Константин Симонов
Последно лято (6)

Шеста глава

Командирът на 332-ри стрелкови полк, героят на Съветския съюз подполковник Илин се връщаше в щаба си заедно с майора от оперативния отдел на армията, с когото цял ден, от сутринта, бяха пълзели по предния край на полка, успоредно с блатистата лъка на река Проня, на петдесет километра от Могильов. Петдесет, ако се смята по права линия; когато тръгнем да настъпваме, естествено ще бъдат повече…

Цял ден бяха вървели пеша, а сега се връщаха на коне. Илин бе заповядал да изпратят привечер два коня с коневод; левофланговият батальон бе разположен в гора и пътят оттам до щаба не можеше да се наблюдава.

Наистина няколко пъти в денонощието германците откриваха обезпокояващ огън с едно-две оръдия. Но след като бяха стояли цял месец в отбрана, в полка вече знаеха през кои часове и в кои квадрати стрелят най-често. А останалото е въпрос на случайност.

Времето беше облачно, но топло, прахта по пътя се бе слегнала от падналия привечер дъждец и след уморителния ден беше приятно да се прибираш в къщи, в щаба, на бърз, обязден кон. През зимата, като стана командир на полка, Илин веднага заповяда да сменят крантата, която беше на предшественика му. Щом му се полага кон, той трябва да бъде добър. А Илин обичаше и умееше да язди. Той изобщо не обичаше да не умее нещо.

От сутринта, когато му съобщиха по телефона, че в полка идва офицер от оперативния отдел при щаба на армията, Илин беше в лошо настроение. Откъдето и да дойде офицер от оперативния отдел — от корпуса или от армията — прието е да се смята, че ще ти помогне да командуваш полка. На фронта всички само това и правят — помагат един на друг. Дори когато си пречат, пак се смята, че си помагат.

Илин си имаше грях — не обичаше да му помагат. Командирът на полка и без това не е сам — има си щаб, заместници, цялата оная помощ, която му се полага по щат. А ако освен нея непрекъснато му помагат и отгоре — работата е лоша!

Така мислеше Илин, който на своите двадесет и четири години вече пети месец командуваше стрелкови полк. Мислеше не от младежка жар — след три години война не се чувствуваше млад — а просто знаеше от опит: командирът на полка не е стобор; ако сам не стоиш на краката си, с нищо не могат да те подпрат — напразни старания!

Преди седмица в полка бе станала неприятност. Смятаха ги за образцови не само в дивизията, но и в армията, и изведнъж се препънаха на равно място. Веднага в полка зачестиха проверяващите. Откъде само не идваха! Веднъж дойде дори заместник-командуващият по тила. Илин беше измъчен от тия проверки, но като видя днешния майор, зарадва се и отхвърли предварително приготвеното в себе си недоброжелателство. Тоя път от оперативния отдел на армията бе дошъл другарят на Илин от сталинградските боеве, бившият му батальонен командир Синцов. Илин бе чувал за Синцов, че като се върнал след раняването си, започнал да работи в щаба на армията, но през цялото време нито веднъж не го бе виждал в своя полк. И мислеше, че заради протезата на лявата ръка сигурно го държат само на канцеларска работа.

Оказа се, напротив, че Синцов обикаля много из частите. Но все в други дивизии. И ако не се бил разболял от жълтеница майор Заварзин, който обикновено идваше при Илин, нямаше да се срещнат и днес.

— Едно хубаво нещо поне е направил: навреме се е разболял — каза Илин за Заварзин.

— Както виждам, не го обичаш? — попита Синцов.

— Изобщо не обичам тия като вас, наблюдаващите.

— Ясно — засмя се Синцов. — Всички, които са в строя, са ангели, а всички, които са по щабовете, са вещици, само че с панталони. Нека оставим тая вечна тема. По-добре разкажи за полка: кои от познатите са тук и кои ги няма.

Тоя разговор, започнат сутринта, не бе свършил и сега, когато се връщаха в щаба на полка. Разбира се, през деня се занимаваха не само със спомени. Илин му показваше предния край на полка, а Синцов гледаше — проверяваше. Как се наблюдава предният край на противника, какво се наблюдава и как се фиксира? И как се изпълнява дадената преди две седмици строга заповед за стабилен режим на огъня и на движението в наблюдаваната от германците зона — колкото хора са се появявали вчера, толкова да бъдат и утре, по същото време и на същото място. А стрелбата да не е нито по-рядка, нито по-честа, отколкото вчера и завчера.

Тая строга заповед означаваше, че предстои настъпление. В тила се води подготовка, а предната линия трябва да живее нито по-тихо, нито по-шумно от по-рано, та германците да не забележат промените. Илин изпълняваше заповедта с цялата педантичност, на която беше способен, и още от сутринта се надяваше, че Синцов няма да открие никакви нарушения. Така и стана — затова пък им остана време за разговори на други теми: и там, в батальоните, и сега, когато вече се връщаха. Коневодът яздеше в тръс на двадесет крачки зад тях, а наоколо цареше предвечерна тишина.

