Константин Симонов
Последно лято (10)

Десета глава

Когато Синцов се раздели с Гурски и още веднъж се отби в пощата, на гишето „До поискване“ седеше друга девойка, но отговорът беше същият: няма телеграма. Не оставаше друго, освен да върви да спи в общежитието при комендантството.

На излизане от пощата, за да е с чиста съвест, пак се обади на Надя и още след първия сигнал чу:

— Ало!

— Надежда Алексеевна?

— Ти ли си, Ваня! — припряно каза женски глас.

— Аз съм.

— Току-що се върнах и прочетох писмото. Павел пише, че ще се отбиеш. Веднага тръгвай. Къде си?

— Не съм много далече.

— Ще дойдеш, нали? — тревожно повтори Надя, сякаш се страхуваше, че може и да не отиде.

— Веднага идвам.

— Знаеш ли адреса? Ама нали си донесъл писмото! По-бързо тръгвай.

Когато се качи на четвъртия етаж, вратата на апартамента беше полуотворена. Въпреки това позвъни.

— Влизай, влизай — чу се женски глас от дъното на апартамента. — В кухнята съм, ей сега…

Надя излезе да го посрещне с метнат през рамо кухненски пешкир и като се повдигна на пръсти, го разцелува по роднински. После го помъкна за ръка от полутъмното антре към столовата, където лампата вече бе запалена, и го заразглежда.

— Я гледай какъв си станал! Майор…

Преброи с очи нашивките за раняванията.

— Колко са много?!

И като плъзна поглед по кожената ръкавица, попита:

— Боли ли?

— Общо взето, не.

Надя стоеше и продължаваше да гледа Синцов сякаш някъде отдалече, като го сравняваше — сегашния — с оня, когото бе видяла за последен път на абитуриентската вечер.

Той също стоеше и я гледаше. Таня казваше за нея, че е красавица. Може и така да е. Тогава, в училище, и Надя, и натрапчивата й красота му се струваха някак нахални. А сега в очите й имаше смущение, неизвестно защо. Може би не знаеше какво да прави сега с него, макар че самата тя настояваше по-скоро да дойде.

Той искаше да й каже, че ще постои малко и ще си ходи, но тя пак го помъкна за ръка, сега към масата.

— Нека седнем, да видим какво ще правим. Бях започнала да ти приготвям вечеря, но не успях. Откъде се обади?

— От пощата.

— Кога се връщаш?

— Утре сутринта.

— Тогава веднага ще ти приготвя вечерята, а докато вечеряме, ще поговорим. После ще се изкъпеш след пътя и ще легнеш да спиш. Ще ти постеля тук, на дивана. През нощта ще напиша писмо, а утре ще закусим и ще тръгнеш. Съгласен ли си? Павел пише, ако искаш, да ти дам ключа от стария апартамент. Но според мене това са глупости. Да нощуваш самичък там, в празния апартамент… Наистина преди месец го чистих, мих дори пода, но все едно. Няма какво да правиш там. Нали съм права?

— Права си.

— Значи, разбрахме се?

— Не. — Той й обясни, че вече се е настанил в общежитието при комендантството; утре сутринта шофьорът ще го търси там.

Изглежда, Надя се огорчи, че той няма да остане да нощува. Може би искаше после той да разкаже на Павел как по роднински го е посрещнала. Но не каза нищо. Само предложи:

— Поне се изкъпи. До коменданския час има време.

Той помисли малко и кимна:

— Благодаря.

Наистина, защо да бърза за комендантството? Какво интересно има там? Жалко само, че остави във вилиса вързопчето с чистото бельо, изтривалката и сапуна. Мислеше по обратния път, ако времето е топло, да се окъпе в някоя рекичка.

— Ти ще се изкъпеш, а аз ще сложа масата — каза Надя.

— Слушай — каза Синцов, като малко неуверено се обърна към нея на „ти“. — Не може ли да направим другояче? Ще поседим, ще поприказваме, после ще се изкъпя, а чак след това ще хапнем. Да си кажа право, скоро обядвах.

— Както искаш — каза Надя. — За мене е още по-добре! Веднага ще започна да те разпитвам.

Тя седна така, че да го гледа право в очите, и сложи двете си ръце отпред на масата. Синцов чак сега забеляза как е облечена. В черна вълнена рокля с дълги до китките ръкави и затворена яка, изпод която се виждаше още една, тесничка бяла якичка.

„Като монахиня“ — кой знае защо я съжали той в тоя миг.

Тя започна да го разпитва как е било всичко, когато оная нощ се е видял с Павел там, на фронта.

Разпитваше го толкова подробно, че накрая той се усмихна.

— Ей богу, не помня кое от нещата му къде стои, пък и беше нощ и мислех за друго. Къща като къща!

— А как смяташ, дали си е намерил някоя?

— Какво имаш предвид? — насмешливо попита Синцов.

