Константин Симонов
Последно лято (25)

Двадесет и пета глава

Излезе така, че тоя ден от начало до край Захаров трябваше да прави всичко, което в такива случаи се полага на душеприказчика.

А така и трябваше да стане. Всички тия посмъртни главоболия бяха за Захаров само естествено продължение на грижите за живия Серпилин, които той приемаше като неделима част от своя служебен дълг.

Взаимоотношенията между командуващия армията и члена на Военния съвет все пак са човешки, а не само служебен въпрос, въпреки че правата и задълженията на всеки от тях са безпрекословно записани в разпоредбите, утвърдени на най-високо място. Обикновено става нужда тия отношения да се изясняват, когато се развиват лошо или неправилно. Когато се развиват добре, не става нужда. По време на войната Серпилин и Захаров нито веднъж не се бяха обяснявали на тема: кой си ти за мене и кой съм аз за тебе? Но ако някой би попитал самия Серпилин: „Ако ти се случи нещо, кого си избираш за душеприказчик?“ — той сигурно щеше да избере Захаров, макар че приживе такива въпроси се задават рядко, а след смъртта е късно да се задават. И щеше да го избере не заради длъжността, а заради близостта до себе си, макар че между длъжността и близостта в дадения случай нямаше противоречие, напротив, имаше връзка.

Серпилин още от гражданската война бе свикнал да счита, че най-близкият му човек в службата е оня, когото той мислено нарича свой комисар. Така беше през гражданската война с Василий Яковлевич Толстиков, който загина край Царицин, така стана в началото на тая война с Шмаков. Така беше и през последната година и половина със Захаров.

А когато през дългата военна служба се случваше оня, който се окаже до него на тая длъжност, да не отговаря на разбиранията му за думата „комисар“, тогава, разбира се, близост нямаше и не можеше да има, па макар само за това, защото човекът, на когото думата „комисар“ отива като на свинче звънче, не е политработник, а нещастие за работата.

Едно време, в началото, още през гражданската война, и собствената съдба на Серпилин можеше да вземе друга насока. Бойният му път мина през оня невидим разклон, където с първоначалното си образование на военен фелдшер и партиен стаж — от пролетта на седемнадесета година — можеше по воля на съдбата, а по-точно по воля на партията, да поеме не строево, а комисарско поприще.

След като си служил четвърт век в строя, вече е трудно да се видиш в някаква друга роля, но вътрешно Серпилин смяташе, че познава добре комисарската работа, разбира я като човек, който сам би се справил с нея, ако бе станало иначе. И, както изглежда, това също имаше значение във взаимната им близост със Захаров.

Захаров не си спомняше да са разговаряли тъкмо на тая тема, но през цялата им съвместна служба твърдо знаеше за себе си и за Серпилин: не само ти разбираш, работата му, но и той разбира твоята, не само ти му вярваш като на самия себе си, но и той ти вярва.

Всеки, който е преживявал тежка за себе си загуба сред неизбежността на продължаващите служебни задължения, знае, че бездействието е още по-тежко.

Отначало, през първите часове, ти се струва, че нямаш сили да я понесеш, когато ту едно, ту друго те откъсва от мисълта за току-що отишлия си човек. Струва ти се, че главата и сърцето ще се пръснат от тая несъвместимост на изключителното с всекидневното — на това, което е станало, с онова, което въпреки станалото, пак си длъжен да вършиш. И чак по-късно, след време, разбираш, че всичко е наопаки: тъкмо грижите и разпорежданията, които си давал, документите, които си подписвал, разговорите с хората за съвсем други неща са ти помогнали да понесеш първия напор на мъката…

А Захаров имаше премного работа, защото операцията продължаваше и армията трябваше да довърши започнатото: колкото може по-плътно да притисне от всички страни обкръжената източно от Минск многохилядна германска групировка, като не й позволи да се засили, да набере скорост и да изскочи от пръстена.

Цяла вечер до късно през нощта това изискваше все нови усилия, разпореждания, заповеди, повиквания на хора, телефонни разговори, шифровани телеграми, донесения, отговори на запитванията отгоре и на въпросите отдолу, разговори със заместник-командирите на корпусите и дивизиите по политическата част и с работниците от седмия отдел, които носеха все нови германски документи.

Захаров се занимаваше с всичко това и през други дни. Но днес му беше по-трудно от всякога, защото освен всичките работи, които така или иначе продължаваха — независимо дали Серпилин е жив или мъртъв — изникнаха и други, свързани тъкмо с това, че Серпилин вече го нямаше.

Трябваше не само устно, но и писмено да доложи пред фронта за станалото — фронтът искаше това от него, а на свой ред Ставката го искаше от фронта, защото гибелта на командуващия армията в разгара на победоносно завършващата операция е изключително събитие.

Трябваше да прочете заключението на главния хирург, преди да е заминало нататък, да повика лично него и началника на медицинската служба на армията, да разпореди как и къде да се откара тялото на Серпилин. Да се обади за ковчега, който вече сковаваха там, в тила, и за временния паметник, който веднага трябва да се постави, независимо къде ще решат да погребат Серпилин, и за реда на погребението в зависимост от това, къде ще бъде.

Армията е като човек — без глава не може да живее. Лекарите, които потвърдиха смъртта на Серпилин, още стояха там, до операционната маса в медико-санитарния батальон, а Бойко, който временно бе поел командуването на армията, вече подписваше разпорежданията и заповедите не като началник-щаб, а като изпълняващ длъжността командуващ армия. Днес още не, но утре от горе до долу в цялата армия така или иначе ще стане известно за гибелта на предишния командуващ, и трябваше да се помисли как и в каква форма да бъде съобщено това.

А за погребението до късно вечерта нямаше никакво решение. И макар че не биваше да се разтакат по време на боевете, днес е загинал, утре трябва да се простят и да продължат да воюват — разбираха го всички, не по-лошо от другите го разбираше и Захаров — все пак в армията им за пръв път загиваше командуващ и възникнаха различни мнения: как и къде да го погребат?