Още от сутринта Илин наблюдаваше как Синцов си служи със сакатата ръка. От палеца бе останала само долната фаланга, а другите четири пръста изобщо ги нямаше. Вместо тях му бяха сложили железни, твърди, облечени в черна кожена ръкавица. Може и да не са железни, но е някак неудобно да го попиташ от какво са. С остатъка от палеца притиска вилицата към ръкавицата и яде. С него разкопчава и планшета, когато вади картата.

Сутринта Илин попита, като имаше пред вид ръката:

— А кон можеш ли да яздиш?

— Разбира се — каза Синцов.

Илин го наблюдаваше, наблюдаваше и в края на краищата забрави да мисли за това. Чак сега, когато наближиха брода, погледна Синцов — как ли ще се справи? И нищо, справи се, накара коня да премине рекичката.

„Да, изглежда че е свикнал“ — помисли си Илин за Синцов, макар че не можеше да си представи как сам би свикнал с такава чужда китка. А Синцов е свикнал, сякаш така трябва. Как иначе ще живее на фронта с такава ръка? Иначе не може.

— Свикна ли? Не ти ли пречи? — попита Илин гласно, когато преминаха рекичката. Почувствува, че сега може да го попита за това.

— Трудно е да се каже, че съм свикнал… Но не ми пречи на работата. Макар че, когато по настояване на командуването ме взеха в оперативния отдел, не ми се зарадваха много. Още първия ден влязох случайно и чух да казват: „Натресоха ни го на главата и сега има да къса картите с тая щипалка.“ Оттогава внимавам, не ги късам.

— А как е самата ви работа? Харесва ли ти?

— Друга не са ми предлагали — каза Синцов. — Цял месец се борих да не ме освободят от армията, цял месец ги придумвах да ме пуснат на фронта. След това където и да ме бяха назначили, пак щях да съм благодарен! А ти какво, да не мислиш, че оперативният отдел е току-така, може и без него? Изкомандуваш — и тръгвайте?

— Може ли някой да тръгне без вас! Без вас сега дори да поиска човек, крачка не може да направи! Благодаря ти, че ми напомни — засмя се Илин.

— Че как иначе! Щом на такава служба, трябва да доказвам, че съм нужен!

— Че сте нужни, нужни сте. Само че пита се: къде, кога и колко? А то се случва да тормозите хората и тогава, когато е съвсем излишно.

— Колкото ти заповядат, толкова ги тормозим. Да не мислиш, че е лесно да се тормози такъв като тебе? А има и по-лоши.

— Какво ми е лошото на мене? — разсмя се Илин.

— Лошото ти е, че сигурно обичаш така: заповядали са ти, изпълнил си заповедта, докладвал си. А никак не обичаш да присъствуваме и ние, докато изпълняваш заповедта. Май не обичаш и друго — без да те питаме, да докладваме, как вървят работите при тебе. Това ти е лошото. Какво хубаво има в тебе от наше гледище?

Синцов започна толкова сериозно, че Илин не можа веднага да долови иронията. Но после разбра и се засмя:

— А добри намират ли се?

— Намират се и добри — в същия тон каза Синцов. — Още неполучил заповедта, и вече гледа — къде са ония, които ще помагат, ще поддържат духа, ще оправят положението? Къде са, а ако ги няма — кога ще дойдат? Ей такъв човек е добър за тия като нас! Можем и съвет да му дадем, и оперативните си способности да приложим, и да докладваме после, че сме помогнали и сме подсигурили работата. С такъв човек и ние има какво да покажем. А с тебе? Чушки?

— Нима при вас наистина мислят така?

— Различните хора мислят различно. Ама и вие сте различни. Сред вас има такива, че ако не им дадеш патерица, ще закуцат. Ако не провериш донесенията му, ще излъже. Не е ли така?

— Би ли дошъл при мене за началник-щаб? — изведнъж попита Илин.

— Мислех, че си имаш.

— Имам. Но ти ми отговори. Ако мястото се освободи?

— С „ако“ работа не се върши — сърдито каза Синцов. — Като се освободи, тогава ще говорим.

— Тогава ще е късно. Аз ще съм тук, а ти там…

— Добре де, бих дошъл. — Синцов спря коня. — А после какво? Защо ме попита?

— Иска ми се да служим заедно.

— Да допуснем, че и на мене ми се иска. Отдавна бих напуснал оперативния отдел, но ми е неудобно да се натрапвам на хората с тая ръка. Само че не виждам смисъл в нашия разговор. Не е красиво да приказваме така, след като началник-щабът ти е жив.

— Защо да не е красиво? Да не би случайно да го пращам на смърт, а? Сам е подал рапорт, иска да напуска, от командира на дивизията знам.

— А защо иска да напуска? — попита Синцов. — Кадрови офицер, прави впечатление на разумен човек и вече е на възраст. Може би му доказваш, че си с характер?

— Нищо не му доказвам — рече Илин, — но че съм с характер, това е истина. Знаеш ли как стана тая работа: когато Туманян от полка отиде за началник-щаб на дивизията, останахме аз и тоя Насонов. Аз съм заместник по строевата част, а той — началник-щаб. Той е кадрови офицер, по звание вече подполковник, аз съм майор и съм израснал тук, в полка. Смяташе, че ще назначат него за командир на полка, а назначиха мене. Не съм му копал гроб, но щом назначиха мене, значи, аз ще командувам, а той ще се подчинява. Опитен човек, но е слабо подвижен. А на всичко отгоре си втълпи: защо Илин, а не аз? От тая мисъл всичките му други колелца престанаха да се въртят. Сега въпросът вече е решен — ще напуска. Може би ще стане заместник по тила в нашата дивизия. А ние с тебе, ако дойдеш, ще поработим с полка, ще го направим най-добър в цялата армия!

