Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живи и мъртви (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Последнее лето, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2014)
Разпознаване и корекция
Ludetinata (2014)
Разпознаване и корекция
Kukumicin (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Константин Симонов. Последно лято

Издателство на Отечествения фронт, София, 1977

Библиотека Победа

Библиотечно оформление: Иван Кьосев

Второ издание

Редактор: Гюлчин Чешмеджиева

Редактор на издателството: М. Драгостинова

Художествен редактор: Ив. Подеков

Художник: Иван Кьосев

Технически редактор: Н. Панайотов

Коректор: Ев. Станчева

Дадена за набор на 18.X.1976 г. Подписана за печат на 21.IV.1977 г.

Излязла от печат на 22.VIII.1977 г. Печатни коли 40. Издателски коли 33,60.

Формат 1/32 от 84/108. Тираж 40000.

Код: 17 9536371611/5564–11–77. Поръчка №18039. Цена 2,80 лв.

Издателство на Отечествения фронт — бул. „Дондуков“ 32

Печатница „Тодор Димитров“ — бул. „Георги Трайков“ 4

С–3

Константин Симонов. Последнее лето

Издательство „Известия“, Москва, 1974

История

  1. — Добавяне

Двадесет и трета глава

Същия ден капитанът от медицинската служба Овсяникова беше ранена при изпълнение на служебните си задължения.

В друго време обстоятелствата на раняването й биха изглеждали необикновени, но през тия дни на настъпление с обстоятелствата от подобен род бяха свикнали и в медико-санитарните батальони, и в болниците, където непрекъснато попадаха войници и офицери, ранени по време на движение по пътищата при сблъсквания с излизащите от обкръжение групи германци. Обстоятелствата при подобни ранявания постоянно се срещаха в медицинските доклади, но когато Таня сама трябваше да се сблъска с онова, за което толкова много бе слушала, всичко стана толкова неочаквано, че не успя нито да се учуди, нито да се опомни, когато вече беше ранена.

Тръгна посред бял ден с един камион от медико-санитарния батальон. Седеше в кабината при шофьора, а отзад, в каросерията, имаше осем ранени и един санитар.

Раненият в ръката и в лицето лейтенант, когото Таня искаше да сложи на своето място в кабината, не се съгласи и пътуваше заедно с другите ранени в каросерията. Ако не се беше заинатил, сигурно щяха да убият Таня вместо него. И изобщо всичко можеше да стане другояче. Знае ли някой как? А в действителност всичко стана много просто и глупаво. Във всеки случай така се струваше на самата нея в първите минути след това.

Камионът спука гума, а нямаше резервна. Шофьорът вече е направил два курса — натам със снаряди, насам с ранените — и не бе имал време да я оправи. Трябваше да сваля колелото, да лепи гумата и заедно със санитаря отново да сложи колелото. Лейтенантът, ранен в ръката и в лицето, садеше върху задния капак на каросерията, беше се надвесил навън изпод брезента и даваше съвети. Останалите ранени седяха и лежаха в каросерията, под брезента, не излизаха оттам.

Таня се приближи до шофьора и санитаря. Санитарят с весело бузесто лице, който помагаше на шофьора да монтира гумата, се оказа стар познат. Още при Сталинград, когато отнеха на германците лагера с наши военнопленници, Таня заедно с тоя санитар бе давала първа помощ на останалите живи и оттогава помнеше името му: Христофоров.

Таня стоеше на пътя и гледаше как шофьорът и Христофоров монтират гумата, но после, като видя, че не можеше да помогне — шофьорът и без това се нервираше от отегчителните съвети на лейтенанта, седна на стъпалото на камиона при отворената врата на кабината. Денят беше горещ, вратата се бе напекла от слънцето и облегнала рамо на нея, Таня усещаше колко е топла.

Седеше и мислеше, че сега трябва да скъса писмото в джоба си. Защо й е, след като вече бе казала всичко? Спомни си лицето на Синцов, как се бе прикрил от думите й със сакатата си ръка в черна ръкавица, и макар че току-що бе пушила, сви нова цигара. И едва успя да я свие, когато изведнъж се чуха няколко слели се в едно силни изстрела.