Самият Захаров знаеше от Серпилин за първия му бой в Могильов и смяташе, че трябва да го погребат в Могильов. Или в покрайнините, където на времето се е отбранявал като командир на полк, или в центъра, на стръмния бряг на Днепър — също хубаво място.

За всичко това Захаров бе споменал още през деня, когато позвъни за случилото се на Лвов. Лвов не възрази, но поиска да се изложи в писмена форма.

Батюк, който сам се обади малко по-късно и разпита Захаров за подробностите около гибелта, беше на друго мнение. Каза, че трябва да направят предложение Серпилин да бъде погребан в Минск, тъй като под негово командуване армията е изиграла голяма роля не само в Могильовската, а и в цялата Белоруска операция. В оперативните сводки вече се казва, че Минск е свободен — тъкмо там трябва да го погребат! Ако беше воювал по-лошо, ако беше позволил на германците да се отскубнат от него, сега цялата тая групировка трябваше да бъде доунищожена в Минск!

В думите на Батюк се долавяше желание да подчертае: стана така, че други превзеха Минск, но и нашият фронт играе такава роля, че загиналият в тая операция командуващ армия има право да бъде погребан с почести в столицата на Белорусия.

И макар че преди това на Захаров не бе му хрумвало да погребат Серпилин в Минск, сега тая мисъл му се стори справедлива и за Серпилин, и за армията, и за фронта.

— Ще докладвам в Ставката — каза Батюк. — Ще се свържа по високочестотната уредба и с белорусите. Повече от сигурен съм, че ще ни подкрепят.

Оказа се, че Бойко има собствено мнение. И както често ставаше с него, не само собствено, но и неочаквано за другите.

— Трябва през Москва, чрез щаба на тила, да съобщим на близките му. Да попитаме те какво мислят. Все пак той има жив баща, издържа и внучката си. Където и да го погребем, трябва да пратим самолет за близките, поне за бащата.

Захаров се съгласи с Бойко и се нагърби сам с тая работа: обади се на командуващия въздушната армия и попита дали ще успее утре сутринта да отдели един дъглас и да го прати в Рязан за бащата на Серпилин, та да го докарат там, където ще бъде погребението на сина му, да речем, в Могильов. Командуващият въздушната армия обеща самолет и започна да разпитва за подробностите — как е загинал Серпилин? Трябваше да разказва и на него.

До късно вечерта не знаеха къде все пак ще бъде погребан Серпилин. Вече в единадесет часа се обади Лвов и изведнъж попита как смята Захаров да постъпи с личното имущество, личните документи и може би с кореспонденцията на Серпилин, как се оформя всичко това. Захаров отговори, че по-късно ще се залови сам с всичко, а утре сутринта ще докладва. Очакваше, че ще последват възражения, но Лвов не възрази, каза: „Ще чакам.“

Тогава Захаров го попита: има ли нещо ново за погребението?

— Изпратих шифрована телеграма на другаря Сталин. Съобщих и двете ни предложения: Минск и Могильов. Още нямам отговор. Ако смятате, че на вас ще отговорят по-бързо, направете запитване за погребението на вашия командуващ армия като член на Военния съвет на армията. Сам…

В първия момент думите за това, на кого ще отговорят по-бързо, се сториха на Захаров като подигравка, но после по тона на Лвов стана ясно, че, кой знае защо, той сериозно допуска такава възможност.

Като свърши разговора с Лвов, Захаров се замисли, вдигна слушалката и направи нещо, което никога по-рано не бе правил: извика по високочестотната уредба Москва, а там съобщи длъжността си и помоли да доложат на другаря Семьонов — такъв беше тогава кодовият псевдоним на Сталин — че моли да го свържат с него.

На телефона дойде не Сталин, а неговият помощник и каза, че Сталин е зает, но като се освободи, ще му докладват за тоя разговор.

Захаров обясни, че от името на Военния съвет на армията се обръща към другаря Сталин с молба да разреши командуващият армията, загинал днес, в деня на освобождението на Минск, да бъде погребан в столицата на Белорусия, град Минск.

И чак след като затвори телефона, се досети защо Лвов му бе казал „обърнете се сам“. Сигурно са били на различно мнение с Батюк, затова Лвов е бил принуден да изложи в шифрованата телеграма двете предложения. Сметнал е, че е под достойнството му да разпитва предварително Захаров за какво ще ходатайствува сега: за Минск или за Могильов, но сигурно е мислел, че пак ще е за Могильов…

Захаров не знаеше дали ще му отговорят и какво ще му отговорят, но когато веднага след това се отби при Бойко да подпише обобщеното донесение, му каза, че се е обаждал, та Бойко да бъде в течение на нещата и да не изпадне в неловко положение, ако го попитат.

Бойко не отговори нищо, само недоволно поклати глава, не скри, че не обича да се обаждат така, нарушавайки общоприетия ред.

Подписаха обобщеното донесение — през тоя ден още четиридесет завладени оръдия, деветнадесет танка, две хиляди и седемстотин пленници — но подписите не бяха три, а два…

Захаров се прибра и почти веднага му се обадиха от Москва. Помощникът на Сталин каза, че другарят Семьонов моли да предадат неговите съболезнования на Военния съвет и щаба на армията, а в тяхно лице на всички войници, сержанти, офицери и генерали във връзка с гибелта на предания на Родината военачалник, командуващия армия генерал-полковник Серпилин, и съобщава, че е решено да го погребат с военни почести на Новодевическото гробище в Москва, редом с жена му, за което вече е дадено разпореждане на коменданта на град Москва.

Помощникът на Сталин говореше всичко това подред, сякаш всяка дума бе записана на книга. Сигурно така и беше. И като държеше с лявата ръка слушалката, с дясната Захаров записваше всичко каквото чуваше.

— Разбрахте ли всичко? Или да повторя?

— Всичко разбрах — каза Захаров, — повторете само званието.

— Генерал-полковник — повтори помощникът. И вече с друг глас, със собствени думи обясни, че званието е било дадено на Серпилин тая сутрин заедно с другите генерали. — Вие още не знаете, но до фронта сигурно вече е стигнало.

