Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живи и мъртви (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Последнее лето, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2014)
Разпознаване и корекция
Ludetinata (2014)
Разпознаване и корекция
Kukumicin (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Константин Симонов. Последно лято

Издателство на Отечествения фронт, София, 1977

Библиотека Победа

Библиотечно оформление: Иван Кьосев

Второ издание

Редактор: Гюлчин Чешмеджиева

Редактор на издателството: М. Драгостинова

Художествен редактор: Ив. Подеков

Художник: Иван Кьосев

Технически редактор: Н. Панайотов

Коректор: Ев. Станчева

Дадена за набор на 18.X.1976 г. Подписана за печат на 21.IV.1977 г.

Излязла от печат на 22.VIII.1977 г. Печатни коли 40. Издателски коли 33,60.

Формат 1/32 от 84/108. Тираж 40000.

Код: 17 9536371611/5564–11–77. Поръчка №18039. Цена 2,80 лв.

Издателство на Отечествения фронт — бул. „Дондуков“ 32

Печатница „Тодор Димитров“ — бул. „Георги Трайков“ 4

С–3

Константин Симонов. Последнее лето

Издательство „Известия“, Москва, 1974

История

  1. — Добавяне

Двадесета глава

Когато към края на петото денонощие от белоруското сражение командуващият групата армии „Център“ генерал-фелдмаршал Буш бе свален от своя пост, назначеният вместо него фелдмаршал Модел веднага отлетя за Бобруйск, в щаба на обкръжената девета германска армия, като все още се надяваше да предотврати катастрофата.

По ирония на съдбата точно преди три години, на двадесет и осми юни хиляда деветстотин четиридесет и първа година, тогава още не фелдмаршал, а генерал-лейтенант Модел, командир на трета танкова дивизия, проби руския фронт и пръв влезе в същия тоя Бобруйск.

Сега, три години по-късно, като извърши рискования си полет до Бобруйск и едва се измъкна оттам, Модел беше принуден да започне дейността си със заповеди да отстъпят, да оставят града и на всяка цена да се измъкнат от обкръжението.

В нашите войски тая сутрин, на двадесет и осми юни, още не знаеха нито за сменянето на генерал-фелдмаршал Буш с генерал-фелдмаршал Модел, нито за първите заповеди на новия германски командуващ.

Затова пък знаеха друго, съвсем очевидно нещо: че след пробиването на германската отбрана вече пето денонощие се придвижват напред с по дванадесет-петнадесет километра на ден и че германецът е зле. И чувството, че германецът е зле, постепенно ставаше всеобщо, от горе до долу.

Серпилин, който сутринта замина от командния пункт във войските, не само споделяше това чувство, което у него като у командуващ армия се опираше при това на огромно количество разнообразна информация, но и беше щастлив от него, изпитваше прилив на увереност, че и занапред всичко ще се развива от добре по-добре. Трябва само в никакъв случай да не позволим на германците да се отскубнат. Ето кое е най-важното, дори по-важно от това точно след колко часа ще освободим Могильов.

Снощи обкръжените в Могильов германци отхвърлиха нашето предложение да се предадат. Отговориха с мълчание. А после направиха два опита да се измъкнат от Могильов отначало по Минското, а след това по Бобруйското шосе, което преграждаше от запад подвижната група. Днес можеха да се очакват и нови опити за измъкване, и по-нататъшна ожесточена съпротива в самия град.

Командуването на фронта искаше колкото може по-скоро да се свърши с Могильов, но Серпилин разбираше, че ако там, в Могильов, германците се бият докрай, въпреки цялото ни старание могат да минат и ден, и два, докато напълно ги ликвидираме в уличните боеве. Градът си е град, а Могильов е губернски град и в него, особено в центъра, има много и здрави стари постройки с дебели стени, мазета и всякакви други възможности да се сражаваш — стига да имаш смелост.

Тая сутрин левофланговият корпус продължи да настъпва към Могильов и вече воюваше в покрайнините на града. Там вчера половин ден стоя самият Серпилин, там оставаше Захаров, а тая сутрин замина и Кузмич. А Серпилин на разсъмване се отправи към двата си дяснофлангови корпуса, които след обкръжението на Могильов бързаха сега право на запад, към Друт и Березина, подир отстъпващите германски части, които бяха останали извън могильовския котел.

Много му се искаше по-скоро да свършат с Могильов, но ако насочим цялото си внимание към него и преследваме мудно оттеглящите се германски части, можем да направим услуга на германците, ще им позволим да се закрепят на такъв удобен за отбрана рубеж, какъвто е Березина.

Могильов беше за Серпилин първият голям град, който освобождаваха в тая операция. Там германците са обкръжени и там трябваше да ги вземат в плен. Там успехът добиваше осезаеми очертания, сякаш вече съществуваше! Но въпреки желанието да видиш със собствените си очи от наблюдателния пункт на някоя от дивизиите как влизаме в същия тоя Могильов, където си започнал войната, Серпилин все пак отиде там, където смяташе, че е по-нужен — в корпусите на Миронов и Кирпичников.

Трябваше да замине там още сутринта, без да губи време. Трябваше, защото вече е шестият ден на тежката и трудна операция с форсиране на четири реки. А отпред има още една — Друт, след нея още една — Березина… И въпреки целия си порив и повишено настроение, хората в такава операция от ден на ден все повече се уморяват и не си доспиват. И не е толкова просто всяка сутрин от ранни зори да задвижваш за още едно денонощие цялата тая машина, която въпреки многото техника все пак върви напред благодарение волята на хората. Когато са минали вече няколко дена в настъпление, армията като уморен човек трудно се хваща за работа изведнъж, от сутринта. Трябва отново да се раздвижи, да потегли, та постепенно да набере скорост…

Серпилин съзнателно замина днес особено рано, след като предната вечер бе предупредил командирите на двата корпуса. Искаше с присъствието си да им въздействува, та по-рано да пуснат в ход настъпателната машина.

При това прибягна до малка хитрост — каза и на двамата, че ще пристигне в пет сутринта, а после, като отиде при първия, при Кирпичников, оттам се обади на Миронов, че ще закъснее.

Но и при Миронов по същото време машината беше вече задвижена — и той смяташе, че командуващият ще дойде при него в пет сутринта, и действуваше съобразно това.

Серпилин не преувеличаваше значението на своето присъствие — човек не може да проследи всичко и навсякъде, не може, пък и няма нужда, защото умората си е умора, но все пак добросъвестните хора са много повече от недобросъвестните. И въпреки това в интерес на работата тоя път не пренебрегна малката хитрост.

Не започна от Миронов, а от Кирпичников, защото той продължаваше да се движи най-бързо и можеше пръв да изскочи на Друт, а и защото си представяше настроението на тоя млад и честолюбив командир на корпус, който пръв бе завзел плацдарм отвъд Днепър, пръв построи мост и пусна през себе си подвижната група, която отряза Могильов. Всичко това са негови успехи, никой не може да му ги отнеме! Но общият ход на събитията и общият интерес неумолимо те накараха отначало да вземеш тъкмо от тоя, най-добре действуващ командир на корпус една дивизия и да я дадеш на съседната армия, а после, вместо да го пратиш в обход на Могильов, да тикаш без почивка корпуса му напред, на запад. И ако човек гледа картата, излиза, че Кирпичников вече няма нищо общо с освобождението на Могильов, макар че отначало изигра главна роля за това!

Серпилин чувствуваше не само необходимост, но и лична потребност да отиде при Кирпичников, да набие в съзнанието му, че сега най-важното за нас е да форсираме Друт и без спиране да вървим до Березина — Могильов и без това ни е вързан в кърпа! Германецът, който е в Могильов, вече няма да се измъкне; а оня, който е точно пред него, пред Кирпичников, може да избяга. И ако днес, преследвайки германеца по петите, корпусът излезе на Друт, Кирпичников ще свърши пак най-важното, както го свърши преди два дена, когато пръв стигна до Днепър.

Кирпичников и така ще изпълни заповедта! Но трябва докрай да разбере ролята си в операцията — че както е бил, тъй и ще остане на главното направление. То си е и така, ако не мислиш, че войната свършва в Могильов!

С това не свършваме да воюваме, а тепърва започваме! Тъкмо така се изрази и Серпилин, когато разговаряше с Кирпичников. В тоя разговор, както и после в разговора с Миронов, имаше още една тънкост. Възприетото правило след Курската дъга частите да получават имената на освободените от тях градове удовлетворяваше законното желание за слава. Но тук имаше и едно неудобство. Порасналото през войната оперативно изкуство най-често изискваше градовете да не се превземат с челен удар, а да се обхождат, да се обкръжават, та германецът да бъде принуден сам да ги остави. И понякога ставаше така, че тъкмо оня, който е изиграл главната роля — принудил е германеца бързо да остави града — не попадаше в заповедта. А бяха назовавани само ония, които първи са влезли в него!

Формулировката: „Еди-кои си при съдействието на еди-кои си…“ — също не винаги съответствуваше на положените усилия. Случваше се и така, че „съдействуващите“ вършеха тъкмо най-тежката работа във войната.

Вярно е и друго: на фронта днес един взима житото, друг — сламата, а утре е обратно! Но това не може да утеши всекиго. И добре е, че тия заповеди с названията на частите сега се съставят по-умело, съобразяват се с действителния ход на нещата и с вложения труд.

Разбира се, в съзнанието на жителите техен освободител е оня, когото пръв са посрещнали! Но на фронта е добре известно, че градът често може да има и други освободители, които дори не са стъпвали в него, дори не са видели улиците и покрайнините му, но без техните усилия той никога не би бил свободен!