Шофьорът лежеше по очи на пътя край задното колело с гаечен ключ в ръка, а от гората на пътя излизаха германци с винтовки.

Може би защото право пред очите й на пътя лежеше шофьорът, като видя излизащите от гората германци, Таня си спомни не за мъничкия трофеен валтер, окачен на кръста й, а за германския автомат, който бе оставен зад нея в кабината на камиона. Винтовката на шофьора беше грижливо поставена в гнезда със саморъчно направени пружинки така, че човек веднага да може да я извади от тия гнезда над предното стъкло. А докато пътуваха, тоя оставен на пода трофеен автомат няколко пъти се бе озовавал под краката на Таня и шофьорът й обясняваше, че ще направи удобно гнездо и за него, само че не отпред, както за винтовката, а вдясно, на вратата.

Тя си спомни за тоя автомат, който лежеше зад гърба й, притегли го към себе си и без да става, като продължаваше, кой знае защо, да седи на стъпалото на камиона, притисна автомата към корема си и изстреля цял ред по германците. Отначало дълъг, по всичките, а после успя още един, къс, по германеца, който бе дотичал съвсем близо до камиона и замахна да хвърли граната. Не тяхна германска — дълга, а някаква друга, може би наша. Когато Таня пусна към него втори къс ред, германецът вече бе хвърлил гранатата. Така й се стори. Първо я хвърли, в чак след това падна. А може и да не е било така, може би първо нейният ред е попаднал в него, а след това той вече не е хвърлил, а е изпуснал гранатата под колелата на камиона.

Под камиона се раздаде взрив. Вълната разтърси Таня и я събори от стъпалото. Тя удари силно главата си в нещо и докато ставаше от земята, още не разбираше къде е ранена: струваше й се, че в главата. Но в действителност тя просто бе ударила главата си и бе одраскала челото и бузата си о каросерията на камиона, а я рани парче от гранатата. Парчето излетя отдолу, изпод камиона, проби стъпалото и заседна под реброто й, над бъбрека и под белия дроб.

Всичко това й казаха после, вече в болницата, след операцията, като й обясняваха, че се родила с късмет! И сигурно бяха прави, ако не се смята всичко друго, което я бе сполетяло в живота и за което тя знаеше, а те не знаеха.

Вече станала от земята, Таня си спомни за автомата, наведе се да го вземе и почувствува болка в гърба, от която едва не падна, но все пак го вдигна. Един германец лежеше съвсем близо, с глава към нея — оня, който бе хвърлил гранатата. Двама други, в които бе изстреляла първия дълъг ред, лежаха един до друг край пъна, до самия път. Малко по-нататък имаше още един, а още по-далече, в гората, някой се бе проснал по очи.

Шофьорът продължаваше да лежи с гаечния ключ в ръка, само че сега под главата му имаше локва кръв. По-рано нямаше, а сега имаше. И от каросерията на камиона също капеше кръв. А самата каросерия беше разтрошена — стърчаха нацепени бели трески.

Отзад, иззад камиона, се чу изстрел. И продължавайки да притиска към корема си автомата, за който не знаеше, че вече е празен, Таня направи крачка напред, погледна вдясно и видя, че там, облегнал рамо в задния капак на каросерията, Христофоров стреля към гората със своята винтовка. „Сигурно подир германците“ — сети се тя. И тръгна към него.

Той я видя, свали винтовката и каза:

— Избягаха!

Лицето на Таня беше окървавено; Христофоров помисли, че е ранена в главата и като подпря винтовката на каросерията на камиона, бързо бръкна да извади индивидуалния си пакет. Но Таня, която отново почувствува силна болка в гърба, приклекна над лежащия край камиона шофьор, повдигна главата му и разбра, че е мъртъв; куршумът го бе ударил отзад, право в малкия мозък. Тя отпусна главата му и все така приклекнала, се обърна към Христофоров, който късаше със зъби обвивката на индивидуалния пакет.

