Константин Симонов
Последно лято (18)

Осемнадесета глава

До началото на Белоруската операция оставаха броени часове.

Три фронта трябваше да я започнат утре сутринта, на 23 юни, а четвъртият — денонощие по-късно.

Настъплението започваше на третата годишнина от войната точно там, където преди три години германците ни бяха нанесли най-жестокото поражение. Германската група армии „Център“, която на времето бе стигнала почти до Москва, сега стоеше пред нас по най-прекия път за Берлин и не само ние, но и германците чувствуваха това.

От разпитаните пленници се знаеше, че германската отбранителна линия в Белорусия е получила названието „Фатерланд“ — родина! В края на краищата нямаше значение дали това название е официално или войнишко — така или иначе, то говореше за самочувствието на германците, че Берлин е зад гърба им.

Нашите хора също възприемаха предстоящото настъпление по особен начин. Почти всички географски пунктове, които се споменаваха при планиране на операцията, бяха свързани с войната от дванадесета година, с придвижването на Наполеон към Москва и с гибелта на великата му армия. Генералите и офицерите, които планираха операцията, не бяха склонни към символика, но тъкмо това им напомняха имената на градовете и реките: Витебск, Могильов, Борисов, Минск, Гродно, Днепър, Друт, Березина, Неман…

И не беше ли плод на тия спомени известното на строго ограничен кръг хора кодово название на предстоящата операция „Багратион“, което още през пролетта, преди месец, й бе дал Сталин?

Ония от участниците в операция „Багратион“, които доживяха края на войната, после можаха да прочетат съчиненията на германските историци, нарекли случилото се крах на германската армия, по своите мащаби и последици надминал дори катастрофата при Сталинград.

Ала тогава, през юни 1944 година, всичко това още не беше написано нито в германските, нито в нашите военни истории. Разгромът на германската група армии „Център“ в горите на Белорусия съществуваше само в замисъл; и на всичките четири готвещи се за настъпление фронтове, по всички стъпала на командуването се полагаха множество разнообразни усилия, та колкото може по-дълго германците да останат в заблуждение относно времето, мястото и направлението на нашите бъдещи удари.

За операцията „Багратион“ се готвеха почти милион и половина души, над тридесет хиляди артилерийски цеви, шест хиляди самолета, пет хиляди танка и самоходни оръдия. Приготовления от такъв мащаб не могат да се скрият напълно. Оставаше да се създаде у германците лъжливото впечатление, че подготовка се върши навсякъде, но главният удар, с който ще започне голямото ни лятно настъпление, ще бъде нанесен все пак не тук, в Белорусия, а по на юг — в Украйна.

За целта бе разработен план за дезинформация с огромни мащаби, който включваше и лъжливи прехвърляния на войски, и лъжливото им съсредоточаване на юг. Това се съчетаваше с най-строга маскировка от различен вид, с радиомълчание и радиодезинформация. Изчезналата още през зимата армия, която германците отдавна търсеха, смятайки, че е в резерв на Ставката, изведнъж „непредпазливо“ позволяваше да засекат по радиото прехвърлянето на юг, тъкмо в направлението, където германците смятаха за съвсем логично да бъде въведена в боя. Макар че в действителност тая армия беше отдавна разформирована и съществуваше само като комбинация от радиосигнали. А реално съществуващите танкови корпуси, отиващи на север, бяха преименувани в стрелкови; командирите й временно получиха други имена; документите се подпечатваха с други, временни печати; танковете се превозваха на платформи, замаскирани като вагони, и дори след пристигането си танкистите носеха общовойскови пагони и временно се числяха на доволствие като стрелкови части.

А когато в резултат на всичко това у германците започна да се създава впечатление, че нашият главен удар ще бъде нанесен не в Белорусия, а по на юг, и те своевременно взеха да прехвърлят част от резервите си от север на юг, на партизаните бе дадено указание временно да отслабят действията си по рокадните пътища, по които ставаше прехвърлянето на германските войски. Ударът по тия пътища — началото на голямата „релсова война“ — бе запланиран за момента, когато ще започне операция „Багратион“ и германците ще трябва бързо да прехвърлят резервите си обратно от юг на север.

Разбира се, би било неразумно да се смята, че ние при всички случаи ще успеем да заблудим германците. Но цялата тая грижлива работа, за да бъдат измамени, се вършеше дълго и последователно; тя беше една от ония предпоставки за победата, които не бива да се пренебрегват, когато се подготвя настъпление.

Последователността в изискванията — успехът предварително да бъде осигурен с всичко, с каквото е възможно — беше резултат не само на порасналото през трите военни години умение да се воюва, но и потвърждение за острата потребност да се направи колкото може повече с наистина малко кръв.

Страната навлизаше в четвъртата година на войната със съзнание за близката крайна победа, но всяко ново усилие й струваше огромен труд. А, значи, напразните усилия бяха недопустими. Нито напразните, нито необмислените. Те щяха да бъдат престъпление пред тая страна, която с уморените си от войната, отрудени ръце произвеждаше там, в тила, четири пъти повече танкове и шест пъти повече самолети, отколкото преди три години. И в непреклонната грижливост, с която се подготвяше настъплението в Белорусия, прозираше съзнанието за всичко това. То съществуваше и в обществото, и в армията, до най-голяма степен определяше поведението на хората и на фронта, и в тила.

Самата смъртна опасност принуждава всеки воюващ човек винаги да иска да бъде колкото може по-добре въоръжен и защитен. През третата година на войната човекът на фронта все повече отвикваше да мисли за това, за което толкова мъчително бе мислил в началото: сега у него вече не живееше чувството, че има по-малко от германеца. Бяха му дали всичко, което по-рано му липсваше, дадоха му и много неща, които сега, напротив, липсваха на германеца.

Разбира се, дори при неоспоримо превъзходство в качеството и количеството на оръжието не всеки бой бива сполучлив за оня, който притежава това превъзходство — така бе ставало по-рано с германците, ставаше сега и с нас. А и опасността, че могат да те убият, продължава да съществува за всеки, който пак се намира под огъня. Но въпреки това общото чувство, че сега живеем в такова военно охолство, за каквото не можехме дори да мечтаем през четиридесет и първа година, облекчаваше много живота на воюващите хора.

В хода на войната понятието „умеем да воюваме“ за всички нас, взети заедно — или понятието „умее“ — за отделно взетия човек — започна да се свързва с все по-високите изисквания и към себе си, и към другите хора. И макар че готовността за саможертва си оставаше на предишната висота, наред с нея порасна и разбирането за цената на човешкия живот. А заедно с това военните от различен ранг започнаха много по-строго да се отнасят към въпроса, доколко оправдани или неоправдани са ония непрекъснати жертви, които, взети заедно, по време на война се наричат загуби. И тая пораснала строгост към себе си сега, в навечерието на операция „Багратион“, също беше съставна част на оня общ дух на войската, за който на времето е писал Толстой.

 

 

Макар че армията на Серпилин беше само една от двадесетте общовойскови армии, на които предстоеше да участвуват в огромното белоруско настъпление, тя наброяваше ни повече, ни по-малко — сто хиляди души. А ако говорим по-точно, с всички придадени части по списъчния състав към вчерашния ден — 98 992 души.

„Три пъти колкото нашия Рязан“ — с усмивка помисли Серпилин вчера, като си спомни своята младост, когато бе започнала не тая, а оная, Първата световна война. Рязан беше още губернски град с тридесет и пет хиляди жители, а той завършваше там фелдшерското училище.

В полосата на армията бяха съсредоточени около три хиляди оръдия и миномети, триста танка и самоходки, и почти всичко това бе събрано в тесния четиринадесеткилометров участък на пробива, където предстоеше да се решава боят. По двеста оръдия и миномети на всеки километър. По една цев на всеки пет метра. И по петдесет метра на всеки танк или самоходка, ако ги разделим поравно, което, разбира се, няма да направим.

Танковете ще поддържат предимно пехотата; изключение ще направи една бригада, която вече след форсирането на Днепър ще се включи в подвижната група и ще обходи бързо Могильов. А по-големи танкови сили Ставката не е дала нито на твоята армия, нито на фронта. Както изглежда, по главните направления ще действуват съседните фронтове — вдясно и вляво. На тях са дали механизирани корпуси, а може би и танкови армии. Ти, като командуващ армия, не е редно да знаеш това, но никой не ти е забранил да предполагаш; сега времената са такива, че би било странно да не предполагаш; без танкове по главните направления вече не се воюва.

А изобщо, както се казва, всичко това са свободни размишления над голямата карта. Каквито и да са цялостните планове, тук, на вашия фронт, главният удар е възложен на тебе и от самото си завръщане в армията нямаш време да мислиш за нищо друго. Задачата ти е на шестия ден от операцията да освободиш Могильов. За да го освободиш, първо трябва да стигнеш до него, а по пътя ти има четири реки една след друга и всяка трябва да се форсира, и всяка здравата ще ти се опъне — низините им са заблатени!

Разбира се, не е трудно да се досетиш, че твоята задача тук, в центъра на германската отбрана, не е само да превземеш Могильов, но и да привлечеш срещу себе си колкото можеш повече сили на противника, докато там, северно и южно, другите фронтове разкъсат отбраната и се включат навътре, един срещу друг, за да затворят клещите някъде край Минск. И това не са празни размишления за командуващия армия; когато предвиждаш общия размах на събитията, по-силно чувствуваш отговорност за онова, което лежи върху твоите плещи. И все пак нямаш излишно време за тия мисли. И няма откъде да го откраднеш. Само от съня си. А трябва и да се спи. Оня, който е свикнал на фронта да не спи нощем, сам себе си лъже. Разбира се, всеки ден е различен от другите, но все пак чудеса не стават: ако не си е отспал нощем, доспива си денем. А ако не си доспива, известна част от работата си върши през пръсти. Най-добре е, с изключения само в краен случай, да си вземеш шестте часа нощем, а през останалото да работиш. Най-добре е не само за здравето, но и за работата. Доказано е.

През седемнадесетте дена, откакто се бе върнал в армията, станаха много събития. На Карелския провлак за десет дни пробиха и унищожиха линията Манерхайм и трите й полоси, а вчера превзеха Виборг. Като си припомняш всичко, което си чувал за Финландската война, как тогава се бяха добрали до същия Виборг не за десет дена, а за десет по десет — повече от три месеца — за сетен път си казваш, че все пак сме се научили да воюваме. И от тебе тук очакват същото умение за пробиване на отбрана.

На Запад съюзниците най-после направиха десант във Франция. Вчера в съобщение на Информбюро за равносметката от трите години война се казваше, че десантът им е блестящ, но засега вече трета седмица воюват все на същия полуостров Контантен, на който бяха слезли. Още не бяха успели да се измъкнат на свобода. Разбира се, ако помислиш, това не е лесна работа. Завземеш плацдарм зад някоя рекичка, а докато го удържиш, сума ти пот хвърляш. А там е море. Наистина готвили са се една година. Имали са достатъчно време, за да съберат нужните сили. Но както изглежда, силите са си сили, а германците не се дават лесно. Дават да се разбере какво значи германец и с какво се яде. Нищо, нека се позорят. Би било дори обидно, ако там на съюзниците потръгне твърде лесно. Макар и да им желаеш победа, все пак вътрешно ти се иска и те да отпият поне малко от чашата, от която ние пихме до насита.

Но и затова нямаш много време да мислиш. Отначало заповяда на Синцов да намери карта на френското крайбрежие, следеше по нея, ориентираше се, а през последните дни си непрекъснато зает. Чуеш, че няма особени промени, и се ограничаваш с това.

Дори за личните си неща, за които съвсем доскоро в Москва мислеше и денем, и нощем, си подложен на някаква, дявол знае каква, диета. Помислиш, не успееш да се сдържиш, а после сам себе си принуждаваш — вън от главата! И нищо, има резултат. Многото работа ти помага.

През тия дни се получиха две писма, дълги, по няколко листа, от двете страни. Такива, каквито по-рано никога в живота си не беше получавал. Сякаш продължение на разговора. Сякаш тя не се съобразява, че е там, а ти си тук, сякаш седи пред тебе и говори подред всичко, което е намислила без тебе.

Прочете и двете писма късно вечерта, след като свърши цялата си работа, а отговори сутринта, преди да е започнал да работи. Разбира се, не й писа с какво се занимава. Писа, че е жив и здрав, спазва режима, както е обещал, старае се да спи по шест часа и продължава гимнастиката за ключицата.

Ако можеше, щеше да й напише, че я обича, както не бе обичал никого досега. Но ръката му не можа да напише такова нещо — спря я собственото му минало.

В края на второто писмо бе отбелязана полевата поща… „Отговаряй там. Други ден заминавам.“ Щом е други ден, значи, докато писмото е пътувало, тя е вече там, в болницата, на съседния фронт вдясно. Направила е, както смяташе.

Докато четеше писмото, спомни си думите й: „Какво, ще ме вземете ли при себе си в армията?“ И своя отговор: „Няма да ви взема.“ И страшно му се прииска тя да е тук, а не там.

Изглежда, никога по-рано не бе работил с такова напрежение, както през тия седемнадесет дена след завръщането си в армията.

Както всеки командир, през цялата война му се искаше да има в свое разпореждане повече сили и средства, отколкото имаше. По време на война никога не смяташ, че разполагаш с нещо излишно. И все пак не можа да скрие от себе си — от другите съумя да скрие — онова вълнение, което изпита, когато се върна в армията и я прие отново в два пъти по-голям състав, отколкото беше. Никога не беше командувал такова стопанство. Само веднъж бе имал осем дивизии — на Курската дъга. Били са и шест, и пет. Но тринадесет никога не са били. Да поддържат настъплението при него бяха дошли дванадесет тежки артилерийски полка, една артилерийска дивизия за пробив, няколко бригади гвардейски миномети, две противотанкови бригади. На армията не бяха придали механичен корпус, но все пак освен собствените щатни танкове в състава й сега имаше още три танкови бригади и два полка самоходни оръдия. А пристигането на сапьорните батальони, понтонните и другите инженерни части непрекъснато напомняше за водните прегради, които предстоеше да бъдат преодолени.

Армейското стопанство в навечерието на настъпление… Как да си представиш какво означава това? И с какво да го сравниш — не на фронта, а някъде в мирна обстановка? Изглежда, че с нищо не можеш да го сравниш. Защото няма нито един вид отговорност, която да не лежи върху плещите на човека, оглавил това стопанство.

И за хората, които бяха над Серпилин и го командуваха, и за хората, които командуваше той, сега, преди началото на операцията, нямаше значение собствената му личност извън всичко това, което му предстоеше да извърши. Сега за всички тях имаше значение само едно: способен ли си, или си неспособен да направиш това, което се иска от тебе? И докато изпълняваш строго всичко, което се иска, способен ли си да опазиш живота на известен брой хора, независимо от очакваните загуби, или ще дадеш повече загуби, отколкото се очаква?

И той смяташе, че е правилно да гледат така на него, защото сам гледаше точно така на другите. И всичко, което беше вътре в него, целият му натрупан опит и уроците на живота, всичко, придобито в строя, в академиите и в боевете през тридесетгодишната служба, всичко преживяно и изстрадано, всичко най-добро и силно, което беше в него, включително вярата му в хората — всичко това без остатък той влагаше сега в подготовката на операцията. Влагаше във войната всичко, почерпено досега от нея.

Какво значи да се подготвиш добре за бъдещото настъпление? Да пробиеш германските позиции, да разбиеш германците, да форсираш четирите реки, да превземеш Могильов, като същевременно спазваш набелязаните срокове? Да, така е. Но това съвсем не е всичко. Нужно е и друго — да изпълниш заповедта с най-малки загуби на хора и техника. Да стигнеш в Могильов не с последни сили, а готов за по-нататъшни действия. Да минеш без ненужни загуби — това са общи думи, а в боя всичко е конкретно: в един случай същите тия загуби са ненужни, а в друг — нужни. Зад тия думи трябва да има мисъл и работа. Не просто да изискваш от подчинените: пазете хората. Ако не е подкрепено с нищо друго, подобно изискване по време на война е обикновено разклащане на въздуха! Я виж, моля ти се, какво говори генералът: пазете хората! От такива думи, ако зад тях няма дела, само глупакът може да се просълзи. Та кой началник ще каже: не пазете хората? В цялата армия няма да намериш такъв. А да направиш така, че да постигнеш победа и действително да опазиш хората — тъкмо това е военното изкуство.

Истинската грижа за хората е същевременно и грижа за самата война: ако днес в това настъпление загубиш повече хора, отколкото е строго необходимо, с кого ще воюваш утре? Ако преди настъплението армията е снабдена с всичко, с каквото е било възможно да се снабди — тъкмо това е началото на грижата за хората. Грижа за хората е и това, че зад гърба им в участъка на пробива двеста оръдия на километър ще пердашат по германците. И че танковете в участъка на пробива ще тръгнат заедно с пехотата — това също означава, че ще запазим хората. И че няма да изпитваме глад за снаряди — също е грижа за хората, ще минем без излишни загуби. И че като не смятаме фронтовите болници в самата армия, както му докладваха днес, подготвени са седем хиляди и шестстотин легла — това също има отношение към загубите; значи ще успеем веднага да сложим на легло всички ранени! Животът на хората зависи и от разположението на предните медицински пунктове, а не само от броя на засегнатите от снарядни парчета. Колкото са засегнати, толкова са. Въпросът е другаде: колко минути или часове след това ще се озоват на масите! За да почувствува сам как се е подготвила медицината, рано тая сутрин, в последния ден преди настъплението, още веднъж извика при себе си началника на медицинската служба за личен доклад. Изслушаха го двамата със Захаров и внесоха няколко поправки в плановете за евакуация на ранените така, както три дена по-рано — в плановете за инженерното обезпечаване.