— Не говори с мене като с глупачка.

— А как да говоря? Нима когато ме попита, очакваше, че ще кажа „да“?

— Не, не очаквах. Вярно. Но все пак? Сигурно е трудно без това?

— Сигурно. — Той си помисли, че понякога е трудно, но в повечето случаи на човек не му е до това. Не само на думи, а защото наистина не му остават сили за нищо друго освен за войната.

— Струва ми се, че бих могла да го разбера, но все пак ужасно щях да се ядосвам! — каза Надя и, изглежда, говореше истината: само при мисълта за това лицето й стана злобно.

— Какво толкова има да разбираш? Според мене засега няма нищо.

— А нима аз искам да мисля за това? — с внезапна сила каза тя. — Не искам, но мисля. Толкова отвратително съм устроена! — И като помълча малко, попита с друг, тих глас: — А предпоследния път кога го видя?

— Почти толкова отдавна, колкото и ти, през ноември.

— Но поне по телефона не разговаряте ли?

— Два пъти през цялото време, когато бях оперативен дежурен.

— Само два пъти? — В гласа й имаше такова учудване, сякаш дотогава бе мислила, че те с Павел не правят нищо друго, освен да разговарят по телефона.

— Изглежда, че все пак не можеш да си представиш добре реалната обстановка, в която работи командирът на дивизията и изобщо всички ние, грешните — не можа да сдържи насмешката си той.

— Аз ли съм виновна, че не мога да си я представя? — с предизвикателство каза тя. — Аз исках!… Той не поиска. Знаеш ли това? Казал ли ти е?

И макар че Синцов кимна, като й даваше да разбере, че вече знае всичко, тя пак започна да му разказва колко упорит и странен човек е Павел — не разбира, че там, на фронта, тя не би му донесла нищо друго освен щастие, а всичко останало е глупост.

По гласа й личеше, че е отстъпила, но не се е примирила.

— Нима когато човек е щастлив, воюва по-зле? — изведнъж попита тя. — Ти по-добре знаеш!

Това беше пряк въпрос, а как да му отговориш? Да й кажеш: ти не бива да бъдеш на фронта с Павел! А Таня с мене — може. Ти не умееш да се държиш там, не умееш и няма да се научиш! А Таня умее. Как да й кажеш това в очите? Как да се нагърбиш с такава смелост — да съдиш другиго за живота му и при това да даваш за пример собствения си живот?…

— Защо мълчиш? — попита Надя. — Мислиш как да се измъкнеш, та и мене да не обидиш, и Павел да не изложиш?

— Точно така. За това мисля.

— И какво измисли?

— Нищо. Вие живеете заедно, вие се и оправяйте.

— Смел човек си ти! — Надя го погледна, сякаш й бе казал нещо необикновено. — Другите се страхуват да разговарят така с мене.

— А аз, кой знае защо, не се изплаших. Извинявай.

— Напротив, обичам, когато не се страхуват от мене. Свикнала съм мъжете да въртят опашки пред мене още при първото ми желание. Внимавай, ако и занапред си толкова храбър, може да се влюбя в тебе.

Тя за миг се усмихна на собствените си думи като на нещо, което не може да стане само защото тя самата сега не допуска такава възможност, и отново попита за Павел:

— Разкажи ми как го видя предпоследния път.

Синцов сви рамене.

— Та това беше отдавна, почти преди половин година, и то съвсем за малко.

— А аз още по-отдавна не съм го виждала. И не за малко — никак. Няма значение, че е за малко, разкажи все пак как беше.

Синцов разказа. Как са го изпратили при командира на дивизията, за да му предаде един плик със заповед за предислокация. Пликът трябвало да се връчи лично на командира на дивизията. Но Артемиев го нямало в щаба на дивизията: още сутринта бил отишъл на занятия в един от своите полкове.

— Какви занятия? — попита Надя.

— Как какви? В дадения случай бяха получили попълнение и го обучаваха да настъпва зад огневи вал.

— Какво значи зад огневи вал? — отново попита Надя.

— Зад огневи вал значи: водят огън с няколко батареи и настъпват така, че пехотата да върви на двеста-двеста и петдесет метра зад избухващите снаряди, без да изостава.

— А на учение как стрелят, с халосни ли?

— Защо с халосни? С обикновени, бойни.

— Ами ако изведнъж нещо… Ако някой снаряд падне по-близо?

— Ще убие хора. Но не трябва да става така. Тъкмо върху това е построено всичко.

— Е, добре — намръщи се Надя. — А как го видя ти?

— Видях го на полето. Вървеше във веригата, заедно с войниците. Тръгнах след тях и когато ги настигнах, дадох му плика. Тъкмо тогава свириха отбой.

— А какъв беше той?

Синцов се разсмя.