— Вижте какво е станало в камиона.

И в същия миг зад тях спря един студебейкър, който теглеше противотанково оръдие.

После със същия студебейкър, който караше оръдието на ремонт, те стигнаха до болницата. Оказа се, че избухналата граната е разбила картера на техния камион. Ако гранатата не е била попаднала там, под картера, изобщо не се знае какво би станало. Така само Таня беше ранена от едно парче, а друго парче, което бе пробило отдолу каросерията, беше убило лежащия от тая страна в безсъзнание тежко ранен. Беше го доубило така, както си е в безсъзнание!

А всички останали ранени, които пътуваха в каросерията, бяха живи. Освен лейтенанта, ранен в ръката и в лицето, който седеше на задния капак и гледаше как монтират гумата. Германците го бяха застреляли.

А Христофоров не бяха улучили. И той, грабнал винтовката, която му беше подръка, подпряна на каросерията, започна да стреля към германците и както се оказа после, с първия си изстрел бе убил офицера им, капитан. Таня уби трима. А Христофоров застреля още един, вече в гръб, когато германците побягнаха назад.

В предната болница, където Таня и без това смяташе да отиде по служба, а сега се озова ранена, хвалеха и двамата: и нея, и Христофоров. Освен че действително не се бяха смутили, те и двамата бяха свои, медицински работници. А в такива случаи своите получават особено много хвалби. Нали по начало не е тяхна работа да воюват, а ето че се е наложило — и не са се изплашили!

Докато подготвяха Таня за операцията, отби се началникът на болницата, стар военен лекар, служил още през оная война с германците. Тя отдавна го познаваше, но се страхуваше от него и трудно надвиваше себе си, когато ставаше нужда да спори с него по служба относно евакуирането на ранените.

Обикновено сърдит, тоя път той дойде толкова добър, също като Дядо Мраз, липсваше му само брада. Питаше я дали не иска преди операцията глътка конячец — имал коняк! Но тя не поиска.

А после каза, че още днес ще напише предложение за награждаване на Христофоров и на нея.

— Имаш едно „Червено знаме“, ще получиш и второ! И ранените си защитила, и трима германци сама си повалила с автомата! Дори трофейното оръжие си овладяла, не си се объркала, открила си огън с него!

В отговор Таня каза, че познава тоя автомат, само ритането му е силно, а иначе е добър. Искаше да добави, че много пъти през живота си е разглобявала и сглобявала тоя автомат и е стреляла с него, когато беше в партизанската бригада. Но не заприказва за това, за да не излезе така, сякаш не само обяснява за автомата, а иска и да се похвали с миналото си освен всичко, за което и без това сега всички я хвалят.

Като чу от началника на болницата, че ще напише предложение за награда, с удоволствие си помисли как ще носи двата ордена „Червено знаме“, ако наистина я наградят. Самата тя още не беше виждала жена да носи два ордена „Червено знаме“. Сигурно сред авиаторките има, но тя не беше виждала.

Като й показваше след операцията изваденото парче от гранатата, лекарката каза, че чисто и просто е имала късмет при раняването: парчето не е дребничко и ако е минало малко по-нагоре, щяло е да разкъса белия дроб, а малко по-надолу — бъбрека. А то сякаш нарочно се е промъкнало така, че да не закачи нищо. Раната трябва да се смята средно тежка, а би могло „сама разбираш, какво да ти обяснявам“ — каза лекарката и като държеше парчето с пинсета, попита:

— Ще си го вземеш ли за спомен?

— Ами, хвърли го — каза Таня.

Хирургът-жена беше същата, на чиято операция Таня бе присъствувала преди три дена, когато на масата умря артилерийският капитан, който си спомняше за своята майка.

Тогава плачеше над тоя капитан, а сега се радваше, че Таня е била ранена толкова щастливо.

А Таня, още преди да знае колко щастливо е ранена, когато се готвеха да я оперират, си спомни за тоя капитан и за пръв път през последните дни помисли за собствената си майка.

