Константин Симонов
Последно лято (3)

Трета глава

Жената, у която Серпилин се канеше да пие чай, седеше сама в стаята си и го чакаше. Чайникът, покрит със салфетка, а отгоре с ушанка, бе сложен така, че да й е подръка. Освен тоя чайник, захарницата и чинийката с курабийки, на масата нямаше нищо друго. Беше сварила чая предварително, защото не обичаше да домакинствува.

Стаята, в която седеше, беше като всички други в санаториума, но тя я обичаше заради чистотата и отсъствието на излишни вещи, в които сега, по време на войната и разлъката с близките, има нещо безсмислено. Тя седеше, сложила върху масата своите толкова харесвани от Серпилин красиви ръце с дълги пръсти и ниско изрязани нокти, и си мислеше, че днес навършва четиридесет години и е добре, дето в тоя ден при нея ще дойде човек, когото тя иска да види.

Не смяташе да казва на Серпилин, че днес навършва четиридесет години, защото това можеше да отклони разговора им в друга посока, не така, както тя искаше. Току-виж, че се върнал в стаята си за бутилката коняк, сложена на масата до кутията с цигари — „за борба със съблазните“, както се шегуваше той. А на нея й се искаше днешният им разговор да бъде продължение на оня, вчерашния, след който тя, изглежда, бе започнала да разбира защо изпитва толкова силно влечение към тоя нито красив, нито млад, десет години по-възрастен от нея човек.

Познаваше Серпилин отдавна, от преди осем години, когато убитият й сега мъж ги бе запознал на гарата; и мъжът й, и Серпилин заминаваха от академията на големи маневри в Белорусия. След това още два пъти бе виждала за малко Серпилин и тогава, преди войната, го гледаше с интерес и враждебност, защото самият той се отнасяше враждебно към нейния мъж. Така й казваше мъжът й и тя му вярваше.

Но тя почти не помнеше всички тия срещи — помнеше оная, последната, вече по време на войната, през декември четиридесет и първа, когато мъжът й беше убит при излизане от обкръжение, и тя посети току-що завърналия се от болницата и отново заминаващ на фронта Серпилин, за да научи как е станало всичко.

Тая среща я накара да мисли много за Серпилин тогава, но още повече след това, година по-късно.

Когато отиде при Серпилин, той я излъга, че мъжът й е загинал геройски, макар че в действителност всичко е било другояче. Както по-късно й обясни друг човек, мъжът й не бил загинал геройски, а без документи и преоблечен бил срещнат от тях в гората и после, докато излизали заедно от обкръжението, се застрелял някъде по пътя — не можал да издържи тежестта на физическите и нравствените изпитания.

Може би тя изобщо нямаше да научи цялата истина от тоя човек, ако сама не бе го предизвикала, като каза, че преди войната Серпилин се е отнасял лошо към мъжа й и че я измъчва мисълта, дали действително всичко е било така, както й го разказал Серпилин.

Тая мисъл я измъчваше, защото тогава, при разговора със Серпилин, й се бе сторило, че той премълча нещо, направи странна пауза, преди да каже, че мъжът й е загинал геройски. Сякаш се поколеба какво да отговори.

И тогава тоя човек, който очевидно обичаше Серпилин, се обиди за него и отвърна, че напротив — Серпилин твърде добре се е отнесъл тогава към мъжа й, защото според него в тая обстановка мъжът й е заслужавал да бъде разстрелян заради страхливостта си, и ако е решавал всичко сам, без Серпилин, така е щяло и да стане.

Тя не заплака и не извика при тая жестокост, но поиска от него, щом е посмял да й каже това, да обясни подробно как е станало всичко. Той обясни, а тя разбра, че всичко е истина, мълчаливо я изслуша и само попита: „Това ли е всичко?“ — и като чу: „Да, това е“, си отиде, без да се сбогува.

Оттогава у нея бе останало чувство на вина пред Серпилин.

Веднъж дори поиска да му пише. Това беше след Сталинград, когато прочете името му сред имената на другите наградени с ордени генерали. Но после реши, че ще бъде глупаво. А преди три седмици, тук в Архангелское, видя името му в списъка на пристигналите предната вечер, и сутринта, на медицинската петминутка, го остави за себе си, макар че можеха да го наблюдават и други хирурзи. Направи така, защото искаше да опознае по-отблизо тоя занимаващ мислите й човек. Вече не мислеше да му пише, но следеше името му във вестниците и се радваше, че е жив и командува армия. За тая радост тя си имаше свои, лични причини.

Тяхната сила беше свързана със спомените за собствения й мъж. Няколко години преди войната мъжът й, когото тя бе приучила да я посвещава в служебните си работи повече, отколкото обикновено е прието у военните, й разказа за своите разправии със Серпилин, който със странна за такъв умен човек упоритост не иска да разбере, че няма защо възпитаниците на академията да се възпитават с помощта на военни примери, подчертаващи силните страни в дейността на германския генерален щаб. „Това е наш бъдещ противник и няма смисъл да разколебаваме възпитаниците с преувеличени представи за неговата сила.“

От яд към Серпилин, а може би и от ревност към неговия авторитет сред слушателите, мъжът й наприказва тогава и разни други неща, които по-късно изчезнаха от паметта й. Остана само общият им смисъл, с който тогава тя беше съгласна, защото гледаше на бъдещата война с очите на мъжа си.

