Ана Зегерс
Седмият кръст (19)

II

Междувременно Георг се бе измъкнал от обора, за да не даде възможност някому да го открие и да си навлече беда на главата. Чувствуваше се толкова жалък, че му се стори направо безсмислено да продължи да мести крак пред крак. Ала устремът на новия ден, много по-силен, отколкото ужасите на нощта, съумява да въвлече всекиго, който дотогава се е колебал. Мократа зайча трева се удряше о краката му. Излезе вятър, толкова лек, че само успя да разпръсне мъглата. Макар да не виждаше нищо от нея, Георг усещаше новия ден, който полъхваше над него и над всичко наоколо. Скоро връхчетата на високите треви около него заблестяха, огрени от ниските лъчи на слънцето. Отначало Георг си помисли, че и насреща зад замъгления бряг грее слънце, ала когато се приближи, видя, че на издадения във водата тесен нос гори огън. Бавно, ала видимо мъглата започна да се вдига и той забеляза пред себе си няколко ниски сгради върху сушата и голия, без никакви дървета нос със завързани край него за колове лодки, а зад тях — откритата вода. Пред него, насред поляната, до пътя, който се отклоняваше от шосето към брега, беше къщата, от която през нощта сигурно бе дошла любовната двойка в отдалечения обор. Ненадейно откъм полуострова се чу ситен барабанен звън, та чак зъбите му затракаха. И тъй като вече беше късно да се скрие, той продължи вдървено напред, готов на всичко. Ала наоколо продължаваше да цари спокойствие. В чифлика нищо не се раздвижи, само откъм носа се чуха момчешки гласчета, които — само защото не бяха мъжки гласове — му се сториха прекрасни и ангелски чисти, и ето че в същия миг край него се чу плясък на гребла, който се приближаваше към брега, и огънят на вдадената във водата суша изгасна.

Не можеш ли да избегнеш срещата с приближаващи се хора — го бе учил Валау, — трябва нарочно да продължиш да вървиш насреща им и да се смесиш с тях.

Хората, които той не можеше сега да избегне, бяха двадесетина момчета, които наскачаха от лодките с див рев, като индианци, нахлули в ловните райони на враждуващото с тях племе, и повлякоха към брега раници, кухненски съдове и баки, палатки и знамена. Безредата скоро се уталожи и момчетата се разделиха на две малки групи, и то — както Георг забеляза — под командата на един слаб, светлокос момък, който бързо даде с приглушен, ала все още доста детски глас, цял куп разумни нареждания. Две момчета надянаха за дръжките кухненските съдове и ведрата на един прът и потеглиха към селската къща, съпровождани от четирима тежко натоварени свои другари и от двамата барабанчици, предвождани от един седми хлапак, който носеше знамето. Георг бе приседнал върху пясъка и наблюдаваше децата не като човек, който вече е минал детските си години, а като някой, комуто те току-що са били ограбени!

— Свободно! — заповяда слабият дангалак на другарите си, които междувременно се бяха строили и преброили.

Дангалакът чак сега забеляза Георг. Част от момчетата се спуснаха да търсят плоски камъчета и вече се чуваше как брояха отскачането на камъчетата над водата. Останалите насядаха на половин метър от Георг върху тревата около едно дребно мургаво рошаво момче, което дялкаше нещо в скута си. Георг слушаше съветите и одобренията на момчетата и сякаш забрави собственото си положение. Неколцина хлапаци се заперчиха, говорейки престорено като деца, които усещат, че някой възрастен ги наблюдава и същевременно ги привлича, без те да съзнават това.

Мургавият хлапак скочи, изтича край Георг, изнесе ръката си далече назад със сериозно и напрегнато лице и захвърли предмета, който току-що бе дялкал, със сила право нагоре. Дъсчицата падна пред краката му като всеки предмет, подчиняващ се на закона за земното притегляне — ала това, изглежда, безкрайно разочарова момчетата. Мургавият вдигна дъсчицата, огледа я със сбръчкано чело, после седна отново и продължи да дялка, докато любопитството на другарите му премина в подигравки. Георг, който бе наблюдавал внимателно сцената, каза усмихнато:

— Бумеранг ли искаш да си направиш?

