Константин Симонов
Последно лято (27)

Двадесет и седма глава

И на пети юли, когато до предната линия стигна новината за гибелта на командуващия армията, и още няколко денонощия след това полкът на Илин продължаваше да воюва в горите, източно от Минск. Столицата на Белорусия беше вече освободена, а тук в горите все още доунищожаваха останките от германските армии, които не бяха успели да се измъкнат на запад.

В оперативните сводки се говореше за успешни боеве и всяка сутрин се съобщаваха имената на пленени германски генерали. Но колкото и добре да беше всичко, полкът си е полк — трудеха се денем и нощем и всеки ден губеха хора, не само настъпваха, но и отбиваха контраатаки. Веднъж дори се биха на живот и смърт, но не позволиха на германците да пробият участъка на полка. Няколко противотанкови оръдия бяха премачкани на самите позиции и заместник-командирът на полка Василий Алексеевич Чугунов загина под един танк на командния пункт на батальона. Всичко висеше на косъм и при нас, и при германците. Но нашият косъм се оказа по-здрав.

През тия дни на горски боеве предадоха с разписка в тила повече пленници, отколкото бе личният състав на полка. А личният състав бе доста намалял, особено в ротите. В първите дни на настъплението вървяха във втория ешелон, зад чужд гръб, наготово, а през последните петнадесет денонощия непрекъснато си проправяха път сами, с гърдите.

Илин беше в добро настроение, но се чувствуваше твърде уморен — и имаше защо. Ако някой го сложеше на масата и го накараше, преди да е забравил, да запише подред всичко, каквото върши, нямаше да му стигне дори най-дебелата обща тетрадка.

Трудолюбивият Илин можеше да работи неспирно и смяташе това в реда на нещата: нетрудолюбивият човек не е за командир на полк! Но понякога изглеждаше, че дори такава изпитана във войната безотказна машина, каквато бе той, може всеки момент да направи засечка. Веднъж, докато разговаряше по телефона с един от батальонните си командири, слушалката се изплъзна от ръцете му. Нито бе заспал посред разговора, нито бе паднал в несвяст. Полежа два часа, надигна се и просто не можеше да си спомни как е станало всичко.

Германците са такъв противник, който и при последно издихание не се предава лесно!

Всъщност по време на настъплението не нощуваха, всяка нощ — все напред и напред. И да се помъчиш, не можеш да си спомниш кога си спал. Разбира се, спяха. Веднъж на разсъмване заспаха направо в ръжта; друг път — посред бял ден, както се казва, в паузата. Денят беше горещ, а мястото — открита, ръжена нива: в Белорусия изобщо има много ръж. Илин легна в един стар окоп, останал още от четиридесет и първа година. Ординарецът домъкна почерняла слама от миналогодишна купа, застла с нея дъното на окопа и го покри отгоре, за да не пече. Едва Илин се бе замаскирал и заспал, заповядвайки да го събудят след час — и като напук пристигна някакъв майор от щаба на корпуса, за да уточни положението на полка. Вместо час — пет минути сън, и видът му едва ли бе твърде сериозен, когато изпълзя изпод тая слама.

И изобщо какво е паузата в полка по време на настъпление? Единият бой е свършил, а другият всеки миг може да започне. От тая пауза няма как да откраднеш много за сън. И нощем е същото; нощта е време за проверка — какво са докарали и какво не са? Сутринта е късно да се захващаш с това.

Командирът на полка е като домакиня — винаги има грижи. Който е останал без боеприпаси, веднага надава вой. А не винаги може да се разбере как е с храната. Понякога в суматохата дори премълчават, че не са получили всичко. Илин бе възприел правило: хранеше се там, където се намираше. Веднъж за малко не остана и без обед, и без глава. Докараха в една рота кухнята с кон, отиде да види какво има в казана, а германците откриха огън с шестцевен миномет. Взривната вълна го хвърли на земята; ставайки, не можа да разбере какво се е случило: сякаш не е убит, а целият е в някакви черва. Изправи се и намери сили да се пошегува, викна на командира на ротата:

— Лейтенанте, я виж, жив ли съм или мъртъв?

— Жив сте, другарю подполковник.

Конят бе улучен с пряко попадение и всичко това бе отишло върху Илин. Стана нужда да се преоблече във войнишка униформа, докато изперат неговата. Но по него нямаше дори драскотина, макар че си казваше на ума: „Поне да ме бяха одраскали“ — страхуваше се да не изглежда смешен.

Като се смятат общо убитите и ранените, загубите в полка бяха четиридесет-петдесет души в денонощие. Но когато ден след ден се изнижат петнадесет денонощия, загубите вече стават чувствителни. А трябва да се настъпва! Значи, още една грижа: да издирва хора от тиловите служби за ротите. Напред не може без ония, които са способни да носят оръжие. И това трябва да е ясно на всички. А който не го разбира, ставаше нужда да му го обяснява!