Веднъж мъжът й се върна от академията късно вечерта — тя помнеше добре всичко това — и възбуден каза, че днес Серпилин го е заприказвал на четири очи и се опитал да намери с него общ език, да го обърне в своята вяра: „Трезвата преценка за силата на предполагаемия противник е залог за собствената сила“, „По-добре е да надценяваме, вместо да подценяваме“, „Ако не въоръжим нашите слушатели с достатъчно знания за противника, това значи да ги обезоръжим“ и други такива от неговия репертоар. И всичко това отвисоко, без дори да допуска мисълта, че си имам собствени схващания, че също мисля за интересите на армията. Трябваше да го скастря. Разделихме се, без да се сбогуваме.

Тя бе запомнила тоя разговор не само поради вълнението на мъжа си, но и защото седмица по-късно Серпилин бе арестуван. Тя не помисли, че нейният мъж, полковник Баранов, е могъл да напише някъде за разговора си с бригадния командир Серпилин — не го помисли тогава, не го мислеше и сега. Просто беше ужасена: току-що бяха приказвали, спорили, току-що мъжът й се ядосваше на Серпилин, възмущаваше се от него — и вече го няма…

Като научи за арестуването, мъжът й разпери ръце и каза: „Търсеше си го“ — сякаш всичко това можеше да свърши само по тоя начин.

По-късно, след време, като си спомняше това „търсеше си го“, тя доказваше сама на себе си, че мъжът й не е имал пръст в тая работа; ако е имал, не би посмял да каже пред нея тия думи.

Тя мислеше така, но Серпилин можеше да мисли другояче. А може би наистина мислеше.

Скоро всичко това остана някъде далече, защото се случи нещастие в собственото им семейство и пред това нещастие мъжът й започна да се държи така, както според нейните представи не можеше и не трябваше да се държи истинският мъж.

Тя взе по-малкия си син, замина при майка си в Саратов и вече втора година живееше и работеше там, почти привикнала със самотата, когато Баранов дойде при нея и й се примоли да се върне.

В деня на пристигането му там, в Саратов, тя по-остро от всякога почувствува колко силно я обича той. Не е лесно да съзнаваш това, щом у самата тебе по същото време е останало само чувството на съжаление на силния към слабия и привичната, но вече неносеща предишното щастие потребност от близост.

Има жени, които дори изпитват необходимост да се чувствуват по-силни от мъжете. Тя познаваше жени, за които тъкмо това беше най-важният елемент на щастието, но самата тя не спадаше към тях. Животът от позицията на по-силния я изтощаваше с безсмислието на душевното неравноправие.

А после започна финландската война и полковник Баранов замина за фронта. Три месеца воюва там, в оперативния отдел на една от армиите, а тя и децата трепереха за живота му и чакаха писма от него.

Той се върна — и не как да е, а с орден на гърдите.

Но когато след цялата обичайна за такава среща радост те останаха сами, без децата, през нощта, чак до сутринта, тая нощ се оказа ужасна, защото нервите му изневериха и от позицията на по-слабия, с която вече бе свикнал да живее край нея, задъхвайки се, той започна да говори, да говори безкрай, почти в истерика, за всичко, което бе видял на фронта.

Той се бе озовал не на Карелския провлак, където след бъркотията през първите седмици, започвайки отначало, макар и на висока цена, все пак бяха направили всичко, което се искаше. Бе се озовал на север, в Карелия, в най-злощастната от всички армии, от която по начало очакваха най-много, но която не успя да направи нищо съществено и понесе по-големи загуби от другите.

Това, че разказваше за много кръв — по-рано винаги бе слушала от него само за малко — не я учуди кой знае колко, защото работеше като хирург във военна болница и знаеше колко ранени идваха от тая война. Но бе поразена от начина, по който той преценяваше нашето неумение да воюваме, с какво самооплюване и презрение не само към другите, но и към самия себе си говореше за всичко. Тя почувствува не само силата на преживения от него душевен смут, но и собствената му слабост пред лицето на тоя смут.

Слушаше го и мълчаливо си спомняше всички ония съвсем различни неща, които й бе говорил той за бъдещата война преди една, две, три години.

Като се изприказва, останал без сили, мъжът й тихо и страшно прошепна нещо, което още няколко пъти по-късно й повтаряше в минути на откровеност, съвпадащи у него с минутите на слабост.

— Страх ме е от германците. Ако ни нападнат в сегашното ни състояние, просто не знам на какво ще ни направят!

Така беше през оная нощ. И тя помнеше това през четиридесет и първа година, когато го изпращаше на фронта. Обзета бе не само от страха на жената, майка на двамата му сина, но и от друг страх: как ще се държи той там в тая действително страшна война? Та той толкова много се боеше от нея, макар че на заминаване изглеждаше също като другите!

И ето, минаха три години от войната, а тя, загубила мъжа си, изпратила на фронта по-големия си син и сама прекарала там две от трите години, празнуваше своето четвърто десетилетие сама тук, в тая стая на санаториума, и освен синовете си, които не можеха да дойдат, защото единият беше на фронта, а другият във военното училище, искаше да види днес само един човек — Серпилин. Човекът, когото наново опозна тук, само преди двадесет дена. „Не, деветнадесет“ — пресметна тя и си спомни как първия ден той стоеше пред нея в операционната и се съвземаше от болката, след като тя свали имобилизиращата превръзка и прегледа ключицата. Той се усмихна през все още непреминалата болка, каза, че пръстите му изтръпват, и внимателно я погледна.

— Аз ви помня добре, идвахте при мене в къщи през декември четиридесет и първа.

— Да — каза тя.

— Само в първия момент се усъмних, защото сега фамилното ви име е друго. Да не сте се омъжили?

— Не — каза тя. — Винаги съм се казвала така. Когато през двадесет и втора година се омъжих за военен, не исках да разсмивам родителите си, като взема фамилното име на мъжа си. Те и двамата са от семейства на земски лекари, хора със свободни възгледи, сами се разписаха чак през тридесет и втора година, когато изведнъж им дотрябваха паспорти. И си останах с моминското име. А тогава ви се представих като Баранова, за да разберете веднага коя съм.

