Константин Симонов
Последно лято (19)

Деветнайсета глава

Серпилин посрещна четвъртото денонощие от настъплението на нов команден пункт, в гората, където само до преди три дена беше един от наблюдателните пунктове на германците. От боровете, прекършени и разцепени от снарядните парчета, се носеше силен мирис на смола.

Но днес му предстоеше да смени и тоя нов команден пункт, за да избърза след продължаващите да настъпват войски.

След като се върна тук през нощта и спа като заклан четири часа, Серпилин получи донесение, че един от изпратените към Днепър челни отряди е преминал реката и е завзел плацдарм.

През нощта командирът на корпуса и командирът на дивизията се клеха и даваха дума, че до сутринта ще направят това. И ето че са се закрепили, изпълниха обещанието си.

Няма нищо по-хубаво от това, да научиш от подчинените, че са изпълнили обещаното. Ако беше винаги така, войната щеше да е лесна работа, само сварвай да гледаш часовника. Но за съжаление на война далеч не всичко става по часовник — и при другите, и при самия тебе!

Ония, които първи минават реката, никога не носят със себе си много неща. Сега и за германците, и за нас всичко ще зависи от спечеленото време. Ако прехвърлим бързо всичко необходимо, ако успеем да поддържаме огъня — ще се задържим, а ако не успеем — ще ни изтласкат.

Серпилин се обади по телефона на командуващия въздушната армия и го помоли да вземе плацдарма под защита на щурмовата авиация. Да не позволява на германците да се приближават до него, особено танковете и самоходните им оръдия. Авиаторът обеща да изпрати щурмови самолети, но по-късно: засега местността се наблюдава зле, нощната мъгла над Днепър още не се е вдигнала…

„Тъкмо в тая мъгла са минали и те — с одобрение помисли Серпилин за първите, които вече бяха там, напред, отвъд Днепър. — Те свършиха своята работа, останалото зависи от нас…“

Той се обади на Кирпичников, командира на корпуса, поиска от него колкото може по-бързо да придвижи главните си сили напред, към Днепър, и каза, че скоро сам ще дойде в корпуса.

— Къде сте вие? Където бяхте и вчера ли?

— Още сме там — каза командирът на корпуса.

„Жалко, че още сте там“ — искаше да каже Серпилин, но се сдържа. Че е жалко, жалко е, но задачата не е след упреците ти командирът на корпуса да се втурне напред. Въпросът е в придвижването на войските, а не в това всеки пет минути да местиш командния си пункт все по-напред и по-напред. Случва се някой да отиде толкова далече, че без риск за живота си изобщо не можеш стигна при него. Самият той е напред, а войските му тъпчат на едно място. Каква полза от това?

А според твоя собствен план за действие, който е утвърден горе и след това се е превърнал в закон за тебе, трябва да превземеш Могильов до края на петия ден от операцията. И въпреки всички трудности и пречки, особено през първия ден, тая възможност все още си остава реална. Ако не позволим да ни изтикат от първите плацдарми, а, напротив, завземем нови, през деня изнесем към Днепър главните си сили, а през нощта ги прехвърлим оттатък — утре вечер можем да бъдем в Могильов.

Серпилин вдигна слушалката — да даде преди тръгването си последни нареждания на Бойко, но в същото време на вратата на къщичката се появи самият Бойко, облечен за път; върху мушамата му имаше дъждовни капки.

— Още ли ръми?

— Продължава. Идвам да доложа, че съгласно плана тръгвам за новото място. Връзката е проверена: началникът на оперативния отдел е вече там.

— А Захаров? — попита Серпилин.

— В пет часа отиде при Воронин. Все още тъпчем на място.

Серпилин се намръщи. От предния ден знаеше, че на левия фланг, където настъпваше корпусът на Воронин, има силна съпротива и знаеше, че не напредваме, но макар и да се намръщи, сега вече по-малко се вълнуваше от забавянето.

„Това, че германците особено злобно се бият на левия фланг, точно срещу Могильов, в крайна сметка може да се окаже дори добре — помисли той. — Значи, подценили са възможността ни да нанесем удар по на север, на десния фланг. Затова там излязохме вече на Днепър. И тъкмо там ще се реши боят, ако сами не се забавим и развалим всичко.“

— За колко време ще стигнеш до новото място? — попита Серпилин, като погледна часовника си, защото от това зависеше и неговото собствено тръгване. По писаните и неписани закони той и началник-щабът не биваше едновременно да се намират на път.

— След четиридесет и пет минути ще съм там.

— Обади се, като пристигнеш. Дотогава ще поработя с командуващия артилерията и право оттук ще тръгна за Кирпичников.

Бойко кимна. Така си и мислеше, че командуващият ще отиде на десния фланг, където вече се бяхме прехвърлили отвъд Днепър.

— А ти, Григорий Герасимович, щом пристигнеш на новия команден пункт, продължавай да се занимаваш с подвижната група. До довечера ще построим переправа там, при Кирпичников, през нощта ще прехвърлим отвъд Днепър подвижната група — и нека напредва на воля, да обходи Могильов, да пререже зад него и Минското, и Бобруйското шосе. Ако днес завземем и други плацдарми, ще създадем заплаха за форсиране на голям участък, германците ще трябва да запушват дупките. Тук ще ни забавят, там ще ни забавят, но вече няма да имат силици да спрат нашата подвижна група.

— Ще я готвим — каза Бойко.

За подвижната група заприказваха вчера, когато Серпилин се върна от предната линия. Първоначално в мащабите на фронта не бяха планирали такава група; Серпилин реши да я формира сам и получи одобрение за това едва в разгара на настъплението, когато стана ясно, че армията излиза към Днепър с десния си фланг, доста на север от Могильов, и прехвърлените там през Днепър подвижни части ще могат бързо и дълбоко да обходят Могильов.

— Къде са сега танкистите? — попита Серпилин, като имаше пред вид оная още невоювала танкова бригада, която трябваше да влезе в състава на подвижната група като главна нейна сила.

— Още не са тръгнали, стоят си на източния бряг на Бася.

— А защо не са преминали реката?

— Аз им разреших да почакат — каза Бойко. — Страх ги е танковете да не затънат в блатото. Искат да влязат в боя в пълен състав. Споделям това тяхно желание. — Той отвори планшета и показа на картата. — От снощи работят заедно със сапьорите — подобряват переправата. Ще имат достатъчно време, за да се съсредоточат на изходните позиции, а защо да бързат и да рискуват техниката?

— Съгласен съм — каза Серпилин. — Добре ще е до обед да съсредоточим компактно в един район всички части, които ще включим в подвижната група.

— Така и ще бъде направено.

— Как смяташ, колко пехота ще можем да качим на колите? — попита Серпилин.

— Началникът на тила обеща до три батальона. Сам подбира колите, лично се нагърби с това.

— Значи, цял полк. Временно ще го вземем от Артемиев. Ще започнем да следваме лошия пример на командирите на корпуси, ще използуваме резервите по-рано, отколкото смятахме — усмихна се Серпилин.

— А кой полк? — попита Бойко.

— Нека сам командирът на дивизията да каже кой е най-добрият му полк. Повече от сигурен съм, че ще ни даде Илин.

— А кой ще командува групата? — отново попита Бойко.

Той бе попитал това още вчера, веднага, защото обичаше колкото може по-рано да получава разпореждания за бъдещето. Колкото по-рано ги получиш, толкова повече време ще ти остане, та в хода на разработването да оправиш и подобриш първоначалното решение на командуващия армията. Но вчера Серпилин не отговори, каза, че иска да помисли. Сега също не отговори веднага.

Кой да командува подвижната група, съставена от танкова бригада, самоходен артилерийски полк, стрелкови полк и сапьорен батальон? Въпросът не е толкова прост. Може да им се даде началник отгоре, а може да се намери и вътре. Може да се изпрати заместник-командуващият армията, както често се прави, и в това има преимущества — званието му, длъжността, правата. Но има и недостатъци: групата се формира от различни части, а определеният да я командува човек е нов за всяка от тях.

— Мисля все пак да назначим командира на танковата бригада. За своите няма да е нов, ще поведе след себе си и останалите. Щом се надяваме на моторите, на скоростта — нека танкистите свирят първа цигулка. Ако до обед обстановката не наложи поправки, ще ти се обадя от Кирпичников за потвърждение.

Бойко кимна. Той достатъчно добре познаваше Серпилин, за да не отдава значение на думата „мисля“. Въпросът беше решен.

— Най-важната задача на авиаторите за целия днешен ден е да защищават плацдармите. Ако щурмовите самолети действуват като вчера, и дяволът не може да ни мръдне от плацдармите — каза Серпилин, като се сбогуваше с Бойко.

Един час по-късно, след като поработи с командуващия артилерията над същото нещо — осигуряването на плацдармите — той се качи във вилиса и замина за войските, а след неговия вилис потеглиха още два. Единият с радиостанция и свързочници, а вторият с автоматчици. Според заповедта, когато командуващият армията отива на предната линия, трябва да го следва бронетранспортьор. Но завчера бронетранспортьорът бе затънал в блатистия разлив на река Проня и макар че го измъкнаха, Серпилин вече не искаше да има работа с него.

Вилисите един след друг излязоха от гората и поеха на север, покрай река Проня.

Дъждът бе престанал, но утрото продължаваше да бъде сиво. Ниско над главата висяха облаци. Блатистият и широк, почти километър и половина, разлив на реката, който се виждаше добре отгоре, от минаващия покрай бившите германски позиции рокаден път, напомняше за труда, с чиято цена бе преодолян разливът през първия ден на настъплението. Навсякъде имаше следи от тоя труд — не толкова от боя, колкото именно от труда. Виждаха се много ями от снаряди, но почти всички бяха стари, обрасли с блатна трева — следи от миналогодишните есенни боеве, когато фронтът бе спрял тук на Проня. В разлива почти нямаше пресни ями: артилеристите бяха стреляли точно, без къси попадения, право по германските траншеи на възвишението. А германците, смазани от нашата артилерийска подготовка, почти не бяха водили стрелба по време на атаката. Чак после, когато пехотата вече бе превзела и втората, и третата линия траншеи, германците започнаха да стрелят с отделни оръдия от дълбочина. А по-късно, привечер, несполучливо бомбардираха переправата.

Тия следи бяха пресни, а всичко останало — старо. Имаше обаче предостатъчно следи от това, как бяха мъкнали през разлива артилерията, самоходните оръдия, танковете, как те бяха затъвали и как ги бяха извличали, валяха се подпори и камъни, раздробени на парчета греди и дъски.

Сега вече бяха измъкнали всичко, всички колела и гъсеници бяха тръгнали и изпълзели нататък. А през първия ден, когато със сетни сили чак до настъпването на нощта преодоляваха разлива, на моменти изглеждаше, че не ще успеят да измъкнат техниката, че тя безнадеждно ще изостане, няма да настигне втурналата се напред пехота.

Мъчеха се да наваксат закъснението през следващите два дена, а по-точно през двата дена и двете нощи. Може да се каже, че в разгара на настъплението хората не живеят — само воюват. Ядат и спят винаги в движение, когато и където могат.

Независимо дали искаш, или не искаш, трудностите те карат да мислиш: вярно ли е било решението ти от самото начало? Нанесъл ли си удара там, където е било най-добре да го нанесеш?

Когато през първия ден се забавиха на Проня, Серпилин също мислеше за това. Не бяха взели пред вид всички трудности при преодоляване на разлива, но останалото бяха оценили правилно: направлението на главния удар беше неочаквано за германците — очаквали са го по-близо до Могильов и отбраната им там беше по-плътна. Не бяха изпросили напразно от Батюк и дългобойния полк. Бяха стреляли точно по щаба на германския корпус. Веднага щом превзеха тая горичка, Серпилин изпрати там заедно с разузнавача своя адютант — двамата да проверят наистина ли щабът е бил там. Докладваха му: бил е и бързо се е изтеглил, оставили са дори някакви документи, макар и маловажни. Има преки попадения и в блиндажите, и в щабните къщички.

