Константин Симонов
Последно лято (21)

Двадесет и първа глава

Привечер Могильов беше превзет и окончателно очистен от германците. Но и след това Серпилин трябваше да работи още много часове — планираше бъдещето: всичко, което възникваше и изискваше бързи решения във връзка с новата, допълнителна директива на Ставката. На техния фронт бе заповядано да доразвие успеха, в движение да форсира Березина и заедно със съседните фронтове стремително да настъпи към Минск.

В крайна сметка работният ден продължи почти цяло денонощие — от четири часа сутринта, когато бе станал, за да отиде във войските, до три часа през нощта, когато се сбогува с началник-щаба и се прибра да спи.

И макар че най-после можеше да си позволи това, пак не му се спеше — против природата и здравия разум.

Вече бе казал на ординареца да го събуди в шест сутринта. Беше свалил и рубашката, оставаше му само да събуе ботушите, да се разсъблече, да легне на оправеното легло и да угаси захранваната от динамото крушка. Вече два пъти се наканваше да стори това, но нещо му пречеше.

Както бе седнал край масата, вече без рубашката, за малко, за да изпие преди лягане чаша чай без захар, така си и седеше — не почиваше, а мислеше, сякаш за всичко това не може да се мисли по-късно, друг път, а не днес. Да, изглежда, не може, изглежда, мислите не идват по разписание. Днешните събития се редуваха в паметта му, объркваха се във времето. За по-предишните си спомняше по-късно, и обратно. А и изобщо си спомняше неща, които нямаха отношение към днешния ден. Но щом си ги спомняше, излиза, че имат…

Казват, че на ново място не се заспива лесно. Но тая поговорка не се отнася за военно време, иначе изобщо ще се отучиш да спиш. Само за шест дена настъпление това е третото място. Въпросът не е в новото място, а в новите мисли, които в безсънната ти глава се смесват със спомените за миналото.

Утре продължава същото, което беше днес, същото настъпление, но в твоя собствен живот освобождаването на Могильов слага край на едно нещо и началото на друго. Сигурно затова не ти се спи!

Понеже се досещаха за по-нататъшната задача, още предната нощ бяха набелязали с Бойко това току-що превзето тогава село край пътя Могильов — Минск като удобно място за бъдещия команден пункт. Вчера по същото време го бяха превзели в движение — затова и селото е оцеляло — а днес вече нощуват в него, на седемнадесет километра северозападно от Могильов.

А Могильов, за който през последните дни толкова се беше говорило, та изглеждаше, че самата тая дума виси във въздуха пред тебе, остана назад, в миналото. И според новата разграничителна линия дори не е в полосата на твоята армия, а у съседа вляво. Той ще остави там своя дивизия и свой комендант! А тебе насочиха право към Минск.

Макар че шосето Могильов — Минск беше на два километра оттук, от края на селото, пак се чуваше как камионите ръмжат по отклоненията. И войските, и техниката, и тиловите служби цяла нощ вървят напред. А шосето само се казва така! Всъщност е подобрен черен път, който при отстъплението си германците бяха изровили и задръстили с унищожената от въздуха и от земята техника; целият път е непрекъснат обход…

В Могильов плениха само двама генерали — командуващия укрепения район и командира на дивизията. Те казват, че вчера, когато градът бил обкръжен, в него е имало петима генерали. Единият, ранен, бил откаран през нощта с щорх от могильовския аеродрум за Минск. Не се знае дали е долетял, или не. Вторият бил подпален от нашите щурмови самолети в колата си по пътя. А за другия сами не знаят къде се е дянал… Смятат, че е загинал някъде край града.

Може да се повярва! Случвало се е и ние да не знаем.

Разбира се, обидно е, че двамата генерали бяха пленени не от тебе, а от съседа ти вляво. Когато през деня разделихте града наполовина, а после го преполовихте още веднъж, генералите се оказаха в кварталите, които превземаше съседът.

Когато после се срещнахте в Могильов, съседът каза за командира на германската дивизия, че на времето като командир на полк е участвувал в превземането на Могильов, признал това на разузнавача.

— Кой полк? — попита Серпилин.

Съседът извика своя разузнавач, за да назове полка.

— Правилно — каза Серпилин, — участвувал е. Първите ми пленници през войната бяха от тоя полк.

Такова събитие като първите пленници се помни дълго.

— Значи, тъкмо с тебе се е бил — каза съседът. — Още не съм го изпратил в щаба на фронта, може би ще поприказваш със стария си познат?

Серпилин се отказа. Беше съблазнително, но и неудобно. Защо да разпитва чуждите пленници? А няма нищо чудно, бил е германски полковник, командувал е полк, превзел е Могильов. После е станал генерал — започнал е да командува дивизия по същото направление. Отначало е вървял напред, после назад…

Ако има нещо чудно, то е в нас самите. Как все пак устояхме, издържахме тогава първия им удар? Как не им позволихме да влязат в Москва? А по-нататък всичко е закономерно! Макар че, разбира се, има и известен процент случайност — че тъкмо на тебе се падна да си върнеш Могильов, който тогава бе оставил. А иначе всички, които са живи от четиридесет и първа година, където и да ги е запращала войната, изпитват едно и също чувство: сега, като настъпва, всеки си спомня къде е бил тогава и какво е оставял…

Съседът забърза към комендантството да провери как се оправя там назначеният от него комендант на града, а Серпилин посрещна Батюк, който бе дошъл да види какво представлява превзетият от войските на неговия фронт град Могильов.

Разговорът с Батюк потвърди предположенията на Серпилин за по-нататъшното придвижване на армията към Минск.

И преди, и днес, когато сроковете за превземането на Могильов се удължиха с още няколко часа, Батюк настояваше само за това. Не оставяше тая тема — и по телефоните, и когато идваше. А сега, след като Серпилин докладва последните данни за придвижването на Кирпичников, който тоя ден бе изминал вече двадесет версти и бе дал дума до вечерта да форсира с челните си отряди река Друт, на половината път до Березина, Батюк не се връщаше към по-раншните упреци за Могильов, не броеше колко квартала си превзел ти и колко — съседът…

Вече не приказваше за това. Мълчаливо признаваше, че си действувал правилно — и тая сутрин, и преди, когато настояваше дяснофланговите ти корпуси да се придвижат на запад, към Березина.