Захаров затвори телефона. Значи, все пак присвояването на звания е станало! Преди няколко дена, веднага след освобождаването на Могильов, чрез политуправлението достигна слух, че няколко генерали от техния фронт ще бъдат повишени в звание. Но после замълчаха, слухът не се потвърди и Захаров смяташе, че са отложили всичко до освобождаването на цяла Белорусия. Оказва се, че не са го отложили!

За себе си не мислеше нито тогава, нито сега. Като политработник не биваше да разчита на бързо повишение, но за Бойко си помисли: дали са го направили генерал-лейтенант, или не са? Ще продължи ли само да изпълнява длъжността командуващ армия, или тоя път ще отиде по-нататък, ще го направят командуващ? Получаването на генерал-лейтенантско звание можеше да улесни решаването на въпроса. А това, според Захаров, щеше да е добре за армията.

Кой знае защо, в тоя момент не помисли, че Серпилин изобщо не научи за даденото му звание генерал-полковник. Помисли за друго, за житейското, свързано с погребението. Щом е дадено такова нареждане от самия Сталин, тялото още утре сутринта трябва да се изпрати със самолет в Москва. И трябва Серпилин да лежи в ковчега с униформа, която отговаря на новото му звание. А къде и от кого ще вземат пагони? В целия фронт има само един генерал-полковник — Батюк. От него ли ще искат!

„Защо пък не? — изведнъж помисли Захаров. — Тъкмо от него ще поискаме — нали Батюк има резервен кител с пагони. Той няма да види нищо странно в тая молба. За друг не знам, а у него в това отношение има човещина. На собствените си рамене е измъкнал от обкръжение Барабанов, адютанта си — там, където други биха зарязали родния си баща. Защо да не даде пагоните си, та да пременят Серпилин за последния му път? Дори да го сметне за лошо предзнаменование, пак би ги дал…“

Помисли така и без да отлага, позвъни в щаба на фронта. На пръв поглед може да изглежда дреболия, а в тоя миг е от важно по-важно.

Батюк не беше там.

— Тръгна към вас — каза Барабанов, който дежуреше на телефона.

„Значи, все пак се е измъкнал. Казваше, че обстановката не му позволява. Сега, значи, му е позволила!“ — помисли Захаров, който знаеше, че преди няколко часа в тила на съседната армия от горите е излязла още една трихилядна германска групировка и щабът на фронта взимаше бързи мерки тя да не успее да направи поразии.

— Слушай, Барабанов — каза той. — Командуващият има ли резервни пагони?

— Има — отговори Барабанов след пауза, чието значение Захаров тогава не можа да разбере.

Захаров започна да обяснява, но се оказа, че Барабанов вече знае за указа.

— Знам за какво са — каза той.

— Ти се заеми с тая работа — каза Захаров, — прати тия пагони по някого в нашия щаб на тила. Да ги пришием през нощта на китела му. А пред командуващия ще се оправдаеш с мене.

— Защо да се оправдавам, другарю генерал? Какво толкова има? Напротив, ще ме нарече глупак, ако не го направя.

— Направи го тогава. — Захаров окачи слушалката, веднага пак я вдигна и се обади на Бойко за решението да погребат Серпилин в Москва, на Новодевическото гробище.

— Кого ще пратим от Военния съвет на армията? — попита Бойко. — Обстановката е такава, че нито вие, нито аз можем да заминем утре.

— Нека реши фронтът. Според мене, щом ние не можем, трябва да пратим Кузмич. Заместник-командуващ е, генерал-лейтенант…

— И аз така помислих — каза Бойко. — Но засега нека не настояваме. Като дойде командуващият фронта, ще решим въпроса тук.

Както се оказа, Бойко вече знаеше, че Батюк идва насам.

Захаров едва бе свършил разговора с Бойко, когато се обади Лвов. Попита без предговор:

— Съобщиха ли ви за решението?

— Съобщиха ми.

— Предадох заповедта във въздушната армия — каза Лвов. — Точно в десет на Могильовския аеродрум ще има готов самолет.

— Ясно. — Захаров чакаше дали Лвов ще добави нещо.

Но Лвов не добави нищо.

И Захаров си спомни своя разговор със Серпилин за Лвов, който току-що бе затворил телефона.

На война хората не си говорят много. И време нямат, и обстановката не е подходяща, а изведнъж, като им се удаде случай, си казват такива неща, че просто ахваш от изненада.

Тогава, оная вечер, малко преди настъплението, се върнаха от предната линия и заприказваха за артилерийското снабдяване, колко снаряди ще трябва да стоварят направо на земята в района на артилерийските позиции, защото, ако ги складират далече в тила, при бързото придвижване не ще успеят да ги откарат напред. И изведнъж Серпилин каза:

— Като тръгнем напред, напълно възможно е и в Могильовска област, и по-нататък да видим собствените си довоенни складове…

И след това заразказва как се е разхождал по алеите на Архангелское с един друг оздравяващ, генерал от интендантската служба, който си спомнял за Лвов — че когато при отстъплението в началото на войната сме загубили в западните окръзи много складове и оръжие, особено винтовки и картечници, това е станало отчасти по вина на Лвов. През четиридесета година Лвов написал докладна записка против предложението на някои военни за по-дълбоко тилово складиране на боеприпасите и оръжието и поставил в нея въпроса на политическа основа: доказвал, че стремежът към дълбоко тилово складиране е свързан с пораженчески настроения и напротив предлагал всичко да се складира по-близо до границата, та в случай на война допълнителният превоз да не забавя настъплението ни. Като чу това, Захаров само изпъшка от злоба. А Серпилин неочаквано за него каза за Лвов:

— Трябва да се признае, че е имал собствена логика: щом е съвсем сигурен, че от първия ден ще започнем да настъпваме по чужда територия, значи, и складовете трябва да са по-близо, иначе ще докарваме всичко от Урал! Ако вземем за основа неговата логика, за себе си е бил прав.

— Той е прав, а кой не е? — попита Захаров.

— Това вече е по-сложен въпрос: кой не е — каза тогава Серпилин. — Както показа по-късно войната, всички не сме били прави за едно или друго. Като си спомниш, в много отношения би воювал иначе.