— На връщане срещнахме кола от разузнавателния отдел на фронта. Питаха ни как могат да стигнат там — каза Синцов.

— Я гледай! — засмя се Серпилин.

И когато пристигналият в армията Батюк между другото подхвърли: „Не ме излъга, през първия ден наистина си стрелял по щаба на корпуса, а не по празно място“ — не се удържа и язвително каза: „Тъй вярно, другарю командуващ. Щом го превзехме, най-напред това проверих.“ — „А защо веднага не ми докладва?“ — „Научих, че сте изпратили ваш човек да провери, не исках да го лишавам от възможността да ви зарадва с личния си доклад.“ — „Опасен характер имаш ти“ — каза Батюк. Каза го без особен яд: сам не обичаше да го настъпват по краката и уважаваше това в подчинените.

Вчера десният им фланг се бе изнесъл далече напред. Там на разсъмване първи форсираха на широк фронт втората река — Бася, пак там снощи излязоха на третата — Реста, на няколко места я преминаха веднага и се насочиха към Днепър.

Кирпичников действуваше особено устремно, не губеше време. Където успееше да пробие, вървеше напред с челните си отряди, като продължаваше да воюва в тила си с още неотстъпилите германци. Тая сутрин един от изостаналите му полкове беше още на Бася, а челните отряди — вече на Днепър.

Преди година в ден като днешния Серпилин сигурно щеше да отиде не на десния фланг при Кирпичников, където бяха напреднали най-много, а в левофланговия, изостанал в сравнение с другите корпус. Щеше да им дава зор, та да изравнят фронта, да не изостават. Разбира се, правеше го и сега. Но все пак най-важното за Серпилин беше друго: Кирпичников да мине отвъд Днепър, да разшири плацдармите и да даде възможност да се прехвърли подвижната група, а след нея и други войски.

Не е задължително всеки корпус да има свои переправи. Ако заемем сигурни плацдарми по на север, можем после да прехвърлим там войскови части от юг и да ги пуснем на отсрещния бряг по вече готовите переправи. По-бързо и без излишни загуби.

В тоя смисъл засега нещата вървят добре; според донесенията от първите три дена загубите са по-малки, отколкото понасяхме през миналите години при подобни обстоятелства и при по-скромни успехи. А не всичко върви толкова гладко, защото войната изобщо е тояга с два края: и ти си я хванал, и противникът не я пуска от ръцете си. А противникът е силен, упорит, по това направление от зимата на четиридесет и първа година не е бит както трябва.

Серпилин мислеше за всичко това по пътя, като същевременно опитното му око сравняваше различните белези за общия ход на нещата. Тия белези говореха, че работата напредва, и създаваха онова настроение на постепенно развиващия се успех, което бе обзело и Серпилин, и хората, които пътуваха с него, и ония, които вършеха работата си тук, по пътищата на настъплението.

От просеката трактори изтегляха на пътя оръдия — тежката артилерия сменяше позициите си и отиваше напред. Два танка, навярно след ремонт в подвижната работилница, с открити люкове догонваха своите. Почти непрекъснат бе потокът на камионите със сандъци за снаряди, в полето се виждаха флагчета, които ограждаха минните полета. Някакъв капитан от трофейната команда с няколко шофьори разглеждаше колоната германски автомобили, изненадани от нашите щурмови самолети на излизане от гората. В началото и в края на колоната всичко беше опожарено, а в средата бяха останали здрави коли, опитваха се да ги пуснат в движение.

Облаците се бяха вдигнали малко и ниско по небето с рев мина отначало една деветка щурмови самолети, после още три и над тях — две двойки изтребители.

„Към плацдармите отиват“ — успокоен помисли Серпилин. И се обърна към седналия отзад Синцов:

— Обичам щурмовите самолети! — каза го така, както говорят хората за нещо, което вече завинаги е влязло в живота им: „Обичам степите“, „Обичам брезите“. Германците им викат „черната смърт“, а за нас те са живот. Всеки път ги гледаш и си мислиш, колко ли войнишки живота ще спасят през тоя полет?

По посока на фронта мина още една шесторка. Серпилин се подаде от вилиса и я изпрати с очи:

— Времето се оправя. Ако след юнския дъждец се задържи топло, толкова много ранни гъби ще поникнат, че само кошници приготвяй. Когато през тридесет и първа година командувах полк в Бобруйск, лятото беше също като това, беряхме страшно много гъби. Особено на стрелбището, където никой не ходи.

Синцов с учудване изслуша това отстъпление за гъбите. За пръв път през последните три денонощия командуващият заприказва за нещо странично; позволи си отдих поне в мислите.

На Синцов, който четири пъти бе лежал по болници, през тия дни на настъплението Серпилин с нещо му напомняше хирург. Настъплението приличаше на операция, когато хирургът стои с гумени ръкавици, с маска и скалпел в ръка и подканя: „Тампон! Кохер! Тампон! Конец! Проверете пулса!“ Командува хората, които му помагат, а сам няма време за нищо странично, освен веднъж през цялото време да смукне от цигарата, но и нея ще му пъхнат право в устата, ще я запалят и ще я махнат, след като е смукнал.

Кой знае дали е същото, или не, но на Синцов му се струваше, че е същото. И днес, въпреки тридневно недоспиване, Серпилин пак нито веднъж не задряма по пътя. Ту гледаше картата и спореше за нещо сам със себе си: виждаше се как върти глава там, отпред; ту спираше хората, разпитваше ги, заповядваше и отново тръгваше на път, като се озърташе встрани, сякаш се страхуваше да не пропусне нещо важно за своите решения.

Покрай пътя се проточи жица. Серпилин попита заместник-началника на оперативния отдел, който седеше отзад със Синцов:

— Прокудин, според тебе накъде води тая жица? Към Тализин ли? — И посочи с пръст отворения върху коленете планшет. — След петстотин метра има завой наляво, към чифлика. Вчера в двадесет и три часа той беше още там, ако не се е преместил през нощта.

— Жицата води натам, няма къде другаде, другарю командуващ — каза Прокудин.

Но Серпилин вече видя крачещия покрай коловете свързочник.

— Спрете — заповяда той на Гудков. — Синцов, попитай накъде води жицата.

Синцов скочи от вилиса, изтича към свързочника и като се върна, доложи, че жицата води към щаба на дивизията. По-точно водела е, а сега е заповядано да я приберат.

— Това е връзката им с тила, нея прибират — каза Серпилин, — но чувствувам, че самите те са още там! Да се отбием при тях.

Свърнаха по пътя и се озоваха в сгушения край горичката чифлик. Крайната постройка бе разрушена от пряко попадение, а до съседната — здравата — стоеше вилис, шофьорът седеше на кормилото, а под дърветата сновяха автоматчици.

Серпилин влезе вътре. Командирът на дивизията Тализин седеше на масата, небръснат, по долна риза, с тиранти, и сърбаше супа от канчето.

— Извинете, другарю командуващ — скочи той. — Дойдох да си почина малко, веднага се връщам — и като взе рубашката си от пейката, започна да я облича през глава.

— Не бързай, Андрей Андреевич. — Серпилин седна. — Облечи се. Дори на войника се полага две минути за обличане.

Но въпреки миролюбивия тон на командуващия армията на Тализин му беше неловко, че в осем часа сутринта го бяха заварили в такъв вид, на закуска, и не отпред, на наблюдателния пункт, а тук, в щаба на дивизията. И докато се препасваше и закопчаваше копчетата си, той започна да обяснява, че цяла нощ е бил в полковете и за пръв път от три денонощия насам е дошъл тук да поспи. Заповядал да го събудят след два часа, но не могъл да се събуди — сърбал супата и постепенно се събуждал.

— Недей ми обяснява — каза Серпилин. — И сам разбирам. По-добре ми обясни онова, което не ми е ясно. Защо дивизията на Тализин, която смятах за най-добра в корпуса, все още се мъкне след съседите, а не пред тях?

Тализин повтори, че през нощта е обиколил всички полкове, подтиквал ги е напред, и започна да обяснява, че и вчера, и завчера съпротивата е била силна; там, където минала дивизията, противникът оставил на бойното поле седем самоходки и над двадесет оръдия.

— И не в донесенията, а наистина — проверено е!

— Не се съмнявам, че ти си добросъвестен — каза Серпилин. — Но как да се обясни, че напредваш най-бавно от трите дивизии във вашия корпус? Десният фланг на корпуса е вече отвъд Днепър, а ти все още се туткаш на Реста.

— Затова пък излязох на нея с цялата дивизия, другарю командуващ. Не оставих зад себе си никакви германци.

— Това е лошото я, че с цялата дивизия! Ще ти обясня защо се туткаш — защото не търсиш промеждутъци. Подредил си полковете в една линия и блъскаш с гърди. А германците нямат пред тебе непрекъснат фронт, само го имитират с кръстосан огън, мъчат се да създадат у тебе такава представа. И ти си повярвал! Трябва да знаеш как да намираш промеждутъците. Намериш — и хайде напред! Намериш — и хайде! Вмъкнеш се там, събереш хората в походни колони, преодолееш така празното пространство и отново се разгръщаш — за бой… Довечера чакам от тебе друг доклад. През четиридесет и трета за Днепър стана герой. И къде? В средното течение, където той е огромен. А тук, в горното течение, където можеш дори да го прегазиш, никакъв те няма. Не мога да ви позная! — сърдито, на „вие“ завърши Серпилин. Но след това, макар и намръщен, все пак се ръкува с командира на дивизията. — Желая ви успех.

Заминавайки, чу как почти веднага, след него потегли и вилисът на Тализин.

На Синцов винаги му дожаляваше за хората, озовали се в неловко положение. А като адютант често виждаш как хората се чувствуват неловко. Наистина Синцов бе успял да забележи, че и самият Серпилин не обича, когато подчинените изпадат в неловко положение пред него. Когато слушаше неверен доклад или празно обещание — че веднага всичко ще бъде оправено! — мръщеше се, тръскаше глава като кон, в чийто нос се навира конска муха, и на челото му се издуваше една жила, която обикновено не се забелязваше.

Докато пътуваха от Тализин към Кирпичников, над главите им отново минаха щурмовите самолети. Серпилин се подаде навън и Синцов броеше заедно с него: едната шесторка се връщаше цяла, а в другата липсваха два самолета.

Не завариха Кирпичников на предишния му команден пункт. Както докладва на Серпилин останалият тук капитан сапьор, преди малко той заминал за новия, току-що приготвен за него команден пункт вече отвъд река Реста.

— Знаете ли пътя напред? — попита Серпилин.

— Командирът на корпуса ме остави, за да ви отведа там, ако тръгнете.

— Защо, да не би да се съмнява? — усмихна се Серпилин. — Другаде не знам, но до командира на корпуса сме длъжни да стигнем. Направете място — добави той през рамо и като заповяда на офицера да се качи във вилиса, започна по пътя да го разпитва, как са форсирали реките, какво ги е забавяло. Заради тия въпроси бе взел сапьора при себе си.

Капитанът отговори честно, че на Проня и Бася са срещнали трудности, а Реста, там където е бил той, сами дори не забелязали как са прескочили. Изглежда, че в междуречието са изпреварили отстъпващите от Бася германци и попаднали под огъня им чак на оттатъшния бряг.

— Е, те вече са били докарали резерви от дълбочина — каза Серпилин. — Тъкмо там е работата, че сте изпреварили германците. А ония, които са си губили времето, трети път ще форсират реката под обстрел! Не сте ли виждали понтонно-мостовия батальон, още ли не е пристигнал при вас?