Серпилин неведнъж бе мислил за това, намирайки понякога в заповедите пропуски, а понякога се радваше на справедливостта им. Той изложи всичко това пред Кирпичников, след като вече бе дал всички разпореждания и седеше на чаша чай преди да си тръгне. Не искаше да започва пазарлъци или направо да му обещае: дивизиите ти ще бъдат могильовски, макар че си се озовал далече от Могильов. Но все пак изказа гледището си пред Кирпичников. И чак след това почувствува колко навреме го е сторил.

С Миронов в това отношение беше по-лесно. У него имаше по-малко от оня честолюбив огън, който пламтеше у Кирпичников. И изобщо по-малко, отколкото трябва. Миронов воюваше добросъвестно, изпълняваше заповедите безпрекословно, с него беше по-лесно, отколкото с Кирпичников. Но по-лесното не винаги е по-хубаво. Ако смяташ, че с когото е по-лесно, с него е и по-хубаво, ще сгрешиш… Въпреки всичките знания и добросъвестност на Миронов неговата изпълнителност е само дотам, докъдето стига получената заповед. А от Кирпичников с всичките му недостатъци може да се очаква, че като изпълни заповедта докрай, няма да спре, на свой риск ще продължи нататък.

След като остана до обед в корпусите на Кирпичников и Миронов, и остави там командуващия артилерията на армията да довърши започнатото, да ускори придвижването на артилерията към Березина, Серпилин свърна на юг и сега пътуваше по пътя, по който вчера минала подвижната група, за да обходи Могильов.

Понякога става тъй, че като командуващ армия, който продължава да отговаря за всичко, човек се чувствува два пъти по-отговорен за някоя част от цялото. Така беше за Серпилин и с тая подвижна група. Той сам, на своя отговорност бе настоял да я създаде в необикновено кратки срокове, вече в разгара на сражението, отхвърляйки опасенията, че е недостатъчно мощна по състав — да не би да се случи нещо! Сформира я така, че действително, а не на книга да е подвижна: цялата до последния войник е на колела и гъсеници. Вярваше, че в такива случаи по-важно е не колко е голяма, а дали ще действува умело. Вчера сутринта сам дойде на плацдарма, за да я въведе в пробив, ревниво следеше всяка нейна стъпка, а сега искаше лично да се убеди как са изпълнени заповедите, които бе дал снощи, след като получи донесения, че германците се опитват да си проправят път.

Като научи за тия опити, не се разколеба и не отмени разпореждането си до корпусите на Миронов и Кирпичников — да продължат движението на запад, към Березина. Не се поддаде и на първото си желание да обърне наляво, в тил на Могильов, поне една от дивизиите на Миронов. Не започна да обърква сметките на командира на корпуса, да раздвоява вниманието му.

Но на оставената в резерв на армията сто и единадесета дивизия, която още от по-рано, през деня, бе изпратил от плацдарма след танкистите, заповяда да ускори движението, да се разположи зад подвижната група с лице към Могильов и в случай на нужда също да влезе в боя.

Усетът му подсказваше, че германците няма да отхвърлят танкистите нито от Минското, нито от Бобруйското шосе. Но усетът си е усет, а бог се грижи тогава, когато си се погрижил и ти. Това, че ще превземем Могильов няколко часа по-късно от заповяданото, ще се забрави веднага щом го превземем. Още повече, че като съди от последния разговор с Бойко преди тръгването от Миронов, вече една трета от града е в наши ръце. А ако позволим поне на част от германците да се измъкнат от Могильов, нито срама можеш изми, нито сам ще си го простиш!

Като гледаше пътя, по който вчера бе минала подвижната група, можеше визуално да проверява вчерашните донесения на полковник Галчонок. Едно след друго по пътя проличаваше всичко, което бе изброено в тях. Отначало се хвърлиха в очи няколко опожарени германски бронетранспортьора и три унищожени щурмови оръдия „Фердинанд“ — първият германски заслон, по който бе нанесъл удар Галчонок след тръгването си от плацдарма.

После на ската на хълма се показа унищожена, премачкана от танковете позиция на германска противотанкова батарея. Едно изоставено оръдие стърчеше с хобота нагоре като за противосамолетна стрелба, другите бяха разхвърляни, обърнати с колелата нагоре. Зад тях започваше полето, по което, след като не бе издържал в окопите, бе тръгнал да отстъпва германският пехотен заслон, изненадан право на полето от танковете.

Разбира се, никой нищо не беше прибрал, всичко си стоеше, както е било вчера…

После, няколко километра по-нататък, пътят бе задръстен от онова, което бе останало от изненаданата по време на марш германска артилерийска колона.

След още два километра стигнаха до кръстовището с черния път, по който вчера се бяха изтегляли на запад германските тилови служби. Както бе докладвал Галчонок — около сто коли, които си стояха така в продължение на цял километър по тоя черен път — и преди кръстовището, и след него. Танковете сигурно бяха тръгнали тук като ветрило и бяха атакували едновременно цялата колона. Открити и покрити камиони, щабни автобуси и леки коли — всичко е изгоряло и обезобразено.

Колоната беше дълга, но на кръстовището танковете бяха разчистили в нея проход — разхвърляли бяха встрани останките от унищожените автомобили.

— А това не е ли походната им печатница? — обърна се Серпилин към Синцов, като гледаше преобърнатия автобус, край който бяха разхвърляни сандъци с матово пробляскващи оловни пластинки.

— Да, наборът се е разсипал — потвърди Синцов.

— Запиши си и се обади после в политотдела, може да им потрябва. Иначе така и ще си пропаднат тия ценни неща! — каза Серпилин и отново се извърна към пътя: в един от камионите германците бяха натоварили продукти — в праха бе разсипан ориз, който приличаше на неразтопени зрънца от градушка.

Зад кръстовището, на хълмчето, имаше унищожена зенитна батарея. Тук германците бяха успели да се приготвят, бяха стреляли по танковете с право мерене. Пътят на подвижната група и по-рано беше обозначен с наши изгорели машини. Но те не бяха много, казваше си думата неочаквано нанесеният удар. А тук за някакви си мигове преимуществото на изненадата, изглежда, бе на страната на пазилите самообладание германски зенитчици — и резултатът е налице: изведнъж четири подпалени танка, накуп, почти един до друг.

Като се съди по донесението на Галчонок, до излизането си на Бобруйското шосе подвижната група бе загубила всичко единадесет танка. Не са толкова много, като се имат предвид резултатите. Но четири от тях изведнъж, тук, пред тия зенитни оръдия!

Галчонок бе докладвал само за изгорелите. За повредените още не докладваше. В такива случаи увереният в себе си командир не прибързва. Ако успее да ги поправи със свои сили — ще ги поправи, ако ли не — пак ще има време да докладва.

Напротив, има и такива, които обичат по-бързо и по-гръмко да съобщят за загубите си, та после, в случай на неуспех, да остане документ: понесох загуби, молих за помощ, докладвах, не ми помогнаха — и ето че претърпях неуспех! Но Галчонок не беше от тях.

Скоро трябваше да се появи и шосето Могильов — Минск. Серпилин се свърза по радиото с командира на сто и единадесета дивизия и му заповяда да го чака на кръстопътя — искаше да изслуша личното му донесение. Командирът на дивизията вече бе докладвал по радиото, че е достигнал определения район, но още няма съприкосновение с германците.

В същата посока, към шосето Могильов — Минск, накъдето отиваше Серпилин, се движеха различни стопанства от втория ешелон на сто и единадесета дивизия. Току-що бяха изпреварили медико-санитарния й батальон, а сега изпреварваха колона камиони със сандъци за снаряди. Щом карат снаряди, значи, артилерията вече е заела позиции.

Стигнаха до един разрушен мост, пресякоха коритото на ручея, изкачиха се по разорания от гъсениците склон, изминаха още стотина метра и Серпилин заповяда на Гудков да спре.

Бронетранспортьорът с автоматчиците не се виждаше.

— Я виж къде се бавят пак — с досада каза Серпилин.

Синцов скочи от вилиса и тръгна да провери. Серпилин, също слезе да раздвижи изтръпналите си крака. Той не обичаше да пътува с бронетранспортьор, но след случая с Тализин трябваше да го вземе.

Предишния ден вечерта бе имал изведнъж два неприятни разговора на тая тема — и с Бойко, и със Захаров.

Първото мъмрене получи от Бойко. По форма всичко беше в границите на допустимото при служебните им отношения — Бойко изобщо никога не излизаше извън тия граници — а всъщност все пак мъмрене от подчинения.

— Другарю командуващ, смятам за свой дълг да ви обърна внимание върху случилото се. Смятам за неправилно, че сам понякога се излагате на опасност, без да има достатъчно нужда за това. Пътувате от дивизия в дивизия през застрашени участъци при недостатъчно ясна обстановка. А практическият резултат не е толкова голям. Нали и в корпуса могат да ви доложат всичко, което сте научили в дивизиите, без да излагате живота си на опасност…

Говори дълго, дори несвойствено за себе си. Както изглежда, нервничеше — не е толкова проста работа да мъмриш началството!

Слушайки всичко тава, Серпилин се ядосваше на Бойко, но уважаваше в него онова, което беше зад думите му — решителността да изпълни своя дълг, па макар и да разваля отношенията си.

— Днес два пъти губих връзка с вас — добави Бойко.

— За връзката съм виновен, ще се поправя.

— И разрешете да повторя, че нямате право да рискувате неоправдано…

— Известно ми е какви права имам — рязко започна Серпилин, на когото думите на Бойко никак не бяха приятни. Но отново си спомни, че в положението на Бойко никак не е лесно да говориш толкова откровено на такава деликатна тема, и завърши по-меко, отколкото бе започнал: — Правата ми са известни, но искам да изпълзя по-добре задълженията си, така както съм свикнал да ги разбирам.

