Константин Симонов
Последно лято (26)

Двадесет и шеста глава

Синцов не отлетя за Москва. През нощта Бойко взе друго решение. Спомни си защо Серпилин се бе разделил с Евстигнеев — защото му е роднина — и реши: щом му е роднина, него трябва да прати в Москва на погребението; по-дълго от Синцов е бил адютант, а и по-добре е запознат със семейните въпроси на покойния.

Сутринта, като отиваше при Захаров и видя на пейката край къщата печално седящия Евстигнеев, Синцов помисли, че ще заминат заедно. Но Захаров му обясни защо са решили да изпратят в Москва не него, а Евстигнеев.

— Предай му всичко, което сам трябваше да отнесеш, и го изпрати до самолета. Докато излетят… Като се върнеш, веднага се яви при командуващия. Каза ми, че сам, лично ще определи по-нататъшната ти съдба.

„Сам, лично! Защо сам, лично?“ — помисли Синцов.

— Изпрати ги, докато излетят — повтори Захаров. — А ние с командуващия сме във войските. Такава ни е работата — каза той, сякаш въпреки необходимостта на тая работа изпитваше неловкост пред покойника, че не може да го изпрати до самолета.

Захаров нарече Бойко командуващ с такъв едва доловим, но все пак доловим нюанс в гласа, от който Синцов разбра: назначаването на Бойко е решено.

Така и беше. Още през нощта Батюк и намиращият се в щаба на фронта генерал-лейтенант — представител на Ставката — се обадиха в Москва и изразиха едно и също мнение: за командуващ армията да бъде назначен генерал-лейтенант Бойко и колкото по-скоро, толкова по-добре, като се има предвид, че смяната на командуващия става в разгара на операцията.

Това бе докладвано същата нощ на Сталин и утвърдено от него.

— Ела да ти предам всичко… което сме приготвили за Москва… — каза Синцов, излизайки от къщата, на изправилия се насреща му Евстигнеев.

Покрай тях по външната стълба слезе Захаров, качи се във вилиса и потегли към къщата на Бойко. В същия миг се появи дългата фигура на Бойко. Без да се здрависа със Захаров — сигурно вече се бяха виждали днес — новият командуващ тръгна към своя вилис, който стоеше пред другия, качи се в него и двете коли поеха напред.

Синцов и Евстигнеев мълчаливо гледаха след отдалечаващите се по селската улица коли. Преди месец, като приемаше от Евстигнеев простата адютантска канцелария, макар да не беше ни най-малко виновен, Синцов все пак се чувствуваше неудобно, че заема мястото му. Но сега това място вече не съществуваше. Няма го и човека, при когото бяха служили с Евстигнеев — вече не са му нужни нито помощници, нито адютанти, нито ординарци, изобщо никой не му е нужен.

Лицето на Евстигнеев беше подуто от плач, но главата му работеше нормално, ръцете също; отметна по списъка всичко, каквото трябваше, взе от Синцов куфара, който щеше да отнесе в Москва, и чантата с ордените, които ще носят на възглавнички пред ковчега. Намести куфара в краката си и без да пуска от ръце чантата, седна на задната седалка на вилиса заедно с Гудков, който бе помолил да изпрати тялото на командуващия до самолета. Синцов седна до шофьора. Но когато пристигнаха пред къщата, в която нощуваше Кузмич, той излезе и каза на Синцов да се премести при него. Искаше да го разпита.

Докато пътуваха, Кузмич се бе извърнал назад към Синцов, държеше ръката си, свита като тръба до ухото, и през цялото време учуден поклащаше глава, сякаш изобщо не можеше да се съгласи с това, как бе станало всичко. После сърдито каза:

— Мамичката й на тая война… Какво ли не измисля, за да отнеме живота на човека, главата ни не може да го побере! На някой като мене, дето вече му е изпята песента, все нищо му няма, никакъв дявол не иска да го вземе. Оня ден бях в дивизията, вече втори път тая седмица, и пак налових цял взвод пленници. Заповядах им да се строят, а някакъв техен мръсник насочи иззад храстите автомата си към мене, генерала. На три метра беше — щеше да ме направи на решето! И тъкмо тогава, моля ти се, автоматът му засече — дефектен патрон. После, като го застреляха, заповядах да видят. Точно така. Дефектен! И заради тоя патрон още съм жив. А тук човекът е в разцвета на силите си — и ето на — от пет версти го улучват с парче снаряд! Нима е справедливо? — попита Кузмич с толкова силно съчувствие към Серпилин, сякаш някъде в душата си претегляше кой от двамата би било по-справедливо да загине.