— Лично аз не съм го виждал, другарю командуващ. Може да съм го пропуснал, да не съм го забелязал.

— Трудно е да не забележиш такова стопанство. Значи, още е на път. — Серпилин заповяда на Прокудин да се прехвърли на задния вилис, да се свърже по радиостанцията с щаба на армията и да разбере къде се намира сега понтонно-мостовия батальон, който има заповед да отиде в разпореждане на Кирпичников. — Като научиш, ще ни настигнеш.

Прокудин слезе и Гудков отново подкара вилиса.

Когато Серпилин изпрати Прокудин, Синцов си помисли, че скоро ще бъдат при Кирпичников — там има телефон — защо да не се обади по телефона? Но после разбра, че Серпилин иска да провери какво става с тоя понтонно-мостови батальон, преди да е стигнал при командира на корпуса.

Серпилин изобщо обичаше радиото; и самият той, винаги когато пътуваше, имаше във втория вилис радиостанция, а приучваше да използуват радиото и всички ония, при които отиваше. Намираше поводи да им напомни за неговото съществуване.

На шега наричаше началник-щаба на армията Бойко фанатик по отношение на връзката, но и сам беше като него. А веднъж, спомняйки си в присъствие на Синцов за четиридесет и първа година, каза: „Ако тогава имахме във всички звена сигурна радиовръзка, а освен радиовръзката — и навика да я използуваме, на германците щеше да им бъде много по-трудно с техните клещи и клинове. Можехме да пресечем половината, ако знаехме кой къде се намира. И сега, който има радиовръзка, а я използува зле, краде сам себе си.“

Серпилин седеше отпред и си спомняше смущението на Тализин, случайно заварен от него далече от предната линия.

„Все пак интересна е психологията ни: колкото по-дълго пътува до нас началството, толкова по-смело го гледаме в очите! Завариш някой дивизионен командир на опасно място, в окопчето на предния край, и макар че воюва неуспешно и трябва да му дърпаш ушите — заслужил си го е! — нещо те спира: я го виж къде се намира! Докато стигнеш до него, сам бра доста страх!“

Серпилин забеляза, че вторият вилис ги настига, и каза на Гудков:

— Спрете.

Прокудин се качи при тях и доложи:

— Отговориха, че понтонно-мостовият батальон се движи по график.

— Кой отговори?

— Началникът на инженерните войски.

— Тогава работата е сигурна.

Командният пункт на Кирпичников беше на един хълм, отвъд реката, на половин километър от наскоро завършения от сапьорите нов мост над Реста, по който сега минаваха тежки артилерийски системи с гъсенични вериги.

Слизайки от вилиса, Серпилин видя на хълма обърнати към нас окопи. Оказва се, че Кирпичников е използувал за команден пункт един от превзетите в движение възли на германската отбрана, който германците така и не бяха успели да заемат.

На новия команден пункт всичко беше вече в пълен ред; в едно от укритията за автомобили стоеше познатият щабен автобус на Кирпичников, монтиран върху студебейкър и покрит с маскировъчни петна; имаше и противовъздушна защита — четирицевни оръдия на камиони и арликони. Както винаги, Кирпичников бе подредил помещението на командния пункт находчиво и разумно. Това беше германски блиндаж, но го бяха разширили, бяха го покрили с брезент и маскировъчна мрежа, а вътре бяха сложили маса и сгъваеми столчета.

Когато Серпилин влезе, Кирпичников седеше с гръб към него, удряше с юмрук по масата така, че телефонът подскачаше, и ругаеше някого на отсрещния край на жицата. „Кастреше го“, както сам обичаше да казва.

— А аз на мястото на командуващия другояче бих поговорил с вас. И сам стоите отзад, и войските ви не напредват! Позор! От сутринта сте се придвижили само два километра. Имате ли срам и съвест? Кажете, останала ли ви е поне капчица съвест?

Кирпичников се обърна и стана да посрещне Серпилин, като продължаваше да държи слушалката. Искаше да я остави, за да докладва, но Серпилин махна с ръка:

— Първо свършете.

— Още веднъж повтарям: това е позор за вас! — високо и злобно извика в слушалката Кирпичников, без да смекчи тона си в присъствие на командуващия армията. — Ако до довечера не изпълните задачата за деня, ще искам да бъдете отстранен от командуването на дивизията. Друго нямам!

Той едва се сдържа да не тръшне слушалката. Няколко секунди Серпилин мълчаливо го гледа — гневното му лице с червени петна по скулите, и бавно се обърна. Току-що влезлите Прокудин и Синцов разбраха и излязоха.

— Кого искаш да отстраниш? Тализин ли?

— Не знам дали ще го отстраня, но трябваше да го заплаша. Втори ден нищо не прави!

Гневният израз, с който бе говорил по телефона, не слизаше от лицето на Кирпичников.

— Всичко разваля, последен се влачи — добави той все със същия ядосан глас, като не се мъчеше да надвие възбудата си, а може би и не смяташе че е нужно.

— А не допускаш ли, че един върви по-бързо от другия не винаги само благодарение на личната си смелост? — попита Серпилин. — Възможно е там, срещу Тализин, по-близо до Могильов, германецът да има повече силици, отколкото срещу останалите ти дивизии. Но и там германската отбрана не е непрекъсната. Има промеждутъци! И Тализин не действува находчиво. Вече му казах това. Отбих се при него по пътя. Не започвам направо от тебе.

— Той току-що бе пристигнал на наблюдателния си пункт и ми докладва за какво сте му се скарали.

— Виждаш ли, докладвал ти е — каза Серпилин. — Друг на негово място нямаше да бърза. Значи, честен човек е. Защо тогава го скастри така: „Срам, позор…?“ А ако не бях влязъл аз, и нещо повече щеше да добавиш. Кажи, моля ти се, какъв е тоя терористичен стил на ръководството? Нима без тия думи не си в състояние да постигнеш искания резултат?

— Дума дупка не прави, другарю командуващ. В яда си човек всичко може да каже. И аз не съм се обиждал, когато са ми казвали нещо, и другите не бива да се обиждат! — мрачно, с увереност в правотата си отвърна Кирпичников.

— Не знам от кого си чувал такива думи — каза Серпилин и скулите му се размърдаха. — От мене не си и докато те уважавам, няма да чуеш. А съдейки по твоя разговор, ти, командирът на най-добрия корпус в армията, не уважаваш командирите на своите дивизии.

— Защо да не ги уважавам? Специално Тализин уважавам — каза Кирпичников.

— Как тъй: уважаваш го, а го обиждаш?

— Не всеки ден е така, другарю командуващ.

— Щом не е всеки ден, значи, може да се изтърпи? Както изглежда, не се разбираме с тебе. — Серпилин седна до масата. — Докладвай новините, днес ти си герой на деня.

Кирпичников разтвори картата и започна да докладва.

Ако не се смятат изоставането на Тализин, в корпуса всичко вървеше добре. Вече се бяха задържали на втори плацдарм отвъд Днепър и току-що бяха завзели трети.

— Съобщихте ли на авиаторите за тоя трети плацдарм? — веднага попита Серпилин.

Кирпичников за миг се запъна, но доложи, както си беше. Оказа се, че не той е съобщил на авиаторите за тоя трети плацдарм, а те са съобщили на него. Като се връщали след полет, видели как нашите преминават Днепър на още едно място и веднага съобщили по радиото на своето командуване. А командирът на щурмовата дивизия съобщил в корпуса.

— Браво! — каза Серпилин. — А колко разшири през тия часове първия, северния плацдарм?

Кирпичников показа на картата колко.

— Засега не е много!

— Германците здравата натискат. Ако не са щурмовите самолети, щяха да ни изтикат…

От по-нататъшния доклад стана ясно, че един офицер от щаба на авиационната дивизия още сутринта е достигнал плацдарма, стои там, отвъд Днепър, и с радиостанцията си насочва самолетите към целите.

— Браво — повтори Серпилин, като чу това. — А ти, Алексей Николаевич, там, на плацдармите, разбира се, трябва да се надяваш на самолетите, но не чакай и наготово.

— Не чакаме — каза Кирпичников. — Два полка тежка артилерия — той спомена номерата на полковете — ги поддържа от тоя бряг, прехвърлихме с понтони през Днепър две батареи противотанкови оръдия и сега прекарваме рота танкове. Още не са потвърдили, но мисля, че и те вече са там.

— Синцов — викна Серпилин, — вземи вилиса и се върни назад до разклона за Гусевка. Понтонно-мостовият батальон вече трябва да е излязъл на тоя път. Щом срещнеш първите коли, потърси командира! Батальонът нека продължи към Реста, а командирът — при мене… Отделният понтонно-мостови батальон, който ти обещах сутринта, след половин час ще бъде в твое разпореждане — каза Серпилин на Кирпичников, когато Синцов излезе. — Как смяташ да го използуваш?

— Вече обмислихме — каза Кирпичников. — На седем километра отвъд Реста, където сме се наслоили като баница с германците, държа в готовност рота танкове, дивизион противотанкови оръдия и рота автоматчици със студебейкъри. Ще дам всичко това като прикритие на понтонерите и нека цепят направо по пътя към плацдарма.

— Да, правилно — каза Серпилин. — А предвиждаш ли прикритие от въздуха?

— Предвиждам, но още не съм се уточнил с авиаторите, докато не разполагам с тоя мостови батальон.

— Решението е правилно — одобри Серпилин. — Батальонът е мощен, през нощта трябва да построи първия мост през Днепър. А утре до обед — втория. Твоята задача е през нощта да прехвърлиш поне четири полка. Към седем часа сутринта ще осигуриш по моста и през твоите редове да мине армейската подвижна група, сега завършваме формирането й. Искаме да прережем германския тил, като обходим Могильов. Гледай на картата. Ето рубежа отвъд Днепър, на който трябва да излезеш до седем сутринта. Докато стигне тоя рубеж, от подвижната група не бива да падне нито един косъм. Да стигне тук, зад гърба ти, без да е помирисала барут! А после — нейна работа! А ти с трите си дивизии ще тръгнеш право към Березина. Твоята работа е Березина. Ако Тализин пак изостане, нека не превзема плацдарми, прехвърли го по вече завзетите переправи. И бързай! Ако до довечера съседът ти не излезе на Днепър, предупреждавам те — и него ще започнем да прехвърляме през твоите плацдарми. И армейския резерв ще пусна по твоите мостове…

— Да… — Кирпичников дори се почеса по главата.

— Какво се почесваш по тила? — усмихна се Серпилин. — На когото е дадено много, от него много се и иска. Какво сме ти отказали? Нищо. Дадохме ти мостови батальон. Даваме ти още един танков батальон, самоходният полк от резерва също е при тебе! Цялата щурмова дивизия работи за тебе — за никой друг. Имаме право и да искаме от тебе…

— Аз не моля за снизхождение, другарю командуващ — самолюбиво възрази Кирпичников. — Мисля как по-добре да изпълня всичко.

— Добре, мисли, това е полезно — каза Серпилин. — Нека щабът ти помисли и състави такъв график, че разните дреболии, които засега не са нужни на отсрещния бряг, да не задръстват пътя. А сега ще се обадя в щаба си.

— Разрешете да напусна, другарю командуващ! — каза Кирпичников.

Серпилин кимна. Разбираше, че командирът на корпуса бърза да даде срочни разпореждания.

Кирпичников излезе, а Серпилин се свърза с Бойко.

Бойко му доложи обстановката. В нея имаше неясноти: между Бася, Реста и Днепър на едни направления германците отстъпваха, на други упорито се сражаваха. Зад нашите вклинили се напред части всичко беше объркано. Но дори тая неразбория свидетелствуваше, че настъплението набира ход.