И като стисна ръката на Бойко, добави:

— Благодаря ти за откровеността и нека свършим с това.

Като казваше така, знаеше, че работата не е само в нещастието с Тализин, а в оня вътрешен спор, който съществуваше между тях. Бойко смяташе, че командуващият армията трябва изобщо по-малко да пътува и повече да стои на командния пункт. Тогава и на щаба ще е по-лесно да работи.

Серпилин разбираше, че в тоя спор Бойко също има право. Понятно беше нежеланието на Бойко войските да бъдат управлявани през главата на щаба на армията и Серпилин до голяма степен се съобразяваше с това, още повече че сам навремето като началник-щаб на армията бе вкусил неудобствата от излишно честото отсъствие на командуващия армията. А и фактът, че щабът на армията работи съгласувано и ролята му е станала много по-голяма, отколкото в началото на войната, показва, че воюваме по-правилно и умело.

Но съобразявайки се с всичко това, той все пак не можеше и дълбоко в себе си не искаше да се промени. Чувствуваше, че от пребиваването му във войските произтичат някои усложнения в работата на щаба, които той наистина се мъчеше да намали, непрекъснато поддържайки връзка с Бойко. А същевременно в тия посещения не само в корпусите, но и в дивизиите, а понякога и в полковете, в тоя въздух на боя, в личното познаване на всичко, което става и по пътищата, по които минаваше, и на предните командни и наблюдателни пунктове, имаше нещо, без което лично той не би могъл да командува армията, не би могъл да взима докрай уверени решения. Възможно е другите да могат, но той не можеше! И макар че човек е в състояние да поправя едно друго в себе си, и той се поправяше, но да се промени, бе късно. В характера има такива неща, че ако ги промениш, ще загубиш увереност в себе си и това ще те направи само по-лош, а не по-добър.

За него всичко това беше ясно и отдавна решено, по тая причина не започна да се обяснява с Бойко, пък и сам смяташе за себе си, че пътува смело, но внимателно, затова е невредим и до днес.

Разговорът със Захаров се състоя вече през нощта, когато след вечеря по предложение на Захаров отидоха да се поразходят в горичката, в която бе разположен командният пункт.

Захаров го улови под ръка и каза:

— Фьодор Фьодорович, след днешното си помислих за тебе, че твърде много рискуваш, когато пътуваш.

Серпилин се усмихна, като си каза на ума, че все пак за командуващия армията главният и постоянен риск е в това, че взима решения, от които зависи успехът или неуспехът на целия бой, а не в това, че случайно сам може да попадне под куршум.

— Не съм рискувал и нямам намерение да рискувам — гласно каза той. — А пък изобщо на война рискът не може да се избегне. Особено при преследване на противника.

— Не може, но би трябвало — каза Захаров. — Моля те да намалиш риска до минимум. Говоря, защото отговарям за тебе.

— Как така отговаряш за мене? — недружелюбно попита Серпилин.

— Ей така на. Такава ми е длъжността! Да не би ти да отговаряш за мене? Нали не можеш да кажеш това за себе си? Аз го казвам, защото имам право, така си е. И братски те предупреждавам: или ще си развалим приятелството, или от утре, докато продължава настъплението и преследването, няма да тръгваш на път без бронетранспортьора!

— Той изостава. С него се върши по-малко работа за ден.

— Достатъчно е и това, което свършваш.

— Но ти не го взимаш със себе си!

— Той не е даден на мен — каза Захаров. — Със заповед е даден на тебе, командуващия армията. Не е на мене! Според заповедта ти си длъжен да го взимаш със себе си, а аз не съм длъжен.

— Добре. Да не говорим за тава, дори е някак глупаво — каза Серпилин.

Стана му неудобно от думите на Захаров. Сякаш наистина неговият живот може да се смята по-скъп от живота на Захаров или на някой друг. Сякаш това може да се определя със заповед.

И макар че действително може да се определя със заповед, не биваше да мисли така сам за себе си.

Така се появи тоя бронетранспортьор, който сега най-после изкачи склона и се показа на хълмчето.

Серпилин изчака Синцов да дотича до вилиса, недоволен погледна бронетранспортьора и пое нататък.

Покрай шосето Могильов — Минск, до което стигнаха след няколко минути, гората беше изсечена на стотина крачки от двете страни. Причината е ясна: партизаните! Колкото и да се стараеха германците тук, в Белорусия, да накарат хората да живеят така, както им беше нужно на тях, на германците, в края на краищата излизаше обратното — белорусите караха германците, въпреки цялата им сила, да живеят тук, в Белорусия, не така, както искаха, и не така, както бяха свикнали. И това приличащо на просека шосе беше една от следите на безпощадния тригодишен спор.

Серпилин заповяда да спрат. След малко наблизо спря вилисът на командира на сто и единадесета дивизия Артемиев.

— Извинете, другарю командуващ! Чаках, както е заповядано, а после гледам, че ви няма, отидох до кръстовището с другия черен път — и закъснях.

— Не ти, а аз закъснях — каза Серпилин, като кимна към бронетранспортьора. — Ей това чудо ме забави?

— Ще дойдете ли в щаба ни? Близо е — предложи Артемиев.

— Нямам време. Ще поприказваме тук.

Серпилин се озърна и видя скованата от млади брезички беседка, а под нея маса от необелени брезови дъски и три брезови пейки.

— Изглежда, че тук са имали транспортна спирка — каза той с онова чувство на досада, което при вида на разните германски майстории от бреза изпитваха всички в армията, малки и големи.

Артемиев доложи, че се е разположил зад подвижната група и е преградил с два стрелкови и два артилерийски полка двете шосета — и Минското, и Бобруйското; основните сили е разположил с лице на изток, към Могильов, а два батальона — с лице на запад, за в случай, че германците направят опит да деблокират обкръжените си в Могильов войски. Ако е необходимо, цялата артилерия може да се обърне и на изток, и на запад, в зависимост от обстановката…

— Всичко е правилно — каза Серпилин. — Трябва да се подсигурим! Наистина от сутринта авиаторите докладват, че няма никакви признаци за придвижване на германците към Могильов. Но местността тук е гориста, има къде да се скриеш от авиацията. Впрочем — изведнъж попита Серпилин, — как сте с обозначаването на предния край? Ракетите, димните и тъй нататък? Да не вземат да ви ударят нашите щурмови самолети, както вчера при Нестеренко.

Въпреки установения ред да обозначават за авиацията със сигнали от земята само оня рубеж, на който са главните части, в дивизията на Нестеренко изведнъж бяха започнали да хвърлят ракети от втория ешелон. И медико-санитарният батальон хвърлил ракети, и някаква домакинска рота хвърлила — на всички изведнъж им се приискало да покажат къде са. В резултат объркали деветката щурмови самолети, които по сигналите сметнали, че вече летят над германците, и нападнали своите. Стана нужда да се повтори строгата заповед до армията: да сочат на авиацията разположението си само ония, които вървят напред!

Артемиев отговори, че заповедта е получена, и докладва как се изпълнява.

Серпилин попита за заповедта не защото се съмняваше дали е получена, а просто използуваше пребиваването си във войските, за да провери още веднъж как са разбрани заповедите. Понякога долу разбират неточно една или друга заповед, защото самата тя е неточна — дадена е, без да са взети предвид обстоятелствата, които са очевидни долу и не са очевидни горе. Случва се и така и за това трябва да ругаеш вече не подчинените, а самия себе си. Разбира се, ако имаш достатъчно чувство за самокритика, с която в армията е трудно, защото никой няма право да я иска от тебе, и, значи, тя зависи изцяло от твоята съвест!

Тая сутрин не предвиждаха щурмовите самолети да работят тук, в участъка на подвижната група. Почти цялата авиация на фронта работеше по на север, там, където дяснофланговите корпуси на Серпилин преследваха германците и вървяха към Березина, а тук можеше да бъде повикана само в случай на критично положение. Няма как, и без това никога не ще има самолет над всеки войник…

— Как е при вас, тихо ли е още? — попита Серпилин.

— Тихо е. Докато се придвижвахме, вече по тъмно дочувахме звуците на боя, а като пристигнахме — всичко свърши. Самоходките и сапьорите без нас спряха германеца.

— Снощи са се опитвали да се промъкнат и по Бобруйското шосе, знаеш ли това?

— Знам. Илин е воювал там заедно с танкистите, веднага ми докладва.

— Значи, макар и временно да е преминал в чуждо подчинение, не забравя да ти докладва? Имаш ли връзка с командира на подвижната група?

— И връзка имам, и сам днес ходих при него. Запознах се и огледах бойното поле. Там, на Бобруйското шосе, те не са хвърлили по-малко сили, отколкото тук.

— Какво се уточнихте с него?

— Уточнихме се да остави самоходния полк пред мене, тук, на това шосе. А там, на Бобруйското, ме помоли да го поддържам по-плътно с артилерията. Смята, че най-вероятно германецът ще се опита още веднъж да пробие към Бобруйск.

— Възможно е! По думите на пленниците щабът на армията им е бил там, в Бобруйск — каза Серпилин. — Къде е командирът на самоходния полк?

— Напред, в гората, на километър оттука.

— Имаш ли връзка?

— Имам — каза Артемиев. — Само че трябва да се върнем назад, при командния му пункт.

— По-добре напред, отколкото назад — каза Серпилин. — Още повече, по телефона все пак се вижда по-лошо! Качвай се в твоя вилис, показвай пътя, аз идвам след тебе. — И обръщайки се към Синцов, заповяда: — Синцов, качи се при полковника! — Беше забелязал, че Синцов и Артемиев се спогледнаха като добре познати хора, и си спомни разговора в навечерието на настъплението, че са роднини. „Нека поседят заедно. Пред командуващия армията не можеш да си кажеш кой знае какво!“

— Как я караш, Паша? — попита Синцов, като седна във вилиса зад Артемиев.