Когато пристигнаха в щаба на тила и качиха ковчега в автобуса, Кузмич влезе вътре и махна с ръка на Синцов и Евстигнеев да го последват. Седна отстрани на подвижната седалка, която обикновено в тоя щабен автобус служеше за легло, свали от главата си фуражката и като я държеше, отпусна ръце между коленете и с ниско наведена глава стоя така през целия път до Могильов.

Синцов седеше до него. Когато навеждаше очи, пред тях беше покритият с червен плат ковчег. В щаба на тила, в къщата, той беше отворен, но преди да го изнесат, сложиха капака и го приковаха с пирони откъм краката и главата. Не ги зачукваха докрай — в Москва щяха пак да го отварят.

Когато гледаше към пътя, можеше да си спомни къде и какво е станало по него през тия дни. Къде германците бяха стреляли от гората, къде срещнаха колона пленници, къде се забавиха по задръстения обиколен път. И къде спряха и разговаряха с регулировчика, къде и на кого Серпилин се скара, на кого благодари и къде по негова заповед в адютантския бележник бяха записани напомняния за награждаване с ордени. И къде Серпилин каза за един човек, който не му бе харесал, че такива ги бива за ревизори, а ако го накараш да свърши някаква работа, нищо няма да излезе! Всеки ден след превземането на Могильов се качваха в колата и отиваха по тоя път все по-далече и по-далече на запад…

„А сега се връщаме с краката напред“ — горчиво помисли Синцов, вдигна глава и се загледа през прозореца на автобуса.

Прозорецът е висок и ако гледаш, както си седнал, през него не се вижда пътят, а само гора и небе…

Но така или иначе не можеш да избягаш от себе си, не можеш да изхвърлиш от главата си казаното от Таня. И макар че Серпилин загина, в главата ти напират мисли за собствения живот, в който едно възкръсна, а другото не иска да умира и не се знае как ще бъде занапред…

Летището в Могильов бе вече оправено след неотдавнашните ни бомбардировки. Бяха трамбовали дупките от бомбите, а останките от изгорелите германски самолети бяха отмъкнати настрана. Плоскостите и корпусите им стърчаха извън летателното поле.

В Могильов на база бяха илове; автобусът се приближаваше до спрелия в края на полето дъглас под рева на излитащите щурмови самолети.

Синцов помисли, че съвсем скоро настъплението ще принуди щурмовите самолети да се преместят някъде по на запад. Разстоянието до целите става все по-голямо.

При дъгласа възникна оная неизбежна суетня, която настава при товарене на предмети с непредвидени размери. Отначало смятаха, че ще мине така, а после се оказа, че трябва да го извъртят иначе. След това започнаха да вадят от автобуса временните подпори, с които бе закрепен ковчегът за из пътя. Решиха да ги сложат и в самолета. Още повече, че летците обещаваха клатушкане: синоптиците са предупредили за буреносен фронт между Смоленск и Москва.

Суетнята не спадаше нито към миналото, нито към бъдещето. В миналото беше животът, в бъдещето — погребението. А всичко това бе преход от едното към другото.

За да не се обръщат постоянно към него: „Разрешете да мина, другарю генерал!“, Кузмич се дръпна встрани и крачеше напред-назад, все така навел глава и с фуражка в ръце, както бе пътувал в автобуса.

Той се отнасяше достатъчно просто към смъртта — чуждата или своята — а и не смяташе, че може да се отнася някак другояче към нея. Шегуваше се, че смъртта е военно нещо, всичко става по устав: бил си жив, дошло е време — и си умрял. Но колкото и да се шегува над смъртта, дълбоко в себе си човек не може да се примири с нея.