— Как така „всички“? — възрази Захаров. — А ти конкретно, ако се обсъждаше с твое участие, за какво щеше да гласуваш?

— Зависи кога — каза Серпилин. — Сега, когато знаем хода на войната, разбира се, че бих гласувал безпогрешно. А тогава, когато не можехме да го предвидим, не знам. Като изхождам от представите си за силата на противника, най-вероятно бих държал на златната среда по въпроса за разположението на складовете. А изобщо кой знае… Когато мислиш за миналото, трябва да се стремиш да бъдеш справедлив не само към себе си, но и към другите.

„Вярно е — помисли Захаров за Серпилин. — Ти винаги се стремеше да бъдеш справедлив към другите, а не само към себе си.“

И мислено видя там, на другия край на телефонната жица, току-що разговарялия с него Лвов, триъгълното му лице. И помисли за себе си, че сега, след гибелта на Серпилин, Лвов ще загуби желанието си да премести него, Захаров, от тая армия в друга. Сега няма защо! Оня, с когото според Лвов Захаров се бе сработил, вече го няма. Сработването свърши.

Казаното от Лвов за самолета изискваше незабавни действия и Захаров започна да действува. Обади се на всички, на които трябваше, че утре в десет ковчегът с тялото на Серпилин трябва да се намира при заминаващия за Москва самолет. Предупреди началник-щаба на тила, който непосредствено се занимаваше с всичко това, че ще донесат генерал-полковнишки пагони и трябва да ги пришие към китела на покойния. Заповяда да изпратят тук, на командния пункт, Синцов и се помъчи да разбере дали Кузмич се е върнал от предната линия. Оказа се, че още не се е върнал. Нареди по-скоро да го намерят, за да тръгне, защото Кузмич имаше навик да нощува в частите, обичаше това.

И като направи всичко необходимо, върна се към същата мисъл, на която бе прекъснал — към мисълта, че Серпилин е справедлив човек. Още не бе свикнал да мисли за него с „беше“, продължаваше да мисли в сегашно време. Разбира се, като всеки човек, който е свикнал с власт, Серпилин не обичаше, когато изведнъж нещо ставаше обратно на намеренията му. И ако беше в негова власт да го промени по свой начин, променяше го, способен беше без колебание да прекрачи чуждото самолюбие. Но навикът за власт не бе угасил в него чувството за справедливост. Не смяташе, че винаги е прав — защото властта е в ръцете му. Сломяваше съпротивата на подчинените и ги караше да действуват по волята му само когато действително беше сигурен, че е прав. А, от друга страна, след като беше сигурен в правотата си, използуваше всички допустими възможности, за да докаже тая правота на ония, които са над него. Тъкмо в това беше силата му.

„Да, тъкмо в това е силата“ — още веднъж повтори наум Захаров, сякаш го доказваше на някого. А оня, който кара другите да се прекланят само защото властта е у него, на свой ред лесно се прекланя, щом го натиснат от горното стъпало. В такъв човек няма сила, а тежест: колкото го натоварят отгоре, толкова и той ще предаде надолу, по низходяща линия.

А Серпилин е силен, но не и тежък човек.

Захаров отново по навик помисли за Серпилин в сегашно време — като за жив.

Когато дойде при него, главният хирург му показа парчето снаряд, което бе убило Серпилин — както се казва, приложи го към делото, но отначало го показа. Оказва се, че след като е убило Серпилин и е осакатило пръстите на Гудков, парчето е паднало на дъното на вилиса; направило е всичко, каквото е било по силите му, и е паднало. Десетина грама тежко, един сантиметър дълго — ето колко е трябвало, за да остане армията без командуващ.

Захаров отново си спомни лицето на Серпилин, някак неловко обърнато към него там, на масата, и помисли, че изразът на това лице бе такъв, сякаш Серпилин просто не е успял да забележи какво е станало с него.

За другите неговата смърт е смърт на човек, който е загинал, без да успее да свърши докрай най-важното в живота си. Но ако сам не е успял да осъзнае това, ако не е успял да разбере, че е убит — може би за самия него тая смърт е била най-щастливата. Ако може да се каже за смъртта, че е щастлива. За която и да е смърт изобщо.

Захаров си спомни как Серпилин точно днес, малко преди да умре, със смях му каза: „Внимавай, Константин Прокофиевич, пази меките си части, докато си в «У-2», че германците отдолу се целят в най-беззащитното място на началството, когато лети с «рус-фанер». Имат такава инструкция!“ Не мислеше за опасността и за последен път й се надсмя.

А последното, на което се зарадва, беше новината за Минск, че боевете се водят в покрайнините на града. И повече нищо няма да чуе, на нищо няма да се зарадва, няма да научи нищо от онова, което ще знаем ние. Макар че както всички други хора мислеше не само какво ще бъде по време на войната, но и после…

Захаров дори не помнеше в каква връзка неотдавна Серпилин бе казал:

— Трябва и след войната да живеем с чест. На фронта въпреки всичките си недостатъци все пак живеем честно. Трябва и след това да не живеем по-лошо.

Разбира се, не искаше да каже, че след войната трябва да живеем не по-лошо, отколкото по време на нея. След войната ще живеем много по-добре. Може ли да има съмнение! Каза го за себе си: как самият той трябва да живее след войната, без да загуби онова, с което е живял през нея. „Така че когато и да склопиш очи, да си чист пред своя комунистически бог“ — спомни си изведнъж Захаров думите не на Серпилин, а на Кузмич, казани в друго време и за друг човек. Но сега изглеждаше, че са казани за Серпилин.

Защо все пак са решили да го погребат в Москва?