Момчето го погледна открито с твърд и спокоен поглед, който много се хареса на Георг.

— Не мога да ти помогна, защото ръката ми е ранена — продължи Георг, — но мога да ти обясня…

Лицето му изведнъж помръкна. Та нима вчера също такива момчета не бяха проследили Пелцер в Бухенау? Дали този хлапак с хубавия спокоен поглед не беше удрял барабана пред портата? Момчето сведе очи. Останалите се скупчиха по-скоро около Георг, отколкото около дялкащия си другар. Без особено усилие от негова страна Георг вече бе заобиколен напълно от групата деца. Не се бе наложило дори да надуе флейтата си като ловеца на плъхове от приказките. Децата вече бяха усетили с безпогрешното си чувство, че в този човек има нещо особено, че той е преживял някакво приключение или странно нещастие, или има необичайна съдба. Разбира се, всичко това беше съвсем неясно за тях. Те само сгъстиха кръга си около него и като бъбреха непрекъснато, хвърляха поглед към бинтованата му ръка.

 

 

По това време във Вестхофен Оверкамп вече бе получил съобщението, че не самият Георг Хайслер, но поне последната му телесна обвивка — кафявото кадифено яке с цип — е попаднало в ръцете на властта. Още предишната вечер след размяната онзи моряк бе отишъл с якето при един търговец на стари вещи, за да продаде новата си придобивка и да я изпие. И без това годеницата му плетеше достатъчно пуловери и размяната бе за него добре дошла сума за гуляй. Ала търговецът на стари дрехи бе предупреден най-остро да внимава, тъй като често бе купувал забранени вещи, дори вече му бяха правили проверка в бараката — и понеже бе прочел описанието на търсеното яке, беше нащрек. Морякът замънка отначало, като разбра, че ще трябва да предаде на полицията прекрасната дреха; но щом му обещаха обезщетение, веднага се успокои. Оправдание за себе си той имаше, тъй като можеше да посочи половин дузина свидетели на размяната. Свидетелите му бяха останали с впечатление, че онзи, който бе разменил своето яке, бе тръгнал заедно с още един спътник към Петерсау. По време на разпита много бързо излезе наяве името на неговия спътник: Щуката.

А да се намери Щуката, съвсем не беше трудно. Оверкамп веднага даде разпорежданията си, щом изслуша показанията на моряка. Той дори имаше впечатлението, че в този доскоро съвсем безнадежден случай се бе появило ново успокояващо обстоятелство. Сред пристигналите по-късно съобщения се открояваше показанието на някой си Биндер от Вайзенау. Биндер бил забелязал предишната заран в чакалнята на доктор Льовенщайн някакъв подозрителен тип, който напълно отговарял на данните в обявлението във вестника, а след това през същата сутрин срещнал човека с чисто бинтована ръка край Рейн. Всички тези свидетели трябваше веднага да се призоват. Въз основа на техните показания се бе изяснил пътят на избягалия Хайслер до предишния ден на обяд, от което можеше да се съди накъде е продължил след това.

 

 

Незабелязано всички момчета бяха наставали от тревата край пясъка и се бяха насъбрали около Георг, така че сега малкият хлапак, който дялкаше бумеранга, дори остана малко настрани, когато неочаквано всички извърнаха глави назад, защото една самотна лодка идваше откъм острова. Отвътре скочиха мъж с раница на гърба и един висок момък, чиито правилни черти — както се видя по-късно — придаваха на продълговатото му светло лице дързък вид.

— Дай на мен — каза този момък веднага щом се приближи до дялкащото момче, после мина напред и захвърли дъсчицата във въздуха със спокойно и своеобразно движение, от което дъсчицата се завъртя около себе си.

Междувременно от селската къща се бяха върнали момчетата от втората група. Учителят похвали кратко високия слаб младеж, който бе изпълнил задачата бързо и правилно. После отново всички се строиха и се преброиха. Колоната тръгна. Георг също се изправи.

— Добри са момчетата ви, господин учителю — каза той.