Още нямаше документ, чакаха го всеки момент. Но Батюк, който не обичаше да държи хората в неизвестност, още повече собствените си командуващи армии, веднага щом се срещнаха в Могильов, каза на Серпилин, че вече е предупреден по високочестотната уредба — на техния фронт във взаимодействие със съседите предстои да развива успеха право към Минск!

— Както и предчувствуваше — каза Батюк. — Да не мислиш, че не виждах? Виждах. Аз му трия сол на главата, че се бави с Могильов, а той пет пари не дава, вече мисли за Минск.

— А вие нима не мислехте, другарю командуващ? — попита Серпилин.

— Моето положение е по-просто. Която и армия да бе превзела Могильов, и двете са мои! А ти прояви твърдост в тая работа — не загуби спокойствие! За Могильов ти се карах, а сега те хваля, задето успяваше да мислиш за утрешния ден!

Лвов пристигна в Могильов след Батюк, присъедини се към тях, когато отидоха да пият чай при командира на дивизията, превзела последните къщи, в това число и гарата. Разбира се, по такъв случай, какъвто бе превземането на Могильов, командирът на дивизията нямаше предвид чай, но Батюк се отказа от друго:

— Покани ни на чай — значи, ще пием чай. До довечера имам много работа. За днес ти свърши своето, а аз тепърва започвам. — И се обърна към Серпилин. — Правилно ли е, или не?

Лвов не пи чай. Влезе в подредената на бърза ръка стая със строшени стъкла, погледна канчетата, от които пиеха чай — може би канчетата не му харесаха, стори му се, че хигиената не е спазена, а може би наистина не искаше да пие — седна встрани на крайчеца на стола и си остана там, отделно, чакаше да се освободи Батюк. Сядайки, се намръщи. Кракът, който бе изкълчил преди настъплението, още не минаваше, но Лвов търпеше болката.

Оказа се — Серпилин не знаеше това, защото в бъркотията не му бяха докладвали — че днес Лвов е бил на същото място, където беше и той. Направил цял кръг, стигнал до стика със съседната армия и се върнал в Могильов през съседа отляво.

— Както ми докладваха, разминали сме се с вас за двадесет минути — каза Лвов.

— Значи, за малко не сте сварили боя — каза Серпилин. — Аз си тръгнах веднага след боя. А резултатите видяхте ли?

— И резултатите видях, и боя сварих. Само че сме били на различни места.

— Да — намеси се в разговора Батюк. — Когато сутринта ми доложиха, че командуващият армията не е на мястото си, намира се там, където не трябва исках да те извикам оттам и да ти дърпам ушите. Но почти веднага след това ми докладват, че и членът на Военния съвет е там, обажда се на началник-щаба да обърнат внимание върху работата на трофейните команди. Иска началникът на фронтовата трофейна служба, лично, бързо, незабавно да отиде там, на бойното поле! Иля Борисович те отърва — кимна Батюк към Лвов. — Ако се карам на теб, трябва да критикувам и члена на Военния съвет. А да критикувам него, няма полза. Да критикувам само тебе пък, е несправедливо…

Лвов слушаше, без да мигне, сякаш всичко това не го засягаше. И каза единственото нещо, което го интересуваше:

— Отдавна смятам, че началникът на трофейната служба или трябва да е смел човек, способен да сложи в ред трофеите веднага, под огъня, или изобщо не го бива за работа. Не са ни нужни гробари на тая длъжност!

Батюк не отговори. Или имаше собствено мнение за началника на фронтовата трофейна служба, но не искаше да спори пред Серпилин, или изобщо не придаваше значение на тоя разговор.

— Другарю Серпилин, искам да знам вашето мнение за заместник-началника на политотдела при вашата армия Бастрюков — неочаквано за Серпилин попита Лвов. — Сблъсквали ли сте се е него?

— За какво можем да се сблъскваме?!

По всяка вероятност Лвов бе употребил думата „сблъсквали“ в другото й значение, но Серпилин сметна за нужно да уточни.

— Не в тоя смисъл — нетърпеливо каза Лвов.

— Отдавна служим в една армия, но нямам постоянна и непосредствена работа с него. Мисля, че членът на Военния съвет на армията по-добре може да ви докладва за служебните му качества.

Отбягвайки отговора, Серпилин не извърши особено голям грях: известно е какво ще каже Захаров за Бастрюков!

— Имах предвид това — каза Лвов. По лицето му не можеше да се разбере дали е доволен или недоволен от отговора на Серпилин. — Исках да чуя мнението ви само по един въпрос. Виждали ли сте го да се държи като страхливец?

— С ваше разрешение бих използувал друга формулировка: не съм го виждал да се държи като храбрец.

Батюк се разсмя от тая атестация, а Лвов не намери в нея нищо смешно, сметна я за отговор по същество, леко кимна и попита Батюк, има ли намерение да тръгне обратно за щаба на фронта. Като чу, че командуващият ще поостане в Могильов, с цялото си държане даде да се разбере, че иска да остане насаме с него. Както е прието в такива случаи, Серпилин излезе, като поиска от Батюк разрешение да отиде и даде разпореждания…

 

 

Нямаше за какво да дава разпореждания в тоя момент; щом излезе, Серпилин каза на приближилия се командир на дивизията да продължава да върши работата си, а той, застанал пред входа, на разрушения тротоар, продължаваше да гледа улицата, която водеше към югозападните покрайнини на Могильов и по която през четиридесет и първа, още преди боевете с германците, когато подготвяха отбраната, много пъти бе минавал от полка към щаба на дивизията. Тогава улицата беше непокътната и на нея още живееха хора — някъде между мира и войната, нито отвикнали от едното, нито свикнали с другото. Не само у гражданите и у военните, а и в собствената ти глава не може да се побере мисълта, че тук цели три години са стояли германци, че през две къщи отсреща е било германското им комендантство, от което сега е останала само купчина развалини: нелегални вкарали в мазето адска машина; вдигнали във въздуха и комендантството, и коменданта.