— Засега зле — каза Артемиев. — Не се знае дали ще действуваме. Може и без нас да минат. Добре, че поне Илин вчера повоюва! Под чуждо командуване, но все пак наш полк е! Останалото е нормално! Вчера получих писмо от Надежда. Моли ме да науча за Козирьов: след като не са успели да откарат тялото му в Москва, може да са свърнали от пътя и да са го погребали някъде тук. А къде и от кого ще науча това — хич не си е направила труд да помисли!

Синцов си спомни как Надя бе говорила за Козирьов там, в Москва, и премълча. Когато след завръщането му от Москва се видяха за малко с пристигналия в щаба на армията Артемиев, разбира се, не му каза нищо за онова, което бе видял у тях. Дори се зарадва, че срещата им е толкова кратка и това му позволи по-малко да криви душата си. В такива случаи бързането помага.

И сега, когато Артемиев заприказва за Надя, Синцов се радваше, че почти веднага свърнаха встрани и спряха в гората.

Артемиев скочи на земята и тръгна към Серпилин.

Командирът на самоходния полк спеше в палатката си. Чуваше се как го будят: „Ставайте, другарю подполковник, командуващият дойде.“ Серпилин стоеше пред палатката и чакаше. Артемиев побърза да му обясни, че командирът на самоходния полк не току-така се излежава, а сигурно е легнал, защото е отслабнал от изгубената кръв. Вчера снарядно парче разкъсало мускула на ръката му, дълбоко, чак до костта.

Подполковникът изскочи от палатката облечен и препасан, в кожена куртка и с полеви пагони. Но, както изглежда, под нея нямаше рубашка: беше я облякъл направо върху бельото.

Докато докладваше, с мъка държеше ръка до козирката.

— Свободно, свалете ръката си. Ранен сте, а в донесението на командира на подвижната група не можах да прочета такова нещо! Вие ли не сте докладвали на него или той на мене?

Серпилин с насмешливо съчувствие гледаше подполковника: как ли ще се измъкне от положението? Както и да отговори, все е лошо! Ако каже, че не е докладвал, ще поеме вината върху себе си. А ако каже, че е докладвал, ще я прехвърли върху друг — пак не е хубаво!

— Тъй вярно! — след кратко колебание отсече подполковникът, като гледаше Серпилин в лицето.

Серпилин се разсмя и като остави привидната строгост, каза на Артемиев:

— Подполковник Гусев не изглежда зле, но там по пътя изпреварих твоя медико-санитарен батальон, който идва насам. Все пак изпрати тук, право на позициите, Николски Павел Павлович. Все той ли е още при вас?

Артемиев потвърди, че главният хирург на медико-санитарния батальон е все същият, както и при Серпилин.

— Нека прегледа подполковник Гусев и реши съдбата му. Че то така в полка на Гусев има по щат само един лекар и той, както виждам, играе по гайдата на командира. Ще напише такова заключение, каквото му заповяда Гусев! А за всичко останало, освен за раняването си точно ли докладва? — обърна се Серпилин към Гусев, като продължаваше да се усмихва. Харесваше му тоя подполковник с кожена куртка, млад, навярно смел и силен, който въпреки раната си беше щастлив от извършеното вчера.

— Всичко е точно, другарю командуващ!

— Тогава покажи на местността.

Не трябваше да вървят много до края на гората. После тя преминаваше в открито поле, на което се бе разиграл снощният бой с германците. Следите от боя бяха налице. Като оглеждаше полето, Серпилин преброи на него тринадесет унищожени германски танкове и самоходни оръдия.

— А германците колко ваши извадиха от строя?

— Седем машини — каза Гусев. Пет безвъзвратно, а двете скоро ще бъдат възстановени.

Серпилин си спомни, че като минаваше през гората, бе чул звън на тежки чукове върху желязо. Самоходчиците занитваха скъсаните гъсеници.

— Вчера поработихте добре — каза Серпилин. — А днес положението ви е още по-стабилно. Я каква сила имате зад гърба си! — Той кимна към Артемиев. — Но трябва много да внимавате. Да не почивате на лаврите си!

— Съвсем не. Сам не зная как заспах, другарю командуващ. Виноват! — Смутеният Гусев сметна, че думите „да внимавате“ и „да не почивате“ са казани по негов адрес.

— Напротив, правилно е, че си поспал. Още повече след раняване. Не говоря за това, а за по-нататъшното наблюдаване на противника.

Когато се върнаха на кръстопътя, Артемиев поиска разрешение да придружи Серпилин до танкистите, но Серпилин не разреши, каза му: „Остани тук.“

— Тогава разрешете да се обърна към вас с един въпрос, другарю командуващ.

— Слушам.

— Другарю командуващ, ние тук разменихме мнения с командира на подвижната група, пресметнахме силите си. Бихме могли да не чакаме германците на тоя рубеж, а да настъпим към Могильов, да ускорим събитията. Молим да одобрите нашата инициатива.

— Така — каза Серпилин. — Значи, разменили сте мнения с танкиста, а си се нагърбил да докладваш ти, от което разбирам, че инициативата е твоя?

— Тъй вярно.

— По-скоро бих я очаквал от танкистите; това е в природата и дори в характера на самата им техника — нежелание да стоят на едно място! Значи, искаш да ускориш събитията, сам лично да влезеш в Могильов и да докладваш, че си превзел две улици! От друг очаквах такова нещо, а от тебе — не! Млад си на години, но си вече стар командир на дивизия, академик, би трябвало да виждаш по-надалече от тия две собствени улици! А съм и повече от сигурен, че до довечера ще превземем Могильов тъкмо защото им поставихме тоя заслон тук! Да не мислиш, че там, по улиците на града, щяхме по-лесно да унищожим всички тия техни самоходки и танкове? Аз просто горя от желание пак да тръгнат срещу вас, та да ги разпердушините тука, на открито, да им докажете, че са безсилни да се измъкнат! А на тебе тая задача не ти стига. Искаш лично да превземеш две улици! Пък и танкиста си подмамил! Май сте го измислили заедно с Бережной? Усещам неговото влияние — да се навира там, дето не му е работа! Оставете тия идеи! Ако тръгнат срещу вас, направете каквото трябва. А ако не тръгнат, пак ще сте изпълнили дълга си, защото стоите тук, където е необходимо. Впрочем къде е Бережной? Защо не го виждам?

— Отиде при танкистите.

— А каква работа има при тях? Е, добре, там ще се видя с него!

Като завърши разговора с тая фраза, която не обещаваше нищо добро, Серпилин замина при танкистите. Бережной вече го нямаше там. А полковник Галчонок, както и очакваше Серпилин, не обели нито дума за това, за което бе говорил Артемиев. Като сряза Артемиев по-остро, отколкото заслужаваше, Серпилин искаше веднага да погребе тая идея и вече да не се връща към нея при танкистите. Беше сигурен, че Артемиев ще се обади по телефона и ще предупреди.

Като посрещна Серпилин, Галчонок докладва за загубите, нанесени на противника, за собствените си, сега вече чувствителни загуби, и потвърди, че връзката и взаимодействието с командира на сто и единадесета стрелкова дивизия са уредени и всичко е лично съгласувано за в случай на по-нататъшни действия. Накрая доложи, че дяснофланговият батальон на придадения му стрелкови полк се намира южно от шосето Бобруйск — Могильов, в лакътна връзка с хиляда четиридесет и четвърти стрелкови полк на съседната армия. Сега пръстенът около Могильов е пълен.

— Уговорихме се със съседа не само той, а и ние да подсигуряваме стика. Все пак ние имаме кутийки — каза Галчонок за своите танкове.

Сутринта той бе придвижил напред танковете и пехотата си и полето на вчерашния бой бе останало зад гърба му. Картината на германското поражение и тук беше горе-долу същата, както на шосето Могильов — Минск. Само че унищожените германски танкове и самоходки, разхвърляни на по-широко пространство, отколкото там, не се виждаха всички изведнъж.

— Смятаме, че в самия Могильов имат не повече от две дивизии — каза Серпилин, — едната от тях е танкова. Освен това няколко самоходни дивизиона и други придадени части. Какво ще кажеш, ако хвърлят цялата тая сила срещу тебе? — изпитателно попита Серпилин, макар да знаеше, че германците вече не могат да атакуват с всичките си сили: твърде много са заангажирани там, в Могильов.

Галчонок обясни, че част от танковете са вкопали на удобни за водене на огън позиции, а другите стоят зад гората, в резерв. Пехотата се окопава отпред, по края на гората. Полковите оръдия са насочени за право мерене, а артилерийският сто двадесет и два милиметров полк е изпратил напред наблюдател, който сутринта вече е направил пристрелване по възможните направления за движение на германците.

— Минирахте ли шосето?

— Минирахме го, другарю командуващ. Не на предния край, а в дълбочина. Ако тръгнат право по шосето, отначало ще ги пуснем да минат, а после, когато се натъкнат на мините, ще открием огън от засада, от двете страни. Ще бием в бордовете.

Като изслуша всичко това, Серпилин тръгна с вилиса през гората по слабо утъпкания коловоз, който се виеше между дърветата.

