Ана Зегерс
Седмият кръст (6)

IV

Че тази непоносима действителност е само някакъв сън, от който той скоро ще се събуди, да, че целият този ужас дори не е и някакъв страшен сън, а само спомен за такъв страшен сън — това чувство бе овладяло Фаренберг, коменданта на лагера, и не го напусна дълго след като му доложиха за случилото се. Външно Фаренберг бе взел съвсем хладнокръвно всички необходими мерки, които налагаше подобно съобщение. Ала всъщност не Фаренберг ги бе измислил, защото дори и най-ужасният сън не налага да се вземат никакви мерки, а някой друг ги бе измислил за подобен случай, който никога не биваше да настъпва.

Когато миг след неговата заповед изрева сирената, той внимателно прекрачи един електрически удължителен шнур — препятствие от съня му — и пристъпи към прозореца. Защо реве тая сирена? Навън пред прозореца няма нищо; гледка, тъкмо подходяща за подобно събитие, което изобщо не бива да бъде истина.

И през ум не му мина, че нищото пред него все пак е нещо: гъста мъгла.

Фаренберг бе изтръгнат от своя ужас, защото Бунзен се спъна в един от многото шнурове, изтеглени от работния кабинет до спалното помещение. Изведнъж той се разкрещя, разбира се, не на Бунзен, а на Цилих, който тъкмо му бе предал рапорта си. Всъщност Фаренберг все още не крещеше в отговор на съобщението, което му бяха направили — бягството на седмина затворници наведнъж, — ревеше, за да се освободи от кошмара. Бунзен, висок метър и осемдесет и пет, с красиво лице и снажна фигура, се извърна още веднъж, каза: „Извинете!“ — и се наведе, за да пъхне щепсела в контакта. Фаренберг имаше определена слабост към електрически проводници и телефонни контакти. В двете помещения имаше твърде много шнурове и сменяеми контакти, затова тук често поправяха и монтираха нещо. Случайно миналата седмица бяха освободили един затворник на име Дитрих от Фулда, електротехник по специалност, тъкмо след като бе привършил новата инсталация, която впоследствие се оказа твърде заплетена и неудобна. Бунзен чакаше Фаренберг да се накрещи и само в очите, но в никакъв случай не в израза на лицето му се криеше лека насмешка. После той излезе. Фаренберг и Цилих останаха сами…

На външния праг Бунзен запали цигара, но дръпна само веднъж от нея и я захвърли. Тази нощ той беше в отпуск и всъщност трябваше да постъпи на смяна едва след половин час, но бъдещият му тъст го бе докарал с колата си от Висбаден по-рано.

Между бараката на коменданта — здрава постройка от тухли — и трета барака, по дължината на която бяха засадени няколко чинара, имаше нещо като площад, който те наричаха помежду си „Танцовата площадка“. Навън воят на сирената направо се забиваше в мозъка му.

„Ама че глупава мъгла!“ — помисли си Бунзен.

Хората му вече се бяха строили.

— Брауневел! Забодете картата на онова дърво! И така: пристъпете насам! Слушайте! — Бунзен заби иглата на пергела в червената точка „Лагер Вестхофен“. Описа три концентрични кръга. — Сега е шест часът и пет минути. В пет часа и четиридесет и пет минути е станало бягството. До шест часа и двайсет минути при най-голяма бързина човек може да се придвижи само до тази точка. Следователно сега те се намират между този и този кръг. И така — Брауневел! Да се пресече пътят между селата Боценбах и Оберрайхенбах. Майлинг! Да се пресече пътят между Унтеррайхенбах и Калхайм! Да не се пропуска никой! Ще поддържате връзка помежду си и с мен! Да претърсваме околността сега не можем. Подкрепление ще дойде едва след петнадесет минути… Вилих! Най-външният ни кръг достига на това място десния бряг на Рейн. Следователно: да се прекъсне разстоянието между сала и Либахерау! Да се заеме тази пресечна точка! Да се заеме салът! Да се постави пост пред Либахерау!

Мъглата беше все още толкова гъста, че цифрите на часовника му блестяха. Той чу свирките на есесовските мотори, които бяха излезли вече от лагера. Райхенбахското шосе беше затворено. Той пристъпи съвсем близо до картата. Сега постовият е заел поста си пред Либахерау. Всичко, което можеше да се предприеме в първия миг, е сторено. Междувременно Фаренберг е предал рапорта си до Главното командуване. Кой знае какво ли му е сега на стария — на този поробител на Зелигенщат! Да не съм в неговата кожа сега! За сметка на това Бунзен се чувствуваше много удобно в своята кожа — колко добре му стоеше тя, сякаш шивачът господ бог му я бе ушил съвсем по мярка! И какъв късмет! Цялата тая свинщина се бе случила по време на отпуска му, но той се беше върнал малко по-рано, тъкмо навреме, за да вземе участие в издирването! Ослуша се през рева на сирените по посока на комендантската барака, за да чуе дали старият бе излял вече втората си порция ярост.