Взеха няколко души дори от погребалната команда. Заместникът по стопанската част майор Батюня, четиридесет и осем годишно старче, възразяваше; нали самият Илин искаше от него нито един убит в полка да не остане непогребан, а сега взима хора от погребалната команда!

Но трябваше да огорчи Батюня, тоя началник на всички убити, както го наричаше Илин, защото погребалната команда беше под негово командуване, и все пак да вземе няколко души. Погребалната команда е непостоянна величина. Сега, слава богу, времето е такова, че може да се намали.

През тия дни ставаше всичко, какво ли не ставаше! И командирът на щурмовия авиационен полк стоя няколко дена подред в една и съща дупка с Илин; където Илин, там и той — заедно насочваха щурмовите самолети към целите. И самоходни оръдия придаваха на полка, а после ги взимаха, прехвърляха ги в помощ на другите. Затова пък артилерията работеше неотлъчно през цялото време. И придадената, и поддържащата.

Веднъж артилеристите от придадения полк, на които все не можеше да се нарадва, изведнъж отвориха работа на погребалната команда; когато обкръжаваха един батальон германци, откриха огън през тях по своите. Стояха после пред Илин с наведени глави като увехнали листа: самите тях ги болеше, не бяха доволни от себе си.

А друг път се страхуваха, че дълбоката рекичка с блатисти брегове ще ги забави. Разузнавачите я проучиха — колкото човешки бой, а дъното е тинесто. Вече започнаха да подготвят переправа. А после забелязаха скрит в храсталаците партизански мост, привързан покрай речния бряг. Единият му край е скачен с брега, а другият — свободен. Избутаха го към средата на реката, а там самото течение го доизвъртя — и переправата е готова! Имаха късмет.

Имаха няколко срещи с партизаните. Те им докарваха в полка мляко от гъсталаците, където бяха откарали стадата. И печен хляб им раздаваха от партизанската си фурна. На времето, през четиридесет и трета, на границата на Брянска област бяха навлезли в такъв партизански район, където германците бяха отрязали партизаните от всички бази, бяха ги принудили да мелят кора за хляб. Тогава сами делиха хляба си с партизаните, а сега — обратното. Опитаха дори кисело зеле в партизанските землянки. Малко дъхаше — беше посолено с минерални торове — партизаните нямаха достатъчно сол, но от все сърце ги гощаваха със зелето.

Един ден според картата трябваше да намерят село, дори се канеха да пренощуват в него; селото се казваше Березинка, веднага след Березина. На картата го имаше, а на местността — не. Само няколко мазета, и едното от тях натъпкано със скелети на разстреляни!

Но се случваше и другояче: населеният пункт наистина си съществува, както е нанесен на картата, и според донесението на съседа е бил превзет още предната вечер. А на сутринта излизаш при него — пак е в германски ръце.

Не мина и без мъмрения. Веднъж Туманян му кресна по телефона:

— Ако до двадесет часа не изпълниш задачата, вече не си Илин!

— А кой съм? — озъби се Илин, който смяташе, че с него постъпват неправилно. Сами там, в дивизията, късно взеха решение, а сега не му дават време да се подготви…

— Няма да ти кажа кой си, но щом отказваш да настъпваш, значи, вече не си Илин! — викаше в слушалката Туманян, който изобщо рядко викаше.

А понякога толкова бързо напредваха, че в дивизията и в корпуса гледаха картата и не вярваха на очите си. Проверяваха по телефона:

— Разгъни картата.

— Разгънал съм я.

— Къде се намираш?

— Ей тук се намирам.

— Не може да бъде!

С такова недоверие бива и да се примириш!

През тия дни имаше всичко, нямаше само едно — поне мъничко почивка, от каквато, въпреки младостта и навика си, Илин все пак изпитваше необходимост.

Снощи за пръв път от началото на операцията полкът не бе получил активна настъпателна задача. Уточниха достигнатите рубежи и им заповядаха да използуват нощта, за да сложат работите си в ред и да си починат. Илин не можеше да допусне, че са решили да им дадат почивка просто ей така. Обясняваше си го с друго: толкова много са свили германския котел, че при по-нататъшно, още повече нощно настъпление нашите сближени помежду си части могат взаимно да си нанесат загуби.

Като получи заповед да използува спирането за почивка, Илин цяла вечер и половината нощ работи с пот на чело, та почивката да не причини нещастие. Всички до един искаха и да се наспят, и да си починат, но всички не могат да разчитат на всички, трябва да се знае: кога, кой и на кого! И чак посред нощ, като се върна на командния пункт, където в палатката беше приготвен сламеник с прясно сено, дори без да хапне, Илин се стовари върху него и преди да заспи, нареди да го събудят точно в седем. А ако го търсят по телефона преди това — да докладват, че командирът на полка спи и е заповядал да го будят само в случай на крайна нужда.

Илин се събуди сам половин час преди времето, когато трябваше да го събудят. Когато човек е прекомерно уморен, струва му се, че ще спи бог знае колко и никаква сила не може да го разбуди. А излиза, че не е така. Илин нави часовника си и с учудване погледна босите си крака.

