Константин Симонов
Последно лято (24)

Двадесет и четвърта глава

Това, за което Таня чу от летеца и в първия момент не повярва, наистина бе станало, само че не така, както й бе казал летецът, а другояче.

Серпилин не беше убит от засада, а бе смъртоносно ранен от парче снаряд в три часа следобед на трети юли, отвъд Березина, в района на Червен, сравнително далече от предната линия, на рокадния черен път, почти на мястото, където той пресича шосето Могильов — Минск, и умря петнадесет-двадесет минути след това, без да дойде в съзнание. Нямаше кой да установи кога по-точно е настъпила смъртта му, защото, когато стана всичко, липсваше лекар. А когато след двадесет минути закараха Серпилин в медико-санитарния батальон и го сложиха на операционната маса, той вече бе мъртъв.

На пътя, горе-долу на еднакво разстояние между колата, с която пътуваше командуващият армията, и движещия се отзад бронетранспортьор избухна германски едрокалибрен снаряд. В бронетранспортьора не попадна нито едно парче, а във вилиса — само едно. Но това единствено парче проби задната стена на вилиса и планшета с картата, който в тоя момент беше в ръцете на Синцов, седнал зад Серпилин заедно със заместник-началника на оперативния отдел Прокудин; мина между тях, без да ги засегне, проби облегалката на предната седалка на вилиса, удари Серпилин в гърба, излезе навън отпред, между шестото и седмото ребро, отскочи от предното табло и вече след рикошета счупи китката на шофьора Гудков.

Изстрелът беше единичен. Германците водеха по пътищата обезпокояващ огън, но тъкмо по тоя път, през цялото време, докато се движеха по него, беше спокойно. Колата спря не защото командуващият армията беше смъртоносно ранен — в първия миг изобщо не бяха забелязали това — а защото, като удържа кормилото с една ръка, Гудков извика, вдигна нагоре другата, окървавената, и рязко натисна спирачката — не можеше повече да управлява колата.

Когато колата спря, Серпилин започна да залита напред и встрани из вилиса. Синцов едва успя да го улови за раменете и да го притисне към облегалката на предната седалка. В първия момент, когато Серпилин политна напред и се заклатушка, Синцов все още не разбираше какво е станало. Стори му се, че командуващият армията просто е бил силно разтърсен от твърде рязкото спиране. И чак след като обхвана здраво Серпилин с ръце и притисна безсилно олюляващото се тяло към облегалката на седалката, разбра, че командуващият или е убит, или е тежко ранен.

Вторият вилис със свързочниците, който тоя път се движеше напред, забеляза избухването на снаряда и спирането на колата и даде заден ход. Изостаналият бронетранспортьор спря наблизо.

— Гудков, в другата кола… Слизай! А ти — на кормилото! — извика Синцов, когато вилисът със свързочниците се изравни с техния вилис.

Извика, като продължаваше да придържа с две ръце отпуснатото тяло на Серпилин.

Гудков слезе от колата, като държеше с дясната ръка окървавената си лява и гледаше Серпилин, сякаш все още не разбираше какво е станало. А шофьорът от втория вилис скочи на мястото на Гудков и Синцов му извика „Давай напред!“ с такъв глас, че беше ясно: трябва да кара с пълна скорост.

Така, на пълна скорост, изминаха около петстотин метра, докато Синцов не заповяда: „Спри!“ Докато изминаваха тия петстотин метра, той мислеше само за едно: ако е още жив, Серпилин може да бъде доубит от второ попадение. Ако това не е единичен снаряд, а огневи налет, трябва да излязат колкото може по-бързо от зоната на огъня, а всичко останало — после!

Бронетранспортьорът ги следваше съвсем отблизо, Синцов видя това, като се обърна. Вторият вилис бе поизостанал, на кормилото седеше командирът на радиостанцията.

Когато спряха, продължавайки да държи тялото на Серпилин, Синцов се обърна към неподвижния Прокудин, който седеше като вкаменен до него.

— Тичай при радиостанцията, съобщи в щаба, че е тежко ранен. А ние — право в медико-санитарния батальон. Дотам са само четири километра. В Плесенка, където бяхме сутринта. Предай по радиото да изпратят там със самолет главния хирург на армията. Те имат площадка, може да се кацне.

Без да каже нито дума, Прокудин слезе от вилиса и тръгна към радиостанцията. В такива моменти няма значение кой е старши и кой е младши по звание. Разпорежда се оня, който пръв почувствува в себе си сили да дава разпореждания, да излезе от състоянието на шок.

На Синцов му мина мисълта да изминат тия четири километра със Серпилин така, както си седи. Ще сложат в краката му един от автоматчиците, ще го държат и ще внимават да не се свлече. Но после се изплаши, че така ще бъде по-лошо, че Серпилин може да изгуби много кръв, и когато Прокудин тръгна към радиостанцията, заповяда на изтичалите към вилиса автоматчици да го сложат върху платнището. Измъкна го от седалката изпод себе си и го хвърли на тревата.

