Константин Симонов
Последно лято (16)

Шестнадесета глава

Новият командуващ фронта генерал-полковник Батюк очакваше идването на Серпилин, когото не бе виждал откакто пое командуването на фронта.

Със Серпилин трябваше да дойде и членът на Военния съвет на армията Захаров. Него Батюк не бе виждал от Сталинград, сбогува се с него, когато го извикаха в Москва, без да му обясняват причините, и по-късно се помъчи да разбере дали тогава Захаров е знаел нещо, или наистина не е знаел. Искаше да провери дали не е сбъркал, като го е смятал за откровен човек. Оказа се, че не е сбъркал.

„Серпилин има късмет, че е с такъв член на Военния съвет!“ — помисли Батюк, като си спомни за първия член на Военния съвет на фронта Лвов, на когото току-що се бе обаждал по телефона.

Адютантът на Лвов отговори, че другарят Лвов си е легнал в шест часа сутринта и още спи. Дори не попита, както на негово място би направил всеки друг: не трябва ли да го събуди? Спи — и толкоз! Изглежда, смята, че не бива да го буди дори когато се обажда командуващият. След като не чу тоя привичен за ухото въпрос, Батюк сам каза: „Не го буди. Като стане, кажи му, че съм се обаждал.“ И постави слушалката.

Той изобщо нямаше намерение да буди Лвов. Напротив: като повика при себе си Серпилин и Захаров в девет сутринта, почти сигурно знаеше, че по това време Лвов ще спи. Но сметна за нужно да му се обади, за да може после да му каже: „Командуващият армията и членът на Военния съвет дойдоха да се представят, исках да ги приема заедно с вас, но ми дожаля да ви будя.“ С Лвов трябваше да си отваря очите. И сам се бе срещал с него преди войната, и от други хора бе чувал доста неща, та още като пътуваше насам, предварително бе решил: понеже за пръв път командува фронт, още от самото начало да не позволява на Лвов да му се качи на главата; ако веднага не го отучиш, ще се провалиш. От друга страна, разбира се, и Лвов не бива да има повод да те упреква, че не държиш сметка за него и така нататък. Лвов не е Захаров. Случвало се е със Захаров и тон да повишиш, и да му кажеш, и да чуеш излишни думи от него, но после все пак стигаш до нещо. И тогава — край! Захаров няма да докладва зад гърба ти колко си лош. А за тоя казват, че обича да пише. И защо да не пише? Гледай го кога си ляга! Цяла нощ може да си пише!

Батюк не бе разпитвал нито в Москва, нито тук защо е освободен неговият предшественик. Смяташе го за излишно. Щом са назначили тебе — работата ти е да приемеш стопанството и да воюваш. А защо са го снели — нека мисли оня, когото са снели. На времето, когато свалиха тебе, ти си блъскаше главата. Сега не е твой ред.

Така смяташе той. Но все пак в главата му се въртяха различни мисли: тях не можеш да спреш. Ясно беше, че предшественикът му не е свален за грешки по оперативните въпроси. Предложеният от него план за операцията е утвърден от Ставката без особени изменения и продължава да се смята за правилен. Вече след като пристигна тук, Батюк почувствува, че дошлият заедно е него представител на Генералния щаб не само не очаква да бъдат направени промени в плана, а макар и деликатно, му дава да разбере, че най-добре ще е, ако новият командуващ фронта не предлага на Ставката нищо ново.

Не, предшественикът му не е пострадал заради оперативни грешки. Смята се, че е освободен по болест, но когато сдаваше фронта, не изглеждаше болен. Запознаваше те с обстановката, без да бърза, спокойно. Заминавайки, дори не трепна, прояви твърдост.

Батюк си мислеше с уважение за тая твърдост, макар че сам би постъпил другояче: щом е освободен по болест, щеше да отиде в болницата — и толкоз! Нека здравите запознават с работата оня, който ще дойде!

Той дори не си спомняше друг такъв случай, както с предшественика му. И ако Лвов няма пръст в тая работа, тогава изобщо е трудно да се разбере нещо.

Но колкото и да се впускаше в догадки за своя предшественик и за Лвов, това не беше най-важното в мислите на Батюк. По-силна от всичко беше непосредствената радост от назначаването му. То можеше да се обясни само с едно: че другарят Сталин е оценил действията му на юг и е променил предишното си несправедливо отношение. И най-важното в мислите на Батюк през първите два дена, прекарани в новата за него роля на командуващ фронт, беше онова предстоящо, за което отсега нататък той носи тук главната отговорност.

В мащабите на цялата операция, с чийто замисъл сега той бе запознат, на неговия фронт се падаше второстепенна роля и за изпълняването й съответно се отпускаха по-скромни сили, отколкото на съседите, но все пак навикът на командуващ армия е тъкмо навик да командуваш армия, а фронтът си е фронт! Какъвто и да е опитът ти от войната, колкото и да си мислил досега, че можеш да командуваш и фронт, все пак веднъж назначен, не си в състояние за един ден да усвоиш всичко! Ръцете ти станаха много по-дълги и трябва да свикнеш да ги движиш? А плановете за предстоящите действия са утвърдени преди тебе. И може би чуждата глава не е била по-лоша от твоята, но все пак трудно е да вникнеш в готовата чужда мисъл. Намекват ти, че е късно да се променят нещата! А ти се иска да промениш едно-друго.

Завчера, след докладите на началник-щаба и началниците на отделните родове войски, Батюк се усъмни: защо участъкът за пробив е избран на десния фланг, където още преди Днепър трябва да се форсират три реки, а не на левия, където все пак има една река по-малко — още през зимата сме я преминали и държим плацдарм на отсрещния бряг.