Серпилин беше скъп на Кузмич и с това, че тогава, в Сталинград, се бе застъпил за него, не позволи да го пратят в болница преди края на сражението, и с това, че после се съгласи да го вземе за свой заместник, не се изплаши от преклонната му възраст. Той не изпитваше към Серпилин жалката благодарност на хората, които знаят, че не са на мястото си, но поради душевна слабост са готови да обичат оня, който ги търпи. Според собствените му възгледи заместник-командуващият беше човек, винаги готов да замине навсякъде, където трябва, и да прави всичко, каквото трябва. Затова смяташе, че е на мястото си и се радваше, че не е излъгал вярата на Серпилин — старият кон няма да изкриви браздата.

Но сега тоя вярващ в него човек го няма. А беше тежко да доказва отново на друг, на Бойко, онова, което веднъж вече е доказано. И тая тежест на сърцето напомняше за възрастта и старите рани. Отлитайки за Москва, той разбираше, че в разгара на операцията все пак откъсват от фронта оня, за когото мислят, че върши най-малко работа — нямаше защо да крие това от себе си. А колко работа вършиш, зависи не само от твоята готовност, но и от ония, които решават каква работа да ти възложат и каква не, какво ще можеш и какво няма да можеш.

След като закрепиха ковчега в самолета, Евстигнеев остана вътре, а Синцов скочи на земята. Командирът на екипажа тръгна към Кузмич да докладва.

— Другарю генерал-лейтенант, готови сме за излитане.

Кузмич се обърна и изпитателно го погледна в лицето.

— Недоволен ли си, че ще летиш с нас?

— Защо да съм недоволен, другарю генерал-лейтенант? Изпълняваме дадената заповед.

— Нищо, че я изпълнявате. Знам, не ги обичате тия неща. Не се бой — ще стигнем.

И като каза това, спомни си как се бяха запознали със Серпилин, когато през януари четиридесет и трета летяха от Москва за Сталинград. Пак с дъглас и пак заедно, само че и двамата живи.

Край стълбичката стоеше Синцов.

— Сбогом — каза Кузмич и вече сложил крак върху първото стъпало, се обърна. — Какво ще правиш сега?

— Ако ми разрешат, ще отида в строя.

Кузмич погледна Синцов, като мислеше било за него, било за самия себе си, кимна и се качи в самолета.

Бордовият механик издърпа след него алуминиевата стълбичка и затвори отвътре люка. Въздушните струи от витлата притиснаха тревата и я подгониха назад така, сякаш ей сега ще я изскубнат от земята.

Дъгласът се понесе по края на летателното поле, вдигна се във въздуха и полетя покрай Днепър на север.

Синцов извади часовника си и пресметна: щом Бойко и Захаров заминаха във войските в осем часа, едва ли ще се върнат преди петнадесет часа, а сега е десет и тридесет. Имаше време да се отбие в санитарния отдел, поне да остави писъмце на Таня. Няма големи надежди, че посред бял ден ще бъде там.

— Тръгваме ли?

— Тръгваме.

Гудков гледаше подир самолета и недоволен се обърна, сякаш още виждаше нещо там, в небето, а му попречиха.

— Как е ръката? Не се ли раздруса?

— В автобуса я закачих малко в седалката, иначе нищо й няма. Като обработваше раната, военният лекар каза: „Нервите не са засегнати, а костите ще зарастнат. Пак ще държиш кормилото.“

Синцов тръгна към колата, но Гудков го спря: искаше да го помоли нещо, докато са насаме…

— Командирът, на автобатальона ми съчувствува, обеща да ме остави при себе си. „Стига само — казва — медицината да не те засили нанякъде. За това вече сам ще се погрижиш!“ А как мога да се погрижа? Не може ли да кажете в санитарната част на щаба да ми разрешат да ходя на превръзки при тях? А през това време ще се настаня в нашия автобатальон, в ремонтната работилница. Макар и с една ръка, ще си намеря работа.

Не можеше да има съмнение, че Гудков ще си намери работа. Той не умее да стои без работа. Не се знае само какво ще отговорят в санитарната част на щаба. Гудков все още мисли, че си адютант на командуващия. А ти вече не си!

— Ще поприказвам — обеща Синцов. — Може и да стане нещо.

И автобусът, и вилисът на Кузмич бяха заминали, а вторият вилис стоеше на мястото си, чакаше.

Преди да тръгнат на път, Синцов извади кутия „Беломор“ и протегна ръка към Гудков и Сергей, шофьора на свързочниците, който вчера при гибелта на Серпилин бе сменил Гудков и още продължаваше да кара тоя вилис.