Свалиха Серпилин и го положиха на земята. Той слабо дишаше. Съвсем слабо, но все пак дишаше. Разкъсвайки със зъби, приготвиха наведнъж няколко индивидуални пакета — колкото имаше, разкопчаха колана на рубашката, понадигнаха ранения за раменете, като го подхванаха под лопатките, сложиха от двете страни на раната възглавнички от марля, бинтоваха раната. От нея течеше кръв. Докато я бинтоваха, марлята веднага се просмука с кръв.

Синцов заповяда да нахвърлят на дъното на бронетранспортьора шинелите си и всичко меко, каквото имаха, а след това шестима души, като държаха платнището за краищата, пренесоха ранения в бронетранспортьора. Сложиха го легнал и веднага, без да чакат да потегли радиостанцията, по която тепърва се свързваха с щаба, поеха към медико-санитарния батальон.

Пътят отпред им беше известен, бяха минавали по него и знаеха къде е медико-санитарният батальон. Но все пак Синцов не остана там, в бронетранспортьора при Серпилин, а се върна във вилиса и седна отпред, на неговото място, да показва на шофьора пътя, та в бъркотията след всичко станало да не загубят време, да не се заблудят.

Днес вече бяха веднъж в тоя медико-санитарен батальон. Вчера командирът на стрелковия полк подполковник Шевчук пръв в армията плени германски генерал. При това леко го раниха и след като се бе озовал в медико-санитарния батальон, поиска разрешение да се върне в строя. Като докладваха на Серпилин, той заповяда командирът на полка да остане на лечение, но обеща, че сам ще се отбие да му връчи „Червено знаме“. „Нека лежи и чака в медико-санитарния батальон.“

Така и стана. Отбиха се в медико-санитарния батальон, Серпилин връчи ордена и като се възползува от случая, поприказва с лекарите, покрай другото отбеляза, че са се разположили добре, на удобно място. При възможност и медико-санитарните батальони, и болниците на първа линия трябва да се разполагат тъкмо така, някъде наблизо да има или ливада, или полянка, или поне голямо място в гората — да може да кацне „У-2“, ако изведнъж се наложи някой спешно да бъде докаран или откаран. Всичко става!

Тъкмо тогава Синцов бе забелязал това, за което каза сега на Прокудин — че там има къде да кацне „У-2“. А сега сами отиваха към тоя медико-санитарен батальон!

Синцов се разкъсваше между две желания — по-бързо да карат и по-внимателно да карат Серпилин. Ако го тръскат много, ще загуби повече кръв. А ако пристигнат пет минути по-късно, ще се забави операцията, може и да умре поради това. В такива случаи не се знае кое е по-хубаво и кое — по-лошо. Все пак реши да се движат по-бързо, макар че всеки път, когато под колелата по горския път попадаше някакво коренище, трепваше, сякаш удряха самия него в земята. И без да съзнава какви глупости говори, няколко пъти повтори на шофьора:

— Натискай, натискай газта, натискай… Какво ни лашкаш така? — сякаш Серпилин беше в тая кола. А го караха с бронетранспортьора и там имаше друг шофьор, който другояче натискаше съединителя из тия дупки.

Докато човек е жив, за него никога не казват „смъртоносно ранен“. Казват го после, след смъртта му. А преди това, колкото и безнадежно да е положението, го наричат тежко ранен.

Тъкмо така каза и Бойко на Захаров, като го намери по телефона на командния пункт на корпуса, откъдето Серпилин бе заминал преди по-малко от час.

Десет минути по-рано Бойко се бе обаждал пак там, при Миронов, и разговаряйки със Захаров, попита къде е командуващият армията. Захаров отговори, че след като е долетял „У-2“ от дивизията, вече не заварил Серпилин, който не го дочакал, заминал сам при Кирпичников. Като научи, че командуващият армията е на път, Бойко каза, че няма нищо неотложно, ще се обади при съседите, когато Серпилин стигне там.

И изведнъж отново позвъни. Изобщо не приказва с Миронов, помоли веднага да предадат слушалката на члена на Военния съвет, ако е още там, и без предговор каза по телефона онова, което току-що сам бе чул по радиото от Прокудин: „Първият е тежко ранен, намира се в безсъзнание и го карат от мястото на раняването към чифлика Плесенка.“ От себе си Бойко добави, че тоя чифлик се намира в триъгълника между шосето Могильов — Минск, горския път за Буйничи и края на гората при Вербово. „Както съобщи Прокудин, там има площадка за кацане на «У-2». Вече заповядах главният хирург на армията да отлети там. Сега по другия телефон се обаждат в санитарното управление на фронта.“

Няколко секунди Захаров мълча, като държеше слушалката. Мълчеше и Бойко на другия край на жицата.

— Докладвахте ли на командуващия фронта? — попита Захаров.