— Къде е синът ви? Воюва ли?

Оказа се, че той помни и онова, което му бе казала тогава за по-големия си син. Тя отговори, че сега синът й е старши лейтенант и воюва на Трети украински фронт, в противотанковата артилерия. И през цялото време нито веднъж не е раняван.

— Виждали ли сте го оттогава?

— Веднъж.

— А по-малкия?

Оказва се, че помни и за по-малкия. Тя отговори, че по-малкият е навършил седемнадесет години и е постъпил в артилерийското училище.

— Изобщо, правилно. Добре ще е краят на войната да дойде, преди да го завършат. А доколкото си спомням, самата вие служехте тогава в някоя от московските болници. Не ви ли пратиха на фронта?

— Пратиха ме. Още тогава нашата болница замина за Западния фронт. А тук, като вас, се озовах след раняване — добави тя. — После ме оставиха в санаториума.

— Къде ви раниха?

— В гърдите, в рамото и в лицето при бомбардировка на болницата.

Той се намръщи.

— Защо се мръщите?

— Не мога да свикна с мисълта, че убиват и раняват жени. Макар че е крайно време. В моята армия те са ни повече, ни по-малко… — Той не довърши думите си, погледна я в лицето и, както изглежда, чак сега забеляза ясно очертания белег над веждата, за който тя не забравяше и смяташе, че я загрозява. Това бе и целият им пръв разговор, след който имаше много други, понякога съвсем къси — когато той отиваше при нея на преглед или за лечебна гимнастика — а понякога и дълги, когато няколко пъти след вечеря се бяха разхождали заедно в парка.

Вчера, когато тя за пръв път го покани в стаята си, разговорът им започна с въпроса, който рано или късно тя все трябваше да му зададе.

— Защо тогава ме излъгахте за Баранов?

— Излъгах ли ви? — без да отрича и без да потвърждава, на свой ред попита той. А кой ви е казал истината? С кого сте говорили след мене?

— С Шмаков, вашия комисар.

— Кога сте говорили?

— През четиридесет и втора година.

— Отдавна съм загубил дирите му. — Той не добави нищо, сякаш смяташе въпроса за изчерпан.

Но тя не смяташе така и отново го попита същото: защо тогава я е излъгал?

— Какво, непременно ли искахте тогава да научите от мене истината?

В очите му проблесна нещо жестоко, каквото и по-рано от време на време се долавяше в разговорите му с нея, напомняйки, че тоя човек е способен не само да съжалява хората, но и да ги праща на смърт.

— Да, исках да науча истината, макар че се страхувах от нея. Във всеки случай лъжа не ми беше нужна.

— А на мене ми се стори, че ви е нужна. Поне за сина ви. След като сте научили от Шмаков, писахте ли на сина си как е станало всичко в действителност.

— Не, не му писах. Но му казах, когато се видяхме по-късно. Той е най-близкият ми човек и не можех да го карам да мисли различно от мене.

— Не го ли пожалихте?

— Аз го обичам, а не го жаля.

— Може и да имате право — каза той. — Жена ми тогава ме нахока, дето съм ви излъгал.

Той не каза „моята покойна жена“, но тя знаеше, че жена му е умряла. И знаеше кога. В болниците и санаториумите тия неща се научават от първия ден.

Тя никога не бе виждала покойната жена на Серпилин и сега не искаше да си представя каква е била тя, неговата жена, и как е изглеждала. Но като чу отговора на Серпилин, помисли за нея, че сигурно е била силна жена, също като него. Помисли за нея като за самата себе си, а за него като за човек, когото добре познава. Разбираше, че да оцениш докрай нравствената сила на човек като Серпилин, можеш само там, на фронта, където воюва, а не тук, където се лекува, но все пак чувствуваше в него тая сила.

Харесваше й как крачи по алеите на Архангелское с бързата си, генералска походка, в стария си син скиорски костюм, за който хем сериозно, хем на смях казваше, че на времето с него е покривал нормите за значката „Готов за труд и отбрана“. И в походката, и в жилавата му, широкоплещеста фигура се чувствуваше необикновена издръжливост, свързана у хората като него не толкова с физическото здраве, колкото със силата на духа.

Харесваше й дългото му, съвсем некрасиво, но силно и умно лице, и очите, които някъде дълбоко продължаваха да си остават печални и когато се усмихваше, и когато се сърдеше, както беше вчера, когато тя му каза, че там, на фронта, я е обземала злоба срещу тях, генералите, когато в болницата ден след ден, нощ след нощ като конвейер са продължавали да пристигат накълцани от снарядите, посинели от контузиите, обезобразени човешки тела, които с целия си вид са зовели за спасение. И така всяко настъпление…

— Нима не можете да воювате някак другояче, някак по-добре, та всичко това поне мъничко да намалее? — попита тя, като помисли в тоя миг не само за тежко ранените, които обикновено попадаха при нея като при главен хирург, но и за ония двамата, които нито веднъж досега не бяха лягали на операционна маса, за собствените си двама сина.

— Изглежда, че не можем, неспособни сме — злобно отвърна той. — И никога не ще можем да направим така, че да нямате работа — добави още по-злобно, — колкото и да се стараем. А ако мислите, че не се стараем достатъчно, че не правим всичко, на което сме способни, по-добре ме заплюйте, вместо да разговаряме. За какво ще разговаряте с мен, щом мислите така? — безпощадно каза той, а някъде дълбоко в очите му продължаваше да се чете печал.

— Не мисля така.