За колко време ще направим проходи в германските заграждения и минни полета, ръчно ли ще ги взривяваме или ще откараме там експлозивни материали с колички, а после ще открием огън по цялата минна полоса така, че от детонацията материалите да се взривят и да разчистят проходи — от това също зависи и колко сапьори ще загубим, и колко бързо ще минем през проходите. Същото е и с переправите: какви средства са приготвени за тях и в какво количество? Колкото по-бързо се прехвърлим оттатък, толкова по-евтино ще платим за това!

И най-после подготовката на самата пехота за настъплението, всичките тия учения, с които месец и половина се занимаваха в тила хората, дето ще настъпват утре. Как сме ги подготвили? От това зависи как ще тръгнат. Ако се движат плътно зад огневия вал, няма да понесат големи загуби. А ако изостанат, ако залегнат — ще изгубят време и после не могат да вдигнат глава! Колкото и да е жалко, при учебното форсиране на водни прегради и при движението зад огневия вал на собствената артилерия в условия, близки до бойните, загубихме поради къси попадения четирима души убити и двадесет ранени, но дори тия загуби ще ни помогнат да не понесем после несравнимо по-големи.

И прав беше Батюк, когато завчера, по време на рекогносцировката в участъка за пробив, наруга оня подмазвач, който, за да го поласкае, започна да му говори, че командуващият фронта твърде малко пази живота си, че въпреки цялата си храброст няма право да пълзи по предния край. Батюк правилно го прекъсна, почувствува фалша. В такива случаи човек решава сам дали трябва, или не трябва. Ако чувствуваш, че те влече още веднъж със собствените си очи да огледаш местността, където хората ти ще се изправят с цял ръст и ще тръгнат в атака — как можеш да се сдържиш?

Разбира се, животът на командуващия фронта или армията е скъп. Ако го убият, не можеш току-тъй да направиш от тесто друг вместо него. Но все пак как да се откажеш още веднъж да огледаш със собствените си очи предния край на противника, когато все още можеш да вземеш под внимание или да поправиш нещо? Как да пренебрегнеш това? На никого не му се иска да рискува живота си, но как изобщо ще воюваш, ако веднъж завинаги не се принудиш да смяташ тоя риск за нещо второстепенно? Какво значи да си по-смел от другите? Без колебание да вдигнеш оръжието и да убиеш? Но нима смятахме за смелчага оня, който сам пръв предложи услугите си да разстреля дезертьора? Нима той е смел? Смел е не оня, който е способен да убие, а оня, който не се страхува да бъде убит. По-право, може и да се страхува, но няма да се спре пред възможността да бъде убит, изпълнявайки дълга си.

А защо разстрелват дезертьора и го наричат изменник на родината? Защото е искал да измени? Или е желаел на германците добро, а на нас — зло? Обикновено не е така. Нито на германците е желаел доброто, нито на нас зло, а просто е искал да живее повече от другите. Другите нека умират вместо него, а той нека живее вместо тях. Това е всичко. И го разстрелват. Иначе не може. А най-малкото е наказателна рота: върви да изкупиш вината си с кръв, бъди смел по неволя.

А ония, които обичат да подчертаят пред хората смелостта на началството, да го укорят, че малко пази скъпоценния си живот, обикновено сами са страхливци. Защото смелият и грижовен човек няма да ти приказва празни приказки, а мълчаливо ще тръгне с тебе и мълчаливо ще те прикрие с тялото си.

Подготовката за армейската операция, изморила всички, които се занимаваха с нея в щаба на армията, в политотдела, в щабовете на родовете войски, в щаба на тила, и продължила почти два месеца, бе в общи линии завършена. Всички войски вече бяха заели позициите си, артилерията — също; оставаше само утре сутринта, вече под грохота на артилерийската подготовка, част от танковете и самоходните оръдия да се прехвърлят от очаквателните на изходните позиции.

До последния момент в участъка на пробива бе разположена за отбрана 111-а дивизия — бившата дивизия на Серпилин. Сега я изтеглиха в тила, в третия ешелон, а на нейно място изведоха четири стрелкови дивизии.

Челните батальони на полковете, на които предстоеше да настъпват в тоя първи ешелон, се настаниха на предния край в окопите, заемани по-рано от сравнително рядка верига на частите от 111-а дивизия. Смяната на войските бе извършена за две нощи. Бяха взети всички предпазни мерки тая смяна да стане тихо, незабелязано за германците. Без да издават с нищо присъствието си, вчера и днес новопристигналите части старателно бяха наблюдавали германците.

Командирите на дивизиите и полковете, а и повечето от командирите на батальоните вече бяха идвали тук на рекогносцировки. Но командирите на ротите и взводовете, сержантите и войниците дойдоха за пръв път тук, на тоя преден край; а тъкмо на тях предстоеше първи да тръгнат утре в атака и те също трябваше да свикнат с това, което лежеше пред тях.

През същите две нощи след дивизиите от първия ешелон в тила им бяха придвижени дивизиите от втория ешелон.

За да стане всичко в точно определените срокове, бързо и тихо, беше нужно особено голямо напрежение в работата на всички щабни и тилови служби.

Серпилин прекара във войските целия вчерашен ден и днешната сутрин и се връщаше оттам с чувството, че военната машина в участъка на неговата армия е регулирана, заредена, смазана, сега остава само да се пусне в ход.

Макар че през тоя ден и половина стана нужда на няколко пъти да се поскара заради грешките от различен мащаб — без това не може да мине — на връщане изпитваше чувство на благодарност към хората. Изобщо, ако се гледа истината в очите, без самоотверженото старание на хиляди хора, които — всеки на своето място — вършат работата си, самият ти, взет отделно, си нищо, безсилен си. Макар на това трезво признание да пречи твоя пост на командуващ армия и свързаният с тоя пост и нужен за работата навик да казваш и пишеш „заповядах“, „реших“.

Серпилин заобиколи и се отби за половин час в предишното разположение на щаба, където сега се бе преместил щабът на тила.

Поприказва там със заместника си по тила, даде няколко разпореждания във връзка с видяното през тия два дена на предната линия и прегледа последната сводка за материалните средства към днешната сутрин — 22 юни.

С редки изключения сводката отговаряше на това, което бе запланувано да имат. Особено добре — и това зарадва Серпилин — стояха работите със снарядите за дивизионната и тежката артилерия. От три и половина до девет боекомплекта за всяко оръдие! Бензин имаше за четири и половина зареждания, а това също обещаваше своевременно подвозване на снарядите в хода на настъплението. Конете имаха овес и ечемик за седемнадесет дена. Значи, ще могат да се придвижват и с конна тяга. Конят все още мъкне много нещо, без него не можеш стигна далече по белоруските урви, особено ако завали.

Като поблагодари на заместника по тила, който винаги в такива случаи опъва най-много и на когото бяха давали толкова зор, че той дори учуден примижа в отговор на неочакваната благодарност, Серпилин отиде в щаба на своята бивша 111-а дивизия; след изтеглянето й от предната линия тя се бе разположила тук наблизо.

И командирът на дивизията Артемиев, и началник-щабът Туманян бяха там. Две нощи не бяха спали, изтегляйки от предния край своите части, а сега сигурно току-що бяха станали, седяха и закусваха заедно у командира на дивизията.

Серпилин се отказа от закуска, но каза да му дадат чаша чай.

Лицата и на двамата — и на командира, и на началник-щаба — бяха недоволни. Отдавна им бе станало ясно, че щом толкова дълго стоят в отбрана на широк фронт, значи, преди началото на настъплението ще ги сменят, ще ги изтеглят в резерв, та хората да си починат. Но макар и да ти е ясно, няма нищо радостно, когато отстъпваш участъка си на други и знаеш, че утре-други ден ще тръгнат в бой и първи ще нахълтат в същите германски траншеи, които цели два месеца са били непосредствено пред тебе.

— Както виждам, сърдити сте на командуването?

Туманян не отговори нищо, а Артемиев призна:

— Тъй вярно, сърдити сме, другарю командуващ.

— Я гледай, дори „тъй вярно“ — засмя се Серпилин. — А дълго ли ще се сърдите?

— Докато влезем в боя.

— Щом е тъй, значи, няма да е дълго.

— Така ли, другарю командуващ? — попита Артемиев. Зад въпроса му имаше надежда, че Серпилин предварително е решил кога ще въведе в боя тяхната дивизия.

Да се отговори на такъв въпрос, не е лесно. Колкото и да иска командирът на дивизията по-скоро да вземе участие в настъплението, командуващият армията живее с обратни надежди. Колкото по-късно му се наложи да хвърли в боя оставените в резерв дивизии, толкова по-добре. Има голяма разлика на кой рубеж ще ги въведеш — на близък или далечен — с непокътнати резерви ли ще стигнеш до тоя далечен рубеж, или предварително ще ги разпилееш!

За себе си Серпилин смяташе, че ще бъде добре да използува дивизиите от третия ешелон по-късно, след Днепър. Нека форсират Днепър зад гърба на другите, да запазят силите си, а ще ги задействува — както се изразяват военните — чак при превземането на Могильов или още по-добре при преследването на противника вече отвъд Могильов.

Тия негови надежди се споделяха и от Бойко, и от Захаров, но беше излишно да обяснява предварително на командира и началник-щаба на дивизията, че ще се помъчи да ги задействува колкото може по-късно.

— Какво да ви кажа като на стари познати? — Серпилин премести поглед от Артемиев върху Туманян. — Както вие искате да задържите по-дълго в юмрук някой от батальоните си, така и аз. Не съм по-глупав от вас. Но както са ни учили в академиите, ходът на сражението зависи не само от нашите желания, а и от усилията на противника да ни попречи да ги осъществим. Аз знам какво искам, но противникът иска обратното — нали знаете как става! Оттук изводът: бъдете готови за всичко, както е винаги на война.

— Това ни е ясно — каза мълчалият дотогава Туманян. — Днес дадохме еднодневна почивка, а за утре вече сме насрочили занятия.

— Какви? — попита Серпилин.

— Каквито нямахме условия да организираме на предната линия — каза Туманян. — Настъпление на батальона зад огневи вал…

— Правилно — одобри Серпилин. И се навъси при спомена за онова, което се бе случило.

Преди шест дена в друга дивизия по време на тъкмо такива батальонни учения парче от мина уби най-възрастния командир на полк, полковник Цветков, неотдавна взет оттук, от 111-а, за заместник-командир на дивизията.

— Само по-внимателно — намръщен каза Серпилин.

— Четохме заповедта, другарю командуващ — каза Туманян. — Ще я имаме пред вид.

В дивизията, както и в цялата армия, знаеха за тоя случай.

Серпилин кимна все със същия мрачен израз на лицето. Ясно е, че ще я имат пред вид. А че никои вече не може да върне Цветков, това си е факт.

— На ония, които напоследък са били без смяна на предния край, дайте все пак не един, а два дена пълна почивка! — заповяда Серпилин, като помълча малко. — Разбира се, вие самите можете и без почивка. Колкото и да сте пълзели по предния край, все пак спали сте на легла в щаба си. А войниците — в окопите. Уморени са и не са си доспали през това време.

Серпилин отново замълча. Ако бе изказал докрай мисълта си, трябваше да каже, че и оня, от минометния разчет, който с късо попадение бе убил Цветков, също е бил и уморен, и недоспал.

— Я по-добре ми кажи следното нещо, другарю командир на дивизията — попита Серпилин Артемиев, след като помълча малко. — И ти, другарю началник-щаб — обърна се той към Туманян. — Вече два месеца гледахте германеца с четирите си очи. Според вас, какво представлява сега той? Какво сте забелязали при него?

— Докладвахме за всичко забелязано, другарю командуващ — учуден каза Туманян.

— Четохме всичко, каквото докладвахте. Или аз, или Бойко. Вие кажете за ония неща, които не сте докладвали. Преди зимното настъпление също стояхте месец и половина на предния край. Сега пак стояхте. Какъв е сега германецът? Еднакъв ли е с оня, есенния, или не?

— „Езиците“ съобщаваха… — Започна Туманян, но Серпилин го прекъсна:

— И това знам, какво са съобщавали „езиците“. Разбира се, има значение. Но все пак трябва да се прави корекция, защото са пленници. Когато са му надянали чувал на главата и са го домъкнали на разпит при руснаците, настроението му е едно. А докато е там, при своите, е друго. Как носят службата, според двумесечните ви наблюдения? Какъв е редът, дисциплината? Всичко ли става точно по часовник, както по-рано?

— Уловихме повече „езици“, отколкото през есента — каза Артемиев. — И по-лесно ги хващахме. Не много, но все пак по-лесно.

— Съгласен съм, това е показателно — каза Серпилин. — А в останалото?

Лицето на Туманян стана угрижено. Както изглежда, прехвърляше в паметта си всичко станало през тия два месеца, та колкото може по-точно да отговори на неочакваните въпроси на командуващия.

— Не се мъчи, Степан Авакович, не си припомняй подробности. Отговори, каквото изведнъж ти е дошло наум.

— Маскировъчната им дисциплина е по-слаба — каза Туманян. — И огневата също. Забелязваха се нарушения в режима на огъня. А по-рано това при тях беше като по часовник. Засичахме закъснения и с подвозването на храната.

— А аз бих добавил, че сега започнаха да хабят повече нерви по дребни поводи — каза Артемиев.

— Какво значи „повече нерви“?

— По-остро реагират на всичко. Хванем „език“ — стрелба, не само там, където сме го взели, а по целия фронт на полка. Направим нощен поиск, а след това много нощи подред те са неспокойни — чувствува се, че нервите им са изопнати.

— А защо са изопнати? — попита Серпилин. — Защото очакват нашето настъпление ли?

— И защото очакват настъпление, и изобщо мисля, че са уморени.

„А ние не сме ли уморени?“ — мислено се попита Серпилин, като същевременно си каза, че в думите на Артемиев има важна за бъдещото настъпление истина. Уморени сме и ние, и германците, но тая умора е различна. Ние сме уморени от изживяното, от всичко онова най-страшно, което е вече зад гърба ни. И увереността, че най-страшното е вече зад гърба ни, все пак в края на краищата живее у всички нас въпреки различните настроения у различните хора. Затова и умората ни е съвсем друга в сравнение с тая на германците.

Разбира се, през годините на войната умора се бе натрупала и у германците, но освен нея у тях имаше и умора от очакване на бъдещето. Те не живееха с чувството, че най-страшното е зад гърба им…

Командирът на дивизията е прав относно нервите. Нервите им са изопнати. И това е добре…

— Днес на разсъмване завърши третата година от войната — изведнъж каза Артемиев.

— Къде те свари войната? Доколкото помня, на Далечния Изток? — попита Серпилин.

— В Забайкалието. Но трябва да се смята, че съм я започнал през декември край Москва.

— Помня тая среща. — Серпилин наистина си спомняше как пътуваше тогава през нощта по засипаното със сняг шосе, за да приеме дивизията, и срещна Артемиев, който се мъчеше да оправи задръстването по едно нанагорнище.

По очите на Артемиев личеше, че се радва на тоя спомен, но не отговори нищо, не каза, както друг би по-бързал да каже на командуващия: „То се знае, и аз ви помня, и никога няма да забравя!“

Самолюбив е. Не обича да се подмазва на началството. Неотдавна го доказа. Преди пет дена в армията беше маршал Жуков, докладваха му за подготовката на операцията, изслуша докладите на няколко командири на дивизии, между които и на Артемиев. След докладите даваше вводни, усложняваше обстановката, питаше как ще постъпят при една или друга обстановка. И доволен от докладите, намери после време да поговори с командирите на дивизии и корпуси, както се казва, в положение „свободно“. А когато преди заминаването си Жуков пиеше чай в столовата на Военния съвет, изведнъж се разбра, че лично познава Артемиев. В отговор на въпроса, кой от командирите им на дивизии е най-млад по години, Захаров посочи Артемиев: „Роден е през дванадесета. Но е започнал да воюва по-рано от другите, още на Халхин-Гол.“

Като чу това, Жуков смръщи чело: „Сега си го спомних… Когато докладваше, мина ми мисълта: не е ли служил при мене там в разузнавателния отдел?“

Артемиев бе имал възможност да изтъкне себе си, като припомни, че е служил под командуването на Жуков на Халхин-Гол. Но не го направи. И като изхождаше от собствените си разбирания, Серпилин прие това като негов плюс.

— А ти, Степан Авакович, мисля, от първия ден воюваш?

Туманян кимна.

— В сегашното направление. Точно на запад. Щабът на нашия полк беше близо до гара Сокулка, на петдесет километра югозападно от Гродно.

— Помня, че си започнал да воюваш от първия ден, но не знаех, че е било в това направление.

— Разбрахме се с командира на дивизията — без усмивка каза рядко шегуващият се Туманян, — като наближим, да помолим командуването да ни изпрати до Гродно. Аз там участвувах в първия си бой. И той има причина.

Серпилин вдигна очи към Артемиев.

— Майка ми остана в Гродно, през първия ден на войната — каза Артемиев. — Заедно с племенницата ми. Вашият адютант Синцов не ви ли е казвал? Дъщеря му остана там. Преди войната той беше женен за покойната ми сестра.

— Казвах на командира на дивизията: заедно ще ги търсим! Как тъй — да загубиш майка си? — каза Туманян с някаква особено горчива и силна привързаност към своя род, която е в кръвта на арменците.

Артемиев не каза нищо, а и Серпилин нищо не отвърна. Нима може да се каже кой е жив и кой е мъртъв сега там, зад германската линия на фронта, която утре сутринта най-после ще пробиваме!