В Илин открито бликна онова младо буйно, двадесет и четири годишно, което все пак живееше в него въпреки самочувствието му на зрял човек.

Синцов се усмихна.

— Може би ако помоля да ме пратят в строя, ще ми дадат по-голяма длъжност, отколкото ми обещаваш ти? Все пак цяла година съм в оперативния отдел!

Но Илин не долови иронията и каза бързо и разпалено:

— Ако ти дадат нещо повече, отивай, ще те разбера.

— Пошегувах се. Какво ти повече! На фронта не може да се усвои всичко изведнъж: докато набираш опит в една област, губиш го в друга. Напротив, доволен съм от думите ти.

— На връщане кажи за нашия разговор на командира на дивизията. Като на близък. Нали ти е шурей.

— Отдавна беше, вече е потънало в забрава — каза Синцов.

— Е, та какво? Нали пак сте другари? И не става дума да отидеш от предната линия в тила, а обратно.

— Ако обстановката позволи, ще му кажа — обеща Синцов.

— Как е твоята… — Илин помисли за Таня и малко остана да каже „жена“, но се спря. Какво ли не става на фронта! Тогава, в Сталинград, мислеха да се оженят, а може после да е станало другояче… — Как е твоята Татяна?

— Още през март я изпратих от фронта. Роди момиче.

— Излиза, че не сте си губили времето! — неловко каза Илин и като съзнаваше, че е бил нетактичен, се изчерви.

Но Синцов дори не забеляза нетактичността на думите му. Всичко, което беше и преди заминаването на Таня, и сега, бе толкова сложно, че ако заприказваше откровено с Илин, щяха да са нужни дълги обяснения.

— А ти как си?

— Карам криво-ляво. За повече няма време — каза Илин. — Службата е такава — полк. След войната ще наваксам, за цялата война изведнъж.

Няколко минути двамата мълчаливо яздеха покрай рано и гъсто раззеленилата се гора. Пролетта беше дъждовна и топла и горският листак беше по-гъст, отколкото е обикновено по това време.

— По тия места през юли четиридесет и първа излизахме от обкръжение със Серпилин. — Синцов продължаваше да гледа края на гората. — Одеве, когато бяхме във втория ти батальон, там, дето ручеят се спуска към оврага, дори ми се стори, че тъкмо по тоя овраг вървяхме тогава към шосето за Кричев.

— Какво се чува при вас за командуващия, ще се върне ли, ще му позволи ли здравето? — попита Илин. И във въпроса му заедно с човешкото съчувствие се долавяше и нотка на онова низово, войнишко равнодушие към възможността за промени там, горе, което неволно, само по себе си се поражда и от редките срещи с голямото армейско началство, и от мащабите на дистанцията между тебе и него.

— Казват, че трябва да се върне. Досега за нищо друго не е ставало дума.

— Ако се върне, сега ще настъпва по познати места, това е добре — каза Илин, като се бореше с желанието си да попита Синцов: как мислиш, кога все пак ще започне?

Дори и да знаеше, Синцов пак не можеше да отговори на тоя въпрос: за тия неща не се приказва. А изобщо е ясно, че настъплението наближава. Илин вече много пъти си представяше как ще стане всичко. След продължителното стоене на предната линия в последния момент тяхната дивизия най-вероятно щеше да бъде сменена и изтеглена във втория ешелон. Вече бе ставало така, но Илин не искаше дори да мисли за това. Според неговия план трябваше да стане обратното: ще уплътнят фронта вдясно и вляво с други части, дивизията им ще остане на острието на пробива, а неговият полк — в първия ешелон.

— През нощта на двадесет и седми се измъкнахме от Могильов през Днепър, а на тридесети всички, които останаха живи, бяха вече тук — отново си спомни за миналото Синцов.

— Не е лошо и обратното — за три дена да стигнем оттук до Могильов — каза Илин. — Но докато се доберем до Днепър, водните прегради следват една подир друга. И всички, сякаш нарочно, имат женски имена: Проня, Бася, Фрося, Маруся.

Синцов се усмихна. Фрося и Маруся — такива реки тук нямаше, но Проня и Бася действително съществуваха и за форсирането им се отделяше доста място в предварителните планове, които оперативният отдел обмисляше от различни страни.

Двамата яздеха рамо до рамо и мислеха един за друг. Илин мислеше защо Синцов не поиска да говори за своята Татяна. Заминала си и родила. Не каза нито дума повече. Може би нещо при тях не е в ред? Мълчи, човек с характер. А и може ли без характер да се върне на фронта с тая ръка? Каза, че е изпратен в дивизията за три дена — по един за всеки полк. Трябва да го задържи тая нощ при себе си, а на сутринта да го изпрати при съседа. Като остане да нощува, ще поприказваме. Стига само пак да не се домъкне някой, както миналата седмица членът на Военния съвет на фронта.

