Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Das siebte Kreuz, 1939 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Цветана Узунова-Калудиева, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 2 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, форматиране и корекция
- ckitnik (2013)
- Допълнителна корекция
- zelenkroki (2013)
Издание:
Ана Зегерс. Седмият кръст
Немска. Второ издание
Рецензент: Недялка Попова
Редактор: Яна Мутафчиева
Художник: Светозар Сребров
Художник-редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Иван Скорик
Коректор: Людмила Стефанова
В предговора е посочен превод на български на романа „Седмият кръст“ още през 1946 г., но няма сведения за преводача. Друго издание на романа според предговора е през 1978 г. На сайта: http://forum.uni-sofia.bg/forum/viewtopic.php?f=162&t=11120&start=90 е цитирано издание от 1975 г.: Ана Зегерс. Седмият кръст. Библиотека Победа. Партиздат. С., 1975. 425 с. Твърда корица с обложка. На сайта: http://www.darl.eu/delit/betrachtungen/bulgar/seghers.htm за новелата „Каменната ера“ се споменава издание на сп. „Панорама“ около 1980 г. За разказа „Дъщерята на делегатката“ информацията за написването е взета от адрес: http://www.buch-liste.de/library/index.php?view_book=730.
История
- — Добавяне
Навярно никога досега в нашата страна не са изсичани такива необикновени дървета като седемте чинара, които растяха от тясната страна на трета барака. Короните им бяха окастрени още преди това по един повод, за който ще разкажем по-късно. На височина човешки бой на стволовете им бяха заковани напречни дъски, така че отдалеч чинарите приличаха на седем кръста.
Новият комендант на лагера — името му беше Зомерфелд — заповяда веднага да се насекат стволовете на дърва за горене. Зомерфелд беше съвсем различен от своя предшественик Фаренберг — стария боец, „покорителя на Зелигенщат“, където баща му и до ден-днешен държи на пазарния площад работилница за поправка на водопроводи и канали. Преди войната новият комендант на лагера е бил „африканец“ — офицер от колониалните войски, а след войната бе атакувал заедно с предишния си командир майор Летоф-Форбек червения Хамбург, Всичко това ние научихме много по-късно. Докато първият комендант беше един глупак, чиито ужасни пристъпи на жестокост никой никога не можеше да предвиди, то новият беше делови мъж, чиито постъпки винаги можеше да се предвидят. Фаренберг например можеше като нищо да заповяда най-неочаквано да ни избият всичките. Зомерфелд Можеше да ни строи в редици, да ни накара да се преброим по четирима и да заповяда да смажат от бой всеки четвърти. Но и това тогава ние още не знаехме. Пък и да го бяхме знаели! Нима то можеше да повлияе на чувството, което ни овладя, когато видяхме да секат шестте дървета, а след това и седмото! Беше малка победа, разбира се, защото ние си бяхме все така безсилни и все така в затворнически дрехи, но то все пак беше победа, която ни накара неочаквано да почувствуваме отново собствената си сила след кой знае колко дълго време, онази сила, която ние самите бяхме подценявали твърде дълго, сякаш и тя бе от многото обикновени сили на земята, измервани според размерите и цифрите, докато тя всъщност бе единствената сила, която най-неочаквано може да нарасне безмерно и необхватно.
Тази вечер за пръв път заповядаха да запалим печките и в нашите бараки. Времето тъкмо се беше променило. Днес вече не съм сигурен дали няколкото цепеници, които набутаха в малката ни чугунена печка, действително бяха от онези дърва. Тогава обаче ние бяхме убедени в това.
Струпахме се около печката, за да изсушим дрехите си и защото необичайната гледка на открития огън накара сърцата ни да забият лудо. Дежурният пазач, член на Щурмовите отреди, застана с гръб към нас и несъзнателно се загледа през преградения с решетка прозорец. Тънката сива мъглица неочаквано се бе превърнала в силен дъжд, който отделни тласъци на вятъра запращаха към бараката ни. Че какво пък, в края на краищата и един затворнически пазач, та бил той и изпечен боец на Щурмовите отреди, вижда само веднъж в годината настъпването на есента.
Цепениците пращяха. Появиха се две синкави пламъчета — значи, бяха се разпалили и въглищата. Бяха ни отпуснали пет лопати въглища, които можеха да попритоплят само за няколко минути бараката, където ставаше силно течение, но не и да изсушат дрехите ни. Сега обаче ние още не мислехме за това. Мислехме само за дървата, които изгаряха пред очите ни. Ханс погледна с крайчеца на окото си към пазача и без да раздвижва устни, промълви:
— Пращи.
Ервин рече:
— Седмият.
Лицата на всички ни се разкривиха от някаква слаба, странна усмивка, смесица от несъвместими чувства — от надежда и насмешка, от безсилие и дързост. Затаихме дъх. Дъждът се блъскаше ту о дъските на стените, ту о ламаринения покрив. Най-младият от нас, Ерих, попита с крайчеца на очите си, с бегъл поглед, в който сякаш се бе съсредоточило всичко най-съкровено и в неговата, и в нашите души:
— Къде ли е той сега?