Добре помнеше как бе искал да се събуе и да свали рубашката, но се стовари върху сламеника, просто безсилен да стори това. А сега излизаше, че е спал по гащета и долна риза. Значи, някой го е съжалил, съблякъл го е. А той изобщо не е усетил.

Илин седеше върху сламеника и с удоволствие мърдаше пръстите си; беше му дотегнало да живее, без да събува ботушите. Гледайки босите си крака, помисли, че ще бъде добре да се изкъпе, когато с германците бъде свършено. Преди няколко дена бе допуснал детинщина: отиде в трети, бившия негов батальон тъкмо когато бяха стигнали до реката. Разузнавачите вече се бяха прехвърлили оттатък, а всички останали се бавеха, започнаха да събират подръчни средства. Илин се съблече пред очите на войниците, остана само по гащета, превърза с колана ботушите и униформата, пъхна там кобура с пистолета, взе и един автомат, влезе във водата и като гребеше с една ръка, преплува рекичката, без да намокри оръжието. Наистина рекичката не беше такава, че да може да те спре — за да я преплуваш са нужни най-много двадесет загребвания, но все пак направи това пред очите на батальона, излезе и се облече. А докато командирът на полка се обличаше, половината батальон беше вече на отсрещния бряг.

Нямаше особени причини да дава личен пример, просто постъпи детински, като се радваше на силата и ловкостта си. Но да плуваш така, пред очите на батальона, разбира се, не е къпане. Ще трябва да се изкъпе на воля и да постои после на слънчице, без да се облича.

Докато мислеше за всичко това, Илин чу как Дудкин, помощник-началник щабът на полка, вдигна слушалката и отговаря на някого по телефона, че командирът на полка спи.

Изглежда, че от другия край на жицата му казаха да не го буди, защото Дудкин отговори: „Слушам, да не го будя! Ясно, слушам, да не го будя.“ И още веднъж повтори: „Слушам, да не го будя!“ — като кълвач. Обича по три пъти да повтаря едно и също. Има лошия навик напразно да губи време.

„Е, ще полежа така до седем — помисли Илин. — Щом отгоре не нареждат да ме събудят, значи, няма нищо страшно. А ако долу имаше нещо страшно, отдавна да са ме вдигнали.“

Илин се обърна по гръб и започна с досада да си спомня: все пак как стана така, че германският пехотен генерал — ако се смята по нашите звания, ще е генерал-полковник, командир на германски армейски корпус — не попадна в плен при него, при Илин. Отначало вървеше право срещу Илин, но когато не му позволиха да се измъкне, прекоси горичката, навлезе в участъка на другата дивизия и там — мръсникът му с мръсник! — вдигна бяло знаме.

Разбира се, сега от тоя генерал не може да се търси сметка: защо не е поискал да се предаде на Илин, а се е предал на друг? Но все пак Илин възприемаше това като несправедливост и към себе си, и към полка, и към загиналия в боя Василий Алексеевич Чугунов, когото уважаваше и тежко преживяваше загубата му.

А стана известно, че това е бил тъкмо тоя генерал, който се мъчеше да си проправи път тук. На бойното поле плениха ранения в крака адютант. Тъкмо той разказа кой си е проправял път, какъв генерал е и че напоследък тоя генерал е изпълнявал длъжността командуващ армия.

Илин си спомни как пренесоха край него върху платнище обезобразеното тяло на Чугунов, а той тогава не можа да направи подире му дори пет крачки, да се прости: боят продължаваше! И досега му беше трудно да си представи, че Чугунов го няма. Докато сам командуваше батальон, беше свикнал, че командир на трета рота е Чугунов! Отиде за заместник-командир на полка, а Чугунов — в батальона. Стана командир на полка, а Чугунов му стана заместник. Как тъй вече ще бъде без Чугунов?

Казват, че когато се реже рана с местна упойка, не боли, само се чува как плътта хрущи под ножа. А после, когато упойката премине, раната започва да смъди. Самият Илин нито веднъж не бе раняван, но бе чувал от другите. Тогава, в треската на боя, всичко е сякаш под тая упойка: загинал е — и толкоз, какво да се прави! А сега е минало време и боли.

За Илин близката, настъпила тук, на две крачки, смърт на Чугунов бе заслонила смъртта на много по-далечния от него по служба човек — Серпилин. Онова, от което се лишаваш сам, лично, причинява по-голяма болка.

Никой не бърза да съобщава, още повече в разгара на боевете, че командуващият е загинал. Илин научи това чак на втория ден, когато и дивизията, и полкът продължаваха да решават задачата, поставена още от Серпилин, макар че заповедите идваха вече с подписа на новия командуващ армията, генерал-лейтенант Бойко.