Като си спомни за това посещение, което бе завършило с големи неприятности и за самия него, и за полка, Илин се намръщи, сякаш го болеше зъб. Беше обидно до сълзи, че тъкмо при тебе, в най-добрия полк не само в дивизията, а и в корпуса, при тебе, с твоя навик да живееш без мъмрения, в една рота всичко се бе струпало като напук: командирът на ротата беше болен, а старшината забърка голяма каша, войниците от бойното охранение останаха без храна. Позор не само за полка, а и за цялата дивизия. И трябваше да дойде чак членът на Военния съвет на фронта, за да се разбере всичко!

Илин погледна изкриво Синцов и си помисли: „Интересно дали знае?“

— Научи ли какво стана при нас?

— Научих.

— А аз мислех, че не си, щом не питаш.

— Какво има да питам? Когато при добрия командир на полк стане такава засечка, това е нещо като заблуден куршум. Защо да питам откъде и как? Нали затова е заблуден.

— По въпроса за добрия командир на полк сега има да си помислят — горчиво каза Илин. — По-рано бяха на мнение, че е добър, но могат и да го променят.

— Ако го бяха променили, нямаше да го оставят в полка. Щом са го оставили, смятат, че е добър.

— Вярваш ли — каза Илин, — когато стана тая работа, две нощи изобщо не можах да заспя. Мислех си: но как е възможно?

— Защо да не вярвам? Щом си научил, че войниците са останали без храна, редно е да не можеш да спиш. Още повече, едва ли си се тормозил сам. Сигурно и подчинените не си оставил да спят?

— Не ги оставих.

— Така си и помислих — каза Синцов. — Да не мислиш, че не те помня? Помня те.

Илин кимна. Той знаеше, че на подчинените не им е леко да служат с него, някои дори смятаха, че им е много тежко. И се гордееше, че имат такова мнение за него, считаше това похвала за своята строгост.

Думите на Синцов засегнаха самолюбието му, но му харесаха с откровеността си. Добре ще е, ако Синцов наистина дойде в полка като началник-щаб. Илин не се страхуваше от упоритите подчинени, от ония, които не се огъват лесно. Страхуваше се от другите, които се огъват. Който се огъва пред тебе, ще се огъне и пред бедата. Като стана командир на полка, Илин веднага издигна на своето място за заместник по строевата част най-упорития от батальонните командири — Чугунов. Издигна го, макар да се бе карал с него още в Сталинград, когато Чугунов беше командир на рота, защото знаеше, че пред германците е още по-упорит, отколкото пред началството.

„Интересно за какво са му дали четвъртия орден — като гледаше Синцов, помисли Илин, който винаги забелязваше кой колко ордена има. — При Сталинград дойде в батальона с два. За третия пишеше в една от заповедите — за пленен генерал. А четвъртият откъде е?“

— Кога получи Звездата?

— През зимата — каза Синцов и, кой знае защо, се засмя.

— Защо се смееш? — попита Илин.

— Така на. Даже и не светеше, а после сама падна от небето. Помниш ли, през февруари завзехме плацдарм на Слюдянка, а не можахме да го разширим?

— Помня.

— Пратиха ме в двеста и втора дивизия — смяташе се, че тя вече трети ден настъпва — да проверя лично къде е предната линия. Проверих по корем. И веднага отидох да докладвам на нашия Бойко, началник-щаба. Според моето донесение, където си бяха, там и стояха. А при него — според всички други данни — се бяха придвижили, колкото е заповядано. Известно е на кого се вярва в такива случаи — на оня, който е отскочил най-далече по картата. А не може да се провери отново. Виелица, радиостанциите не се чуват, телефонната връзка е прекъсната. Бойко ми казва: „Отстранявам ви! Не вярвам, че сте били на предния край! Ще ви дам под съд за лъжливо донесение!“ И заповядва по телефона: „Свържете ме с прокурора.“ Идва комендантът на щаба: „Елате с мене.“ Отвежда ме в караулното помещение, заповядва ми да дам нагана си и веднага ме слага под арест в ъгъла под охрана на един червеноармеец.

Седя час, два. Идва комендантът, отключва чекмеджето на масата, връща ми нагана: „Вървете.“ — „Къде?“ — „Заповядано ми е да ви дам оръжието и да ви кажа да се върнете в оперативния отдел.“ А след месец в поредния списък заедно с другите и на мене дадоха орден. Сам Бойко бе написал заповедта.

— Извинил се е с тоя орден — каза Илин.

— И аз така смятам. Не съм чувал други извинения от него.

— Излиза, че и при вас понякога е доста напечено — каза Илин. — Чувах командира на дивизията да казва за началник-щаба, че е строг.

— Строг е, когато лъжат. А изобщо е силен. Справедлив и трудолюбив. И здрав като бик. Това също има значение. И е млад. Само три години е по-възрастен от мене. Роден е през девета. На тридесет и пет години е генерал.

— Да, това е то да се издигнеш! — с някаква радостна завист каза Илин, като навярно помисли за самия себе си — кога и как ще успее да стане генерал.