— По обратния път ще се отбием до санитарния отдел. Искам да оставя на жена си няколко реда — каза Синцов, като запушиха.

— Абе ясно, иначе ще се тревожи за вас — съчувствено каза Гудков, макар че самият Синцов най-малко мислеше тъкмо за това. В санитарния отдел знаят подробности за смъртта на командуващия — че е загинал само той, а всички останали са здрави.

— Ама и на мене хич не ми върви. Едно след друго… — като смукна няколко пъти подред от цигарата, горчиво каза за себе си Гудков.

— Какво можехте да направите?

— Нищо не можех, а все пак си мисля: не се сетих как да постъпя! Малко да бях натиснал газта — и парчето нямаше да ни настигне. Ходя като виновен.

И като гледаше печалното лице на Гудков, Синцов си помисли: „Не е виновен, но кой знае дали някой от щаба ще иска да пътува с него след всичко това. Никой няма да си признае на глас, че вярва в такова суеверие, но твърде възможно е да не искат да пътуват.“

— Какво, тръгваме ли?

Гудков неловко се качи на задната седалка — не беше свикнал да бъде пътник. Синцов седна отпред. Постояха малко, като гледаха излитащите илове, които пресякоха пътя им, и потеглиха.

 

 

Същата сутрин, когато Синцов пътуваше към летището, Зинаида не изпращаше ранените, както предния ден, а седеше в санитарния отдел и по заповед на своя началник Росляков подготвяше данни за Военния съвет на армията.

Армията отиваше все по-далече, по-напред от гарата за снабдяване и макар че ранените не бяха чак толкова много, възникваха затруднения със санитарните влакове поради все по-засилващия се поток от товари. Трябваше да решат какво ще правят по-нататък: дали да сформират допълнително собствена санитарна колона от трофейните германски камиони и с нея да откарват част от ранените не на гарата за снабдяване, а по-дълбоко в тила, направо в сортировъчните болници?

Още сутринта Росляков бе отишъл да докаже с факти, че такава колона може да се сформира. Вместо Зинаида на гарата изпрати друг лекар, а нея остави да сумира фактите за бавенето на санитарните влакове.

Докато Росляков още не беше заминал, тя го помоли да й помогне да я свържат със Синцов — искаше да му каже за Таня. Росляков я свърза с оперативния дежурен и веднага скочи в колата и замина. Вече без него, като чу от дежурния, че Синцов го няма — отишъл е да изпрати тялото на командуващия — Зинаида помоли да предадат на Синцов, като се върне, че жена му е ранена, евакуирана и е оставила писмо за него.

— Ще бъде предадено — обеща оперативният дежурен и затвори телефона.

Зинаида каза на оперативния дежурен, че Таня е ранена, не само за да съобщят това на Синцов, но и там, в щаба, също да знаят, че жена му е ранена. Това известие щеше да увеличи възможностите му да се измъкне и да дойде. А трябваше да дойде. Като се върна от гарата, Зинаида все пак прочете писмото на Таня.

Първия път, когато Таня й пъхна в ръцете това писмо, Зинаида го държа у себе си едно денонощие и го върна. А сега го бе прочела. И не съжаляваше за това.

„Ако ще с юмруци да се нахвърли отгоре ми — мислеше Зинаида за Синцов, — пак ще му кажа, че съм го прочела! Залепих го отново така, че да не забележи, но въпреки това ще му кажа! Защото иначе не мога да му обясня, че непременно трябва да задържи Таня, макар да си е заминала.“

Струваше й се, че може да го научи как да направи това. Макар в действителност изобщо да не знаеше какво трябва да говори на Синцов, защото не знаеше най-важното — как самият той ще се отнесе към факта, че жена му, която смятаха за загинала, може да е жива. Ами ако я обича повече от Таня? И продължава да я обича?

Досега в очите на Зинаида — жена с несполучил семеен живот — Таня беше щастлива въпреки всичките й беди. И понеже се оказа, че и Таня е нещастна, Зинаида сега още повече я обичаше и искаше да й помогне. Сама не знаеше как да й помогне, но като човек със силен характер смяташе, че всичко това трябва да стане само по себе си, защото е правилно.

Когато Синцов влезе в къщата, където Зинаида седеше на масата и пишеше някакъв документ, тя вдигна очи към него, учудена, че се е появил толкова бързо.