— Ще докладвам веднага щом свърша разговора с вас. Друго нямам.

— Веднага отлитам, щом има площадка — каза Захаров. — Самолетът ми е тук.

— Ясно — каза Бойко. И повтори: — Друго нямам.

Сигурно бързаше да докладва във фронта, пък и може ли иначе, щом командуващият армията е излязъл от строя — трябва веднага сам да поеме командуването!

Захаров остави слушалката и погледна командира на корпуса Миронов, който вече бе разбрал, че е станало нещо изключително.

— Къде е летецът? Извикайте го, тръгвам — каза Захаров.

— Пуснахте го да се нахрани — напомни адютантът на Захаров.

— Тичай веднага да го намериш! — извика Захаров. — Да зареже всичко — и при самолета. Тръгваме!

Той се озърна. Освен тях в палатката имаше един офицер от оперативния отдел, който нанасяше на картата последната обстановка. Захаров улови Миронов за ръката и излезе от палатката, и чак след няколко крачки каза:

— Командуващият армията е тежко ранен. Сега го карат към медико-санитарния батальон в Плесенка. Ще отлетя там.

През последните дни, въпреки сравнително малките загуби в боевете, особено много бяха различните случайности, понеже все по-плътно обкръжаваха германците, а те все по-отчаяно се мъчеха да се измъкнат на малки и големи групи. Загиваха и летци, и офицери за свръзка, различни хора най-неочаквано падаха убити или ранени на най-неочаквани места. Но колкото и да си свикнал с това, известието за Серпилин беше като гръм от ясно небе.

— Как, къде? — смутен повтаряше Захаров, докато вървеше с Миронов към своя „У-2“ на края на поляната. — Току-що е бил при тебе. По кой път сте го изпратили? Не знаете какво става в собственото ви разположение! — извика Захаров, като не беше в състояние да се сдържи. — Пратили сте командуващия срещу куршумите…

Бойко не му беше казал по телефона как е ранен Серпилин, но, кой знае защо, на Захаров се струваше, че е от куршум.

Миронов започна да обяснява, че напротив: командуващият армията е минал напряко, идвайки насам — дошъл е от съседа по път, който от сутринта е бил подложен на обстрел. А тъкмо Миронов го е придумал да не се връща по същия път, молил го е да не минава напряко и му показал на картата откъде да заобиколи. И като си тръгвал, командуващият се съгласил, казал: „Добре, наистина няма смисъл. Ще заобиколим.“

— Хубаво са заобиколили! — горчиво каза Захаров, като си мислеше къде все пак е ранен Серпилин, каква ще да е раната му, щом веднага е паднал в безсъзнание! И като трепна, за пръв път помисли: може дори да е убит, само че не са искали да съобщават открито.

И като продължаваше да върви, уловил ръката на Миронов, която в смущението си не пускаше — все я стискаше под лакътя, дочу над главата си бръмчене на самолет — на полянката кацаше още един „У-2“.

Още не бяха намерили летеца, с когото бе дошъл Захаров. Той си спомни, че като го пускаше, му разреши да си почине един час. Може изобщо да не е ходил да яде, а лежи под някое дърво и спи. Върви го търси!

— Кой пристигна, как мислиш? — обърна се Захаров към Миронов, показвайки самолета, който при кацането си едва не закачи дърветата. — Ще отлетя с него.

— Трябва да е моят оператор, беше в една от дивизиите. Да, „осморка“, нашият е… — каза Миронов и забърза срещу самолета. — Може и да няма нужда от зареждане… Полетът дотам е най-много дванадесет минути!

Но когато се приближиха до самолета, оказа се, че не могат да излетят. Летецът докладва, че германците са го обстрелвали от земята, ранили го в крака, ботушът му е пълен с кръв: докладва смутен, сякаш се бе провинил.

Беше същият летец, който, по-късно каза на Таня, че Серпилин е убит от засада. И, кой знае, грешката може би се дължеше на това, че някой бе чул думите на Захаров: „Пратили сте го срещу куршумите!“

Захаров вече бе решил да тръгне с кола, вече извика на шофьора да докара вилиса, но в същото време дотича летецът от другия „У-2“. Загубиха една минута, докато уточнят по картата разположението на медико-санитарния батальон, летецът каза, че ще го намери и ще кацне при всички случаи. Захаров се качи в кабината, самолетът се издигна, описа завой и полетя на североизток, към шосето Могильов — Минск.

Летяха над гората, на височина двеста метра. Отгоре се виждаше все същото, на което Захаров се бе нагледал днес, докато летеше към дивизията и обратно. През короните на брезите и елите навсякъде се виждаха следи от германското отстъпление и разгром, все тия изпочупени и изкорубени автомобили, изоставени оръдия, миномети, снаряжение, сандъци със снаряди, неприбрани, просто зарязани в гората палатки — следи от бързо напуснатия бивак… Всичко това се виждаше като петна из цялата гора, докато летяха над нея. Виждаше се и сутринта, по време на предишния полет, и сега. Всичко беше същото, само че Захаров го възприемаше съвсем иначе в сравнение със сутринта — нерадостно, сякаш от него нямаше никаква полза.