— Преди всичко изкалян. Падналият сняг се бе стопил, настъпваха в кал до ушите. Как изглеждаше ли? Беше с комбинезон, целият опръскан с кал. Аз се приближих, представих му се, той се обърна, избърса се с носната кърпа. После изми ръцете си от манерката, преди да вземе плика. Сигурно по време на занятията се беше спънал някъде и бе паднал на ръцете си.

— А той какво ти каза?

— Взе плика, разписа се и каза: „Свободен сте.“

— Само това ли?

— Докато се разписваше на плика, попита за Таня — дали е жива и здрава.

— А не ти ли каза, че е идвал при мене в Москва?

— Както изглежда, не успя. Едва сега чух това от него. А тогава обстановката беше такава: щом си предал плика — продължавай нататък, към следващата дивизия!

— И нищо повече?

— Нищо.

— Омръзнах ли ти с моите въпроси?

— Да, малко.

— В това отношение ние, жените, сме по-глупави от вас, мъжете. На вас ви е достатъчно да знаете, че сме живи и здрави. А на нас, ако обичаме човека, това не ни стига. Искаме да си представим всичко: как изглежда, как става, как ляга, как седи, как върви, какъв е изразът на лицето му, когато си спомня за нас. Затова ви и разпитваме така глупаво. Да не мислиш, че твоята Таня е друга? Същата е! Толкова се зарадвах за вас, като прочетох в писмото на Павел, че вече си имате дъщеря! Тогава, през оная зима, Таня много ми хареса. Изключително!

Тя се приближи до бюфета край стената, дръпна едно чекмедже и повика Синцов.

— Ела, виж. Сигурно никога не си виждал такава прелест.

Синцов се приближи, без да разбира защо го вика. А като разбра, не знаеше какво да каже. Пък и тя не му даваше думата. Продължаваше да говори, без да спира нито за миг:

— Сега всичко това е за дъщеря ти. Когато през четиридесета година се омъжих за Козирьов и чаках дете, той помоли едни негови другари, които летяха в чужбина, да донесат пелени. Оттогава всичко си стои тук. На седмия месец аз…

Тя направи рязко движение с ръка — обясни какво й се е случило.

— Не обичам тая дума… Лекарите казаха: понеже преди това съм правила няколко аборта подред… Може и така да е, само не съм сигурна, че заслужавам такова наказание…

Тя се усмихна.

— А и защо всъщност? Добра бях, жал ми беше за вас, мъжете. Сама обичах да се забравям от щастие, и вас не карах да помните нищо. А излиза, че бог наказва за това. Според мене несправедливо… Дай ми адреса и още утре ще пратя всичко.

— Благодаря. Засега не бива. Да не си навлечем някоя беда! — мрачно каза Синцов, без да я гледа.

Тя затваряше чекмеджето и от изненада силно притисна пръстите си.

— Каква беда? — попита тя, като лапна притиснатите пръсти, а изразът на лицето й беше такъв, сякаш е готова да заплаче — от болката или от това, което бе чула.

— Вече втори месец нямам никакви известия — каза Синцов. — Нищо не разбирам и се страхувам.

Той не искаше да говори нито за Таня, нито за детето, нито за своите тревоги. Но сега трябваше да каже. Това чекмедже, пълно вече пета година с подредените в него пелени, само по себе си беше нещастие. И го накара да помисли за нещастие.

— А защо Павел не ми е писал? — Надя продължаваше да държи пръстите в устата си.

— Той не знае.

— Как така не знае?

— Защо да знае, след като самият аз още нищо не знам.

— Колко коравосърдечни сте всички! — Надя най-после извади пръстите от устата си. — Чакай, ще ида на чешмата! Ти мислиш, че само се кривя, а я виж какво е…

Тя протегна ръка и Синцов видя, че наистина силно е притиснала пръстите си: през ноктите минаваше синьо-червена ивица.

— Веднага се връщам.

Тя излезе, а той слушаше как шурти пуснатата докрай чешма, и си мислеше, че изобщо жените повече издържат на болка, така са създадени: „По-силни са от нас в това отношение.“

Надя се върна, като размахваше ръката си във въздуха.

— Така ми се пада. Бог ме наказа за глупостта. На вас, мъжете, винаги всичко ви е изписано на лицето. Веднага щом дойде, трябваше да се сетя, че не можеш място да си намериш.

Синцов каза за изпратената до Ташкент бърза телеграма. Надя кимна.

— Може наистина отговорът да дойде утре сутринта. А ако няма нищо, докато заминеш, ще я получа вместо тебе и още същия ден ще ти съобщя на фронта.

— Как ще ми съобщиш?

— Ще намеря как, това си е моя работа.

Каза го с такава увереност, сякаш добре знаеше как ще го направи. По военната връзка ли? От Надя всичко може да се очаква!

И макар че не искаше да се чувствува задължен към нея, той повярва, че тя ще го направи. В думите й имаше нещо, което го караше да мисли така.