Преди три години бе пътувал по същите места, но не с вилис, а с кон — тогава беше командир на полк и нямаше кола. Боевете се водеха по на запад, на Березина, а на тяхната дивизия бе заповядано предварително да заеме отбрана около Могильов. И двамата с покойния командир на дивизията Зайчиков избираха тук позиции…

Коловозът ги отведе до наблюдателния пункт на Галчонок. Между дърветата започна отначало плитък, а после по-дълбок ход за съобщения, по който излязоха извън гората, в един окоп, прикрит с ниски храсти. Така го бяха изкопали, че храстите да го покриват. Всичко бе направено грамотно. Серпилин отмести храстите и огледа ширналото се на две версти пред него дълго, тогава с изкласила ръж, а сега обрасло с бурени поле, вдясно и вляво от което под ъгъл към Могильов се срещаха Бобруйското шосе и железопътната линия. И когато видя как нещо се чернее в далечината, сигурно разрушената къщичка на кантонера, а още по-нататък към Могильов се издига кулата на елеватора — спомените с такава сила го завладяха, че в отговор на някакво обяснение, дадено от Галчонок, каза:

— Чакай… — и още дълго стоя мълчалив в окопа. Работите вървяха добре, а вътре в него се преобръщаше нещо тежко, сякаш всичко недоживяно и недомислено тогава, през четиридесет и първа година, доживяваше сега живота си…

Той взе бинокъла от ръцете на Синцов, насочи го към елеватора и видя дупките от снаряди; имаше ги и тогава, през четиридесет и първа, още в първия ден на боя. Артилеристите бяха устроили на елеватора наблюдателен пункт и въпреки преките попадения останаха там докрай.

Той насочи бинокъла към къщичката на кантонера, от която бе останала купчина тухли, а после още по-надясно — към неравностите на почвата, там, по гребена на хълма, където се виждаха козирки на стари окопи — неговите тогавашни окопи, а зад тях тъмнееше дъбовата гора.

Всичко на това поле беше почти както тогава. Липсваха само разхвърляните по-рано по него подпалени германски танкове и бронетранспортьори — германците ги бяха прибрали.

„Винаги прибират своето — злобно помисли Серпилин. — Макар и да им трябват железни отпадъци, откакто е започнала войната, не са прибрали нито една от нашите подпалени от тях кутийки. А своите веднага скриват от погледа! Сякаш ние нищо тяхно не сме подпалили!“

И още нещо липсваше на това поле. Нещо, което вече не може да се върне. Ти самият, какъвто си бил тогава тук, и ония, които са били с тебе. Те може би са някъде другаде, но не и тук. Макар че има един. Не беше твой, но тогава стана твой.

Серпилин, който през последните дни се ругаеше, че е взел Синцов за адютант, сега беше доволен, че тоя човек е край него.

— На, виж! — откъсна се той от бинокъла и го подаде на Синцов.

Синцов дълго гледа с бинокъла. Прекалено дълго за адютант, на когото командуващият е дал бинокъла, за да погледне и той. Галчонок погледна с укор към Синцов, свали от широките си гърди своя бинокъл и го подаде на Серпилин.

Но Серпилин го спря. На Серпилин не му се струваше, че Синцов твърде дълго гледа това поле по посока на Могильов.

— Е, позна ли го? — попита той, когато Синцов свали бинокъла.

— Познах го.

— Същата позиция, само че обърната наопаки — Могильов не е отзад, а отпред, и германците не искат да влязат, а да излязат от него!

— Днес, другарю командуващ, сякаш не искат и да излязат. Цяла сутрин слушаме как там в Могильов кипи бой, а тук при нас е тихо — каза Галчонок. — Ще разрешите ли да ви предложа закуска? Завчера обещахте, ако изпълним задачата, да опитате храната на танкистите.

Серпилин погледна часовника си.

— Не мога да откажа, само че набързо. И без това отскочих при вас противозаконно.

Той кимна към долитащата от Могильов канонада и се обърна към Синцов.

— Изтичай да съобщиш по радиото къде сме и че веднага тръгваме обратно за командния пункт на армията. Като съобщиш, върни се. От името на полковника те каня на закуска.

Те тръгнаха към палатката, която бе открита от едната страна, за да се проветрява.

— Бива си ви вас, танкистите — каза Серпилин, като видя, че на бора до палатката е закачен умивалник и на пирона виси пешкир.

Той запретна ръкави, разкопча яката на рубашката, изми ръцете, лицето и врата си и като плисна в яката две шепи студена вода и с наслада усещаше как тя потече на струйки по гърба му, помисли за себе си: „Да, ето че съм жив и здрав, върнах се тук след три години, и не с полк, а с армия, с такава сила в ръцете, за каквато тогава не смеех дори да мечтая!“

Като влязоха в палатката, пак трябваше да си спомни, че танкистите са уредни хора — върху пейките от двете страни на масата бяха сложили меки автомобилни седалки.

— Трофейни ли са?

Галчонок кимна.

— Има много трофеи, другарю командуващ, само че няма кога да се занимаваме с тях. Вървяхме, без да спираме.

— Нищо, вие не сте спирали, други ще спрат. И ще приберат всичко, което вие не сте успели, при това ще го запишат повторно като свои трофеи!

— Ще хапнете ли супа, другарю командуващ? — попита Галчонок. — Вчера раздадохме суха храна, а днес сварихме супа.

— За себе си или за цялата войска?

— За цялата.

— Тогава ще опитам, да видя с какво храните войниците. Но първо да пийнем. Макар че не е вечеря, а закуска, но щом черпите — ще направим изключение.

— Можем да смятаме, че е вечеря, другарю командуващ — каза Галчонок. — Вчера воювахме, трябваше да отложим за сутринта.

— Докладва ли къде сме? — попита Серпилин спрелия край палатката Синцов.

— Тъй вярно. Съобщих, че веднага тръгваме.

— Ще си поизкривим душата за петнадесетте минути, не повече — каза Серпилин. И като посочи с очи четвъртия прибор, попита Галчонок. — А това за кого е?

— Командирът на стрелковия полк трябва да се върне. Отиде при стика със съседа да урежда взаимодействието, но нещо се забави.

— А може би от радост, че двете армии са се срещнали, и той там го урежда като нас с тебе? — кимна Серпилин към манерката.

— Не е такъв, другарю командуващ.

— А ние такива ли сме? — усмихна се Серпилин. — Добре, все някога ще отговаряме за всичко, налей по половин чаша! — И като се обърна към Синцов, кимна: — Сядай.

Галчонок наля точно по половин чаша, не повече. Както му бяха казали, така направи. Серпилин искаше да каже, че има двойна причина да пият: и това, че подвижната група изпълни задачата, и това, че самият той се е върнал там, където е започнал войната. Но не го каза. Всеки е започнал някъде войната и помни своето начало.

Той пи за успеха на подвижната група, обели едно сварено яйце, топна го в едрата сол и отхапа от него.

От изпитата водка му се прииска да се протегне. А още по-добре ще бъде да легнеш под бора и загледан през клоните към небето, да забравиш кой си и какво трябва да правиш в следващия миг.

— Току-що поздравих командира на подвижната група с изпълнението на задачата — каза Серпилин, когато се появи закъснелият Илин. — Сядай! Втора няма да пием, а ти, ако не си пил първа, налей си.

— Благодаря, другарю командуващ, не пия. Дал съм обещание.

— На кого?

— На себе си.

— Как е там, на стика? Ами недей докладва де, на маса седим. Просто разкажи.

Но Илин по начало не можеше да не докладва. Съобщи и номера на дивизията, и номера на полка от съседната армия, с който бе влязъл в съприкосновение, и името и званието на командира на дивизията и командира на полка, и точните координати — къде точно минава стикът и какви общи мерки са взети, за да бъде осигурен, тъй като направлението все пак е танкоопасно, и как са покрили тоя черен път с огън от двете страни едновременно.

— Значи, отбранявате пътя със силите на две армии — усмихна се Серпилин. — Затова си се забавил ти!

— Не обичам стиковете, другарю командуващ — каза Илин. — Половината неприятности идват от тях.

„Ето ги младите командири на полкове — помисли Серпилин и с удоволствие гледаше Илин, който винаги, още през лятото на четиридесет и втора година, когато от писар стана началник-щаб на батальона, му се струваше истински военен. — Ето ги тия млади командири на полкове! На колко години е сега? Най-много двадесет и седем, двадесет и осем — мислеше той, защото бе забравил през коя година е роден Илин и му даваше три години повече. — Войната бързо издига хората. Добре ще е да я изкара цялата и нищо да не го засегне. Има бъдеще!“

— Вече не помня, бил ли си раняван? — обърна се Серпилин към Илин.

— Нито веднъж, другарю командуващ.

— Правилно, сега си спомних. Знаех, че ми разправяха нещо необикновено за тебе. Четвърта година воюваш и нито веднъж не си раняван. Кой набор си?

— Деветнадесети, другарю командуващ — с неудоволствие каза Илин.

Вътрешно той се гордееше с младостта си, но не обичаше за нея да говорят другите, струваше му се, че това сякаш поставя под съмнение военната му опитност.

Сега пак му се стори така, когато Серпилин чу неговия отговор и се замисли за нещо.

Но Серпилин съвсем не мислеше за военната опитност на Илин. Спомни си за своя син, който беше по-възрастен от Илин и ако бе жив, сега щеше да е не на двадесет и пет като Илин, а на двадесет и девет…

— А вие кой набор сте? — попита той, като се обърна към Галчонок.

Нещо му попречи, след като току-що бе научил годините на Илин, да попита за същото нещо на „ти“ вече възрастния човек.

— Четвърти.

— Къде започнахте войната?

— На Югозападния фронт, оттегляхме се с боеве от границата, от Владимир Волински до Припят — каза Галчонок с гордост в гласа: не отстъпваха, а се оттегляха с боеве…

„Наистина е било така“ — спомни си Серпилин. Бе имал възможност да чуе от ония, които са воювали там, в най-северния участък на Югозападния фронт, че чак до Припят са се оттегляли само по заповед.

— В състава на пета армия ли? — полита той.

— В пета.

— А къде сте роден?