Глупаво е, разбира се. Как тъй да няма полза! Ничие раняване или дори смърт не може да промени нито това, което става, нито настроението, което съществува и ще съществува в армията като последица от него. Ала независимо дали бе глупаво, или не, сега, когато Захаров летеше, не му се искаше дори да гледа всичко това!

Самолетът силно заподскача над гората, веднъж дори за малко не закачи върховете на брезите. И, кой знае защо, Захаров помисли за себе си, за Серпилин и Лвов и за това, как преди настъплението Лвов всъщност искаше да ги раздели със Серпилин. Искаше, но не ги раздели. А сега войната ги разделя… Щом е тежко ранен, вече не ще може да командува армията. И изведнъж помисли за най-лошото: „Ами ако не го заваря?“

Но отхвърляйки тая мисъл, пропъждайки я от главата си, сякаш самата тя носеше някаква опасност за живота на Серпилин, той принуди себе си да мисли за работа.

През целия днешен ден всичко вървеше от добре по-добре и изведнъж тъкмо днес да стане такова нещастие!

Ами ако беше в друг ден, нямаше ли пак да е нещастие? Нещастието не избира дните, идва в момента, в който идва. Днешният ден е хубав не защото е лек. Напротив, тежък е. Още сутринта по ожесточението на германците разбраха, че са сгащили и обкръжили много от тях.

„Съседът вляво тъкмо днес тръгна по-бързо напред. А ние теглим, теглим, пускаме мрежата все по-дълбоко и вече се чувствува, че цялата риба е вътре.“

Бяха приказвали за това със Серпилин в корпуса на Миронов, преди Захаров да отлети за дивизията. Серпилин предполагаше, че може би в тая мрежа, на дъното й са или щабовете на двата корпуса, или дори щабът на армията. Чувствува се по характера на германската съпротива — едни изведнъж се предават, а други воюват до последния човек — че там, вътре, има някакъв център, около който едни се събират, а други, напротив, са се откъснали от него, вече не виждат надежда и вдигат ръце. „Чувствувам, че сме хванали нещо там, вътре“ — казваше Серпилин само преди няколко часа.

От последната оперативна сводка сега вече е известно, че съседните фронтове не само са затворили пръстена, но и водят боеве в самия Минск. И за това бяха приказвали със Серпилин, радваха се. Дори решиха довечера да пийнат по чашка по тоя случай… Въпреки навика си през последните дни Серпилин дори вечер не слагаше нито капка в устата. Като освободиха Могильов, каза: „Сега до Минск. Докато не дадат салют за Минск.“ И обясни, че макар да ти се струва, че спиш по-добре, след като си изпил половин чаша при твърде голяма умора, това е самоизмама.

Захаров изведнъж си спомни, че понякога преди операция на ранените дават спирт или водка. Има хирурзи, които смятат, че в това няма нищо лошо. Напротив! Включително и главният хирург на армията.

Като помисли за операцията, която сега вече може би правят или всеки момент ще започнат да правят на Серпилин, Захаров с надежда си спомни за тоя главен хирург на армията, на когото въпреки добрите му качества бе ставало нужда на няколко пъти да се кара като на хлапак заради нарушения в бита. Но сега Захаров помисли за него със сляпа, безгранична вяра. Сам готов на всичко, за да спаси Серпилин, той не можеше да помогне с нищо и му оставаше само да вярва, че Серпилин ще бъде спасен от някой друг. И сега всичките му нравствени сили се бяха превърнали в непреклонна вяра, че оня, другият човек, ще направи онова, което самият ти не можеш. „Само по-скоро да пристигне!“ — помисли Захаров така, сякаш животът на Серпилин зависеше от това, кога ще долети главният хирург на армията.

Летецът описа завой. Озоваха се над малка полянка. На нея нямаше никакъв друг самолет — значи, хирургът още не е пристигнал… Пилотът се спусна косо, над самите върхове на дърветата, стори му се дори, че клоните шибнаха колелата на машината. А след миг самолетът вече се носеше по тревата и спря, преди да стигне до края на гората. Оказа се, че полянката не е толкова малка, колкото изглеждаше от самолета.

Захаров едва бе слязъл, когато от гората към самолета се приближи камионетка. На стъпалото и, като се държеше за отворената врата, висеше един капитан, военен лекар.

— Е… казвай?! — извика Захаров през шума на още неугасения мотор.

— Не знам как е… другарю член на Военния съвет — каза военният лекар, като скочи от стъпалото. — Веднага ме пратиха да чакам тук с камионетката, за да ви закарам до операционната…

Захаров се качи в кабината до шофьора, като остави единия си крак на стъпалото и само придържаше вратата с ръка. Така тръгнаха през гората.