Неотдавнашната гибел на командуващия не бе успяла да се забрави, а се бе превърнала някак от гибел в замяна, сякаш просто единият е напуснал мястото си, а другият е пристигнал и продължава да върши същото, което е вършил преди него оня, напусналият. И значението на извършеното от Серпилин приживе се определяше не от това, че твърде често си спомняха за неговата смърт, а от порядките, които бе оставил след себе си в армията, където на много и различни длъжности продължаваха да действуват хора, преминали заедно с него училището на войната и задължени нему за една или друга страна във военното си възпитание, независимо дали след смъртта му си го спомняха често — като Бойко, или рядко — като Илин.

Като лежеше по гръб и чувствуваше топлината на жълтеещото през брезента на палатката слънце, Илин изведнъж си спомни как в деня преди смъртта си, когато набързо сложиха на двамата да вечерят в батальона, Чугунов изведнъж поиска от батальонния командир водка: „Трябва да пийна малко, за да натикам храната в гърлото си, докато е обгорено от водката, иначе от умора съвсем нямам апетит.“

Последният разговор беше за водката и за апетита! А на сутринта геройски загина и дивизията посмъртно го предложи за Герой. Командир на дивизията тогава беше още Артемиев. А днес вече трети ден е Туманян.

След превземането на Могильов Артемиев получи звание генерал-майор. Бойко се отби в дивизията, поздрави го и дълго приказва с него на четири очи. След това до полка стигна слух, че командирът на дивизията отива за началник-щаб на армията.

Началник-щабът на полка Насонов, който сам вече трета година беше подполковник, разправяше, че Артемиев е още млад за такава длъжност. А Илин смяташе обратното — че никак не е млад. Щом е достоен за издигане, какво да се чака? Да вкисне, така ли?

Така смяташе Илин, като се радваше на собствената си младост, която досега не бе пречила на неговото издигане.

Слухът се потвърди и Артемиев замина. Преди да тръгне, сбогува се с двата полка, а до Илин не можа да стигне. Тая сутрин имаше само радиовръзка, обстановката беше объркана, но Илин мислеше за себе си, че на мястото на Артемиев щеше и да стигне, и да се сбогува…

Веднага щом стана командир на дивизията, Туманян дойде в полка и каза, че иска да вземе Насонов при себе си за началник-щаб. Какво ще каже за това командирът на полка?

Илин се съгласи не защото бързаше толкова много да се раздели с Насонов; тъкмо в хода на боевете, когато всички теглеха една каруца, те се отнасяха един към друг по-добре, отколкото в дните на затишие, отхвърляха личните неща настрана. Съгласи се, защото вярваше в себе си и смяташе, че да остане два-три дена без началник-щаб е изпитание, с което ще се справи. Още веднъж ще докаже и на другите, и на себе си на какво е способен. Но, разбира се, не забрави да използува обстановката, помоли да му дадат по-бързо нов началник-щаб и да подберат някой по-силен.

Още тогава си спомни за Синцов, но не спомена името му. Не му хареса, че Синцов изведнъж бе станал адютант на Серпилин. Нека му дадат, когото искат. Ако е добросъвестен и в същото време безстрашен — ще се разберат. И без това, докато не го опипаш в боя, не можеш разбра какъв е. Дори и невеста се избира, като се види, след като лично се убедиш.

Илин помисли за жените. През двете седмици боеве нито веднъж не бе мислил, а сега помисли. Протегна се върху сламеника и скочи.

В съседната палатка някой отново звънеше по телефона. „Зарадваха се, че връзката работи добре“ — засмя се Илин.

Дудкин отново отговори: „Спи.“ Три пъти повтори своето „Слушам, всичко е ясно!“ и постави слушалката.

Илин недоволно погледна пропитата с пот мръсна риза, с която бе спал. Смъкна я през главата си и като остана само по гащета, няколко пъти завъртя ръце така, че раменните му стави изпукаха.

Отново се чу гласът на Дудкин. Сега се обаждаше командирът на трети батальон. Какво става при него? Ако не ставаше нищо, нямаше да се обажда!

— Сега — извика Илин. Искаше да изскочи от палатката, както беше по гащета, но се спря, седна върху сламеника и започна да навива партенките си; върху платнището до сламеника бяха оставени и чисти партенки, и изпрана риза.

Илин се срамуваше пред хората от мършавите си голи крака и изобщо от голото си тяло — макар и мускулесто, силно, но мършаво като на юноша. Когато оня път се съблече и заплува през реката, бе забравил това, защото знаеше, че е добър плувец. А когато човек умее добре да върши нещо, хората не обръщат внимание какъв е — здравеняк или мършав. Но сега помнеше, че е мършав, и излезе от палатката чак след като обу ботушите и напъха в брича мръсната долна риза. Чистата не облече — остави това за после, като се измие.

Командирът на трети батальон докладваше за произшествие. Германецът от комитета „Свободна Германия“, който вече няколко дена беше в полка им, а днес бе останал да нощува в трети батальон, тръгнал на разсъмване из гората със своя рупор и с лейтенанта от седми отдел, както и по-рано правеха — приканваха германците да се предават. Насреща им излезли двама офицери — хауптман и оберлейтенант. Хауптманът тръгнал напред, а оберлейтенантът поизостанал. И когато хауптманът се приближил съвсем, застрелял го в гръб с парабела и ранил германеца от „Свободна Германия“.

