Константин Симонов
Последно лято (7)

Седма глава

Синцов остана да вечеря и да нощува в полка и първия, когото видя, беше Иван Авдеевич, неговия сталинградски ординарец.

Иван Авдеевич външно почти не се бе променил; изобщо войната променя възрастните хора по-малко, отколкото младите. През това време само бе забогатял с още два медала и се бе отдалечил още на хиляда версти от къщи, от Александров Гай, където живееше семейството му.

— По-далече сме, но сега пощата все пак идва по-редовно — каза той, докато Синцов се миеше преди вечеря. — Тогава, при вас, не получих нито едно писмо, а сега пишат ли, пишат.

— Какво пишат?

— Все едно и също — по-скоро да победим! Бързат да свърши войната, мислят, че ние не бързаме!

— Как я карате с подполковника? — попита Синцов за Илин, като помнеше, че Иван Авдеевич не го обичаше много.

Иван Авдеевич го погледна с укор: нима сега му е времето, когато е войник, да го пита какви са били и са началниците му на фронта. Нека се уволни и се върне в къщи — тогава питай!

Но макар че го погледна с укор, все пак не отбягна отговора — щом са го попитали, отвърна:

— Твърде е самолюбив, а иначе всичко му е наред. — И като сметна за нужно да обясни отношенията си с Илин, добави: — Не съм се молил да остана при него и не съм искал да се махна. Така си я караме.

Преди да започне да се мие, Синцов бе свалил протезата от лявата си ръка и докато му поливаше, Иван Авдеевич гледаше оставената върху пъна черна ръкавица и сакатата му ръка. После попита не го ли боли, не му ли стават рани и Синцов отговори на тоя стар, предразположен към него човек така, както не би отговорил другиму: че отначало го е и боляло, и са му ставали рани, а сега вече по-малко, само през зимата чоканът измръзва.

— Ама че медицина имаме — каза Иван Авдеевич, когато Синцов започна да слага ръкавицата си. — С такава рана — и обратно на фронта!

Синцов разбра, че Иван Авдеевич каза това не за медицината, а за самия него: защо се вреш на фронта с тая ръка? Разбира се, можеше да му отговори както пред медицинската комисия — че е един вид изключение… Но Иван Авдеевич обичаше реда и не уважаваше изключенията.

— Как мислите, Иван Авдеевич — попита Синцов, като обличаше рубашката си, — дали подполковникът ще отпусне някоя манерчица по случай срещата ни?

— То се знае. Още през деня се обади да приготвим.

— Това е добре — каза Синцов. — Аз пък помислих, че сте на сух режим. Днес в батальона нямаше дори намек.

— Денем е забранил на целия полк — одобрително каза Иван Авдеевич. — Разрешава само вечер, след всичко друго…

Щабът на полка беше на обратния скат на хълма в една весела, млада и гъста борова горичка. Тук, както и навсякъде в полка, се чувствуваше оная особена чистота и ред, каквито има само когато войските за дълго преминават в отбрана.

От долчинката към горичката водеше само един автомобилен коловоз, наоколо не се виждаха никакви излишни следи. Из горичката бяха утъпкани само необходимите пътечки, а окопите край щабните землянки и палатки бяха покрити с чимове.

— Как е тук, сухо ли е? — попита Синцов, като се изкачваше заедно с Иван Авдеевич по склона над изворчето, на което бяха отишли да се измият.

— Ако се съди по мястото, би трябвало. Но е влажничко. Пролетта ли е такава, винаги ли си е така при тях, кой ги знае — каза Иван Авдеевич за Могильовския край, сякаш това беше някаква съвсем чужда за навиците и разбиранията му земя.

Къщичката на командира на полка, в която Синцов вече се беше отбил, преди да отиде на изворчето, беше врязана с едната си страна в ската на хълма, а другите три стърчаха навън. Имаше и врата, и два прозореца, като истинска къща, а гредите бяха номерирани по дюлгерски.

— Със себе си ли я мъкнете, а? — обърна се Синцов към Иван Авдеевич. — Сапьорите ли ги номерираха?

— О, не, намерихме гредите тук, наблизо в гората, когато заемахме позиция. Види се, още преди войната стопаните са разглобили къщата си и са я пренесли на ново място. А подполковникът я откри.

Синцов влезе в къщичката, а Иван Авдеевич не го последва, остана вън. Синцов знаеше тоя му навик: докато вършеше това, което са му заповядали или което влизаше в задълженията му, охотно отговаряше, ако го заприказват, и можеше да направи впечатление на словоохотлив човек. Но след като изпълнеше дълга си, веднага изчезваше или, ако нямаше къде да отиде, млъкваше, сякаш преставаше да съществува до следващата заповед.

Илин не беше в къщичката. Веднага след като пристигнаха, отиде в щаба.

Встрани от вратата, пред прозорците, имаше две маси с крака, сковани на кръст, едната по-малка, другата по-голяма, и край тях — по две пейки. На голямата маса бе сложена вечеря, покрита с вестници. Втората половина на къщичката бе отделена със стена от чистички нерендосани дъски; там имаше два застлани миндера.

„С кого живее тук, със заместника по политическата част ли?“ — помисли си Синцов за Илин. И като се обърна, видя влизащия в къщичката Завалишин, толкова много напълнял за една година, че човек просто не можеше да го познае.

— Илин сега ще дойде — каза Завалишин, след като се прегърнаха. — Позабави се, за да не излиза после пак.

— Разбирам. — Синцов гледаше Завалишин и се усмихваше, изненадан от станалата с него промяна.

От едни хора можеш да очакваш, че ще се променят, а за други ти се струва, че трябва винаги да си останат такива, каквито ги помниш. Тъкмо такъв бе останал и Завалишин в паметта на Синцов.

Но той се бе променил, и то как! Дори кръглите му очила, които по-рано изглеждаха големи върху мършавото лице, сега, върху напълнялото, сякаш се бяха смалили.