Оперираха я, но не превързаха главата й. Просто се бе смъкнало парченце кожа под сляпото й око, когато бе ударила главата си в каросерията на камиона. Промиха мястото, намазаха го и го покриха с лейкопласт.

Оставиха я малко да си почине след операцията и заедно с другите я изпратиха в тила с една санитарна кола.

През втората половина на деня заедно с другите ранени тя мина по пътя, който толкова добре познаваше от работата си при Росляков, същия път, за който винаги сама бе следила, та ранените да не се бавят по него.

Всъщност, почти цялата й служба по време на войната, като се започне от Сталинград, се състоеше тъкмо в това — да няма никакви нередности по тоя път. Но сега, когато минаваше по него ранена, той й се струваше по-дълъг, отколкото когато беше лекарка.

Във втория ешелон на армията, в болницата, където се озова чак привечер, добре познатият й началник на отделението прочете историята на заболяването, която сега придружаваше Таня, и й каза, че имайки пред вид характера на раната й, ще бъде малко трудно, но все пак могат да направят тъй, че да остане тук, при тях, без да напуща границите на армията.

— Няма нужда — неочаквано за него каза Таня. — Да става, каквото ще.

— Имай предвид, че след половин час откарваме ранените да ги товарят на санитарния влак и тогава вече… — Той не довърши думите си, и без това беше ясно, че ако от санитарния влак попаднеш във фронтовата болница, а оттам те откарат, както казват лекарите, в болничните бази на вътрешните райони, няма да се върнеш скоро тук, а чак след като напълно оздравееш.

Началникът на отделението знаеше, че мъжът на Таня е тук, в армията. Затова искаше да й направи добро и беше готов да наруши общия ред. И се учуди, когато Таня толкова решително отказа. Не разбра, че е отказала тъкмо защото мъжът й беше тук, в армията.

След като я раниха, отначало тя мислеше за друго: радваше се, че е жива, скърбеше за убитите, особено за шофьора на камиона, с когото преди това толкова добре бяха пътували и разговаряли, мислеше за себе си и за това, което се бе случило с нея сега, току-що. И чак после, след операцията, вече по пътя насам започна да мисли за онова, което й се бе случило не сега, а по-рано.

Тъкмо то я накара да каже „да става, каквото ще“. Трябваше само, след като го е казала, така и да направи, да не промени решението си през времето, което оставаше до тръгването на санитарния влак. Най-важното е да намери в себе си сили да не го промени сега, а после, когато вече е на път за тила, ще бъде късно.

Господи боже мой, разбира се, тя не би могла и да сънува, че всичко това ще се случи тъкмо днес! И не мислеше за него. И не го искаше. А все пак излезе така, сякаш се бе примолила на самата съдба. Тогава не се реши да се примоли на генерала да я прехвърли в някоя друга армия, а на съдбата се примоли. И съдбата се разпореди така, както трябва — не й отне живота, а само я рани. „Средно тежка рана…“

Таня с болка си спомни за Синцов и шестте нашивки за ранявания, които бяха на рубашката му — три червени и три златни. Само преди половин ден, там, при переправата на Березина, когато той я притегли към себе си, целуна я и искаше още веднъж, а тя се отскубна, като каза „неудобно е“, тя видя тия нашивки над десния джоб на рубашката му, право пред очите си, и в тоя миг, кой знае защо, дори ги преброи, макар добре да знаеше, че са шест, а не пет или седем, знаеше и всичките му ранявания, за които беше всяка от тия нашивки. Не само бе чувала от него, а ги знаеше сама. Бе опипвала и белега под мишницата му, над третото ребро, от първото раняване, и белега под косата на главата му — след второто, и белега от третото, най-тежкото, от което едва не умря, голям, на гърба — от гръбнака до бедрото; всичко това беше още преди нея, по-точно преди да се съберат. А ръката му е вече после, когато тя беше вече с него.

„Бях с него, бях с него“ — беззвучно и печално повтаряше тя на ума си.