Медико-санитарният батальон бе разположен в горския чифлик. Край постройките бяха опънати две големи палатки.

Първият, който попадна пред очите на Захаров, беше Гудков. Той седеше на един пън край входа на операционната палатка и когато Захаров скочи от камионетката, се изправи насреща му, притискайки към гърдите лявата си бинтована ръка, прихваната с прашка през рамото. Очите му бяха като мъртви. И като видя тия очи, Захаров разбра, че Серпилин не е жив — още преди Гудков да размърда с мъка устните си и да каже едва чуто:

— Умря.

Освен Гудков край палатката нямаше други хора. В далечината стоеше бронетранспортьорът и около него — автоматчиците на Серпилин. Не очакваха Захаров, никой не го посрещна. Очакваха главния хирург, когото също вече нямаше защо да чакат. Захаров прекрачи в палатката, мина през предоперационното отделение, в което някой пъшкаше, и чак при входа на операционната срещна командира на медико-санитарния батальон.

В операционната имаше две маси: вляво — празна, вдясно — покрита с чаршаф. До празната маса, облегнат на нея, седеше на столче военен лекар с бяла шапчица и престилка, топеше писалката в ученическа мастилница и пишеше нещо на лист хартия. Синцов, който седеше край другата маса, покрита с бял чаршаф, видя Захаров и стана.

— Другарю член на Военния съвет… — започна да докладва командирът на медико-санитарния батальон, но Захаров го спря:

— Кога?

Командирът на медико-санитарния батальон не успя да отговори. Хирургът, който седеше на столчето и пишеше, стана, приближи се до Захаров и каза, че командуващият е сложен на масата в петнадесет часа и двадесет и четири минути, след като по това време вече е имало всички признаци за клинична смърт, а след прегледа, в петнадесет часа и тридесет и една минути, са установили смъртта, настъпила след разкъсване на аортата от парче снаряд около петнадесет минути по-рано, по пътя от мястото на раняването до медико-санитарния батальон.

Хирургът уморено и някак безстрастно добави, че раната е била по начало безнадеждна и от взетите мерки не зависи колко минути след това ще настъпи моментът на клиничната смърт. Когато го сложили на масата, оперативната намеса е била безполезна. Остава да се направи аутопсия — тук, в медико-санитарния батальон, или на друго място. Раната е такава, че смъртта е могла да настъпи моментално. Но съдейки по показанията на придружаващите лица, настъпила е вече по пътя.

— Писах всичко това в заключението. Току-що го завърших — каза хирургът.

— За нищо не ви бива! — горчиво каза Захаров. — Разправят за вас, че съживявате мъртви, а ето че са го качили на масата след двадесет минути — и нищо не сте могли да направите!

— Другарю генерал — със същия уморен глас каза лекарят, като или не бе познал Захаров, или не придаваше значение как и към кого се обръща — главният хирург на армията ще дойде и ще ви докладва своите изводи. Но през ръцете ми в тая война са минали не по-малко хора, отколкото през неговите. Когото можехме съживявахме, ала колкото и да искаш, от мъртвия не можеш да направиш жив. Нима не бихме направили всичко възможно? Нима сам не разбирате това? Какво, да се преструваме, че го съживяваме, да му вкарваме серум, да масажираме мъртвия? С каква цел, за какъв доклад, на кого и защо?

Пресипналият, дребничък, възрастен и уморен лекар с бяла шапчица и опръскана с малки капчици кръв престилка каза това толкова убедително, че Захаров не възрази нищо. Разбра, че е прав. За лекаря има човек, който може да бъде спасен, и друг, който не може. Има жив човек, има и мъртъв — и няма какво да се прави.

— Да ви покажа ли раната? — попита хирургът, като гледаше мълчащия Захаров.

— Покажете я.

— Ей сега… Климова — обърна се хирургът към сестрата, — сложете на масата и подгответе за операция сапьора с откъснатото ходило. Съвзе ли се от шока?

— Съвзе се, пъшка.

— Подготвяйте го.

И чак след това тръгна със Захаров към покритата с чаршаф маса.

Като отметна чаршафа и показа на Захаров откъде е влязло и откъде е излязло парчето, което бе убило Серпилин, хирургът искаше отново да покрие тялото, но когато вече издърпа чаршафа до раменете, Захаров го спря с движение на ръката. Хирургът разбра и пусна чаршафа.