По-рано Захаров не бе мислил за това. Беше зает да направи всичко необходимо за изпълнението на тая заповед. А сега помисли. И си спомни как му бяха казали: „На Новодевическото гробище, редом с жена му.“ Бяха предали не само решението на Сталин, а и думите му, същите, които е казал. Никой друг освен него не би казал тия думи. Нито в Могильов, нито в Минск, а в Москва, на Новодевическото, редом с жена му. Може би тъкмо затова. Значи, Сталин отнякъде знае, че преди година и половина Серпилин е погребал там жена си, или някой му го е съобщил, когато са му докладвали за смъртта на Серпилин, а той може би е попитал за близките му, искал е да се разпореди за пенсията или за нещо друго. Кой е могъл там, в Москва, да каже на Сталин, че преди година и половина Серпилин е идвал да погребе жена си? Там, в Генералния щаб, в Москва, сега няма никой от хората, които добре и отдавна познаваха Серпилин. Иван Алексеевич, неразделният му другар от гражданската война, отдавна вече не е в Москва, от стратег е станал практик, сформирал е през четиридесет и трета година танкова армия и я командува. А Серпилин май че няма други близки приятели в Москва. Е, ако иска да знае, Сталин има възможност да научи всичко, каквото му трябва. Възможно е при доклада да са му казали и за смъртта на жена му, и за оная лекарка, за която Серпилин неотдавна разправяше, споделяше.

„Възможно е да са му казали за нея, а заповедта е да бъде погребан на Новодевическото гробище, редом с жена му.“ Като свърза мислено едното с другото, Захаров реши, че всичко е могло да има значение, дори това.

Напоследък по редица признаци се чувствува, че Сталин вече е започнал да мисли как ще бъде след войната с ония, които са се откъснали от старите си семейства и са създали нови на фронта. Войната разруши много семейства не само чрез смъртта, но и чрез раздялата. Какво ще правим след войната: ще ги доразрушаваме или ще ги оправяме? И от законопроекта за брака, който неотдавна бе поместен във вестниците, излиза, че там, горе, настроението е да ги оправяме, а не да ги доразрушаваме, да не се съобразяваме с личните желания.

Това не се отнася за Серпилин, той отдавна няма какво да оправя. И все пак на Захаров се струваше, че настроението там, горе, има отношение към предадените по телефона думи на Сталин: „На Новодевическото гробище, редом с жена му.“

Захаров отново помисли за жената, за която Серпилин му бе казвал, че получава от нея писма от другия фронт. Трябва да събере и да й върне тия писма. Нека не обикалят от ръка на ръка. Като се съди по думите на Серпилин, жената заслужава уважение. И не е чак толкова млада — големият й син е на фронта. Колкото и да е тежко, ще трябва сам да й пише.

И от дружбата си със Серпилин, и като член на Военния съвет Захаров знаеше по-добре от другите, че на няколко пъти Сталин е имал лично отношение към съдбата на Серпилин. Малко преди войната, помолен от стари приятели на Серпилин, Сталин дал указание да го намерят там, където се е намирал тогава, и да го върнат в армията. През есента на четиридесет и първа година, след като получил писмо от Серпилин от болницата, Сталин заповядал да не го изпращат след раняването за подготовка на резерви, а да му дадат дивизия и да го пратят на фронта. След Сталинград го извикал при себе си във връзка с писмото за Гринко, назначил го за командуващ армия и не позволил да го свалят после, след историята с Пикин. И преди тая операция пак го остави в армията, реши друго, не както предлагаше Лвов. А че Лвов е писал на Сталин, Захаров не се и съмняваше.

Животът на Серпилин бе протекъл така, че той се оказа един от ония, които поради стечение на обстоятелствата бяха предмет на внимание лично от страна на Сталин. Сталин сам решаваше съдбата му, сам се разпореждаше с нея. Тая сутрин, подписвайки указа за дадените звания, той отново се е разпоредил за последен път в живота му. Разпореди се и сега, след смъртта му, като заповяда да го погребат в Москва редом със законната му жена. Когато предаваше думите му по телефона, помощникът на Сталин не бе казал: „законната“. Така си помисли сега самият Захаров.

Фактът, че помощникът бе позвънил толкова бързо след неговото обаждане, доказваше колко голямо внимание е обърнал самият Сталин на случилото се, още повече, че и по-рано той се бе отнасял добре със Серпилин и бе правил в живота му само добрини.

Като помисли: „Само добрини“ — Захаров почувствува как нещо се вкопчи за тая мисъл, попречи й да тръгне гладко след всички останали. И това „нещо“ беше споменът за онова, което се бе случило със Серпилин четири години преди заповедта на Сталин да го намерят и да го върнат в армията. Това „нещо“ бе също свързано със Сталин и пречеше да се мисли само за добрини. А ако Захаров знаеше повече, отколкото знаеше, ако можеше по-дълбоко да се замисли над това „нещо“, мисълта му сигурно би загубила спасителната си прямота и яснота. Но той не се замисли, а само за миг поспря пред нещо невидимо и непонятно. И мисълта му остана такава, каквато си беше първоначално — мисъл, че в живота на Серпилин Сталин е правил само добрини.

Влезе адютантът и каза, че в армията е пристигнал командуващият фронта и се намира при Бойко.

„Щом не ме е повикал, значи, иска най-напред да поприказва насаме с Бойко“ — помисли малко засегнат от това Захаров.

Веднага след адютанта влезе Бастрюков, всъщност без да е необходимо; беше си измислил работа, за да получи възможност да каже, че се е върнал от предната линия и е бил там под обстрел. Може и така да е — какво ли не става! Но като най-пресни новини съобщи неща, които Захаров знаеше и без него още през деня. Не се опита да шмекерува, но му отне време.

След него влезе редакторът на армейския вестник. Захаров не се бъркаше особено в работата му, оставяше го да мисли сам, но днес искаше да види статията, която го бе помолил да напише. Без да се отслабва омразата към врага, същевременно трябваше да се подчертае, че пленяването му в по-голямо количество е полезно нещо и при това за него награждават щедро. Завчера заедно със Серпилин бяха изслушали съображенията по тоя въпрос на началника на отдела за работа сред противниковите войски.

В статията се описваха случаи на особено сполучливо залавяне на пленници и награждаването на отличилите се войници, сержанти и офицери. Като я прегледа, Захаров отново си спомни за Серпилин, защото мисълта да поместят такава статия се бе родила, когато седяха заедно с него, мълчаливо върна коректурите на редактора и кимна, че всичко е наред.