Щом зададе тоя въпрос, веднага на няколко гласа започнаха да го убеждават, че нищо не трябва да се променя, че тук наистина има една река повече, но затова пък нашият бряг е господствуващ — и местността се наблюдава, и артилерията по-лесно ще сломи противниковата отбрана — с една дума, избрали са за пробив такъв добър участък, какъвто няма и не може да има! А представителят на Генералния щаб напомни, че всичко това вече е утвърдено. Макар и самият Батюк да знаеше, че сега всяко принципиално изменение ще трябва отново да се внася в Ставката.

Предната сутрин, като отложи срещата си със Серпилин и Захаров с един ден, Батюк отиде в левофланговата армия: искаше да види със собствените си очи плацдарма, който го бе заинтересувал. Ако наистина е неудобен, да го изхвърли от главата си! А ако са сгрешили, докато не е късно, да докладва в Ставката за необходимите изменения.

На Батюк му се искаше с пристигането му на фронта в плана за предстоящата операция да бъдат внесени подобрения. Ала вчера, като се прехвърли на оня плацдарм и провери всичко на място, реши: няма смисъл да упорствува повече — господствуващите над самия плацдарм височини бяха в ръцете на противника; местността не обещаваше нищо добро.

Батюк беше доволен, че отиде там вчера и сложи край на съмненията си. А и за Серпилин е по-добре: той бе получил още един ден, за да се запознае с обстановката, и сега с него може да се разговаря окончателно — пробивът, както е решено, ще бъде в полосата на неговата армия.

Наистина вчера Лвов му развали настроението. В двадесет и три часа Батюк подписа след началник-щаба обобщеното донесение до Генералния щаб и то отиде за подпис при Лвов. Офицерът, който отиде при Лвов, се върна и без да каже нито дума, остави донесението на масата пред командуващия. Батюк погледна най-напред офицера, после донесението и дълго мълча. Донесението бе подписано от Лвов. Но освен подписа в текста имаше поправки и задраскани места с червен молив. Или Лвов се бе поставил така от по-рано, или искаше да приучи на това него, Батюк, или изобщо не можеше да се разбере какво мисли: как така — да задрасква текста на донесението след подписа на командуващия? Ако не си съгласен с нещо, ела или се обади по телефона, докажи, че трябва да се направят поправки, най-после откажи да се подпишеш, пиши, че си на особено мнение, щом искаш да се инатиш… Но да драскаш донесението с червен молив — след командуващия? Къде и кога е виждано такова нещо?…

Батюк почервеня, но се сдържа и само каза:

— Остави ме сам.

И когато офицерът излезе, още веднъж погледна поправките на Лвов. В тях нямаше нищо особено — не бе харесал изложението, на две места го бе поправил, а освен това бе зачеркнал втората половина на един пасаж: беше сметнал, че е излишна. Изобщо беше го редактирал с червения си молив.

Как да постъпи? Като помисли няколко минути, Батюк заповяда да изпратят донесението в такъв вид, позвъни на Лвов и го помоли да дойде, когато се освободи.

Лвов се освободи чак след един час. Разговорът беше къс. Лвов каза, че не вижда повод за спорове. Ако по принцип не е бил съгласен, щял е да го върне без подпис и да каже защо. Но не е сметнал за нужно да се обясняват по повод на тия три фрази, едната от които е излишна, а другите две не са достатъчно добре формулирани: икономисвал е своето и чуждото време. Оправил ги е и се е подписал.

Батюк му отговори, че няма намерение да се мери по грамотност с Лвов, ако въпросът е да се пишат статии, но щом става дума за оперативни документи, знае, научил се е как да ги пише. И е свикнал след подписа на командуващия никой да не поправя в тях нито една дума без съгласието на командуващия. Така е прието по всички фронтове. И техният фронт няма да прави изключение. Нека другарят генерал-лейтенант Лвов помни това занапред.

Лвов стана и излезе. Но Батюк нито тогава, нито сега не съжаляваше за думите си. Рано или късно щяха да влязат в конфликт заради тоя червен молив, и по-добре е рано…

Още първия ден, когато Батюк чу по телефона от Бойко, че Серпилин е вече на път, радостно каза на Лвов: „Сега всички командуващи армии са по местата си.“ Но Лвов се намръщи, сякаш в супата му бе влязла муха, и процеди: „Ако се връща напълно здрав, добре, но ако не се е излекувал съвсем…“

— Дори да не е съвсем, пак се радвам, че идва — каза Батюк. — Като дойде, ще се доизлекува на чист въздух.

И като забеляза как Лвов отново се намръщи, попита:

— С какво не ви харесва той?

— С нищо. Просто искам да видя на тая длъжност напълно здрав човек.

— Преди пет дена се видяхме в Архангелское. Още тогава беше почти здрав, ако не го гледаш оттук, а отблизо. — Батюк подразни Лвов, като очакваше, че той ще започне да спори.

Но Лвов не започна. Не смяташе за възможно да изостря тая тема, след като Сталин бе взел под внимание първата точка от писмото — за командуващия фронта — но не бе подкрепил втората — за Серпилин — и недоволен му бе казал по високочестотната уредба:

— Не се ли претоварвате много, другарю Лвов? Всички при вас са болни: и единият болен, и другият болен. Само вие сте здрав. Помислете за собственото си здраве. И не ни учете на бдителност. Ако стане нужда, лекарите ще ни кажат кое, как и на чие здраве се е отразило. Не пишете повече за това. Омръзна ми.