— Защо се смееш? — Завалишин се усмихна, но и усмивката му не беше предишната: по-рано, на мършавото му лице, беше бърза и плаха, а сега, на кръглото — бавна.

— Да си призная, не очаквах това, още повече от такъв неспокоен човек като тебе — каза Синцов.

— И аз не очаквах — усмихна се Завалишин. — Успокоих се след Сталинград, че победата ще бъде наша, и ето ти резултата… Миналия месец ходих в армейската болница — рече той, като престана да се усмихва. — Един казва: сърцето не работи добре. Друг казва: обмяната на веществата. Трети само глупости дърдори: трябва да ви пратим на изследвания… Загадка на природата: пак толкова ходя, пак толкова ям и спя, работя повече, не се нервирам по-малко, а ето виждаш резултата.

— Може наистина да е сърцето?

— Всичко може — каза Завалишин. — А може и самата природа така да е запланувала: половината война да ме държи мършав като некомплектувана част, а после да ме комплектува. Ония, с които живея заедно, вече престанаха да забелязват. Илин не ти ли каза как за малко не ме грабнаха от него за тинтири-минтири с фрицовете?

— Каза ми.

— А знаеш ли как се отървах? Когато подадох рапорт по команден ред, че не искам, веднага ме извикаха във фронта, право при другаря Лвов. Явих се там, раб божи, стоя пред него. „Защо отказвате да отидете в седми отдел? Разбирате ли важността на тая работа?“ — „Тъй вярно, разбирам я.“ — „Знаете ли езика?“ — „Тъй вярно, зная го.“ — „Тогава защо? Какви са ви мотивите?“ Отвръщам: „Моля да ме оставите на предната линия. Други мотиви нямам.“ В отговор той ми казва иронично: „Не е чак толкова предна, щом сте заместник по политическата част на полк!“ — „Вижте, за това хич не съм виновен — казвам. — Отидох на фронта като редник и не съм подавал молби за повишение. Ако смятате, че съм се озовал далече от предната линия, готов съм да се върна към това, от което започнах.“

— Така ли му каза?

— Дословно. Толкова ме беше яд на него, че в момента всичко ми беше все едно.

— А той?

— След всичко това чух от него само една дума: „Свободен сте.“ Завъртях се около лявото си рамо — и през вратата, та право в полка! Както научих по-късно, спасило ме е това, дето се бях ядосал. Оказва се, че той си има слабо място: обича да праща на предната линия. И смята: който трепери пред него, значи, го е страх. А аз, напротив — повиших глас! Дори после, когато идва тук и ни направи на мат и маскара, пак не ме свали. Само за проверка ме помъкна след себе си по предния край. Луд човек! Как ли досега нещо не му е откъснало главата!

Синцов слушаше Завалишин и разбираше, че се е променила не само външността му. Беше загрубял на фронта, изчезнала бе предишната му кроткост. Изчезнала бе заедно с предишната бърза и плаха усмивка, която вече бе трудно да си представиш на лицето му.

— А ако говорим откровено, защо, след като знаеш езика, не виждаш себе си като работник в седмия отдел?

Синцов зададе гласно тоя въпрос на Завалишин, но мълчаливо го задаваше и на себе си: „Защо поиска да дойдеш тук, в полка? Какво ти е лошото там, където си сега?“

— Виж какво — каза Завалишин. — Относно езика. За мене немският език е език на детството, език на наивната и добра книжка с картинки, по която мама ме учеше още преди да тръгна на училище. И макар че майка ми е рускиня, понеже живеехме двамата и през цялото детство тя ме учеше на немски език, за мене той е не само език на детството, но и език на майка ми, която по-късно умря от глад пак там, в Ленинград, защото не можах да я измъкна оттам, а не можах да я измъкна, защото вече бях на фронта, а бях на фронта, защото… Не ми е по-лесно, а ми е по-трудно да разговарям с тия сегашни германци тъкмо поради това, че знам езика им от дете. А и техният език не е за мене! Езикът, който знам от дете, за мене е съвсем друг език, на съвсем други германци… Разбира се, ако ме бяха накарали насила, щях да отида в седмия отдел. Но нямам желание. Нашата работа е да ги пленяваме. И то колкото може повече. А с по-нататъшните разговори за миналото и бъдещето им нека се занимават други! Изобщо по-далече от надстройката, по-близо до базата — тъжно се усмихна Завалишин. — Беше ли в нашия батальон?

Синцов мълчаливо кимна. И Завалишин разбра мълчанието му. Тъкмо техният батальон тогава, на Курската дъга, под командуването на Илин, бе устоял и не бе отстъпил пред танковете, а после, когато през нощта ги изведоха оттам, от целия батальон бяха останали цифром и словом деветнадесет души. А след това — още почти цяла година война…

— Да, трети батальон, трети батальон — замислен каза Завалишин. — Тогава, на Курската дъга, вече бях заместник по политическата част на полка — добави той, сякаш се оправдаваше, че е останал жив. После попита: — Видя ли капитан Харченко?

Попита за единствения човек от по-раншния им батальон, когото Синцов можеше да види сега там и наистина бе видял.

— Извинявайте, че закъснях — каза влезлият Илин, като прекъсна Завалишин. — Защо не сте на масата?

— Чакаме вашите заповеди — каза Завалишин.

— Сядайте. — Илин махна вестниците, с които бе покрита масата, и седна пръв.

На масата имаше манерка, голямо шише за вода със сипана в него тъмна течност, четири канчета, чиния с купчина нарязан на филии хляб, чиния с разкашкани едри кисели краставички, две американски консерви с кълцано месо и едно покрито с капак канче.

Щом седна, Илин веднага махна капака на канчето и погледна вътре.

— Картофите са още горещи, не са белени. Взимайте. Ще донесат кюфтета и чай. Няма да чакаме Чугунов. — Илин кимна към четвъртото канче. — Останал е в батальона. Като дойде, ще навакса. Е, хайде, всекиму според потребностите.

Той взе шишето с тъмната течност и си наля пълно канче.

— Какво си налива? — попита Синцов.