— Здравей. Съобщиха ли ти вече? — Тя стана да посрещне Синцов.

— Какво да ми съобщят? Нищо не са ми съобщавали. Ходих до летището, изпратих го, ще го погребват в Москва. На връщане се отбих… Сигурно знаеш какво стана?

— Знам — каза Зинаида и си помисли: „Аз знам, а ти не знаеш.“ — Сядай. — И без още да е решила откъде да започне за Таня, за да спечели време, попита: — С него ли беше, когато стана това?

— С него.

— И нищо ти няма?

— Нищо. Само него… И ръката на шофьора.

— Така чухме и ние.

— Така е.

Зинаида не го разпитваше повече, мълчеше и той беше доволен от това.

— Таня няма ли я?

Синцов разбираше, че Таня можеше да е тук през деня само случайно, но все пак попита.

— Няма я.

— Ще й напиша писъмце и ще ти го оставя.

Синцов посегна към полевата чанта.

— Чакай — спря го Зинаида. — Вчера я раниха. Няма опасност. Раната не е тежка, дори може да се смята, че е лека.

Той тъпо я погледна, сякаш още не можеше да разбере какво му е казала. После попита:

— Къде е?

— Откараха я в тила. Лично аз я качих вчера на влака. Търсих те сутринта, обадих се на дежурния. Като влезе, помислих, че ти е казал…

— Къде? — попита Синцов, без да отговори на дреболиите: обаждала се, предали му, не му предали…

— В гърба — каза Зинаида. — Парче от граната, не е голямо. Вътре не е засегнато нищо, нито бъбреците, нито плеврата. Влязло е отзад, отдолу, и е заседнало под реброто. Чувствуваше се добре, като я качих на влака, няма висока температура. Много щастливо, може да се каже, леко раняване — още веднъж повтори тя.

— Щом е леко, защо не са я оставили да я лекуват в армията? Защо в тила?

Зинаида сви рамене.

— Какво, да не мислиш, че те лъжа? Наистина е леко. Смята се за средно, защото е на такова опасно място. А всъщност е леко.

— Защо тогава не са я оставили? — отново попита Синцов.

— Така стана. — Зинаида помълча малко и добави: — Самата тя не поиска.

Да отговори така, беше най-трудното — зад тоя отговор се криеше всичко, което й предстоеше да разкаже, а той — да научи.

Но лицето на Синцов остана спокойно. Той бе чул тъкмо онова, което очакваше да чуе.

— По кое време вчера са я ранили?

— Към два часа. — Зинаида разказа всичко, което знаеше. — Нашият генерал нареди да напишат предложение за награда „Червено знаме“!

Но Синцов — това се виждаше по лицето му — не обърна внимание на думите й за ордена. Мислеше за друго: значи, преди да я ранят, не са минали дори шест часа от мига, когато там, на Березина, му бе казала за Маша и за това, че повече не бива да бъдат заедно. Всичко в един ден!

— Главата ми не може да го побере — гласно каза той.

И наистина не можеше. Много пъти през живота си се бе страхувал за нея, а нито вчера, нито днес, след смъртта на Серпилин, просто наум не му идваше, че и с нея може да се случи нещо.

— Тя ми остави писмо за тебе — най-после се реши Зинаида. — Написа го по-рано, още преди настъплението, но го носеше все у себе си. А като се сбогувахме, даде ми го за тебе… Остани да го прочетеш, ей сега се връщам. Трябва да изляза.

Нищо не трябваше, а просто излезе, защото не искаше и се страхуваше да гледа лицето му, когато ще чете това писмо.

Синцов държеше в ръце писмото и почти със сигурност знаеше какво има в него. Само дето го е написала, преди да му каже. „Носеше го у себе си…“ Страхувала се е да не я убият, така ли?

Той погледна саморъчно направения, омачкан пожълтял от лепилото плик с нейното писмо и вече искаше да го отвори, да извади писмото, но се спря, поразен от мисълта, че биха могли да я убият. Докато приказваше със Зинаида, все си мислеше за Таня — как е ранена, „не е тежко, леко е, малко парче е влязло, заседнало е…“ — а сега си представи, че биха могли да я убият! И щяха да му предадат писмото от нея — вече не от живата, а от убитата.