— Хайл Хитлер — отвърна със закъснение учителят. Той имаше смугло, съвсем младежко лице, което обаче изглеждаше малко неподвижно поради неговия стремеж да прикрива младостта си. — Да, класът ми е добър. — И макар че Георг не каза нищо повече, той сам добави: — Основното им ядро беше добро. Избрах си, които можах. За моя радост ми оставиха класа до Великден.

„Всичко това, изглежда, има голямо значение за този човек — мислеше си Георг, — щом е толкова щастлив, че е могъл да запази класа си.“

Той дори нямаше нужда да се напряга, за да разговаря спокойно с учителя. Струваше му се, сякаш нощта бе минала много отдавна. Обикновеният живот се движи така спокойно напред, че увлича веднага всекиго, който само стъпне с единия крак в него.

— Далече ли е още до пристана?

— Няма и двайсет минути — отвърна учителят, — ние всички отиваме натам.

„Той трябва да ме вземе до другия бряг — мислеше си Георг, — сигурно ще ме вземе!“

— Вървете, вървете — каза учителят на момчетата и сам не забелязваше привлекателната сила, която се излъчваше от непознатия, защото и той вече й се беше поддал.

Високият момък, който бе дошъл заедно с учителя с лодката, продължаваше да върви край него. Учителят сложи ръка върху рамото му. А Георг си помисли, че ако трябваше да си избере един другар от всички тези малки момчета, за да си бъдат дружина по път, в никакъв случай не би избрал красивия момък, който сега крачеше до учителя, нито онзи слабия, с умното чело, а малкия Бумеранг. Бистрият поглед на момченцето често срещаше неговия, сякаш то виждаше повече от другарчетата си.

— Нима прекарахте нощта на открито?

— Да — отвърна учителят, — ние си имаме хижа на поляната край брега. Но с учебна цел останахме да нощуваме край къщата. Снощи и тази сутрин си приготвихме яденето на открито. Вчера разучихме по картата по какъв начин ще можем днес да завземем отсрещната височина, а след това се върнахме назад в историята, нали ме разбирате, и обмислихме с какви средства би си послужила рицарската войска, а след това и римските легиони…

— Като ви слуша човек, веднага може да съжали, че не е ученик днес — каза Георг. — Вие сте добър учител.

— Човек върши добре онова, което му е по сърце — отвърна учителят.

Вече бяха стигнали по брега до края на полуострова. Край тях течеше откритата река. Сега се видя, че сушата, която досега бе закривала реката с храстите си и няколкото групи дървета, всъщност беше само един тесен триъгълник земя сред безброй многото издатини и заливчета на реката. Георг си помисли:

„Ако стигна на отсрещния бряг, мога още днес да бъда при Лени.“

— Вие на война били ли сте? — попита учителят.

Георг разбра, че този човек, който навярно беше на неговите години, го смята за много по-възрастен. Отговори:

— Не съм.

— Жалко, можехте да разкажете много нещо на моите момчета. Аз използувам всеки удобен случай.

— Аз бих ви разочаровал — каза Георг, — защото съм лош разказвач.

— Точно като баща ми, той никога не ми е разказвал за войната.

— Дано поне вашите момчета не стане нужда да жертвуват живота си.

Учителят каза:

— Надявам се, че те няма да го пожертвуват. — Той наблегна на последната дума. — Искам да кажа, че ще съумеят да запазят живота си не защото няма да отидат на война.

Сърцето на Георг заби лудо, защото той видя вече коловете и стълбичките на пристана. И въпреки това нуждата, навикът да въздействува върху съзнанието на хората у него беше толкова силен, че той отвърна и сега:

— Та вие се включвате в живота с душа и със сърце. Това също се равнява на участие във война!

— Аз не говоря за подобно участие — отвърна учителят. Думите му бяха насочени и към момъка, който сега вървеше с изпънато тяло до него. — Говоря за решителното включване на живот и на смърт. Тогава човек трябва да вложи всичко, за да се справи — всъщност как стигнахме до този разговор?

И той погледна още веднъж непознатия си спътник. Ако пътят им беше по-дълъг, той с удоволствие би споделил мислите си с този човек. Колко много признания може да чуе по пътя един мълчалив спътник!