Редакторът не си тръгна веднага, разбираше, че в армейския вестник не могат и няма да пуснат съобщение за гибелта на командуващия армията, но все пак въпросително погледна Захаров: нима наистина няма нищо да дадем в нашия вестник? Преди войната редакторът не бе служил в армията и логиката му в някои случаи от живота си оставаше гражданска.

Захаров разбра немия му въпрос и мълчаливо поклати глава: върви си и не засягай тая тема, и без това ми е тежко.

Редакторът си отиде, а Бойко се обади по телефона. Захаров помисли, че трябва да отиде при Батюк, но се оказа обратното.

— Константин Прокофиевич, командуващият тръгна към вас.

„Я гледай! И с мене иска да приказва насаме. С него, с мене, а после заедно, така ли?“ — помисли Захаров и излезе да посрещне Батюк.

Бойко беше на две крачки. Ще мине повече време, докато се качиш и слезеш от вилиса. Нощта беше тъмна; адютантът — не Барабанов, а вторият — крачеше до Батюк с фенерче в ръка.

— Захаров! — извика го Батюк, като се приближи.

— Аз, другарю командуващ.

Батюк му подаде в тъмното тежката си ръка и каза:

— Да влезем вътре при тебе. А ти остани тук, подишай чист въздух — обърна се той към адютанта.

Динамото даваше достатъчно енергия и когато Батюк каза: „Сядай“ — и пръв седна насреща, при светлината Захаров можа добре да разгледа лицето му. Уморено лице на човек, който за пръв път сяда след тежка работа. „Да, работата беше тежка. Беше и си остава“ — помисли Захаров не само за Батюк, докато го гледаше.

Батюк седеше, подпрял с юмрук тежкото си, уморено лице. Както бе седнал, опрял лакът на масата и забил брада в юмрука, така и продължаваше да седи мълчалив, сякаш събираше сили.

— Лежи като жив — след дълго мълчание каза Батюк и сви рамене, сякаш се учуди от собствените си думи. Захаров също се учуди, но не от казаното, а от това, че Батюк още по пътя насам, без да предупреди никого, се е отбил в Теребьонка, в щаба на тила, за да се прости със Серпилин.

— Ти вече си се простил, а аз не съм. И утре няма да имам време… Все пак твърде много му давахте да пътува, право ми каза Бойко!

„Все пак му е казал! Това и трябваше да се очаква от него. Казваше го на самия Серпилин, казваше го, докато беше жив, казал го и след смъртта му. В това е целият му непреклонен характер. Ще свикнем един с друг, но няма да е лесно“ — помисли Захаров за себе си и Бойко, сякаш той бе вече назначен за командуващ армията вместо Серпилин.

А гласно доложи, че сам е разпитал ония, които са били там. Всички в един глас потвърждават: случайност! Тъкмо тогава изобщо не са рискували. Тръгнали от единия корпус към другия по околен път, където германците не са водели прицелен огън по нито един участък.

— Вече чух това — прекъсна го Батюк. — Така става на фронта. Рискуваш една, две, три години подред — и все ти се разминава. А после накуп плащаш за всичко. Не мога да се примиря, че се лиших от такъв командуващ армия! За успеха на тая операция направи повече от всеки друг, а не стигна дори до Минск, не видя плодовете на своите усилия! Поставих въпроса да бъде погребан в Минск, заслужи го. Може би щяха да се съгласят, но — той ядосано се намръщи — където има едновременно две мнения, нито едното не се налага. Аз бях за Минск, а Лвов се заинати — в Могильов. В Минск било „прекомерно“, видиш ли! Човекът умря, а той все още го мери със своите мерки, страх го е да не му даде повече. Тогава не издържах, попитах: ама вие да не сте майстор на ковчези, ковчега ли му мерите, а? Направи се, че не чу, но пак не отстъпи.

Батюк говореше за Лвов не така, както е редно пред подчинени, но, види се, след като не бе извикал Захаров при себе си, а, напротив, сам бе дошъл при него смяташе, че сега е някак извън службата и се държеше приятелски.

— Е, а където има две мнения отдолу, явява се и трето отгоре!… Бойко предлага да изпратим Кузмич като придружител от армията. Как мислиш?

— Мисля, че е правилно.

— Така и ще направим — каза Батюк. — Ще му възложим да представлява и фронта заедно със заместник-началника на политуправлението. Сега не можем да отделим друг със звание като неговото. Нека изпрати своя командуващ армия. Серпилин го е докарал от Москва тук при нас, нека сега Кузмич изпрати него до Москва. Като се върне, ще решим какво да го правим. Ако утвърдят Бойко за командуващ армията, старичък ще е за негов заместник, баща може да му бъде.

Като каза това, Батюк вдигна очи към Захаров. Думите му за Бойко значеха, че вече е решил да моли Москва да утвърдят Бойко за командуващ армията. Но макар вече да бе решил, въпросителният поглед означава, че за да е с чиста съвест, иска да знае мнението на Захаров.

— Направиха го генерал-лейтенант — добави Батюк за Бойко, сякаш и с това подкрепяше правилността на своето решение.

Захаров каза онова, което мислеше; Бойко може и трябва да бъде издигнат за командуващ армията. Макар че има не само „за“, но и „против“. „За“ е това, че е първокласен началник-щаб на армия, в щабната работа се прояви не по-зле, а дори може би по-добре от Серпилин, когато той беше в същата роля край Сталинград.

— Няма защо да ги сравняваме — прекъсна го Батюк. — Оттогава всички поумняхме. Мнозина изобщо не можеш да познаеш!

Захаров добави още едно „за“: изпълнявайки преди настъплението задълженията на командуващия армия, Бойко се е справял добре с тях; дал е на всички — от горе до долу — да разберат, че не трябва да очакват снизхождение, че е способен да държи на своето.