Батюк не знаеше тия подробности и с учудване чу как в отговор на думите му за здравето на Серпилин Лвов каза: „Толкова по-добре“ — макар че лицето му и в тоя миг изглеждаше така, сякаш мислеше: „Толкова по-зле…“

— Какво има, Барабанов? — попита Батюк адютанта, който с появяването си прекъсна мислите му за Лвов.

— Другарю командуващ, шофьорът иска разрешение да смени двете полуоси. Докарали са нови. Ще ходите ли някъде до един час?

— Нека ги смени. Няма да ходя. — Батюк погледна Барабанов. — След малко ще дойде генерал-лейтенант Серпилин. Твоят приятел. В Архангелское си спомняхме за тебе.

— Вече ми казахте — мрачно рече Барабанов.

— А сега пак си спомних как той пострада тогава, заради твоята глупост. Забави се, за да превземе вашето идиотско възвишение, и не завари жена си жива.

— Защо ми припомняте това, другарю командуващ? — все така мрачно попита Барабанов.

— За да не помниш лошото. Не само ти си патил заради него, а и той заради тебе. Нали те знам какъв си злопаметен, дявол да те вземе!

— Злопаметен съм, когато не съм виновен — каза Барабанов. — За колко души да поръчам обед?

— За николко. — Батюк погледна часовника си. — Като свърша с тях, ще поработя с началник-щаба, а после ще видя кога ще обядвам… Върви да ги посрещнеш — добави той, като чу гласове през отворения прозорец.

Барабанов изскочи през вратата, а Батюк стана от масата, бързо закрачи напред-назад из стаята и размърда рамене, като с удоволствие си мислеше, че все още е силен, здрав и неуморим. Срещата със старите бойни другари в новата за него и за тях роля го радваше.

Посрещайки влезлите, Батюк стисна първо ръката на Серпилин — пръв влезе той — а Захаров прегърна с думите:

— С твоя командуващ преди пет дена пихме кефир, а с тебе, така или иначе, не сме се виждали почти половин година.

После се обърна към Серпилин и го разгледа от главата до петите.

— Съвсем добре изглеждаш!

— Не само изглеждам, но и се чувствувам добре, другарю командващ.

— Тъкмо това ни е нужно! Че тук един другар се страхуваше да не те изпишат болен. А ти гледай какъв си! По-здрав, отколкото беше. Да не си се оженил през това време?

— Още не съм.

— Обаждах се на Лвов — обърна се Батюк към Захаров, — исках да ви приема заедно с него. Но за съжаление спи. Късно си ляга. А твоят как е — кимна Батюк към Захаров, като сега вече питаше Серпилин, — сутрин до късно ли спи?

— За друго да, но за това не могат да ме обвинят — усмихна се Захаров.

— Значи, не си се разхайтил след мене — каза Батюк. — По-лошо от това няма: единият вече е станал, а другият още върти телефоните. Никога заедно!

Той махна с ръка, като сложи край на тая тема, и покани Серпилин и Захаров на работната си маса.

— Докладвайте решението си. Как мислите да нанесете удара? Да започнем с това.

Серпилин разгъна своята карта върху оная, която лежеше на масата, и започна да докладва предварителното решение, над което бе работил щабът на армията. В общи линии то бе останало така, както го бе подготвил Бойко преди завръщането на Серпилин.

Когато Серпилин свърши, Батюк зададе няколко въпроса за подробностите и попита:

— Как оценявате участъка, който ви е определен за пробив? Действително ли е най-добър в цялата полоса на фронта?

— Не се наемам да отговоря за цялата полоса на фронта — каза Серпилин. — Смятаме, че в полосата на нашата армия е избран правилно. Но имаме допълнително предложение. Ще разрешите ли да доложа?

Това допълнително предложение бе възникнало у Серпилин вчера, когато оглеждаше участъка за пробив на крайния си десен фланг, при стика със съседната армия. Идеята беше проста, но самата армия не можеше да я осъществи, можеше единствено фронтът. Целият участък на бъдещия пробив с ширина дванадесет километра обхващаше десния фланг на армията на Серпилин и свършваше на север, точно до разграничителната линия със съседната армия, която в бъдещата операция щеше да играе спомагателна роля.

Тя трябваше отначало да се отбранява на широк фронт, а после, когато противникът започне да отстъпва под нашите удари, да го преследва.

Отвъд разграничителната линия, пред съседа, в дълбочина на германското разположение имаше верига от малки височинки, според Серпилин много неудобни за нас. Ако всичко остане непроменено, веднага след пробива десният фланг на армията ще трябва или да настъпва няколко километра под фланговия огън на германците от тия височинки, или в движение да се разгръща и да ги превзема, забавяйки темпото.

Предложението на Серпилин беше разграничителната линия със съседа да се измести още два километра на север, тъй че десният фланг на пробива още от самото начало да обхваща тия височинки, да не ги оставя отвън, а да ги загребва вътре.

Предния ден Серпилин бе обсъдил всичко това заедно с Бойко и артилеристите, бе го планирал на чернова, тая сутрин запозна Захаров с работата и като идваше насам, помнейки характера на Батюк, смяташе: колкото по-рано докладваме, толкова по-добре, нека командуващият фронта от самото начало се почувствува приобщен към тая идея.

Батюк го изслуша внимателно, не го прекъсваше с въпроси, както обичаше да прави по-рано. После мълчаливо постоя вече не над картата на Серпилин, а над своята, на която бе нанесен предният край на съседната армия, и бързо оцени изгодите, които обещаваше всичко. Схвана същността на работата по-бързо, отколкото едно време. Това направи впечатление на Серпилин.