— Промени ли намерението си, ще останеш ли да нощуваш? — попита Надя.

Той поклати глава.

— Тогава къпи се и ще вечеряме. Какво искаш, вана или душ?

— По-добре душ. Само ще ти изцапам ваната.

— Отивам да запаля газта. — Надя излезе и се бави доста дълго. Той чуваше как хлопаше вратата, пускаше водата, а после отиде някъде във вътрешността на апартамента, отваряше и затваряше нещо. Апартаментът беше голям. След това се върна и каза: — Оставих ти там бельо. Съвсем чисто е, сама го прах за Павел, доказвах му колко добра жена съм и че трябва да ме вземе на фронта. А той не ме взе. Облечи го, ако ти стане. Я гледай колко си израснал. — В погледа й имаше нещо типично женско, макар че сега то не се отнасяше до него.

После, когато той беше вече при вратата, неуверено го попита:

— Да ти помогна, ако има нужда?

Той се обърна, отначало не разбра, но като видя очите й, разбра. Ставаше дума за ръката му.

— Благодаря. — Той се разсмя. — Вече свикнах с нея. Всичко правя. Само на роял не мога да свиря.

Без да бърза, той се изкъпа, облече бельото на Павел — оказа се, че му е по мярка, беше само малко късичко — сложи на ръката си протезата, облече рубашката, среса се. Оставаше да се запаше. Бе окачил колана с портупея и кобура на закачалката в антрето: не искаше да го взима със себе си в банята. Трябваше да излезе в антрето, но му беше неудобно, защото преди няколко минути там бе започнал някакъв още не съвсем понятен за него скандал. Някой бе дошъл в апартамента, вдигаше врява в антрето и Надя му отговаряше отначало тихо, а сега все по-силно.

— Остави ме на мира, върви си! Колко пъти ти обяснявах да се обаждаш по телефона, преди да дойдеш. Ама че нахалство!

— При тебе трябва да се идва само така — отвръщаше силен мъжки глас.

— Веднага си тръгвай, чуваш ли? — Надя се сдържаше, но въпреки това гласът й се чуваше. — Откъде ли се изтресе на главата ми?

— Нали ти казах — отговори мъжкият глас. — Върнахме се от пътуването по-рано, отколкото мислехме. И право при тебе. А ти…

— Върви си.

— Защо?

— После ще приказваме. Върви си.

— Първо отговори: кой е при тебе? — Мъжкият глас стана настойчив. — Въобразяваш си, че съм сляп, а аз не съм!

Синцов чу това и помисли за фуражката и портупея си. Не знаеше кое е по-лошо: да остане в банята и по неволя да слуша всичко през вратата или да излезе в антрето.

— Върви си! Не искам да приказвам с тебе!

— Изобщо или сега?

— Сега. И изобщо! Ще си отидеш ли най-после?

Синцов вдигна кукичката на вратата и излезе. Лампата в антрето светеше; до широко отворената външна врата, облегната на стената и сложила ръце зад гърба, стоеше Надя и по лицето й се четеше непресторена ярост.

На другия край на антрето, до вратата за столовата, опрял ръце в страничните дъски на рамката и заел позата на човек, който се чувствува тук като у дома си, стоеше млад мъж в цивилни дрехи, със закопчан догоре шлифер и някак странно оцветени, сякаш изрусени коси.

Лицето му се стори познато на Синцов, но всичко по-нататък стана толкова бързо, че той не успя да се замисли къде е виждал тоя човек.

— Ето го най-после и явяването на Христос пред народа! — с пиянски глас каза младежът, като видя Синцов. — Сега поне всичко е ясно.

— Ясно или не, върви си! Махай се, чуваш ли! — извика Надя и лицето й трепна.

Както изглежда, тя не искаше Синцов да излезе. Но сега вече бе късно.

— Нужна ли ти е моята помощ? — попита Синцов, като се обърна към Надя и разбираше, че се е озовал в положение, от което няма нито един напълно разумен изход.

— Какво, за пазвантин ли си го наела? — попита младежът зад гърба на Синцов.

Надя не отвърна веднага. Отначало хвърли умолителен поглед зад гърба на Синцов, сякаш се надяваше, че все още могат да я послушат.

— Направи, каквото искаш, Ваня, само нека си отиде. Вече ми омръзна да го моля!

Синцов се обърна и тръгна към младежа с познатото лице, който продължаваше да стои до вратата в същата поза и учуден гледаше Надя, сякаш не можеше да повярва, че е казала тия думи.

— По-добре послушайте и си вървете!

Като всеки нормален човек Синцов нямаше представа какво трябва да се говори в такива случаи, но знаеше: независимо от всичко сега тоя момък трябва да си отиде.

— А вие по-добре не се приближавайте — каза младежът, като гледаше право в очите приближаващия се Синцов, и бързо и дръзко го удари с все сила по лицето.