Сега Серпилин лежеше на операционната маса така, както лежат в леглото болни, унесени в треска, покрити само с чаршаф. Едното му рамо беше съвсем покрито, а другото, голото, се подаваше малко изпод чаршафа — като живо рамо на жив, небрежно покрит човек. Лицето на Серпилин не беше отметнато назад, както е или по-точно както обикновено изглежда при мъртъвците. Напротив, беше дори леко наведено напред и при това обърнато натам, където стоеше Захаров. Защо така? Кой знае! Така са го изнесли от колата, така са го сложили на масата или така са обърнали главата му, когато са го преглеждали вече мъртъв…

В очакване на главния хирург още не бяха започнали да правят с тялото на Серпилин всичко, което е прието да се прави, та мъртвото тяло после да изглежда добре в ковчега. Не бяха го превързали под брадата и не бяха притиснали клепачите му с нищо тежко. Затова той лежеше като жив, обърнал лицето си малко встрани, сякаш искаше да чуе какво ще му каже Захаров. При разговор често обръщаше така главата си. Само че сега не седеше и не стоеше прав, а лежеше с обърната глава и гледаше с двете си очи нагоре, към ъгъла на палатката, някъде покрай Захаров, далече оттук. Лицето му беше още живо, а очите бяха вече мъртви, вече не виждаха или напротив — виждаха онова, което Захаров не виждаше и не можеше да види.

Захаров стоя неподвижен няколко минути над тая жива глава с мъртви очи. През тия минути мислеше не за това, което бе станало и защо е станало, а свикваше с чувството, че тоя човек вече го няма и няма да го има.

От това чувство, с което Захаров се мъчеше да свикне, очите му се насълзиха и сигурно щеше да заплаче, ако не го бе отвлякъл шепотът зад гърба му. Гласът на хирурга, с когото бяха дошли при тялото на Серпилин, и някакъв друг глас.

— Николай Иванович, нека аз да го оперирам — каза оня, другият глас.

— Не, аз сам — каза гласът на хирурга.

— Хайде по-добре аз.

— Не, аз сам.

Захаров се обърна и разбра, че говорят за операцията, която трябва да се направи на ранения, вече положен на съседната маса. Той погледна хирурга и кимна — одобряваше, че постъпва точно както трябва и го освобождаваше да оперира. После още веднъж погледна обърнатото насам лице на Серпилин и видя Синцов, за когото знаеше, че стои от другата страна, но изобщо не го виждаше през тия минути. А сега го видя и му направи жест с ръка, който значеше: „Това е. Да излезем оттук!“

Излязоха от палатката и последното, което на излизане Захаров чу там, зад гърба си, беше гласът на хирурга. Не оня, умореният, с който говореше за Серпилин, а друг, с който каза на някого: „Ръкавици!“ Друг, повелителен глас, свързан с другата работа, която му предстоеше да върши.

— Това е то, Синцов — каза Захаров, като излезе навън и се спря. Каза го така, сякаш трябваше да сложи още някаква точка на всичко това — като че ли тая точка не бе сложена от самата смърт.

Синцов не отговори нищо. Спомни си как през есента на четиридесет и първа, след като излязоха от обкръжението край Елня, откара същия тоя Серпилин в медико-санитарния батальон и стоеше, чакаше, докато го оперираха. Сдържаше се, сдържаше се и изведнъж притрепера от тоя спомен, сякаш бе виновен — тогава бе направил всичко, каквото можеше, а сега не направи!

— Къде е Прокудин? — попита Захаров, без още да е видял лицето на Синцов. После вдигна очи и видя лицето му. Но вместо да млъкне, както би направил друг на негово място, още веднъж повтори силно и строго: — Питам ви, къде е Прокудин? — Не защото не беше забелязал какво става със Синцов, а защото забеляза и знаеше: само така готовият да заплаче човек може да дойде на себе си.

— При радиостанцията — отговори Синцов, като се овладя. — Отиде да съобщи заключението на лекарите.

— Вече го предаде, отиде да го дублира по телефона, при командира на медико-санитарния батальон — изскочи пред групата застанали наблизо хора един младичък младши лейтенант, преводач, когото през последните дни Серпилин взимаше със себе си в колата на свързочниците, за да превежда уловените германски разговори. През последните дни германците работеха много с открит текст — търсеха се един друг, даваха команди накъде да се оттеглят, къде да се събират. Бяха зарязали всичко, всякакви шифри и кодове, само да се намерят…

— Като се върне, веднага да дойде при мене — каза Захаров за Прокудин. — Щом го няма, ще докладваш ти — обърна се той към Синцов и направи няколко крачки встрани от палатката, така че останаха сами.

Захаров слушаше, а Синцов докладваше как бе станало всичко. Помнеше добре всичко преди това и всичко след това, а само „това“ не помнеше. Не помнеше самия миг, когато бе станало. Кога е чул взрива — преди или след като ударът е изтръгнал от ръцете му планшета с картата… За самия миг, в който бе станало всичко, доложи объркано…

Но Захаров не го прекъсна. Може би знаеше по себе си как става — не можеш да си спомниш тъкмо оня миг, в който се е случило всичко.

Синцов докладва поред всичко „преди“ и „след“. Отначало това, което беше „след“ — какви заповеди е дал, как са го превързали, как са го преместили в бронетранспортьора и са го докарали тук… После онова, което беше „преди“. Впрочем за него нямаше какво и да разказва — само половин час по-рано бяха тръгнали от корпуса, но Захаров пак заповяда да му разкаже всичко крачка по крачка. Започна с въпроса, как са тръгнали — по същия маршрут, както са обещали на командира на корпуса, или по друг?