В града и сега живеят хора. Посрещнаха ги, а се оказа, че са запазили и червени знамена. Група партизани мина по улиците с оръжие и червено знаме. От мазетата наизлязоха жени и деца. Имаше сълзи и прегръдки. Домъкнаха отнякъде сиромашки хляб и сол — изпекли бяха питка с брашно от лобода. Командирът на дивизията се разплака и от тоя хляб и сол, и от женските сълзи, когато му подадоха питката върху кърпа. Тия сълзи са заразителни. Серпилин сам почувствува това, когато една мършава като върлина, плачеща бабичка го прегърна и без да обръща внимание, че бърза, го целуна бавно три пъти, като обръщаше главата му към себе си, сякаш той не е генерал, а блудният син.

Както стоеше на тротоара, Серпилин се обърна към изскърцалите спирачки. От вилиса изскочи Барабанов, адютантът на Батюк, който бе ходил някъде по негова заповед. Серпилин много пъти го бе зървал за момент, но чак сега се сблъскваше с него така, лице в лице. И чак сега забеляза колко се е състарил и е отслабнал Барабанов; кожата върху скулите му бе толкова силно опъната, сякаш вече беше недостатъчна.

Барабанов козирува, искаше да мине покрай него, за да отиде при командуващия, но Серпилин го спря:

— Какво ти е, Барабанов, болен ли си?

— Болен съм. Откриха ми язва.

— Трябва да идеш в болница.

— Докато мога, ще търпя. Страх ме е да не се запия, щом заради тая язва пак ще отида в болница.

— Защо пък да се запиеш?

— Познавам се аз, другарю генерал — каза Барабанов.

Не може да се каже, че Серпилин изведнъж се почувствува виновен пред тоя човек — не, той не се смяташе за виновен, но щом случаят ги е сблъскал, искаше между тях да няма вече нищо такова, каквото не бива да има между хората на война.

— Не искам да ми се сърдиш, Барабанов.

Барабанов вдигна очи, дотогава бе гледал в краката си.

— Както ви обещах, пращам пари на вдовицата му. Ако смятах, че не сте прав, нямаше да го правя. — И попита: — Ще разрешите ли да вляза?

Като накуцваше, по външната стълба слезе Лвов, кимна на Серпилин, влезе във високата си, тромава емка с двойно предаване и замина.

Когато Серпилин се върна вътре, Батюк още седеше на масата; а Барабанов му докладваше — оказа се, че бе ходил по негова заповед да получи ордени. Батюк искаше още тук, в Могильов, да връчи ордени и медали на войниците и офицерите, които бяха пленили двамата германски генерали.

— А донесенията ще приготвим довечера — каза Батюк, като ставаше. И вече на излизане, навярно защото отиваше да награждава, заприказва за сина си, който воюваше на Ленинградския фронт: — Днес се обадиха за сина ми по високочестотната уредба. Оказа се, втори път е ранен. На двадесет и трети ние с тебе едва започвахме, а той същия ден край Мусталахти вече отвъд Виборг, бил ударен от снарядно парче в ръката. Отново останал в строя и получил медал „За храброст“. Здрав е синът ми, щангист. Преди войната беше третокурсник в „Лесгафт“…

И Серпилин почувствува по гласа му, че си дава кураж, но го е страх за сина. Още повече го е страх, защото знае: малко само да си бе поизкривил душата, можеше в тая война да настани своя син някъде по-близо до себе си и по-далече от смъртта. А възможно е и жена му — майката си е майка — да му натяква за това в писмата…

Батюк замина при съседа, а Серпилин остана в оная част на града, която бе превзета от неговите войски, обиколи по улиците, провери как се изтеглят, как излизат от града. Това не е толкова просто: шест дена бяха мислили само как да превземат града, а сега изведнъж, без дори да пренощуват в него, продължават нататък. Поздрави няколко командири на полкове — едни още в почивка, други вече в марш; разпита за загубите, за които вече си бе съставил първоначална представа. Най-много убити има там, където не бяха пробили веднага отбраната, бяха се застояли на едно място, изложени под огъня на някоя след това направена на пух и прах германска огнева точка.

Върху братските могили в най-добрия случай изписват на дъсчица имената с химически молив, а кой откъде е — не пише. Но и по имената човек може да се сети кой откъде е. На една такава тъмносива, мокра от превалелия привечер дъжд дъсчица, където са погребани не днешните, а още вчерашните, сред единадесетте имена имаше не само руски, украински и белоруски — както винаги и навсякъде, — но и едно казахско, и някакво почти чуждестранно, сигурно естонско име, и кавказко — Джатиев, — може да е осетин, а може и чеченец. И все на една и съща дъска, срещу едно и също разрушено картечно гнездо.

Разбира се, боят в града дава допълнителни преимущества на отбраняващите се. Докато ги извадиш от укритията, понасяш жертви. Но силата, която имахме сега в ръцете си, преодоляваше и това преимущество — изгаряха германците със залпове на катюшите, щурмуваха от въздуха позициите им, опасващи покрайнините на града, разрушаваха с право мерене гнездата и опорните им пунктове в къщите — правеха всичко, каквото можеха, за да намалят собствените си загуби. И в резултат на това дори в чертите на града загубиха по-малко от германците. Равносметката не е лоша.

По предварителни данни в самия Могильов бяха взели около две хиляди пленници. Ако вчера германците се бяха съгласили да капитулират, още няколко хиляди щяха да останат живи. И ние нямаше да понесем днешните загуби!