Синцов разбра, че ще го ударят, но не успя навреме да улови ръката. Улови я чак след удара и като вложи в това цялата си сила и тежест, отмести младежа от вратата и с хрущене изви ръката му зад гърба.

Младежът опита да се извърне, замахна с лявата ръка, дори закачи протезата на Синцов, но с дясната си ръка Синцов още по-силно изви ръката му зад гърба. Момъкът изохка и разбра в какво положение се намира.

— Пусни ме!

— Ще те измъкна през вратата и ще те пусна — каза Синцов. — Върви спокойно, иначе ще те заболи!

Той забеляза, че когато момъкът изохка, Надя за малко не се спусна към него, но се сдържа и отново се облегна на стената. Само каза тихо, през зъби:

— Да не му счупиш ръката.

— Нищо няма да му счупя. Само нека върви спокойно.

Младежът не каза повече ни дума нито на Синцов, нито на Надя, мълчаливо прекрачи прага, направи още две крачки по площадката на стълбището и се спря.

Синцов пусна ръката му и без да мръдне, продължаваше да стои зад гърба му. Кой знае защо, му беше неудобно да се върне в апартамента и веднага да тръшне вратата след себе си.

Младежът размърда ръката зад гърба си, сякаш искаше да види дали е здрава, после я отпусна надолу, направи още крачка и се обърна към Синцов. По лицето му се четеше не злоба, а учудване: не бе мислил, че ще се справят с него по такъв начин. Може би затова бе нанесъл и удара — видял бе протезата. Ако е така — значи, е мръсник! А може би просто защото беше пил.

Няколко секунди младежът стоя пред Синцов, като продължаваше да се чуди или се мъчеше да го запомни, и заслиза по стълбите.

Когато Синцов влезе в апартамента, Надя продължаваше да стои все там, до стената.

— Така — каза Синцов, като не знаеше какво да каже, и попипа лицето си с ръка. От носа му течеше кръв.

— Съблечи се — каза Надя, като се откъсна от стената и тръгна към него. — Рубашката ти е накапана с кръв. Ще я изпера, че после няма да излезе.

Той не започна да спори и смъкна рубашката през главата си.

— Веднага ще я изпера — повтори Надя. — А ти постой в столовата. Вдигни нагоре главата си, по-бързо ще ти мине.

Той отиде в столовата и седна. Извади от брича си носна кърпа, избърса кръвта и продължаваше да седи, вдигнал нагоре глава, като мислеше за момъка, който му бе разкървавил носа. Пиян или трезвен, но все пак беше ясно, че в отсъствието на Павел той има свои права в тая къща. Дано само Надя не започне да обяснява, да го увърта! Поне това да му спести…

— Как е? — попита Надя като влизаше.

— Май че спря.

Синцов стана от креслото и погледна масата, подредена за двама души по всички правила. На нея имаше и водка, и салам, и още нещо за хапване, и дори неизвестно откъде взети пресни краставици.

— Нека рубашката постои там, да изсъхне — каза Надя. — Седни така на масата. Силно ли те удари?

— Дори не усетих. Носът ми е слаб. Винаги е било така, още в детския дом. Малко да ме закачат по носа — и съм готов. Дори отказвах да се бия до разкървавяване, смятах го неизгодно за себе си — засмя се Синцов на неочаквано изплувалите детски спомени.

— Колко е разюздан! Нали? — каза Надя. — И винаги е така, когато си пийне! — Каза го като за човек, когото Синцов би трябвало да познава и преди тая среща. — Може изведнъж да довтаса отнякъде, без да се е обадил предварително. И изобщо се държи така, че човек всичко може да си помисли! Дори несъществуващи неща.

— Хайде по-добре недей обяснява, а?… — каза Синцов и в гласа му имаше нещо, което я накара да млъкне.

— Взимай си сам и яж, не зная какво ти харесва повече. — Надя сипваше в чашите водка. И докато Синцов си взимаше мезе, тя се разсмя.

— Защо се смееш?

— Изплаших се, че ще му счупиш ръката. А изобщо е смешно! Сигурно сега вече няма да мога да го гледам без смях, като го срещна. Само това липсваше — да му счупиш ръката! Щеше да стане една история! — каза тя така, сякаш ръката на тоя човек за нищо на света не биваше да се чупи и Синцов трябваше да разбира това.

Синцов пак се опита да си спомни къде е виждал тоя човек, но не можа. А не искаше да пита.

— Няма да те лъжа — каза Надя, — по-рано, преди Павел, се познавахме с него. Той още не може да забрави това.

— Нали те помолих да не обясняваш — повтори Синцов.

— Добре, няма. Нима ще кажеш на Павел, нима ще направиш тая глупост?

— Не се вълнувай, няма да му кажа. И без тебе той си има там достатъчно грижи.