Таня знаеше, че там, на гарата, където се композираха и заминаваха санитарните влакове, през цялото време, през всичките единадесет дена на настъплението, работеше Зинаида. Бяха я пратили там, защото подхождаше тъкмо за това с нейния силен, мъжки глас и женските й непрекъснати грижи за ранените. Там, на гарата, на бърза ръка композираха празните вагони, току-що освободени от пристигналите на фронта товари, качваха във вагоните предварително подготвените нарове, дюшеци, одеяла, прикачваха към композицията превързочна, кухня, вагон за медицинския персонал и незабавно я откарваха далече от фронта, за прехвърляне в сортировъчните евакуационни болници.

С товаренето на ранените се занимаваше Зинаида, за която казваха, че по-добре от всеки друг намира общ език с военните железничари.

Таня знаеше, че Зинаида и днес трябва да е там, на гарата за снабдяване, но все пак попита началника на отделението там ли е доктор Баришева.

— Там е, както винаги. Ще я видиш.

Тя веднага видя Зинаида на гарата. И я извика отдалече, но твърде тихо, така че Зинаида не я чу и бързо мина покрай нея, като се караше вървешком с някакъв капитан.

А за втори път я видя чак в последните минути, когато вече лежеше във вагона край вратата върху сложения над сеното дюшек; помоли да я сложат по-близо до вратата, та като тръгнат, да вижда пътя — дори да затворят вратата, ще може да наднича през цепнатините.

Таня се страхуваше, че изобщо няма да се види със Зинаида, но това не можеше да стане и не стана, защото Зинаида обиколи един след друг всички вагони, като започна от опашката — проверяваше как са настанили ранените.

Току-що с отделна кола докараха някакъв летец, поотместиха другите ранени и го сложиха във вагона. Таня чу как Зинаида още отдалече, приближавайки се към техния вагон, попита:

— Сложихте ли летеца, както ви казах?

И някой отговори:

— Всичко е направено, сложихме го.

— Е, как сте? — попита Зинаида, като влезе във вагона и се обърна към летеца, който лежеше до Таня.

— Благодаря — каза летецът.

— Оздравявайте — каза Зинаида, видя Таня и лицето й беше такова, сякаш ей сега ще попита: „А ти какво правиш тук?“

Но както се оказа, тя се бе учудила не от това, че Таня е ранена, а задето лежи в тоя вагон. Тя вече знаеше всичко за Таня и се бе разпоредила да я настанят в съседство, в първия вагон след локомотива, при лекарите, но някой бе объркал нещо. Зинаида изруга и чак след това целуна Таня и виновно каза, че вече е късно.

— И така ми е добре — отговори Таня.

— Тук пътят е къс, до сутринта ще пристигнете — обеща Зинаида. И изведнъж попита: — Защо не си останала в нашата болница? Щяха да ти разрешат.

— Не искам — каза Таня.

След като я бяха оперирали и превързали, отново й облякоха рубашката, защото раната й позволяваше това, и писмото, което бе написала до Синцов, още си стоеше в джоба.

Но сега, след като я бяха ранили, вече не й се искаше да скъса това писмо! Сега й се струваше, че там, на переправата, всичко бе станало толкова набързо, че Синцов може да не я е разбрал докрай. А трябва да разбере всичко докрай, иначе ще му бъде още по-тежко. По-добре нека прочете и това писмо, щом е написано…

— Вече ми се обаждаха от болницата за тебе, имам телефонна връзка с тях — каза Зинаида, сякаш обясняваше защо не разпитва Таня за раняването й. — Трябваше да останеш при тях. Веднага ми пиши къде си попаднала.

— Добре — каза Таня.

После разкопча джоба на рубашката, извади писмото и понеже изведнъж се оказа, че всичко това й струва много усилия, почувствува колко е отслабнала.

— Дай го на Синцов.

— Същото ли е? — попита Зинаида, макар вече да бе видяла, че писмото е същото. Порази я фактът, че Таня иска сега да изпрати на Синцов това писмо, написано много отдавна, когато всичко беше другояче, когато още не беше ранена.