— Вместо ракия за себе си вари ошав — усмихна се Завалишин. — Сутрин яде плодовете, а вечер пие сока от специално шише. А ние с тебе как, нормално ли? — Той развинти капачката и държеше манерката готова.

— Давай нормално — каза Синцов.

Завалишин сипа водка и двамата се чукнаха с Илин.

— Добра среща — каза Илин и на един дъх изпи цялото канче с компота.

— Позволи ми да ти го представя — каза Завалишин, като изпи водката и кимна към Илин, който за мезе на компота вземаше от киселите краставички. — Командир на полка, подполковник Илин, Николай Петрович. Или просто Коля. Не пуши, не пие и не псува. Веднага след войната ще го пратим като експонат на изложба.

— На каква изложба? — усмихнат попита Синцов.

— Знам ли? Все ще има някаква. Какво иначе да го правим това чудо? Ще получи там първа награда като образцов командир на полк, ако дотогава не стане командир на дивизия.

— Вземи си картофи, че докато дърдориш, ще се свършат. — Илин побутна към Завалишин канчето с картофите.

Докато Завалишин се шегуваше с него, самият той бе успял да свърши с краставицата, обели три картофа, топна ги няколко пъти в солта и ги изяде.

— Вече съобщих по телефона, че ще нощуваш при мене, а утре ще те заведем при съседа. Командирът на дивизията го няма, в корпуса е, а началник-щабът каза „добре“ — рече Илин, като се залавяше да бели още един картоф.

— Вчера, когато започнах работа, командира на дивизията пак го нямаше — спомни си Синцов. — Само Туманян е в щаба.

— Непрекъснато учения, учения — каза Илин. — Ту учения, ту рекогносцировки^[1]. И още не са направили нашата дивизия гвардейска. Може би след тая операция ще я направят?

— След коя операция? — подразни го Синцов.

— Какво, цяло лято ли ще стоим тук? Човек не бива много-много да дърдори, но не му е забранено сам да се досеща! Поне за простите истини — че две по две е четири.

— Че две по две е четири, не му е забранено.

— Видя ли трите наши танка „БТ-7“ при позициите на първи батальон, край пътя, в блатото?

— Видях ги — каза Синцов.

— Така си и стоят там от четиридесет и първа година, горкичките, нищо няма вътре, като празни кутии са. А зелената боя все пак е останала тук-таме — забеляза ли? Видя ли и бронирания автомобил при завоя? Почти всеки ден ги виждам и такъв яд ме хваща за четиридесет и първа година! Кога най-после ще се разплатим за всичко, докрай? Ако искаш да знаеш, наблюдавах те, когато бяхме в бившия ни батальон. В целия батальон срещна само едно познато лице, така ли е?

— Да. Но след такива жестоки боеве друго не съм и очаквал. Видях Харченко — и на това съм благодарен.

— Казваш, жестоки боеве — рече Илин. — А аз не признавам тия думи. Как така „жестоки“? Боевете биват или успешни, или неуспешни. Всеки бой за един от двамата е неуспешен. Що за думи са това — жесток бой? Кой с кого е постъпил жестоко? Ние с тях или те с нас? Ако ние сме убили повече техни, значи, тоя бой е жесток за тях, ако е обратното — значи, жесток е за нас. Аз на всеки бой гледам така: повече успехи, по-малко кръв. От това и изхождам, като командувам. И още нещо се иска: да познаваш войнишкия живот отблизо, от собствен опит. Така добиваш най-ясна представа какво може и какво не може на война. Това, което ти наричаш жестоки боеве, лично аз разбирам като решителни — когато сте взели правилно решение и предварително сте се осигурили така, че действително да постигнете всичко, каквото сте решили. От такива жестоки боеве не ме е страх, те са жестоки за германците. А за нас са жестоки, когато пата-кюта, пата-кюта — и нито крачка напред; както на Слюдянка в края на тая зима. Вече нямаме сили да продължаваме настъплението, но няма и заповед за преминаване към отбрана. Най-безрадостни боеве. А на всичко отгоре сякаш напук току ти тръснат на главата неколцина като вас, тук присъствуващите, един — от дивизията, втори — от корпуса, трети — от армията. И все те тикат в гърба, проверяват всяко твое донесение. Не съм против проверките, но нека тогава за всички да е еднакво! Да не мислиш, че е достатъчно като командир на полк да кажеш за себе си: аз съм добросъвестен човек — докладвам така, както си е, и не ме интересува как докладват съседите ми! А какво значи да доложиш не както съседите си? Да допуснем, че и ти, и ония, които са вляво и вдясно от тебе, са имали малък успех — колкото да се каже. Но ти докладваш за него точно, а съседът — приблизително: при тебе противникът е загубил двадесет души, а при него — „до рота“. А какво значи „до рота“? За всичко, което е по-малко от рота, може да се смята, че е „до рота“. И излиза, че при еднаква обстановка и при еднакви действия със съседа, ако си докладвал по-близо до истината, ти си по-лош от него. И работата не е само в тебе — целият ти полк става сякаш по-лош от другите!

— Какъв изход предлагаш тогава? Какво все пак да правим ние: да ви проверяваме или да не ви проверяваме? — засмя се Синцов.

— Изходът е само един: да воюваме по-добре, та наистина да има за какво да докладваме — сърдито каза Илин. — А то как постъпват някои от нас? За собствените си загуби докладва, както си е — няма къде да ги скрие. И придвижването си посочва близо до истината — ако излъже, рано или късно ще се разбере. Значи, особено ако е претърпял неуспех, има простор за фантазията си само в едно: колко страшен е бил противникът пред него! Ако срещу него са действували два батальона от различни полкове, ще доложи, че са били два полка; ако е унищожил рота, ще каже „до батальон“. И ако повярват — значи, работата му е чиста. Навикът да се преувеличава е опасно нещо!

Бързо се свиква, а после не можеш да се отървеш от него! Добре поне, че колкото повече време минава, все по-малко вярват на такива плямпала. По-рано как беше: доложиш — и дадено. А сега искат да докажеш!