Когато си направил ултиматум и чакаш, не воюваш, а после не получавайки отговор, продължаваш да млатиш, докато довършиш противника, военният изпитва двояко чувство. Яд за собствените жертви, които биха могли да се избегнат, ако в отговор на условията ти бяха излезли с бяло знаме. И, разбира се, злоба срещу противника за тия загуби, за това, че е продължавал, както се казва, безсмислената съпротива. Но колкото и да се ядосваш, тя хем е безсмислена, хем не е съвсем! Защото ония от твоите, които противникът е убил през тоя последен ден, лежат в земята и вече няма да тръгнат с тебе нататък — нито към Минск, нито към Варшава, нито към Берлин. И това е най-горчивото!

И вчера, и днес унищожиха много германска техника. И в Могильов, и извън Могильов. Особено по пътя за Минск. Трябваше да определят колонни пътища за пехотата си вляво и вдясно от тоя път, иначе не може да се мине! А за да прекарат по него артилерията, сега работят сапьори — разчистват.

Когато минаваше през града, по главната улица, сред разрушените и полуразрушени къщи, видя оцелели табели. При германците тук, в Могильов, е съществувала някаква търговийка, в магазинчетата се бяха настанили неизвестно откъде изпълзели търговчета; имаше и работилница за свещи, и оказионен магазин на някой си А. Дуплак, и някакво кафене — не можеше да се разбере чие, защото половината табела бе отнесена от снаряд…

Видя всичко това и си спомни двадесета година — ноемврийския, необичайно студен за Крим ден, когато след Перекоп, догонвайки бягащите бели, влязоха в Симферопол и видяха главната улица със заковани и олющени, но все пак по-богати от тия, могильовските, магазини, бакалници и лавки; с все още останали по табелите следи на всичко онова, което е живяло там при Врангел…

Спомни си тогавашните свои чувства — на младия, двадесет и пет годишен човек, който съвсем наскоро бе взривил стария свят и сега го довършваше там, в Крим. Спомни си и помисли за онова, което понякога се забравяше сред всичките военни грижи: не, не сме само ние и германците! Има и друго! Имаме си и наши хлебарки, наши дървеници! И уж изглеждаха безсилни, толкова изсушени от времето, че са останали само люспите им, а все пак бяха оживели, бяха успели да започнат бедната си търговийка. Едва ли животът им при германците е бил толкова сладък — в страх и на пръсти. Но въпреки това са хранели надежда за връщане на старото, унищоженото през седемнадесета година… Па макар нищо и никакво, при каквито и да е условия…

Когато край гарата командирът на дивизията му представяше отличилите се войници, които бяха пленили последните германци, по името и произношението на един от тях, сержант, Серпилин разбра, че е касимовски татарин, земляк на майка му, и заприказва с него на татарски. Изненаданият сержант гледаше Серпилин така, сякаш стоящият пред него командуващ армия е едно, а вътре в него приказва на татарски някой друг. Чак след това се опомни и отговори. Оказа се, че наистина е касимовски татарин.

Отговаряше ту на руски, ту на татарски. Военните неща на руски: „Тъй вярно, другарю генерал“. „Служа на Съветския съюз, другарю генерал!“ А останалите, не военните — на татарски. Серпилин отдавна не бе имал случай да говори татарски.

После, като тръгна нататък, все мислеше за майка си. А тия спомени бяха точно на толкова години, на колкото командирът на дивизията, който бе превзел града — за последен път бе разговарял с майка си на татарски преди тридесет и девет години, преди смъртта й. Тридесет и девет години! За друг човек са цял живот.

Да, детството е далече. Толкова далече, че вече не се вижда къде е свършило…

Почти всички се стремяха да намерят причина, за да се отбият в току-що превзетия град. Не само ония, които имаха някаква работа, но и които изобщо нямаха.

Серпилин срещаше и едните, и другите, но не им правеше забележки: нямаше настроение. Отбил се е за малко човекът, минал е през Могильов, видял го е… Може да се разбере! Чак по-късно се посмя над това, когато срещна в града Захаров.

— Кого ли не видях! Само Бастрюков го нямаше, дори ми е чудно! Нали обича да влиза в градовете. Когато влиза последен, видът му е пак такъв, сякаш влиза пръв…

— На Бастрюков днес не му е до това — махна с ръка Захаров. — Толкова много си изпати от Лвов, че няма да го забрави, докато е жив.

И разказа една история, която обясни на Серпилин неочаквания за него въпрос на Лвов за Бастрюков.

Оказва се, че Лвов, който продължаваше да гласи Бастрюков за началник на политотдела, тая сутрин го взел със себе си на предната линия. Както често ставаше с него, не съобщил на никого къде отива и къде ще бъде, прегледал в оперативния отдел обстановката, качил се в знаменитата си емка, взел вилиса с автоматчиците и тръгнал. Без да се отбива нито в щаба на дивизията, нито в подвижната група, по собствената си карта поел право към стика между двете армии, искал лично да провери как е осигурен!

Обикновено се ориентирал добре, а тоя път сбъркал посоката, с пълна скорост изскочил от гората отвъд предния край, вдясно от Бобруйското шосе, и се озовал точно под огъня на германската артилерия.

Емката му хлътнала в един стар окоп, но оцеляла, вилисът с автоматчиците, който преди това, на разклона на пътя, спукал гума, бил назад, а Лвов се озовал на полето с още трима души — неговия адютант Шлейов, Бастрюков и шофьора, който бил ранен в главата; затова не бил удържал колата и я оставил да хлътне в окопа. Лвов лично превързал шофьора и като взел от емката полуавтомата, с който винаги пътувал, и гранати, залегнал в близките храсти заедно с придружаващите го лица, готов да приеме боя, ако германците се приближат.

Германците не се приближили към тях, били заети с друго. Шлейов, който като адютант на Лвов бил свикнал с неприятностите, лежал до него, а когато боят стихнал и германските танкове и бронетранспортьори били подпалени и спрени, оказало се, че Бастрюков го няма.