Те продължаваха да яздят един до друг, кон до кон, и Синцов под око поглеждаше към Илин — дребничък, възслабичък, дългонос, здраво седнал върху своя голям червеникав жребец, за който сутринта бе казал, че го е взел от разузнавачите. Както и да му омотавали муцуната, жребецът все цвилел — не ставал за разузнаване!

Но сега на Синцов се стори, че Илин сигурно е избрал тоя кон и заради ръста си: струва му се, че е по-висок, когато го е яхнал. Продължава да страда заради ниския си ръст.

Той гледаше Илин и си мислеше, че всъщност не бяха служили чак толкова дълго заедно. Бе дошъл в батальона след болницата, на девети януари вечерта, в навечерието на настъплението, а предаде на Илин батальона след раняването си на втори февруари сутринта. Цялото им познанство продължи двадесет и пет дена. Но през тия двадесет и пет дена достатъчно добре бе опознал Илин. Особено бе запомнил един от първите им откровени разговори, когато Илин му обясняваше защо, след като е чувствувал в себе си военно призвание, не е постъпил във военно училище след прогимназията. Тъкмо тая пролет умрял баща му и той вече не можел да замине в друг град и да остави майка си и трите си по-малки сестри. Наложило се да тръгне в педагогическото училище там, в техния районен център, а вечер да припечелва допълнително за семейството. Но когато свършил и станал учител, вече бил решил след три години, като го вземат в армията, да остане завинаги в нея. И животът сам побързал да му помогне: през август тридесет и девета излязъл законът младежите да постъпват в казармата не на двадесет и две, а на деветнадесет години. Илин отишъл в армията и срещнал войната край Тираспол като старши сержант, писар в щаба на дивизията. А след това самата война не го оставяла да губи време.

В кипежа на голямата война малкият Илин бързо се издигаше все по-нагоре и по-нагоре. Като писар автоматически замести убития началник-щаб на батальона, преди още да е получил лейтенантско звание. После замести ранения Синцов като командир на батальона. И както първия път, отначало само изпълняваше длъжността, утвърдиха го по-късно; от младши лейтенант изведнъж го направиха старши, прескачайки едно забавило се повишение. На Курската дъга беше батальонен командир. В първия ден на боевете пусна германските танкове, а пехотата не пусна. Колкото и да се връщаха, колкото и да газеха танковете, той не излезе от окопите и не побягна, остана на мястото си. Когато германската пехота повторно се приближи, отново: по пехотата — огън! И така четири пъти. Докато се стъмни и от полка допълзяха със заповед: ако сте живи, оттегляйте се.

За това после писаха и в армейския, и във фронтовия вестник. Четирима души от батальона станаха герои на Съветския съюз: трима мъртви и един жив — Илин. Едновременно герой и капитан. След три месеца Туманян го взе при себе си за заместник по строевата част. А после, през зимата, остана за командир на полка вместо Туманян — майор! А след последната, майската заповед беше вече подполковник.

Напредваше бързо, но едва ли му бяха дали нещо повече, отколкото заслужаваше. Разбира се, фактът, че беше герой, изигра известна роля за издигането му. Но достатъчно ли е това на фронта? Може и да си герой, но щом си слаб като командир, само защото си герой, сега няма да те издигнат. Ако е за наказание, може да се замислят. Но да те издигнат — няма! Каква полза.

Синцов мислеше за Илин без завист. Толкова много е преживял през войната, че не му е много нито полкът, нито званието подполковник, нито Звездата на гърдите. Всичко му дадоха и правилно постъпиха. И ако на Илин му бе провървяло в нещо на фронта, то е, че е не само жив, но и нито веднъж не е раняван. Нито веднъж през цялата война не е губил време за нищо друго: освен за войната. Нито за прехвърляне на друго място, нито за престой в тила, нито за болници. Просто изкара и трите години без драскотина, не като тебе. Тфу, да не му е уроки!

Войната си продължава. И в нея хората или умират, или растат като Илин. „Макар че има и друго: войната си продължава, а хората си стоят. Тя ги мъкне след себе си, а те не искат и да знаят: с гърба напред, а с поглед назад, към миналото.“ — усмихнат помисли Синцов и изведнъж попита:

— Стана ли на двадесет и пет?

— Зависи за кого — каза Илин. — За другите, щом съм роден през деветнадесета година, значи, съм на двадесет и пет. А за себе си съм още на двадесет и четири. Искам още пет месеца да поживея млад!

Той се усмихна, но в думите му се долови нещо сериозно. Навярно сам си водеше сметка: какво е успял и какво не е. А може би ревниво си мислеше: дали в армията няма командир на полк, по-млад от него? Макар че сега сякаш нямаше. Имаше един в двеста и втора дивизия, но го убиха през зимата, в ония зимни боеве на Слюдянка.

„Честолюбив е и си знае цената. Но това не му пречи да бъде човек.“ — помисли Синцов и си спомни един случай в Сталинград, който беше на пръв поглед незначителен, но му бе разкрил много неща за Илин.

Веднъж, вече към края на боевете, когато устроиха командния си пункт в едно мазе, където по-рано е бил щабът на германска дивизия, той влезе и чу как Илин чете на глас някакъв документ от ония, които германците бяха оставили навсякъде след себе си: и по масите, и под масите. И доколкото можеше да съди Синцов, Илин четеше документа доста бързо, без да се запъва.

