празник? Странни работи стават. А по време на окупацията бяхте ли по тези краища? Видяхте ли колко бяха важни на белите си коне ония мароканци, същински индианци с тия червени облекла! Ами колко смешни бяха французите, те пък придаваха съвсем друга нотка на картината на града, такава някаква сивосинкава мъглица. Но вие защо тичате така, ако мога да ви попитам, да не би да смятате да стигнете още днес в Холандия?

— Нима този път води дотам?

— Е, първо ще минете през Момбах, дето растат едни аспержи и толкоз. Там ли живеят вашите роднини?

— Още по-нататък.

— В Буденхайм? Или в Хайдесхайм? Те селяни ли са?

— Отчасти.

— Отчасти — повтори Щуката.

„Трябва да се отърва от него — мина през ума на Георг, — но как, дявол да го вземе? А всъщност е по-добре, когато човек върви с някого или в група. Тогава по-лесно го приемат за местен човек.“

Минаха през един малък подвижен мост над пристана за салове.

— Господи, колко леко върви времето в компания! — заяви Щуката, сякаш бе упълномощен от някого да кара времето да минава по-бързо.

Георг погледна под реката. Съвсем близо отсреща на малък остров имаше три ниски бели къщички, скупчени една до друга, оглеждащи се във водата. Нещо в тези къщички, от които средната приличаше на мелница, му се стори познато и близко, сякаш там вътре живееше близък нему човек. Над острова до далечния отсрещен бряг се издигаше железопътен мост. Двамата тръгнаха по моста, в началото на който стоеше постови.

— Хубав мост — похвали Щуката.

Георг последва дребното човече, което сви по пътя към спускащата се надолу ливада. Веднъж рибарят се спря и подуши.

— Охо, орехче! — Той се наведе и вдигна от земята две-три орехчета, които пусна в кофичката.

Георг затърси припряно и започна да чупи орехите един след друг върху един камък с тока на обувката си, Щуката се разсмя.

— Сигурно много обичате орехи!

Георг се овладя. Беше потънал в пот и се чувствуваше съвсем изнурен. Все пак тая дяволска Щука нямаше вечно да се мъкне подире му. Нямаше ли най-после да се спре някъде и да хвърли въдицата си?

— Трай си ти, и това ще стане! — отвърна човечето, когато Георг го попита.

Стигнаха до един върбалак, който напомни на Георг Вестхофен. Тревогата му нарасна.

— Така — рече Щуката.

Георг втренчи поглед напред. Стояха на края на някакъв полуостров. Пред тях беше реката, отляво и отдясно — също. Оттук нямаше повече „нататък“. Като видя стреснатото лице на Георг, Щуката се разсмя.

— Хе, хе, погодих ли ви номер, хе, хе, добре ви наредих. Беше ме яд, дето толкова бързахте. Не очаквахте такова нещо, нали? — Той вече бе поставил въдица и кофичката до себе си и сега търкаше бедрата си доволен. — Аз поне си имах компания — добави той. Дори и не подозираше, че само преди секунда бе на косъм от смъртта.

Георг бе извил глава встрани и бе скрил лицето си със здравата ръка. Направи усилие, за да се овладее:

— Е, тогава, довиждане.

— Хайл Хитлер! — отвърна Щуката.

В същия миг обаче клоните на върбалака се разтвориха и един полицай с мустачки и перчем над челото рече доволен:

— Хайл Хитлер, Щуко! Я дай да ти видя сега разрешителното!

Щуката отвърна:

— Че аз не ловя.

— А тая въдица?

— Ами че аз си я нося, както войникът си носи оръжието.

— А кофичката?

— Че погледнете какво има вътре. Три орехчета.

— Ех, Щуко, Щуко! — закани се полицаят. — Ами вие, вие документи имате ли?

— Той е мой приятел — намеси се Щуката.

— Тъкмо затова — отвърна полицаят или по-точно, понечи да отвърне, защото Георг направи отначало няколко бавни крачки, сякаш случайно, после се шмугна във върбалака, ускори крачка и като разтваряше клоните, побягна с все сили.