Илин се обърна към Завалишин:

— Разкажи му оня случай.

Завалишин се усмихна с бавната си усмивка.

— Тая пролет в политотдела на корпуса разгледаха едно политдонесение от полка на съседната дивизия — каза Завалишин. — Боевете, както се изразява Илин, бяха безрадостни, успехите — незначителни, а един умник бе направил политдонесение, че противникът е загубил около двеста души само убити и е избягал панически. Щом е панически, значи, вече не можеш го настигна, не можеш го накара да потвърди. Но къде са тия двеста убити? Отишли, проверили: наистина, когато овладели края на гората, заровили двадесет и девет германски трупа на предния си край. Потвърдило се. Но къде са останалите? А оня умник, когато го попитали, не се смутил. „Останалите — казва — отнесоха със себе си. Те винаги се стремят да прибират труповете!“ Че се стремят да ги прибират — вярно е, но как така хем са бягали панически, хем са носили със себе си сто и седемдесет трупа? Смехът си е смях, а авторът на донесението бе свален. Лично началникът на политотдела на армията Черненко дойде и се занима с тая работа. Такава лъжа той на никого не може да прости.

— И все още малко хора са свалени за такова нещо — каза Илин. — А то понякога подписваш донесение, в което всичко е от вярно по-вярно, и си мислиш: ама че съм тиква!

— Не те разбирам добре: ругаеш ли се, или се хвалиш? — попита Завалишин.

— Хваля се — троснато рече Илин.

— Е, щом се хвалиш, недей забравя, че не само ти си такава тиква. Има и други. И умеят да докладват съвестно не по-зле от тебе…

— Хайде, хайде — каза Илин. — И без това отдавна не си ми трил сол на главата, че изтъквам собственото си „аз“.

— Ами как иначе — каза Завалишин. — Впрочем в руския език има дори специални уловки за местоимението „аз“. Ето кажи например: как е бъдеще време първо лице единствено число от глагола „побеждать“? „Победю“? „Побежду“? Или „побежу“?… Или някак другояче? „Побегу“ — има, а „победю“ — няма. Защо? Изглежда, за да се употребява тоя глагол в множествено число. Виждаш ли, така ще е по-близо до истината.

— Кога измисли тая залъгалка? — попита Илин. — Друг път не съм я чувал от тебе.

— Днес. Като се връщах от батальона, вървях сам. Спомних си за тебе и я измислих.

— Цял ден работим, а нощем се занимаваме със самокритика — каза Илин, като кимна към Завалишин. — Смята, че за нищо не ми прощава.

На Синцов му се стори, че Илин ей сега ще разкаже на Завалишин за предложението си да го вземе за началник-щаб. Но Илин изобщо не заприказва за това, докато бяха заедно. Само попита Синцов отдавна ли не е виждал Артемиев.

— Вече половин година — каза Синцов.

— Смятах, че като ти е шурей, все пак се виждате по-често.

— Два пъти през цялото време.

— Отначало когато дойде след Кузмич в дивизията, не ми хареса — каза Илин. — Твърде формално гонеше всички, перчеше се. А после, през юни, преди Курската дъга, при него дойде жена му. Пълзеше по позициите, дърпаше шнура на оръдията — смяташе, че стреля, яздеше кон, караше вилиса, дори веднъж го обърна… На приказки уж жена, а всъщност…

— Хайде де, доизкажи се, какво се мъчиш — каза Синцов.

— Как какво! Вече деветнадесет месеца държа на думата си. Под танковете лежах и пак не изпсувах… Докато беше тук, колкото можа, подрони авторитета му в дивизията. Но после за през боевете не мога да кажа нищо лошо за него, твърдо командуваше дивизията. Самият той е грамотен, не подтиска и инициативата у командирите на полкове. Когато воюваме, не ни хаби нервите, не звъни всеки пет минути: какво, как и защо? Смятам, че това е хубаво. А като се съберем свои, винаги си спомняме за Кузмич.

Илин изведнъж започна да имитира Кузмич и извика с тънък, бърз глас:

— Браво, браво! Имаш ли вече двадесет години? Имаш!… Е, тогава върви напред без бавачка, по-бързо върви — докъдето стигнеш, довечера там ще дойда при тебе… Заповядайте, моля!

Имитираше го толкова сполучливо, че Синцов се разсмя.

— Добре си го запомнил!

— Какво има за помнене? — каза Завалишин. — Откакто се върна в армията, вече три пъти е идвал в дивизията, от тях двата пъти в нашия полк. На мястото, на което седиш сега, преди седмица седеше той, пиеше чай и ни четеше конско за оня случай, когато хората от бойното охранение бяха останали гладни. Не знам как е било с мене, но на Илин ушите бяха червени.

— И твоите бяха — каза Илин. — Толкова ти беше съвестно, че дори очилата ти се изпотиха.

— Чете ни, чете ни конско — Завалишин свали и избърса очилата си, — а после пита Илин: „Какъв си ти на първо място?“ Разбира се, Илин заявява, че на първо място е командир на полка. „Не, това е на второ място, а какъв си на първо?“ Илин мълчи. Не знае. „На първо място — казва — си войник на революцията и ако в полка ти някой старшина краде от дажбата на войниците, ти като войник на революцията трябва да чувствуваш това от три версти далечина и три сажена дълбочина. Така — казва — беше прието у нас през гражданската война. А дето си подполковник, а аз генерал-лейтенант, всичко това — казва — е второстепенна работа… Войната — казва — произвежда хората във всякакви чинове. Включително и в ангелски. Живеем си и чакаме следващото производство, а току-виж, войната — хоп! — прескача всички други чинове и веднага ти дава ангелски! А отвъден свят не съществува. И там — не можеш да поправиш греховете, които си вършил приживе. Нито мъртвия ще възкресиш, нито гладния ще нахраниш. А щом е тъй, докато си жив помни, че войната е свято нещо и на нея трябва да живееш безгрешно.“ Прочете ни тая лекция, а после се обръща към адютанта си: „Акордеона!“ Адютантът му е акордеонист и носи акордеона си във вилиса. Заповяда му да донесе акордеона и да изсвири „Раскинулось море широко“. Послуша, разчувствува се, напомни ни с това, че всички хора са смъртни, стана и без да каже нито дума, си тръгна. А ние, както виждаш, запомнихме всичко.