Дали е останала тук, или не е, в коя болница ще попадне, кога ще изпрати оттам номера на полевата си поща, написала ли е в писмото нещо повече от онова, което вече му бе казала — всички тия неща са нищо в сравнение с това, че биха могли да я убият!

Готов на всичко, щом е жива, той скъса претъпкания с листа плик, откъсна ъгълчето на един от тях, което се бе залепило за плика, и започна да чете.

„Ваня, виновна съм пред тебе: жена ти може би е жива, а аз вчера цяла нощ не се реших да ти кажа това…“ — така направо започваше писмото й. По-нататък тя пишеше подробности: как точно е научила всичко от Каширин, обясняваше, че Каширин работи в щаба на партизанското движение на техния фронт и ако иска, Синцов може сам да се обади там и да приказва с него. Сякаш няма да повярва на думите й и ще започне да проверява чрез Каширин или някой друг!

Всичко това се бе побрало на първото, изписано от двете страни листче, а на второто започваха обясненията защо сега двамата не бива да бъдат заедно.

„Ти сам трябва да разбираш — пишеше Таня, — че повече не мога да остана с тебе, след като сама ти съобщих, че жена ти е загинала и ти се събра с мене като свободен човек. А сега излиза, че съм те излъгала. Разбира се, не съм го искала, но щом стана така, вече не мога да съм с тебе, нямам право. След като настъпи затишие, веднага ще помоля да ме прехвърлят на друг фронт, ще обясня, че твоята жена е жива, и ще го направят за мене.“

Никъде в писмото не наричаше Маша по име, а навсякъде пишеше за нея „твоята жена“, сякаш искаше да подчертае, че вече се е лишила от правото да се нарича негова жена.

Пишеше така, сякаш всичко вече е решено. Зачеркваше се напълно от живота му, сякаш изобщо не допускаше, че е възможно и друго: че той не ще поиска да я остави и да се върне при своята жена, дори ако тя се намери.

Решила бе всичко сама. На него оставаше само съгласието да не се връща към този въпрос.

В края на писмото пишеше тъкмо така:

„Много съм виновна пред тебе и нямам право да моля за нищо. Но все пак те моля: откажи се от мене и ме забрави. Иначе само ще се измъчваме…“

По-нататък следваше още някаква дума, както изглежда, „напразно“ — и подпис.

Това ъгълче се бе залепило за плика и беше откъснато.

Но какво да прави, след като обича тъкмо тая жена — отчаяна, предана, обзета от страшната за него сега решимост да поеме всичко върху себе си, тъкмо нея, която е способна на всичко това, а не някоя друга, способна на нещо друго! Ето къде е безизходицата! Тя го напуска, защото е неспособна да постъпи другояче. Но тъкмо затова пък той не може я остави — защото е неспособна да постъпи другояче!

„Излиза, че възкръсването на мъртвите не винаги носи щастие — страшно е дори да се помисли, но е така!“

Дай боже Маша наистина да е жива. Невъзможно и подло е да мислиш иначе! Но как да постъпиш! Защо трябва да се лишиш от човека, без когото вече не можеш да живееш? Защо тоя човек трябва да се лиши от тебе? Защо новината, че още един човек е жив, трябва непременно да убие двама ви? Защо е решила така? Защо, дори без да пита, е поела всичко върху себе си? — със злоба помисли той за Таня.

— Прочете ли го? Виждаш ли какво е намислила? — Зинаида се канеше да каже съвсем друго, но като влезе и видя лицето му, обърка се и каза това.

— Какво е намислила? — повтори въпроса й Синцов с все същия странен, неподвижен израз на лицето, който бе изплашил Зинаида.

— Намислила е да те остави — каза Зинаида. — Аз го прочетох! Разлепих го и го залепих! Да не би да е полудяла? Сякаш любов като вашата се среща под път и над път? Съжалявам, че не знаех по-рано. Не бих й позволила да остави това писмо!

Синцов мълчеше. Не му се искаше да обяснява на Зинаида, че предварително е знаел от Таня най-важното, заради което бе написано писмото.

— Щях да я измъкна от вагона, тука щях да я оставя, нямаше да я пусна! — беснееше Зинаида. — Всичко ще й напиша веднага щом получа от нея номера на пощата. А ти си глупак, ако я пуснеш! Каквото и да говори, каквото и да пише, все едно…

— Да оставим това — каза Синцов и стана.