Без да отговори на Туманян, каза за себе си:

— А моето първо бойно поле сега е на две крачки оттук, в покрайнините на Могильов…

И казвайки това, помисли колко много хора в неговата армия са започнали войната тук, в Белорусия. Излиза, че и Туманян е започнал край Гродно. И началник-щабът Бойко разправяше за себе си, че е приел тогава полка след гибелта на командира край Домачево, южно от Брест. И командуващият артилерията Маргиани си спомняше как е взривявал тогава своите сто двадесет и две милиметрови гаубици край Слоним, защото не могъл да ги прехвърли през река Шчара. И Синцов беше край Могильов. И лекарката му беше…

„Да — помисли Серпилин за утрешното настъпление с внезапно обзела го злоба към германците — тогава смятаха, че вече ни няма: стрили са ни на прах, стъпкали са ни — и ни няма! А ето че сме тук!“

— Време е да вървя. — Той остави върху чинийката втората недопита чаша чай. И вече прав, попита Туманян: — Как се проявява при вас Евстигнеев?

— Както ви докладвах, зачислихме го в оперативния отдел. Може би искате да го видите? Той е съвсем близо, за пет минути ще го намерим!

— Не попитах за това. — На Серпилин не му хареса готовността на Туманян да потърси Евстигнеев. — Как се проявява? Не съжалявате ли, че се съгласихте да го вземете?

— Още не е успял да се прояви — каза Артемиев. — Не е имало случай. Според началник-щаба старае се в службата. А аз още не съм се сблъсквал с него.

— Веднага щом пристигна, помоли ме да го пратя в полковото разузнаване — очаквателно каза Туманян.

— Е, и какво? — попита Серпилин.

— Засега няма свободни места, но ме помоли. — Казано беше с очакване, че Серпилин сам ще им даде да разберат как трябва да постъпят с бившия му адютант.

Но Серпилин сякаш не чу тая интонация в гласа на Туманян. Ръкува се с двамата и излезе.

На връщане от сто и единадесета дивизия Серпилин продължаваше да мисли за хората, с които току-що са бе разделил.

Въпреки лошия си навик твърде прибързано да казва на началството „тъй вярно“, Туманян не хвърляше думите си на вятъра: непоколебимо изпълняваше онова, което беше обещал. И макар да беше самолюбив в неравнодушен към поощренията, спечелваше си ги честно, докладваше без преувеличения. И имайки предвид упоритостта и волята му, Серпилин смяташе, че след време от началник-щаб може да бъде издигнат за командир на дивизия.

У Артемиев Серпилин ценеше опита, съчетан с младостта. Бе успял да направи много. Минал е през академията, бил е и на щабна работа, и в полк, вече втора година командува дивизия. А е само на тридесет и две години! Възрастта му е такава, че може още двадесет и пет години да служи и да расте. Макар Олга Ивановна да смята, че е грехота да се говори за това, все пак, едва ли тая война е последната. А щом е тъй, трябва по-често да се мисли за ония, които имат повече години пред себе си!

Излиза, че преди войната Синцов е бил женен за сестра му. Артемиев каза „покойната“ — значи, или е умряла, или е загинала вече по време на войната. Синцов никога не бе приказвал за това. Отдавна вече, от Сталинград, в армията смятат него и лекарката му за мъж и жена.

„Да — помисли Серпилин не за Синцов и покойната му жена, а за самия себе си, — така става: отначало смяташ — цял живот няма да я забравя, а после излиза другояче.“

Пътят минаваше през гората, после излизаше на открито. На края на гората, при бариерата, бе спрял един вилис; от него изскочи офицер и като размахваше ръце, взе да се препира за нещо с автоматчика. Режимът за движение по пътищата беше строго регламентиран. На всяка част бяха издали строго ограничен брой пропуски за колите. Пропуските бяха различни за различните пътища, та никъде да не става забележимо за германците струпване.

По светло в цялата полоса на армията не трябваше да се движат повече коли, отколкото преди два месеца, а всички останали — само нощем! Кузмич, трябва да му се признае, кръстосваше от сутрин до вечер по пътищата и бе въвел образцов ред.

Като наближиха бариерата, Серпилин заповяда на шофьора Гудков да спре, хвърли поглед надясно към гората и забеляза, че под дърветата вече стоят откараните там коли — някакъв щабен автобус и две емки.

— Елате при мен! — викна Серпилин на офицера, като се подаде от вилиса. Офицерът все още не забелязваше началството и яростно ругаеше сержанта, упорито застанал пред него с готов за стрелба автомат.

— Елате тук, чувате ли какво ви казвам?

Офицерът се обърна, видя генерала и изтича към него. Беше едър майор с почервеняло от яд лице, с шлем на танкист и метнато на раменете върху комбинезона платнище.

— Инженер-майор Булигин, помощник по техническата част на сто и осма отделна танкова бригада — представи се той, като при това не забрави да рапортува, че бригадата им не е просто бригада, а Карачевската гвардейска, носителка на ордени „Червено знаме“ и „Александър Невски“!

— Че е гвардейска — това е добре, ние уважаваме танкистите… Но защо се карате така на сержанта при изпълнение на служебните му задължения? Той изпълнява заповедта на командуването. Моята заповед. Може би и на мене ще се скарате, щом заповедта ми не ви харесва?

— Другарю командуващ… — Танкистът не познаваше Серпилин по лице, но вече бе разбрал, че пред него е командуващият армията. — Командирът на бригадата ми заповяда в петнадесет часа лично да му докладвам за ремонтирането на два повредени танка. Ако не докладвам — моите уши ще дърпат. А той не ме пуска!

Танкистът продължаваше да стои „мирно“, само с рязко движение на главата посочи към бариерата.

— На вашата бригада, както и на другите, са дадени два пропуска за движение през деня — каза Серпилин. — Ако командирът на бригадата ви е извикал, след като знае, че нямате кола с пропуск, значи, сам е виновен. А ако имате кола с пропуск, а сте тръгнали без пропуск, ще трябва да обясните на командира на бригадата защо не сте пристигнали навреме.

— Имаше кола, другарю командуващ — каза танкистът, — пратих я напред с резервните части, а аз…

— А ти си решил, както ти падне. Тъй ами, голям началник, и гласът ти си го бива… — Серпилин се усмихна и премина на „ти“. — Как тъй няма да минеш през войника! А ето че не мина, войникът си знае службата, а ти не! На него благодарност, а на тебе — мъмрене! Колата да се махне от пътя — в гората! До двадесет и един часа.

— Разрешете да изпълня, другарю командуващ!

— Чакай. — Серпилин огледа танкиста. — Защо си с шлем? Запознати ли сте със заповедта за маскировъчните мерки?

— Тъй вярно, запознати сме.

— Но за вас законът не важи? Бързате да покажете своето присъствие? Германците да узнаят, че вашата Карачевска гвардейска дивизия, носителка на „Червено знаме“ и „Александър Невски“, се е появила тук? Искате предварително да ги изплашите с пристигането си? Нямаме нужда от това!

Серпилин можеше и още по-здраво да скастри тоя инженер-майор и щеше да го направи, ако всичко това бе станало преди три дена. Но на другата сутрин предстоеше настъпление, в което още от първите часове ще участвува и тая танкова бригада, и не искаше да разваля настроението на командуването й преди боя, като накаже с няколко дена арест помощника по техническата част, който утре ще бъде крайно необходим.

През последната седмица вече няколко офицера бяха изпратени в арест за нарушаване на маскировката. А един злостен нарушител дори бе даден под съд. Но на тоя днес му бе достатъчно да го посплаши…

— Вървете! — Серпилин още веднъж се усмихна, като видя как запътилият се към своя вилис танкист вървешком измъкна от комбинезона пилотката си, сложи я на главата, а шлема скри под платнището.

Серпилин се приближи до бариерата и повика сержанта.

— Освен тоя имаше ли и други опити за неподчинение по време на дежурството ви?

— Имаше още един, другарю командуващ.

— Ако се повтарят, записвайте си и докладвайте по команден ред.

— Тъй вярно, ще докладвам по команден ред! — каза сержантът.

— Благодаря за службата! С нас всичко е наред. — Серпилин посочи пропуска, прикрепен към предното стъкло на вилиса. — Можем ли да минем?

— Тъй вярно, другарю командуващ!

Серпилин пристигна на командния пункт и влезе вътре. Оперативната група на щаба сега бе разположена в гората. Понеже смяташе след няколко дни да се преместят още по-напред, Серпилин бе заповядал да не правят блиндаж, а да сглобят на бърза ръка трофейната щабна металическа къщичка, която бяха взели от германците миналата година през есента. Тя се разтягаше като хармоника и бързо се монтираше. През зимата в тая металическа хармоника беше студено, а сега, през лятото, вършеше работа.

Къщичката стоеше под шатра от дървета, вътре беше прохладно. Серпилин се отпусна върху сгъваемия стол и повика Синцов:

— Докладвай какво е станало, докато ме нямаше. Къде е командуващият фронта?

— При Кирпичников. Още не е тръгнал оттам. Не са се обаждали.

Кирпичников беше командирът на корпуса, който щеше да действува по десния фланг на пробива.

— Ясно — каза Серпилин. — Обедът приготвен ли е?

— Началникът на административно-стопанския отдел докладва, че всичко е готово.

— Обаждал ли се е някой?

— Прокурорът се обади, пита дали няма промени. Извикали сте го да дойде в петнадесет часа.

— Какво му отговори?

— Че не е имало други заповеди.

— Видя ли жена си?

— Видях я.

— Как е със здравето?

— Здрава е.

Синцов разтвори планшета и остави пред Серпилин бюлетина за времето. Вече бе свикнал, че по няколко пъти на ден Серпилин се интересува от прогнозите и обича сам да преглежда бюлетина.

— Добре, свободен си.

Бюлетинът отразяваше реалността. Времето е тихо и облачно, а почти винаги трудно може да се каже какво предвещава в бъдеще подобно време. След цифрите за атмосферното налягане в бюлетина пишеше: „През нощта може да падне мъгла.“

„Да, може да падне мъгла — помисли Серпилин. — И ако не се вдигне до сутринта, както вече стана на няколко пъти — все пак тука има много блата и това се отразява — ще трябва да отложим и началото на артилерийската подготовка, и часа на атаката. Подобна възможност не само не е изключена, но е и предвидена. Макар че, естествено, по-добре е да не отлагаме.“

Ако през нощта има гъста мъгла, това ще се отрази върху действията на авиацията. В тила на противника трябва да нанесе удар авиацията за далечно действие — три дивизии. Но ако има гъста мъгла, въпрос е дали ще дадат разрешение за полет на всички, които са запланувани, а дори и да дадат, какви ще бъдат резултатите от бомбения удар в условията на лоша видимост? Ако през нощта добре бомбардираме германския тил, това ще бъде още един плюс за утрешното ни настъпление. А ако не го бомбардираме, напротив, ще бъде минус.

Колкото и грижливо да си подготвил операцията, все пак в последния момент времето може да внесе своите корекции не в твоя полза.

Серпилин позвъни на началник-щаба:

— Григорий Герасимович, вече съм тук. Ако няма нищо особено срочно, сам ще дойда при тебе след половин час… Знам това!

Бойко му каза по телефона, че особено срочни работи няма, а командуващият фронта е още при Кирпичников.

Макар тогава да беше далеч от щаба, на наблюдателния пункт на един от полковете, Серпилин научи веднага, че командуващият фронта Батюк заедно с члена на Военния съвет Лвов е дошъл тая сутрин в армията.

Като пристигна сутринта в щаба на армията и не завари там Серпилин, Батюк каза на Бойко да не безпокоят командуващия армията — нека се занимава с работата си във войските. А Лвов каза същото за Захаров, който от сутринта беше в друга дивизия.

Батюк и Лвов взеха със себе си намиращия се на командния пункт генерал Кузмич и заминаха с него за корпуса на Кирпичников.

Командуващият фронта нямаше намерение да идва днес. Напротив, вчера, като си тръгваше от армията, каза на Серпилин: „Довършвай, каквото има. Този път ще дойда при тебе едва един час преди началото на музиката.“

„Един час преди началото на музиката“ — значи, точно за артилерийската подготовка. На сто метра от окопчетата с козирките, които там на наблюдателния пункт бяха приготвили за Серпилин, беше готов и наблюдателен пункт за командуващия фронта, направен по същия начин. Прокараха там и телефон, и всичко, каквото трябва. Ако утре не иска да бъдат заедно, ако реши да наблюдава отделно — всичко е готово!

Но както се оказва, не е издържал, дошъл е и днес!

Като научи това, Серпилин не се зарадва. Малко ли неща могат да станат, докато обикаля, нещо няма да му хареса или още по-лошо, ще му дойде на ум нещо ново преди самото начало на боя!

Но в същото време не осъждаше Батюк, че е дошъл днес. И сам на негово място може би нямаше да издържи, щеше да дойде. Все пак главният удар е тъкмо тук. И за пръв път нанася такъв удар в ролята на командуващ фронт. Нищо чудно, че не го сдържа на едно място.

Серпилин не бързаше да се срещне с началството. Напротив, като научи по телефона, че Батюк е заповядал да не безпокоят командуващия армията, продължи да действува според плановете си: най-напред отиде в един полк на предния край, после в щаба на една от дивизиите във втория ешелон, след това на позициите на тежката артилерия. С артилеристите приказваха не за артилерийската подготовка, не за началото, а за края на първия ден от настъплението: за колко време възнамеряват да сменят позициите и да се придвижат след пехотата.

Оттам отиде при танкистите, в същата Карачевска бригада, откъдето беше майорът — помощник по техническата част, когото стана нужда да скастри. Навсякъде предупреждаваше къде ще отиде след това и навсякъде му съобщаваха по телефона къде се намира командуващият фронта и какво прави.

Между другото по тоя начин провери и връзката. Тя беше в ред, работеше безотказно.

Ако от Кирпичников командуващият фронта отиде направо при съседа вдясно, без да се отбива в щаба на армията, Кузмич ще се върне, ще разкаже как са пътували и какви забележки са правени. А ако тръгне обратно през командния пункт на армията, за всеки случай в палатката, в столовата на Военния съвет, обедът е готов.

Намирайки се от сутринта сред войските, Серпилин почувствува, че там, долу, както и самият той, очакват утрешния ден със скрито вълнение. Но нямаше суетня. И пред началството не се докарваха, държаха се с достойнство, като хора, които съзнават, че са съвсем готови за решителния час.

Серпилин не се стремеше днес да обиколи повече части; отби се само в няколко, искаше да долови настроението във войските и да провери тук-таме как са се подготвили не само за момента на атаката, а и за по-нататък. Войските бяха много, графикът за движението им — многоетажен. Днес той проверяваше някои тънкости точно в това отношение. Да напреднеш изведнъж дори на голяма дълбочина след успешната артилерийска подготовка — това съвсем не е всичко. В дълбочина могат да възникнат и сигурно ще възникнат многобройни усложнения, които трябва да се предвидят.

Сега, като се върна, той си спомни за танкиста — помощник по техническата част, и позвъни на командуващия автобронетанковите войски полковник Свиридов. Отначало му каза, че е бил в Карачевската гвардейска танкова бригада и че нейният командир, полковник Галчонок, когото по-рано не познаваше, му е направил най-добро впечатление, а после поиска Свиридов да си вземе бележка и да докладва след операцията как ще се прояви в хода на боевете помощникът по техническата част на тая бригада инженер-майор Булигин.

Свиридов каза по телефона само: „Слушам“ — не попита защо му се обаждат, както изглежда, сам се досети — Серпилин има слабост: обича, когато хората провинили се в нещо, после, въпреки очакванията, се проявяват добре в боя.

— Другарю командуващ, прокурорът на армията дойде — доложи Синцов.

— Нека влезе.

Серпилин погледна часовника. Точно петнадесет. Прокурорът бе дошъл съвсем навреме.

И макар че в самото навечерие на настъплението можеше и да не намери време за тая среща, Серпилин успя да намери. Искаше да воюва необременен, да освободи главата си от трудния въпрос, във връзка с който бе дошъл прокурорът.

— Явявам се по ваша заповед.

— Седнете — каза Серпилин и вдигна очи от бюлетина за времето към влезлия подполковник-юрист, когото виждаше за пръв път.

Прокурорът бе пристигнал преди десет дена на мястото на Полознев, който бе служил в армията без прекъсване още от формирането й. Тъкмо в деня, когато Серпилин се върна от Москва, Полознев беше ранен от парче снаряд на предната линия. Раната не беше опасна за живота, но неудобна — нито да станеш, нито да седнеш!

И макар че беше добър човек и в щаба на армията се отнасяха добре към него, но както става в подобни случаи, не можаха да сдържат шегите си, разправяха, че германецът все пак е дал прокурора под съд!

А щом пристигна новият прокурор, върху плещите му веднага легна необикновено дело: гибелта на заместник-командира на дивизия полковник Цветков и раняването на намиращия се до него по време на ученията командир на полк от парчетата на една и съща злополучна мина.

Делото бе трудно за всички и затова, защото нямаше преки доказателства за зъл умисъл, но нямаше доказателства и за обратното, а мащабите на последиците изискваха сурово наказание за виновния.

Освен всичко друго, за ония, които се занимаваха с това дело, не бе тайна, че като е научил за гибелта на полковник Цветков и за тежкото раняване на командира на полка, командуващият армията обикновено уравновесен човек, кипнал и поискал да се извърши най-строго разследване. Не само взел присърце самия факт, който действително бе извън всичко допустимо, но изобщо не можел да свикне с мисълта, че е загинал Цветков, с когото още като командир на дивизия бе минал през целия Сталинград.