— А след Сталинград през цялото време само веднъж съм виждал в полка командуващия армията — каза Илин. — Миналата година, през март, когато отстъпвахме от Харков. Дойде, поиска да задържим рубежа до вечерта, през нощта щял да даде заповед за оттегляне, а дотогава — нито крачка назад.

— Даде ли заповед? — попита Синцов.

— Даде. И ние направихме, каквото бяхме обещали, и той също. Оттогава не е идвал в полка — каза Илин и сякаш заподозрял себе си в несправедливост, добави: — Пък и защо му е да се мъкне по полковете, щом обстановката е нормална? Там в щаба ти го виждаш по-често. Все пак по-близо си до него.

Синцов не отговори нищо, само вътрешно се усмихна. Няколко пъти като дежурен офицер бе докладвал на Серпилин обстановката. Четири пъти го бе придружавал, бе ходил с него във войските. Вярно, че го вижда по-често. Но че е „по-близо“… През цялата година само един неслужебен разговор, когато Таня се бе върнала след тифуса. Попита за нея и й предаде поздрав. И толкоз. Впрочем така трябва и да бъде. Иначе ще се намерят много мераклии: един, като тебе, е излизал от обкръжение заедно с командуващия, друг е лежал с него в болницата, трети е учил в академията… Неотдавна разказваха, че в щаба на тила служи някакъв стар опълченец — капитан от старата армия, през миналата война с германците бил командир на батальон, а командуващият — фелдшер в батальона. Какво да прави сега с него? Да прескача до щаба на тила, за да пият чай ли?

— По-често сме виждали при нас Захаров, члена на Военния съвет — каза Илин, като не дочака отговор от Синцов. — А още повече Черненко, началника на политотдела — десетина пъти е идвал. Обича да пътува. Пък и такава му е работата — да пътува. Ако не пътува, какво ще прави?

— Пак се заяждаш с политическите работници — каза Завалишин.

— Пак се заяждам. Ако беше отишъл в седми отдел, нямаше да имаш работа с мене, а с фрицовете.

— Защо, може пък да поразмисля къде ще ми бъде по-леко?

Илин започна да разпитва Синцов как бе станало така, че след като се бе лекувал почти цяла година, Кузмич отново попадна в тяхната армия, и при това на длъжност заместник-командуващ.

Но Синцов и сам не знаеше добре как бе станало това. В оперативния отдел се носеха слухове, че уж Кузмич бил писал на Серпилин, молел да му намери място в армията, а след това вече самият Серпилин го предложил за тая длъжност.

— Все пак старичък е за такава работа — каза Илин. — Петдесет и осем годишен.

— Да можеше някой да събере твоите и неговите години и да ги раздели на две — каза Завалишин. — Ще се получи съвсем зряла за войната възраст.

— Стига де — махна с ръка Илин. — Сериозно говоря. Ако тая длъжност е нужна, той е стар за нея. А ако е ненужна — защо са я измислили?

— Какво се залови с него? — каза Завалишин. — Нали сам казваше, когато той командуваше дивизията, че е златен старец.

— И сега не казвам, че е меден. Казвам, че е стар. Видя ли го как ставаше от пейката, когато си тръгна от нас?

— Видях го. И какво от това?

— Щом питаш „какво от това“, значи, не си го видял. А аз го видях. Та той през тия три войни целият е скърпен от парчета.

Илин каза това за Кузмич с най-голямата симпатия, на която беше способен суровият му характер. Но заедно със симпатията у него се чувствуваше и младежка непримиримост с факта, че тоя човек, който според него вече бе похабил всичките си основни сили, пак се е върнал на фронта, и то на толкова висока длъжност. Нима в цялата армия не се е намерил някой по-млад?…

— Ще свърши един ден войната. — Завалишин предварително се усмихна, като даваше да се разбере, че всичко, което ще каже по-нататък, е шега. — Рано или късно нашият Коля ще стане командуващ армия, а може и нещо повече, и веднага ще уволни в запаса всичките си подчинени, които са по-стари от него. Ще остави само по-младите.

— А не допускаш ли, че като стана командуващ армия, ще имам повече ум отколкото сега? — засмя се Илин.

— За ума ти не знам — каза Завалишин, като продължаваше да се усмихва. — Умът ти е, колкото трябва. Но че всяко по-високо звание внася своите корекции в психологията на човека — виж, това е вярно.

В тоя момент им донесоха кюфтета и чай. Донесе ги и ги сложи на масата не Иван Авдеевич, а друг войник, млад, едър, с навлечена върху униформата куртка на готвач.

— Якичък е за такава служба — забеляза Синцов, когато войникът излезе. — На такъв по ще му отива картечница на рамото!

Каза това, защото се отнасяше с хроническа враждебност към случаите, когато в щабовете около началството се въртяха охранени млади ординарци. Съвсем друго е в батальона или в ротата; там сега си ординарец, а след миг ставаш автоматчик.

— Като потрябва, ще го пратим на предната линия — каза Илин. — Защо ли го няма Чугунов? Обикновено не закъснява толкова.

Илин завъртя ръчката на телефона и започна да търси Чугунов чрез свързочниците. Нямаше го в батальона, където трябваше да бъде. Излиза, че е отишъл в другия.

— Ако не е и там, значи, е по пътя — каза Илин, без да оставя слушалката.

Но Чугунов не беше по пътя, а се оказа тъкмо в оня, другия батальон.