— Ти трябва да настояваш, докато е още в болницата, докато не са я прехвърлили някъде! Върви при началника на медицинската служба, и аз ще ида при него! Ще предупредя да не я пускат… Не ми се сърди, че го прочетох! — изведнъж избухна Зинаида.

— Какво като си го прочела — равнодушно каза Синцов.

И тя разбра: той не й се сърди, а просто сега не може да разговаря с нея. Тя му приказва, а той не чува или все едно, че не чува. Защото с него сега става нещо недостъпно за нея. И миг преди това, уверена, че ще помогне и на него, и на Таня, ще обясни и на двамата как трябва да бъде всичко, тя изведнъж разбра: никой нищо вече не може да им обясни, само те могат да си помогнат или да си попречат.

— Ще тръгвам — каза Синцов.

— Щом ми пише, веднага ще ти съобщя адреса й. Дори да ми забрани, пак ще ти го съобщя.

— Така и направи. Тъкмо за това исках да те помоля.

Синцов разкопча джоба на рубашката си, пъхна там писмото на Таня, стисна ръка на Зинаида — нито силно, нито слабо, както обикновено — и я погледна в очите също обикновено, сякаш нищо не бе станало. Излезе навън и си замина.

Зинаида още чуваше от външната стълба как с равен, обикновен глас той каза на шофьора:

— А сега в къщи…

— Как е жена ви, другарю майор, наред ли е всичко? — попита Гудков, когато вилисът потегли.

— Не съвсем — каза Синцов. — Вчера са я ранили. — И обясни, че раната не е тежка, могло е да бъде и по-лошо.

— Тогава трябва да смятаме, че й е провървяло. — След вчерашното за Гудков всичко друго изглеждаше леко.

— Да, трябва да смятаме, че й е провървяло.

Синцов се хвана за вратата на вилиса, отпусна се назад върху седалката и затвори очи. Престори се, че спи. Не искаше да приказва нищо повече.

Има мисли, които ти се иска по-бързо да изгориш, като някакъв секретен документ. Да не остане и следа от тях. Тъкмо такива бяха сега неговите мисли за станалото с него и с Таня, защото тия мисли бяха свързани с живота на друг човек, на предишната му жена, и не можеше да мисли отделно за едното и за другото, трябваше да мисли за всичко заедно. Ако жена му се окаже жива, това значи, че Таня не бива да съществува. Той разбираше, че има логика, според която, ако Маша се окаже жива, това ще заличи всичко, което е било с него след нея. Но нали всичко това — заличеното — бе съществувало. Съществувало е и вече няма къде да го денеш!

Той можеше да си представи, че предишната му жена е жива. Но че поради това Таня вече не бива да съществува — не можеше.

„Какво ли ще бъде, ако наистина отново я видя?“ — помисли той. И опита реално да си представи, че вижда бившата си жена след края на войната. Тя стои пред него, а той пред нея, и те — и двамата живи — се гледат…

Не, сега той не можеше да мисли за нея като за жена, която иска отново да види, за да бъде с нея. Във всеки случай сега това не се побираше в съзнанието му.

„Ами ако изведнъж, след като я видя, в мене нещо се промени, стане друго, предишното?“ — помисли той не с надежда, а със страх, защото за него настоящето оставаше по-силно от миналото. И насилието над себе си, на което се бе решила Таня, беше насилие и над него.

Той вече отдавна бе отворил очи и без да вижда нищо, гледаше право пред себе си в предното стъкло. Пътуваше и мълчеше като убит.

Спряха пред къщата, обитавана по-рано от Серпилин, в която сега не живееше никой. Само автоматчикът все още крачеше напред-назад. Кой знае защо, комендантът на щаба не беше махнал тоя пост.

По прашната селска улица мина вилис и спря пред къщата на Бойко. Бойко влезе вътре, като преди това изтръска на външната стълба покритото си с прах наметало.

Помнейки, че му заповядаха да се яви при Бойко веднага щом се върне, Синцов се представи на адютанта.

— Не знам, току-що пристигна…

Адютантът сви рамене. Струваше му се, че сега не му е времето да докладва, но щом Бойко е заповядал, беше опасно да се разсъждава.