— Вие сте се зазяпали, не сте го прикрили! — ядосан го укори Илин.

Командирът на трети батальон бе започнал с предговор, а когато започват с предговор, работата е лоша! Започват с това, че е ранен, а накрая излиза, че е умрял. А имаше заповед да пазят тоя германец.

— Прикривахме го — оправдаваше се батальонният командир. — Трима автоматчици тръгнаха с тях. Но те влязоха навътре в гората…

— Стига сте го усуквали. В какво състояние е раненият?

Обратно на очакванията, оказа се, че раненият е в добро състояние. Раната е в главата, но повърхностна, вече са го превързали. А въпросът е там, че германецът отказва да отиде в медико-санитарния батальон, иска да продължи работата си.

— Нека продължава — разреши Илин и като постави слушалката, помисли за германеца, че работата му е една — пази боже! Стой и чакай да те застрелят. Сега раната е повърхностна, а ако е вдигнал малко повече глава — дупка в челото.

Злобата, която по време на войната Илин изпитваше към всички германци изобщо, влизаше в противоречие с възпитанието му през детството и юношеството. От това възпитание следваше, че добри или лоши народи няма; всички народи са еднакво добри. А логиката на войната говореше друго: всички германци са лоши и всеки от тях, ако ти не убиеш него, ще убие тебе. Войната пораждаше злоба към всички германци без изключение.

Но въпреки цялата злоба, която Илин отдавна и по навик изпитваше към германците, нещо вътре в него се противеше на това чувство, търсеше изход. И учудването пред храбростта на тоя германец от комитета „Свободна Германия“ беше за Илин като изведнъж открила се възможност да намери изход от задънената улица. Радваше се, че съществува такъв добър германец, когото вижда със собствените си очи и който му потвърждава нещо важно, полузабравено през войната, но все пак съществуващо.

Като поприказва с командира на трети батальон, Илин попита Дудкин кой се е обаждал, докато е спял.

Оказва се, че първо са се обадили от щаба на армията. Обаждал се началник-щабът.

— По негово нареждане или сам? — попита Илин.

— Сам.

Илин искаше да се накара на Дудкин, че не го е събудил, но се въздържа от тая несправедливост. Дудкин бе действувал според заповедта: докладвал е, че спи, и е попитал дали да го буди, или не. А по начало не можеше да бъде предвидено как да постъпи, ако се обади началник-щабът на армията. Тъй че нямаше за какво да му се кара.

— Не заповяда ли да му се обадя? — попита Илин.

— Нищо не заповяда. Каза: нека спи. А командирът на дивизията заповяда да му се обадите в седем и петнадесет.

„Щедър е днес нашият Туманян — учуди се Илин. — Все пак дал ми е петнадесет минути за събуждане и тоалет!“

Илин успя да се измие, дори да изпие чаша чай с комат хляб, поръсен със захар — любимото му лакомство от детските години — и се обади на Туманян.

Туманян започна с това, че задачата засега си остава предишната: да сложат в ред работите си, заемайки същото положение.

— Проверете още веднъж цялата система на огъня. Какви са възможностите за бързото му пренасяне в различни направления пред вашия преден край. Ясно ли ви е всичко?

— Ясно е. — Илин добре разбра какво се крие зад казаните натъртено думи: „Ясно ли ви е всичко.“

— Снощи напомних на отдел кадри — каза Туманян, — обещаха днес да ви пратят заместник на Насонов. Както изглежда, вече е на път.

„Значи, пак ще имаме началник-щаб“ — помисли Илин, като постави слушалката. Но главните му мисли сега бяха заети с друго — с онова, което се криеше зад думите на Туманян за системата на огъня.

Досега няколко дена подред бяха притискали обкръжените германци по целия фронт на дивизията, изтикваха ги навътре в горите, във все по-стесняващия се там котел. А днес, значи, е взето решение да ги притиснат в обратна посока — от другата страна на горския масив. И може да се очаква, че привечер германците ще започнат да излизат срещу нас — къде да отидат? А какви ще ги видим — с бели знамена или с фердинанди — това за германците никога не може да се знае предварително. Оттук и изискването — да сме нащрек.

Целия следващ час Илин разговаря по телефона с батальонните командири, а после уточняваше с командира на придадения артилерийски полк и със своя началник на артилерията различните варианти за организиране на огъня в участъците, където най-вероятно германците биха изскочили от вътрешността на гората.

После командирът на артилерийския полк замина за огневите позиции: тревожеше се какво е положението с боеприпасите; бяха обещали да им докарат до сутринта, но още ги нямаше. А собственият полкови артилерист майор Веселов, който почти винаги се намираше при Илин, под ръка, и сега остана с него.