— Василий Алексеевич, къде изчезна? — рече Илин, когато го свързаха с Чугунов, но нещо друго, казано на другия край на жицата от Чугунов, изведнъж промени израза на лицето му. — Слушам ви — каза той. — Кога?… Изнесли ли са го?…

Той няколко пъти повтори: „Правилно“, като одобряваше някакви действия на Чугунов там, в батальона, после каза: „Останете, разрешавам“, постави слушалката и със същия променен израз на лицето погледна Синцов, сякаш чак сега го беше видял тук.

— Извинявай, забравих да го поздравя от твое име.

После се обърна към Завалишин и каза:

— Убили са Максименко.

— Кога?

— На здрачаване. Чугунов казва, че около двадесет и един часа чули изстрел, а в двадесет и един и четиридесет и пет пропълзели да го заменят и го намерили да лежи убит. Входното отвърстие е в лявото око, изходното — зад дясното ухо.

От по-нататъшния разговор Синцов разбра, че става дума за снайпера, за когото днес Илин вече му бе разказвал. През последните две седмици той не само убил няколко германци, но и забелязал в отбраната им някои подробности, които дотогава се изплъзвали от нашето внимание. Когато Синцов беше в батальона, Илин съжаляваше, че нямат възможност да разпитат самия Максименко, защото той ще дежури на своята точка, докато отидат и го сменят.

А сега тоя Максименко е убит от германски снайпер и Чугунов иска под прикритието на нощта да разположи наблюдатели отвъд предния край, та сутринта да засекат германеца от няколко точки.

Илин разправи на Завалишин всичките делови подробности, свързани с тая смърт, заради които Чугунов бе останал там, в батальона. Разправи му ги и млъкна.

Деловите въпроси бяха приключени, а смъртта остана.

И тя, тая смърт, присъствуваше сега тук, на масата, сред тримата живи, двама от които познаваха убития, а третият не го познаваше. Но не там беше работата кой го е познавал и кой не е, а другаде — в самия момент, когато са убили тоя човек.

На фронта има различни дни. Има дни, когато от многото последователни загуби хората се вцепеняват и дотолкова губят чувствителността си, че едва после, като се съвземат, постепенно започват да съзнават всичко, станало с тях, и отново си спомнят за всеки от ония, които вече ги няма.

Има дни, когато в очакване на настъплението, както и всеки път, надявайки се да загубят в него колкото може по-малко хора, предварително знаят, че мнозина неминуемо ще бъдат убити. Но въпреки това не искат и не молят да се отложи онова неизбежно, което така или иначе трябва да стане.

Но на фронта има и дни на такава тишина, когато за известно време почти у всички се връща първоначалното, нормално човешко чувство. Тогава, сякаш за пръв път чули думите „убит е човек“, хората отново започват да съзнават какво значи това: изведнъж взели, че убили човек! Било е тихо и той е бил жив, а после изведнъж са го убили и сега тоя човек, който до преди час или два е бил жив и не е искал, не е смятал да умира, трябва да бъде заровен в земята…

Сега Илин, Завалишин и Синцов не приказваха за тия неща. Но тъкмо това чувство, породено от внезапно появилата се смърт, стана причина за мълчанието край масата, което продължи цели две-три минути.

— Колко дена не сте писали смъртни актове? — попита Синцов?

— Шест дена нито един — каза Завалишин. — Ранени имаше, но не сме писали нито един смъртен акт. Не, чакай, един от домакинската рота умря от гноен апандисит. Търпял болките, не казвал, а докато го откарат — перитонит.

— И какво писахте в смъртния акт?

— Писахме: „умрял“ — каза Илин. — Щом е умрял при изпълнение на служебния си дълг в действуващата армия, пенсия пак се полага. Законът предвижда това.

„Да, все пак много хора умират на война не от самата война. Тогава и Таня можеше така от тифуса…“

Синцов отново с тревога помисли защо на писмото й имаше печат „Арис“…

В същото време Илин и Завалишин говореха, че трябва да се обадят в дивизията и още веднъж да потвърдят представянето на Максименко за орден „Отечествена война“ първа степен — поне посмъртно! А после със специален пакет да изпратят ордена до местожителството му, та военният комисариат да го предаде на семейството…

— Добре де — изведнъж се усъмни Илин, — той не беше ли от Западна Украйна, селото му май че още не е освободено, не помня добре.

— Не е от Западна — каза Завалишин, — селото му е край Каменец Подолск, освободиха го още в началото на пролетта. Вече и писмо имаше оттам, миналата седмица ми каза.

— Щом са го освободили, значи, и военният комисариат пак е на мястото си — каза Илин. — Тираспол, където започнах войната, отдавна е свободен. Виждаш ли къде са стигнали там, на юг! А тук пред нас е още цяла Белорусия!

— Не е цялата — каза Завалишин. — Смятай я половината. Половината е в германски ръце, а на другата половина има съветска власт — партизанска територия.

— Както виждам, бива си ви вас, политическите работници, за такива сметки — каза Илин. — Нима на война може да се смята, че половината от територията е половината от страната? И до днес в цяла Белорусия германците се държат с нокти и зъби за всичко най-важно, което им е нужно за войната — градове, възлови гари, магистрали! Защо да се изсилваме толкова — половин Белорусия! Сякаш ни е останало да вършим половин работа. Никой не омаловажава заслугите на партизаните. Те тука… Де да беше навсякъде, както е тука… — Илин не довърши думите си и се засмя. — Преди две седмици хванахме „език“. Преди да го предам на разузнавачите, сам поприказвах с него, за практика. Подофицер, вече не съвсем млад. И знаеш ли колко високо оценява тукашните партизани! През цялата зима и през пролетта е бил по охраната на железопътната линия между Минск и Барановичи, а после нещо се провинил — и на предната линия! И знаеш ли колко много му е харесало тук, на предната линия, след партизаните? Тишина! Зо гут, зо руиг, зо айне щиле!^[2] А там, казва, в тила е лошо — шлехт! Зер шлехт! Йеде нахт шпренгунген, юберфеле, шюсе…^[3] Изобщо, всяка нощ извънредно произшествие! А на фронта, казва, е тишина! Само че не ми провървя, трябваше по друго време и под друг храст да клекна по нужда! Разбира се, и при нас не е съвсем тихо. Преди пет дена — сигурно си чел, направихме донесение — през нощта засякохме у германците силен взрив, точно срещу нас; мостът на теснолинейката в торфените блата — капут! Кой мислиш, че е? Партизаните, няма кой друг! И къде? Съвсем близо до предната линия! Как да не им го признаеш? — повтори Илин, като даваше да се разбере, че е влязъл в спор със Завалишин съвсем не за да омаловажи заслугите на партизаните.