— Излиза, че знаеш немски? — попита Синцов. — Защо си крил досега?

— Нима това е знаене? Просто исках да видя дали мога да го прочета. Там у нас в Балашов живееха много германци от Поволжието и в педагогическото училище учех с тях. Заслушвах се в езика им…

Тия думи разкриваха целия Илин, целия му характер. Рибочкин знаеше петдесет думи и вече се нагърбваше да превежда при разпита на пленниците. А Илин — не! Знаеше много повече от Рибочкин, но нито веднъж не бе казвал. Не искаше да се черви със слабите си познания нито пред германците, нито пред своите. А насаме четеше германските документи, проверяваше какво може.

— Откакто не сме се виждали, напредна ли с немския, а? — попита Синцов, като си спомни това.

— Нихт зо гут — каза Илин, — абер айн бисхен бесер, алз ин алтен цайт нах Сталинград!^[1] — Каза го доста свободно и сам се разсмя от това. — Като влезем в Германия, ще ми върши работа. Откакто съдбата отново ни събра със Завалишин, уча се от него, намираме време.

— Откъде намирате, крадете от съня си, така ли? — усмихна се Синцов.

Илин кимна. Можеше и да не го пита. Разбира се, че крадат от съня си. Откъде другаде могат да намерят време командирът на полка и заместникът му по политическата част. На тия длъжности порядъчните хора имат малко свободно време.

Като спомена за Завалишин, Илин каза, че без малко отново щели да изтеглят заместника му в седмия отдел на политуправлението на фронта, както тогава, след Сталинград. Едва се отървал.

Синцов още не знаеше тая новина за Завалишин. Тогава, след капитулацията на германците, бяха взели Завалишин за два месеца да работи с пленниците, но той бе издействувал да го върнат в строя. И стана така, че дори го повишиха. Отиде в седмия отдел като заместник по политическата част на батальон, а се върна като заместник на полк.

— Страхувах се, че ще ми го вземат — каза Илин за Завалишин като за нещо толкова свое, което не може да се отнеме на човека. — Стремя се да не проявявам слабост към никого, а към него проявявам.

Синцов вече бе забелязал, че Илин се стреми да не проявява слабост към никого. В ролята си на офицер от оперативния отдел той твърде често бе ходил при различни командири на различни части и умееше да долавя показната афектация — всички тия набързо викнати: „тъй вярно“, „ясно“, „слушам“, с които утешават слабите, ненаблюдателни началници — от оная действителна напрегнатост, която се проявява у подчинените при общуване с наистина строг и познаващ до тънкост работата си командир.

В полка на Илин не само заставаха мирно, а изпълняваха онова, което е заповядано. И не бяха свикнали нито да повтарят, нито да изслушват два пъти едни и същи заповеди. Това личеше и от поведението на самия Илин, и от поведението на подчинените му, и дори от факта, че след като бе взел дистанция от двадесет крачки, коневодът през целия път изобщо не я наруши.

„А си на двадесет и четири години…“ — помисли Синцов за Илин и изведнъж попита:

— На колко са сега сестрите ти?

— Най-голямата е на деветнадесет, средната — на седемнадесет, а най-малката — на шестнадесет. Сестрите ми са красиви. Аз съм се метнал на татко, а те на мама. Страх ме е само, че войната ще ги остави без съпрузи. След такава война не можеш омъжи и трите си сестри.

— Едва ли — каза Синцов.

— А знаеш ли на колко е сега майка ми? — каза Илин. — На четиридесет и три години. Родила ме е на деветнадесет. А на тридесет и пет остана вдовица. През четиридесет и първа, когато служех в Тираспол, ми прати писмо — искаше благословията ми да се омъжи повторно.

— Как така благословията ти? — попита Синцов.

— Ако й бях дал да разбере, че съм против, нямаше да се омъжи.

— Благослови ли я?

— Разбира се. Беше само на четиридесет. И познавах тоя човек… През май пожелах на майка ми щастие с новия мъж, а през септември, когато й писах, че сме излезли от обкръжение, получих отговор: „Благодарна съм, че поне ти си оцелял. А Фьодор Иванович загина, пратиха ми съобщение.“ През тридесет и девета, когато отивах в казармата, беше още млада и красива. Оттогава не съм я виждал. Макар че в Сталинград бяхме близо до нея. На двеста версти.

— Не си ми казвал тогава.

— Защо да се тормозя напразно? Кой щеше да ми даде тогава отпуска? Миналата седмица писах на най-голямата си сестра, тя работи в пощата: щом още няма закон да ви взимат, доброволно иди в армията, като свързочничка. Дойдеш ли на фронта, ще те омъжа. Само тук е възможно… Какво се смееш? Да не мислиш, че са малко тия, които се стремят да дойдат на фронта по тая причина? И не виждам нищо лошо, ако въпреки всичко служат честно.

— Слушай, Николай. Нима наистина все пак не си имал нищо на фронта?

— Каквото имаше, вече свърши — каза Илин. — А сега нямам и не съм имал от миналата година, когато отново започнахме да воюваме. А ти дъщеря ли искаше? Или син?

— Тя искаше дъщеря.

— Защо дъщеря?

— Не знам — сви рамене Синцов. — Не ми обясни.