От собствените работи Бойко премина към съседните армии. Съседът вдясно води разузнаване с бой, но засега германецът пред него стои като закован на мястото си, не отстъпва. Съседът вляво успешно върви напред. Командуващият фронта се обадил оттам, търсил Серпилин, но като научил, че е на път; задоволил се да разговаря с Бойко. Заповядал да предаде на командуващия армията, че главния удар нанася той, но може да стане така, че Могильов да бъде превзет от съседа.

— Караше ли се или подканяше? — попита Серпилин.

— Доколкото разбирам, засега второто. Но ако не изпълним задачата за деня, ще стане и първото.

— Ще се помъчим да го лишим от тая възможност — засмя се в слушалката Серпилин. И попита какво става с подвижната група.

Бойко, който никога не пропускаше случая да покаже, че за някои неща е излишно да му се напомня, отговори, че всички са в движение и до шест часа, както е заповядано, ще бъдат там, където е заповядано. От 111-а дивизия е взет полкът на Илин. Той също е в движение.

— Дайте писмена заповед на името на танкистите — каза Серпилин.

— Вече е готова.

— Посочете им едновременно и близката, и по-нататъшната задача.

— Посочена е и близката, и по-нататъшната.

— Пишете, че пробивът трябва да започне утре точно в седем часа. И изпратете при тях с тая заповед Дурдиев.

Дурдиев беше заместник-началник на разузнавателния отдел към армията.

— Нека ме чака там, ще пристигна не по-късно от осемнадесет и сам ще поприказвам с изпълнителите.

— Ясно — каза Бойко. — Къде ще бъдете и кога ще се върнете?

— Оттук отивам при Миронов. После в подвижната трупа, ще се върна към двадесет часа. Предупреди артилериста и инженера да бъдат при тебе. Веднага ще започнем да работим над утрешния ден. Къде е Захаров?

— При Миронов.

— Ако се обади, предай му, че и аз отивам там. Нека сам реши дали да ме чака, или да продължи нататък.

Щом разговорът свърши, Кирпичников влезе и предложи да обядват: обедът бе донесен.

— Рано е. Ще обядвам при Миронов.

Времето се бе оправило и като излезе навън, Серпилин изведнъж забеляза, че за командния пункт е избрано рядко красиво място: отзад сред зелени ливади тече реката, а по набраздения с окопи жълт пясъчен хълм като свещи стърчат млади, прави борове.

— Дори е жалко, че скоро ще трябва да напуснеш тоя команден пункт! — каза Серпилин на Кирпичников и леко се усмихна. — Щом обещаваш, че сутринта ще си далече отвъд Днепър, сигурно утре и сам ще се преместиш там?

Кирпичников засега не бе обещавал на другата сутрин да е далече отвъд Днепър, но как да отговориш на командуващия армията?

— Тъй вярно, другарю командуващ. Елате, ще ви посрещнем отвъд Днепър.

Серпилин още веднъж дълбоко вдъхна мириса на боровете и изпита желание да остане тук, да обядва, както му предложи Кирпичников. Но появяването на Синцов и на един майор със сапьорни брадвички на пагоните го накара да се пребори с тая съблазън.

— Ето го и мостовака! — каза той.

Нисичкият, чернокос сапьор с очила бързо и завалено докладва, че той, командирът на отделния двадесет и девети понтонно-мостови батальон майор Горелик, е пристигнал по заповед на командуващия.

— Че си пристигнал — добре. Поздравявам те — каза Серпилин, като се ръкува със сапьора. — А къде се мъкне вашият батальон? Самичък, без него, не можеш да ни направиш мостове на Днепър!

— Съвсем не, другарю командуващ, не се мъкнем, а се движим, както е заповядано. Заповядано е да стигнем рубежа на Реста точно в тринадесет, а сега е без двадесет. — Майорът запретна ръкава на обраслата си с черни косми ръка и толкова сърдито чукна с пръст по стъклото на часовника, сякаш се караше на Серпилин за несправедливостта му. — А ето предната ми кола — радостно добави той, като сочеше изпълзелия иззад завоя на пътя камион с понтон.

— Излиза, че, напротив, пристигате по-рано — каза Серпилин. Хареса му колко смело разговаряше с него майорът.

— Тъй вярно, по-рано, другарю командуващ.

— Е, добре, Алексей Николаевич — обърна се Серпилин към Кирпичников, — значи, в твое разпореждане постъпва майор Горелик със своя батальон. Както виждам, не се страхува от началството, да смятаме, че няма да се изплаши и от Днепър. И от германския огън. — И вече без усмивка, сериозно, каза на сапьора: — Командирът на корпуса ще ви даде всички необходими заповеди, а моето напътствие е такова, предайте го на вашите сапьори: в най-скоро време трябва да сте на Днепър, през нощта — един мост, на сутринта — втори. Ако ги направите, цялата армия ще ви бъде благодарна, ако ли не — ще изложите цялата армия!

— Разбрано, другарю командуващ.

— А сега да вървим — каза Серпилин.

— Разрешете да попитам за маршрута ви, къде ще отидете? — попита Кирпичников, докато крачеше заедно със Серпилин към вилиса.

— Отивам при Миронов. Неговата полоса не те засяга, а в твоята полоса ще се движим съобразно доклада ти за твоето разположение. Свикнал съм да вярвам на командира на корпуса; адютантът ми е отбелязал на картата къде си ти и къде е германецът.

Черният път, по който тръгнаха от Кирпичников за Миронов, се виеше покрай Реста и след половин час ги изведе до втората переправа. Мостът тук имаше по-малка товароподемност и скърцаше под колелата на оръдията.

Серпилин спря при моста, извика командира на артилерийския полк, попита го кога, от кой пункт са тръгнали, къде и кога е заповядано да бъдат, и доволен от отговора, продължи нататък.

Пътят, който отначало вървеше край брега, все повече се отклоняваше на запад, като заобикаляше горския масив. Далече вдясно също тъмнееше гора. Като се съди по картата, вече не оставаше много до шосето, по което, преминавайки Реста, трябваше да се движи дивизията на Тализин.

А пътят извиваше все по-надясно, към далечната гора. Досега от юг и запад долиташе само слаб артилерийски грохот. А сега изведнъж екнаха близки и чести изстрели от танкови оръдия. После няколко плясъка от четиридесет и пет милиметровки, още няколко изстрела от танкови оръдия и нестроен, разпокъсан грохот на реактивни снаряди. Минаха няколко минути и там, отпред, мощно, провлечено започнаха да стрелят наши сто двадесет и две милиметрови оръдия.

— Другарю командуващ — каза Прокудин, като гледаше картата, — защо да не свърнем встрани? Тук вляво има още един черен път…

— Ако стане нужда, и пълен назад ще дадем — каза Серпилин. — В такъв състав няма да воюваме с германците. Няма с какво! — И в отговор на въпросителния поглед на Гудков кимна да продължи. — Както изглежда, разиграл се е някакъв епизод. Ей сега ще излезем на шосето и ще стане ясно.

Ала вече се движеше внимателно, взираше се напред и се ослушваше в изстрелите.

Черният път ги изведе до разрушено мостче над един ручей. Трябваше да се потрудят десетина минути преди трите вилиса да минат оттатък. И почти веднага излязоха на шосето.

Наблизо вече не стреляха, отново се чуваше само далечен грохот. По шосето на запад се движеше тежка артилерия.

— Питай ги колко са се отдалечили от реката! — заповяда Серпилин.

Синцов скочи от вилиса, за да пита, и същевременно уточни каква е частта. Вече бе свикнал: където и когото да спираха, трябваше да си отбелязва чие е стопанството, мястото и времето на срещата с него. После, вечерта, след като се върнеше на командния пункт, Серпилин сам преглеждаше тия бележки на адютанта: къде, кога и кого са срещнали през деня. Тежко и горко на оня, от чиито донесения излизаше, че в еди-кой си час неговите части не са се намирали там, където бяха в действителност. На книга едно, а всъщност — друго! Серпилин не прощаваше на никого това и дори работите да вървяха добре, пак се караше безпощадно за неверния или неточен доклад. Впрочем той не правеше разлика между тия две думи. Казваше: неточно е и невярно! Приблизително верните донесения са първопричина за глупавите решения. Ако не знаеш действителното разположение на своите части, имай смелостта да докладваш: „Не знам, но ще взема мерки, за да науча!“ Ако не знаеш, а се преструваш, че знаеш, никой не може да каже къде е краят на лъжата ти. Защото всички, които повярват в лъжата ти, ще лъжат после един друг по възходяща линия, без да знаят това!

Синцов се върна и доложи, че до реката има шест километра, като прибави и номера на полка.

Серпилин доволен кимна: полкът се намираше там, където трябваше да бъде — и каза на Гудков да кара към переправата.

Едва бяха завили и тръгнаха на изток, когато насреща им, изпреварвайки артилеристите, изскочи един вилис. Шофьорът караше толкова бързо, че едва не се сблъскаха броня в броня.

Като видя командуващия армията, от вилиса изскочи един полковник. Оказа се, че сам е бил на кормилото и започна да докладва на Серпилин, преплитайки език, сякаш беше пиян.

— Оставете — прекъсна го Серпилин, като позна в него Земсков, началник-щаб в дивизията на Тализин, общо взето, уравновесен човек. — Защо сте на кормилото? Какво, заповедта не важи ли за вас?

— Другарю командуващ, седнах сам на кормилото, исках да се успокоя, докато стигна… — не както обикновено, а почти извика Земсков.

— Оправете се и докладвайте какво е станало — каза Серпилин и слезе от вилиса.

Земсков оправи фуражката на плешивата си глава издърпа назад дошлия чак на корема пистолет и вече отвори уста, за да докладва, но Серпилин отново го спря:

— Копчето…

Без да гледа, Земсков вдигна ръка и закопча копчето на яката си.

— Сега докладвайте.

— Другарю командуващ, командирът на дивизията е убит… — И като преглътна, добави. — Току-що…

— Там ли? — попита Серпилин и посочи с пръст назад, към пътя. Той вече беше нащрек, след като бе чул как нестройно, разпокъсано стреляха реактивните установки. И тая набила се в съзнанието му нестройност го накара сега да помисли, че едното е свързано с другото — командирът на дивизията е убит точно там.

— На самото шосе, другарю командуващ. От гората изскочили фердинанди… Докладваха ми, че е убит от пряко попадение на снаряд. Отивам там.

— Докладвахте ли на командира на корпуса?

— Тъй вярно, докладвах. Получих заповед временно да изпълнявам длъжността командир на дивизията.

— Колко е далече оттук? — попита Серпилин. — Два и половина?

— Тъй вярно.

— Ще идем заедно. Гудков, завийте назад. — Серпилин се обърна към Синцов. — Значи, точно това сме чули ние. Сместете се, пуснете полковника.

— Носите ли карта? — попита той Земсков, когато вилисът вече потегли.

— Нося.

— В състояние ли сте да докладвате обстановката?

— Да. Имам цялата последна обстановка.

— Имате обстановката, а убиват командира на дивизията ви на самото шосе… Докладвайте! — Серпилин отвори планшета.

Но думите му, че убиват командира на дивизията на самото шосе, накараха Земсков да се замисли къде е повел командуващия армията и вместо да докладва, той каза:

— Другарю командуващ, обстановката е неясна, моля ви да спрете. Ще ви я докладвам тук. И ще отида сам.

— Ту всичко е ясно, ту всичко е неясно — сърдито каза Серпилин. — Като стигнем, ще изясним неясното. А сега докладвайте онова, което ви е ясно.

Както му е редът, Земсков започна да докладва обстановката първо на десния фланг и от тая привична механичност все повече идваше на себе си. От доклада му излизаше, че тоя ден обстановката в дивизията се е подобрила, придвижването към Днепър продължава едновременно по три пътя.