Според Захаров „против“ беше това, че Бойко малко пътува, не се стреми да бъде във войските. По принцип смята, че обиколките във войските трябва да се сведат до минимум, че управлението на съвременния бой изисква почти постоянно да си на командния пункт. Затова в армията уважават Бойко и знаят, че има твърда ръка, но го познават повече по гласа, по телефона, а не по лице.

— Ще оправим това — каза Батюк. — Ще искаме от него да ходи във войските. Нека пише книги за теориите си след войната, в академиите. Това е поправимо, щом не е страхливец.

— Което не е, не е — каза Захаров. — Когато не пътува, то е по принцип.

— Ще го предложим — каза Батюк. — А за тебе, разбираш ли, имам оплакване по въпроса за страхливостта. От Лвов.

Захаров се учуди. Бе очаквал всичко друго, само не и такова оплакване от Лвов.

Батюк се засмя, доволен от учудването му.

— Не за твоята страхливост, тя е известна, а за Бастрюков. Казва: „Захаров се държа безпринципно: знаел е, че Бастрюков е страхливец, а не ми съобщи.“ А аз му казвам: за тая работа, Иля Борисович, вината ни със Захаров е обща. Бастрюков беше в армията още при мене, и двамата знаехме, че не му достига храброст. Но, от друга страна, какво да правим с тия като него? Които са храбри — срещу куршумите, а на които им треперят краката — обратно в тила, така ли? Искаме или не, на всички длъжности имаме известен процент хора с треперещи крака. Какво да се прави. Само трябва да знаеш от кого какво можеш да очакваш. Ние знаехме какъв е Бастрюков и си живеехме без произшествия, а вие не знаехте. И смятам, че дето го научихте сам, а не от Захаров, също е правилно от негова страна! Така отсякох. Не позволих да те обижда, но мисля, че тия дни ще се лишиш от Бастрюков.

— Благодаря, Иван Капитонович.

— За какво — че ще се лишиш от Бастрюков ли? — засмя се Батюк. — За това благодари не на мене, а на Лвов. А мене поздрави. Направиха ме армейски генерал.

— Честито!

— Благодаря. Тримата с един указ. И мене, и Бойко, и покойника. Дявол знае защо е така? Загине човек, мислиш за него и за себе си и сякаш е тъкмо време да си спомниш всичко добро, което си му направил — още повече, когато има какво. Но не! Стоях там над него, гледах го, а ми дойде наум как пристигнах тогава северно от Сталинград при него в дивизията, когато не можа да пробие германците, и така го ругах, че още малко — и, струва ми се, или щях да го застрелям, или щях да го ударя. А той стоеше и мълчеше, не каза нито дума. По-бледен, отколкото е сега в ковчега… Спомних си — и сякаш бях виновен пред него. Кажи, Захаров, защо пред мъртвите се чувствуваме виновни, а?

— Сигурно защото вече не можем да направим нищо за тях.

— Може и така да е. А може просто защото те са мъртви, а ние сме живи, а не обратното. — Батюк стана. — Да вървим при Бойко. Вече го предупредих, че ще вечеряме набързо при него. Ще поменем този, когото го няма, и ще полеем новите пагони. Пък и от сутринта не съм ял. Въпреки всичко яде ми се.

След кратката вечеря, когато изпратиха Батюк, а Бойко се върна в щаба да довърши още нещо — както каза — недовършено, Захаров тръгна към опустялото жилище на Серпилин.

„Едва вчера дойдохме тук, а днес вече къщата е без стопанин“ — помисли Захаров, като влизаше в стаята, където, седнал на едно столче и отпуснал глава върху масата, спеше очакващият го Синцов.

Захаров седна до масата на мястото на Серпилин, нареди на Синцов да седне насреща и каза, че погребението ще бъде в Москва, на Новодевическото гробище; представител на армията им ще бъде генерал Кузмич, а Синцов нека се готви да лети заедно с него, в десет сутринта. В шест сутринта ще дойде един капитан от отдел кадри; Синцов трябва заедно с него да опише личните вещи, които ще се предадат на близките, и да направи списък на ордените и медалите, за да ги вземе със себе си в Москва срещу разписка за погребението.

— Ще бъдеш при него до края — каза Захаров за Серпилин, сякаш всичко, което бе станало, още не е краят, а ще има някакъв друг край, на който трябва да се присъствува.

— Ясно! — Синцов разбра, че се е провалила надеждата му след всичко, свързано с погребението, за което смяташе, че ще е в Могильов, все пак да прескочи при Таня и да й каже какво мисли за по-нататъшния им живот. Но макар че това изобщо не можеше да се отлага, така или иначе, сега се отлагаше до връщането му от Москва.

— А сега ми дай писмата, които е получавал. Нали знаеш за какво говоря? — каза Захаров.

Синцов кимна. Той знаеше за писмата, които пристигаха отначало от Архангелское, а после от съседния фронт, и когато сам предаваше в полевата поща писмата, с които Серпилин отговаряше, виждаше върху пликовете името на тая жена — лекуващата лекарка, която бе видял в Архангелское при Серпилин.

Той вече бе отделил настрана и четирите й писма, които Серпилин държеше в джоба на резервния си кител. Сам се канеше да пита Захаров какво да прави с тия писма и сега ги извади, завити във вестник и превързани. В джоба на Серпилин те стояха просто така; завил ги беше Синцов, след като ги бе извадил.

— Ще й съобщя — каза Захаров, като взе писмата. — Трябва да й обясня как е станало всичко. Отбелязана ли е полевата поща?

— Там на пликовете пише… — Синцов се запъна, но все пак каза онова деликатно нещо, за което вече бе мислил. Снощи Серпилин й бе писал писмо, но не го бе довършил и го бе сложил в китела заедно с нейните писма. И когато ги вземаше, Синцов намери и това недописано писмо и отначало сам искаше да й го изпрати, като добави как е станало всичко… Той се приближи до стената, където на пирон бе окачен резервният кител на Серпилин, извади писмото — само половин страничка — и го сложи пред Захаров.

— Снощи започна да го пише…

Захаров бавно прочете писмото, ниско привел над него побелялата си кръгла глава. После сгъна листчето на две и още на две, сякаш го запечата.