— Изкушението е голямо — каза Батюк, като се откъсна от картата. — Поработете днес над тоя вариант, а утре аз ще видя на местността и ще реша. Ще изслушам и съображенията на съседа вдясно. Така или иначе, искаш да нахлуеш в неговата полоса, да му отнемеш два километра. Ами ако изведнъж заяви: „Пратете ми поне част от силите, които придавате на Серпилин, и аз сам ще нанеса удар вдясно от тия височини.“ Тогава какво? — Батюк се усмихна. — Разбира се, с такова нещо няма да се съгласим, няма да се бием с отворени юмруци, но трябва да чуем съображенията на съседа. И той не воюва от вчера.

— Ако разрешите, преди да започна работа, сам ще отскоча до него — предложи Серпилин. — Ще споделя това, което ви докладвах, ще огледаме заедно участъка. Нали досега наблюденията са само мои — от моите наблюдателни пунктове, без разрешение не съм влизал в чуждата полоса.

— Това може — каза Батюк и се замисли за минута.

Предложението на Серпилин му се струваше толкова разумно, че като гледаше картата, се чудеше как не е възникнало по-рано. За тебе е друго — току-що си дошъл, не можеш изведнъж да се ориентираш във всичко. А как не е хрумнало на предшественика му? Все пак мислил е от края на април! Правилно е избрал направлението на удара, а разграничителната линия между двете армии му е попречила да го измести малко вдясно, както подсказваше местността. Понякога все още мислим за тия разграничителни линии като за нещо неизменно. А трябва да я изместиш — и готово.

Мисълта, че ще внесе във фронтовото си решение тая корекция, от една страна, значителна, а, от друга, все пак не с такива мащаби, че всичко отново да се утвърждава в Ставката, подобри настроението на Батюк.

— Други предложения във връзка с това имаш ли? — попита той Серпилин.

— Нямам.

— Добре — каза Батюк, — а аз рекох, че щом ти даваме още два километра вдясно, ще поискаш да ти ги вземем отляво. Имай пред вид; за сметка на съседа вдясно не разширявам, а за сметка на съседа вляво няма да скъсявам полосата на армията. Цялата добавка е за твоя сметка.

— За такова нещо не молим, Иван Капитонович — каза Захаров. — И при новите два километра пак си оставаме богати.

— Да, сега може да се воюва — каза Батюк. — И наистина ще сте богати, не може и сравнение да става с онова, което имахме някога с вас. — Той се усмихна. — Още повече, щом нанасяте главния удар, ограбваме във ваша полза и десния, и левия съсед. Левият — криво-ляво, десния — съвсем. Вече ми се оплака!

Батюк вдигна телефонната слушалка и нареди да го свържат с командуващия армия, при когото искаше да отиде Серпилин.

— Сам ще му кажа, че отиваш.

И по думите, и по лицето му Серпилин разбра, че Батюк твърдо е решил да приеме предложението им. А щом е тъй, иска от самото начало да вземе всичко в свои ръце. Затова сам се и обажда.

— Здравей, Николай Семьонович — каза Батюк, когато го свързаха. — Сега ще изпратя при тебе съседа ти отляво да сподели съображенията си и да изслуша твоите… Къде?… А ти сега къде си?… А!… — Батюк метна поглед към картата. — Тогава ще тръгне право натам. Чакай го… Кога ли? — Батюк погледна часовника си. — Сега е девет и четиридесет и пет. До единадесет и тридесет ще стигне… Имаш ли нещо да ми казваш? След като се срещнете, обади ми се. Всичко хубаво…

Като слушаше това, Серпилин вътрешно се усмихна.

„Сам реши всичко — и къде ще отида, и кога ще тръгна, и за колко ще стигна. Дори не помисли да ме попита, макар че съм командуващ армия. Войната го е направила по-умен, но не е променила характера му.“

— Той е точно там, където ти трябва — в левофланговата дивизия, триста и пета, командният й пункт е в горичката южно от Дятково. — Батюк постави слушалката. — Не ви каня на обед. Рано е — и вие нямате време за губене, а аз имам работа. Утре ще обядваме у вас в корпуса или в дивизията, ако ни нахраните. Ще дойда още сутринта, към девет.

— Разрешете… — Серпилин се надигна, като помисли, че разговорът е свършил и трябва да се разделят.

Но Батюк го спря.

— Чакай. Точно в десет трябва да отида при началник-щаба да работим; имаме още дванадесет минути да поприказваме на свободни теми.

„Виж ти — помисли Серпилин. — По-рано нямаше такъв навик. В интерес или във вреда на работата смяташе, че всички трябва да идват и да мъкнат всичко при него, щом той е първият. Това е ново!“

— Вчера бях при съседа ви отляво, трих му сол на главата — каза Батюк. — А знаете ли защо? Минах по тиловите му служби — навсякъде блестят медали! Колкото по-далече от войната, толкова повече! А когато строих хората в два от полковете му, гледам, в целия строй нито войниците, нито сержантите имат награди. На двадесет души — една! Поразпитах ги: оказа се, повече от половината отдавна воюват! А известно е защо нямат награди: на повечето са им попречили болниците! Наградата не може да настигне в болницата дори всеки офицер, какво остава за войниците! Но… — Батюк изведнъж, може би незабелязано и за самия себе си, така повиши глас на това „но“, че Серпилин разбра как вчера е нахокал съседа отляво. — Но нали тук време е имало! Втори месец вече стоим тук? Себе си май не са забравили, изписали са цели планини със заповеди за награждаване! А войникът мълчи, не може да закрие слънцето! Къде ще си спомниш за неговата награда! — Батюк погледна Серпилин и все още под влияние на вчерашната възбуда каза високо, заплашително: — Утре ще мина по твоите полкове… Внимавай! Ако и при тебе е същото — пред всички ще те посрамя!