— Точно така — без мене. А ако бях с него, това тук нямаше да го има. Да не мислиш, че искам да е така? Да не мислиш, че когато Павел е с мене, имам нужда от някой друг? А щом го няма, ето какво става…

Изглежда, тоя път беше по-искрена, обясни както си беше в действителност, без да го усуква. И Синцов не я прекъсна.

— Да, ето какво става… — замислена каза Надя, като помълча малко, улови с пръсти чашата, но не я вдигна, повъртя я и я остави на мястото й. — А искам да отида при него на фронта, готова съм да тръгна още утре.

— Извинявай, моля ти се — каза Синцов, — но от думите ти излиза така: или Павел трябва да те мъкне подире си, или ти тук, в Москва, нямаш друг изход освен всичко това…

— Да, така излиза. Излиза, че няма друг изход. А какви са другите изходи? В театрите има различни изходи: главен, запасен, пожарен и не знам още какви. А в живота от всяко положение има само един изход. Не умея да живея сама, това е всичко! Другите не си го признават, а аз признавам. Само в това е разликата. И с тебе да ме беше срещнала съдбата в друго време, и на тебе сигурно щях да хвърля око. А за Павел е по-добре да не му казваш нищо. И да му кажеш, ще го лъжа отчаяно, до последната възможност. Ще се кълна, ще давам честна дума, не знам просто какво ще измислям, защото се страхувам да остана без него. А се страхувам, защото го обичам. Ако искаш да знаеш, дори когато бях жена на Козирьов, пак не забравях Павел. Съдбата ме бе обрекла на него. Такава, каквато съм — на него, какъвто е. И вие, мъжете, трябва да разбирате тия неща…

Синцов слушаше и си мислеше, че за нея понятието „вие, мъжете“ е едновременно и любимо, и враждебно. За нея и той е част от това понятие, и той е мъж — ако не сега, в друго време, както сама се бе изразила. И приказките, че трябва да я разбере, могат да отведат твърде далече…

Той вдигна чашата:

— Без да се задълбочаваме в другите неща, нека пием за Павел.

— Само ако вярваш, че го обичам. Ако не вярваш, по-добре да не пием!

Синцов нищо не отговори. Мълчаливо изпразни чашата. Всичко това са думи. Обича, не обича! Нека сами се оправят. „Пашка също не е малък. Да е жив и здрав там, на фронта. И да е по-далече от всичко това поне докато свърши войната!“

— Благодаря ти, че все пак пи за него с мене — прочувствено каза Надя. Тя също изпи до дъно чашата си и веднага отново я напълни. — А сега аз ще пия за твоята Таня! Толкова много й желая доброто, че предпочитам с мене да стане някакво нещастие вместо с нея! Готова съм на това. Искрено ти казвам!

Синцов се намръщи. „Да допуснем, че е искрено, но все пак в думите ти има нещо, което хората не трябва да си казват дори ако в същия миг им се струва, че говорят искрено.“

— Не бива да говориш така — гласно каза той. — Войната ме е направила суеверен.

Той изпразни чашата си, тя също. И след това с любопитство попита:

— Нима наистина войната те е направила суеверен?

— Как да ти кажа? Хем е така, хем не е, нито риба, нито рак. Има нещо във войната, което тласка хората към суеверие.

— А аз не съм суеверна. Когато загина Козирьов, нямах никакви предчувствия. Напротив, когато го изпращах на фронта, мислех, че на другите може, а на него нищо няма да му се случи.

Синцов вдигна очи от чинията и погледна Надя. На времето в Сталинград, като разправяше на Павел как е започнал войната, бе му разправил и всички подробности около гибелта на Козирьов. Но дали Павел й е разказвал това? Може и да не е…

Синцов внимателно наблюдаваше Надя, а тя гледаше към стената и замислена търкаляше по покривката топче от хляб. После каза с равен глас:

— Разкажи ми всичко подробно, как беше, как се застреля. Непрекъснато ми се иска да те питам и все не мога да се реша. А сега се реших.

„Значи, все пак й е казал, засърбял го е езикът! — с неудоволствие помисли Синцов за Артемиев. — Макар че защо да не каже на жената, с която живее. Настъпил е подходящ момент и го е казал.“

Тя го молеше да й разкаже подробно, а на него му се струваше, че тъкмо това не е нужно: къде и как се е застрелял Козирьов и как е изглеждал после? Застрелял се е — и толкоз. Колкото по-малко се разказва за такива неща, толкова по-добре.

Синцов й разправи как са намерили Козирьов там, в гората край Бобруйск, как той ги помислил за германци и стрелял в тях, а после стрелял в себе си, но не се впусна в никакви други подробности. Не каза и за собственото си раняване. „Сигурно вече знае за тая глупост от Павел, а ако не знае, няма защо да я научава.“

Надя мълчеше. После каза, като продължаваше да гледа в стената:

— За едно само бях виновна пред него: когато се оженихме, аз го обичах по-малко, отколкото искаше той. За нищо друго не бях виновна. И го чаках да се върне от фронта, така че ако наистина човек може да бъде спасен с очакване, както твърдят в стиховете, щях да го спася. Но това са глупости! — глухо добави тя.