— Дай го на Синцов — повтори Таня.

— А друго какво? Няма ли да драснеш още нещо, поне на плика? Ще ти дам молив. — Зинаида започна да тършува в полевата си чанта.

— Няма нужда — каза Таня. — Кажи му устно, че не е сериозно, на тебе ще повярва.

Макар никак да не й се харесваше, че ще трябва да предаде на Синцов това отдавна написано писмо, Зинаида го взе, без да каже нито дума повече. Само въздъхна и още веднъж целуна Таня. Вече бе дадена команда за тръгване на влака и санитарите, които придружаваха вагоните, започнаха да затварят вратите отвътре.

— Ей, чичо, недей до края — каза летецът.

— Така трябва.

— Нищо, че трябва. Ще бъде задушно.

Мустакатият санитар послуша младичкия летец, защото беше летец, и не затвори докрай вратата на вагона. Затова, когато вагонът потегли, Таня още веднъж видя Зинаида.

Зинаида бе разговаряла с Таня така, сякаш нищо не е станало, а сега, понеже не знаеше, че Таня я вижда, стоеше и плачеше.

Полуотворената врата на вагона мина край Зинаида, край санитарите и железничарите, край току-що разтоварените от същите тия вагони купчини снаряди, край разрушената помпена станция и също разрушената тухлена будка с полуизтрит надпис „вряла вода“.

Таня пътуваше към тила, след като с нея бяха направили всичко, което в медицинските документи се нарича „първична обработка“. Пътуваше заедно с други като нея — ранени, налягали отдясно и отляво.

Никога досега не беше пътувала така. На времето, след първото й раняване, я бяха откарали на Голямата земя със самолет. И не със санитарен „У-2“, а с обикновен, свита на кълбо в кабината зад летеца. А сега за пръв път в живота си пътуваше със санитарен влак и пак до летец, само че ранен.

Таня лежеше по корем — така й беше по-удобно, не чувствуваше толкова силно болката в гърба — и гледаше през полуотворената врата на вагона как земята се носи бавно край нея.

Тая земя беше ту жива, ту мъртва, ту отново жива. Ту дупки от снаряди и колове с ръждива тел, ту зелени полета и далечна гора, а над гората, до самия таван на вагона, в целия отвор тъмносиньото, започващо да чернее небе. Ту изхвърлени от релсите изгорели разкривени вагони, разрушени стрелочни будки с отнесени покриви, комини от изгорели жилища, ту връхлитащи върху самата линия разлистени брезови горички, такива, сякаш на тоя свят няма и не е имало никаква война…

Всичко това приличаше някак на собствения й живот, по-точно на чувството й за собствения живот. Тя си спомни как Зинаида със съмнение взе от нея онова отдавна писано и затворено в плика писмо и помисли, че тя може да го отвори и да го прочете не защото е любопитна, напротив, не е любопитна, а защото смята, че винаги прави нещата така, както е най-добре. И ако го прочете, може да реши, че е по-добре да не дава писмото и няма да го даде, без да знае, че вече всичко му е известно.

Таня изведнъж си представи, че отново е със Синцов, че не е ранявана, още е в армията и те пак са се срещнали. И той й приказва с добре познатия, особено спокоен глас, с който разговаря, когато едва се владее: „Защо ми каза всичко това? Не можа ли да изчакаш поне докато свършим настъплението?“ — „А кога ще го свършим?“ — „Не знам кога, но все някога ще го свършим. Няма вечно да настъпваме.“ — „Та можех ли да не ти кажа? Трябваше да ти кажа!“ — „Защо?“ — „А защо трябва да го знам само аз? Защо аз трябва, а ти — не?“ — мислено отговори тя на въображаемия му въпрос, но отговори вече не в разговора с него, а на себе си, защото дори във въображаем разговор не можеше да му отговори така. Можеше само да го помисли.

„Значи, решила си да ме оставиш. И какво ще правиш сега?“ — попита той. Попита я отново гласно в тоя въображаем разговор.