— Щом не мислите, недейте дрънка неща, от които и без това три години ми тежи на сърцето. И ще ми тежи до последния ден на войната. Или поне ги отбягвайте, докато позволява обстановката.

Тя се засегна не от това, че я бе прекъснал и й бе казал „недейте дрънка“, а от последните му думи — за обстановката. В тях долови незаслужен упрек, че е тук, в Архангелское, а не на фронта.

— За ваше сведение — злобно и спокойно каза тя — преди седмица бях на лекарска комисия и написах доклад: моля отново да бъда изпратена в армейска болница. Други въпроси имате ли?

— Извинете. — Той почувствува колко много я е обидил. — Може би се изразих глупаво, но и вие не ме разбрахте правилно. Как можахте да помислите, че ще отправя такъв упрек към вас, жената? Не знам кой на какво мнение е, но лично аз се смятам задължен до гроб на всяка жена, която е отишла на фронта. И бих бил щастлив, ако можеше да се мине без това. Просто исках да ви кажа, че трябва да отбягвате подобни мисли. Това е закон на войната, не бива непрекъснато да се мисли за такива неща.

— Добре — каза тя, като повярва, че той не е отстъпил, защото се бе обидила, а действително мисли така, както каза, и примирително сложи ръка върху тежко отпуснатия му на масата юмрук. — Не се обидих. Разбрах, въпросът е изчерпан… И няма защо да свивате юмруци срещу мене!

Той разтвори юмрука си и се засмя.

— Не е срещу вас. Навярно срещу войната. — И меко, с друг глас заприказва пак за същото, за което бе говорил преди това: — Ето на, казвате, че сме ги пращали на масата ви. Да, пращаме ги. Но знаете ли преди всеки бой колко много си блъскаме главите, били те умни или глупави, за да направим така, че да не попадат на масата ви! Пукната пара не струва оня, който казва думите „Да пазим хората!“ само за да разклаща въздуха! Тия думи не трябва да се казват, а да се вплитат в плана на боевете! Така е при нас, сигурно така е и при вас. Нима за добър лекар се смята оня, който най-много се вайка над болните?

После някак от само себе си заприказваха за това, защо е станала хирург. Тя каза, че сега, когато отдавна смята хирургията за свое призвание, й е трудно да си обясни как е започнало всичко.

— Бях твърде близка с родителите си, а нашият дом живееше с медицината. Сигурно е изиграла роля вярата ми в тях, в това, че тия двама най-добри хора на света имат най-добрата професия на света. А и студентите просто не излизаха от къщи. Баща ми беше от ония професори, при които можеше да се отива в дома им.

Той я прекъсна, попита живи ли са родителите й. Тя отговори, че не са, умрели един след друг през последната година преди войната. И продължаваше да говори за себе си с готовност, която учуди и самата нея.

Като започна да си спомня за двете години, прекарани на фронта, изведнъж каза:

— Нищо, че толкова много се хвалих пред вас, недейте ме мисли за човек без слабости и недостатъци. Имам и слабости, и недостатъци. Дори миналата есен, през четиридесетата година от живота си, започнах любов с един оздравяващ подполковник.

— Е, и какво стана с него, оздравя ли? — някак непонятно, по смисъл сякаш на шега, а по израза на лицето му сериозно, попита Серпилин.

— Оздравя.

— А вие? — попита той така, че тя почувствува: не, не вярва в лековатия тон, с който бе заприказвала, и разбира, че по някаква причина й е нужно да му каже това.

— Поставих точна диагноза и се излекувах — отговори тя все със същия лековат тон, от който не можеше да се избави. — Нали съм хирург, у мене всичко трябва да е просто и ясно.

— Не вярвам в това, което казвате за себе си — сърдито рече той.

И беше прав, че не повярва. Всичко това не бе минало толкова лесно и тя не бе никакъв хирург спрямо самата себе си; опита се и не можа да отреже в себе си онова чисто женско, което я тласкаше към тоя човек, от всичко останало човешко и също женско, което се съпротивляваше в нея срещу тая близост: досещаше се за духовната му нищета. Нравствена близост не можеше да има и нямаше, а физическата толкова бързо се превърна в някаква припряно повтаряна нощем безрадостна гимнастика, че беше по-лесно да се сложи край на всичко това, отколкото да се продължава. Тогава тя сама се наричаше изрод и се надсмиваше над себе си: занимавам се с решаване на душевни уравнения там, където всичко е ясно като две и две — четири.

И ето че с глупав вид на съгрешила девица, кой знае защо, разказа всичко на човека, който действително и сериозно й харесваше, който сам никога не би попитал нея, четиридесетгодишната жена, за подобно нещо. И едва ли е искал да чуе това от нея.

Но все пак, кой знае защо, тя трябваше да му го каже. Не така глупаво, но трябваше. И не защото всичко това беше толкова важно, а понеже без тоя скорошен и несполучлив опит за раздвоение на душата и тялото тя също не би била, каквато е. А той трябва да знае каква е в действителност. Иначе изобщо всичко е безсмислено.

След като той й отговори „не вярвам в това, което казвате за себе си“, двамата дълго мълчаха. После той рече:

— Това, за което ми разказахте, е било и е отминало. Или не съм ви разбрал добре?

— Правилно сте ме разбрали.

— А защо ми го разказахте? — строго попита той.

„Наистина, защо?“ — отново си помисли тя и смутена, опита да се пошегува.

— Изглежда, в такова настроение съм днес — разправям ви всичко подред, като на изповед.

— Няма нужда — каза той, — иначе, току-виж, и мене ме прихванало. Много излишни неща ще чуете тогава.