И като откъсна най-после очи от стената, хвърли към Синцов мрачен, влажен поглед.

„Наистина са глупости“ — мислено повтори той с непримиримостта на човек, който бе прекарал три години на фронта и знаеше цената на злото, ако това действително беше зло, а не само разговори за него.

Но Надя не долови промяната в настроението му и продължаваше, вече съвсем неуместно, да говори със същия мрачен тон, който сега му се струваше фалшив.

— Като освободят ония места, ще ида да търся гроба му. Няма да се успокоя, докато не го намеря. Единственият дълг, който ми е останал. Нищо друго не му дължа. Но това съм длъжна да направя.

— А нима тогава не ти съобщиха къде е погребан?

— Не. Съобщиха ми по телефона за смъртта му и ми казаха, че е решено да го погребат в Москва, че вече са натоварили ковчега на камион, дали са придружители и пътуват насам. А те излязоха такива мръсници, че не го докараха, зарязали са го по пътя. Но аз ще ги намеря!

— Защо мръсници? Защо говориш така? — каза Синцов. — Може би просто са загинали по пътя, заедно с камиона при някоя бомбардировка. Сигурно нямаш и представа какво ставаше тогава по шосетата. Хората може би са загинали, а ти ги наричаш мръсници. Защо?

Сега всичко, което казваше тя, го дразнеше и му се искаше да й противоречи. По-лошите неща сякаш бе изслушал спокойно: и дето изневерява на Павел, и дето смята това за неизбежно. Слушаше и не спореше: дявол да ви вземе, оправяйте се сами! А ето че сега, когато заприказва за своя отдавна загинал Козирьов, изведнъж го подразни фалшът в думите й. Досрамя го за нея пред тоя загинал човек и пред всички, които бяха загинали тогава и изобщо през ония времена.

„Мръсници, не докараха ковчега“, „Ще ги намеря аз…“! Гледай я за какво мисли, като си спомня ония времена!

— Рубашката ми дали не изсъхна?

— Сега ще видя. — Надя излезе от стаята и се върна с рубашката. — Можеш да я облечеш.

Но преди да я даде в ръцете му, я задържа. И посочвайки с пръст нашивките за раняванията, попита:

— Павел ми каза, че Козирьов те е ранил, когато сте искали да го спасите. Вярно ли е?

Синцов кимна и улови рубашката, но Надя още я държеше.

— Когато, без да му мисля, ти казах за тия нашивки, после почувствувах, че съм постъпила глупаво: едната от тях е заради него, нали?

„Никак глупаво не постъпи тогава — помисли Синцов. — А виж, сега говориш глупости, нещо се преструваш.“

— Той е могъл да те убие — замислено каза Надя.

— Хайде да сменим темата! — Синцов взе рубашката си. — Всичко е могло да стане! А може, напротив — да ме е спасил? Откъде знаеш? Ако не бях отишъл в болница, тъкмо през това време биха могли да ме убият! Ако на фронта започнеш да умуваш защо, заради кого и как, кой е жив и кой е умрял, ще се побъркаш.

Докато казваше това, той облече рубашката, отиде в антрето за колана и портупея и се върна обратно.

— А понякога си мисля за тия нашивки: по-добре да не ги бяха въвеждали, та и на въпроси да не отговаря човек, и сам по-малко да си спомня. Какво хубаво има в това?

— Виждам, че вече си тръгваш — каза Надя, разколебана от тона му. — Но все пак, както обичат да казват сега, ние с тебе сме руски хора. Нека изпием още по чашка на прощаване. За добър път.

— Може ли да не е добър! По-далече от фронта няма да ме отведе! — засмя се Синцов. — Само утре да не завали. Тогава през последните петдесет километра няма да има нищо добро, а само мъки.

Той напълни двете чаши и набоде с вилицата по-дебело парче салам. Чукнаха се и пиха.

— Обади ми се по телефона утре сутринта, ако не получиш телеграмата.

— Добре — каза Синцов. — Ако не я получа, ще ти се обадя. — И изведнъж си спомни: — А какво стана с писмото ти до Павел?

— Няма да му пиша.

— Как така?

— Нямам настроение. Като го видиш, разкажи му за мене.

— Може да не го видя веднага.

— Нищо, той ще те намери. Нали знае, че си бил у дома. Ще те намери, не бой се — повтори Надя и на Синцов му стана неприятно от чувството й за власт над човека, за когото говореше. — Ако седна сега да му пиша, само ще се измъчвам как по-добре да го излъжа за себе си, та да си живее спокойно, да не се вълнува. И пред тебе ще ми е неудобно, че ще носиш такова писмо. А иначе каквото поискаш, това му кажи. Твоя работа.