— Може и при нас да има пропуски — спокойно каза Серпилин, като си помисли, че има, сигурно има. — Ще ги поправяме.

Батюк сърдито го погледна, но си спомни, че Серпилин току-що се е върнал в армията.

— Твоята е друга. Ти сам идваш от болницата — миролюбиво каза Батюк, вместо да повиши глас, както се канеше. — Но ти си бил през цялото време — обърна се той към Захаров, — ти ще отговаряш. Ако картината е както у съседа, ще ядеш калай! И внимавай: след моето предупреждение недей да ми замазваш очите — които са с медали, в първата редица! Няма да ме излъжеш!

— Не сте прав, Иван Капитонович — каза Захаров.

— Не знам дали съм прав, или не съм, но те предупреждавам.

— А аз ви казвам, че не сте прав, Иван Капитонович — повтори Захаров, като в границите на допустимото, но все пак достатъчно забележимо за Батюк повиши глас.

— Ти сега по-малко приказвай, повече слушай — каза Батюк.

Може би съвсем неволно се бе изпуснал да каже „сега“. Просто си е спомнил как по-рано, в армията, по време на споровете им Захаров неведнъж бе настоявал, държал на своето. Думата „сега“ значеше, че сега това не може да става, защото сега положението им е съвсем различно от по-раншното. И все пак не трябваше да казва тая дума! Батюк почувствува това по настъпилото в стаята мълчание и по лицето на Серпилин. Разбира се, той можеше и да скрие неодобрението си. Но не го скри, не пожела.

— Ама и тебе си те бива — обърна се Батюк към Серпилин, като заприказва за нещо, за което не смяташе да приказва днес, само за да сложи край по някакъв начин на това мълчание. — Преглеждах списъка на ръководните кадри и току гледам кого си избрал за заместник! Генерал Кузмич! Хубав заместник си намерил, не си могъл да си избереш някой по-млад и по-грамотен. Да не мислиш, че щом за него не може да се намери място на фронта, трябва да го вземеш при себе си?

— Нищо, той няма да ни пречи — каза Серпилин.

— Щом заради възрастта му го направиха генерал-лейтенант, да бяха го пратили да командува суворовско училище! Работа тъкмо за него. И останките от здравето си щеше да запази там! А той отново се е домъкнал на фронта — и то за беля пак при мене.

— На практика си е при мене — не се сдържа Серпилин.

— Той е при тебе, а ти си при мене.

Серпилин искаше да каже, че независимо от различните им мнения за Кузмич, все пак заместник-командуващият не играе особена роля в армията, но навреме си спомни, че съвсем доскоро самият Батюк заемаше такава длъжност, само че във фронтови мащаб, и, току-виж, приел това като намек по свой адрес.

— Как е със здравето? Държи ли се поне на краката си? — попита Батюк, като омекна от мълчанието на Серпилин, защото при неговия характер мълчанието най-често можеше да се приеме като знак на съгласие.

— Чувствува се добре — каза Серпилин. — Освен другите задължения възложихме му да наблюдава оперативната маскировка. Самият той лети, гледа отгоре как виждат всичко германците, забелязва ли се нещо при нас, някакви нарушения. Вече има дванадесет летателни часа. Вчера беше на доклад.

— Само това му липсваше — и да лети! Кажи му утре да не се крие, искам да го видя в натура, как изглежда сега. — Батюк стана.

Ако можеше да надвие своя характер, сега сигурно би казал на Захаров: „Не се обиждай, Константин Прокофиевич, не бях прав одеве…“ Но той не можеше да надвие характера си и затова на сбогуване само стисна малко по-силно ръката на Захаров, а на Серпилин, каза:

— Мисля, че след като се обадих на съседа ти, той няма да възразява…

Беше време и Батюк да тръгва. За да пресече улицата, която отделяше неговата къща от къщата на началник-щаба, той можеше да излезе веднага заедно със Серпилин и Захаров, ала остана още малко; не искаше да изглежда така, сякаш е излязъл да изпрати подчинените си. Изобщо Батюк не беше особено голям привърженик на чинопочитанието, но след като пое командуването на фронта, непрекъснато помнеше новото си положение.

Той се позабави малко и сякаш нарочно телефонът върху масата иззвъня.

— Първи слуша. — Батюк вдигна слушалката.

— Здравейте, обажда се Лвов. Търсили сте ме?

— Да. Серпилин дойде да се представи. Исках да го приема заедно с вас…

— Къде е той? При вас ли е?

— Вече си тръгна. — Батюк беше доволен, че Лвов му се обади сам, преглътнал е вчерашното.

— Имате ли да ми казвате нещо друго? — попита Лвов.

— Засега не.

— Аз съм си в къщи. — Лвов пръв постави слушалката.

„Все пак малко спи — помисли Батюк за Лвов, — легнал си е в шест, сега е едва десет…“

Батюк сложи фуражката, вече бе съвсем готов да излезе, но телефонът отново иззвъня. Тоя път се обаждаше началник-щабът на фронта.

— Иван Капитонович, десет и пет е. Какво ще заповядате? Може би аз да дойда при вас?

— Сам идвам. — Батюк постави слушалката.