— Ти си бил на наблюдателния пункт вляво от шосето — каза Захаров, като завърши разказа си — а Лвов вдясно, на около километър и половина. Докато изнесат оттам ранения шофьор, докато сами се измъкнат, вземат от танкистите друг шофьор и извадят емката, тебе вече те е нямало, заминал си, а командирът на дивизията Артемиев се явил пред негова светлост. Тъкмо той ми изигра всичко това като в театър. Оказва се, че Бастрюков тичал цял километър назад през гората и не знам на какво се е надявал! Може би от страх е сметнал, че всички освен него ще загинат — и работата е скрита — покрита! Само че Лвов го открил на пътя при вилиса — като сменили гумата, вилисът останал на мястото си — автоматчиците не знаели накъде да поемат и тръгнали напред да търсят Лвов. А Бастрюков дотичал или допълзял право при тоя вилис, не знам как е било! Но разправят, че когато Лвов го спипал при вилиса, картината била внушителна! Бастрюков се опитва да се измъкне, обяснява, че е дотичал при вилиса за помощ, да ги отведе при другаря Лвов, а шофьорът отрича, казва: не съм получавал никакви заповеди от полковника… Е, така или иначе, Лвов бързо разбрал каква е работата. Бастрюков сигурно си е мислел, че и тоя път случаят ще му помогне, както вече неведнъж дотогава — кротко изслушал всичко, което се стоварило върху главата му, и стоял настрана като кученце, докато Лвов приказвал с командира на дивизията. После гледа: Лвов се кани да тръгва. Разбира се, не посмял да се качи при него в емката, но се вмъкнал заднишком във вилиса на автоматчиците. Лвов спрял емката, отворил вратата, като му викнал: „Вън от колата!“ В първия момент Бастрюков не разбрал. Лвов викнал още веднъж: „Вън от колата!“ Тръшнал вратата така, че стъклото се пукнало, и потеглил с двете коли, останал само прахът изпод колелата!

— Да — каза Серпилин, — когато гледах боя там, от наблюдателния пункт, не знаех, че членът на Военния съвет на фронта е в такова критично положение. Как е станало така, че е попаднал под огъня? Как са го пуснали да мине? Значи, все пак не е имало истински ред! Ще трябва да ги питам защо.

— Само недей прекалено строго — каза Захаров, като видя, че макар и след време Серпилин не на шега се бе разсърдил. — Да не би за пръв път да му се случва, а? Никого не слуша, никого не пита, обича да изненадва хората! Наистина трябва да му признаем, че когато загази по такъв начин, никого не държи отговорен. Смята, че за него това е в реда на нещата: загазил е — и нищо, какво толкова има? После дори се гордее! — разсмя се Захаров и попита Серпилин, дали смята да се връща в командния пункт на армията. — Заедно ли ще вървим?

Но Серпилин каза, че трябва да свърши още една работа в Могильов. Не обясни каква.

Захаров замина, а Серпилин остави бронетранспортьора и радистите в центъра на Могильов, заповяда им да чакат, взе със себе си само Синцов и един автоматчик и потегли през града към югозападните му покрайнини.

Пътуваше бързо, без да се колебае и без да разпитва, само командуваше накъде да завият. Гудков и автоматчикът не знаеха къде отиват, само Синцов се досещаше…

Като стигнаха до развалините на тухларния завод, Серпилин слезе от колата и постоя малко. Търсеше с очи рововете, за които Ситин му бе казал, че германците накарали населението да погребва в тях убитите. Погледа известно време и ги видя на сто крачки. Рововете са на същото място, където бяха. Тогава се криеха в тях от бомбардировките и погребваха убитите — сами бяха започнали това. „Осемдесет и седморките“ така пикираха до самата земя, че само преките попадения в шчелите^[1] и окопите бяха по десетина на ден…

Постоя край тия ровове и продължи нататък, към дъбовата горичка, на третия километър по Бобруйското шосе, където на времето бе влязъл с полка си в първия бой. Сутринта бе гледал това бойно поле оттам, от другата страна, а сега искаше да го види отсам. Оттам чувството е едно, отсам — друго!

Остави вилиса на пътя и измина триста крачки до деренцето, където тогава, през първия ден, беше първият му, преоран после от бомбите, команден пункт.

Сега тук имаше изпотрошени германски оръдия, същите, които тая сутрин бяха обстрелвали оттук края на гората. Край самия път се търкаляха зенитни оръдия, също смачкани и преобърнати, а сред дъбовите дръвчета бяха разхвърляни изгорели и изоставени германски танкове и самоходки. И около тях, и при унищожените оръдия лежаха още неприбрани трупове на германци.

Но той гледаше и сякаш не виждаше всичко това, виждаше не сегашното, а тогавашното. И дори, изглежда, чуваше самия себе си, своя тогавашен глас, припрените си заповеди и радостните доклади от първите часове на боя, когато за пръв път със собствените си очи бе видял как спират и горят германските танкове.

И това, че трябваше да се върне в щаба и да продължи да воюва, че вече нямаше време да стои тук и да мисли, само усилваше чувствата му. Спомените напират с по-голяма сила, когато времето за тях е малко…

Той се озърна и видя колоната пленени германци, които прекосяваха пътя; конвоираха ги партизани. Бяха ги хванали някъде тук, в горите край Могильов, и ги водеха нанякъде. Сигурно да нощуват: свечерява се, а пленниците също ще се хранят и ще спят някъде. В опашката на колоната, като караше германците да бързат, вървеше брадат мъж с избеляла граничарска фуражка, германски офицерски мундир с червена лента на ръката и развяващо се зад гърба му петнисто трофейно платнище…

— Да вървим — каза Серпилин на застаналия зад гърба му Синцов.

И това „да вървим“ беше единственото, което каза през цялото време.

В новия команден пункт на армията Серпилин на бърза ръка похапна заедно със Захаров и Бойко. От щаба на фронта току-що се бяха обадили, че офицерът от оперативното управление със заповедта за по-нататъшните действия вече е на път към тях.

Обикновено вечеряха по-късно, когато главните грижи бяха отхвърлени! А сега решиха да нарушат тоя ред, та после вече да не прекъсват работата.

Бойко единствен от тримата днес изобщо не бе ходил в Могильов.

— Опасен човек си ти, Григорий Герасимович! — каза Серпилин, учуден от последователността в характера на началник-щаба, проявила се дори в тоя случай. — Как можа все пак да не видиш Могильов?