И преди да успее да му отвърне, че не се страхува от това, той стана и започна да се сбогува, оставяйки я в недоумение — какво искаше да каже: дали я заплашваше да й разправи в отговор нещо свое, или си бе спомнил нещо във връзка с нея и с мъжа й, което смяташе за по-добре да не споделя?

Сега, когато си спомни това, отново й стана неприятно и дори й се стори, че днес може да не дойде при нея.

През полуотворения прозорец изведнъж се чуха стъпките му по алеята! Тя надникна навън, но там нямаше никого. Като се ядосваше на собственото си вълнение, затвори прозореца, за да не се ослушва повече — тъкмо в мига, когато Серпилин почука на вратата.

— Извинете, че закъснях. Но седнах на една маса с генерал-полковник Батюк и едвам успях да си доям.

— Не беше ли вкусно?

— Не бих казал: извара. Но на масата обсъждахме как ще воюваме през лятото; и започна дълъг спор на тема: може ли тридесет и седем годишен човек да бъде назначен за командуващ фронт, както направиха неотдавна с един млад генерал? Не е ли твърде крехка възраст за такава длъжност? И може ли толкова млад и зелен да е усвоил всички необходими за войната науки?

— А вие как смятате, може ли?

— Смятам, че може — каза Серпилин. — Но генерал Батюк ме направи на пух и прах по всички линии. Казвам му: „Ние с тебе сме вече по на петдесет и пак не сме усвоили всички науки, които трябва да владеем.“ А той отговаря: „Може и да не сме, но имаме голям опит.“ Казвам му: „Нека си спомним гражданската война — имаше ли в нея командуващи фронтове и на тридесет години, и по-млади?“ А той отговаря: „Това е друго, тогава изобщо всички бяхме млади.“ Казвам му, че Наполеон на тридесет години е бил главнокомандуващ. А той отговаря: „Наполеон не може да ни служи за пример, ние си имаме Суворов и Кутузов, а те са побеждавали на такава и такава възраст. Изобщо, на когото годинките са му по-малко от нашите, не трябва да се издига по-високо от нас!“ Опитах дори да се позова на авторитета на другаря Сталин. Но и това не помогна. Казва ми: „Разбира се, другарят Сталин вижда по-добре, но все пак тая кандидатура му е била подсказана от някого. А той само я е утвърдил. И дай боже да не съжалява!“ Просто не можахме да стигнем до съгласие.

— Много ли се надвиквахте? — попита тя в тон със Серпилин, като се радваше, че е дошъл в добро настроение.

— Умерено. Без вреда за здравето… Ако можехме както в приключенията на барон Мюнхаузен да замразим всички наши генералски спорове тук, в Архангелское, а после, след войната, да ги размразим и да ги чуем, много любопитни неща щяхме да научим и за войната, и един за друг.

— Ако през цялата война си водехме дневници и записвахме всичко подред, интересно би било после да се прочете дори моят — каза тя.

— Не е разрешено да си водим дневници, а не разполагаме и с време — каза той. — Но въпреки това войната ще остави след себе си толкова книжа, че после и за сто години не можеш ги прочете. Бойни донесения, оперативни сводки, разузнавателни сводки, дневници на бойните действия, а освен това във всеки полк, всеки ден, ако има загуби, помощник началник-щабът пише своя поменик: с имената, със званията, с адресите на роднините, с обстоятелствата на гибелта и мястото на погребението. Във всяка рота старшината пише колко души са зачислени на доволствие, за да получи полагаемото се по щата. А колко такива старшини има в армията! И всички сядат вечер и пишат. Ами вашите медицински доклади, съпроводителни бележки и истории на заболяванията? Цялата ви книжна въртележка от бойното поле до групата на оздравяващите, през всички тия пунктове за първа медицинска помощ, медикосанитарни батальони, евакуационни болници, санитарни влакове… Сигурно само с вашите медицински книжа след войната ще може да се натъпче една четириетажна сграда.

— Защо четириетажна?

— Смятам по етаж на година. Или искате пететажна?

— По-добре четириетажна.

— И вие ще стоите там, в тая сграда, ще подреждате книжата и вече след като всичко е минало, ще пишете дисертации.

— Днес нещо сте се опълчили срещу медицината!

— Напротив. Мисля за сериозността на вашата работа, каква сила имате в ръцете си вие, лекарите. От всеки четирима ранени трима връщате при нас, в строя. Ако допуснем за миг, че от началото на войната не сте ни върнали нито един, днес вече нямаше да има с кого да воюваме! Самият аз, ако не бях попаднал в армейския хамут, сигурно щях да стана лекар като вас. А можеше и да си остана фелдшер. В началото на войната щях да получа повиквателна и по три кубчета на петлиците и щях да служа под ваше разпореждане в армейската ви болница. В коя армия бяхте?

— Четиридесет и девета.

— Да допуснем, четиридесет и девета, направление: Таруса — Кондрово — Юхнов… Така ли?

— Да. Но някак не мога да си представя вас в ролята на фелдшер — каза тя.

— Защо? Та през оная световна война бях тъкмо фелдшер, чак след Октомврийската революция ме избраха за батальонен командир. И баща ми е фелдшер. И до днес си е фелдшер, все там, където си беше преди петдесет години, в Тума, едновремешната Владимирска губерния.

— На колко години е?

— На седемдесет и седем. Може и да го видите. Правя постъпки да му издадат пропуск, за да дойде тук, да се видим. Ще пратя адютанта да го доведе. Вчера ви попитах как сте станали лекарка, а си спомних за себе си — колко много мечтаех за това. И в нашия дом витаеше медицински дух, разбира се, не професорски, както у вас, а по-скромен, селски, но затова пък правехме всичко. Например, ставало ли е нужда някога да акуширате?