„Да, дръзка си ти — помисли Синцов дори с някакво учудване от решителността на тая жена да стовари всичко — и истината, и лъжата — върху неговите рамене. — И дръзка, и пресметлива едновременно! Почти е сигурна: няма да кажа на мъжа й нищо, което не бива да знае. И е права. Наистина няма да му кажа.“

— Обади се за телеграмата. И да я получиш, и да не я получиш, пак се обади — каза Надя. — Ако е след десет, обади ми се на работа.

Тя откъсна ъгълчето на оставения върху масата вестник, написа на него телефонния номер и го подаде на Синцов.

— Учуден си, че работя?

— Не, защо? — На Синцов му стана неудобно, че наистина се е учудил от това.

— Нищо, не си първият. Аз отдавна вече работя.

— Какво работиш?

Надя се разсмя.

— Трудно е да се отговори. Нещо като вълшебната тояжка от приказките. В театъра работя — добави сериозно тя. — Отговарях за гардеробната, бях администраторка, преписвах ролите на машина. Вършех всичко, каквото искаха от мене. Мъжът ми е убит, майка ми е евакуирана, а аз съм обществено животно. В началото на войната отидох там с неудоволствие, а после свикнах. Напоследък станах помощник-режисьор.

— Какво значи това? — Синцов не познаваше добре театралните работи.

— Помощник-режисьорът ръководи представлението. Нима не те учудва, че всички артисти винаги навреме излизат и си отиват от сцената, а зад нея навреме се стреля, навреме бучи морето, навреме лаят кучетата… Всичко правя аз!

Щом Надя започна да разказва за театъра, Синцов веднага си спомни кой беше изхвърленият от него момък, за когото тя говореше така, сякаш не можеше да не го познава.

Да, разбира се, той познаваше тоя човек от няколкото роли в киното още преди войната и сега, по време на войната. Във всеки случай беше много добър артист, Синцов го харесваше. А странните, сякаш изрусени коси, които му попречиха да го познае веднага, сигурно бяха боядисани за снимките в някой нов филм.

„Хубава щях да я забъркам, ако му бях счупил ръката“ — със закъсняла тревога помисли Синцов. Помисли го без злоба, защото въпреки доброто си отношение към Артемиев, не можеше да му съчувствува докрай.

„Каквото си търсеше, това и намери.“ Но веднага, оправдавайки Павел, помисли: „А какво да прави, щом я обича?“

И си спомни лицето на артиста, когато стоеше на вратата и гледаше Надя.

„Може пък и този да я обича?“

— Значи Павел не е намерил време да ти каже, че работя? — попита Надя.

— Не, не ми е казвал.

— Защото за него това не е важно! Той и на фронта се смееше, когато му казвах, че ще отида при него като машинописка. Но напразно. Щях да върша и всичко друго, което му е нужно — тя се усмихна, — и отлична машинописка щях да бъда. Имам златни ръце. Истина ти казвам! Ако стане нещо, все ще мога да си изкарам прехраната. — Тя отново се усмихна и кимна към масата за хранене. — Макар че, разбира се, това не е от моя купон и от моята заплата. Но не е и с парите, които ми праща той. Останки от миналото охолство. По стар навик, като на Козирьова, всеки месец ми отпускат продукти по нормирани цени. И от предишната поликлиника още не са ме отписали. Помагам с храна на мама и на други роднини, а и лекарства им набавям, когато са болни. Павел го е яд, че не съм си сменила името. Напразно. Когато се омъжих за него, някои не одобряваха това, смятаха, че трябва да поживея като вдовица. Но не се и разсърдиха толкова, че да ме лишат от земните блага. Все още се ползувам от едно-друго. Хубав ли беше саламът?

— Не беше лош.

— Виждаш ли колко е добре. Иначе щеше да има само парче солена селда или най-много винегрет.

— И с него щяхме да минем.

— То се знае, че щяхме. Ако ме лишат, няма да се обеся. Но мама и роднините страшно ще ми се разсърдят. Добре. Хайде да се сбогуваме. Може ли да те целуна за довиждане след всички тия произшествия? Господ да те пази от беди, както казват нашите театрални бабички…

И като доби сериозен, дори трагичен израз на лицето, тя прекръсти Синцов.

Като слизаше по стълбите, той усещаше как Надя още стои там, горе, в тишината, до отворената врата. В цялото сбогуване имаше нещо, което отново го настрои срещу нея. Изпрати го така, сякаш бе запалила за него свещ в черквата, без сама да вярва в това.

„Сега поповете пак си живеят добре, пак търгуват със свещи“ — вече на улицата си помисли той с враждебността на хлапак, отрасъл в детски дом.