— Като ми се удаде възможност, ще го видя — каза Бойко. — Днес не стана нужда, а цял ден имах работа до гуша. И на всичко отгоре от щаба на фронта не оставяха телефоните на мира, искаха все нови и нови данни!

— А в добавка и аз се провиних пред тебе…

— Тревожих се днес за вас — отговори Бойко, като не прие шегата.

Серпилин не си спомняше думата „тревожих се“ в речника на Бойко. Чу я за пръв път и дори го погледна.

Бойко мълчаливо издържа погледа; сякаш напомняше, че и оттук, отдалече, е държал в зрителното си поле всичко, което бе станало там, при Серпилин, и каза:

— След като в разузнавателния отдел разпитаха оня капитан, когото са пленили във ваше присъствие, заповядах да го доведат при мене, преди да го изпратят в щаба на фронта. Исках чрез него да проверя състоянието на духа им — какво може да се очаква от тях занапред.

„Значи, и за това е намерил време“ — отбеляза мислено Серпилин.

— Държа се смело, но личеше, че е потиснат. В отговор на въпроса ми: как стана тъй, че трябваше да се предадете в плен? — нервничеше и подчертаваше преимуществото на нашите сили, оправдаваше се с това, че всичко у нас е много повече, отколкото у тях. Дори заявяваше, че било пет пъти повече! Стана нужда да го попитам откъде знае, че е тъкмо пет пъти. Може би защото на страха очите са големи?

— Има нещо такова — каза Серпилин. — Пък и естествено е: всеки се стреми да оправдае някак своето поражение. Сега германците се оправдават с това, че у нас всичко е повече, отколкото у тях. Имаме числен превес, създадохме и материален! Така е. Но като военни това ни най-малко не ги оправдава. Нападащият трябва да знае срещу кого е вдигнал меч. Какви ще бъдат и разстоянията, и пътищата, и климатът, и с какви хора ще си има работа. Изобщо и специално тук, в Белорусия.

Темата беше такава, че им се искаше да поприказват върху нея тъкмо днес, когато зад гърба им бе останал току-що освободеният Могильов. Но от щаба на фронта пристигна офицерът от оперативното управление със заповедта. Всички набързо допиха чая и веднага отидоха да работят, както обикновено, при Бойко.

Макар че тоя път командният пункт беше в село, Бойко бе заповядал и тук да опънат същата голяма палатка, в която работеше на по-раншните командни пунктове. Лете я предпочиташе пред къщите.

— Да не смяташ чак до есента да мъкнеш със себе си тая резиденция? — попита Серпилин.

Бойко кимна:

— За работата е полезно, когато свикваш с едно и също нещо.

Заповедта, според която армията трябваше да участвува в Минската операция — продължение на Могильовската — беше немногословна. Онова, за което бяха мислили и по-рано, особено вчера и днес, сега бе изложено като непосредствена задача: стремително да преследват германците с всички налични сили, като заобикалят опорните им пунктове, без да спират никъде, да печелят време и пространство и да вървят напред, към Березина, а след форсирането й — към Минск.

Почти всичко, за което говориха в щаба до късна нощ, бе свързано тъкмо с тая най-близка задача: как по-бързо да стигнат до Березина и да я форсират.

Офицерите от оперативния отдел със заповедите за планираните за утре действия заминаха в корпусите. След като подписа заповедите, посред нощ Захаров също замина напред, във войските. А Серпилин, Бойко и командуващият артилерията продължаваха да работят над предстоящото. В огромната армейска машина с всичките й щабове и разклонения трябваше предварително да се налее всичко, което й предстоеше да смели в себе си през остатъка от нощта, и утре сутринта да го разчлени на десетки различни документи, заповеди, разпореждания и да го доведе до изпълнителите — без това дори най-добрата заповед би останала само празни приказки. И макар че на Серпилин, Бойко и другите работещи с тях през тая нощ хора беше нужно време, за да мислят и решават, те се самоограничаваха, понеже знаеха, че и там, долу, в щабовете на корпусите, дивизиите и по-нататък по низходяща линия ония, които въз основа на техните заповеди ще издават следващите, своите, също трябва да помислят преди да заповядват. А в същото време операцията вече бе започнала, през тая вечер и нощ вече бе прераснала от една в друга…

Не е чудно, че след такава работа се чувствуваш уморен. Чудно е друго: че въпреки умората, след като вече си приготвил леглото продължаваш да седиш и не спиш. У човека се случват такива съчетания на душевна възбуда и силна умора, когато до последната секунда не му се вярва, че ще заспи…

Като си спомни как днес в Могильов Батюк приказваше за повторното раняване на сина си, който служеше в противотанковата артилерия, Серпилин си помисли за оня, другия старши лейтенант, който също служеше в противотанковата артилерия, само че не на Ленинградския, а на Трети Украински фронт, за сина на Баранова, когото познаваше само от мъничката снимка, изпратена на майка му от фронта…

На Трети Украински засега е затишие, но не е далече времето, когато и те ще започнат. И майка му сигурно мисли за това през свободните си минути. Там, където е сега тя, на съседния фронт, който се е вклинил най-дълбоко в Белорусия, като хирург сега тя има не по-малко работа от командуващия армията. Всекиму своето…

Телефонът върху масата иззвъня и Серпилин вдигна слушалката. Обаждаше се Бойко.

— Заповядали сте на оперативния дежурен, ако Кирпичников се обади преди три часа, да ви докладва.

Серпилин погледна часовника си: три без една минута.

— Какво има?

— Докладва, че две негови разузнавателни групи са излезли на Друт и са преминали реката. Едната изпратила радиограми и млъкнала, не се обадила повторно. А другата още веднъж потвърдила, че се намира отвъд Друт и се е свързала там с партизаните.

— Добре, дори чудесно! Сега може и да се спи — каза Серпилин, на когото изведнъж се стори, че не би могъл да заспи, преди да е получил това донесение от Кирпичников. — А ти какво правиш?