— Веднъж асистирах — в пети курс по време на практиката.

— Вие сте асистирали, а аз три пъти съм акуширал — и то сполучливо. Така че ако животът ми бе тръгнал другояче, можех и до днес да работя като фелдшер там, в нашия Мешчерски край.

— А аз мислех, че сте от съвсем друг произход.

— В какъв смисъл? — В първия миг той не я разбра.

— Мислех, че сте от семейство на военен като… — искаше насила да каже „като моя мъж“, но кой знае защо, не можа и каза: — Като Баранов.

— Такъв грях поне не съм имал: да съм дворянин — разсмя се Серпилин. — Каквото не е било, не е. Дори по времето, когато ми приписваха какво ли не, не им е идвало наум такова нещо.

Така те засегнаха онова, което тя, все едно, смяташе за неизбежно. Можеше да избегне тоя въпрос, но не го направи и попита:

— Фьодор Фьодорович, какво мислехте и какво мислите за Баранов?

Той бавно вдигна очи към нея и тя разбра: не е искал да говори с нея за това, но щом сама заприказва, няма да отстъпи и ще й каже.

— Не знаех, че ви е нужно да го знаете, а и сега не съм сигурен — каза той с някакъв чужд, тежък глас и млъкна, сякаш все още очакваше, че тя ще го избави от това.

Но тя не го избави въпреки опасността, която долови в гласа му; гледаше го в очите и мълчеше. И той разбра, че ще трябва да говори.

— Имайте предвид — каза той, — че съм неспособен да се придържам към правилото: „За умрелите — или хубаво, или нищо.“ За умрелите говоря, както за живите: онова, което мисля. А за него мисля непоколебимо лошо. — Той млъкна, сякаш нямаше какво повече да добави, но вдигна очи към нея и все пак добави: — Не говоря за войната. През първите дни не само той се уплаши. Познавам и други, които отдавна са доказали, че е време да им се прости. Допускам, че ако беше останал жив, и на него щяха да простят. Не съм сигурен, но допускам. А за него мисля непоколебимо лошо, като имам предвид времето, което вие знаете.

— Мислите, че е виновен пред вас? Не вярвам!

— Не ме разбрахте добре.

— Как да не съм ви разбрала, господи! — извика тя и млъкна под тежкия му поглед.

— Олга Ивановна — каза той. — Не искам да говоря за това дори с вас. И не защото ме е страх, а понеже смятам, че дълг на тия като мене е да не си спомнят подобни неща. Само това ни липсва сега, през войната: да разказваме всичко онова, което имаме нещастието да помним! А що се отнася до вашата вяра в мъжа ви — останете си с нея. Виждам какъв човек сте и ми се иска да я споделя с вас. Макар че това няма да промени много нещата.

— Как така няма да ги промени?

— Пак не ме разбрахте добре — отново я прекъсна той. — Не е толкова важно какво се е случило с мене. И не затова ви казах, че мнението ми за Баранов е непоколебимо, а имах предвид какъв беше той през ония години, в академията — и през тридесет и шеста, и през тридесет и седма, до последния ден, в който се видяхме. Нима можеха възпитаниците да бъдат подготвяни така, както ги готвеше той, за такава война, каквато виждаме двамата с вас! Той имаше не просто дар слово. Тоя човек действително знаеше много! Но знаеше едно, а говореше друго. Глашатай на безспорни лъжи! Докъде щяхме да стигнем с всичко това, ако след финландската война, макар и със закъснение, не се бяхме опомнили?

Той стана и закрачи от единия до другия ъгъл на стаята, недоволен, че се изпусна и наприказва всичко това на тая добра, дори може би прекрасна жена, която ни най-малко не е виновна, че той не обичаше мъжа й.

— А вие още отначало ли не вярвахте, че мисли както говори? — попита тя.

— Не вярвах — без да спре, вървешком каза Серпилин и поклати глава.

— Аз тогава вярвах.

— А аз не вярвах. Имаше и такива, които искрено смятаха, че с един удар седмина могат да убият! На тях бог ще им прости. Ако са живи… Но той не можеше да вярва в това. Беше твърде умен и начетен.

Докато го наблюдаваше как мрачно се разхожда из тясната за него стая, тя бе вече почти готова да му разкаже за оня отдавнашен, страшен за нея разговор с Баранов. Веднага след финландската война.

Но се въздържа: не, тогава всичко това не беше толкова просто. И нощният й разговор с мъртвия сега човек принадлежеше само на нея. А старият спор между Серпилин и мъжа й — кой е бил прав и кой не е — отдавна бе разрешен от самата война. Мъжът й само се е преструвал, че не се страхува от тая война, а Серпилин…

„Серпилин… Какво Серпилин?…“ Тя загуби нишката на собствената си мисъл и докато гледаше Серпилин, помисли съвсем за друго: че той все пак лекичко накуцва след онова раняване през четиридесет и първа година, което е записано в историята на заболяването му.

Нито веднъж не бе забелязвала това, а сега, когато той закрачи напред-назад из стаята й, го забеляза.

— Фьодор Фьодорович…

— Какво има?

— Седнете. Щом сте дошли да пием чай, нека пием. Сигурно вече е изстинал…

Серпилин седна на масата, махна от чайника ушанката и салфетката, сам си наля чаша чай и внезапно я отмести настрана.

— Извинете, но искам да кажа още няколко думи, за да сме наясно.

— Добре, нека чуем какво още ни липсва, за да сме наясно — опита да се пошегува тя.

Той не отвърна на шегата й и лицето му остана неподвижно.

— Знам, че ви наприказвах твърде много неприятни неща. Но въпреки дълбокото ми уважение към вас, не мога да взема обратно нито една от думите си.