След няколко минути стигнаха до мястото на произшествието. Шосето навлизаше в гората. Отначало от двете страни се появиха купчини дървета, после се откри обрасла с храсти долчинка, зад която започваше голямата гора. Тъкмо тук бе станало всичко.

В канавката лежеше преобърнато четиридесет и пет милиметрово оръдие. Друго оръдие, чиито изстрели сигурно бяха чули отдалече, стоеше на банкета. Неговият щит бе отскубнат.

Посред шосето зееше дупка от снаряд. В спрелия до дупката камион товареха последните ранени. Пак тук, на шосето, сновяха някакъв младши лейтенант артилерист и един пехотен капитан, който пръв изтича към вилиса, когато от него слезе Серпилин.

Капитанът доложи, че е командир на батальона.

— А къде е командирът на дивизията? — озърна се Серпилин и попита като за жив човек.

— Ето го там… — каза капитанът и посочи с ръка встрани.

В обраслата с трева канавка седеше сгърчен някакъв човек, а до него лежеше вързоп. Мъничък. Нещо, увито в почерняло, пропито с кръв платнище.

— Събрахме го… — каза капитанът, когато Серпилин прекоси шосето и впери поглед в това платнище.

Седналият до вързопа човек се изправи и бавно изопна ръце покрай тялото си. Беше вече възрастен, около четиридесетгодишен лейтенант с безжизнено, отсъствуващо лице. Синцов позна адютанта на Тализин, с когото оная зима на Слюдянка заедно бяха прибирали в снега ранените след боя.

— Пряко попадение — каза капитанът.

Серпилин кимна и се обърна към шосето. Вече бе забелязал по него следи от кръв. Но сега се обърна и го погледна още веднъж. После застана пред това, което бе завито в платнището, и каза на лейтенанта:

— Открийте го…

Лейтенантът се наведе, хвана краищата на платнището и ги отметна на различни страни.

Тализин просто го нямаше. Оставаше си споменът за него, но вече не съществуваше нищо, което би могло да напомни за съществуването му на тоя свят.

Серпилин свали фуражката си и стоя мълчаливо около половин минута, като гледаше открития пред него вързоп. После каза:

— Закрийте го… — Сложи фуражката и се обърна към капитана. — Бяхте ли, когато стана това?

— Тъй вярно, бях, другарю командуващ.

— Докладвайте!

От доклада и допълненията на полковник Земсков стана ясно онова, което можеше и да се предположи. След срещата си със Серпилин Тализин обикалял от място на място и карал настъпващите части да бързат. Той и без това се отличаваше с добре известна на всички храброст, но срещата със Серпилин и обидният разговор с командира на корпуса сигурно го бяха амбицирали още повече. През първата половина на деня той правел всичко, каквото можел, за да ускори придвижването на дивизията — и го ускорил. И доволен от това, решил да го ускори още повече: заповядал на полка, който вървял след челния отряд, да се движи направо в походна колона.

Така се и движели. Ако наблизо не е имало началници, командирът на полка сигурно сам е щял да вземе предохранителни мерки, но командирът на дивизията не само настоявал да се движат бързо, а и сам вървял с колоната. В резултат на това не взели достатъчно предохранителни мерки.

Отначало Тализин вървял с първия батальон, насърчавал войниците и ги карал да бързат. Това не било нещо ново, знаели, че е свикнал по време на поход да се движи пеша ту с една, ту с друга колона. После се прехвърлил във втория батальон, после в третия, в тоя. Вървял в челото на батальонната колона и разговарял с командира на батальона, когато между края на голямата гора и отделните групи дървета от храстите внезапно изскочили три фердинанда и открили огън. Батальонът залегнал. Тализин заповядал да насочат движещите се в колоната оръдия. Още преди да обърнат едното, фердинандът го унищожил с пряко попадение, а второто успяло да даде няколко изстрела. Тализин сам изтичал при него и ръководил огъня — германски снаряд ударил право в щита.

Разчетите на движещите се зад батальона катюши видели какво става и открили огън по фердинандите.

Стреляли безредно, защото вървели на интервали. Залповете на катюшите не нанесли поражения, но изплашили германците. Фердинандите се скрили в гората.

Артилерията, която се движела зад катюшите, вече ги настигала.

В резултат седем ранени и един убит на място — командирът на дивизията. А фердинандите трябва тепърва да се настигнат и унищожат, от земята или от въздуха.

Земсков доложи, че тръгвайки насам, се е свързал с отишлия напред танков батальон — дал му координатите на фердинандите, съобщил за тях и на авиаторите. Като чу това, Серпилин внимателно го погледна: въпреки преживения удар Земсков не бе забравил още в първия момент да направи всичко необходимо. Такъв човек сигурно ще може да командува дивизията.

— Настигнете батальона си — каза Серпилин на капитана.

— Слушам, другарю командуващ. Аз само чаках… — Капитанът се почувствува виновен, но Серпилин го прекъсна:

— Настигнете батальона и веднага вземете предохранителни мерки.

— Вече са взети, другарю командуващ…

— Вече… Скъпо заплащаме тия „вече“… Вървете! — Серпилин се обърна към Земсков. — Какво мислите да правите… — искаше да каже „с тялото“, но каза: — с праха на командира на дивизията?

— Още не съм мислил, другарю командуващ…

— Недейте и да мислите, ние ще се погрижим. Дайте камион и придружители. Нека направят всичко, каквото изисква медицината, всичките им формалности, а после да отидат при началника на тила на армията, той вече ще е получил указания. А вие трябва да вървите напред, да превземете Могильов. Известна ли ви е задачата за деня?

— Тъй вярно, известна ми е.

Серпилин направи пауза. Тя значеше: не е достатъчно да кажеш „известна ми е“, трябва и да повториш задачата за деня. Земсков я повтори.

— Правилно — каза Серпилин. — И ви остава да направите още много, иначе до довечера няма да стигнете Днепър. Вземете дивизията в свои ръце. Покажете на какво сте способен!

Каза това, погледна Земсков, който вяло отговори: „Разбрах ви!“, и сложи ръка на рамото му.

— И аз ви разбрах. По-добре е човек да не поема командуването на дивизията в такъв момент, но това не зависи от нас, правим го, когато ни заповяда войната!

Серпилин се качи във вилиса и пое обратно към Реста, срещу продължаващата да се движи насам артилерия.

От задната седалка Синцов виждаше широкоплещестата му, прегърбена фигура.

Загърнат с платнището и скръстил ръце под него, Серпилин пътуваше и мислеше за това, за което нямаше нито време, нито право да мисли там, на шосето. По-точно, бе помислил и там, но отхвърли тия мисли като ненавременни, несвързани с главеното, което трябваше да направи. И самата тая дълги години възпитавана способност да отложи, да изтика встрани минаващите през главата му, но ненавременни мисли, които могат да се оставят „за после“, беше една от най-важните черти на истински военната му натура, много по-важна от пъргавината или стойката, които преди всичко бият на очи у военните.

Първото сътресение от неочакваната гибел на Тализин по навик бе изместено от неотложните мисли: дивизията бе набрала темпо и трябваше да върви нататък. Това, в което бе вложил последните си усилия Тализин, не трябваше да прекъсне с неговата смърт, напротив! Иначе самата му смърт би станала още по-безсмислена. Дори разпореждането да се откара прахът на Тализин направо в тила на армията бе предизвикано от желание да подтикне напред дивизията и новия й командир, да ги накара да мислят над предстоящото, а не над последствията от станалото. Да ги лиши от необходимостта да мислят сега за това. После ще помислят!

Тализин беше необщителен човек и на пръв поглед правеше впечатление на слабо образован, но в действителност беше доста начетен, познаваше службата и макар да допускаше грешки, командуваше честно дивизията си: не преувеличаваше успехите и не криеше несполуките. И изобщо, според създалото се у Серпилин мнение, беше много свестен човек.

Тая сутрин на Серпилин и през ум не му мина, че Тализин си криви душата, че клинчи. Просто го бе сварил в такъв неудобен момент — всеки човек трябва да си почине два часа в денонощието, па макар и да е командир на дивизия!

Сега, когато Тализин бе загинал, Серпилин си спомняше сутрешния разговор с него: не беше ли му казал нещо несправедливо, такова, което тласка хората към гибел? Не, не беше! А и Кирпичников, макар и в своя креслив стил, фактически искаше от него да действува.

Нима ако Кирпичников не беше му се скарал, нямаше сам да отиде напред? Пак щеше да отиде. Не поради ругатните, а по съвест! И не за пръв път се е навирал в самия ад, а е оставал жив…

Разбира се, когато загине човек, още повече подчинен, отпосле ти се иска да си го хвалил преди смъртта му, вместо да си го ругал. А ако последния път си го ругал — макар и правилно — после, след смъртта му, все едно, ти се струва, че е трябвало да му кажеш нещо друго…

— Синцов!

Серпилин толкова дълго бе мълчал, та изглеждаше, че ще мълчи през целия път. Синцов дори трепна.

— Слушам ви, другарю командуващ!

— Когато работеше в оперативния отдел, ходил ли си при Тализин?

— Много пъти. — Синцов помисли, че Серпилин иска да го пита нещо за Тализин.

Но Серпилин нищо не попита. Помълча малко и каза:

— Жалко е да загубиш командир на дивизия. Но ако вземем него самия, може да се каже, че това е хубава смърт за един военен! Сред боя. Без да е успял да помисли за смъртта. В последния миг е мислел как да удари със снаряда бордовата броня на германеца! А сам вече не знае онова, което видяхме ние с тебе и което ще положим в гроба. По-лошо е, когато войната оставя време на човек да помисли, че умира, а работата е недовършена… — И сега, когато Синцов вече не очакваше, внезапно попита: — Казваш, че добре си познавал Тализин? Какъв беше той според тебе?

— Най-безстрашният от всички командири на дивизии, при които съм ходил.

— Безстрашен беше, вярно е — каза Серпилин и отново млъкна.

Той знаеше за Тализин нещо, което Синцов не знаеше и не трябваше да знае, и то го караше да вижда безстрашието на Тализин в по-друга светлина от Синцов.

Никой освен Серпилин и още трима-четирима души в армията не знаеше, че командирът на дивизия Андрей Андреевич Тализин е същият, който през юли четиридесет и първа година заедно с няколко други генерали бе даден под съд на Западния фронт. Обвиняваха Тализин, че се е изплашил и е изтървал управлението на дивизията. За това бе осъден на разстрел, заменен с десет години лишаване от свобода. От лагера бе писал писма, настоявал бе да го върнат на фронта, през лятото на четиридесет и втора бе освободен, пратиха го да воюва като заместник-командир на полк и за година и половина отново стана генерал-майор, командир на дивизия и дори Герой на Съветския съюз.

Отразената в личното му дело бързина, с която бе станало всичко това, накара Серпилин дори да внимава. Но като видя Тализин в действие, разбра, че тоя човек е неспособен да получава наготово награди или звания. Кой знае как е било в действителност там през четиридесет и първа година, защо и как е изтървал управлението на дивизията. Но настойчивостта, с която Тализин показваше с личен пример какво значи да не се страхуваш от смъртта, принципността, с която докладваше за собствените си неуспехи, и горчивината, с която ги преживяваше — разтревожен за живота на командира на дивизията, заместникът по политическата част на Тализин два пъти бе съобщавал на Захаров тия неща — всичко това караше Серпилин да мисли, че тогава, през четиридесет и първа, Тализин все пак е бил поне малко виновен. Той помнеше тая вина и не си прощаваше. Другите бяха забравили, а той я помнеше.

Дори най-храбрият човек може да се изплаши или обърка веднъж. Който мисли иначе, не познава войната. Но никой ли на целия Западен фронт не е бил виновен тогава за станалото? Всички ли са били съвсем невинни? Щом и самият ти тогава там, край Могильов, не устоя, отстъпи, остави позициите — тогава какво?