— Ето че стигнахме. Кажете, моля, ще ви бъде ли удобно да вземете с вас неколцина момчета до отсрещния бряг?

— Но да, разбира се! — отвърна Георг и усети как сърцето му бие чак в гърлото.

— Колегата ми обеща, че ще вземе моите момчета със своя клас, защото аз ще отида с останалите да попълним колекциите си покрай брега; ще остана да изчакам пристигането на лодката.

„Може би малкият Бумеранг ще дойде заедно с мене“ — помисли си Георг.

Ала когато децата се строиха и преброиха за трети път, малкият Бумеранг за съжаление бе причислен към групата, която щеше да остане с учителя.

 

 

Щуката бе отведен във Вестхофен да даде показания. Оказа се, че той много добре умее да разказва, точно и остроумно. Разхождащи се без работа хора като него обикновено умеят много добре да наблюдават. И тъй като никога не се налага да действуват, наблюденията остават в главите им като неоползотворено богатство. Затова пък те много често стават несравними помощници на полицията. Ето и сега Щуката заразказва най-подробно пред комисарите как вчерашният му спътник се изплашил до смърт, когато стигнали до края на Петерсау.

— Ръката му беше чисто превързана — каза той. — Превръзката му блестеше като сняг. Прекрасна реклама за прах за пране „Персил“. Най-малко пет зъба нямаше този човек, навярно три горе и два долу, защото горе дупката на челюстта му беше още по-голяма отколкото долу. А от едната страна — Щуката бръкна с прегънатия си показалец в собствената си уста — имаше хлътнина, или не знам как да го нарека, сякаш някой се бе опитвал да удължи устата му чак до лявото ухо.

Освободиха Щуката да си върви по живо, по здраво. Сега оставаше само да се припознае и якето. Тогава можеха да разпратят по всички гари и постови, по мостовете, до всички полицейски участъци и пунктове, до всички пристани и хижи — по цялата страна съобщение по радиото с отличителните белези на беглеца.

— Фриц, Фриц — извика някой в земеделското училище „Дарѐ“, — якето ти се е намерило!

Като чу това, Фриц усети как светът се завъртя пред очите му. Изтича навън. Зад складовата барака вече бяха привършили регулирането на пътя. Фриц надникна в оранжерията. Старият градинар Полчер тъкмо събираше сам семената от прецъфтяващите бетонни, за да ги сортира веднага.

— Намерили са ми якето.

Без да се обръща към него, старецът каза:

— Е, тогава вече са съвсем по петите му. За сметка на това ти можеш да бъдеш доволен.

— Доволен? Заради едно нагизнало от пот, изпоцапано, навярно и опръскано от някого си с кръв яке?!

— Ти го огледай добре, може пък въобще да не е твоето.

 

 

— Идва! — завикаха момчетата.

Вече се чуваше пухтенето на моторницата в тишината. Следата зад лодката, която прекосяваше реката, малко по-светла от останалата вода, остана почти докато лодката се приближи до брега. Утринното слънце сякаш огряваше само кърпата на врата на лодкаря, една птица, която летеше отгоре, бялата стена на края на брега и върха на една църковна камбанария далеко навътре сред хълмовете; сякаш именно тези няколко неща трябваше да се запечатат в съзнанието на присъствуващите дълбоко и завинаги. И когато всички слязоха няколкото каменни стъпала до пристана, макар че беше още рано, тъй като лодката още не се беше приближила, всеки почувствува как нещо у него се раздели на две — едната част, която искаше непрекъснато да върви все напред и напред, да се движи и никога да не се застоява на място, и другата част, която непрекъснато се стремеше да остане на същото място и никога да не се промени; едната част вече се носеше по течението на голямата река, а другата се притискаше към брега и се вкопчваше с всичките си фибри към тези селца и към стените край брега и лозята.

Момчетата съвсем бяха притихнали. Защото когато тишината проникне някъде, тя се загнездва по-дълбоко, отколкото звън или вой на свирки.

Георг видя постовия на отсрещния пристан. Винаги ли стои той там? Или е дошъл сега заради него? Момчетата го заобиколиха, повлякоха го надолу по стълбите, блъскаха се около него, за да влязат в лодката. Погледът на Георг обаче не се откъсваше от постовия на отсрещния бряг.