— Не е далече оттук — врътна глава Галчонок, сякаш се бе родил някъде в тая гора. — В днешния бюлетин съобщиха, че вчера по Минското направление са превзели гара Бобър… Аз съм точно оттам. Роден съм в кантона между Бобър и Крупки. Баща ми беше кантонер. Там живеехме. Първо в кантона, а после в Крупки.

— А къде са сега родителите ви? — попита Серпилин.

— Не знам. Когато започна войната, бяха в Крупки…

Галчонок каза това спокойно, сякаш не искаше да даде воля на чувствата, които вече не можеха нито да помогнат, нито да попречат. Дали ще пусне, или няма да пусне германците от Могильов, зависеше от него. А дали там, в Крупки, баща му и майка му ще останат живи, не зависеше.

— Такива сме ние — като помълча малко, с нотка, на самообвинение в гласа каза Галчонок. — Една година не ми дадоха отпуска, на втората пак не ми дадоха, а на третата получих карта за почивка — и право там. Все отлагах. От тридесет и шеста година не съм виждал родителите си. Вчера, когато минавахме през германците, едно момче показваше пътя на разузнавачите, а после го взех при себе си в танка. Тринадесетгодишно момче. Разказа сума ти неща за германците, какво са правили тук…

Той въздъхна. Въпреки спокойствието му чувствуваше се, че тревогата за родителите не престава да гризе тоя силен и уверен в себе си човек.

В това време им донесоха по половин канче супа.

— Хубава супа сте сварили — каза Серпилин.

— Поизстинала е малко — каза Галчонок, като опита супата.

Серпилин погледна часовника си. Петнадесетте минути, които си бе определил за закуска, бяха минали. Да пият чай вече няма време, а супата е изстинала, но вкусна — ще трябва да се потруди над канчето, докато се покаже дъното.

Снарядът избухна наблизо, в гората, с трясък и тътен. Първият снаряд е неочакван и затова винаги изтрещява по-силно от другите — струва ти се, че е избухнал по-близо, отколкото е в действителност. Следващите три-четири избухнаха вече по-далече. Не много по-далеч, но все пак по-тихо, защото вече не бяха толкова неочаквани.

Както става с хората, у които изведнъж възникват едновременно няколко задължения и които помнят за всяко от тях, настъпи кратка пауза.

Започналият обстрел означаваше нов опит на германците да си проправят път и Галчонок трябваше бързо да взема мерки. Но с него в палатката беше командуващият армията и той бе длъжен да се погрижи за неговата безопасност. Избухващите снаряди се отдалечаваха, но можеха отново да се приближат.

— Другарю командуващ, предлагам, докато продължала обстрелът, да се укриете в моя танк. Той е на сто метра.

— И таз добра — каза Серпилин. — Да вървим на наблюдателния пункт!

Серпилин вървеше бързо, но след няколко крачки Синцов го изпревари и тръгна пред него. Глупаво желание, с което често се сблъскваш на война — искат в мигове на опасност да прикрият с тялото си старшия началник, да се озоват между него и противника, като забравят, че мината или снарядът със същия успех могат да избухнат отзад. Но за това си спомнят по-късно, а инстинктът действува веднага.

— Синцов! — недоволно извика Серпилин. — Не се мотай в краката ми. Не отиваме в атака!

Но Синцов сякаш не чу и продължаваше да върви напред до самия ход за съобщения, който водеше в окопа на наблюдателния пункт.

Оттук се виждаше добре всичко, което ставаше пред тях. По-точно началото на онова, което трябваше да стане на това поле, между тъмнеещата там, на полегатото възвишение, дъбова горичка и тая гора. Сега, под прикритието на пренесения по края на гората артилерийски огън, оттам — и право от дъбовата горичка, и вляво от нея зад насипа на железопътната линия, и вдясно по шосето се развръщаха германски танкове и щурмови оръдия. Зад тях се появиха бронетранспортьори и веригите на пехотата.

От една точка, дори толкова удобна като тая, не може да се види всичко. Гънките на местността вляво и вдясно закриваха част от панорамата, но в разширяващия се насам и стесняващ се към Могильов триъгълник между шосето и железопътната линия в зрителното поле изведнъж се озоваха двадесетина танка и самоходки.

Сигурно не бяха по-малко и в ляво, и в дясно, зад гънките на местността. Някои от тях ту се появяваха, ту изчезваха от погледа. Като се съди по интензивността на артилерийския огън, германците не жалеха снарядите.

Експлозиите отново започнаха да се приближават. Няколко снаряда прелетяха над главата. Отзад в гората се чу силен взрив.

— Не е ли твоят танк, в който ме канеше? — с известно усилие, защото над главите им отново изсвири снаряд, се пошегува Серпилин.

— Не е моят — мрачно каза Галчонок. — Моят е по-вляво.

— Доложете по радиото в армията. И извикайте щурмова авиация. Авиаторът с вас ли е?

— С мене е.

— А в останалото действувайте по разработения от вас план, не чакайте допълнителни заповеди от мене — каза Серпилин, като се стремеше по-бързо да разбие сковаността, предизвикана от неговото присъствие и опасенията за живота му. — Работете — вече сърдито добави той. Не го каза, а кресна, защото тъкмо така трябваше да направи! И без да обръща повече внимание нито на Галчонок, нито на Илин, старателно насочи бинокъла и започна да гледа натам, където напредващите германски танкове и щурмови оръдия ставаха все повече и повече.

Не му беше чуждо чувството за опасност, което се прояви с особена сила, когато отзад с пряко попадение бе ударен някакъв танк или автомобил. Това чувство за опасност и чувството за започналия бой по навик го подтикваха да действува. Но действието, което точно сега, в тия първи минути трябваше да предприеме, се състоеше тъкмо в бездействието — да не попречи с присъствието си на хората колкото може по-скоро да започнат да правят всичко, което трябваше да направят. Подтиснал в себе си потребността да се разпорежда сам, инстинктивно възникваща в такива минути у човека, който е свикнал да командува, той наблюдаваше, без да се намесва в предварително обмислените действия на своите подчинени.

Стоеше в окопа, разкрачен и опрял лакти в бруствера, чувствувайки с тях прохладата на влажната, съвсем скоро, тая нощ изкопана земя, и наблюдаваше с бинокъла германците, а хората, освободени от необходимостта да го питат и да чакат неговите заповеди, бързо и старателно вършеха своята работа, за която достатъчно добре се бяха подготвили, макар че колкото и да си се готвил, първите минути на боя, първите наблизо избухнали снаряди неизбежно опъват нервите ти и тая нервност може да бъде преодоляна само с дейността, само с веригата предвидени и непредвидени от преди, но необходими постъпки.

Тая дейност започна да дава първите резултати. Вдясно, от края на гората, по германските танкове водеха огън две полкови оръдия, а още по-вдясно — цяла батарея.

Отзад, от дълбочина, нашите сто двадесет и две милиметрови оръдия вече бяха започнали пристрелка по германските батареи. Вчера по време на нощния бой германците бяха използували само танкове и самоходки, артилерията им не бе разкрила позициите си и затова не я бяха засекли. Засичаха я сега. Стреляха не по танковете, а тъкмо по огневите позиции на германците, за да задушат артилерията им, да оставят танковете без подкрепа.

Там, в дълбочина на германското разположение, избухващите снаряди понякога се виждаха, а понякога само се чуваха. Те падаха зад дъбовата горичка. На времето Серпилин бе поставил там на огневи позиции един дивизион. Сигурно и германците бяха избрали същото място. И сега ги търсят, мъчат се да стрелят точно по тях.

А с две оръдия водят огън по елеватора, подозират, че там има германски наблюдатели. Това е напълно възможно! Но засега снарядите падат вляво, вдясно, пак вляво, пак вдясно. Ето най-после един улучи кулата, а друг избухна долу, в основите й.

„Не е лошо“ — одобрително помисли Серпилин.

А полковите оръдия непрекъснато стрелят по танковете, но разстоянието е още голямо и макар че сигурно има попадения, засега са безрезултатни. Започна да пуши само един танк. А германската артилерия, макар че вече са засекли позициите й и стрелят по тях, още продължава да води огън, обработва нашия преден край. Правилно чувствува, че някъде тук се е окопала пехотата, тук са и танковете. Иска да ги зашемети, да създаде предпоставки за пробив, чието острие сигурно ще бъде насочено към шосето.

— Синцов — откъсна се от бинокъла Серпилин. — Изтичай до вилиса. Нареди им да не стоят по колите в готовност номер едно, а да се укрият. Иначе някой заблуден снаряд може да ги удари — и после върви ги търси! Но да не се пръскат и много надалече. Щом положението тук се изясни, тръгваме!

— Да съобщя ли по радиото, другарю командуващ? — попита Синцов.

— На кого и какво? Вече е доложено, че боят е започнал. А че ние с тебе сме тук — спасете душите ни! — засега няма причини! Изтичай и се върни.

Серпилин изпрати с очи Синцов, който изтича по хода за съобщения, и се усмихна. И на него му бе дошло наум допълнително, със своята радиостанция да се свърже с авиаторите. Но помисли и се отказа от тая идея. В нея имаше нещо, което му бе противно: „Видя срещу себе си да пълзят германските танкове и щурмови оръдия, попадна под огъня на артилерията — и дублираш вече направеното от други, бързаш по-скоро да видиш над главата си щурмовите самолети, за да те прикрият!“

А там, отпред, германските танкове и щурмови оръдия все повече и повече се приближаваха, без да стрелят. Едно време започваха да стрелят по-рано, бързаха още отдалече да ни накарат да трепнем!

Сега, докато не стреляха, оставяха да действува артилерията, а сами пазеха снарядите си за близко разстояние, та под прикритието на артилерийския огън да се приближат съвсем и да унищожат всичко живо.