Сега се намират хора, които си спомнят четиридесет и първа година и казват: ето на, през четиринадесета година в Източна Прусия генерал Самсонов претърпя поражение, пое отговорността за това върху себе си — и си тегли куршума! А много от нашите носеха и по-тежка отговорност, но нямаха сили да се застрелят!

Отпосле е лесно да се говори! Много ли е нужно, за да се изпратиш на оня свят, ако ръката ти е твърда? Но нима тогава въпросът беше там? Въпросът беше как да спрем германците! На тоя свят, а не на оня.

Докато Тализин беше жив, на Серпилин не му идваше наум да го попита какво е станало с него тогава, през четиридесет и първа година. Бил ли е виновен за нещо и как гледа сам на това? А сега, когато вече е мъртъв, му се прииска да попита.

Но вече никога няма да научиш какво би отговорил той…

 

 

Генерал Миронов не беше на командния пункт на корпуса. Бе отишъл в една от дивизиите заедно с члена на Военния съвет на армията и всеки момент трябваше да се върне.

— Щом ще се върне скоро, ще почакаме — каза Серпилин.

Началникът на оперативното отделение докладва обстановката. Корпусът на Миронов също бе стигнал с челните си отряди до Днепър и сега изнасяше натам главните си сили.

— А вие до утре все тук ли ще стоите? — попита Серпилин, като огледа дългата барака край самия път, в която се бе настанил командният пункт на корпуса. Тук имаше торфени находища и по-рано бараката сигурно бе служила за общежитие.

Началникът на оперативния отдел отговори, че на седем километра оттук, отвъд Реста е подготвен нов команден пункт, чакат да се върне командирът на корпуса, за да нареди да се преместят.

— Е, това горе-долу е добре — каза Серпилин. — Гледам, че сте избрали за команден пункт някакъв коптор. Зиме щеше да го бива, но сега е лято, по-хубаво място не намерихте ли? Как е връзката ви с армията?

— Всичко е наред. В шестнадесет докладвахме обстановката на генерал Бойко.

— Аз също ще поприказвам с него, докато се върне Миронов. — Серпилин тръгна след началника на оперативния отдел.

Вътре бараката изглеждаше по-добре, отколкото отвън. Но когато Серпилин седна на пейката и уморен се облегна на двойната стена на бараката, там зад дъските зашумоли и се посипа пръст.

— Григорий Герасимович — каза Серпилин, когато го свързаха с Бойко. — Обстановката при Кирпичников и Миронов ми е известна. Докладвай как е при Воронин.

Бойко докладваше обстановката на левия фланг, а Серпилин седеше все така облегнат на стената и усещаше болка в ключицата. „Дявол я знае, не болеше, не болеше, а днес изведнъж ме заболя. Дали е от пътуването?“

Като се запозна с обстановката и попита как изтеглят напред артилерията, Серпилин каза:

— Нямам други въпроси. Сега ме изслушай…

Но Бойко го прекъсна:

— Разрешете преди това да доложа — в петнадесет и десет командуващият фронта отново се обади от съседа вляво. Заповяда, щом ви намеря, да го свържа с вас.

— Ще чакам тук — каза Серпилин. — А сега ме изслушай. Знаеш ли вече от Кирпичников какво стана?

— Знам — каза Бойко. — Вече издадох заповед за Земсков.

— Това е добре — каза Серпилин, — но веднага трябва да приготвиш и друга заповед. Озаглави я „Предохранителни мерки при преследване на противника“ и твърдо напомни: без да понижаваме изискванията за бързината на придвижването, оставяме в сила всички изисквания за разузнаването и охраната. Никой вече да не позволява такова безразсъдно движение като Тализин. Довечера ще разпратим заповедта, а засега от мое име — устно!

— Тализин сам си е виновен — каза Бойко. — Колко пъти го предупреждавахме!

В гласа му прозвуча непримиримост. На времето, след боевете на Слюдянка, той бе предложил да отстранят Тализин от командуването на дивизията.

Серпилин се намръщи.

— Така е, Григорий Герасимович, но няма да го съдим и на оня свят. Изводите са си изводи, ще ги има в заповедта, но ще формулираме всичко, както му е редът — че е загинал геройски. Заповядах да откарат праха му в щаба на тила. Намери време и се обади на началника на тила.

— Веднага ще се свържа — отвърна Бойко. И изведнъж радостно каза: — Кирпичников току-що докладва: понтонно-мостовият батальон е вече на Днепър, започнали са да строят първия мост.

— Чудесно — каза Серпилин и угрижен добави: — Обади се на авиаторите, постави им задача да прикриват моста по-добре от всичко друго. Прати там и зенитни оръдия! Сега това е най-важното за нас! Ще използуваме тая переправа и за други корпуси.

— Разбрано — потвърди Бойко. — Ако нямате друго, ще ви свържа с командуващия фронта.

— И веднага му докладвай за моста, та вече да не ми задава тоя въпрос! — Серпилин остави слушалката, спомни си, че не е обядвал, но вече не му се обядваше.

В бараката влязоха командирът на корпуса Миронов и Захаров, целите опръскани с кал.

— Защо сте такива? Да не сте бутали сами колата?

Захаров се разсмя:

— Вървяхме пеша, там при наблюдателния пункт на дивизията има торфено блато, пътечката е тясна, а германецът хвърли мина. Падна в блатото и като плесна! Парчетата не ни засегнаха, но целите станахме само кал!

— Плесна — сърдито повтори Серпилин. — Преди час и половина на шосето при Веденеевка така плеснаха Тализин с пряко попадение, че всичко, което остана от него, събрахме в едно платнище! Плесна… — още по-сърдито имитира той Захаров и като се обърна към Миронов, повтори същото, което вече бе казал на Бойко — да спазват правилата за охрана при преследването на германците.

После попита Захаров:

— Как е дивизията?

— Между предните части и главните сили, на известно разстояние от Днепър, още кръстосват групи германци с танкове и бронетранспортьори. Но от наблюдателния пункт вече видяхме Днепър със собствените си очи, на четири километра.

— Ако разрешите, другарю командуващ — каза Миронов, — веднага във ваше присъствие ще се обадя по телефона на другите командири на дивизии, ще изслушам техните доклади… Или искате сам да ги изслушате?

— Няма смисъл през вашата глава… Обстановката не го налага. А през това време ние с члена на Военния съвет ще излезем да подишаме чист въздух, че вие тук сте се сврели в някаква дупка!

Когато излязоха, Захаров започна да разпитва за подробностите около гибелта на Тализин.

— Самият аз не присъствувах, само видях резултатите. — Серпилин погледна Захаров в очите. — Не знаеш ли как става? Убит — значи, убит! — И побутна Захаров по ръкава на рубашката. — Почисти се!

— Чаках да изсъхне. Сега ще се изчистя.

Захаров тръгна към своя вилис. А Серпилин го изпрати с очи и отново с тревога помисли за оная мина в торфеното блато: „Плесна…“ И недоволно въздъхна.

— Дявол го знае тоя Миронов, разположил е командния си пункт сред блатото! Лятото е едно за всички. При Кирпичников миришеше на бор, а при него — на гнило…

Той се озърна и повика Синцов, застанал както обикновено нащрек нито твърде близо, нито твърде далече, на десетина крачки.

— Слушам ви, другарю командуващ.

— Мисля, че там в термоса ни е останал още чай? Не ми се яде, но трябва да пийна нещо. Донеси го.

Синцов донесе термоса от вилиса, с лявата ръка в ръкавица го притисна към тялото си, отвори капачката, извади тапата, премести термоса в дясната ръка, все така ловко притисна капачката към тялото си с лявата ръка, сипа в нея чай и я подаде на Серпилин. Направи всичко това умело, но Серпилин вече не за пръв път се почувствува неловко — нито да му помогне, нито да го свърши сам.

Той изпи няколко глътки от започналия да изстива чай, подаде празната капачка на Синцов и докато той се връщаше към вилиса, помисли: „Адютантът си е адютант. Като го взимах, обещах, че няма да го превръщам в ординарец, но на практика не може без «донеси, подай». Все пак, когато го взимах, забравих, че е сакат. Без да искам, сам се поставям в неловко положение с него.“

Захаров се върна почистен, дори ботушите му блестяха.

— Сега е друго — усмихна се Серпилин. — Като нов си! Къде ще вървиш оттук?

— У дома. Искам да извикам при себе си тиловаците, да проверя как върви подвозването на боеприпаси. Днес още не съм се занимавал с тоя въпрос. А ти?

— Ще поостана тук. Батюк е заповядал да чакам, докато се обади. А след това по обратния път ще се отбия до подвижната група — тя е в гората, източно от Замошие — Серпилин погледна часовника си, — вече се е съсредоточила. — И като улови Захаров под ръка, дръпна го малко по-встрани и попита: — Константин Прокофиевич, какво е мнението ти за Миронов? Ти беше при него и през първия ден, и сега. Правилно ли постъпихме, като не го отстранихме след първите неуспехи?

— Мисля, че правилно — каза Захаров. — През първия ден той гледаше някак твърде идеалистично на нещата: смяташе, че щом всичко е толкова добре разчетено — толкова залпа натам, толкова залпа насам — значи, всичко ще стане от само себе си. И като затъна в тресавището, обърка се. А сега вече разсъждава материалистически: надявай се на плана, но и сам не се потривай!

— А как е с подчинените? — попита Серпилин. — Достатъчно ли е взискателен?

— Че изисква, изисква, но тонът му е професорски.

— Тонът няма значение — каза Серпилин. — В него ме изплаши това, че през първия ден, както казваш ти, „гледаше твърде идеалистично на нещата“ и смяташе, че всичко ще тръгне като по разписание…

— Самият ти си професор, по-добре знаеш — усмихна се Захаров.

— Отдавна беше! — каза Серпилин. — А за него се страхувах: чак на третата година от войната е измолил да го пуснат от академията на фронта…

От бараката излезе командирът на корпуса и тръгна към тях.

— Другарю командуващ, мога да ви докладвам последната обстановка…

Лицето на Миронов с хлътнали бузи, с щръкнали мустачки над тънките, неусмихващи се устни и по-рано изглеждаше мършаво. А сега яката на генералския му кител толкова се бе отдалечила от врата, че сякаш кителът беше на друг човек.

„Да, озорил се е през тия дни професорът! На колко ли е години? Доколкото си спомням, по-млад е от мене…“

Миронов продължаваше да стои в очакване на отговор. И Серпилин изведнъж забеляза на носа му следи от пенсне. През трите седмици, откакто Миронов бе пристигнал с корпуса си в армията, нито веднъж не го бе виждал с пенсне. Значи, по-рано е носил, а сега не носи. Защо? Дали защото не иска да има професорски вид?

— Докладвайте, Виталий Викторович.

— Бих предпочел на картата.

— Да вървим — каза Серпилин. — Ама много ви е неугледен командният пункт. Кой ли го е избрал!

Влязоха в бараката. Изправен пред картата, Миронов вдигна добре подострения молив с върха нагоре и го задържа във въздуха, сякаш искаше да привлече общото внимание към това, което ще каже и посочи. И по тоя начин изведнъж напомни на Серпилин оня, предишния Миронов, младия, надежден адюнкт в академията, който им четеше лекции по история на военното изкуство. Още тогава, през двадесет и девета година, той вчесваше косата си на прав път като Шапошников. И неотдавна излязлата книга за Шапошников за Генералния щаб — „Мозъкът на армията“ — беше негово евангелие.

— Обстановката в сто четиридесет и трета дивизия… — започна Миронов и насочи молива към картата.

Но в тоя момент телефонът иззвъня и Прокудин подаде слушалката на Серпилин с лице, което не оставяше съмнение кой се обажда.