— Стой! — извика полицаят вече съвсем не добродушно, нито пък шеговито, а съвсем по полицейски. — Стой! Стой!

Из един път и двамата — и полицаят, и Щуката — се втурнаха подире му. Георг ги остави да минат край него. Как страшно му напомни всичко това Вестхофен — и лъскавите ловки, и върбалакът, и сега свирките, и сърцето му, което биеше така силно, че щеше да го издаде. На отсрещния близък бряг имаше къпалня, водата заливаше гредите, между които беше спрял сал.

— Ей го там! — извика Щуката.

Сега свирките пропищяха откъм брега, липсваше само вой на сирена. И най-лошото бе тази ужасна слабост, чувството, че коленете му са като от мукава и че всичко това е някаква нереалност, защото то не може да се случи на един и същи човек, защото е някакъв страшен сън, а човекът все бяга и бяга. Усети, че се просва по дължината си напреко върху някакви релси, както забеляза впоследствие. Бягайки от брега, бе навлязъл в района на някаква фабрика. Зад стената отекваше равномерно бръмчене, ала вече не се чуваха нито свирки, нито човешки гласове.

— Свърши се — промълви той, без сам да знаеше какво иска да каже с тази дума — дали силите му се бяха свършили, или слабостта му бе отминала. Без да мисли за нищо, почака известно време да му дойде някаква помощ отвън или просто да се разсъни, или да се случи чудо. Но нито чудо се случи, нито някой му дойде на помощ. Стана и тръгна нататък. Стигна до някаква широка улица с двойни линии, които бяха съвсем самотни, тъй като от двете им страни не се издигаха редици къщи, а отделни фабрични сгради. И тъй като през ума му мина, че сега брегът сигурно вече гъмжи от охрана, той отново тръгна към града. Колко изгубени часове!

„Колко дълго ще трябва да ме чака тя!“ — мина му през ума, после изведнъж осъзна заблуждението си и че Лени не можеше да го чака, тъй като въобще нищо не знаеше за него. Никой не му помага, никой не го чака. Нима никъде никой не го очаква, никой няма да му помогне? Усети болка в ръката, върху която отново бе паднал; жалко за бялата превръзка!

Стигна до някакъв малък площад с бараки — навярно начало на голям пазар. Пред една гостилница стояха редица камиони. Той влезе в гостилницата. Развали монетата си от петдесет пфенига и седна пред чаша бира. Сърцето му подскачаше силно, сякаш там вътре имаше кой знае колко празно пространство, ала при всяко отскачане то се блъскаше о твърдо.

„Няма да издържа вече дълго — помисли си Георг, — може би няколко часа, но не и дни.“

От съседната маса някой го гледаше втренчено.

„Не срещах ли вече този тип днес? Пак ще трябва да побягна като бясно куче, няма спасение, няма! Ставай, Георг!“

И вътре, и вън имаше много хора — посетители и търговци. Той се огледа внимателно. Отсреща млад човек помагаше на възрастна жена да товари нещо. Георг тръгна към него, когато момъкът се оттегли от колата и застана до кошовете.

— Хей, вие! Как се казва жената в камиона?

— Тая гърдестата ли? Госпожа Биндер.

— Да — рече Георг, — значи, на нея трябва да предам нещо.

Той изчака край кошовете, докато запалиха мотора. После пристъпи до камиона. Попита нагоре:

— Нали вие сте госпожа Биндер?

— Какво има? Какво има? — попита жената недоверчиво и с изненада.

Георг я погледна втренчено.

— Оставете ме да се кача за минутка при вас — рече той, — по пътя ще ви разкажа, и аз отивам в същата посока.

В това време камионът тръгна. Георг се хвана здраво. Занарежда нещо съвсем бавно, с много уговорки, за някаква болница, за някакъв далечен роднина.

През това време онзи от съседната маса се приближи до момъка край кошовете, с когото Георг бе приказвал.

— Какво ви попита оня преди малко? — попита мъжът.

— Дали това е госпожа Биндер — отвърна учудено момъкът.