— Направете малко място, момчета! Толкова, колкото да мога да скоча помежду ви. И няма да е кой знае колко страшно, ако не успея.

Той вдигна лице. Погледна далеко към Таунус, където често бе ходил преди, дори бе участвувал с някого в прибирането на ябълковата реколта — с кого всъщност? Ах, да, с Франц. Сигурно и сега ябълките пак са родили, я виж, есен е. Има ли нещо по-хубаво на света от ябълковата реколта? А и небето вече не е мъгливо, а се разстила сивосиньо, без никакво облаче.

Децата млъкнаха за миг и погледнаха натам, накъдето така странно гледаше мъжът, ала не забелязаха нищо — навярно птицата вече бе отлетяла. Жената на лодкаря започна да прибира парите… Вече бяха стигнали средата на течението.

Постовият гледаше неподвижно приближаващата се моторница. Георг потопи здравата си ръка във водата, без да отмества поглед от постовия. Веднага всички момчета пуснаха ръце във водата.

„Но не, всичко това е само някакво видение, и все пак, ако те хванат и те откарат, и те отведат отново в лагера, и започнат да те измъчват, ще има да съжаляваш, задето всичко можеше да ти се размине толкова лесно!“

 

 

С кола нямаше и пет минути път от училище „Даре“ до Вестхофен. Фриц си беше представял Вестхофен като някакъв ад. Ала сега видя само чисти бараки, един голям добре изметен площад, неколцина постови, няколко окастрени чинара и спокойно есенно утринно слънце.

— Вие сте Фриц Хелвиг?

— Хайл Хитлер!

— Якето ви е намерено. Ето го.

Фриц хвърли косо поглед към масата. Якето му лежеше там — кафяво и чисто, никакви петна, нито кръв, както той си го бе представял. Само върху ръба на единия ръкав имаше тъмно петно. Той хвърли въпросителен поглед към комисаря. Онзи му кимна усмихнато. Фриц се приближи към масата, попипа ръкава. Дръпна ръката си назад.

— Е, какво, това е вашето яке — каза Фишер. — Нали така? Можете да го облечете! — добави той усмихнато, защото видя, че Фриц се колебае. — Хайде — рече той високо, — или може би това не е вашето яке?

Фриц сведе поглед. Каза тихо:

— Не е.

— Не е? — рече Фишер.

Фриц разтърси решително глава сред всеобщия смут, който думите му предизвикаха.

— Огледай го добре — рече Фишер, — защо това да не е твоето яке? Намираш ли някаква разлика?

Свел поглед, Фриц започна да обяснява, отначало заеквайки, а след това надълго и нашироко, защо това не е неговото яке. Неговото имало цип и на горното джобче, а това тука е с копче. Освен това ей на туй място неговото имало дупчица от молив, а тука хастарът бил здрав. На този джоб имало ширит с името на фирмата за закачалка, а неговото яке, понеже закачалката непрекъснато се късала, имало две закачалки, които майка му му пришила на ръкавите. И колкото повече приказваше, толкова повече различия му идваха на ума, защото колкото по-обстойно ги описваше, толкова повече се успокояваше. Най-после го прекъснаха грубо и го отпратиха да си върви.

Когато пристигна в училище, той заяви:

— Въобще не беше моето яке.

Всички се учудиха и се разсмяха.

 

 

Междувременно Георг отдавна вече беше слязъл от моторницата, заобиколен от своите момчета, и бе минал край постовия. След като се сбогува с всички, той продължи по шосето, което водеше от Елтвил за Висбаден.

 

 

Оверкамп продължаваше да подсвирква тъничко, докато ръцете на седящия насреща му Фишер трепеха. Хлапакът с радост щеше да грабне якето си, след като толкова беше вдигал шум за него. Все пак добре е, че беше честно момче и че отхвърли чуждото яке. Щом като това тук не е откраднатото, следователно и човекът, който е разменил якето, съвсем не е онзи, когото търсят. Тогава ненужно са задържали и доктор Льовенщайн. Макар да е вярно, че човекът, чиято ръка той е превързал вчера, е бил този, който е разменил якето си след това.