Като чу, че се обръщат към него по име и презиме и го питат: „Как се чувствуваш?“ — Серпилин също отговори по име и презиме.

— Благодаря, Иван Капитонович, добре се чувствувам.

— А аз на твое място щях да се чувствувам доста зле — каза в слушалката Батюк. — В шестнадесет часа съседът ти вляво се е намирал по-близо до Могильов, отколкото си ти!

— Взимам всички мерки до утре вечер да бъда в Могильов — каза Серпилин.

— Докладвай какви са мерките.

Серпилин докладва. Гледайки картата там, при себе си, на два пъти Батюк уточняваше положението. После попита:

— Вече чух от твоя началник-щаб, че са започнали да строят моста. А от тебе самия искам да чуя кога ще бъде готов.

— Надявам се не по-късно от двадесет и два часа да ви доложа, че мостът е готов.

— Така и ще запишем. — В гласа на Батюк се долови проясняване — „барометърът започна да се качва“, както се изразяваше в такива случаи Бойко.

— Другарю командуващ — каза Серпилин, — докладвам: вървейки в походните редове на своята дивизия, геройски загина…

Но Батюк го прекъсна:

— Че е загинал геройски, разбрах вече от всички доклади. Но още не ми е ясно защо и как? Бомбардират ли ви, а? Тогава защо не съобщаваш?

Серпилин обясни защо и как и добави, че са взети мерки за в бъдеще. През нощта заповедта до армията ще стигне включително до командирите на полкове.

— При такъв случай заповедта до армията е недостатъчна. Това да не е четиридесет и първа или четиридесет и втора година! Ще пуснем заповед до фронта и ще споменем името ти в нея! А сега чуй последната новина: съседът ти вдясно е преминал към преследване — германците пред него отстъпват, а той няма с какво да ги догони! Към девет сутринта, щом Кирпичников премине Днепър с главните си сили, заповядвам: ще вземеш от него сто и втора дивизия и ще я предадеш на съседа си вдясно. А на тебе е достатъчно и това, което ще ти остане — добави Батюк, като, изглежда, очакваше, че Серпилин ще се опита да възрази.

Но Серпилин не възрази — смяташе, че всичко е правилно, макар че няма нищо радостно в това, да дадеш цяла дивизия!

— Ще бъде изпълнено. Точно в девет ще предадем дивизията.

— Само внимавай да не я отслабиш преди това — каза Батюк. — А то понякога в такъв вид ги предават на съседа, че просто няма какво да приеме! Всичко, което е към дивизията сега, в седемнадесет часа, да си остане към нея! Предупреждавам те.

— А защо ме предупреждавате, другарю командуващ? Още не съм изгубил съвестта си. Или вече ми нямате доверие?

— Остави това — сърдито каза Батюк. — Ако ти нямах доверие, другояче щях да разговарям с тебе. Където и да съм, лично ми докладвай веднага щом построите моста. И не просто да го построите, а да пуснете по него първата колона с техника. Тогава значи, наистина сте го построили. Иначе…

Искаше да каже още нещо, но както изглежда, сдържа се.

— Нямам друго…

Серпилин остави слушалката, прекара уморено ръце по лицето си, отново я вдигна и заповяда да го свържат с Кирпичников. И докато чакаше да го свържат, се усмихна на Захаров.

— Защо го дразниш? — тихо попита Захаров и погледна към Миронов, който по време на разговора с командуващия фронта деликатно се бе дръпнал настрана.

— Не го дразня. — Серпилин престана да се усмихва. — Напротив, ценя го много повече от по-рано. Но нека не забравя, че съм командуващ армия и не е нужно да ми напомня за порядъчност. Нека напомня на ония, които се нуждаят от това, ако има такива при себе си.

— Така е — каза Захаров. — Но не бих искал да разваляте отношенията си.

— Ако воюваме добре, няма да ги развалим. А ако провалим всичко, за какви отношения може да става дума? — каза Серпилин и като чу в слушалката гласа на Кирпичников, започна да му обяснява за дивизията, която — няма как — трябва да се даде на съседа!

После остави слушалката и повика Миронов.

— Извинете, Виталий Викторович, че ви прекъснах. Продължавайте. Сигурно ще чуем от вас нещо хубаво, щом сам бързате да докладвате.

— Не е съвсем така, другарю командуващ — каза Миронов.

Оказа се, че левофланговата му дивизия отново е изостанала, отбивайки контраатаки на германската пехота със самоходни оръдия.

— Искам сам да отида там — каза Миронов. — Моля да разрешите.

— Ако съм ви разбрал правилно, бързате да се отървете от нас? Пречим ви да заминете?

Миронов мълчеше, но в очите му можеше да се прочете: „Да, пречите ми. Ако не бяхте тук, вече щях да съм заминал за дивизията.“

— Прав си, и ние с члена на Военния съвет трябва да тръгваме — каза Серпилин.

Но неочаквано за него Захаров изведнъж се обърна към Миронов:

— И аз май ще отида в дивизията. Заедно ще видим защо там германците не действуват по правилата. Нещо самоходките им станаха твърде много! Във всяко донесение — самоходки! Когато започвахме, разузнаването нямаше сведения за толкова много самоходки…

Като чу, че Захаров отново се кани да върви заедно с командира на корпуса, отначало Серпилин неодобрително помисли: не е ли прекалено това опекунство? Но после реши — Захаров по-добре знае. И през първия ден, по време на неуспешните действия на Миронов, не го оставяше, и днес от сутринта е при него. И може би по-добре от тебе знае сега как да поддържа духа му. Захаров изобщо знае какво прави.

— С тебе ще се видим довечера — кимна Серпилин на Захаров. — А на вас, Виталий Викторович — каза той, като се ръкуваше с Миронов, — ще дам на сбогуване един съвет: не забравяйте бога на войната! Разбира се, хубаво е самият командир на корпуса да пристигне в дивизията, но ако освен това има в запас, ако държи в юмрук два-три артилерийски полка, с които без много приказки може да помогне — още по-добре. Много по-добре! Страх ме е, че германецът успешно контраатакува вашите подчинени не защото е чак толкова силен, а защото артилерията ви все още само се придвижва към предния край. Време е вече да стигне там!

Сбогува се, качи се във вилиса и щом потегляха, попита седящия отзад Прокудин:

— Вчера в оперативния отдел предвиждахте, че тая сутрин германецът срещу нашия десен съсед ще започне да се оттегля. Така ли е?

— Тъй вярно — каза Прокудин.

— А той не започна сутринта. Сигурно е разсъждавал като вас, но още не е имал заповед. А сега е получил.

— Все пак тая сутрин Кирпичников отиде далече напред — каза Прокудин. — Не им оставаше нищо друго, освен да започнат да се оттеглят, след като Кирпичников излезе на Днепър…

Приятно беше да се мисли така, както мислеше сега Прокудин: че тъкмо ние, нашите успехи са причина, дето германецът е започнал да отстъпва не само пред нас, а и вдясно от нас. Но колкото и да е сладка тая мисъл, най-важната причина все пак е друга: двата съседни фронта, които нанасят главните удари, са отишли толкова далече напред, че германецът е почувствувал заплахи от чувал. На това се дължи и заповедта му за оттегляне!

Серпилин с тревога си спомни за Могильов — че германецът и оттам може да започне да се оттегля по заповед, преди да сме прерязали в тила му Минското и Бобруйско шосе. Ето какво не трябва да му позволи подвижната група? Ето кое е най-важното! А чий полк и чия дивизия ще влезе първа в Могильов — твоята или на съседа вляво, макар и да ти се иска да е твоята, — все пак е нещо второстепенно…

Като пристигна в подвижната група, Серпилин можа да се убеди, че с обичайната си прецизност Бойко е проследил как се изпълнява замисленото. Всички части от подвижната група бяха вече съсредоточени в гората от двете страни на шосето, откъдето можеха бързо да се отправят към переправата, а командирите на частите са събрани при командира на танковата бригада.

Полковник Галчонок посрещна Серпилин в края на гората. Чакаше го там.

— Разрешете да ви придружа до щаба на бригадата!

— Далече ли е?

— На триста крачки оттук, другарю командуващ.

— Щом е на триста крачки — ще идем пеша. Омръзна ми цял ден да се возя.

Серпилин слезе от вилиса и тръгна по утъпкания коловоз през гората заедно с командира на бригадата.

— Кога ви донесе заповедта Дурдиев?

— Точно в шестнадесет.

— А къде е сега?

— В щаба ми. Запознаваме със заповедта командирите на самоходния и стрелковия полк. Те пристигнаха по-късно.

— А сапьорите къде са?

— Командирът на сапьорния батальон беше вече при мене, когато донесоха заповедта. Изпратих го напред с моя помощник по техническата част. Дадох им два танка, бронетранспортьор, два студебейкъра за сапьорната рота — и ги изпратих напред. Нека лично проверят проходимостта на целия път. Поставих им задача — до самия Днепър. А ако докато стигнат, там вече мостът е построен, да проверят лично и него, да минат оттатък!

— Умно. Добър ли е помощникът ви по техническата част? — попита Серпилин, като си спомни как бе скастрил същия тоя помощник.

— При нас всички са добри, другарю командуващ. Лоши не държим.

— По принцип е правилно — усмихни се Серпилин. — И при мене всички са добри. Но все пак колко от танковете, които имахте преди настъплението, са в пълна изправност? Колко ще тръгнат?

— Колкото имахме, толкова са и сега. Всички ще тръгнат.

— Щом е тъй, съгласен съм, че помощникът ви е добър.

— Заедно със сапьора те ще проверят всичко по-грижливо от всеки друг. Ако нещо не е в ред, ще се стовари на техния гръб!

— И това е вярно — каза Серпилин, извърна се и погледна отстрана широко, но спокойно крачещия до него полковник.

Танкистът имаше глас и държане на човек, уверен, че върши добре всичко, с което се е заловил, иначе не може и да бъде.

Макар и здравеняци, танкистите обикновено не са високи. А тоя е голям, със стърчащи от маншетите на рубашката дълги ръце, със сурово дългоносо лице, върху което са изписани упоритост и съсредоточеност. Движи се из тая млада горичка и самият някак прилича на танк.

При миналата им среща, преди да започне настъплението, му бе направил впечатление на опитен човек. А сега се проявяваше и като силен.

Докато вървеше с танкиста, Серпилин си спомни как Жуков, когато бе дошъл в армията преди началото на операцията, заприказва за един от неуспехите в началото на войната и по адрес на виновника за него каза: изобщо не е лош генерал, но не притежава танкови качества!

Какво значи това — танково качество? То не е просто храброст. Храбри хора има много. То е предварителна решимост да се срещнеш с много неизвестни. Общовойсковите началници управляват настъплението, движат го напред, а самите те все пак се намират отзад. Така и трябва да бъде, ако не са възникнали изключителни обстоятелства. А танковият началник не е отзад, той е вътре в силата, която му е дадена в ръцете. Заедно с нея влиза в пробив, заедно с нея се движи в германския тил, управлява железния си юмрук, като седи вътре в него!

— Колко време ви трябва, за да съберете командирите на батальони и роти, вашите и на самоходчиците? — попита гласно Серпилин.

— Десет минути — отвърна танкистът. — Допусках, че ще поискате да ги съберете преди рейда — изведнъж рече той по кавалерийски.

— Да не сте започнали в кавалерията? — попита Серпилин.

— Не, другарю командуващ. Нямам нищо общо с конете. През двадесет и шеста година постъпих на действителна служба като механик-водач на танк „Рено“ и от тогава съм все в танк.

— А от стрелковия полк поне батальонните командири за колко могат да дойдат?

— За двадесет минути. Те също са в готовност.