Цилих беше сам със своя началник. Докато пъхаше щепселите в контакта на телефона, за да вземе директна връзка с Главното командуване, той не изпускаше из поглед шефа си. Би трябвало утре отново да върнат в лагера тоя проклет Дитрих от Фулда заради мърлявата му работа! Цилих усещаше колко много време губи напразно заради тия идиотски щепсели. Скъпоценни секунди, през които седем точици се отдалечаваха все по-бързо и по-бързо в безкрая, където никой повече не можеше да ги залови.

Най-после той се свърза с Главното командуване и доложи за случилото се. Фаренберг чуваше за втори път в продължение на десет минути същото съобщение. Наистина лицето му запази израза си на неподкупна твърдост, който той отдавна си бе наложил, макар че носът и брадата му бяха малко къси, ала долната му устна се отпусна надолу. Неочаквано той си припомни за всевишния и му мина през ума, че не е възможно бог да допусне това съобщение да е истина — седмина затворници да избягат едновременно от неговия лагер! Той втренчи очи в Цилих, който му отвърна с унил и мрачен поглед, изпълнен с разкаяние, мъка и чувство за собствена вина. Защото Фаренберг беше първият човек, който се бе отнесъл към него с пълно доверие. Цилих не се учудваше, че винаги щом му потръгнеше на добре, нещо му се изпречваше на пътя. Та нима още през ноември 1918-а година не му се беше забил тоя гаден куршум в тялото? Не бяха ли продали на търг имението му само месец преди да влезе в сила новият закон? Ами оная уличница, дето го беше познала и му бе навлякла на главата половин година затвор след оня побой с ножове? И ето тук, в продължение на две години, Фаренберг му бе гласувал пълно доверие при „пресяването“ — както тук наричаха съставянето на наказателните групи от затворници — и при определянето на охраната.

Неочаквано будилникът, който Фаренберг по стар обичай оставаше на стола си до походното легло, иззвъня: шест часът и петнайсет минути. Сега Фаренберг тъкмо щеше да стане, а Бунзен трябваше да пристигне. Чак сега трябваше да започне обикновеният им ден. Обикновеният ден на Фаренберг — да командува лагера Вестхофен.

Фаренберг трепна. Вдигна нагоре отпуснатата си долна устна. После пооправи с няколко бързи движения униформата си. Прекара влажната четка през косата си, изми си зъбите. Пристъпи към Цилих, погледна отгоре надолу към дебелия му врат и рече:

— Скоро ще ги пипнем!

Цилих отвърна:

— Тъй вярно, господин комендант! — После добави: — Господин комендант…

И той направи няколко предложения — общо взето, същите, които до късно гестапо щеше да изпълни, когато обаче никой повече нямаше да си спомни, че са били предложени от Цилих. Изобщо неговите предложения показваха, че той има бистър и остър ум.

Неочаквано Цилих млъкна и двамата се ослушаха. Някъде отдалеч прозвуча лек, тънък, отначало необясним звук, който обаче заглуши сирената и командите и новото влачене на подковани ботуши по „Танцовата площадка“. Цилих и Фаренберг се погледнаха в очите.

— Прозореца! — рече Фаренберг.

Цилих отвори прозореца, в стаята нахлуха мъглата и същият този звук, Фаренберг се ослуша за миг, после излезе навън, последван от Цилих. Бунзен тъкмо беше заповядал на своите хора да се разпръснат, когато настана някаква суматоха. Влачеха затворника Бойтлер към „Танцовата площадка“ — първия заловен беглец.

Последната част от пътя пред още неразпръсналите се есесовци той се придвижи сам. Не на колене, а настрани, може би защото някой го бе ритнал отстрани, така че лицето му стоеше извърнато нагоре. И когато сега Бойтлер се смъкна в краката му, Бунзен разбра какво ставаше с това лице. Беглецът се смееше. Отпуснал се на земята в кървавата си куртка, с окървавени уши, заловеният отново затворник сякаш бе разкривил лице в тиха усмивка с оголени грамадни бели зъби.

Бунзен отмести погледа си от това ухилено лице към образа на Фаренберг. Фаренберг погледна надолу към Бойтлер. Отдръпна устните от зъбите си, та за миг на околните се стори, че двамата мъже се усмихват един на друг. Бунзен познаваше своя комендант, той бе наясно какво ще последва сега. Младежкото му лице доби онзи израз, който се изписваше по него винаги когато той знаеше какво ще последва. Лицето на Бунзен, което природата бе надарила с чертите на някогашния убиец на дракона Зигфрид или на някой облечен в броня Архангел, сега се разкриви чудовищно — ноздрите му леко се издуха, ъглите на устните леко започнаха да потрепват.

Този път обаче нищо не се случи.

От входа на лагера доведоха криминалните следователи Оверкамп и Фишер пред бараката на коменданта. Двамата новодошли се спряха пред групата Бунзен-Фаренберг-Цилих, погледнаха какво става там и бързо си размениха няколко думи, После Оверкамп каза, без да се обръща специално към някого, с едва чут глас, който обаче прозвуча приглушен от ярост и от напрежението да сдържи яростта си:

— Така ли докарвате заловените? Поздравявам ви. Най-добре ще бъде веднага да извикате неколцина лекари-специалисти, за да закърпят на тоя човек бъбреците, тестикулите и ушите, та да можем все пак да го разпитаме! Много умно, много умно, поздравявам ви!