Ана Зегерс
Седмият кръст (41)

I

Беше още почти нощ; тъкмо бе започнало да се провижда, че полята и покривите са бели и без лунна светлина, защото бяха покрити със слана, когато откъм Кронберг към шосето се зададе дребна женица с чувал на гърба. С чувала на гърба и с чепатата тояга тя приличаше на вещица, появила се неочаквано преди развиделяване сред полята, мърмореща и оглеждаща се на всички страни. Отблизо обаче бабата не приличаше на вещица, защото чувалът на гърба й бе обикновена раница, а облеклото й — обикновен лоден с якичка от заешка кожа, а на главата си бабката бе наложила гарнирана с кожички празнична шапчица над всекидневната забрадка.

Преди да стигне до стопанството на Манголдови, бабката прескочи канавката, наведе се над полето, сякаш душеше, измърмори нещо ядосано, отскочи обратно и тръгна по пътя нагоре към Месеровия дом. Приземният кухненски прозорец на Месерови вече светеше — първата светлинка наоколо. Приготовляваха топъл сладкиш за неделното кафе на добрите синове на дома. А за лошите? За тях пък непременно, казваше Ойгени, нека хубавият сладкиш ги направи по-добри.

Старицата прескочи канавката, ала не към кухненския прозорец, а навътре към мерата на Месерови. За миг тя се наведе, после тръгна без колебание към горичката по същия път, по който се бе изтеглило вчера стадото. Това беше майката на Ернст Овчаря, която идваше да смени за няколко часа в празник сина си край стадото, и сега додронките по поляната на Месерови й дадоха да разбере къде бе пасло вчера стадото. Тя познаваше пътя му. Днес стадото ще пасе на ливадата на Проказки в Мамолсбергската община.

Когато излезе от горичката на поляната, която Месер бе продал през пролетта на Проказки, за да не надмине земята му границата на закона за недвижими имоти, тя видя ниския жълт хотел вляво долу край Кронбергското шосе, до самотна група заскрежени ели. Оттук полята се спускат леко надолу, но само до шосето, откъдето отново започват леко да се изкачват и погледът не може да ги обгърне докрай, а се спира пред буковата гора на най-високата хълмиста верига на близо два часа път оттук. Когато слънцето изгрее, голямата кръгла долина заблестява във всички цветове на есента. Сега, преди разсъмване, всичко наоколо представлява една бледа, заскрежена околност. Месецът така е избледнял, че за да го види, човек трябва да го търси по небето. Когато слиза по сивобелия склон, майката на Ернст почти не хвърля сянка.

Неочаквано старицата се спира. На двеста крачки пред нея една девойка тича през полето между отделните рехави групи ели и горичката. За миг майката на Ернст забравя, че отива на гости на сина си, а не на бащата; подобни бягащи девойки открай време са я ориентирали по-добре от овчите додронки. Бабката извиква в бледнеещата мрачина с кресливото си гласче:

— Хей, госпожице.

Девойката се спира, изплашена до смърт. Оглежда се веднъж, два пъти; наоколо всичко е тихо и сиво. Майката на Ернст се спуска зад нея по склона.

— Хей, госпожице.

Девойката се стряска за втори път.

— Госпожице, забравихте си нещо!

— Къде? Какво?

— Ами едно малко русо косъмче.

Ала девойката вече се е окопитила — тя е закръглена и набита и не е чак дотам страхлива.

— Щом сте го намерили, скрийте си го в молитвеника.

Старицата се разсмива и се закашля. Девойката изплезва големия си розов език и побягва.

Отсреща месецът сякаш повторно се подава, очертанията му стават по-ясни, защото небето вече синее. Чак сега девойката се досеща коя може да е старицата и я хваща яд. Откъм селата вече се чува камбанен звън. Как можа да отиде при тоя овчар! Докато Ернст пасеше овцете зад дома й, тя не се поддаде. А сега, когато отиде толкова надалеч, чак към Мамолсберг, тя хукна най-неочаквано подире му! Ама че глупост! И тая баба, майка му, добре ще я подреди! Но нима всъщност старата вещица не клюкарствува за всяка девойка! Та нали бе пуснала приказка дори за Марихен от Боценбах. Марихен, това петнадесетгодишно дете, при това обещано на Месеровия есесовец от Шмидхайм, който в никакъв случай няма да вземе у дома си опозорена девойка. И когато излиза от горичката и стига до кухненския прозорец на Ойгени, девойката вече се чувствува горда и обидена, като мома, която незаслужено са оклеветили.

Почуква на прозореца.

— Хайл Хитлер! Ойгени, щом като вече печеш нещо, може ли да ми услужиш с едно парченце ванилия, ако имаш.

— Цяла пръчка ще ти дам, Софи, а не парченце! — Ойгени си има запас от всякакви подправки в лъскави бурканчета. — Ти си ми първият гост днес, Софи — казва тя и донася пръчка ванилия и едно голямо парче още топъл сладкиш.

С полепнала по устните захар, с безупречно ванилено алиби Софи Манголд притичва през шосето и влиза в тяхната кухня, където майка й вече мели кафето.

И така нощта най-после отмина. Двамата мъже бяха потрепервали всеки път, когато чуеха кола да идва към Ридервалдското предградие или долавяха стъпките на някой нощен патрул, и колкото повече времето минаваше, толкова по-силно и по-продължително се разтреперваха, сякаш с напредването на часа телата им олекваха.