— Тръгнахме, както бяхме обещали. — Синцов си спомни думите на Серпилин: „Добре, наистина няма смисъл, ще заобиколим.“ Думи, които сега, като ги повтори гласно, станаха съвсем други в сравнение с тогава, когато Серпилин усмихнат ги бе казал на командира на корпуса. Тогава това бяха едни думи, а сега — съвсем други, макар че бяха съвсем същите.

А бяха станали други, защото, ако Серпилин не бе ги казал, ако не се бе усмихнал и не бе послушал командира на корпуса, а бе тръгнал обратно по същия път, това изобщо нямаше да стане. И сега, след смъртта му, това бе толкова ясно, колкото тогава, приживе, не бе известно на никого.

Синцов разказа как бяха спрели на открито, върху едно незалесено хълмче, и как Серпилин слязъл да пуши, а на радистите наредил да опитат още веднъж да уловят германците. И те ги уловили — германците отново предавали с открит текст направлението, по което трябва да излизат от котела.

На хълмчето останали само три минути. И пак сега беше ясно, че тъкмо поради това е станало всичко: ако не са се забавили, щели са да отминат мястото, където е избухнал снарядът.

Синцов разказваше и едно след друго си припомняше всичко онова, за което обикновено що-годе свикналият с войната човек не мисли. Защото, ако непрекъснато мислиш за него, невъзможно е да воюваш. Всичко ти идва наум чак след нечия внезапна гибел, когато съпоставяш всички случайности на войната със смъртта тъкмо на тоя човек, който поради стечението на всички предишни обстоятелства е срещнал смъртта си тъкмо на това място и в тоя миг.

Макар че във всички тия обстоятелства, взети поотделно, нямаше нищо особено, нищо такова, което да вещае гибел за Серпилин или да го тласка към нея. Напротив. Тъкмо днес пътуваха от внимателно по-внимателно.

Захаров, който още нито веднъж не бе прекъснал Синцов, изведнъж попита:

— Е, а какво стана в последната, в самата последна минута преди това?

Синцов не разбра веднага въпроса; струваше му се, че вече всичко е обяснил. И изведнъж си спомни онова, което, кой знае защо, изпускаше дотогава — как в последната минута Серпилин се обърна от предната седалка към него и Прокудин и каза: „А все пак, Прокудин, запомни думите ми: и от заловените радиограми, и от пленниците се вижда, че в тоя чувал, който завързваме, те имат все пак две ядра, два големи щаба. И изобщо не могат да се съединят — пречим им, не им даваме…“ И заповяда на Синцов да види на картата — ако се вземе направлението, което германците предават по радиото, от Буда към Матвеевка, къде ще излезе по-нататък по азимут, срещу кои населени пунктове.

Синцов отвори планшета, започна да гледа и тъкмо в тоя миг стана всичко — планшетът хвръкна от ръцете му.

— Другарю член на Военния съвет… — изпъна се пред Захаров пристигналият и скочил от вилиса Кирпичников.

Но Захаров само каза:

— Върви, прощавай се, там е… — и махна с ръка към палатката.

Кирпичников влезе в операционната и веднага след това изскърцаха спирачките на камионетката — най-после главният хирург на армията бе пристигнал и също вдигна ръка към козирката, за да се представи. Но Захаров не позволи и на него:

— Все пак пристигнахте. Вървете там, правете каквото трябва…

И главният хирург, който не знаеше, че Серпилин е вече мъртъв, и сигурно разбра тия думи: „Правете каквото трябва“ така че му предстои да прави операция, не тръгна, а хукна натам, към палатката.

Захаров извади носна кърпа от джоба, избърса с нея лицето и кръглата си побеляла глава с такава сила, сякаш искаше да смъкне нещо от себе си, и се замисли, като продължаваше да държи кърпата в ръка. Спомни си, че е без фуражка — както я бе свалил, така я бе оставил в операционната — и се обърна към Синцов.

— Фуражката ми остана там…

Синцов влезе в палатката, видя още веднъж на масата голото до кръста тяло на Серпилин, над което се бе навел главният хирург на армията и говореше нещо на другия хирург, и започна да търси фуражката. Тя лежеше под масата; никой не беше забелязал, че като я свали, Захаров я изпусна на земята.

— Благодаря — каза Захаров, когато Синцов му донесе фуражката, но не я сложи, а продължаваше да я държи в ръка.

Докато Синцов беше в палатката, Прокудин се бе върнал и Захаров го разпитваше какво е предал по радиото.

— Съобщих, без да споменавам имена: моля да предадете на Третия, че лекарите установиха смърт.

— А оня път, когато предаде, че е тежко ранен, спомена ли, че е Първият? — попита Захаров.

— Да.