„Десет и пет е! Още един мъж с характер, напомня ми да не закъснявам. Всички наоколо са с характери…“

Той помисли за Серпилин, че и неговият характер не е от лесните, но поне вече му е известен. Знаеш какво можеш и какво не можеш да очакваш от него. Можеш да очакваш стремеж да наложи своето мнение, но не можеш да очакваш лъжа. И хубаво е, че в направлението на главния удар имаш човек, чийто характер ти е толкова добре известен.

Батюк се радваше, че утре ще посети своята бивша армия. Радваше го, че тъкмо тя щеше да нанесе главния удар в това първо настъпление, което той организираше като командуващ фронт. Батюк я бе формирал, беше започнал с нея в най-трудното време и във всичко, което ще извърши сега тя, има частичка и от неговите заслуги, не само сегашните, но и миналите: те също не могат да се изличат от историята.

 

 

— Какво ще правим? — обърна се Серпилин към Захаров, когато излязоха от Батюк и тръгнаха по улицата към очакващите ги зад ъгъла коли. — Ако отидем направо в Дятково — Серпилин отвори планшета и погледна картата, — пътят ни е най-много петдесет минути, с толеранс — един час. А имаме на разположение час и половина. Да тръгнем, да изберем по пътя някое местенце, да седнем под боровете и да обсъдим едно-друго. Има какво.

— Съгласен съм — каза Захаров. — Но няма да дойда с тебе при съседа. Защо да се въртя около вас? Ще използувам времето, за да прескоча до началника на Политуправлението на фронта, това наистина ми е нужно. До разклона ще вървим заедно, ще постоим там, а после ти надясно, аз наляво. Съгласен ли си?

— Хайде сега в моята — каза Серпилин, когато се приближиха до спрелите в сянката на къщите вилиси, насам бяха пътували във вилиса на Захаров.

Захаров седна отзад и вилисът потегли. Другият ги следваше.

Докато пътуваха, приказваха за това, за което смятаха, че е възможно да приказват пред Гудков — шофьора на Серпилин. Пред него можеше да се говори на всички теми освен на ония, за които не биваше пред никого.

— Забравих, исках да те питам още докато идвахме насам: защо тръгна без адютанта? Освободи ли го вече? — попита Захаров за Евстигнеев.

— Разделихме се тая сутрин. Отиде в сто и единадесета дивизия. Вместо него взимам Синцов.

— Това е добре — каза Захаров, — стига да не те смущава ръката му.

— Не ме смущава. Не го взимам за носач. Впрочем оказва се, че с тая ръка той може да кара дори кола.

— Евстигнеев тежко ли го изживява?

— Аз го изживявам вместо него. Я си представи, че го убият! Снаха ми за втори път вдовица, внучката ми за втори път сираче… Но какво да се прави?

— Дано има късмет — каза Захаров. — Трябва да се надяваме, че загубите няма да са като по-рано. И сутринта, като идвахме насам, и сега по обратния път нито веднъж още не сме погледнали към небето. А помниш ли как беше? Колко пъти през това време щяхме да скачаме от колите…

Отдясно към пътя се спускаше борова горичка; отпред се виждаше разклонът, при който трябваше да се разделят.

— Завийте настрана, Гудков! — заповяда Серпилин. — Тук е сухо.

Колата свърна встрани от пътя и спря. Серпилин и Захаров тръгнаха към горичката.

— Другарю командуващ, да ви дам ли платнищата? — извика подире им Гудков.

Серпилин се озърна:

— Страх ме е: ще легна и ще заспя. Не съм си отспал днес… Добре, дайте ги.

Гудков им донесе две платнища и ги постла под една ела. Серпилин се излегна, като се опря на лакътя си, а Захаров не последва примера му, седна на един посивял от дъждовете, стар, но още здрав пън, усмихна се и се престори, че е хванал и измъква от водата риба. Направи го толкова естествено, че Серпилин също се усмихна.

— Вече не помня кога за последен път съм ловил риба — каза Захаров. — Ето какво прави войната с хората. Върна ни направо в каменния век — бием рибата с гранати, както пещерните хора — с камъни.

Той с удоволствие заприказва на отвлечена тема, защото се досещаше какво ще го пита сега Серпилин и не му беше приятно.

— Когато получих писмото ти в Архангелское — каза Серпилин, — помислих: обстановката налага колкото може по-скоро да се върна. А сега виждам, че не само обстановката го е налагала — струпали са се облаци над главата ми, а може би още стоят.

— Какво приказваш, какви облаци?

Серпилин погледна Захаров и беше сигурен, че той хитрува, макар и с добри намерения. Понякога е и такъв.

— Въпреки че не е от приказливите, вчера Григорий Герасимович Бойко все пак намери за нужно да ми каже, че преди десет дена Лвов го е повикал и цял час го е разпитвал какъв съм и в какво състояние са здравето и духът ми.

— Какво, като го е попитал. Такава му е работата — да познава кадрите. Аз например нямаше да отдам голямо значение на това.

— Ти нямаше, а Бойко му е отдал и е постъпил правилно. И намери за нужно да ми каже, пак постъпи правилно. А днес се разбра, че както изглежда, командуващият фронта, е обяснявал все на същия тоя Лвов, че още съм способен да командувам армията, не съм се запътил за оня свят. Сега и твоето писмо разбирам другояче. Не си могъл да го напишеш в писмото, съгласен съм. Но защо, като пристигнах, не ми каза всичко, което знаеш?