— А според мене, по-добре е син — каза Илин. — И без това след войната ще останат повече жени, отколкото е нужно.

Каза го и сам се усмихна на думите си.

— По навик мислим все за войната, да има повече мъже… А като порасне дъщеря ви, всичко ще си е както преди войната…

Синцов не каза нищо, само кимна в отговор и си спомни как се сбогуваха с Таня край армейската авторемонтна работилница. Оттам след час или два трябваше да тръгне камион за Москва — за резервни части. Обещаха да я качат в кабината, но Синцов не можеше да дочака заминаването й — трябваше да изпълнява задълженията си. Тя остана там да чака камиона, а той седна във вилиса и потегли. Тя искаше дъщеря, а на него му беше все едно — каквото е, такова, стига със самата нея да не стане нещо. Тревожеше се за Таня, особено след като започна да се стяга, за да не личи, че е бременна.

Странно беше всичко това: как отначало тя за нищо на света не искаше и му се сърдеше, когато изведнъж й се стореше, че е непредпазлив. А после, след като не се бяха виждали цял месец, изведнъж спокойно каза: „Щом стана така, ще раждам!“

И когато той започна да се обвинява и да се оправдава, че не я е опазил, поклати глава: „Ама че си глупав, дори не разбираш колко съм ти благодарна за това! Искам да бъда жена като всички други… Нима не разбираш?“ И после през нощта, която успяха да прекарат заедно, защото нещата се стекоха добре — единият от двамата съседи на Синцов по землянка замина за предната линия, а вторият отиде да нощува другаде — до сутринта му шепнеше глупости: „Та аз съм нежна, добра, аз съм жена.“ Сякаш той не знаеше, че е жена и че е нежна и добра. Шепнеше му на ухото като нещо най-потайно: „Сега, след като вече знам, няма да изпия нито грам водка, няма да изпуша нито една цигара до края на живота си. Мислиш, не забелязвам, че гласът ми е пресипнал, че съм загрубяла, че мога да изпсувам?“

А после, отговаряйки на въпроса, който бе в душата му от самото начало, каза: „Ще родя, ще го отгледам и ще го оставя на мама, а аз ще се върна при тебе!“

— Ти първо го роди — каза Синцов. — Може и войната да свърши.

— Няма да свърши — каза тя. — А аз се познавам, няма да мога така: ти да си тук, а аз — там. Ако и двамата отидехме там, това вече е друго…

— Защо да говорим глупости — разсърди се той. — Как можем да отидем и двамата там? А сега ти можеш. Кой оставя кърмачето си и заминава за фронта? Това е съвсем нередно.

— Ти поне недей казва кое е редно и кое не е — рече тя.

И той разбра, че става дума за ръката му. Разбра и друго: тя е толкова уморена от войната, че би била щастлива, ако сега и той можеше да тръгне с нея. Но никога няма да каже такова нещо, а и за себе си смята, че излиза само в отпуска от фронта.

Той дълго не можа да дойде на себе си — изненадан бе от отношението й към всичко това. Сякаш изведнъж бе станало нещо, което бе обърнало всичко в нея с главата надолу. По-рано за нищо на света не искаше дете, повтаряше: „Не искам!“ Говореше неприлични неща, като си спомняше миналогодишното си пътуване до Ташкент, разправяше, че в тила сега жените са в изобилие, а мъжете се броят на пръсти — как тогава искаш да те оставя на мира! Да не мислиш, че сред нас няма такива нещастници, които мечтаят поне тук, на фронта, да се почувствуват жени? Тук поне някой ще я погледне. А там няма кой и да гледа!

Говореше за същото, за което днес бе заприказвал Илин, спомняйки си за сестрите си.

Когато през юни миналата година тя се върна след тифуса, след болницата и четиримесечния живот в тила, измършавяла и късо подстригана, и седеше, без да оставя цигарата, и говореше някак другояче в сравнение с по-рано, по-грубо, по-направо, и нарочно се насилваше, за да не покаже слабостта си, на него му се стори, че тя цялата е като незаздравяла рана, а върху раната — коричка.

Тук, на фронта, се бе нагледала на хорската мъка, беше свикнала. А там, в тила, не бе могла да гледа колко тежко живеят хората. Жал й беше за тях, ядосваше се, че не може да им помогне и затова се държеше грубо. Преди всичко с него.

Ядосваше се, че твърде рядко се виждат: ту тя не може да остане при него, ту той не може да отиде при нея. И макар че в това отношение правеше всичко, което бе по силите й, двамата живееха като в различни градове. Без да забравиш другите, на фронта не можеш да бъдеш щастлив. Дори за една нощ. На фронта, щастието винаги е късо, идва само когато си затворил очи за всичко останало, защото другите нямат и това! А през цялото останало време трябва да мислиш какво може и какво не бива да правите, ако искате да останете хора в очите на другите.

Веднъж, изплашена, че е забременяла, тя обвиняваше себе си, че това ще бъде бягство от войната и още какво ли не… И никой не можеше да я разубеди, докато сама не разбра, че се е разминало. А когато разбра, уморено и горчиво, през сълзи му шепнеше: „Сигурно тифусът ми е помогнал да не стане нищо. Толкова кекава съм станала, че сега изобщо няма да имам деца.“

Но после все пак си го спомняше и му го напомняше. Ядно му казваше: „Какво, от фронта ли искаш да ме пропъдиш?“

А на него понякога наистина му се искаше да я пропъди от фронта. За да се страхува само тя за него, а не и той за нея.