— Ако германците са го уловили и направят съпоставка, могат да разберат, че са убили нашия командуващ армията — каза Захаров. И махна с ръка. — Макар че сега не им е до това!

— Извинете, другарю член на Военния съвет — каза Прокудин, — сам разбирам. Но… бяхме се объркали!

Захаров отново махна с ръка и се обърна към излезлия от хирургическата палатка командир на корпуса.

— Прости ли се?

— Простих се.

По лицето на Кирпичников се виждаше, че тежко преживява случилото се. Може би още по-тежко, защото всичко бе станало в полосата на неговия корпус.

— Ти откъде дойде тук? — попита Захаров.

— От двеста и втора, от техния команден пункт.

— Каква е последната обстановка?

— Последната обстановка: с обхождащия си фланг дивизията се е съединила със съседа. Затворихме още един чувал, четири на четири километра. Но германецът не мирясва — иска да си пробие път. Обстановката е напрегната.

— Ясно — каза Захаров. — Аз тук ще чуя какво ще каже главният хирург. А ти заминавай, не чакай, щом обстановката е напрегната. Ще се върнем към изпълнение на задълженията си.

Не можа да се разбере на кого го казва — на Кирпичников или на самия себе си.

Когато Кирпичников тръгна, Захаров се обърна към Прокудин:

— Бронетранспортьора ще оставим тук, а ние с тебе ще тръгнем за щаба на армията с двата вилиса. Докарай ги тук.

От палатката излезе главният хирург на армията с облечена върху униформата престилка и с бяла шапчица на главата. Захаров го погледна, сякаш не разбираше защо се е пременил така, защо е нужно това, щом става дума за вече умрял човек.

— Заключението е правилно, другарю член на Военния съвет — каза главният хирург. — При всички условия раната е смъртоносна. Невъзможно е било да се спаси. Можем да потвърдим това с чиста съвест.

— Потвърдете го тогава. Напишете всичко, каквото е нужно, та да няма виновни, щом никой не е виновен — мрачно каза Захаров. — Всичко напишете, ще търсят отговорност и от вас, и от нас. Сигурно вече звънят там от фронта и от Москва… Вървете да пишете.

И отново остана насаме със Синцов.

Като криволичеха между дърветата, вилисите излизаха на полянката при болничните палатки.

— Ние тръгваме — каза Захаров, — а ти остани. Още не знам какво ще изпратим за тялото, сигурно автобус. Оставяме ти бронетранспортьора, ще го придружаваш с него. Докато тук опишат всичко, ще решим и ще ти съобщим къде. Сигурно направо във втория ешелон. Къде да го караме на командния пункт, той е в движение… Придружавай го, където ти заповядаме, това се иска от тебе.

Захаров тръгна към вилиса, но Синцов го спря.

— Другарю член на Военния съвет, Гудков помоли за разрешение да придружава тялото.

— Та той е ранен! Трябва да го оставим тук, в медико-санитарния батальон.

— Той помоли — повтори Синцов, като влагаше в тия думи целия плам, с който се бе молил Гудков.

Захаров се обърна, видя Гудков с бялата му, привързана към гърдите ръка и го извика:

— Гудков!

Въпреки ранената си ръка Гудков не тръгна ходом, а както винаги дотича и се спря на две крачки от Захаров.

Захаров искаше лично да го попита как се чувствува и може ли да пътува, но като видя Гудков и изведнъж си спомни всичко, което през тия години беше свързано и с Гудков, и със Серпилин, и с това, как пътуваха в една кола, какво приказваха и как беше онова, което вече няма да бъде, приближи се до него и вместо думите, които се канеше да изрече, каза:

— Каква стана тя, а, Гудков? — изхлипа, махна с ръка, обърна се, тръгна към вилиса, качи се в него и замина, като се извърна встрани, така че се виждаше само потреперващият му от плача тил.

А Синцов, смутен, изпрати с очи отдалечаващите се вилиси и помисли, че макар днес през целия ден командуващият да бе изглеждал дори по-весел от обикновено, имаше един миг, когато предчувствието за смъртта го бе споходило.

Това стана рано сутринта, когато току-що бяха тръгнали от командния пункт, още преди срещата Таня на переправата — преди всичко. Тръгнаха, пътуваха петнадесетина минути в горската тишина и Серпилин, за когото Синцов знаеше, че не обича особено да слуша песни и сам никога нищо не пее, изведнъж там, на предната седалка, започна да си тананика под носа нещо провлечено, странно, с непознати думи. Отначало тихичко си тананикаше, а после се обърна и с необичайна за него, виновна усмивка каза:

— От тишината или от какво си спомних една наша татарска приспивна песен, майка ми я пееше през детинството. Не я знам цялата, но си спомних два куплета.

И като се обърна отново напред, сви рамене. Сякаш се чудеше сам на себе си как си е спомнил и не само си е спомнил, но я запя пред другите.

„Тъкмо това беше предчувствието за смъртта“ — помисли Синцов.