— Щом е тъй, дайте заповед да се съберат всички — каза Серпилин, доволен, че Галчонок е поправил собствения му пропуск — сутринта сам искаше да заповяда да ги съберат предварително, а после, когато убиха Тализин, му изхвръкна от главата.

В палатката имаше маса, скована от прясно избичени дъски. На тая маса, всеки разгънал своята карта, работеха четирима офицери: Дурдиев от разузнавателния отдел, един майор танкист — началник-щабът на бригадата, и двама подполковници — командирът на самоходния артилерийски полк и Илин, когото Серпилин толкова отдавна не бе виждал, че не можа да го познае веднага. Нямаше нужда да пита с какво се занимават — готвеха се за предстоящото.

Серпилин се ръкува с офицерите, последен — с Илин.

— Не можах да те позная, да не ти е уроки!

— Ще се старая, другарю командуващ — весело каза Илин. — Няма да минем без трофеи.

— Да, откриват се такива възможности — каза Серпилин и огледа палатката. Освен масите в нея имаше няколко дълги, сковани върху пънове пейки, също от прясно избичени дъски.

„Всичко е готово, ако щеш, дори занятия провеждай“ — помисли Серпилин.

— Къде сте избичили толкова дъски? Банциг ли мъкнете със себе си, а?

— Не е чак банциг, но имаме в стопанството малък циркуляр…

— Синцов, дай картата — каза Серпилин. — А вие заповедта — обърна се той към Дурдиев, който бе донесъл заповедта, подписана от Бойко вместо командуващия армията, и бе запознал с нея изпълнителите, но още не им я бе връчил, чакаше Серпилин.

Серпилин накара Дурдиев още веднъж да прочете заповедта и сам по време на четенето гледаше картата. После попита има ли въпроси.

Галчонок имаше един въпрос: кое се смята за по-вероятно, като се има пред вид общата обстановка — по кое шосе ще се опитат да излязат германците от Могильов, по Минското или Бобруйското?

— Германците още не са ни докладвали това — каза Серпилин. — Но мисли, че зависи не толкова от тях, колкото от вас. Ако в определеното ви време прережете само Минското шосе и не прережете Бобруйското, ще тръгнат по него. Ако прережете и Бобруйското, но се увлечете и на Минското оставите твърде слаб заслон, ще тръгнат по Минското. Германецът не е глупав, знае как да се измъква от обкръжение. А има и опит. Все по-често го поставяме пред такава необходимост. А ако почувствува, че не сте се укрепили здраво и на двете шосета, ще опита и по едното, и по другото. Където напипа слабо място, там ще се прегрупира. Разбрахте ли?

— Тъй вярно, разбрах, другарю командуващ — отвърна Галчонок. — Ще изпълним задачата докрай.

— Щом сте разбрали, добре, а сега аз ще добавя някои неща — каза Серпилин. — Общата обстановка — навлизането на съседните фронтове навътре в Белорусия — облекчава вашата задача. Германците едва ли ще се опитат да деблокират Могильов. Напротив, изглежда, че ще положат всички сили, за да се измъкнат от него. За всеки случай вземете мерки да се прикриете и от запад, но главното ви внимание трябва да бъде насочено на изток, към Могильов! Помнете, че ще ви наблюдаваме внимателно от въздуха. Ще ви наблюдаваме и ако трябва, ще помагаме! Отвъд Днепър към вас ще се присъедини авиатор с радиостанция. Ще върви с вас, а ще поддържа връзка със своите. Тъй че ще влезете в пробива с всички удобства, но това не изключва необходимостта да се потрудите. Предстои ви сериозна задача, съпротива — също. Надявам се, че сте готови за нея. А от ненужни трудности ще ви избавим.

Нямаше повече въпроси. С крайчеца на ухото си Серпилин вече дочуваше как там, зад брезента на палатката, се събират хора.

— Ако командирите са събрани, нека влязат.

Още не можеше да отвикне — вече втора година бе прието да се казва „офицери“, но той много по-често ги наричаше постарому — „командири“.

Галчонок излезе, изкомандува: „Влезте!“ и палатката се изпълни с офицери.

— Нямам намерение да говоря дълго, но щом са направени пейки, седнете. — Серпилин почака да насядат, взе от масата заповедта и я подаде на Галчонок. — Другари командири, във ваше присъствие връчвам заповедта за предстоящите действия на командира на червенознаменната гвардейска Карачевска танкова бригада, носителка на орден „Александър Невски“, полковник Галчонок, на когото е възложено да оглави вашата подвижна група. Задачата на армията е да освободи Могильов. Накратко вашата задача: от отсрещния бряг на Днепър, от плацдарма, вече завладян с труда и кръвта на други хора, утре сутринта да направите пробив и до обед да прережете Минското и Бобруйското шосе, като попречите на противника да излезе от Могильов. До днес воюваха други. А вас пазехме за тоя удар. Очакваме, че няма да пуснете от Могильов нито един танк, нито един фердинанд, нито една кола, нито едно оръдие. Нищо и никого! Кои от вас воюват от първите дни на войната? Вдигнете ръце. — Почти една трета от офицерите вдигнаха ръце. — Това е добре. И добре е, че сте останали живи: германците разчитаха на друго. От вас и от вашите другари утре се иска само едно: да обърнете за германците тук, край Могильов, четиридесет и първа година наопаки! И не просто наопаки, а още по-жестоко! Вие сте минали през четиридесет и първа година — и сте живи, не сте и в плен, аз също. Нека германците получат утре от вас такава четиридесет и първа година, че който не е мъртъв, да е в плен, а който не е в плен, да е мъртъв! Ясно ли е, или още да ви обяснявам?

— Няма нужда, другарю командуващ!

— Командир на вашия самоходен артилерийски полк е подполковник Гусев, така ли? — Серпилин бе запомнил това име още когато подполковникът се представяше. — Къде започнахте войната, другарю Гусев?

— Край Перемишл, другарю командуващ.

— А аз тук, край Могильов. И пак тук, край Могильов, срещнах тогава вашия едноименник, също артилерист, капитан Гусев, който с боеве се бе измъкнал насам от околностите на Брест с последното оръдие от своя дивизион. И загина тук. Последните му петима войници го заровиха в земята. И дойдоха при мене, за да воюват по-нататък…

Серпилин млъкна, преглътна застаналата на гърлото му буца и като гледаше хората, почти всички много по-млади от него, каза с неочакван за тях тих глас:

— Сам дори не зная защо си го спомних. За вас и без това всичко е ясно. Но щом ти е минало през ума — къде да го денеш? Желая ви успех в утрешния бой.

— Другарю командуващ — каза Галчонок. — От името на личния състав на бригадата и придадените й части обещавам: ще изпълним клетвата докрай!

Не добави нищо повече и това се хареса на Серпилин. Когато хората хабят твърде много сили за обещания, твърде малко им остават за изпълнението.

Галчонок освободи събралите се в палатката да изпушат по една цигара и излезе да изпрати Серпилин.

— Няма ли да останете, другарю командуващ, да опитате храната на танкистите?

— Благодаря. Ще я опитаме, като изпълните задачата!

 

 

— Сега ще трябва да обядвам при тях някъде зад Могильов — вече по пътя каза Серпилин на Синцов. — Щом си обещал, неудобно е да лъжеш. Разбира се, в нашите среди се среща и друго мнение — че само подчинените нямат право да ни лъжат, а ние можем! Когато преди войната си бил журналист, не си ли забелязвал това у хората? — И като не дочака отговор, попита Синцов за онова, за което вече неведнъж бе мислил: — Какво ще кажеш, ако след завършване на операцията назначим на твоето място друг, а тебе изпратим на старото поприще — в нашия армейски вестник?

— Не бих искал, другарю командуващ — каза Синцов. — Държа на предишната си молба — в строя!

— А защо не във вестника? Вече се вижда краят на войната, а при демобилизацията — защо да се лъжем — едва ли с тая ръка ще останеш в армията. Както и мнозина други, ще трябва да се върнеш на довоенната си работа. Рано или късно…

— Заедно с всички съм съгласен, другарю командуващ, но преди това нямам желание!

— Щом нямаш, добре… А преди войната сигурно си мислел, че цял живот ще си бъдеш във вестник и ще пишеш статии?

— Не е точно така, другарю командуващ, преди войната чакахме войната. Не мислехме за целия си живот!

— Да предположим, че и това е вярно — кимна Серпилин и внезапно каза за себе си: — А аз никога нищо не съм писал така, че после да го отпечатат. Само дето на времето размножиха лекциите ми по тактика на това, е, как беше де… — Той бе забравил думата и търсеше помощ от Синцов.

— На циклостил?

— Да. Не знам сега къде са. А може и да е по-добре, ако са се изгубили. След войната само ще поклащаме глава над много от нещата, които са писани преди нея… Я гледай какъв ден е днес…

 

 

След пладне денят наистина бе станал рядко хубав. Слънцето вече клонеше към залез, но светеше така, сякаш тоя започнал преди шестнадесет часа ден няма да има край.

Денят беше толкова невъобразимо дълъг и в него бяха станали толкова много най-различни неща, че дори смъртта на Тализин, която в друг ден би продължавала да изглежда ей сега, току-що станала, бе отстъпила някъде далече назад и спомените за нея толкова пъти през деня бяха прекъсвани от всевъзможни размисли, заповеди и доклади, че също изглеждаха вече отдавнашни. Войната продължи напред и час след час все повече го караше да мисли за друго, а не за онова, завитото в платнище, което по-рано беше Тализин…

Бойко още от прага посрещна Серпилин с доклад, че мостът е построен, а Кирпичников продължава да разширява плацдарми отвъд Днепър.

Най-важната новина на деня. Щом по лицето на Бойко е изписана такава радост — а това се случва веднъж в годината, не повече — значи, и той е чакал с нетърпение! За да получи колкото може по-рано това донесение, цял ден оттука като безотказна помпа той е бълвал заповеди и напомняния, прехвърлял е насам-натам и техниката, и хората, и транспорта.

— Построил е моста, а техника минала ли е по него? — попита Серпилин.

— За това не докладва.

— Свържи се с него, питай го.

— Защо да го откъсваме напразно от работата, Фьодор Фьодорович — възрази Бойко. — И без това е ясно: щом е построил моста, значи, прехвърля техника по него.

— На тебе ти е ясно, на мене ми е ясно, а може би на някого не е — каза Серпилин. — Заповядай да те свържат. — И докато го свързваха, попита: — Често ли се обаждаха от щаба на фронта?

— Не много, нормално — каза Бойко. — Само последното обаждане не беше от приятните. Повторно питаха колко пленници и колко трофеи сме взели през деня. Изглежда, искаха да изстискат от нас повече за обобщеното фронтово донесение. Не им достига за по-голям ефект.

— Какво им отговори?

— Отговорих им: колкото имаме, толкова са. Пленници можем само да уловим, не можем да ги родим.

— Нищо — каза Серпилин. — Още не сме ги обкръжили. Като ги обкръжим, всичко ще бъде наше!

Бойко вдигна слушалката. На телефона беше Кирпичников.

— Лично ли ще приказвате с него? — попита Бойко като закри слушалката с ръка.

— Лично.

На въпроса „Какво е прехвърлено оттатък?“ — Кирпичников отговори:

— Два дивизиона тежка артилерия са вече на отсрещния бряг, а трети е на моста.

— Щом е тъй, други въпроси нямам — каза Серпилин. — Остава да ти благодаря за моста. Още днес представи за награда командира на отделния понтонно-мостови батальон. Иначе ще ни го вземат и няма да получи заслуженото. За останалите и сами няма да забравим. Желая ти успех.

Серпилин остави слушалката, но преди да докладва на командуващия фронта, заповяда да го свържат с командира на левофланговия корпус Воронин, при когото днес не беше ходил…