„Ех, Фьодор Фьодорович, твърде много искаш от мене! — помисли Захаров, като гледаше Серпилин и си спомняше разговора с Лвов. — Твърде много неща трябва да ти кажа, ако започна всичко подред. А твоята работа е да се готвиш за настъплението, след две-три седмици ще поведеш сто хиляди души в боя. Не му е времето сега да се отвличаме от всичко това и да се занимаваме със спомени за другаря Лвов и за облаците над главата ти.“

Помисли така, но гласно само попита:

— Вярваш ли ми?

— Извинявай, но въпросът е глупав.

— Извинен си. Но щом е глупав, ще ти кажа с две думи: и да е имало облаци над главата ти, вече ги няма. А целият ни живот е там. — Той махна с ръка към предната линия. — И не виждам нищо хубаво, дето Бойко дори от най-добри подбуди е споделил с тебе тая мръсотия. По-добре да беше споделил всичко с мене. По-далече нямаше да отиде.

— Защо да играем на криеница?

— Когато трябва да се върши работа, аз не играя на криеница — каза Захаров. — Когато нещо е свършило, не се връщам към него. И ако някой не ме обича, но въпреки цялото си желание нищо не може да ми стори, това ме развеселява! Искам и с тебе да е така!

— Добре. Като свършим операцията и останем живи, пак ще поприказваме.

— А още по-добре след Берлин — усмихна се Захаров.

Серпилин нищо не отговори, стана от платнището и се ослуша в тишината; някъде далече-далече пълзеше танк или гъсеничен трактор.

— Все пак лятото настъпи в пълния смисъл на думата — каза Серпилин и като имаше пред вид войната, добави: — Смятай, четвъртото е вече…

Гудков се приближи, взе платнищата и ги понесе към колата.

— Как ти се стори Батюк? — попита Захаров.

Серпилин не отговори веднага, спомни си не само днешния разговор с Батюк, а и оня, първия, в Архангелское, който го бе накарал да почувствува в Батюк нещо ново, непознато по-рано, появило се по време на войната и заедно с войната.

— Мисля, че сега му е трудно. Но се стреми да бъде на висотата на новото си положение.

— Все пак невъздържан човек е — каза Захаров. — Страх ме е да не се провали, ако нещата не тръгнат добре.

— Ще поживеем, ще видим. Още повече, че и от нас зависи как ще тръгне всичко.

Серпилин замина пръв, а Захаров стоя още около минута при своя вилис, без да се качва в него, и продължаваше да гледа след Серпилин.

„Сега мисълта за Лвов просто не му излиза от главата! Ядоса се, че не съм го посветил във всички подробности. А защо да го посвещавам? Виж, стария си приятел, началника на Политуправлението на фронта, трябва да посветя в своя разговор с Лвов! И сам да разбера: какво мога да очаквам занапред, щом съм приел огъня върху себе си… Няма ли твърде високо мнение за собствената си личност другарят Лвов? Сигурно смята, че след като вече не той е главен там, в Москва, в Политуправлението на Реввоенсъвета, всички политически работници в цялата армия вече не са същите! Без него всички са започнали да работят по-лошо! Всичко сега не е така, както е било при него!“

Може би мисълта му не беше съвсем справедлива по отношение на Лвов, но Захаров беше твърде засегнат от него. Не само от недоверието към себе си, но и от недоверието към Серпилин, към човека, за когото той, старият армейски политработник, лично отговаряше и бе готов да отговаря до края на войната! Захаров възприемаше обидата на Серпилин като част от личната си обида; но в негодуванието му срещу Лвов имаше още нещо, извънредно важно, по-дълбоко от личната обида: Лвов бе замислил всичко това съвсем не навреме и не на място! Не за това мислят, не това очакват, не това искат хората сега, когато се готвят за настъпление. Не то ги занимава. Не за него умират и не за него остават да живеят!

„И ние двамата също!“ — помисли Захаров за себе си и за Серпилин.

Толкова го доядя, че дори се поколеба дали сега да отиде при началника на Политуправлението на фронта да приказва за всичко това, или да остави за друг път, да се върне право в армията, където и без Лвов има сума ти работа.

Но надви себе си, реши, че все пак трябва да отиде и да разкаже, и седна във вилиса. Колата направи завой, като се пързаляше по склона и набиваше в земята младата трева.

„Влажно е още по това време на годината. Добре ще е, ако до началото на настъплението изсъхне както трябва“ — помисли Захаров, гледайки следите от колелата.

 

 

Захаров беше прав. Загрижеността на Лвов за здравословното състояние на Серпилин наистина не излизаше от главата на командуващия армията. И все пак до късно вечерта той изобщо нямаше време да мисли за това.

Срещата със съседа заедно с пътя натам и обратно му отне почти пет часа. Отначало съседът се пошегува с известна доза горчивина, нарече го „агресор“. „Най-напред ми заграбиха цял корпус, за да го дадат на тебе, а сега предявяваш и териториални претенции!“ Но после се съгласи, че изместването на разграничителната линия между армиите им е целесъобразно, и обеща да докладва в такъв дух на командуващия фронта.

Серпилин се върна по средата на деня и веднага се залови на работа заедно с Бойко, като мимоходом извикваше всички, които му бяха нужни, а те не бяха малко. Щом полосата за настъпление на армията се разширява два километра надясно, това засяга почти всички. Но особено много поправки се внасяха в артилерийското и инженерното обезпечаване на операцията. Планираха се и нови сектори за огън, и нови колонни пътища за движение на войските, и нови переправи. Както й всички работещи с него, Серпилин искаше утре при посещението на командуващия фронта да покаже колко далече е отишла работата им. Да го убеди, че макар и да поглъщат много труд, тия корекции няма да забавят подготовката и няма да се отразят върху сроковете за готовност на армията за настъпление.