Когато той заприказваше за дете, тя сърдито го прекъсваше: „Стига! Ако не мога да родя, след войната ще си вземем от яслите.“ Или като си спомняше, че може би дъщеря му все пак ще бъде намерена, започваше да обяснява колко добра мащеха ще стане тя.

— Трябва да си имаш свое дете — възразяваше той.

— Трябва, разбира се, че трябва — изведнъж се съгласяваше тя. — Нека само свърши войната. Ще живеем някъде заедно и всяка нощ ще се стараем.

От яд към войната нарочно го дразнеше със своята грубост. Но понякога през тая грубост с такава сила проблясваше нежност, че за това той сякаш я обичаше още повече.

— Стига си пушила, престани, чуваш ли! — караше й се той, като виждаше как все свива и свива своите цигари.

— Ще ги оставя… Щом свърши войната, на другия ден ще ги оставя. Или искаш още същия ден да ги оставя?! — казваше тя, като продължаваше да смуче цигарата.

— Цялата миришеш на тютюн.

— Не ме целувай, щом ти е неприятно.

— О, не, не ми е неприятно. Но я виж на какво приличаш! Моля те, остави ги. Та ти имаш…

— Стига си изреждал болестите ми, омръзна ми! Сама знам, че съм прогнила! Зарежи ме, защо съм ти такава кекава! — сърдеше се тя. Сърдеше се и се смееше над собствените си думи и над собствената си злоба и продължаваше да смуче своите цигари.

А понякога изведнъж казваше:

— Що за мъж и жена сме ние с тебе? Така само, като приходящи…

Измъчваше я неестественото положение на жената тук, на фронта. Знаеше, че той я обикна и продължава да я обича такава, каквато я бе направила войната, но все пак искаше отново да стане просто жена: да вземе и да му роди дете — на него и на себе си. И колкото повече се отричаше от това като от нещо невъзможно, колкото повече се стремеше то да не стане, толкова повече го искаше. Навярно затова всичко се обърна наопаки само за един ден. Обърна се не защото тя бе станала по-различна, а защото изведнъж с нея все пак се бе случило това, което искаше, но което не си позволяваше. И когато се случи, тя му се подчини.

Според сметките излизаше, че е родила по-рано, отколкото очакваше. Едва е стигнала — и е родила. А може и да не е стигнала. Тревожеше го печатът на нейното писмо: „Арис“. Защо не Ташкент, а тоя Арис, преди да е стигнала Ташкент? Тревожеше го и почеркът, с който беше написано писмото, и това, че от нея вече нямаше никакви други известия.

„Може би, като се върна в щаба на армията, ще получа второто“ — помисли си той и като погледна пътя, който опасваше острия клин на гората пред тях, попита Илин:

— Май вече сме близо до твоя щаб. Не е ли там, зад дърветата?

— Откъде знаеш? Нали дойде при нас от другата страна, от дивизията?

— След като втори месец стоим на едно място — каза Синцов — и всеки ден нанасяме на картата все същата обстановка, нощем тая карта започва да ни се присънва. Затварям очи — и виждам на картата и края на гората, и щрихите на оврага зад нея, и кръгчето с кръстче — твоя щаб. Не е ли така?

— Точно така — каза Илин. — Още пет минути и пристигаме. — И изведнъж попита: — Все пак ще ми станеш ли началник-щаб, ако се освободи мястото?

Синцов учуден го погледна. След всичко, за което бе приказвал с Илин, не очакваше такъв въпрос.

— Какво се сети пак за това?

— Чух как нощем ти се присънват картите и си помислих: все пак вашата работа е по-чиста. Може и да не ти се оставя?

— Различна е нашата работа. Мога да ти обясня и по-подробно, ако не знаеш. Макар че трябва да знаеш. Все пак, така или иначе, командир на полк си!

— Прощавай, ако съм те обидил, не исках — каза Илин.

— Бог ще ти прости. Аз не се обиждам лесно.

— А твоята Татяна как щеше да погледне на това, ако беше тук? — попита Илин, като продължаваше да се чувствува неловко от нескопосния обрат на разговора със Синцов.

— Ако беше тук ли? Не знам — каза Синцов. — Тревожа се за нея. Известието, че е родила, получих бързо — на шестнадесетия ден. А оттогава вече двадесет и шест дена няма нито дума. Не е никак добре със здравето: тифусът беше тежък, за малко не умря. Преди това пък бе тежко ранена — в стомаха, и пак за малко не умря…

— Нищо — каза Илин, — ние, дребничките, сме жилави. Колко са ми килограмите — кожа и кости. А всяка сутрин по десет пъти хвърлям и ловя двупудовата гира.

— Благодаря, успокои ме… Сега всичко ми е ясно. Други въпроси нямам — разсмя се Синцов на войнишката находчивост, с която Илин без колебание даде за пример самия себе си.

— Козмин, вземете конете! — извика Илин на коневода и леко скочи на земята.