Оверкамп можеше да продължи да си свирука още часове наред, ако неочаквано една новина не бе разтърсила целия лагер. Някой връхлетя в кабинета:

— Водят Валау.

По-късно един от затворниците разказваше за тази сутрин:

— На нас, затворниците, залавянето на Валау ни подействува приблизително като падането на Барцелона или като нахлуването на Франко в Мадрид, или като някакво подобно събитие, от което можеше да се съди, че цялата власт на земята е в ръцете на врага. Бягството на седмината от лагера бе имало за всички затворници най-ужасни последствия. Въпреки това ние понасяхме лишаването от храна и от завивки, увеличаването на принудителната работа, продължаващите часове разпити с побоища и заплахи — със спокойствие, дори с подигравка. Нашите чувства, които ние не съумявахме да прикриваме, дразнеха мъчителите ни още повече. Почти всички приемахме бегълците като част от нас самите, та имахме чувството, сякаш ние сами ги бяхме изпратили. И макар че нищо не бяхме знаели за техния план, на нас ни се струваше, сякаш бяхме успели да извършим нещо особено. Мнозина от нас си бяхме представяли врага като всемогъщ. Докато силните все пак могат да сбъркат някога, без да изгубят нещо от това, защото и най-силните хора все пак са хора, дори грешките им ги правят още по-човечни — онзи, който се представя за всемогъщ, никога не бива да греши, защото или е всемогъщ, или не е нищо. И след като една такава дреболия все пак бе успяла да подрони всемогъществото на врага, това беше за нас пълен успех. Това наше чувство обаче премина в ужас, а скоро след това и в отчаяние. Когато започнаха да докарват един след друг бегълците сравнително бързо и — както ни се стори — с някаква подигравателна лекота. През първите два дни и нощи ние се питахме дали ще им се удаде да пипнат и Валау. Ние едва го познавахме. След като го бяха довели в лагера, той бе останал само няколко часа сред нас, защото веднага го бяха извикали отново на разпит. Бяхме го виждали два или три пъти след такива разпити — леко олюляващ се, притиснал едната ръка към стомаха си, с другата той правеше някакво едва забележимо движение към нас, сякаш искаше да ни каже, че всичко, което се е случило с него, не е окончателно и ние да не се безпокоим. И когато сега заловиха и този Валау и го върнаха обратно, неколцина от нашите заплакаха като деца. Сега вече всички сме загубени — мислехме си ние, — сега ще убият и Валау, както убиха всички останали. Още през първия месец на Хитлеровата власт бяха избили стотици от нашите водачи по всички краища на родината ни, всеки месец избиваха неколцина. Една част осъждаха открито, другите умираха от мъченията по лагерите. Цялото ни поколение бяха изтребили. Така си мислехме ние през това ужасно утро и го споделихме помежду си, споделихме за първи път, че — до такава степен избити, дотолкова пометени от лицето на земята, ние направо ще загинем без следваща смяна. Нещо, което почти никога не се е случвало в историята, но вече бе сполетяло веднъж нашия народ, най-ужасната съдба, която изобщо може да бъде отредена на един народ, щеше да бъде сега наша: между нашето и следващото поколение щеше да има мъртва земя, за да не може да проникне до нея натрупаният в миналото опит. Когато един човек се бори и пада в борбата и друг поеме знамето и се бори и пада, и следващият го поеме и ще трябва също да падне — това е естествено развитие на нещата, защото животът ни няма да мине без жертви. Но когато никой няма да иска вече да поеме знамето от падналия, защото няма да знае значението му? Тогава? Колко ни беше мъчно за младежите, които стояха строени в шпалир, когато докараха Валау, и го гледаха с тъпи погледи и плюеха по него! Хитлеристите бяха унищожили най-доброто у бъдещите поколения на нашата страна, защото бяха научили децата, че ние сме плевели. Всички момчета и момичета, които ще минат през редовете на Хитлеровата младеж и след това през задължителните трудови отреди и през войската, ще заприличат на децата от старинната сага, които били отгледани от диви зверове и после разкъсали собствената си майка.