Още вчера, споделяйки хрумналото му предложение, Серпилин почувствува, че за Бойко то не бе толкова изненадващо. А днес, докато цял ден и цяла вечер работиха заедно, окончателно се убеди, че началник-щабът и по-рано е мислил за това — различните му предложения имаха твърде завършен вид. Бойко беше умен човек, но колкото и да си умен, едно са мислите, които току-що са ти дошли в главата, а съвсем друго — ония, които отдавна се въртят в нея.

— Слушай, Григорий Герасимович — каза Серпилин, когато свършиха работа, освободиха всички и останаха сами. — Струва ми се, че вчера нищо ново не съм измислил. Ти и преди мене си имал тоя план в главата си?

— Така е.

— А защо не си докладвал?

— Мислех да докладвам, след като видите целия преден край със собствените си очи. А вие се върнахте и сам започнахте с това.

— Да допуснем, че е тъй. А защо все пак не каза, че идеята ми не е нова за тебе? Страхувал си се да не ме настъпиш по мазола? Напразно! Вече втора година се познаваме.

— Въпросът е да се роди идеята. А в чия глава е назряла, не е толкова важно. — В думите на Бойко се долавяше оная скромност, надвиваща гордостта, без която няма истински щабен работник.

Сам изпълнявал ролята на началник-щаб, Серпилин знаеше: на фронта в крайна сметка всички идеи се подвеждат под един знаменател: „Командуващият реши…“, „Според замисъла на командуващия…“ А колко и чии мисли и усилия са вложени в тоя замисъл — върви после се оправяй. Всеки път е различно! И сами не винаги помним това. Дори в заповедите на Върховното главно командуване съвсем отскоро започнаха да споменават началник-щабовете след командуващите. А дотогава сякаш не съществуваха…

Разговорът с Бойко завърши тъкмо с тия негови думи — „не е толкова важно“. Без да добави нищо повече, той се сбогува и си отиде.

А Серпилин взе със себе си полковник Гушчин — армейски разузнавач — и късно вечерта замина за шестдесет и втори корпус, в чиято полоса, в участъка на бъдещия пробив, вече имаше добре оборудван армейски наблюдателен пункт. Намерението му беше да се върне преди идването на Батюк, да пренощува близо до предната линия, в полка, и на разсъмване да понаблюдава още веднъж как изглежда всичко там, на предния край — и в пет сутринта, и в шест, и в седем. Да понаблюдава и помисли. А между другото и да поприказва. Когато пристигаш без свита, тия разговори дават повече, уясняваш си по-добре не само истинското настроение на войниците, но и личното им мнение за противника, създало се на триста метра, на разстояние човешки глас от него.

Серпилин пътуваше и разговорът с Бойко не излизаше от главата му. Защо Бойко, у когото се бе породила същата идея, не я е предложил на фронта по-рано, докато изпълняваше твоите задължения?

Най-простият отговор бе — не е искал да рискува, могли са да му натрият носа!

Но след като го познава, човек би могъл да допусне друго: страхувал се е да рискува не заради себе си, а заради идеята. Ако нещо е отхвърлено веднъж, иди че го прокарвай втори път! Може и да е искал да прокара идеята като лично своя, но се е въздържал, запазил я е, за да я осъществят с общи усилия.

Като приближи в тъмното ръка към очите си, Серпилин погледна подарения му от Баранова часовник и си помисли, че след няколко минути ще станат две денонощия, откакто отново е в армията. Докато пътуваше от Москва, тревожеше се за себе си — не за духа, а за тялото си: как ще издържи, няма ли, след като е отвикнал, да се уморява повече от обикновено. И ето вече две денонощия, през които спа по четири часа и работи почти по двадесет, а нищо не го боли, не го присвива, не го човърка, не напомня за себе си — нито главата, нито ключицата, нито старите рани. И умора няма, напротив — чувствува, че планини може да повдигне!

Той си спомни думите на Баранова, че нейното съществуване на тоя свят трябва да му помага, а не да му пречи на фронта.

Сигурно е така. Само че колкото и да искаше да я види, щом е война, трябва да има и разстояние. Той се опита да си я представи някъде тук, до него, досегаема не само в мислите. И не можа. За нея нямаше място тук.

Серпилин се полуобърна на седалката и малко остана по навик да извика: „Евстигнеев“ — макар и да знаеше, че там, отзад, във вилиса седи вече не Евстигнеев, а Синцов.

— Какво правиш, не спиш ли?

— Не спя, другарю командуващ.

— Забравих да те питам днес — срещна ли се е жена си?

— Не, изглежда, че още не е пристигнала в армията, пътува…

— Като пристигне, докладвай ми.

— Слушам, другарю командуващ.

— Може да й намерим по-лека длъжност, ако здравето й още не е укрепнало. Ние, мъжете, сме много в армията, а такива жени като твоята…

Серпилин не довърши думите си: с внезапно чувство на топлота си спомни как тогава, в обкръжението, след смъртта на Зайчиков вървеше, облегнат на нейното рамо.

— На разсъмване от наблюдателния пункт ще видиш оня брод на река Проня, където минахме през нощта на първи срещу втори август четиридесет и първа година. Дните бяха сухи и имаше малко вода. Сега е много повече. Ще гледаме заедно — искам да проверя каква е зрителната ти памет.

Гудков намали скоростта.

— Правилно — обърна се към него Серпилин. — Сега е завоят. Тоя път няма да го отминете както вчера!