— Недейте — каза тя. — Вярно е, че чух от вас малко весели неща. Но не съм и очаквала весели. И не мислете, че сте направили пред мене някакви особени разкрития. До повечето от тях бях стигнала сама. Наистина, не изведнъж. И заприказвах с вас за всичко това не от женска слабост, а също, както се изразявате вие, „за да сме наясно“. Ето какво ще ви кажа „за да сме наясно“: отдавна вече си живея самичка. „Отделно дърво“, както казват топографите. Разбирате ли? И когато отместихте настрана чашата с такъв израз, сякаш ще ми кажете нещо, след което изобщо няма да можем да пием чай, прииска ми се да ви отговоря: добре де, пийте.

Те сърбаха чая и мълчаха, чувствувайки едновременно и облекчение, и умора. Сега, когато тоя разговор бе свършил, изглеждаше, че не е можел да мине другояче. Но в действителност би могъл да мине и другояче, както всеки такъв разговор, в който е достатъчно само на едно място събеседниците да не съумеят или да не посмеят да се разберат, за да тръгне всичко натам, откъдето няма връщане назад, дори с общи усилия.

— Как ви дойде наум, че съм от дворянски произход? — попита Серпилин, като допи чая си.

— У вас има нещо толкова подчертано военно, сякаш в добавка още от дете сте били възпитаван в този дух.

— „В добавка“ — усмихна се Серпилин.

— Защо се смеете?

— Помислих си: нима след почти тридесет години военна служба ми е нужна някаква добавка, за да стана още по-военен, отколкото съм? Откакто въведоха пагоните, в някои разговори долавям излишно умиление пред нашето старо руско офицерство. Не споделям това. Всякакви ги имаше. И житни класове, и плевели. За другите не знам, но аз като фелдшер се нагледах на най-различни неща… Неотдавна чух един умник да казва за командуващия фронта, където бях по-рано, че е много интелигентен човек — с което не споря, — но защо? Защото, виждате ли, е бил прапоршчик още в царската армия! Излиза, че това, дето по-късно е завършил нашата академия „Фрунзе“, дето още в мирно време е командувал дивизия и корпус в Червената армия, а през тая война — армия и фронт и е ръководил операция като сталинградската — всички тия неща още не доказват, че е интелигентен човек! А дето е бил прапоршчик в царската армия — виж, това вече е друго! И добре щеше да е, ако го бях чул от някакво лейтенантче, а го чух от човек на зряла възраст!

— Впрочем — разсмя се тя, като изведнъж промени решението си да не му казва това — от днес и аз вече съм човек на зряла възраст. Навърших точно четиридесет години.

Той я погледна така, сякаш се бе пошегувала, твърде неочаквани му се сториха думите й.

— Съвсем сериозно. Дори по тоя случай преди седмица получих две писма от синовете си. Написали са ги по-отрано, за да не закъснеят. Знаете как е с пощата. И недейте отива за вашия коняк, знам, че имате, но днес не искам. Друг път и по друг повод.

— Благодаря ви, че сте ме поканили в такъв ден — каза Серпилин, като помълча малко. — Честито.

Тя мислеше, че ей сега ще й целуне ръка, но, кой знае защо, той не го направи.

— Не вие, а аз трябва да ви благодаря, че дойдохте — каза тя. — Освен вас не исках да виждам никого днес, на никого не съм казала. Разбира се, синовете си искам да видя повече, отколкото вас, но е невъзможно. Сега ще им напиша отчет как сте ми били на гости и как съм ви черпила с чай и курабийки!

Тя реши да обърне в шега целия разговор за рождения си ден, но стана точно обратното; неочаквано за нея Серпилин попита:

— Ще пишете на синовете си, че съм ви бил на гости?

И тя разбра по лицето му, че е погледнал на същото нещо съвсем от друга страна.

— Ще им пиша — отговори тя също тъй сериозно, както бе попитал той. — Винаги им пиша за всичка важно в моя живот.

— Това и за мене е важно — каза Серпилин.

— Разбрах — каза тя. И после толкова дълго мълча, сякаш бе излязла от стаята, сякаш не беше там.

Като си спомни за по-малкия й син, който неотдавна бе постъпил във военното училище, Серпилин заприказва за това, което вече бе обсъждал днес с Батюк — въвеждането на разделено обучение за момчетата и момичетата. Попита я какво мисли: голяма ли ще бъде ползата от гледище на физическото възпитание?

— От гледище на физическото възпитание може и да е добре — каза тя, — но от всички останали гледища не ми харесва.

— Защо?

— А на вас харесва ли ви?

— Харесва ми.

— Тогава пръв кажете: защо?

Той каза, че в училищата, където ще учат само момчета, ще бъде въведен по-спартански дух, в армията след войната ще започне да идва по-закалено за военна служба поколение.

— А за какво ви е то? На всичко отгоре закалено, както се изразявате. След войната пак ли се каните да воювате? За това ли?

— „Каним се“ е силно казано, но ще трябва да се мисли и за тия неща. Такъв е нашият път.

— Е, да допуснем, че съм задала глупав въпрос, да допуснем, че още отсега сте длъжни да мислите за това. Но какво общо имат тук момичетата? С какво например са ви пречили?

— Да речем, че когато съм учил аз, не ги е имало. Още повече във фелдшерското училище.

— Добре, щом се хващате така за думите ми. Ще ви попитам другояче: с какво са ви пречили в живота жените, когато са били край вас? Пречели са ви да бъдете военен, да бъдете храбър, да изпълнявате дълга си? Или може би ви пречат сега, на фронта? Да формираме от тях отделна армия, така ли?… Не, не! — Тя забеляза, че той се усмихва. — Говоря съвсем сериозно. Ето и вие сте имали жена, много години тя е споделяла с вас всичко, каквото ви е отреждала съдбата. Нима присъствието й някога ви е пречело да станете това, което сте? А може би, напротив — помагало ви е?