А командуващият армията си е командуващ армия. Каквато и да е присъдата — ще я утвърди той! И при това явно сурово отношение на началството ще бъде трудно да се правят опити за смекчаване буквата на закона. Дори да поискат. А на фронта хората често искат това, особено когато става дума за възможност да се наложи смъртно наказание. И без това наоколо умират толкова много хора, че рядко някой се стреми да прибави и смърт по присъда. Почти винаги това се прави със свито сърце.

Със свито сърце разследваха и тоя случай. Виновният бе открит веднага — той и не мислеше да отрича.

Обстоятелствата бяха следните: трети ден се водели учения в обстановка, максимално приближена до бойната. Малко преди това Серпилин бил мъмрил командуването на дивизията, задето правели всичко само за показ, а не организирали истински трудови учения и фактически не се подготвяли за боевете. Заместник-командирът на дивизията бил свален, на негово място назначили Цветков и той се заловил на работа с двойно старание — искал да докаже, че не е дошъл току-така. Няколко дена подред така подгонвал хората по време на ученията, че целите били в пот.

Тоя ден от сутринта назначил батальонни учения — настъпление зад огневи вал. Образували огневия вал с артилерия и миномети. Цветков взел със себе си командира на полка и вървял във веригата на батальона, показвайки с личен пример, че на такова разстояние човек може безопасно да се движи зад огневия вал.

После веригата продължила напред, а Цветков и командирът на полка тръгнали да се връщат, искали да отидат в още един батальон. Тъкмо тогава бил даден проклетият изстрел.

Както му е редът, минометите водели огън с допълнителни заряди. При поредния изстрел станала засечка. Извадили мината от цевта — причина за засечката било това, че върху жилото останала част от глава на гилза.

Оправили жилото и отново нагласили миномета, но в бързината пълначът взел мина без допълнителен заряд. Командирът на разчета забелязал това, заповядал да прекратят огъня и започнал да ругае пълнача за нехайството му.

Тъкмо тогава станало непонятното и непоправимото — мерачът сержант Никулин, на когото това изобщо не било работа, сам взел още една мина и дал изстрел. Оказало се, че и тая мина е без допълнителен заряд — не била взета откъдето трябва… Получило се съвсем късо попадение, не бил засегнат никой от войниците във веригата, мината избухнала зад гърбовете им, на полето, тъкмо там, където по това време вървели Цветков и командирът на полка. Командирът на полка останал без стъпало, а Цветков — със седем парчета от мината в корема. Умрял на операционната маса, без да дойде в съзнание. Било за чудене как е останал жив още час и половина.

Строго казано, никой друг освен мерача не беше виновен. В реда на нещата е, че командирът на разчета бе спрял огъня и бе отвлякъл вниманието си, за да смъмри нехайния войник. Но никой не би могъл да очаква, че тъкмо в тоя момент мерачът изведнъж ще прояви такава инициатива и сам ще даде изстрел.

Разпитали командира на батареята и командира на разчета, не намерили вина в действията им и предложили да им наложат само дисциплинарни наказания. Така и направили. Щом за нещастие на старши лейтенанта изстрелът бил даден от неговата батарея, за нехайството го понижили от старши лейтенант в младши и от батареята го пратили във взвод. Командирът на минометния разчет — от сержант в редник. А мерачът, също сержант, бил изправен пред съда.

В отговор на въпроса, защо самоволно е дал изстрел, той обяснил, че е бързал да продължи огъня. А как не е забелязал, че взема мина без допълнителен заряд — не можал да каже нищо убедително. Чудел се сам на себе си, разпервал ръце и само повтарял: „Какво да правим сега! Щом съм виновен — ще отговарям.“ Бил просто съсипан. Докато бил под следствие, прокурорът дори започнал да се тревожи: да не посегне на живота си. Заповядал да го обискират: няма ли у себе си нещо, с което може да се самоубие?

Когато го обискирали, той разбрал защо правят това и казал: „Напразно мислите така за мене, не съм Юда, та да се обеся. Виновен съм, но не ме е страх от съда!“

Съдът признал мерача на минометния разчет сержант Никулин за виновен в престъпно нарушение на заповед, при което в резултат на самоволно дадения от него изстрел с мина без допълнителен заряд е загинал заместник-командирът на дивизията и е бил ранен командирът на полка. Съобразно тежестта на последиците, сержантът Никулин бил осъден на най-голямото наказание — разстрел.

Като чул присъдата, Никулин само дълбоко въздъхнал, но не казал нищо. Ако е бил казал поне една дума, сигурно на всички би им било по-леко. А той не казал нищо. Когато съобщавали присъдата, сержант Никулин или не чул, или не придал значение на това, че решението на съда подлежи на утвърждаване от Военния съвет на армията. По лицето му личало, че е очаквал подобна присъда. Не защото се е смятал за престъпник, а защото е свикнал с мисълта: щом е станало тъй, че е убил човек, значи, и сам трябва да е готов да отговаря най-строго.

Преди два дена решението на съда бе докладвано на командуващия армията. Човек на такава длъжност е принуден да се сблъсква с много необходимости, в това число и тежки като тая — да утвърждава произнесените смъртни присъди.

За щастие това рядко му се налагаше. За година и половина, откакто командуваше армия, само три пъти Серпилин се бе изправял пред подобна необходимост. Двете присъди утвърди без колебание. Третата не утвърди, върна я. И впоследствие всичко свърши с наказателен батальон и смърт в боя.

Тая присъда беше четвъртата. Серпилин прочете предложението, подписано от председателя на съда и от прокурора, не го утвърди и го сложи настрана — поиска сам да се запознае със случая.

Нещо в присъдата го спря. А и формулировката — „Престъпно нарушение на заповед“ — може би и правилна според закона, не напълно отговаряше на същността на нещата. Престъпно нарушение е, ако са ти заповядали да вървиш напред, а вместо това хукваш назад. А тук цялата беда е, че бе стрелял без заповед! Цветков вече е погребан, казани са и прощалните думи над гроба му на градския площад в Кричев, даден е и салют с двадесет винтовки, написано е и писмо на вдовицата му — всичко това е вече минало, вече е засенчено и изместено от други неща, а предстоящата смърт на виновния за смъртта на Цветков войник се бе превърнала вече в нещо отделно от смъртта на Цветков и на нея трябваше да се гледа отделно. Да сложи настрана присъдата, го накара и една мисъл, която имаше отношение към предстоящото настъпление: това не бе нито дезертьор, нито човек, който се е самонаранил, и няма да го разстрелят пред строя, защото и самият случай, и обстановката не изискват това. Напротив, обстановката преди настъплението изисква да не се прави такова нещо. Значи, просто ще изпълнят присъдата и човекът ще си отиде. А що за човек е тоя, който ще си отиде?

Късно снощи Серпилин прочете донесеното му досие. От него можеше да се научи, че виновникът за смъртта на полковник Цветков сержант Никулин Пьотр Фьодорович е тридесет и девет годишен, родом от Псков, където семейството му, състоящо се от жена, тъща и три деца, и до днес се намира във фашистка окупация. Оттам, от Псков, където е работил в склада на товарната гара, го мобилизирали в армията; по време на войната е бил награден веднъж с медал „За бойни заслуги“ и три пъти е бил раняван: край Тихвин през ноември четиридесет и първа, при горното течение на Дон през юли четиридесет и втора и край Белгород през март четиридесет и трета, след което са го пращали на лечение в болница, а после от болниците се е връщал в действуващата армия.

Излизаше, че четиридесетгодишният Цветков, който също неведнъж бе попадал в болници и след тях също се бе връщал на фронта, който също имаше многодетно семейство, само че бе успял да го евакуира в началото на войната, бе убит от войник като него — вече не млад, семеен и продължаващ да воюва след всичките си престои в болниците.

Като прочете всичко това, Серпилин не само повика при себе си прокурора, но каза да докарат и осъдения. Не беше редно да го докарват тук и той знаеше това, но заповяда да го направят.

За себе си вече бе решил да не утвърждава присъдата. Като прочете вчера досието, дори вдигна слушалката и обсъди тая възможност със Захаров. И все пак, искаше сам да види тоя неволен убиец, да реши всичко въз основа на личното си впечатление от него. В живота е така: видиш човека — и нещо в тебе се променя. Преди си решил едно, а после решаваш друго. Как да се откаже да провери самия себе си, още повече в такива обстоятелства?

— Не съм ви виждал досега — каза Серпилин, когато прокурорът седна. Подполковникът юрист беше още млад, на около тридесет и пет години, не повече.

— Едва от единадесет дена съм в армията, другарю командуващ.

— И веднага такова трудно дело — каза Серпилин. — Аз отложих утвърждаването на присъдата.

— Знам, другарю командуващ. Чакаме.

— Какво чакате? Да я утвърдя или не?

— Да не я утвърдите, другарю командуващ.

Отговорът беше толкова откровен, колкото и въпросът. Както изглежда, от езика му се бе откъснало това, което беше на сърцето му.

— Тогава защо сте издали такава присъда — попита Серпилин, неодобрително, както се стори на подполковника, който го гледаше.

Но въпреки тоя неодобрителен поглед подполковникът не отстъпи:

— Колебаехме се, другарю командуващ. И председателят на съда, и аз, когато заедно подписвахме предложението. Не искахме да наложим подобно наказание, но и престъплението е такова, че трябваше да се съобразяваме с цялата тежест на последиците.

Серпилин го погледна в очите и изведнъж ясно си спомни онова, което още в първия миг, преди всички размишления, го бе накарало да отложи утвърждаването на присъдата. Там, в документа, който му бяха представили — сега той си спомни това, — пишеше: „Никулин Пьотр Фьодорович, сержант, досега неосъждан, три пъти раняван и след оздравяването си три пъти завръщал се в строя…“

Като гледаше сега в очите на подполковника, Серпилин разбра, че това последното — за завръщането в строя след трите ранявания, което според закона не беше задължително да се спомене, е написано, за да привлече вниманието му, когато утвърждава присъдата, за да го засегнат тия думи. Написали са го и бяха постигнали целта си.

— Докарахте ли осъдения?

— Тъй вярно, докарах го. В моята емка е с войник от конвоя, за да не привлича вниманието.

— Да, правилно. Как иначе, на черен кон ли да го докарате? А сигурно и нямате, не ви се полага по щат.

— По щат имаме покрит камион.

Серпилин кимна.

— Доведете осъдения.

След минута подполковникът се върна с осъдения. Влязоха само двамата, както изглежда, войникът от конвоя бе останал там, зад вратата.

Осъденият сержант стоеше не както стоят войниците пред началство — с изпънати покрай тялото ръце — а ги държеше зад гърба си. Кой го бе научил така, може би войникът от конвоя? Както е прието, рубашката му беше без колан и без пагони. Виждаха се само конците. Рубашката му бе стара, избеляла. На раменете — тъмни следи от пагоните, а на гърдите — от сваления медал. А трите нашивки за раняванията — две златни, какви ти златни, отдавна вече бяха избелели, поръждавели, и една червена! — си стояха. За тях сигурно няма указания да се свалят. Здраво са зашити, стоят като желязо в тялото.

Сержантът беше среден на ръст, мършав, остриган с машинка, но вече с пораснала черна, прошарена коса и гладко избръснат.

„Сигурно преди да го доведат при мене“ — досети се Серпилин.

Осъденият стоеше и гледаше нито в земята, нито към Серпилин, а някъде встрани, в стената, сякаш не искаше да тревожи никого с погледа си. Сякаш сам вече се бе примирил с това, което ще стане с него, но не иска хората да го гледат в очите, та да им е съвестно.

Ала всички тия мисли, които не излизаха от главата на Серпилин, в същото време не можеха да го накарат да забрави, че пред него стои не просто попаднал в беда и очакващ смъртта си човек, а че тъкмо той, а не някой друг, със собствените си ръце, със своя самоволно даден изстрел — както се казва в присъдата, и правилно се казва — е убил полковник Цветков и е превърнал в инвалид командира на полка.

— Кажете, Никулин — попита Серпилин, — защо вие, стар войник, който почти три години воюва в минометните части, защо, след като знаете реда, все пак сте дали изстрел без заповед от командира на разчета? При това сте мерач, а не пълнач. И обстановката не е бойна, когато има загуби и се налага един да замества друг! Как е могло да стане това?

— Исках да поддържам темпото на огъня — отвърна сержантът и погледна Серпилин с безнадежната умора на човек, който вече е неспособен да каже нищо ново.

— Желанието ви е правилно — каза Серпилин, — но никой няма право да стреля без команда. И вие знаете това. Тогава защо дадохте изстрел?

— Сам не знам, другарю командуващ.

Върху неподвижното, уморено лице на сержанта проблесна нещо такова, сякаш неочаквано за самия себе си си бе спомнил нещо:

— Карасьов се върна едва тоя ден, три седмици беше болен от жълтеница — беше в медико-санитарния батальон, може би затова… — каза той и тая фраза отначало се стори глупава на Серпилин.

— Карасьов е командирът на минометния им разчет — обясни подполковникът.

— Аз го замествах, три седмици бях командир на разчета — каза сержантът, като почувствува, че не са го разбрали, и се опита да обясни недоизказаната си мисъл: може би е стрелял без заповед, защото на няколко предишни стрелби, изпълнявайки задълженията на командира на разчета, сам е давал командата „огън“. Каза го и млъкна, нищо друго не добави.

По начина, по който млъкна, без да се помъчи по-здраво да се хване за това внезапно възникнало обяснение и да се оправдае с него, Серпилин почувствува, че пред него стои човек, който е неспособен да лъже и не умее да се защити. А може би вече не иска.

— Но как така, дявол да те вземе, си сложил мина без допълнителен заряд? Къде ти е бил умът в това време? — извика Серпилин.

И в разпалеността, с която извика всичко това, имаше толкова яд за случилото се, толкова силно желание то да не се е случвало, да не е ставало, че тъкмо в тоя миг подполковникът разбра, че командуващият няма да утвърди присъдата.

— Кой знае — каза сержантът. — Колкото пъти ме питаха, толкова пъти мислих — не мога да си спомня как стана.

— Не можеш да си спомниш, а човекът е загинал! — сърдито каза Серпилин.

— Виновен съм. — Сержантът отново започна да гледа встрани от Серпилин, там, накъдето бе гледал отначало. И като продължаваше да гледа встрани, добави: — Нима аз не знам? През четиридесет и втора, край Софиевка, собствената ни гаубична батарея даде залп по нас, по нашите позиции. Двама убити, девет ранени. После ходихме при тях, казахме им за грешката. Но какво има да се казва? Никой не може да съживи мъртвите. Ние знаем това — добави печално той, сякаш вече приказваше не от собствено име, а от името на всички други хора — живи и мъртви.

„Да, ако даваме под съд виновните за всяко късо попадение, за всяка бомба или снаряд, които в суматохата на боя пращаме върху своите, мнозина нямаше да ги има“ — помисли Серпилин и отново си спомни Цветков, вече мъртъв, положен край гроба в още незакования ковчег, няколко минути преди да сложат капака и върху него да се посипят първите буци пръст. И лицето на Цветков — жълто, безжизнено, с хлътнали бузи.

Спомни си го тоя път без гняв към виновника за това, а просто с жалост и към Цветков, и към другите хора, които умират, вместо да живеят. Как му е дотегнало да научава за тяхната смърт!

„С какви думи и кога да съобщя решението си? — помисли Серпилин, като погледна подполковника. — Сега, или първо да изведат осъдения?“

Подполковникът срещна погледа на Серпилин, стана, открехна вратата, извика войника от конвоя и заповяда на осъдения да излезе.

Серпилин придърпа към себе си оставените на масата документи.

— Пиша ви така: „Не утвърждавам присъдата. Смятам наказанието за прекалено голямо…“ Какво да пиша по-нататък: „Връщам го за преразглеждане?“ Или „Предлагам да се преразгледа?“ Как е прието при вас в такива случаи?

— Най-добре пишете направо с какво предлагате да се замени — каза подполковникът.

— С какво ли? С наказателна рота. Това имам предвид. Какво друго? В Сибир ли да го пратим, а? Вземете подпис и от члена на Военния съвет; мисля, че с него ще бъдем на същото мнение. А след това веднага пристъпете към изпълнение — каза Серпилин, като помисли за утрешното настъпление.

Той написа: „Предлагам да се изпрати в наказателна рота, за да изкупи вината си с кръв“ — пестеливо, без завъртулки, подписа се, отбеляза по навик не само деня, но и часа, и върна документа.

И чак когато вратата се затвори след прокурора, изведнъж си спомни как през зимата на четиридесет и трета, тъкмо в първия ден, когато бе станал началник-щаб на армията, в негово присъствие Батюк също не бе утвърдил една смъртна присъда.

Дълго държа документа пред очите си и сякаш изведнъж бе прочел в него нещо ново, попита тогавашния им прокурор Полознев: „Как мислиш, Полознев, ако го оставим жив, ще може ли да убие още един фашист?…“ Серпилин стана от масата, направи няколко крачки напред-назад из тяхната германска къщичка и се обади по телефона на Бойко:

— Григорий Герасимович, идвам при тебе… Още по-добре, щом е при теб.

Бойко му каза, че при него е командуващият артилерията на армията.

Серпилин сложи фуражката си, нареди на Синцов да стои тук и да дежури на телефона и се запъти към Бойко. В гората беше прохладно и докато вървеше, Серпилин чувствуваше мириса на горската влага. Небето, което се виждаше между скупчените дървета, беше сиво, ниско, цялото забулено с облаци.

Както винаги на война, времето не се поддаваше на планиране и продължаваше да тревожи Серпилин.