— Ще го пратя заедно с нейните писма. Нека всичко бъде у нея. — И като се извърна към Синцов, добави: — А ти й пиши след погребението, как са го погребали.

— Ще й пиша. — Синцов си помисли, че тая жена има най-голяма нужда да бъде на погребението на Серпилин. Последното, което й остава, е да го види в ковчега. И Захаров не е такъв човек, че да не помисли за това. Но сигурно не може да го направи, затова и мълчи.

— Като се върнеш, ще разкажеш как е било — каза Захаров. — Разбери как да постъпим с близките му — от какво имат нужда, какво да направим за тях, да им изпратим от армията… Утре в седем ела при мене. Може да се сетя още нещо, което сега не ми идва наум! Къде нощуваш?

— В съседната къща.

— Върви да спиш. — Захаров зашари с очи по масата: има ли на нея мастилница и писалка, и като ги видя, добави: — Аз ще остана още малко, ще й пиша. Ако оставя за утре, не се знае какъв ще е утрешният ден.

Синцов излезе със странна тревога в душата, сякаш не постъпваше правилно, като си отиваше и оставяше друг човек тук, в тая стая, на тая маса, на която седеше Серпилин…

Но му бяха заповядали — и излезе.

Захаров остана сам и няколко минути стоя неподвижен до масата, уловил главата си с ръце, като събираше сили, за да прочете още веднъж недописаното писмо на Серпилин, а после да й пише.

— Да го допиша вместо него — каза той на глас, в тишината.

Серпилин бе успял да напише само десет реда. В тях нямаше нищо особено — че е жив и здрав, че всичко върви чудесно — така бе написал — „чудесно“, че времето е хубаво и рамото не го боли. По-рано, по време на дъждовете, го е наболявало, а сега наистина не го боли, всичко е прекрасно. Обръщаше се към нея по име — „мила Оля“.

„Сякаш не е имало такъв човек“ — помисли Захаров не за Серпилин, който бе умрял, а за нея, която беше жива, но сега също я няма. Нямаше я „милата Оля“, за която бяха тия писма. Нямаше вече кой да ги пише. Той знаеше от Серпилин, че тя е вече на четиридесет години и затова още повече я съжаляваше. Колкото по-възрастна е жената, толкова по-малко време й остава, за да я наричат „мила Оля“.

На масата лежеше бележникът на Серпилин. Същият, на чието листче бе писал снощи. Имаше дори следи от буквите, бяха минали през хартията, защото бе писал не с писалка, а по дългогодишен военен навик с молив и силно бе натискал молива. Захаров откъсна два листа, за да изчезнат следите от тия букви, и започна да пише писмото, като обмисляше всяка дума, за да излезе по-късо — смяташе, може би погрешно, че мъката не се нуждае от подробности.

Като дописа писмото и го сложи заедно с четирите нейни писма и с неизпратеното писмо на Серпилин в планшета си, Захаров помисли, че трябва да изпрати всичко това не с полевата поща, а по човек. Но сега не му идваше наум как най-добре да го направи, главата му бе уморена.

Той вдигна слушалката на телефона и заповяда да го свържат с Бойко, ако още не спи. Оперативният дежурен доложи, че генерал-лейтенант Бойко заедно с командуващия артилерията е заминал за Теребьонка, в щаба на тила, за да се прости.

Захаров се обаждаше на Бойко, за да го пита дали Кузмич се е отбивал при него. Дежурният съобщи, че генерал Кузмич е още на път. Бил е в триста и седма дивизия, а преди малко е минал с колата си през щаба на корпуса.

— Я гледай. — Захаров затвори телефона и помисли, че Кузмич днес е стигнал най-далече от всички. Триста и седма дивизия затягаше отвора на чувала и офицерите за свръзка достигаха до нея само със самолети. А Кузмич все пак се е промъкнал и натам и насам с кола…

Захаров стана от масата, за да си върви, и забеляза оставената на края празна червена папка, без книжа в нея. И си спомни как не тук, а в друга къща седяха заедно със Серпилин и гледаха сложените тогава в тая червена, сега празна папка извадки от различни политдонесения, които бяха направени преди настъплението за сведение на Военния съвет на армията. В тия извадки, които бяха гледали тогава със Серпилин, се резюмираха настроенията през последните седмици и се отбелязваше общият им положителен характер, свидетелствуващ за увереност в победата и готовност фашистите да бъдат разгромени. Но се посочваха — както се изразяваха авторите на донесенията — и отделни примери за нездрави настроения. Воювалите по три години хора понякога се страхуваха да вярват, че и в бъдещото настъпление ще останат живи. А от време на време и в разговорите им, и в онова, което пишеха в къщи, прозираше някаква стаена надежда, че след като са се простили с близките си преди боя, после все пак ще измамят смъртта — ще останат живи.

— Е, добре — каза тогава Захаров, доволен, че извадките за сетен път потвърждаваха — въпреки умората от войната, настроението в армията преди настъплението е добро. — Общо взето, трябва да смятаме, че документът не е лош!

И изведнъж го порази странно-печалният израз по лицето на Серпилин.

— Общо взето, не е лош — каза той. — А още по-добре ще бъде, ако оправдаем възложените ни надежди, ако минем в това настъпление с по-малко загуби, отколкото друг път. Толкова нещо получихме, такава сила имаме зад гърба си, че е грехота да не се постараем! Казваме „твърде големи загуби“, а нима може да се каже „твърде малки“? За кой човешки живот би се решил да кажеш, че е твърде малка загуба? Колкото и малко да загубим, все някой ще умре… Когато попълваме загубите, заменяме и преместваме, казваме на себе си и на другите, че незаменими няма. Вярно е — няма. Но и заменими няма. На тоя свят няма нито един човек, който може да бъде заменен. Защото, как ще го замениш? Ако го замениш с друг, това ще бъде вече друг човек, а не той.

„Да, ще бъде вече друг човек, а не той“ — помисли Захаров, като гледаше тая сега празна червена папка, сложена на голата маса, и повтори на ума си думите на Серпилин, които тогава малко го бяха учудили, а сега му се сториха толкова понятни.