— Нима това казвам аз? — Серпилин бе смаян от простотата, с която тя заприказва за покойната му жена. — Говоря за училището, за момчетата и момичетата.

— Какво, да не искате, като излезе от училището, осемнадесетгодишният момък да гледа девойките като теле — железница? Смятате, че това ще го направи по-мъжествен? Не знам за другите, но моите синове раснаха край полата на майка си и още нищо лошо не е станало. Макар че възпитанието им не се отличаваше с военна суровост. Просто умеех да им казвам четири думи: „да“, „не“, „хубаво“ и „лошо“.

Серпилин мълчеше. Мълчеше и мислеше не за разделното обучение, не и за синовете на тая жена, която все повече му харесваше, а за собствения си живот и за собствения си син, за това, за което вече неведнъж, срещайки различни хора, с горчивина си бе мислил на фронта: колко далече от истината е понякога поговорката: „Крушата не пада…“

— Защо мълчите и не спорите? — попита тя.

— Изгубих желание. Спомних си как самият аз до дванадесетгодишна възраст, преди да умре майка ми, ходех все край полата й, както се изразявате вие. Майка ми беше татарка, избягала от къщи и се покръстила, за да се омъжи за баща ми. И нямаше роднини, никого нямаше, беше лишена от всичко това — само баща ми и аз. Двамата ми по-големи братя бяха умрели, аз бях единственият й, за мене бе всичко. Как само ме глезеше! Понякога си мисля, че ме наглези за през целия ми живот, колкото успя.

Тя почувствува в думите му горчивина и нещо стаено, нежно, което навярно неведнъж през живота си е трябвало да подтиска в себе си, но то все пак е живеело в него като отзвук от рано свършилото и щастливо детство.

— От какво умря тя?

— Един бик я уби. Хвърли се да спасява мене. — Дори сега, след толкова години, лицето му потръпна, като си спомни как е станало всичко. — Цяло денонощие се мъчи, докато си отиде, бълнуваше на татарски, никой не я разбираше, само аз. Знаех от нея малко татарски, и до днес знам.

— Сигурно баща ви много я е обичал? — попита тя това, което навярно би трябвало да попита всяка жена.

Но Серпилин само мълчаливо кимна, не отговори. Какво става, какво се случи? Какво направи тая седнала пред него жена, та изведнъж го накара да говори тук, пред нея, толкова много за себе си, колкото, изглежда, цял живот на никого не бе говорил? Какъв дявол го подтикна към тая изповед и как изобщо можеш отново да разказваш на някого живота си, когато си на петдесет години? И как ли изглежда в очите й твоят живот? Какво мисли тя за него? И нужно ли е изобщо да мисли нещо за твоя живот? Откъде накъде?

Той замълча упорито, като се бореше сам със себе си. И от тая борба по лицето му се изписа жестокост, която тя веднага забеляза. Той умееше да бъде жесток към самия себе си, такъв беше и сега. Но тя не разбра това, изразът му я накара да помисли, че сега той мълчаливо упреква не себе си, а нея.

— Не се сърдете, че насред пътя ви махнах да спрете и скочих на стъпалото. Мога и да сляза… Но не ми се ще.

И в тоя миг — не по-рано, когато тя очакваше, а сега, съвсем неочаквано — той се наведе напред и целуна лежащите й върху масата ръце: първо едната, после другата. А след това се изправи, отпусна се назад върху облегалото на стола и каза:

— Не вие, а аз ви махнах да спрете. Тъй че ако някой трябва да скочи от стъпалото, това съм аз!

Беше силно казано. Може би дори твърде силно, така че нямаше какво друго да се говори.

Може да се каже, че това беше признание, че си му необходима, и в устата на такъв човек то звучеше много по-силно от евтините мъжки думи, че си хубава и че се харесваш. Тя знаеше, че все още е хубава, неведнъж бе чувала и също знаеше, че се харесва. Знаеше го и сега. Но не знаеше с каква сила е способен той да й каже, че му е необходима. И нито здравият разум, който веднага й напомни хиляди неща — за войната, за годините, за синовете — нито склонният й към ирония ум — нищо не можеше да предотврати раждането на простата и до глупост щастлива мисъл: „Ето как съдбата събира хората!“ Макар че съдбата още не ги беше събрала и можеше да не ги събере.

Тя не отвърна нищо на думите му за стъпалото, само с очите си каза, че никой никъде няма да скача, и заговори по работа. Днес — тя знаеше това от началника на санаториума — от щаба на фронта са говорили с Москва по високочестотната уредба и нетърпеливо са се интересували за здравето на Серпилин. Не е искала да му казва това, за да не го вълнува напразно но смята, че някои мерки трябва да се вземат.

— Тия дни за консултации тук ще дойде главният терапевт на армията, ще ви заведа при него, а вие се помъчете да му направите добро впечатление със здравословното състояние и вида си, за да не би после на комисията изведнъж да се заинати. Искам комисията да свърши така, както вие очаквате. Ако ви задържат, и без това мислено вече ще сте там, а не тук… На нас такива не ни трябват.

Тя се усмихна, а той помисли, че щом вече са заприказвали за лекуването му, сигурно е време да си ходи.

— Тръгвайте, наистина вече трябва да си вървите — каза тя, като срещна очакващия му поглед. Каза така, защото сега, след всичко, което си бяха казали, й оставаше само едно от двете: или това, или „останете“.