Бойко бе заповядал да направят за него малко блиндажче — спеше там, а работеше в една голяма, двойна палатка. Той обичаше да работи на широко и при всяка възможност гледаше да вземе за себе си по-голямо работно помещение и да го подреди колкото може по-добре. Просторно помещение му бе необходимо и защото Серпилин обикновено не викаше началник-щаба при себе си, а сам отиваше да работи при него — смяташе, че това е по-полезно за работата и отнема по-малко време. Бе видял тоя начин на работа в щаба на фронта при Рокосовски и оттогава го бе въвел и при себе си. А сега се оказа, че не само той е последвал добрия пример. Батюк също отива да работи при своя началник-щаб. Едно време само се отбиваше да се запознае с обстановката, а сега, както изглежда, системно прави така.

Когато Серпилин влезе в палатката, Бойко и командуващият артилерията генерал Маргиани се бяха навели над работната маса на Бойко, върху която от единия до другия край бе разгъната схема. Двамата се изправиха срещу Серпилин и главата на Бойко почти опря брезента на палатката.

„Ама че е израсъл!“ — за кой ли път вече си помисли Серпилин, като с удоволствие гледаше Бойко, много високата му, но пропорционално широка в раменете, атлетическа фигура и светлорусата, къдрава, надменно изправена глава. Лицето на Бойко, правилно и красиво, беше обаче от ония лица, които не могат да се нарекат красиви; пречи изразът на сила, който преобладава в такива лица и те кара да забравяш всичко друго.

Маргиани, слаб и също доста висок, сега редом с него, когато Бойко се изпъна с целия си ръст, изглеждаше дребничък. Изобщо Бойко бе свикнал да се изпъва, сякаш бе глътнал аршин. Изпъваше се еднакво и когато докладваше на началството, и когато му докладваха подчинените — това беше в кръвта му. Спеше все така изпънат в цял ръст. Дали ще бъде креватът на стопаните в някое село или походно легло, което мъкнеше със себе си, ординарецът винаги слагаше до него и табуретка, та всичките сто и деветдесет и пет сантиметра на непрегъващия се дори насън началник-щаб на армията да могат да се разположат по права линия.

Серпилин не започна да разпитва с какво се занимават; приближи се до масата между отстъпилите настрана Бойко и Маргиани и видя, че схемата е същата, която очакваше да види — планът за артилерийското настъпление.

Както и всяка сложна военна задача, движението на артилерията след настъпващата пехота има своя диалектика: ненапразно казват: „С огън и колела“. От една страна, развитието на боя изисква постоянна огнева поддръжка от артилерията. А от друга страна, ако задоволяваш тая необходимост, като непрекъснато съпровождаш пехотата с огън на все по-голямо разстояние от едни и същи позиции, без да придвижваш артилерията, в края на краищата можеш да стигнеш до пределна далечина и да оставиш пехотата изобщо без поддръжка.

Имайки пред вид и едното, и другото, трябва да изработиш за настъплението такъв график, при който една трета от артилерията ще се придвижва напред и временно ще мълчи, а две трети ще бъдат на място и ще водят огън.

По-рано, в началото на войната, поради недостиг на артилерия и поради вярност към старите уставни норми артилерията се придвижваше на нови позиции батарея по батарея, в рамките на всеки дивизион. Две батареи водеха огън, а една се придвижваше; после, когато тя спираше на ново място, започваше да се придвижва втората… Сега се бяха отказали от това: разчленяването на толкова малки части объркваше работата, създаваше излишно суетене. Броят на цевите, несравнимо по-голям, отколкото имаха в началото на войната, позволяваше да осъществяват същия принцип, като прехвърлят артилерията вече не по батареи и дори не по дивизиони, а по възможност по цели полкове и бригади. Едни полкове продължаваха да стрелят от старите позиции, други се придвижваха, трети се готвеха за движение. Всичко това беше отразено тъкмо на тая схема, която гледаха Бойко и командуващият артилерията.

— Това ли е полкът ти, който е на платформите? — попита Серпилин, като видя на схемата артилерийски позиции, от които не започваше пунктирана линия за по-нататъшно движение.

— Да — каза Маргиани.

Артилерийският полк, за който ставаше дума, бе разположен в самото блато. Бяха направили гредоредни платформи, укрепени с камъни, и върху тях сложиха оръдията. Всичко това бе извършено скрито, нощем, на някакви си хиляда метра от предната линия.

Тоя полк трябваше да открие неочакван и унищожителен огън от най-близко разстояние. А после през първите денонощия да увеличава далечината на огъня почти до максималната, като остане на същото място; не беше толкова просто да се измъкнат от блатото тежките оръдия.

В общи линии всичко това беше известно на Серпилин, но щом попита, Маргиани още веднъж най-подробно му докладва за тоя полк.

— А прегледахте ли схемата за огъня по тиловите рубежи? — попита Серпилин.

— Прегледахме я — каза Бойко и се обърна към командуващия артилерията.

Маргиани отвори чантата, извади още една схема и я разгъна на масата върху първата. Тя беше вече позната на Серпилин в различни варианти — първоначалния, уточнения, окончателния, но сега той отново я гледаше и мислеше колко много неща зависят от това, какъв процент от всичко запланувано ще можем да осъществим на практика.

Ако настъплението тръгне добре, ако противниковата отбрана бъде пробита, изтиканите през деня от първата позиция германци ще се помъчат под прикритието на нощта да заемат ей тая своя втора полоса, нанесена на нашата схема с максимално достъпната за нас точност. Една от главните ни задачи е да не им позволим да я заемат нито през нощта, нито сутринта; с нейното решаване е свързан по-нататъшният ход на операцията. И, значи, още към края на първия ден артилерията трябва да се придвижи напред на такова разстояние, че да може да удари с няколкостотин цеви по тая втора полоса веднага щом германците започнат да я заемат.

Нямаше какво повече да се добави към запланираното, Серпилин просто стоеше и още веднъж разглеждаше тая схема. В планирането на боя има разумна граница, зад която излишното отгатване на бъдещето преминава в самоизмама, в липса на готовност да се преустроиш и да вземеш мигновените решения, наложени от обстановката, която ненадейно може да възникне въпреки плана.

И все пак схемата някак омагьосваше. Трудно беше човек да се откъсне от нея, защото много му се искаше всичко да тръгне точно по тоя толкова добре изработен план.

— Добре, приберете я — каза Серпилин, като насила се откъсна от схемата.

— И втората. Повече няма да ги гледаме — каза Бойко.

Командуващият артилерията сръчно и бързо сгъна схемите и ги пъхна в чантата.

— Какво предвижда вашата метеорологична служба? — попита Серпилин, докато Маргиани се занимаваше с това. — Има ли различия с нашата?

Командуващият артилерията имаше собствен щаб със свой оперативен отдел, а в оперативния отдел — собствена метеорологична служба.

— Вече направихме сверка — отговори Маргиани. — Различия няма, а опасенията са еднакви. Времето е сложно.

— Е, какво? — Бойко погледна командуващия артилерията. — Кой от нас ще докладва? Аз ли?

Маргиани кимна.

— Началник-щабът на въздушната армия си отиде преди половин час — каза Бойко. — С него уточнявахме последните данни на авиационното разузнаване. Авиаторите настояват, че щабът на германския корпус все пак е изнесен напред и се намира: северните покрайнини на Коржица, южния край на гората. — Бойко показа на картата, освободена сега от сложените върху нея артилерийски схеми. — Авиационното разузнаване е засякло втори, допълнителен път през гората, за който са смятали, че прекъсва, а в действителност последните му километри просто са покрити с маскировъчна мрежа. Забелязали са и още една телефонна линия; щурмови самолети са минали днес над нея с бръснещ полет. Тъй че предишните изводи се потвърждават.

— И какво решихте тук без мене? — усмихна се Серпилин.

Той вече бе разбрал, че след като е приказвал с авиатора, Бойко е решил, преди да докладва, да се посъветва с командуващия артилерията и предварително да се уточни с него.

Нямаше защо да ги укорява за това: според Серпилин всичко беше съвсем нормално, но той не можа да се сдържи от човешката слабост — даде им да разберат, че знае хода на мислите им.

— Ако нанесем ей тук — да приемем, че това е щабът на корпуса им — бомбен удар през нощта — каза Бойко, — резултатът е съмнителен. В щабовете си те имат добри укрития, сега към тия неща се отнасят сериозно. Ако още днес, преди да се стъмни, пуснем щурмови самолети под прикритието на изтребители, германците може би ще понесат загуби, но ще имат цяла нощ, за да се преместят след нападението в неизвестния за нас запасен команден пункт. Най-добрият вариант е да нанесем удар с дългобойна артилерия едновременно с началото на артилерийската подготовка, а после да редуваме артилерийските нападения с обезпокояващ огън, да не даваме на щаба да работи, да прекъсваме връзката, да пречим на управлението.

— Всичко е добре — каза Серпилин, — но какво ще правим с разстоянието? Разстоянието е голямо! Докато не се придвижим напред, ще стреляме почти на пределна далечина. Само ще хабим снарядите.

Каза го с увереност, защото веднъж вече бяха обмисляли всичко това. От сегашните си позиции нашата артилерия практически не стигаше дотам.

— Маргиани съобщи — кимна Бойко към артилериста, — че в разпореждане на фронта от резерва на Ставката е постъпил нов артилерийски полк с голяма мощност. Ако го разположим тук — Бойко показа на картата, — щабът на корпуса ще се озове в зоната на действителния му огън.

— Къде? — Серпилин сложи очилата си и погледна картата. — Тук са позициите на реактивните установки.

— Тях ще преместим тук — показа вече не Бойко, а Маргиани.

— Добре — каза Серпилин. — Допускам. Ще разположите, ще преместите и дори ще успеете да направите всичко навреме. А кой ще ни даде тоя полк? Аз например досега от никого не съм чувал за него.

— Тука е — каза Маргиани. — Вчера е пристигнал в разпореждане на фронта. Само че не смятат да го използуват през първия ден на настъплението. Искат засега да го оставят в резерв.

— И какво ми предлагате? — усмихна се Серпилин.

— Да поискате тоя полк, другарю командуващ — каза Бойко.

— От кого?

— Направо от командуващия фронта.

— Ако дойде при нас?

— Ако дойде. Обадих се при Кирпичников и питах за него. От сутринта никъде не е сложил дори залък в устата си. Както изглежда, ще хапне тук, при нас.

— Да-а — провлечено каза Серпилин.

Предложението беше примамливо, но не му се искаше да моли Батюк да му даде тоя дългобоен полк. Поставяйки себе си на негово място, добре си представяше, че въпреки всички съблазни все пак при достатъчното количество артилерия в армията би могъл да задържи при себе си в резерв такава сила, каквато е тоя полк. Напълно възможно е да получи отказ от страна на Батюк — няма да е никак чудно.

А ако получи отказ, въпросът не е просто в самолюбието: не му се иска нито да свиква сам, нито да приучва началството да му отказва.

Но, от друга страна, ако щабът на германския корпус е действително там и ако го подложат на такъв огън…

— Добре, нека бъде, както искате — каза Серпилин. — Само че веднага да се уточним. Пресметнахте ли колко време ще му трябва, за да дойде при нас, ако ни го дадат?

— Пресметнахме — каза Бойко. — Сега е тук, в района на разтоварването. — Той показа картата. — След като получи заповедта, за три часа може да пристигне с гъсеничната си тяга и да заеме позиция.

— А кога ще се придвижи, през нощта ли?

— Не, през деня — каза Маргиани. — Добре е да заеме позиция още по светло.

— А ако германците го засекат през деня в движение?

— За всеки случай дадох заявка на авиаторите — каза Бойко. — Ако прикрием маршрута на движението му с непрекъснато патрулиране на изтребители, няма да позволим на германците да наблюдават, това е по силите ни. Денят е дълъг, дори в двадесет и един часа ще успеем с пристрелването. Веднага щом пристигнат на мястото.

— А как смятате да стане пристрелването?

— Ще изберем отметка не пред себе си, а пред съседа вдясно, и после ще трансформираме данните — каза Маргиани. — Разбира се, няма да ги тревожим там, в щаба на корпуса, с пристрелването си!

— Това е ясно — каза Серпилин. — Но нали с пристрелването ще издадем, че при нас са пристигнали такива големи калибри?

— А кога ще се издадем, другарю командуващ? — възрази Маргиани. — Ще се издадем, когато за германците вече ще бъде късно. И при това не в участъка на пробива. Е, на фронта са пристигнали такива калибри! Какво ще успеят да направят през нощта германците? Ще докладват, че са пристигнали — и толкоз.

— Да, много е съблазнително — каза Серпилин.

В тоя миг иззвъня телефонът. Бойко вдигна слушалката и я подаде на Серпилин.

— Вас търсят.

Синцов му доложи, че са се обадили от Кирпичников. Батюк и Лвов тръгнали от корпуса насам.

Серпилин едва бе оставил слушалката, когато телефонът отново иззвъня. Тоя път за същото нещо се обаждаха на Бойко.

— Аз си отивам — забърза Маргиани. — Разрешете да напусна!

— Искаш без тебе да моля командуващия фронта да даде артилерия за тебе? Ако стане нещо — да откаже на мене, а ти да си останеш настрана? Досега не знаех, че си способен на такова източно коварство.

— Ще бъда в пълна готовност — каза Маргиани, без да отговори на шеговития упрек на Серпилин. — И ще изпратя моя оператор в нашия четвърти артилерийски парк; той е на две крачки от това стопанство. Щом му се обадим там, след пет минути ще бъде при тях.

— Я гледай как си пресметнал всичко — каза Серпилин. — Върви. Само че кажи за всеки случай, откъде си получил тайните сведения за това стопанство? Няма да казвам, но искам да знам.

— В краен случай може и да кажете — рече Маргиани. — Блинов ми съобщи.

— Защо Блинов? — учуден попита Серпилин.

Като всички свързочници, началникът на свързочната служба в армията Блинов беше добре информиран човек, но все пак не можеше да се разбере защо тъкмо той пръв е научил за току-що пристигналото от резерва на Главното командуване стопанство.

— Когато пристигнали на местоназначението си, още не били прокарали собствена телефонна линия, използували нашата, за да доложат на командуващия артилерията на фронта. Имали работа с нашия Блинов.

— Е, щом са имали работа с нашия Блинов, разбира се… — полунасмешливо-полуодобрително каза Серпилин за Блинов, който според него вършеше добре работата си, но беше и прекалено хитър, и с кимане на главата освободи Маргиани. — А командуващият фронта продължава да смята, че нищо не знаем. Командирът на полка може да си изпати, макар че е от резерва на Главното командуване.

Имаше и други въпроси, над които трябваше да помислят двамата с Бойко, но сега нямаше смисъл да се захващат с тая работа. Пътищата в полосата на армията са оправени и макар че Батюк не обича да пътува особено бързо, все пак скоро ще пристигне.

— Лавриков! Лавриков! — извика два пъти Бойко, втория път по-силно.

На вратата на палатката се появи неговият ординарец Лавриков, старшина по звание, който едновременно изпълняваше при него и задълженията на адютант. Понеже непрекъснато работеше с офицерите от щаба и винаги отиваше във войските с някой от тях, Бойко не смяташе за нужно да има адютант с офицерско звание: изкаралият с него цялата война и дослужил до старшина Лавриков беше доста отракан и напълно го задоволяваше.

— Тичайте в столовата на Военния съвет и кажете, че след десет минути идваме. Шест души… или седем — добави Бойко, като помисли малко. — И нека топлата храна да бъде готова, да остане само да я сипят в чиниите.

— Кого смяташ за седми? — попита Серпилин.

— Може би ще дойде Маргиани.

— Едва ли. Ще се помъчи да не дойде. И за нас не може да се каже, че кой знае колко обичаме началството, а той… Не е грузинец, а някакъв отшелник. Мцири… Може и да не обядва — каза Серпилин за Батюк, като помълча малко. — Просто ще се отбие, за да чуем всички забележки лично от него. Това е негов принцип. Доколкото си го спомням, никога не ме е отминавал. И винаги когато обстановката е давала възможност, е предупреждавал, че ще дойде. Днес е изключение. И правилно, че е изключение. Армията не е бирария, тук няма нужда от внезапни ревизии: по колко икономисваме от всяка чаша бира? Не мога да понасям такива ревизори.

— И аз.

— Разбира се, друго е, ако по начало човек гледа на нас като на мошеници. Но щом самият ти си истински военен и отиваш при военни, тъкмо там е съзнанието за собствената ти сила — да не се страхуваш да ги предупредиш: ще дойда, бъдете готови! А после, въпреки цялата им готовност, пак да видиш всичко, което не са доизкусурили… Ще идеш ли утре на наблюдателния пункт да гледаш какво ще стане? — обърна се Серпилин към Бойко, като помисли за утрешния ден.

— Нямах намерение. Мисля, че присъствието ми няма да е нужно.

— А не ти ли се иска просто така, дори без нужда? Аз например, когато бях началник-щаб на армия край Сталинград, не можех да се сдържам, отивах заедно с Батюк на наблюдателния пункт да погледам със собствените си очи.

— Мисля, че тоя път ще се сдържа — каза Бойко. — И без мене ще има достатъчно мераклии да погледат с бинокъла. А що се отнася до работата, оттук по телефоните ще виждам по-добре.

— Отчасти е така — съгласи се Серпилин.