— Довършвахме с Маргиани артилерийските въпроси. Току-що свършихме.

— Значи, излиза, че аз спя, а ти още работиш.

— Свършихме — повтори Бойко.

— Ще излезете ли да се разхождате? — попита Серпилин.

Той знаеше: каквото и да се случи, Бойко прави своята петнадесетминутна разходка преди лягане. И Маргиани често ходеше заедно с него.

— Ако се разхождате, минете край мене, преди да легна, ще поседя на пейката…

Серпилин остави телефонната слушалка и без да се облича, с напъхана в брича долна риза слезе по външната стълба и седна на пейката, още леко влажна след вечерния дъждец.

Автоматчикът, който стоеше на пост край външната стълба, се отдалечи и започна да се разхожда встрани.

Серпилин извади от брича кутия „Казбек“ и запуши. Както бе обещал, отначало след Архангелское се въздържаше, а сега изпушваше по половин кутия. Запуши и видя Бойко, който пресичаше пътя.

— Сядай, Григорий Герасимович.

Бойко седна, изопна дългите си крака, погледна под око белеещата се в тъмнината риза на Серпилин и попита:

— Не е ли хладничко? Внимавайте да не простудите рамото си!

— Е, няма, топло е. Ще я допуша и ставам. А Маргиани къде е? — попита той за командуващия артилерията. — Имах предвид, че ще дойдете двамата.

— Отиде си, досрамя го. Нали го знаете какъв е!

Серпилин знаеше какъв е Маргиани — твърд в работата, но стеснителен до саможивост в общуването си с хората. Воюваше гръмко, а живееше мълчаливо, може да се каже, монашески, и по нищо не приличаше на грузинец, каквито обикновено си ги представят. В очите му имаше някаква печал, сякаш някога някъде с него се бе случило нещо такова, за което изобщо не може да забрави.

— Е, щом си е отишъл, отишъл си е — каза Серпилин. — И артилеристите понякога имат нужда от сън.

Бойко сдържано се прозина и прикри устата си с ръка.

— Уморен ли си? — попита Серпилин.

— Не ми достига точно по един час време на ден!

И като чу това изтръгнало се от Бойко сърдито оплакване, Серпилин с изблик на благодарност помисли за него: „Кара те да почувствуваш мащаба на личността му не с това, че изтъква себе си или се навира в очите ти, а с това, че въпреки цялата му строгост към другите, към себе си е още по-строг! И е издръжлив като вол. А отгоре на всичко е и млад!“

Понякога мислеше за това със завист, а сега изведнъж с друго чувство — може би с облекчение? — че сред тридесет и пет годишните има такива като Бойко! В тоя миг помисли не за себе си и за него, а за нещо много по-важно, което имаше отношение не към старостта и младостта, не към тебе и към него, а към войната, към армията, към времето, в което живеем и още ще живеем. А гласно каза само:

— Ще спим ли, а?

Не защото му се бе приспало, а защото почувствува: Бойко седи до него по принуда, бърза да се поразходи, преди да си легне. Защо да го държи при себе си на пейката?

— Ще походя малко — каза Бойко. — Лека нощ!

Останал сам, Серпилин загаси угарката и погледна пред себе си в тъмнината.

Небето е в облаци. Нощта е непрогледна. И някъде там, на тридесет километра оттук, отвъд река Друт, хората, които първи са я преминали с каквото им е попаднало, лежат мокри на отсрещния бряг. А може би не просто лежат, а се отбраняват сега от германците. Или са загинали. Едната група е потвърдила повторно по радиото, че е преминала реката и се намира там, а другата отначало е предала, но кой знае защо, не е потвърдила…

 

 

От четиридесетте души в разузнавателната група, която бе преминала Друт, бе се обадила веднъж по радиото и повече не бе установявала връзка, през трите часа след преминаването на реката в строя останаха малко повече от половината. Останалите бяха убити или ранени. Нямаше къде да оставят ранените и заедно с всички те лежаха тук, на това парче земя, под германския минометен обстрел. Някои бяха ранени вече втори път.

Въпреки загубите, неотслабващия германски огън и очакването, че щом съмне, германците отново, за трети път ще тръгнат в атака, войниците, които се бяха прехвърлили на западния бряг на Друт, вече го смятаха за свой и вярваха, че няма да отстъпят. Но това не им пречеше с тревога и нетърпение да очакват помощ и да ругаят, че още я няма.

Батальонната радиостанция, придадена на групата, беше разрушена от пряко попадение на мина скоро след като преминаха реката, но лейтенантът, командир на групата, тогава още жив, веднага изпрати двамата останали без работа радисти да се промъкнат до своите и да съобщят каква е обстановката. Когато влизаха обратно във водата, се пошегува:

— Паролата ви беше „Елен“, значи, единият ви крак трябва да е тук, а другият — там!

Старшината, който замести командира на групата, беше ранен преди час, лежеше в несвяст, и след него командуването над останалите хора бе поето от сержант Никулин, който през последните три дена беше свръзка на командира на групата. Вече под негово командуване отблъснаха втората атака на германците, когато те, прекратили минометния огън, се спуснаха от двете страни и тръгнаха надолу, по брега.

Посрещнаха ги с огъня на трите леки картечници — тежката, както и радиостанцията, бе унищожена от мина — мереха се по пламъчетата на автоматните им редове, и германците, както по време на първата атака, не продължиха напред. По стоновете в тъмното се разбираше как мъкнат назад своите ранени.

Отначало всичко вървеше дори по-добре, отколкото бе очаквал Никулин. Излазът към разлива на реката бе преграден от ивица гъста гора. Докараха групата с два камиона. Един танк прикриваше камионите. До гората стигнаха без затруднения, само веднъж далече, в една долчинка, танкистите забелязаха струпани германци — стреляха по тях и ги пръснаха. В края на гората камионите завиха обратно и тръгнаха да се връщат, танкът също.