Най-важните неща бяха свършени и Илин се колебаеше, макар че това изобщо не се долавяше по израза на лицето му. Искаше му се да обиколи батальоните, да види как е там. Връзката си е връзка, но личното общуване с подчинените също е вид връзка, която нищо не може да замени. Ала веднага след телефонните разговори с всички батальонни командири беше рано да отиде при тях на проверка. Той и сам не обичаше, когато началството, току-що отдало заповед по телефона, веднага се изтърсваше на главата му: как е, направи ли всичко заповядано? Наричаше това „подбутване“.

Високо над главите във въздуха мина двойка якове. Минаха и се скриха над гората с тънък далечен звук. А изобщо през последните дни нашата авиация почти не действуваше над котела. Бяха я хвърлили цялата напред, на запад. Според сводката, вече са превзети и Барановичи, и Новогрудок, а във Вилнюс втори ден се водят улични боеве.

Ако тръгнем точно на запад и се движим със същото темпо, след два-три дена ще бъдем в Полша. Там е и авиацията! А тук, както смятат, ще довършим всичко и без нея…

Изтребителите отминаха и отново стана тихо, само от другата страна на котела се чуваше артилерийски тътен, който и Илин, и Веселов почти не забелязваха: бяха свикнали.

— Ама че ден! — каза Веселов, поглеждайки към слънцето изпод вдигнатата към очите ръка. — Може и да се стреля, и да се наблюдава добре. А помните ли, Николай Иванович, как настъпвахме през зимата, в оная виелица, на седемнадесети и осемнадесети?…

Илин помнеше виелицата на седемнадесети и осемнадесети. Тя беше наистина невиждана. За пет минути където стои войник, там става преспа.

— Вие ни заповядвате да усилим огъня, ругаете ни за неточната пристрелка, а ние се мъчим на огневите позиции, сякаш някой хвърля с лопата сняг в цевите на минометите! Така го бяхме измислили, че четирима държат платнище, а един в това време поднася мината. Махаме платнището, мината в цевта — и изстрел! И отново държим платнището… А в такова време като сега защо да не стреляш — каза Веселов и добави, че вчера са сумирали всички донесения през двуседмичните боеве; излиза: само собствената полкова артилерия, без да се смята придадената, е нанесла на германците чувствителни загуби — почти хиляда убити и ранени!

Илин недоволно махна с ръка. Не обичаше такива пресмятания.

— Ако съберем всички ваши донесения — колко сте убили и колко сте ранили, — цялата Германия няма да стигне. А по техните донесения — цяла Русия! На книга все пак по-лесно се убива, отколкото в действителност. Още повече вие, артилеристите. За вас, който легне на земята, е умрял. А след това той пак става и тръгва да воюва. Вземи дори самия мене; според донесенията на германците колко пъти през трите години война са ме убивали и още повече ранявали. А аз все воювам. И дори не съм раняван.

— Чукнете на дърво — каза Веселов.

— Не съм суеверен.

— Никак ли?

— Никак. Суеверието е прикритие на страха. Ако те е страх, че ще те убият, кажи си! Какво значение има с кой крак си станал, с левия или с десния — германецът и без това не знае, когато стреля по тебе.

Така разговорът за суеверието свърши. Ако някоя тема не му харесваше, Илин веднага й слагаше точка и преминаваше на друга. Така и сега премина от суеверието към материалната част, каза, че войната прави с материалната част същото, каквото и с хората. Онова, което се е смятало за годно, а в действителност не е оправдало себе си, отива на заден план и истински хубавото излиза на преден. Да речем, ето ротните миномети: по-рано се смяташе, че без тях не можеш да направиш нито крачка, а сега се отказаха от тях — не оправдаха себе си, слаби са. Гранатата дава по-добър резултат от тая мина! А батальонните миномети, да не говорим вече за полковите, действително се показаха като оръжие, с което смело отиваш навсякъде…

Те много дни бяха работили без отдих, а сега седяха, почиваха, но въпреки това пак приказваха за работата си, защото оръжието беше неделима част от тая работа, техен инструмент. Без него можеш да направиш едно, а с него — съвсем друго. Но в инструмента, с който си служеха те, имаше една особеност: от това, какъв е и колко е, зависеха не само резултатите от работата, но и животът им.

— Все пак при вас, артилеристите, личният състав се запазва по-дълго — каза Илин, като си спомни, че вече втора година воюва с Веселов, а през това време командирите на стрелковите батальони в полка се смениха до един.

Така стигнаха до мисълта за цената на човешкия живот, която от самото начало незабележимо присъствуваше в разговора им за тяхното оръжие.

Разговорът бе прекъснат от телефонен звън.

— Чакайте на телефона, ще говорите — каза телефонистът от междинната централа и Илин чу далечния глас на Артемиев.

— Здравейте, Илин. Как вървят работите?

— Здраве желая. Изпълняваме заповедта!

— Извинявам се на вас и на вашето стопанство, че като тръгнах за новата служба, не успях да се сбогувам. Желая ви бойно щастие.