Той знаеше, че началник-щабът се отнася отрицателно към излишното стоене по наблюдателните пунктове, смята, че в звено като армията, да не говорим за фронта, при съвременния бой полето за обзор е твърде малко в сравнение с мащаба на действията и ползата от личните наблюдения обикновено не покрива вредата, произтичаща от присъствието в наблюдателния пункт на човека, който управлява боя. И без това не може да види всичко, а бързината и точността при даване на заповедите са по-малки, когато се дублират — и на наблюдателния, и на командния пункт. Освен това Бойко имаше и друга теория, която вече бе изложил пред Серпилин: според него личното наблюдение води до неправилни оценки на положението. Онова, което виждаш непосредствено, въздействува по-силно върху тебе, отколкото всичко друго, може би по-съществено, което става по същото време, извън обсега на твоето зрение. И става така, че от наблюдателния пункт в щаба се получават прибързани заповеди като извод от лично наблюдаваната обстановка, а не от оценката на цялата обстановка по цялото бойно поле.

Бойко смяташе, че неговото гледище ще се наложи в бъдеще, че все някога ще стане общоприето. Ако не в тая война — по-късно!

Серпилин намираше, че това гледище е крайно, обичаше да отива напред, във войските, и смяташе, че възможността лично, със собствената си ръка да опипа пулса на боя е необходима предпоставка за даване на общи, а не само частни заповеди. Пред себе си признаваше, че истината е някъде по средата, но не можеше да се откаже от вече създадения навик дълго време да се намира там, отпред.

За себе си Бойко смяташе, че като началник-щаб по време на рекогносцировките трябва да мине пълзешком по предния край заедно с командуващия, но когато идваше време да се управлява боят, почти не мърдаше от мястото си — смяташе, че само в щаба всички нишки на боя безотказно се събират в ръцете му.

— Още веднъж изпратих Блинов — каза Бойко — да провери лично оттам, от вашия наблюдателен пункт, яснотата и сигурността на цялата ви връзка с командирите на корпуси, та да минем с колкото може по-малко дублиране.

— Добре, благодаря — одобри Серпилин.

Бойко беше истински фанатик на безотказната връзка, вадеше душата на свързочниците, беше безпощадно взискателен към тях, но им и помагаше с всичко, на което беше способен. „Какво е щаб без връзка? — обичаше да казва той. — Отсечена глава. Все още мига с очи, но не вижда. Ръцете и краката още потрепват, но вече не са живи.“

— Ако всичко е нормално, мисля днес да си легнем по-рано — каза Серпилин. — Веднага щом подпишем обобщеното донесение. Не се знае колко ще можем да спим после…

Двамата чуха шум от приближаващи се автомобили и излязоха от палатката да ги посрещнат.

Автомобилите бяха два. Откритият вилис на командуващия фронта и емката всъдеход с двойно предаване на Лвов, която той предпочиташе пред вилисите.

От вилиса слезе Батюк с полева фуражка и облечена върху китела мушама. След него от задната седалка слязоха обичайният му спътник, заместник-началникът на оперативното управление полковник Ланской, когото той винаги взимаше със себе си, след като прие фронта, и генерал Кузмич.

„Я гледай! Днес е взел Кузмич дори в собствения си вилис“ — помисли Серпилин, докато се ръкуваше с командуващия фронта.

От емката слезе Лвов и с накуцване се приближи до Батюк, който вече бе успял да се ръкува със Серпилин и Бойко. Настъпи кратко мълчание, сякаш всички, които стояха тук, в гората, пред палатката, не знаеха какво трябва да правят. Кой знае защо тия прекомерно заети хора изведнъж си позволиха подобна загуба на време? Може би тъкмо защото от дълго време насам бяха прекомерно заети и през последните дни бяха говорили толкова много за всичко, че вече почти не им оставаха сили да говорят. Оставаше им само да чакат утрешния ден, когато ще започне онова, заради което всички толкова много бяха работили.

— Вижте как се е разкуцал — каза Батюк, като кимна към Лвов. — Днес едвам ходи.

— Да извикам ли нашия хирург? — попита Серпилин.

— Ударих си крака. Няма значение — каза Лвов.

— Не го е ударил, а си е разтегнал сухожилието — поправи го Батюк. — Хирургът вчера го прегледа и ми докладва, че ако е по друго време и с друг човек, ще го държи цяла седмица на легло, без никакво ходене.

— Нека оставим това — каза Лвов с някаква сърдита неловкост, зад която се чувствуваше, че не само не обича, но и не умее да говори за себе си; не е свикнал с мисълта, че и той, както всеки друг човек, може да изпитва някаква болка, а някой, при това гласно, може да обсъжда тоя въпрос.

Той направи три крачки и заобиколи отзад Батюк с такова съвсем неподвижно лице, че беше ясно: друг на негово място би скърцал със зъби от болка.

— Отбихме се при вас само за малко — каза Батюк. — Оттук отиваме при съседа вдясно. Все пак, така или иначе, макар и ограбен във ваша полза, и той ще воюва. Вече разговаряхме за всичко, което видяхме при вас по-рано. А днес, в хода на работата, по пътя дадох указания на него — той кимна към Кузмич, — съратника на Фрунзе; той ще ти ги докладва. Сериозното предупреждение е едно, още веднъж лично ти го повтарям — обърна се Батюк към Серпилин с променено, сърдито лице. — Районите за съсредоточаване на двете танкови бригади са далечко от изходните. Предупредих те своевременно, но ти настоя на своето — сякаш не можехте да намерите друго място! Още веднъж ти обръщам внимание. Ако, не дай боже, не пристигнат навреме на изходните позиции и закъснеят с поддръжката на пехотата — сърди се на себе си.

— Ясно, другарю командуващ.

— Какво ти е ясно? — мрачно попита Батюк.

— Ясно ми е, че съм поел върху себе си отговорността за това. Ще направим всичко навреме, съгласно нашите планове.

Батюк сърдито погледна Серпилин, навярно искаше да получи друг отговор, но се сдържа. Или беше толкова много уморен през тия дни, че нямаше сили да се сърди, или събираше гнева си за утре. Колкото и добре да тръгне всичко, в деня на боя все ще има поводи за гняв.

— Каним ви на обед, другарю командуващ — каза Серпилин.

— Колко време ще ни трябва? — попита Батюк.

— Тридесет минути, ако бързате.

— Щом е тъй, съгласни сме. Иска ни се да не бързаме, но бързаме. Къде можем да си измием ръцете?

Началникът на столовата на Военния съвет бе получил заповед заедно с приборите да сложи на масата и чаши, а освен обичайния квас, с какъвто винаги разполагаше — и бутилка коняк. Командуващият фронта обикновено на обед не пиеше нито при себе си, нито на гости, но когато пиеше, предпочиташе коняк.

— Как да разбираме това? — каза Батюк, като седна пръв на масата и сочеше коняка. — Каните ни да пийнем? А за какво? Засега с нищо не сме се отличили. Нито вие, нито ние с члена на Военния съвет — кимна той към Лвов.

— Можем да го махнем, за да не ни дразни — каза Серпилин.

— Щом вече сте го сложили, късно е да го махате — каза Батюк. — Занапред ще видим кой и какви салюти ще заслужи. А както и да го смяташ, зад гърба си имаме три години война. Колкото и да се дърлехме един друг през това време — отгоре надолу гласно, а отдолу нагоре на ума си, все пак три години воювахме, германският блицкриг излезе дълъг. Има причина да пийнем. Още повече, целият съм пропит с влага. Все пак местата са блатисти и лятото е дъждовно. Само че ако пием, да пием всички — обърна се той към Лвов.

Лвов мълчаливо кимна, посегна към бутилката, наля си четвърт чаша и подаде бутилката на Батюк.

— Както виждам, днес сте съвсем болен — каза Батюк така, сякаш му правеше удоволствие да си спомня за неразположението на Лвов.

Серпилин погледна Лвов. Мършавото му триъгълно лице с тъмни торбички под очите беше измъчено от умората и действително имаше болнав вид. Още по-болнав, отколкото обикновено.

Докато останалите си наливаха коняк след Лвов и Батюк, а сервитьорката Фрося слагаше на масата мезе — солена селда с винегрет — Батюк, взел в ръка чашата с коняка, напълнена малко повече, отколкото на Лвов, заразказва как вчера на север е минал в настъпление още един фронт. И първата оперативна сводка е добра.

Фронтът, за който заприказва Батюк, беше същият, където той бе стоял почти година като заместник-командуващ, преди да го прехвърлят на юг да командува гвардейската армия.

— Застояха се там хората. Докато бях там, ако не смятаме частните операции, почти непрекъснато стояхме на едно място. Как да се проявиш в такава обстановка въпреки цялото си желание? Е, какво? Който е воювал три години и е жив — желая му същото и занапред. А който не е жив — лека му пръст! — каза Батюк, изгледа всички и пи.

Лвов също пи, равнодушно, като лекарство. Пиха и останалите.

— Кой да знае, че обратно на очакванията първата граница, до която ще стигнем по обратния път, ще бъде румънската, а втора — финландската? Първо на юг, сега на север… — каза Батюк и направи пауза.

Ако беше довършил докрай мисълта си, оставаше да каже: сега е наш ред. Но се спря, не поиска да говори гласно за онова, което предстоеше на всички тях и съществуваше в съзнанието им така неизбежно и близко, че дори вече пресмятаха времето отпред назад — още колко остава до условния момент „Ч“, когато всичко ще започне.

— Броим преди това и след това, както преди и след Рождество Христово — бе се пошегувал тия дни Серпилин.

Сервитьорката Фрося донесе и постави пред всеки пълна догоре чиния с кокоша супа с фиде.

— А какво друго има? — попита Батюк, като вдигна очи към Фрося.

— Каквото пожелаете — кюфтета или гулаш с картофи.

— Нищо повече не искаме. Ще изсърбаме супата ти, всеки ще оглозга, каквото си му дала от кокошката, и ще тръгваме. А чай ще пием при съседа, за да не се обиди. Така ли е? — обърна се Батюк към Лвов.

Той кимна.

Серпилин си спомни как миналия път по време на обеда Лвов заповяда на своя адютант да донесе нещо от колата, как адютантът донесе и му подаде пакетче, увито в пергаментова хартия, и как Лвов извади оттам някакви специално приготвени за него диетични кюфтета от зеле; ядеше ги и предлагаше на другите. Сега не повика никого, на масата не се появиха кюфтета. Ядеше, каквото ядяха и другите.

— Маскировката при вас е добра — спазвате реда докарай — каза Батюк, докато сърбаха супата. — И дисциплината за движение по пътищата е на висота. Съратникът на Фрунзе ли въведе тая строгост тук? — кимна Батюк към Кузмич, като се обръщаше към Серпилин.

— Да, Иван Василиевич положи много усилия за това — каза Серпилин, като се радваше, че, както изглежда, съвместното пътуване с Батюк е минало без неприятности за Кузмич.

— Голяма строгост — усмихна се Батюк и отново кимна към Кузмич. — Искаше да качи в една кола мене и члена на Военния съвет. Може ли такова нещо? Аз обичам да дишам, пътувам открит отвсякъде. А щом се качи в колата, Иля Борисович веднага затваря всички стъкла. Как да бъдем заедно? От друга страна, издали сте заповед до армията — близо до предната линия да не се движат заедно повече от две коли. Не оставаше нищо друго, освен да взема генерал Кузмич при себе си. Щом обещавате да воювате добре, ще трябва да се съгласяваме с вашите условия.

— Обещаваме, другарю командуващ — каза Бойко не много високо, но толкова сериозно, че всички неволно му обърнаха внимание.

— А ние днес с другаря Лвов разбрахме — каза Кузмич, като се обръщаше към Серпилин, зарадван от общото добро настроение на масата, — че през двадесета година сме били съседи тук, на Западния фронт. Аз командувах двадесет и девети полк „Московски пролетариат“, при началника на седма дивизия Сергеев, а той — Кузмич врътна глава към Лвов — се е движел вляво от нас като комисар на четиринадесета Желязна бригада. Може да се каже, рамо до рамо сме стигнали почти до Варшава. А после сме бягали повече от сто версти по обратния път. Какво ли не става на война!

— Ако не беше Тухачевски, нямаше да бягаме — късо и злобно каза Лвов. Думите му прозвучаха като изстрел.

На масата стана тихо. Изглеждаше, че Лвов ей сега ще каже още нещо все така студено и рязко, но нищо повече не каза, а като придържаше с лявата ръка кокошата кълка, чийто край бе обвил с парченце линирана хартия, нарязана от тетрадка вместо салфетки по случай гостите, обираше месото от кълката с изваденото от джоба малко ножче.

От средата на 1937 година Тухачевски се смяташе за предател и с това вече бяха свикнали. Но колкото повече продължаваше войната, толкова по-малко в армията обичаха да разговарят на тия теми. Те все повече отстъпваха някъде в миналото или встрани. И от внезапните думи на Лвов на всички им докривя.

— А ти къде беше тогава? Доколкото помня, на Перекоп? — обърна се Батюк към Серпилин, като наруши мълчанието.

— В Северна Таврия и на Перекоп, командувах полк — каза Серпилин.

Стори му се, че Батюк, който добре знаеше къде е бил по онова време, нарочно зададе тоя въпрос след думите на Лвов.

Той погледна Лвов — все още държи кълката с парчето хартия, за да не се изцапа, и продължава да я стърже с ножчето…

— Аз тогава лежах от тифус — каза Батюк. — Първа конна армия тръгна от Западен Буг към Каховка, а аз като глупак — тифус.

Той стана, без да остави Лвов да доостърже кълката.

— Ако няма въпроси, да тръгваме. — Батюк закопча горното копче на китела и поглади с пръсти мустаците си.

— Другарю командуващ, има един спешен въпрос — каза Серпилин; той помнеше, че трябва да зададе въпроса си колкото може по-скоро, но чакаше да свърши обедът.

— Какъв?

— Ако искате, да отидем при началник-щаба? Бих искал на картата…

— Давай тук — каза Батюк. — Помня картата ти наизуст. Слушам те.

Серпилин започна с това, че днес авиаторите още веднъж са потвърдили къде е разположен щабът на германския армейски корпус.

— Още веднъж са ти потвърдили, а на мене изобщо не са докладвали — ревниво каза Батюк.

— Това е в моята полоса — каза Серпилин. — А вие бяхте на път.

— Добре — усмихна се Батюк. — Като се върнем, ще видим защо докладват на тебе тия неща преди мене. Какъв е въпросът ти? Искаш да нанесем удар по тоя щаб?

— Да.

— Ще нанесем.

По израза на лицето му се виждаше, че иска веднага да си тръгне. Но за Серпилин тепърва започваше най-трудното.

— Имаме предложение и молба — каза той.

— Молба ли?

По недоволното лице на Батюк можеше да се прочете оня упрек, който Серпилин предварително бе очаквал: „Колко ти дадохме, всички съседи ограбихме, за да дадем на тебе! И себе си ограбихме, оставихме само най-необходимите фронтови резерви — все заради тебе! Какви други молби имаш?“

Но въпреки всичко Серпилин каза онова, което се канеше да каже: за пристигналия в разпореждане на фронта дългобоен артилерийски полк и нуждата временно да бъде подчинен на неговата армия, за да се нанесе удар по щаба на германския армейски корпус.

Докато Серпилин говореше всичко това, Батюк бавно почервеняваше. Искаше да се сдържи, но не можа.

— Няма да го дам! — отсече той, сложи на главата си фуражката, която дотогава държеше в ръце, дръпна я за козирката и я нахлупи над челото.

— Другарю командуващ, разрешете… — започна Серпилин.

— Няма да разреша! Съвсем нахални станахте. Да не мислите, че на целия фронт е само вашата армия? Пращахме им, пращахме им — като в ненаситно гърло, какво ли не им дадохме! А на него му трябва още! Полкът, разбираш ли, дойде при мене вчера! Вчера дойде, а днес вече да го дам на тебе? А откъде ви е известно, че при нас е дошъл такъв полк? Кой ви е съобщил тия сведения? Да не си им съобщил ти, Ланской? — попита Батюк, като се обърна към застаналия до него полковник.

— Оперативното управление на никого нищо не е съобщавало, другарю командуващ — каза подполковникът. — Според устава, пристигането на резерви от Ставката на Главното командуване е строго секретно.

— За някои е секретно, а за някои не е! Излиза, че за тях не е секретно. — Батюк вече тръгна към колата, но вървешком се обърна и каза: — По начало съм длъжен да попитам — откъде знаете това?

— А може би наистина трябва да попитаме — сухо каза мълчалият дотогава Лвов.

— Трябва, но не ми се иска — махна с ръка Батюк. — И без това началниците ще излязат сухи от водата, ще пострада някоя дребна риба. Не искам да се цапам пред самото настъпление, иначе бих попитал. А полка няма да ти дам, недей и да мислиш! — още веднъж повтори той.

И когато повтори „няма да ти дам“ за втори път, Серпилин си помисли: все пак в главата на Батюк се е загнездила мисълта, че искат полка, за да свършат работа. Но в това състояние на гняв и дори на яд към Серпилин, в което се намираше сега, не можеше да даде ход на тая правилна мисъл.

— Благодарим за гощавката — каза Батюк, като сядаше в колата. — Мислех, че ни нахранихте просто така, но излиза, че не! Утре ще се срещнем на наблюдателния пункт. — Той вдигна ръка към фуражката си.

— Другарю командуващ фронта — обади се застаналият до самата кола Кузмич, — разрешете да ви изпратя до границата на армията!

— Изпращайте, щом няма какво друго да правите — каза Батюк, — само че със своята кола — и махна на шофьора: — Карай!

Лвов сухо и без да бърза, се ръкува със Серпилин и Бойко и седна в своята емка. По израза на лицето му Серпилин разбра, че все пак той ще се помъчи да разбере откъде в армията им имат сведения за тоя полк от резерва на Главното командуване.