— Разрешете да остана!

През вратата влезе и след това я затвори след себе си един нисичък капитан с познато на Синцов лице.

— Слушам ви — каза Илин след кратка пауза.

— Казахте да ви докладвам веднага щом всичко стане ясно — рече капитанът. — Главният хирург на медико-санитарния батальон не потвърди заключението. Категорично го отхвърли! И нареди да се направят допълнителни разследвания. Останалите подробности мога да ви съобщя и утре. Отивам да спя.

— Не го ли потвърди? Я гледай! — Илин с учудване поклати глава.

— Защо, лошо ли е? — попита Завалишин.

— Напротив, толкова е хубаво, че просто не ми се вярва. — Илин погледна капитана. — Какво ти спане? Щом си дошъл, ще пиеш чай с нас. Виж, Синцов е тука, остана да вечеря.

Капитанът не отговори нищо, свали пилотката и шинела, окачи ги на един пирон и като извади от джоба си гребен, преди да се приближи до масата, среса разчорлената си рядка коса. И докато правеше всичко това, Синцов успя да се сети кой е.

Новодошлият капитан беше пълномощникът на Специалния отдел към полка, старши лейтенант Евграфов, с когото тогава, при Сталинград, Синцов се бе срещнал още през първия ден, след като прие батальона, и после често го виждаше при себе си, особено в началото.

— Какво, ще пийнеш ли по тоя случай? — попита Завалишин и посочи Синцов, когато Евграфов седна на масата.

Евграфов кимна и Завалишин му наля водка в канчето: на него повече, а на себе си и на Синцов по-малко — за втори път.

— С разрешение на командира на полка още веднъж за твое здраве — каза Завалишин и се чукна със Синцов. Евграфов кимна, чукна се и също изпразни канчето. После взе мезе и попита Синцов:

— В оперативния отдел ли сте?

— Да.

— Съобщиха ми — каза Евграфов, — че е пристигнал офицер от оперативния отдел на армията, но не можаха да ми кажат името ви.

— Излиза, че твоите хора не са си свършили докрай работата? — засмя се Завалишин.

— Защо моите хора? — каза Евграфов. — Кутуев, ординарецът, ми каза, че не сте сами. Поколебах се: дали да вляза, или не. А после реших да вляза, нали бях обещал на командира на полка веднага да му докладвам.

— Все тук, в полка ли сте? — попита Синцов.

— Че къде другаде да иде? — каза Завалишин. — Тъй си и живеем с него, както и при тебе. Нито ние му създаваме излишни главоболия, нито той на нас. Беше пълномощник, а стана старши пълномощник. За година и половина му дадоха само още една звездичка.

— Такава е нашата: преди да ни дадат нещо, пет пъти ще си помислят — каза Евграфов. — Ако ме повишаваха на общо основание, както става на предната линия, вече щях да съм подполковник. А щом съм подполковник, с такова звание трябва да ме прехвърлят в дивизията или в корпуса. Кой ще стои тогава при вас в полка?

— Защо се оплакваш? Нали свикна с нас.

— Два пъти вече съм чувал същите думи. Не от вас.

— Какво ти е — донесе хубави новини, а не си весел? — попита Завалишин.

— Как да съм весел — нали за малко щяха да осъдят човека, без да е виновен.

Евграфов въпросително погледна мълчалия през цялото време Илин, после Синцов: да разправи ли сега пред него всичко, или да остави за утре?

— Хайде, говори сега — каза Илин. — Да не се занимавам и утре с тая работа.

Евграфов още веднъж погледна Синцов и разказа история, каквато не всеки ден може да се чуе.

Един току-що пристигнал от училището лейтенант на третия ден от службата си в полка дотичал на разсъмване в санитарната рота с простреляна лява китка. Помолил бързо да го превържат и да го пуснат обратно, казвал, че иска да остане в строя. За раната си обяснил, че преди разсъмване се надигнал над бруствера на окопа и докато гледал по посока на германците, изведнъж нещо го парнало по ръката.

Отначало всичко изглеждало ясно: лявата ръка, куршумът е минал през дланта, около раната е обгорено — значи, изстрелът е в упор или почти в упор — сам се е прострелял! С думите, че иска да остане в строя, е мислел да разсее подозренията спрямо себе си, а не е знаел съществуващото правило, че при всяко подозрение за самонараняване веднага трябва да се докладва по команден ред.

Необяснимо оставаше само как е могъл да се реши на такава подлост един лейтенант, току-що завършил училището с отличие, един от ония, които по начало мечтаят колкото може по-бързо да отидат на фронта, страхуват се да не закъснеят за войната.

Откъде и как се е извъдил такъв изрод? Отговаряйки на въпросите на Евграфов, лейтенантът докрай държал на своето, плачел от обида, че не му вярват, изобщо сякаш не разбирал, че вече са го арестували, и продължавал да моли да го върнат обратно в ротата — раната, казвал, не е голяма, ще му мине на крак.

Откарали го под конвой на експертиза в медико-санитарния батальон.

Главният хирург много дълго разглеждал раната, накарал лейтенанта да повтори обясненията си как е бил ранен от германците, изслушал го, без да го прекъсва, а след това, като останал насаме с Евграфов, заявил, че смята разказа на лейтенанта за чиста истина. Стреляно е не с лично оръжие, както са написали в санитарната рота, а с винтовка, и не в упор, а отдалече, само че, както изглежда, куршумът е бил пристрелочен, с фосфор на върха, затова при входното отверстие има нещо като обгаряне, а не се виждат барутни зрънца и следи от нагар, каквито винаги се забелязват при стрелба в упор.