Но и нишите още не водят огън от танковете, скрити в засада в гората, не се разкриват. И те проявяват твърдост, искат да пуснат по-близо германците.

А артилерията пердаши по германските позиции с всички сили — стрелят два дивизиона! Третият засега не се чува, а двата стрелят! И германският огън отслабва. Или са унищожили батареите им, или са ги накарали да сменят позициите.

— Другарю командуващ! Разрешете да доложа!

Серпилин свали бинокъла и се обърна към приближилия се Галчонок.

Галчонок доложи, че артилеристите стрелят с два дивизиона по огневите позиции на германците, а третият дивизион е в движение. Понеже германците все пак са хвърлили в боя много техника, командирът на сто и единадесета дивизия е заповядал на тоя дивизион бързо да заеме позиции за право мерене зад гърба на танкистите при шосето Могильов — Бобруйск за в случай, че част от германските танкове и самоходки се промъкнат напред. Прехвърля и дивизион реактивни установки — да бие по живата сила.

— Значи, не се надява, че ти ще удържиш германците?

Галчонок едва забележимо сви рамене под кожената куртка. Надяваше се сам да удържи германците, но смяташе, че действията на командира на дивизията са също правилни. Не започна да уверява командуващия, че ще ги удържи сам, както на негово място би направил друг, а продължи доклада си. Доложи, че рубежът на шестстотин метра оттук е пристрелян днес преди разсъмване от два дивизиона и щом германците го наближат, артилерията ще пренесе огъня си там.

— Другарю командуващ! — след къса пауза каза Галчонок и клепачът му забележимо трепна. Изглеждаше, че на такова лице нищо не може да трепне, а трепна! Види се, присъствието на командуващия армията тук, в окопа, все пак го дразнеше. — Ние ще изпълним заповедта. А вас моля да се качите в танка ми и да отидете на командния пункт на сто и единадесета дивизия. И командирът на дивизията ви моли! Там има всичко: и средства за връзка, и също се вижда… — неуверено добави Галчонок, като съзнаваше, че лъже и командуващият разбира това.

— Нищо не може да се види оттам — възрази Серпилин. — Танкът ти не ми е нужен, имам си бронетранспортьор. Ако побегнете и не остави нищо друго, ще намеря с какво. А ако не мислите да бягате, защо да не погледам боя? Окопът ти е хубав, обещаваш да изпълниш заповедта — къде другаде да вървя? Защо? — попита Серпилин. И добави сериозно и спокойно: — Не мога сега да си тръгна оттук, сам трябва да разбираш. Щом обърнеш боя в своя полза, веднага тръгвам. Довършвай го без мене!

— Мисля, че ще се справим — каза Галчонок. — Извикахме авиацията и получихме потвърждение.

— Всичко е правилно — съгласи се Серпилин. — Само едно не е: че не изсърбах цялата супа, изплаших се.

— Да я донесем тук?…

— Ето че започнаха! — извика Серпилин, без да чуе докрай въпроса.

Високо над главите им изсвири изстреляната от германското танково оръдие балванка, закачи някакво дърво отзад, а гората закънтя, застена и зазвуча така, сякаш там, зад гърбовете им, бяха ударили чудовищен ксилофон.

След тая балванка, вече не над главите им, а по-вдясно, по-близо до шосето, започнаха да избухват бризантни снаряди.

— С всичко пердашат — каза Серпилин. — А вие кога ще започнете?

— Щом пресекат — Галчонок посочи ниската ивичка от храсталаци или буренак по една стара межда, — ще започнем веднага с всички видове оръжие. А вдясно ще им оставим коридор, нека тръгнат по него и стигнат до нашите мини. А като спрат, с кинжален огън от двете страни.

— Върви се разпореждай — каза Серпилин и си помисли: „Да видим как ще разиграеш всичко, доколко ще издържат нервите ти. Не е проста работа!“

Галчонок си отиде, а Серпилин отново започна да гледа приближаващите германски танкове и самоходки.

Дотогава те маневрираха, пълзяха по местността и изчакваха пехотата — страхуваха се да не я откъснат от тях с огън. А сега, когато и бронетранспортьорите, и движещата се във вериги между тях пехота ги настигнаха, танковете рязко и бързо потегляха напред, спираха, стреляха, отново потеглиха напред и пак стреляха.

Отначало изглеждаше, че основната им маса напредва фронтално, между шосето и железопътната линия, а сега се струпваха под формата на клин към Бобруйското шосе, вдясно от наблюдателния пункт, на който се намираше Серпилин.

„Да, все пак са близо — помисли той и още веднъж си повтори наум: — Вече са близо!“

И в това казано наум „вече“, щеш не щеш, се примесваше чувство на страх.

Когато си на фронта в различна обстановка и различно длъжностно положение, с едно свикваш, а от друго отвикваш. Напоследък Серпилин все пак бе отвикнал от това, което наблюдаваше сега. От Курската дъга насам не му се бе случвало да вижда германски танкове толкова близо до себе си. Тогава атаката го бе сварила на наблюдателния пункт на дивизията и той пак не си бе отишъл. Командуващият не търси опасността, това би било глупаво и вредно за работата! Но почти всекидневните обиколки във войските му помагат да разбира подчинените. Ту тук, ту там му припомнят какво е опасност.

Човек, който не знае или смята, че не знае какво е страх от смъртта, не може разумно да управлява войските. Без сам да изпитва страх от смъртта, няма да знае какво може и какво не може да иска от подчинения. А когато заповядваш, трябва да знаеш какво място заема смъртта при изпълнение на твоята заповед.

Ако преувеличаваш значението на тоя страх и се примиряваш с него в подчинения, няма да поискаш онова, което си длъжен и можеш да поискаш. А ако го подценяваш, ще поискаш нещо излишно, неизпълнимо и, значи, безполезно.

Горе-долу така биха изглеждали разсъжденията на Серпилин, които го занимаваха през последните две-три минути, докато наблюдаваше все по-ускоряващото се движение на германските танкове, ако можеше да подреди мислите си.

Но беше невъзможно да ги подреди в такава последователност, защото мислите му за това, какво може и какво не може да се иска от човека на война, се прекъсваха от собственото му чувство за нарастващата опасност, което Серпилин подтискаше, но все пак изпитваше при вида на приближаващите се танкове и самоходки.

— Другарю командуващ, заповедта ви е изпълнена.

По хода за съобщения се бе върнал Синцов.

— Радиостанцията здрава ли е?

— В ред е.

— А хората?

— Също.

Синцов отговаряше, а сам напрегнато гледаше напред, към германските танкове.

— Другарю командуващ — изведнъж каза Синцов, — донесоха ви…

Серпилин отначало не разбра: оказа се, че зад гърба на Синцов стоеше ординарецът на Галчонок с канчето. То бе покрито с обърнат наопаки капак, върху който имаше лъжица и хляб. Ординарецът стоеше с канчето в ръце и лицето му беше не по-малко напрегнато, отколкото на Синцов. Очите му бяха насочени право към Серпилин, но в действителност гледаха през него там, в полето, към германските танкове…

— Оставете го — каза Серпилин и мислено сгълча Галчонок, че не е разбрал шегата му.

Ординарецът остави канчето в добре утъпканата землена ниша.

— Благодаря, свободен сте — каза Серпилин.

Ординарецът се обърна кръгом и тръгна, но тръгна така, сякаш и сега, докато върви по хода за съобщения с гръб към германските танкове, продължава да гледа към тях, там, в полето…

В тоя миг между германските танкове и непосредствено зад тях, като откъсваше идващите отзад бронетранспортьори и пехотата, избухна цяла серия сто двадесет и два милиметрови снаряди. Стреляха едновременно два дивизиона. Престанаха да водят огън по германските батареи, а го пренесоха изцяло тук. Един залп, после втори, трети… Няколко бронетранспортьора с пехота се измъкнаха след предните танкове на шосето и изчезнаха от зрителното поле на Серпилин зад дъговидния край на гората.

Два бронетранспортьора пламнаха, пламна един танк, пехотата започна да заляга, някой хукна назад.

И изведнъж, отдясно, близо — преди това Серпилин не бе забелязал, че един от нашите танкове стои в засада толкова близо — гръмна танково оръдие. Рязко, силно, после второ, трето…

Танковите оръдия заприказваха по цялото протежение на гората — и отляво, и отдясно. Едни от германските танкове започнаха да тъпчат на място, други с голяма скорост се устремиха напред по пътя, като стреляха в движение. Една балванка удари наш танк, рикошира и със свистене профуча ниско над земята.

Някаква още неунищожена германска батарея продължаваше да стреля по гората.

Три-четири минути изглеждаше, че там, отпред, на полето, пред края на гората, германците са забъркали някаква каша — не можеш да разбереш накъде се движат. Но постепенно кашата започна да се избистря.

Пехотата хукна назад. Два бронетранспортьора бързаха обратно, като криволичеха между избухващите снаряди и дупките. Седем-осем танка и самоходки горяха пред самия край на гората, а десетина машини с различна скорост запълзяха назад.

Стената на артилерийския огън сякаш разкъса германците на две части и танковете, които я бяха преминали, сега не се виждаха от мястото на Серпилин, но добре се чуваха. Те се движеха и стреляха някъде наблизо, вдясно, зад гората, там, където им бе устроена засада и където нашите — това се чувствуваше по звуците на боя — стреляха от двете страни с насрещен огън.

И нашите, и германските танкови оръдия стреляха глухо и силно. После въздухът се разтърси от тежък взрив на противотанкова мина. И изведнъж над целия тоя смесен грохот се открои измъчен, задъхан рев на мотор. От гората изскочи германски тежък танк и с максимална за него скорост се понесе назад по полето, като догонваше изостаналата пехота и вече избягалите натам, към Могильов, оцелели щурмови оръдия и танкове. Той се промъкна през гъстата мрежа на избухващите снаряди и продължи нататък. Един снаряд го удари косо в задната броня, друг попадна право в кулата; дори се видя как танкът потрепери, но отново тръгна напред.