Кузмич насмешливо врътна глава, старчески се изкашля и се качи в своя вилис, който предвидливо стоеше тук, до самата столова…

— Ти, Фьодор Фьодорович, не си ли чувал още през оная световна война да разказват какво е субординация?

— Не съм — каза Серпилин.

— Като се върна да докладвам как съм ги изпратил, ще ти разкажа.

Колата на Кузмич направи завой и тръгна след първите две. Серпилин и Бойко останаха сами.

— Защо се разстроихте, Фьодор Фьодорович? — попита Бойко, като гледаше Серпилин. — Не обръщайте внимание.

— На формата мога да не обърна внимание. А на съдържанието — нямам право. По-добре да ме беше напсувал, но да беше дал полка. Не искам да се примиря с това, че не послуша гласа на разума. Разбира се, оттук, от армията, не се вижда всичко, но съм убеден, че утре тоя полк никъде няма да бъде по-полезен, отколкото там, където предложихме ние! Уж човекът се променя пред очите ти, става по-добър, а после изведнъж се сблъскаш с него и виждаш: в едно се е променил, а в друго си е останал такъв, какъвто е бил.

— Елате да поработим — предложи Бойко.

— Какво друго ни остава? Сълзи ли да леем? Тръгваме.

Те работиха тридесетина минути. Телефонът иззвъня и Бойко вдигна слушалката.

— Бойко слуша. Да, тук е. А ти да беше се обадил по-късно, да не го отвличаш сега. Командуващият работи, не му е до тебе — каза Бойко с оня властен маниер, който се забелязваше у него и по-рано, а след като бе замествал командуващия армията, се прояви още по-силно. — Никитин се обажда. — Бойко се обърна към Серпилин, като държеше слушалката в ръка. — Казва, че ще ви отнеме само една минута.

Серпилин взе слушалката, мислейки, че началникът на специалния отдел на армията Никитин вероятно се обажда във връзка с неутвърдената присъда над оня сержант. Но Никитин се обаждаше за съвсем друго.

— Извинете, че ви безпокоя, другарю командуващ — бързо каза той в слушалката. — При мене временно пристигна един човек. Сигурен съм, че ще поискате да го видите. Моля да определите кога да прескоча с него при вас.

Серпилин едва не се поддаде на първото си желание да попита кой е човекът, чието име и длъжност Никитин, кой знае защо, не спомена, но се сдържа, каза на Никитин да дойде в двадесет и един часа и добави:

— Първо сам. — Когато оставяше слушалката, забеляза израза на любопитство, който се плъзна по лицето на Бойко, и за миг се усмихна: — Играе си на тайни. Изглежда, че иска да докладва лично, а не по телефона.

Работиха още половин час и телефонът иззвъня за втори път. Бойко отново вдигна слушалката и веднага я подаде на Серпилин.

— Командуващият фронта!

— Вземи стопанството, за което ме молеше — направо каза Батюк, без да се обръща към Серпилин нито с фамилното, нито с малкото и бащиното му име. — Вече заповядах да го дадат в твое разпореждане до края на утрешния ден. Но за по-нататък не разчитай, ще си го взема обратно. — Батюк не добави нищо друго и без да се сбогува, остави слушалката.

„Не му е било лесно да се пребори със себе си, но все пак, докато стигне при съседа, се е преборил!“ — помисли Серпилин и весело каза на Бойко да се обади на Маргиани — нека започне да действува според плана.

— Дори не успях да благодаря на командуващия фронта! Веднага хлопна слушалката!

Бойко позвъни на Маргиани и след като поприказва с него, угрижен се обърна към Серпилин:

— Помнете думите ми, щом завземем тая гора, командуващият фронта веднага лично ще изпрати да проверят какво е имало там и как сме нанесли удара — право в целта, или не.

— И правилно ще бъде да изпрати — каза Серпилин. — Дава ли се току-тъй такова стопанство!

Те се радваха, че са получили артилерийския полк, който ще нанесе удар по щаба на германския корпус, и в същото време още отсега се тревожеха: какво ще покаже проверката, след като завземем сегашното разположение на германския щаб.

И в това, колко простичко разговаряха за всичко сега, в навечерието на настъплението, незабелязано за самите тях се проявяваха всичките промени, станали в армията след трите години война.

— Разрешете да остана, другарю командуващ! — каза Кузмич, като влизаше в палатката.

По принцип, когато мислеше не лично за себе си, а изобщо, Серпилин осъждаше навика да се говори на „ти“ с подчинените, но вече не можеше да се избави от него. А не се и замисляше много над това.

През първите години след гражданската война завинаги бе изработил в себе си правилото, което по онова време се спазваше строго, да се обръща на „вие“ към червеноармейците — „другарю боец“, и към младшите командири — „другарю младши командир“. Дори когато се караше, правеше го пак на „вие“: „Как стоите?!“

А в общуването между командирите всекидневното другарство ги приучваше извън службата почти винаги да си говорят на „ти“. Но в службата това „ти“ някак незабелязано се бе превърнало и у него, и у другите в „ти“ отгоре и „вие“ отдолу. Така си бе и останало, макар че не бе по устав и не беше правилно, ако се замисли човек. Но си е така!

Кузмич е изключение: ти му говориш на „ти“, и той ти говори на „ти“. Човек на възраст. Само ако, както сега, се обръща към тебе официално, със заеманата длъжност, естествено говори на „вие“. Спазва това.

Кузмич седна до масата и усмихнат каза:

— Изпратих командуващия фронта. Понастина малко по пътя, ръкува се с мене вместо с всички вас и на прощаване каза: „Пазете здравето си, че да не ви изневерят пак краката.“ Припомни ми Сталинград, оная история — Кузмич смигна на Серпилин. — Цял ден ми говореше на „вие“.

— Какво лошо има? — каза Серпилин. — Всички трябва да правим така! Сами не знаем как се отучихме.

— Разбира се, че не е лошо — съгласи се Кузмич. — Ако е от уважение, от все сърце. А той, изглежда, просто бе решил: добре, ще се обръщам на „вие“ към тоя дърт пръч, докато все още го държат краката! А между другото членът на Военния съвет на фронта не е по-млад от мене, с него сме връстници, и той е роден през осемдесет и шеста.

Като чу това, Бойко с недоверие погледна Кузмич: как тъй — връстници с члена на Военния съвет на фронта? Бойко имаше чувството, че Кузмич е старец; поради дребния си ръст дори старче. А Лвов е съвсем друго. И той не е млад, но за него не може да се каже нито „старче“, нито „старец“. В него имаше нещо, което не позволяваше това. Може би оня навик да командува, който и видимо, и невидимо се излъчваше от него и пречеше на другите хора да възприемат като старец тоя отдавна вече остарял човек.

— Какви са твоите планове, Иван Василиевич? — попита Серпилин, който знаеше, че въпреки цялата изпълнителност на Кузмич, той има един малък старчески грях: след като е работил, колкото има сили, и чувствува правото си малко да почине, става словоохотлив, без да се съобразява дали събеседниците му са разположени към това, или не.

— Планът ми е прост. Ще пийна чай, ще подремна три часа, а после през нощта ще тръгна по пътищата, за да не стават никъде бъркотии. Нали знаете какви са славяните? До последния час спазват всичко, стараят се, а после някой вземе и в останалите минути развали цялата работа. Тръгвам — каза той, сложи фуражката и чак тогава си спомни. — Все си мисля какво имах да ви казвам. Нали обещах да ви обясня какво е субординация.

— Кажи де — усмихна се Серпилин.

— Това се разправяше още в старата армия. Фелдфебел учи новобранеца, казва му: „Запомни какво е субординация: аз съм началник — ти си глупак, ти си началник — аз съм глупак!“

Серпилин и Бойко дори се разсмяха от изненада.

— Нима нито веднъж не сте го чували?

— Ако бях го чувал, нямаше да го забравя — каза Серпилин. — Диалектическа формулировка, има какво да се запомни.

— Е, добре тогава! Аз тръгвам.

Кузмич вече бе излязъл, когато Бойко изведнъж ядосано махна с ръка.

— Забравихме да го зарадваме, че сме получили онова стопанство…

— Утре ще научи — каза Серпилин, който по навик не отдаваше особено значение на това, че заместникът му не е изцяло в течение на всички въпроси.

И в тоя навик се проявяваше самото положение, заемано от Кузмич в тяхната армия, а в другите армии от много други като него — заместник-командуващи. Обикновено ставаше така, че на тия длъжности се застояваха хора, които никога няма да командуват армия и няма да станат началник-щабове — далече са от щабната работа. В дивизия също не можеш ги прати — вече достатъчно са командували там, а ако се открие ваканция за командир на корпус, обикновено гледат да издигнат най-добрия от командирите на дивизии.

Серпилин бе имал двама заместници преди Кузмич. Единият, който бе останал след Батюк, добър, но изостанал във военно отношение човек, честно пожертвува живота си, изпълнявайки поредното поръчение, както винаги на самата предна линия, под огъня.

Вместо него от болницата му изпратиха за заместник един оздравял след раняването млад генерал. Гореше от желание по-бързо да се върне на фронта, на каквато и да е длъжност, и като престоя три месеца, прояви се в най-добра светлина. В същото време един от корпусите остана без командир: отнесоха го направо от бойното поле със спукана язва — бе крил болестта си до последния момент. Според Серпилин, тогава командирите на дивизии още не бяха узрели, за да командуват корпус, а заместникът му Кирпичников беше под ръка и Серпилин предложи да назначат него, предпочете да остане без заместник, отколкото без командир на корпуса.

Тъкмо тогава и Кузмич бе пратил писмото си. След Сталинград и болницата бе получил звание генерал-лейтенант и сам предложи да заеме тая длъжност. И Серпилин го взе. По-точно не го взе, а му даде да разбере, че е съгласен. А когато го запитаха — потвърди. И не съжаляваше. Кузмич беше предан и добросъвестен човек. Вършеше всичко, което му се полагаше. А изобщо, строго казано, в щаба на армията беше генерал за поръчения, макар че такава длъжност няма и не се полага.

Когато Серпилин временно излезе от строя, никой дори не помисляше, че Кузмич може да командува армията вместо него. Кандидатурата беше една — Бойко. Изобщо не стана въпрос за някой друг.

Самият Бойко чувствуваше своята младост, сила и способности, разбираше, че само той е и ще бъде пръв заместник на командуващия, и въпреки суровия си характер се отнасяше внимателно към Кузмич. Без да обижда стареца, успяваше да се отнася правилно с него не само в присъствието на Серпилин, но и при отсъствието му, докато изпълняваше задълженията на командуващ армия. Поради вродената си справедливост самият Кузмич побърза да каже това на Серпилин още през първите дни след завръщането му.

— Захаров нещо не се обажда — спомни си Серпилин, след като Кузмич излезе. — От сутринта е във войските и нито веднъж не е позвънил.

— Скита някъде по предния край и още не знае, че Лвов вече си е отишъл — каза Бойко. — Щом научи, ще се върне. А аз — добави той, като помълча малко — уважавам Лвов, макар че за него разправят най-различни неща. Имах възможност да приказвам за това и с началник-щаба на фронта, и с началник-щаба на тила — Лвов не е позволил на нито един ешелон да мине под носа ни към съседите. Което е за нас, си е при нас, на никого не го е дал! А е имало мераклии да отмъкват. Дни и нощи се е занимавал със снабдяването на фронта. И ако искате да знаете, заслуга на Лвов е, дето имаме сега толкова много бензин, боекомплекти и дневни дажби.

Серпилин не отговори нищо. Спомни си днешното уморено лице на Лвов и помисли: разбира се, че заслугата е и негова, и сигурно не е малка. Независимо дали човекът ти харесва, или не, трябва да си справедлив към него, още повече на война.

Серпилин поработи с Бойко още около час, каза му, че ще се върне в двадесет и два и тридесет, и тръгна към къщичката си.

Работният ден бе започнал рано — в пет сутринта, и продължаваше повече от четиринадесет часа, но имаше още много работа. Серпилин заповяда да го свържат с двамата командири на корпуси, за да му докладват как са оправили пропуските, забелязани днес по време на обиколката. После изслуша извикания по същия повод началник на инженерната служба на армията или, както се казваше по-рано, началника на инженерите полковник Соловьов. Соловьов беше военен инженер още през Първата световна война и не беше от ония, които бързат да докладват, че при него всичко е в ред. Бе направил всичко, което бе запланувано да се направи до началото на настъплението; бе свършил и повече неща по собствена инициатива. Оправени бяха и пропуските, за които му бе обърнал внимание Серпилин. Но самият Соловьов все още оставаше недоволен от инженерното обезпечаване на предстоящата операция и след доклада, вече на тръгване, не се сдържа и каза:

— Да имахме още три дена, другарю командуващ… Или поне два.

— Я гледай какво му се приискало — засмя се Серпилин. — Сега сам господ-бог не може да ни даде дори три часа, камо ли три дена.

След началника на инженерите дойде началникът на разузнавателния отдел. За многото взривове, отбелязани през нощта в германския тил, бе съобщено и от артилерийското звукометрическо разузнаване, и от авиаторите, които при нощните си полети бяха засекли отгоре десетина пожара. Но сега началникът на разузнавателния отдел дойде с карта, на която, съгласно последните данни, получени от щаба на партизанското движение, бе отбелязал всички пунктове, където през миналата нощ са били извършени диверсии по железопътните линии в германския тил, в полосата на бъдещото настъпление на армията.

— Вече са им прерязали вените — каза началникът на разузнавателния отдел, млад човек, който обичаше да се изразява образно. — А тая нощ ще прекъснат цялото им движение — нито назад, нито напред!

— Едва ли ще е цялото — каза Серпилин. — Нали по време на война един прекъсва, а друг поправя. Така е при нас, така е и при германците. Но ако по тоя начин намалят поне с една трета пропускателната способност на железопътните им линии, ще свършат огромна работа. Дори се затруднявам да кажа колко голяма е благодарността ни към другарите партизани!

Освобождавайки разузнавача, Серпилин го изгледа с бавен поглед. Така става обикновено преди началото на операция — за последен път различните началници хвърлят такъв поглед, всеки към своя разузнавач, и си мислят: колко процента от предсказанията му ще се изпълнят и колко няма? И с какъв толеранс се осланяш на тях? Каква е била степента на вярата и неверието ти в оная окончателна сплав от пресметливост и риск, която се влага в плана на всяка операция?

Разузнавачът издържа бавния поглед на Серпилин и не започна изведнъж да сочи различни допълнителни съображения, към каквито в такива случаи прибягват неуверените в себе си хора. Издържа погледа и като продължаваше да се радва на онова, което бе научил от партизаните, стана прав и се отърси като патица — млад, пълничък и весел.

Серпилин го освободи и се обади на командуващия въздушната армия, с когото на времето бе учил в командирския факултет на академия „Фрунзе“.

— Как е, адаш — попита Серпилин по телефона (командуващият въздушната армия също се казваше Фьодор), — какво се чува от Костин? Не е ли променил намеренията си?

Според разработената за настъплението кодова таблица „Костин“ беше псевдонимът на командуващия бомбардировъчната авиация за далечно действие.

— Не ги е променил. И едва ли вече ще ги промени. Ще работи — отвърна командуващият въздушната армия.

— И при тебе ли всички са здрави, никой ли не се е разболял?

— Всички са здрави, не са свикнали да боледуват — засмя се по телефона авиаторът. — До скоро виждане…

След като се обади, Серпилин мислено се наруга за това.

Обаждането на авиаторите е съвсем излишно, но все пак не се сдържа, обади им се! Какво да се прави. Колкото по-близо е настъплението, толкова повече се тревожиш. И колкото да се владееш, тая вътрешна тревога ще намери действителен изход едва утре, в самото сражение.

Серпилин погледна часовника си. Захаров все още не се обаждаше. Сигурно е на път. До идването на Никитин остават няколко минути.

Серпилин огледа работната си маса. Колкото и да е странно, върху нея не бе останало нищо. Всичко, което трябваше да се свърши до това време, беше вече свършено.

„Изобщо войната може да се побере в главата ти само когато я възприемаш на части — помисли Серпилин, като уморено отметна ръце зад главата си и с няколко движения — назад и напред — опита боли ли счупената ключица. — Сега помислиш за едно, после за друго, за трето, за четвърто. И така ден след ден, година след година мозъкът ти е натъпкан с всичко това — ту с едно, ту с друго, ту с трето, едното е свързано с другото, произтича от него… А ако вземеш всичко преживяно и помислиш едновременно за всичко: какво представлява войната, от какво се състои? Ще ти се пръсне главата! Никакви обръчи не могат да я удържат.“

— Влез — посрещна той появилия се на вратата полковник Никитин. — Сядай. Кажи какви са тия тайни.

— Мога да докладвам и прав, другарю командуващ. Тайните ми са къси, за три минути — каза началникът на специалния отдел — така по навик мислено го наричаше Серпилин, макар че още миналата година специалните отдели бяха преименувани в „СМЕРШ“^[1].

— Нищо, недей бърза — каза Серпилин, — за другите не знам, но ти рядко ме безпокоиш. Не помня дори кога си идвал…

Докато полковник Никитин, на вид млад, а в действителност не чак толкова млад, красив блондин, премести табуретката и седна насреща, Серпилин го гледаше и си мислеше, че през двете години съвместна служба с Никитин едва ли ще им се съберат поне два часа разговор.

Никитин е мълчалив и хладнокръвен човек, не си пъха носа, където не бива, но помни собствените си права. Тъкмо такъв трябва да бъде контраразузнавачът. Не се навира в очи, докладва рядко, и то повече на Захаров. Така бе тръгнало отначало. Върши работата си без излишни приказки, а да се впуска в подробности — как и защо — няма основание.