Адютантът влезе вътре и след малко повика Синцов. Бойко стоеше с целия си ръст зад голямата маса с разгъната върху нея карта. Току-що бе пристигнал, но вече бе успял да разгъне картата.

Синцов доложи в колко часа и колко минути е излетял самолетът. Бойко кимна и каза, че самолетът е кацнал в Москва, вече са съобщили. После попита Синцов дали е свършил всички работи, които биха могли да му останат като на адютант, и дали е предал където трябва всички вещи на командуващия.

Синцов отговори, че е предал всичко. Оперативните документи — в оперативния отдел, а всичко останало — както е заповядал Захаров. Но в бележника му има няколко неща, вписани вчера по заповед на Серпилин. Две относно забелязани недостатъци и три за награждавания.

— У вас ли са? Покажете ги.

Синцов извади бележника и го сложи пред Бойко.

Бойко погледна, задраска с червен молив едната забележка — или не беше съгласен с нея, или тя вече бе отпаднала след днешната му обиколка. Срещу втората забележка постави кръстче и още три кръстчета срещу записаните за награждаване. Всичко това, без да сяда. Изобщо той имаше навик — щом е за малко — да приема подчинените прав. Може би смяташе, че така става по-бързо. Когато хората са прави, говорят по-малко излишни неща.

Като постави своите кръстчета, Бойко откъсна листчето, взе го, изправи се и погледна Синцов.

— Сега за вас. Командуващият имаше предвид да ви изпрати на строева работа. Преди три дена ми каза това. Смятам за свой дълг да изпълня волята му, ако не сте променили намеренията си.

— Съвсем не, не съм ги променил — каза Синцов, изпитвайки уважение към Бойко и за това, че продължаваше да нарича Серпилин командуващ, и за начина, по който се изрази за неговата воля и своя дълг.

— При първите ваканции ще ви изпратим за заместник-командир на стрелкови полк или за началник-щаб — каза Бойко. — А дотогава ще бъдете в оперативния отдел.

Като затваряше вратата след себе си, Синцов успя да чуе как Бойко заповядва да го свържат по телефона с оперативния отдел.

„Сигурно ще каже за мене“ — помисли Синцов.

Но, както се разбра, Бойко вече бе казал за него. След пет минути заместник-началникът на оперативния отдел Прокудин посрещна Синцов с въпроса:

— Беше ли при новия командуващ?

— Бях. Прати ме тук.

— Нашият Перевозчиков го помоли и той още тая сутрин, преди да замине във войските, обеща да те върне. Наистина, каза, че е временно… — Прокудин въпросително погледна Синцов.

Но Синцов не започна да обяснява защо е временно. Такива неща не се обясняват предварително. Временно или не, сега за сега ще работи тук.

Той се приближи до картата, на която Прокудин току-що бе нанесъл последната обстановка.

Придвижването почти по целия фронт на армията беше значително, не по-малко от вчерашното. Но иззад разграничителната линия със съседа, през тила на Кирпичников минаваше синя стрелка — с пунктир.

— А това какво е? — попита Синцов.

— Останките от оная групировка, която вдигна шум тая нощ. През нощта и сутринта с помощта на фронтовите си резерви съседът я атакува, но не можа да я унищожи напълно. И я изтика към нас. Били са над три хиляди, сега смятаме, че са хиляда и петстотин или две хиляди… Ще обядваш ли?

— Още не ми се яде.

— А аз, за да заспя след вчерашното, гаврътнах цяла чаша водка… — каза Прокудин. — Значи, няма да обядваш?

— Защо се тревожиш за мене? — попита Синцов.

Съвместните пътувания с Прокудин отдавна бяха създали между тях другарски отношения.

— Има заповед да изпратим Саватеев да се запознае с обстановката — Прокудин кимна към синята стрелка, — а той е някъде на път, още не се е върнал. Затова те питам — мислех, че ще хапнеш и ще тръгнеш. Разбира се, ако си се съвзел… По начало не смятахме да те закачаме днес, мислехме да те включим в работа утре сутринта…

— Защо утре? Щом трябва, тръгвам веднага — каза Синцов, като си помисли, че няма да остане дълго тук, в оперативния отдел. Докато продължават боевете, ваканции има почти всеки ден, а Бойко не хвърля думите си на вятъра. След всичко, което се стовари на главата му, трябва все пак да се изпълни поне това му желание — да отиде в строя…