Казал, че вече е имал един такъв случай. Значи, не е изключен и втори. А как куршумът е попаднал тъкмо в дланта — това вече са глупостите на войната! Може от излишък на младежки сили да се е протегнал, разперил е ръце — и куршумът го е пернал в дланта. Ако потърсят, може и куршума да намерят някъде наоколо.

— Направихте ли допълнителни разследвания? — попита Илин, като изслуша всичко.

Евграфов сви рамене.

— Вече установихме, че същата нощ германците са стреляли в района на тая рота с трасиращи куршуми — това се потвърждава. Смятам, че въпросът може да бъде приключен. А и да търсим куршума, едва ли ще го намерим — не са стреляли в стая. Освен ако заповядате цялата рота да запълзи…

— Стига шеги! — сърдито каза Илин, като долови иронията в думите на Евграфов. — Щом няма нужда — няма! А ако трябваше за честта на полка — и аз бих пълзял и бих търсил!

— Естествено — каза Евграфов, — и все пак сега съм много доволен от себе си, че не повярвах.

— Ти не повярва, а аз повярвах — каза Илин. — Кой знае защо, си помислих: злото никога не идва само. Днес цял ден не ми излизаше от главата. Струваше ми се, че сам бих стрелял в челото му заради това петно върху полка!

— Какво общо има тук полкът — каза Завалишин, — щом само преди три дена е дошъл в него.

— Само преди три дена! Интересно как щеше да обясниш това в политдонесението! Когато и да е дошъл, вече е твой! Всички разбират, че още не е твой, а така или иначе, си е твой. Ако получиш попълнение и още същия ден го хвърлиш в боя, и всичко е като по мед и масло — успех, а хората останат живи и им се полагат ордени, тогава какво: ще се въздържиш ли да ги представиш за награда, а? Тия, ще кажеш, още не са мои, и два дена няма, откакто са дошли, рано е да им се дават ордени! От никого още не съм чувал такова нещо! И от тебе също.

Илин надникна в канчето на Евграфов и му сипа чай.

— Пий! Като си спомня за оня старшина, още ме засърбяват ръцете. И денем, и нощем. Не дай боже и тоя да беше излязъл такъв.

— Добре де — каза Завалишин. — Стига си се вълнувал! Каквото е било, било е! Затова пък, докато сме живи, няма да забравим как шестимата с члена на Военния съвет на фронта, с члена на Военния съвет на армията, с началника на политотдела на армията, със заместника по политическата част на дивизията, в такова, може да се каже, отбрано общество посред бял ден пълзим по корем с тебе към бойното охранение и от страх за началството само дето молитви не четем! Има какво да си спомняме!

Но Илин дори не се усмихна.

— Не споря, храбър е — сърдито каза той за Лвов. — Но тогава една германска мина щеше да е съвсем достатъчна за всички ни!

— Глупак е! — злобно отсече мълчалият дотогава Евграфов. Плоското му, широко лице, което по-рано се струваше на Синцов съвсем спокойно, се наля с кръв от напрежението, с което той се мъчеше да се сдържи. Но не се сдържа — изпусна се.

— За кого говориш? — засмя се Завалишин.

— За когото трябва. Вие тук за пръв път виждате тая храброст, а аз я видях още на Таман, когато заради него по целия пролив плуваха моряшки шапки и пилотки… Видях го как командуваше от брега до последния момент! Дявол да я вземе храбростта му, щом от цялото ни подразделение само двамина изплуваха живи с една автомобилна гума! В единия два куршума, в другия — три. Половин година си спомнях по болниците за храбростта му, докато дойде при вас.

— Никога не съм чувал това от тебе — каза Завалишин.

— Сега го чу — и по-добре го забрави!

— Ще го забравя.

Евграфов допи чая и стана, без да каже повече ни дума.

— Къде? — попита Илин.

— Отивам да спя. Уморен съм.

Евграфов облече шинела, сложи пилотката и излезе от къщичката, без да се сбогува.

— На колко е години? — обърна се Синцов към Илин.

Дотогава той бе възприемал Евграфов като възрастен човек и не се бе замислял на колко години е.

— На четиридесет и две — каза Илин.

— А откъде е, какъв е бил, преди да постъпи в армията?

— Не си ли го питал, когато беше командир на батальона? — вдигна глава Илин.

— Не.

— И аз не съм. Каквото разкаже сам за себе си — и на това сме благодарни. Ще лягаме ли? Иван Авдеевич ей сега ще вдигне масата, ще съберем две пейки за тебе, има и сламеник, и завивки…

Илич сложи до ухото си слушалката на неочаквано иззвънелия телефон.

— Илин слуша… Здравейте, другарю първи… Тук е… Нищо не правим, каним се да спим… Слушам!

— Обажда се командирът на дивизията — каза Илин, като подаваше слушалката на Синцов. — Говори, тебе търси.

— Синцов слуша.

— Настани ли се вече да нощуваш, а? — попита в слушалката гласът на Артемиев.

— Тъкмо се канехме.

— Няма да го бъде. Има заповед до сутринта да се върнеш в щаба на армията. За половин час ще се отбиеш при мене — искам да те видя — и ще продължиш нататък. Дотука ще те докара Илин. Той има и трофеен опел, и шофьор… Дай слушалката на Илин…

— Тъй вярно — рече Илин в слушалката. — Тъй вярно… Ще бъде направено…

Каза всичко това с безразличен служебен тон, но когато постави слушалката, лицето му беше обидено.

— Не постъпва хубаво.

— Защо? — попита Синцов.

— Командирът на полка те е поканил на гости, а той те измъква. Не бива така.

— Каза, че ме викат в щаба на армията.

— Тогава е друго. А защо?

— Не ми каза.

— Може да си получил повишение — хем сериозно, хем на шега каза Илин, отвори вратата и извика в тъмното: — Кутуев, бързо тук!…