— Извинете, другарю командуващ — каза Никитин с някакъв необичаен за него израз на лицето. — Може и да ме скастрите, че идвам в такъв ден, но все пак реших да доложа. Когато тая пролет се прехвърляхме насам, в мое присъствие казахте на члена на Военния съвет, че сте готов да дадете мило и драго, за да срещнете тук някой от ония, с които през четиридесет и първа сте излезли от обкръжение…

— Какво като съм казал? — попита Серпилин и на душата му стана весело от предчувствието за нещо още неизвестно, но хубаво. — Не само праведниците вярват в чудеса, а и ние, военните. Може ли война без чудеса?

— Чудно, или не — каза Никитин, — неотдавна при нас прехвърлиха от Могильов един човек, работил там по наша линия. Взели под внимание грешките от миналото, та като започнем да освобождаваме територията, поради липса на информация да не направим поразии, както се случваше понякога по-рано — да не накажем ония, които под предлог, че служат при германците, са работили за нас.

— Това е умно. Най-лошото нещо е да загинеш напразно. — Серпилин си спомни, че през зимата бе чул Захаров да разказва как в полосата на тяхната армия бесили един старши полицай, а той вече с въжето на шията извикал: „Да живее съветската власт!“

— Искахме, след като получихме информация, да върнем обратно по въздуха тоя работник, а после променихме намерението си: ще вземат да го убият или да го хванат, ще започнат да го разпитват… Решихме да не рискуваме преди началото на операцията, оставихме го при себе си, докато освободим Могильов. А днес той изведнъж допря ножа до гърлото ми: „Дайте ми възможност да видя командуващия, с него съм излизал от обкръжение…“

Серпилин си помисли — кой може да е? — но се сдържа, не започна да разпитва, защото след малко щеше да види самия човек.

— Мога да го представя за разпознаване — засмя се Никитин, така и недочакал въпрос, — седи в емката ми, приказва с вашия адютант.

— Добре, доведи го! — каза Серпилин.

Никитин излезе от къщичката, а Серпилин стана и закрачи напред-назад. Не беше суеверен, но срещата с един от ония, с които се измъкваха тогава от Могильов, сега, преди настъплението срещу същия тоя Могильов, му се струваше щастливо предзнаменование. И щом видя зад рамото на влезлия Никитин лицето на човека, когото отдавна бе погребал в мислите си, с учудваща простота си каза, че утре всичко непременно ще тръгне така, както трябва.

— Здраве желая, другарю командуващ — каза тоя познат човек с все още младо лице и къдрава коса, като се измъкна иззад рамото на отстъпилия встрани Никитин. Държеше пилотката си в лявата, прилепена до тялото ръка, и сигурно я бе свалил, за да може Серпилин веднага да го познае по перчема. — Капитан Ситин се явява по ваша заповед.

— Здравей, Ситин. Зарадва ме. Даже не ми се вярва…

— И на мене не ми се вярва, другарю командуващ.

Серпилин пристъпи към него, прегърна го, отдръпна се назад и го погледна в лицето така, сякаш там можеше да бъде изписано всичко, което му се бе случило през тия три години.

Но по лицето му нищичко не беше изписано. Не е вярно, че винаги всичко се изписва по лицето на човека. Просто годините минават и хората остаряват. А той дори не беше остарял — все същият си е, както в утрото, когато бяха преминали Днепър, вървяха през гората и срещнаха пълномощника на специалния отдел на 527-и полк капитан Ситин и старшината Ковалчук с група бойци и знамето на дивизията.

После старшината Ковалчук пренесе знамето през цялото обкръжение на гърдите си, под рубашката. Една седмица преди излизането Ситин бе тежко ранен от мина в бедрото и в крака. Цял ден го мъкнаха със себе си, а през нощта го оставиха в безсъзнание в едно затънтено смоленско село. „Зле е — докладвайки на Серпилин, каза тогава старшината Ковалчук, който сам бе отнесъл Ситин в една от къщите. — Но тия жени, другарю бригаден командир, толкова го съжалиха, толкова младичък и къдрокос е, казват! Може и да го оправят?“

Значи, бяха го оправили. И сега пред Серпилин стоеше все същият младичък и къдрокос Ситин, който никак не се бе променил през трите военни години.

— Значи, веднага ме познахте, другарю командуващ? — зарадва се Ситин.

— Че как да не те позная? Пък и все същия перчем носиш.

— И него бях обръснал, другарю командуващ, и брада си пуснах, родната ми майка не би ме познала!

— Знаеш ли какъв беше първият му доклад? — Серпилин се обърна към Никитин. — „Излязохме деветнадесет души, изнесохме знамето на дивизията.“ Такъв доклад, щом е направен в обкръжение, не се забравя до края на живота. На главата ми косъм да не остане, пак бих си спомнил тоя доклад. Не знам какъв е при вас, но при мене беше юнак.

— И при нас си го бива — каза Никитин. И по начина, по който го каза, Серпилин разбра: Никитин се радва на неговата похвала за човека от своето ведомство.

— Добре, че го доведе — каза Серпилин.

— Разрешете да си вървя — каза Никитин, като опитен човек той веднага разбра онова, което Серпилин не бе доизказал: благодаря, а сега ни остави насаме!

Никитин излезе, а Серпилин посочи табуретката от другата страна на масата, опря се на лакти и мълчаливо загледа Ситин.

— Кажи, Ситин, как живеят там хората?

— Живеят. Какво друго им остава? — отвърна Ситин.

Каза го така, сякаш изведнъж бе хвърлил камък в кладенец — дълбоко, чак до дъното на хорската мъка. Как живеят хората? След като армията отстъпи, на хората остава само едно — да живеят там, където са ги оставили…

— Разсърди ли ни се, когато те оставихме ранен?

— Не се разсърдих. Само когато дойдох на себе си, ме достраша. А после лежах два месеца и разбрах: оставам жив. А щом оставам жив, трябва да правя нещо. Изрових документите си и отново започнах да служа. Отначало бях началник на разузнаването в една партизанска бригада. После ме раниха, прехвърлиха ме на Голямата земя, а оттам вече по линия на нашите органи ме пратиха да работя в нелегалност. Отначало в Орша, после в Могильов.

— Сам ли поиска отново да те пратят?

— Общо взето — да. От една страна, не ми се щеше, а, от друга — как да не се върнеш, щом там са останали хора? Когато започнете да освобождавате Могильовския край, дори от дреболиите ще разберете колко много са се старали хората през тия години! Да вземем само телефонните линии на германците — колко от стълбовете са прерязани! Вместо прерязания стълб германците домъкват дърво от близката гора, само клоните отсекат, дори кората не обелват и го побиват до предишния. Мина седмица — отново са го прерязали! И те пак слагат нов… Сами ще видите някъде — стълб, а около него като гъби шест-седем пъна. Така е с всичко! Ще видите какви са железопътните линии в германския тил — като кафтана на Тришка, целите в кръпки! Е, разбира се, германците беснеят. Понякога казваме сами за себе си: завършихме операцията без загуби! Уж е така, а всъщност за всяка плащаме с човешки глави. Ако не убият тоя, който е свършил работата, германците ще убият оня, който им попадне под ръка.

— Не е трудно човек да се досети за това — мрачно каза Серпилин, помълча малко и попита: — Срещал ли си някого от нашата сто седемдесет и шеста дивизия през това време?

— Не съм — каза Ситин. — Може би ще разберем къде са гробовете. Жителите на Могильов съобщаваха: в изкопите край тухларния завод, където тогава се отбраняваше вашият полк, има братски могили. Германците накарали пленниците да заровят там труповете; сигурно са от вашия полк. Край градската болница също са копали гробове: там са от различни полкове на нашата дивизия — и умрелите от раните си, и лекарите, разстреляни после от германците, задето са крили пленници в болницата. Край железопътната линия, при помпената станция, има още един гроб, железничарите разказваха. Това са трите места, където биха могли да бъдат хората от нашата дивизия. А живи не съм виждал. И за вас не знаех, че сте жив. Чак миналата година, след Курската дъга, срещнах името ви в заповедта; четях и си мислех: вие ли сте, или не? И вече тук, в щаба на партизанското движение, ми казаха, че сте вие. Реших се да ви отнема време…

— Какво има за решаване — каза Серпилин. — Може ли иначе!

По израза на лицето му разбра, че Ситин се стеснява да му отнеме време, но самият той още не бе склонен да го освободи. Искаше и трябваше още да го разпита за Могильов.

Най-важните сведения, с които разполагаха партизанските съединения, намиращи се в бъдещата полоса на настъплението, бяха своевременно предадени на Голямата земя и добре известни на Серпилин. Те се отнасяха тъкмо за тиловите укрепени райони, в това число и Могильовския. Партизаните по-лесно проникваха там, отколкото на германския преден край. А населението, което германците насила изкарваха да строи тиловите полоси, беше още един източник за информация.

Получаваха се сведения и за броя на войските, и за товарооборота, и за състоянието на пътищата и мостовете, и за целостта на градските обекти: какво е останало и какво е разрушено, от какво ще можем и от какво не ще можем да се възползуваме.

В допълнение към всичко това Серпилин искаше да научи от Ситин и някои други подробности за германските позиции северно от Могильов, по брега на Днепър, там, където смятаха да го форсират.

Ала отговорите на Ситин не излизаха извън границите на онова, което Серпилин вече знаеше, и като почувствува, че е така, Ситин виновно сви рамене:

— Всички данни, които събирахме с общи усилия, биваха сумирани и изпращани в центъра. А лично аз през последните месеци рядко излизах на бял свят, бях нелегален в буквалния смисъл на думата.

— А как са жените, при които те оставихме? Знаеш ли нещо за тях?

— Миналата година бяха живи — каза Ситин. — Видях ги наесен, когато освободихме Смоленск. След болницата пътувах към щаба на партизанското движение и минах точно покрай тях! Отбихме се за малко с камионетката. От цялото село — само една къща. Живеят в избата. Бабичката лежи, не става, а дъщеря й, когато се грижеше за мене, още беше жена като жена, на около четиридесет години. А сега — от глада и влагата краката и ръцете й бяха станали ей такива… — Ситин показа колко са били отекли краката и ръцете на жената. — Нито скътана храна, нито дрехи — нищо нямат. Държавата им помогнала малко на първо време и армията им дала нещичко, от тиловите служби. Но когато пристигнах аз, бяха изяли всичко, а кога ще имат собствен хляб — догодина! Докато чакат освобождението, хората търпят всичко… Цепят кибритената клечка на четири, пък и изобщо са забравили какво е кибрит. Какво ли не слагат в хляба! Не знаят що е чай, варят си боровинки. Сами си правят игли. За да си зашият копче, измъкват конец от някой стар чувал… Докато лежах у тия жени и оздравявах, мислих си за тях: ако съм жив, когато, дай боже, извием врата на германците, всичко ще направя за вас! Видях ги след освобождението — какво можех да сторя? Връщах се от болницата, нямах кой знае колко. Дадох им всичко, което беше в кесията. Нищо друго нямах. Тежко живеят хората, трябва по-скоро да свършваме войната…

— Ще се стараем — каза Серпилин. — Гледам те и си мисля: все пак добро сърце имаш, Ситин.

— Макар че работя в контраразузнаването — отчасти с предизвикателство, отчасти с ирония каза Ситин.

— Това вече го казваш ти, а не аз. Откъде го измисли?

— Така ми се стори.

— Напразно! Казах ти го, защото войната три години млати хората право в сърцата и са им излезли такива мазоли, че някои вече не чувствуват нито своята, нито чуждата болка. А ти все още я чувствуваш — значи, имаш добро сърце, добър човек си. А дявол знае що за контраразузнавач си! Може и никак да не те бива. Например не можа да прочетеш моите мисли!

Серпилин погледна Ситин и си спомни онова важно нещо, което искаше да му каже още в началото, но не бе казал, отвлечен от хода на разговора.

— Длъжен съм да дам отчет пред тебе.

Ситин го погледна учудено. В устата на командуващия армията това начало звучеше странно.

— За знамето, което, тогава изнесохте — обясни Серпилин. — Опазихме го докрай и после го предадохме в щаба на Западния фронт. След болницата поставих въпроса да възобновят нашата дивизия под същия номер, щом сме излезли със знамето. Тогава не ми обърнаха внимание: германците бяха край Москва. А неотдавна научих от един документ, че отново има сто седемдесет и шеста стрелкова дивизия. И щом са я формирали наново под същия номер, мисля, че са й връчили нашето знаме. Писах там, до Трети украински фронт, но още нямам отговор — завърши той така, сякаш смяташе за свой дълг да доложи на бившия си подчинен всичко, каквото знаеше сам.

А всъщност така си и беше — смяташе.

В къщичката влезе Захаров, без шинел, с облечено върху рубашката кожухче без ръкави, и от прага каза:

— Минах да те взема; Бойко ми каза, че ще вървиш при него.

— Да, време е. — Серпилин стана от мястото си и се ръкува със Захаров. — Още не сме се виждали. — И кимна към скочилия иззад масата Ситин. — Виж, появи се капитан Ситин, с когото преди три години се измъквахме от Могильов.

— Никитин идва при мен, вече ми докладва кой е тук. — Захаров се ръкува със Ситин. — Ако още не сте свършили разговора, с твое разрешение ще послушам…

— Щом вече си тук, свършихме — каза Серпилин. — И изобщо няма време.

Без да сяда, той завъртя ръчката на телефона и каза на Синцов да дойде.

— Видя ли вече Синцов?

— Тъй вярно.

— Познахте ли се?

— Да.

— Вземи от мене Ситин — каза Серпилин на влизащия в къщичката Синцов, — вечеряйте и пийнете по чашка. Смятайте, че и аз съм с вас. И го изпрати, нека се прибира. А ти ще дойдеш при мене точно в двадесет и три.

Когато Ситин козирува, обърна се на токовете и излезе подир Синцов, Серпилин го погледна в гръб и усмихнат каза:

— Бил е в нелегалност, но още не е забравил да се обръща около лявото рамо. Смятахме го за безследно изчезнал. Може би не е късно да поправим това — да му дадем орден за изнесеното знаме?

— Защо да е късно? — каза Захаров. — Имаме възможност!

— Строго погледнато, не е наш.

— Затова пък в твое лице имаме жив свидетел — командуващ армия. Ще кажем на Никитин да напише заповед за награда и ще го включим в първия списък.

— Добре. Ти ли ще кажеш на Никитин?

— Мога и аз да му кажа.

— Да вървим в щаба, вече закъсняваме.

— Закъсней и ти веднъж през живота си! Направи това удоволствие на Бойко. Той обича всичко да е в ред! А сякаш напук сега при него не всичко е в ред — чака последното донесение, за да приключи, а връзката с Кирпичников се прекъсна. Понтонерите започнаха да се придвижват в тъмното със своето стопанство и са скъсали някъде жиците… Сега опитват да се свържат по околен път.

— Това е лошо — каза Серпилин.

— Всички вече здравата си изпатиха от Бойко; няма нужда и от нас — засмя се Захаров. — А как беше тук при вас с началството — спокойно ли мина?

— Почти. — Серпилин му разказа как е станало всичко с артилерийския полк от резерва на Главното командуване.

— Чудесно — зарадва се Захаров, като научи, че Батюк се е обадил на Серпилин, за да му съобщи съгласието си. — Бързо е надвил себе си. По-рано имаше нужда от повече време. Е, ами Лвов как е? Гощава ли ви със своите кюфтета?

— Днес не. Напротив, сам пийна коняк.

— Все пак, значи, не само ние се вълнуваме, и на него му се свива сърцето. Само че дявол знае къде е това негово сърце, не е на същото място, както у другите хора; изобщо не можеш да го усетиш. Откровено казано, днес бягах от него, криех се във войските. Настроението ми е такова: да облека чисто бельо — и в боя! Не исках да ми го развалят.

Когато Серпилин чу тия думи, изведнъж го обзе онова понякога изтиквано някъде встрани и от него, и от другите военни чувство за величието на всичко предстоящо. И не за военното му величие, което чувствуваха дори зад всички дреболии и подробности на подготовката. Онова военно величие им беше добре познато. То бе друго величие — още по-голямо и човешко, което им напомняше, че пред тях не е просто войната, а изоставената по-рано от тях земя и останалите на нея хора.

При мисълта за това Серпилин се почувствува не само силен с цялата сила на готовата му за настъпление армия, но и виновен пред ония хора, там. Ако колкото и да е странно, това чувство за личната му вина пред тях сега го правеше нравствено не по-слаб, а по-силен. Той се чувствуваше чисто и просто неспособен да излъже голямото им и дълго очакване.

— Наистина, Костя, за утре трябва да облечем чисто бельо — каза той на Захаров, макар че въпреки близките им отношения никога по-рано не беше го наричал така.

Захаров почувствува вълнението му, но нищо не отвърна, само когато тръгнаха да излизат от къщичката, мълчаливо и силно стисна ръката му над лакътя.

— Какво е това, дъждец ли пръска? — попита Серпилин, като вдигна глава.

— И на мене така ми се стори, когато излизах от колата. Вятър духа, листата шумят.

Те вече бяха наближили щабната палатка, когато някъде вдясно, много далече се чу едва доловимо бръмчене на самолети.

Двамата спряха и дълго се ослушваха, без да си кажат нито дума.

Когато влязоха в палатката, Бойко стоеше край масата и говореше по телефона.

— Всичко е ясно. Разбрано! И на вас желая същото!

Той остави слушалката и като се обърна към Серпилин и Захаров, каза:

— Обадиха се от Костин. Две негови дивизии вече са във въздуха. Насочили са се към целите.

— Сега трябва да считаме, че сме започнали — каза Серпилин.