Каза това и направи пауза, сякаш чакаше какво ще отговори Илин.

— И на вас също — пожела Илин.

— Друго нямам — каза Артемиев. — Поздравете Завалишин.

— Началник-щабът на армията се обади — обясни Илин на Веселов. — Извини се, че не се сбогувал с полка.

На Илин му беше приятно, че бившият командир на тяхната дивизия все пак му се обади и по такъв начин се сбогува с полка. За помнене, Илин помнеше обидите, но не обичаше да ги трупа.

Двамата с Веселов седяха на слънце, почиваха си от многодневната работа и изведнъж, както става на предната линя, всичко за миг се промени. Отначало в далечината се чуха автоматни и картечни редове, после изстрел от оръдие и изведнъж позвъни командирът на втори батальон, който бе заел позиция право пред командния пункт. Батальонният командир докладваше, че изпратената от него в гората разузнавателна група се оттегля, разузнавачите донасят, че в гората се движат германци, около хиляда души, с танкове и самоходни оръдия.

— Срещнете ги по първи вариант — каза Илин. — Артилеристът при вас ли е?

— При мене е. Току-що пристигна.

Там, където стоеше командирът на втори батальон, беше и наблюдателният пункт на полка, и наблюдателният пункт на артилеристите — всичко заедно. Илин и без това се канеше да върви там, но сега събитията го караха да бърза. Добре че командирът на артилерийския полк е вече на мястото.

— Веднага идвам — каза Илин, заповяда на Дудкин да докладва в дивизията за появяването на германците и без да чака да ги свържат, веднага скочи от мястото си.

Макар през последния час и половина да се бе наслаждавал на почивката, нещо скрито го измъчваше. Имаше чувството за нещо спряло, недовършено, което сега, след тоя разговор, му предстоеше да довърши.

Когато след няколко минути Илин заедно с Веселов довтаса през гората на командния пункт на батальона със своя петнист трофеен мотоциклет с кош, отпред не се забелязваше нищо особено. Само се чуваха автоматни редове. Командирът на батальона докладва, че се оттегля бойното охранение, а германците още не са излезли; продължават да се придвижват в гората.

— Готови сме да открием огън — докладва командирът на артилерийския полк.

— Защо да откриваме огън, преди да сме ги видели — каза Илин. — Ще ги изплашим и ще се върнат обратно. Нека се покажат…

Местността тук се спускаше леко надолу, окопите на наблюдателния пункт на полка и на командния пункт на батальона бяха изкопани на полегатия склон, между растящите по него стари борове. Пред боровете, по склона имаше сечище, пънове, а по-нататък започваше поляна, дълга километър и широка около седемстотин метра, на която някой бе засял ръж. Може би партизаните — тук изобщо бяха партизански места. И вляво, и вдясно от поляната, и на отсрещния й край гората се издигаше като непрекъсната стена.

Разузнавачите съобщиха отначало по радиото, че право към нас, към тая поляна, се движи голяма група германци, а после пристигна на кон един сержант и доложи, че германците са много, с тях има фердинанди — с очите си е видял един — и танкове, видял е и два танка, наистина отдалече… Идват право насам.

Илин го разпита още веднъж, беше обзет от съмнение — защо германците са решили да минат през тая поляна; ако искат да си проправят път, биха могли и през гората…

Но разузнавачът настояваше: идват насам!

Илин все пак каза на командира на артилерийския полк да не забравя фланговете. Същото повтори и на Веселов.

— Може би германците се движат без карта, какво ли не става в обкръжение! Ще видят това голо място и ще свърнат наляво или надясно!

Той не влезе в окопа, а седна на земята, само спусна надолу краката си. И веднага видя онова, в което дотогава трудно вярваше.

В края на гората, без всякакво разузнаване, се появиха германците. Те вървяха с автомати в ръце и щом се отдалечиха на няколко крачки от дърветата, веднага започнаха да се виждат добре.

Едва първата верига излезе на открито — и зад нея, почти без интервал, се появи втора. И Илин разбра: наистина идват насам, през тая поляна, като самоубийци. Защо са решили да пробиват през това открито място? Или мислят, че тук няма никой, или искат да ни изплашат, или някой ги е събрал така в юмрук, за да не се пръснат из горите, по-лесно да ги хвърли в боя?

Но нямаше време да мисли повече за това. Германците излязоха на открито в три вериги. По фланговете им, като изпълзяха от храстите, се движеха три фердинанда — един вляво и два вдясно. В центъра, като изпревариха веригите, които им сториха път, вървяха два танка. Един стар „Т-3“ и един тигър. От гората се появи още една верига, четвърта… И преди Илин да даде заповед за откриване на огън, а по-точно преди да разреши да направят онова, което всички напрегнато очакваха от него, германците започнаха да стрелят първи. Фердинандите биеха с бризантни снаряди. Един изстрел преряза върха на бора и той удари клони о земята близо до Илин.

„Можеше да ме пречука“ — помисли Илин и като заповяда да открият огън, скочи в окопа.