— Все пак избяга — ядосан каза Серпилин. И погледна пребледнелия от възбуда Синцов.

Една германска батарея още продължаваше да стреля по гората. Отзад се чуха няколко изстрела от танкови оръдия, после още един. Пак няколко и отново един. И нищо повече! Само някой продължаваше да стреля с картечница…

Серпилин трепна от рев на мотори. Над края на гората с пикиране прелетя деветка наши щурмови самолети.

— Това вече е лошо — каза Серпилин. — Току-виж, нападнали нас.

Но по края на гората изведнъж се извисиха няколко сигнални ракети, които очертаваха предния край. Както изглежда, не само Серпилин бе помислил, че могат да нападнат своите…

А щурмовите самолети пикираха право над главите на отстъпилата вече до отсрещния край на полето германска пехота, над вече почти допълзелите до дъбовата горичка оцелели германски танкове. Два от тях пламнаха. Запали се още нещо, оттук не можеше да се разбере какво. Самолетите описаха завой и отново прелетяха ниско над германците, над отсрещната страна на полето. Бързо и отсечено затракаха германските арликони. Един от самолетите се пръсна във въздуха, а останалите осем още веднъж минаха над полето… И обръщайки се обратно, изразходвали боеприпасите, полетяха косо над гората, назад…

А германската батарея сякаш се опитваше да отмъсти за станалото и все още стреляше по гората. Докато над полето пикираха самолетите, изглеждаше, че е млъкнала, а сега отново започна да се чува как снарядите й избухват отзад в гарата.

И Серпилин изведнъж си помисли: „Ей сега на, когато вече всичко свърши, там, в гората, непременно ще убият някого с последния или с предпоследния снаряд. Почти винаги стави така, като напук.“

Сякаш в отговор на мислите му нашите артилеристи, които дотогава продължаваха да обстрелват полето, отново пренесоха част от огъня в дълбочина, зад дъбовата горичка, като се стремяха да извадят от строя тая последна германска батарея.

Серпилин се ослуша. Отзад, в гората, беше тихо. Всичко бе свършило. Димната завеса се бе отделила от земята и се издигаше над върховете на дърветата.

После наблизо се чу скърцане на спиращи гъсеници и в окопа на наблюдателния пункт скочи Галчонок.

— Другарю командуващ, спряхме ги и напълно ги унищожихме — каза той с прегракнал, още нечовешки, неизстинал от боя, треперещ глас, такъв, сякаш не стоеше на твърда земя, а още подскачаше и се друсаше в танка.

— Е, май не напълно. Една част избяга обратно, а и не можеше да стане другояче при условията на боя — каза Серпилин, като махна с ръка към Могильов.

Той не искаше да укори Галчонок. Напротив, можеше само да го похвали за тоя бой. Но навикът му да уточнява се прояви дори в тоя миг. Напълно — значи, напълно: колкото са се появили в зрителното поле, толкова да останат на бойното поле.

— Говоря за ония, които успяха да излязат на пътя, другарю командуващ, седем танка, от тях четири тигъра, четири щурмови оръдия, четири бронетранспортьора, почти цяла рота пехота — тях всички напълно. Четиридесет и седем пленници…

— Пак не напълно — каза Серпилин. — Със собствените си очи видях как един тигър избяга. И от щурмовите самолети се изплъзна.

— Да, един избяга — съгласи се Галчонок. — Забравих за него!

— А може би с тоя тигър е искал да се спаси самият командуващ Могильовския укрепен район или който там им е началник? — каза Серпилин. И се усмихна. — Нищо, сега вече никъде не може да отиде. Смятам, че това беше последното им усилие!

— Ще питаме кой е бил в тоя танк — обеща Галчонок. — Взехме четиридесет и седем пленници, от тях петима офицери. Ще ги питаме.

— А общо колко машини унищожихте, не само на пътя, а общо, преброихте ли?

— Още не сме, другарю командуващ. В суматохата на един му се струва, че той го е унищожил, на друг — че той! Като ги преброим, ще докладваме.

— И сам успя ли да извоюваш? — попита Серпилин.

Преди да се приближи до него, Галчонок бе избърсал лицето си, но шията му си оставаше опушена от барут.

— Малко — каза Галчонок. — Излязох с танка да понаблюдавам боя. Дадох няколко изстрела.

— Е, добре, благодаря — Серпилин прегърна Галчонок. — За всичко, включително и за тоя бой! Военният съвет на армията ще ви представи за висока награда. Заслужихте я. Предайте благодарност на целия личен състав от името на Военния съвет. Не забравяйте и придадените ви части, те също заслужават!

— Няма ли да погледнете как сме ги смлели там? — попита Галчонок. Чувствуваше се колко му се иска Серпилин да погледне.

— Извинявай, не мога. Трябва да вървя. Смятам, че благодарение на вашите действия Могильов днес сигурно ще падне. Тъй че сам си виновен: бързам за там!

Но макар че каза „бързам“, спря и сякаш се страхуваше да не се изличи от паметта му, още веднъж погледна по посока на Могильов, към полето и високите и дълги стълбове дим, които се издигаха над още недогорелите танкове. Денят беше безветрен… И чак след това, заедно с Галчонок и Синцов, тръгна към гората, към оставените там коли. Изпокършените и обгорени от снарядните парчета борове изпускаха смола. Носеше се силна миризма на бор и изгоряло. Току-що разцепените от снарядите дънери се белееха сред тъмния листак като голи кости, стърчащи навън от счупения крайник.

Двата вилиса и бронетранспортьорът бяха готови за път. Но когато Серпилин вече се приближи до вилиса, появи се бързо крачещият Илин. Зад него, воден от двама автоматчици, вървеше един германски капитан-танкист.

— Другарю командуващ, разрешете да доложа — рапортува Илин, като остави германеца зад гърба си, — бойците от поверения ми триста тридесет и втори стрелкови полк плениха тоя капитан от германската армия, командир на дивизиона щурмови оръдия. При разпита след пленяването той даде важни показания!

— Какви? — попита Серпилин. Не му се вярваше, че в бъркотията, веднага след боя, капитанът е могъл да даде важни показания.

— При разпита съобщи, че заповедта на всяка цена да се измъкнат от Могильов е била предадена на командуването на Могильовския укрепен район по радиото непосредствено от генерал-фелдмаршал Модел.

— Нещо бъркаш.

Каза „бъркаш“, защото знаеше, че Модел не може да има никакво отношение към Могильов: той командува групата армии „Северна Украйна“. А групата армии „Център“ се командува от фелдмаршал Буш.

— Кой го разпитва?

— Аз го разпитвах.

— Значи, не си разбрал добре. Доведете германеца.

Доведоха германеца. Сега той стоеше на две крачки от Серпилин, между двамата автоматчици, обезоръжен, с черен разкопчан кобур за парабела отляво на колана, с рицарски железен кръст на шията, с лице, потъмняло от барутния дим, както нашите; и той още не се беше успокоил, бе силно възбуден след боя. Раменете и ръцете му потръпват, сякаш му е студено, но стои изправен, дори е вирнал нагоре глава. Млад е, а с рицарски кръст.

— Капитане — каза Серпилин, подбирайки бавно немските думи, които помнеше добре, но трудно, не веднага свързваше една с друга, — след пленяването ви сте съобщили, че заповедта за измъкване от Могильов е получена от фелдмаршал Модел. Очевидно това е грешка?

— Господин генерал, аз казах истината. Преди боя ни прочетоха заповед от фелдмаршал Модел.

— Вас не ви командува Модел — каза Серпилин.

— Не знам, господин генерал. Прочетоха ни заповед от фелдмаршал Модел. Казаха ни, че е поел командуването на групата армии „Център“.

Новината беше важна, във всеки случай заслужаваше внимание. Когато се смени командуващият групата армии, това косвено говори и за създалата се обстановка, и за начина, по който самите германци оценяват тая обстановка. Ако всичко е наред, не сменят командуващите!

— Защо се предадохте в плен?

— Моят дивизион престана да съществува, а аз бях обезоръжен.

— Би се докрай, нищо не може да се каже за него — потвърди Илин и сега Серпилин се убеди, че той действително разбира немски.

— Къде сте започнали да воювате? — попита Серпилин, като се поддаде на не докрай осъзнатото чувство: кой знае защо, изведнъж си бе помислил, че и тоя германец тогава, през четиридесет и първа, може да е бил тук, край Могильов…

Но германецът изрече някакво име, което Серпилин отначало дори не разбра. Разбра едва след като попита отново и си спомни онова, което често, някак от само себе си се забравяше: че войната е започнала не през четиридесет и първа, а през тридесет и девета година. И германецът бе споменал не наш град, а Динан в Белгия, където германските танкове бяха пробили фронта на французите.

— Нахранете го, ако поиска, и го изпратете в щаба на армията, в разузнавателния отдел — заповяда Серпилин. — Още днес ще бъде нужен там, за да потвърди даденото от него сведение. Ясно ли е?

Каза го строго, като напомняше на Илин, че не бива да стават никакви случайности.

— Ясно, другарю командуващ.

— За успешно водения бой благодаря на личния състав на полка. Представете за награди ония, които са се отличили — каза Серпилин. И като се качваше на вилиса, спря Синцов, който се канеше да седне на задната седалка. — Качи се при радистите. Щом излезем от гората и започне да се чува по-добре, ще предадеш на Бойко, че наистина се връщаме, и факта за Модел, съобщен от пленника. Нека докладва в щаба на фронта, без да чака нашето пристигане.