И тя му отговори също гласно, дръзко и дори грубо: „Какво ще правя ли? Ще се омъжа. Законният ми мъж е убит, а сега все едно, че тебе те няма. — И още веднъж повтори: — Ще се омъжа.“

И най-странното е, че не само го каза с предизвикателство в тоя, въображаемия разговор, но и действително сега помисли за това. Помисли сериозно и отчаяно, като за нещо, което изведнъж поставя непреодолима преграда между нея и Синцов, спасяваща не само нея от него, но и него от нея. И след това няколко минути лежа, вече без да гледа през вратата на вагона, със затворени очи.

А когато отново ги отвори и видя как върху самата железопътна линия отново връхлита зеленият край на гората, помисли за себе си, че всичко това не е вярно — всичко, за което току-що бе помислила като за спасение. Нищо такова няма да стане и не е никакво спасение.

„Аз пак ще се надявам вътрешно, че ако тя не се намери, отново ще бъдем заедно с него. Да, ще се надявам. И какво от това? Кого засяга то? Щом веднага след като се изпиша помоля да ме изпратят на друг фронт, в друга армия и бъда отделно от него до края на войната, съвсем на друго място, вече никой не ще има право да иска от мене нещо повече. На каквото си искам, на това мога да се надявам… Щом не съм с него, щом сама се отказвам да бъда с него — другото вече си е моя работа!“

Тя си спомни, че днес биха могли да я убият, а остана жива и не само остана жива, но заедно с Христофоров спаси от смърт други хора. И развълнувана помисли за себе си като за човек, който току-що е направил нещо много хубаво и у когото поради това всичко трябва да бъде хубаво. Иначе ще бъде несправедливо.

И в пълно противоречие с мрачните мисли, които току-що я бяха обзели, безмислено си каза, че, в края на краищата всичко между нея и Синцов ще бъде хубаво. Сега вече не мислеше как и защо ще им бъде хубаво и какво трябва да стане — та отново да им бъде хубаво. Отхвърли всичко това така, сякаш някой изведнъж й бе дал такова право.

Тя лежеше уморена и притихнала, отслабнала от загубената кръв, готова всеки миг да заспи. Отворът в стената на вагона потъмня, санитарят затвори вратата, отиде в ъгъла, приседна и запуши.

А след като санитарят се отдалечи от тях, летецът, който лежеше до Таня, тихо й каза:

— Аз ви помня. Возих ви веднъж.

И Таня си спомни как миналата зима бе летяла с тоя летец на „У-2“, когато трябваше бързо да доставят кръв, лекарства и превързочен материал в един от медико-санитарните батальони, отрязан за няколко дена заедно с цялата дивизия. Не успяваха да си проправят път, можеше само да се лети. Тя предложи да отиде и отлетя с тоя летец.

Но тогава той беше облечен със зимни дрехи, затова не можа да го познае веднага.

— Какво ви е, докторе? — попита летецът.

— Германци нападнаха санитарната кола по пътя — каза Таня. И повече нищо не добави: спеше й се.

— А на мене ми простреляха крака от земята — каза летецът. — Връщах се с един офицер за свръзка. Едвам докарах самолета. Щом кацнах, дотичаха, казват: „Недей гаси мотора, ще вземеш члена на Военния съвет.“ Мене наглед нищо ми няма, седя си, а ботушът ми е пълен с кръв!

Той се премести върху дюшека си по-близо до Таня и тихо добави:

— Убиха командуващия. Членът на Военния съвет отлетя там на мястото, където са го убили. Искаше с мене, а аз не можах.

— Как тъй командуващия? — Таня дори не разбра веднага. — Кой командуващ? — повтори тя, като помисли, че може би е загинал командуващият въздушната армия, за когото — неизвестно дали е вярно или не — разправяха, че сам участвува в бойните полети. „Може той да е загинал?“ — помисли тя. — Кой командуващ?

— Как кой? Серпилин. Кой друг? Пътувал с колата и германците го убили от засада — все така шепнешком каза летецът.