След фердинандите стреля и германският танк, който се движеше по средата на полето — както изглеждаше оттук, право срещу Илин.

Предната германска верига откри плътен автоматен огън и в тоя момент започнаха да стрелят нашите оръдия. Няколко снаряда паднаха пред целта, а следващите започнаха да избухват сред продължаващите да напредват германски вериги.

От фланговете стреляха нашите картечници. Германците продължаваха да тичат напред, като заобикаляха дупките от снаряди и убитите. После пламна един от фердинандите, а гъсеницата на тигъра бе скъсана и танкистите започнаха да изскачат от него.

Германската пехота все още настъпваше. Едни залягаха под огъня, но други тичаха напред. Старият танк „Т-3“ изпревари предната германска верига и беше вече съвсем близо. Двата фердинанда, които бяха на левия фланг на германците, дадоха заден ход, спряха до края на гората и стреляха оттам, от място. А ние още не можехме да ги улучим.

Германските вериги вече не бяха вериги, а само движещи се островчета от продължаващи да тичат напред хора и петна било от убити, било от налягали по земята. Островчетата ставаха все по-малко, петната все повече, но германският танк още се движеше напред.

„Кога най-после ще го…“ — едва не извика Илин на артилеристите. И чак когато танкът беше вече само на сто метра, наш снаряд го удари в челото, под самата кула, и той пламна право пред Илин, като му пречеше да наблюдава бойното поле.

Но вляво и вдясно то се виждаше добре. Германците лежаха на земята или бягаха назад, към гората. Нашите снаряди избухваха все по-гъсто и по-гъсто; германците бягаха, падаха и отново бягаха, вече никой от тях не стреляше, стреляха само двата им фердинанда. Пуснаха по още няколко снаряда от края на гората и се оттеглиха назад невредими или незначително повредени.

Миришеше на дим. На полето гореше подпалената от снарядите ръж, то цяло беше на петна от мъртвите тела.

Илин излезе от окопа и отново седна със спуснати в него крака, както седеше преди боя. Избърса с носна кърпа мокрото лице и врата си, отметна ръка зад гърба и почувствува, че той също е мокър от пот. „Все пак изплаших се от тоя танк“ — присмя се на себе си Илин, стана, извика командира на батальона и му заповяда да премине към преследване на германците; да не минават през голото място, за да не ги обстрелват от гората, а да се придвижват вляво и вдясно от него, да навлязат в гората, като държат готови оръдия — с право мерене. И чак след това, като оправи рубашката си и затегна колана с още една дупка, позвъни в щаба на дивизията.

Туманян го изслуша, одобри действията му и веднага затвори телефона: сам бързаше да докладва горе, в армията, а Илин се откъсна от телефона и изведнъж видя германеца от комитета „Свободна Германия“ — както се оказва, той бе лежал през цялото време тук, на двадесет крачки от него, заедно с лейтенанта от седми отдел.

— Лейтенанте, елате!

Германецът се приближи заедно с лейтенанта. Лейтенантът козирува, а германецът — не. Той нямаше пилотка; главата му беше бинтована. Като се приближи рязко събра токове и опъна ръце покрай тялото, както се прави в германската армия.

Носеше наши ботуши и униформа, само че нямаше оръжие и пагони. Как иначе ще стои на предната линия, ако не е с наша униформа!

Лицето на германеца беше бяло като тебешир — или след раняването, или от всичко, което току-що бе видял.

— Действията на тая група ме карат да мисля, че някой от висшето командуване ги е подтикнал към това — каза Илин, без да подбира думите, защото знаеше, че германецът добре е научил руския в плен, в антифашистката школа, във Владимир.

— Идиотен! — яростно каза германецът. И белите му устни на бялото лице така потрепнаха, че Илин помисли: ще заплаче!

— Трябва да ги накарате да се предадат, за да не се повтори. — Илин врътна глава към мъртвото поле.

Германецът леко кимна, за да покаже, че е готов и пак се изпъна.

— Вървете в гората, опитайте да повикате там с рупора командуването им и да ги придумате… Ще ви дам сигурно прикритие, ако сте готов на това.

Германецът събра токове, отново кимна и се изпъна. Мълчаливо потвърди: готов е да направи всичко, каквото искат от него, заради което въпреки раната не е отишъл в медико-санитарния батальон. Но в същото време се чувствуваше, че или не може да говори с Илин сега, тук, на това бойно поле, или не иска, или и двете заедно.

— Дайте им за прикритие шестима автоматчици и разчет с ръчна картечница — заповяда Илин на приближилия се командир на батальона, като посочи германеца и лейтенанта.

Командирът на батальона искаше да възрази, че има малко хора, но като погледна Илин в лицето, не каза нищо.

Обхождайки от двете страни поляната, батальонът навлизаше в гората. След няколко минути покрай дърветата тръгнаха германецът с лейтенанта и автоматчиците.

„Само да не го убият“ — помисли Илин за германеца, като гледаше подире им.