Когато домакинята разтвори капаците на прозорците и в стаята стана светло, двамата мъже й се сториха остарели и отслабнали — собственият й мъж и гостът. Тя леко потрепера. Погледна към плоската никелирана подставка на настолната лампа и вадя отражението на собственото си лице непроменено, само устните й леко бяха побелели.

— Нощта отмина! — рече тя. — Аз например отивам сега да се къпя и ще си облека празнична рокля.

— Аз пък ще вървя да сваря кафе — рече Крес, — а вие, Георг?

Георг не отговори. Когато тя бе отворила прозореца и свежият утринен въздух нахлу в стаята, Георг изведнъж капна съвсем — за сън и от слабост. Крес пристъпи към стола, където Георг беше клюмнал, опрял чело върху ръба на масата. Тъй като дървото натискаше лицето му, Крес хвана главата му и я извърна на една страна. В едно ъгълче на сърцето му се надигна въпросът докога ли той, Крес, ще трябва да държи в къщата си този гост. Но той побърза да смъмри тази част от своето собствено „аз“, която се бе осмелила да зададе такъв въпрос.

„Ти се мамиш, драги — каза той сам на себе си, — аз бих задържал у дома си дори и трупа на този човек.“

Мина съвсем малко време и Георг подскочи; може би някъде се бе затръшнала врата. По стара привичка, още полусънен, той се опита да различи звуците на дома: това е кафемелачката, а това — шумът на водата в банята. Понечи да стане, искаше да слезе в кухнята при Крес. Мъчеше се да се пребори със съня, който отново го надви. Но силите го напуснаха и той само си помисли, че все пак новите заплахи са просто сън, на който не бива да се поддава. Но все пак сънят излезе по-силен.

Сънуваше, че отново са го хванали. Блъснаха го в осма барака. Тялото му бе покрито с кървави рани, ала от страх пред онова, което го очакваше, той не усещаше никакви болки. Сам се насърчаваше: смелост, Георг. Ала знаеше, че в тази барака го очаква най-страшното. И ето го и него:

Зад масата, отрупана с електрически шнурове и телефонни апарати, а всъщност напомняща кръчмарска маса — между шнуровете имаше разхвърляни няколко подложки за бирени чаши, — седеше самият Фаренберг, втренчил в него тесните си остри очи със замръзнала усмивка на устните. Отляво и отдясно седяха Бунзен и Цилих с извърнати към него глави. Бунзен се разсмя гласно. Цилих беше мрачен както винаги. Броеше карти. В стаята беше тъмно, само над масата бе малко по-светло, макар че Георг не виждаше никаква лампа. Един от шнуровете се бе обвил три пъти около огромния гръден кош на Цилих и като видя това, Георг се вледени от ужас. Същевременно разсъждаваше съвсем ясно: те действително играят карти заедно с Цилих. Значи, класовите противоречия все пак са вдигнати.

— Ела по-близо! — рече Фаренберг.

Ала Георг остана на мястото си от инат и защото коленете му трепереха. Чакаше Фаренберг да му изкрещи, ала Фаренберг само му намигна в знак на необяснимо съгласие. Тогава Георг разбра, че тия тримата бяха измислили нещо ново — нещо ужасно унизително, коварно, някакъв нов ужас, който в следващия миг трябваше окончателно да го съкруши и телом, и духом. Ала мигът отмина и тримата само го гледаха.

„Внимавай — каза си Георг, — напрегни сетните си сили!“

Тогава в стаята се разнесе някакъв съвсем лек шум, сякаш чупеха кости или изсъхнали дърва. Георг се стресна, погледът му се местеше ту към единия, ту към другия на масата пред него. Чак тогава той видя, че на извърнатата към него буза на Цилих има дупка, сякаш месото му е започнало да гние там, а едното ухо върху красивия продълговат череп на Бунзен бе започнало да капе, както и част от челото му. Едва сега Георг разбра, че седящите пред него трима мъже бяха мъртви, както и той самият, Георг, когото те искаха да приемат завинаги в своите среди.

Той извика силно:

— Мамо!

Сграби с едната си ръка стоящата лампа край себе си и удари с нея над крака си върху пода. Двамата домакини дотичаха веднага. Георг изтри лицето си с ръка и се огледа в светлата разхвърляна стая. Помоли смутено за извинение.

С голи тънки ръце, с мокри, увиснали коси, жената изглеждаше съвсем млада и чиста. Те го поканиха долу, седнаха край него от двете страни на масата, наляха му кафе, поднасяйки му отляво и отдясно неща за ядене.

— За какво мислите сега, Георг?

— Мисля си откъде накъде те могат да имат такава власт над нас. Ако бях свободен сега, навярно щях да се намирам на някое застрашено място в Испания. Ще чакам там смяната си, а този, който би трябвало да ме смени, може отдавна вече да е прострелян. Може и мен да ме прострелят в корема и това съвсем няма да е по-приятно от ударите в корема, които ми нанасяха бандитите във Вестхофен, и въпреки това в Испания ще се чувствувам другояче. На какво се дължи това? На начина на действие? На властта? Или зависи само от мене?… Докога смятате, че мога да остана у вас в най-лошия случай?

— Докато ви дойде смяната — отвърна Крес така твърдо, сякаш въобще не се бе питал сам през цялото това време докога ли ще трябва да понася това ужасно чакане.