Като мина през гората, разузнавателната група се приближи до Друт без нито един изстрел от отсрещния бряг. Бързо преминаха реката, макар че по средата й стана нужда да плуват. Вече бяха преминавали четири реки, при това винаги първи, и за всеки случай носеха със себе си разни подръчни средства; мъкнеха дори две празни бъчви, та като ги пуснат изправени във водата, да сложат вътре гранатите, пълнителите, сандъчетата с патрони, малките сапьорни лопатки и различните други неща. А за късмет тук в гората, в края на разлива, имаше стара барачка: разглобиха я и навързаха дъските на салчета, като използуваха една макара трофейна телефонна жица. Някои натъпкаха рубашките, панталоните и платнищата си със сухо миналогодишно сено от тая барачка, закопчаха ги, вързаха краищата им — и влязоха в реката като със спасителни пояси. Включената в групата медицинска сестра не жалеше бинтовете, накъса ги на ленти, та войниците да нанижат на тях ботушите си — и през врата… Имаха опит, не се объркаха…

А боят започна, когато вече бяха на западния бряг. И сами преплуваха, и успяха да прехвърлят със салчетата през реката максимката и двата 82-милиметрови миномета. И изведнъж вече в полумрака видяха как отзад, по-нагоре по течението, на отсрещния, източния бряг от гората наизлязоха много германци, почти цял батальон — значи, почти едновременно са бързали през тая гора към Друт, но са позакъснели.

Като видя германците, без да се съобразява с превъзходството им в сили, командирът на групата заповяда да открият огън с двата миномета по източния бряг. Виждаше се как избухнаха първите мини — и на брега, и във водата, сред германците, които преминаваха реката. Продължаваха да водят огън по тях и в тъмното, наслуки, до последната мина, а мините бяха малко.

Отначало германците се объркаха, но скоро отговориха с минометен огън от отсрещния бряг, а после и от тоя, от дълбочина. Обсипваха ги с мини и оттам, и оттук, а след като преминаха реката, навярно получиха заповед да унищожат русите, докато не е станало късно, и без да чакат утрото, два пъти тръгваха в атака.

А след всичко това всеки две-три минути — мина, ако не съвсем, то доста близко. И от мините ти докривява, и ранените стенат… Медицинската сестра, която разкъсваше бинтовете, за да навържат ботушите, отдавна лежи мъртва на пясъка…

Кой знае защо, на Никулин се струваше, че тъкмо утрото ще донесе спасение. Ще свърши нощта, ще съмне — и нашите ще се притекат на помощ! Макар че, напротив — утрото можеше да донесе гибел, защото най-вероятно е, щом се разсъмне, германците да тръгнат в нова атака.

Но след преживяното през нощта Никулин мислеше с някакво безстрашие за тая утринна атака: поне ще видиш германците в очите! Нощем е по-страшно: стреляш по тях, а не виждаш дали си ги спрял, или не. Може и да не си ги спрял? След миг някой от тях може да се озове до тебе! А щом съмне — всичко се вижда!

Вече два пъти Никулин пълзешком бе обиколил всички, които се бяха разположили в кръгова отбрана: проверяваше как се окопават. Не ставаше нужда особено да ги подканя: сами разбираха, че спасението е едно — да влязат по-дълбоко в земята. Копаеха и със сапьорните лопатки, който имаше, и с ножовете, с канчетата, с токите от коланите, със своите и свалените от убитите каски; добре, че почвата бе мека — пясък.

Никулин заповяда да изкопаят в пясъка траншейки и за ранените — за ония, които не можеха да се погрижат за себе си; а сам изкопа до себе си окопче за ранения старшина. И сега лежеше по гръб, почиваше, като за удобство бе свалил колана си, и с полата на рубашката бършеше затвора на автомата, който се бе напълнил с пясък. Правеше същото, което бе заповядал на всички други — проверяваше оръжието.

Лежеше и съжаляваше, че не оставиха в запас нито една мина. Единият миномет е здрав, но няма нито една мина. Друго е да имаше поне няколко, та щом германците тръгнат напред, да открием огън по тях, когато вече смятат, че нямаме нищо!

Никулин бе изкарал по-голямата част от войната като минометчик, вярваше в своето оръжие и съжаляваше, че докато беше жив, лейтенантът, командирът на групата, бе позволил да изразходват докрай всички мини. Ако той, Никулин, бе командувал и тогава, както командуваше сега, след като бе останал старши, все щеше да остави в запас поне няколко мини.

Никулин не бе успял да разбере що за човек е старшината, който лежеше в безсъзнание и пъшкаше, и го съжаляваше не повече от всеки друг — беше му жал за всички! Но особено много му беше жал за медицинската сестра: тая вече не съвсем млада жена, на вид колкото неговата собствена жена, през всичките тия дни бе вървяла непрекъснато с тях, като войник — и превръзки правеше, и шини слагаше, и ранените мъкнеше на гърба си не по-зле от санитар, и все оставаше невредима… А сега на брега германската мина направи така, сякаш тая жена изобщо не бе съществувала!

На Никулин особено много му беше жал и за убития лейтенант: той беше още млад на години, но бе минал през цялата война, назад и напред. И веднага разбра добре Никулин, който бе дошъл при него преди три дена с попълнението. И макар Никулин да не скри, че е бил в наказателен батальон, лейтенантът не обърна внимание на това, а веднага, като опитен войник, го взе при себе си за свръзка. Изхождаше не от това че Никулин е бил в наказателен батальон, а от това, че след наказателния батальон е побързал да се изпише от групата на оздравяващите и да се върне в боя.

Разговорът за миналото започна от трите нашивки за раняванията. Като научи, че преди наказателния батальон Никулин е бил сержант, лейтенантът се обръщаше към него не по име, а му викаше „сержанте“ и се смееше: „Смятай, че вече са ти върнали званието, ще воюваме още седмица — и ще ти го върнат!“ Изобщо беше веселяк, но в същото време не забравяше, че Никулин е много по-възрастен. Сам беше бърз и искаше всичко да се върши бързо! Но не му натякваше без нужда. А и нямаше причини при старанието, което Никулин бе свикнал да проявява на фронта.

„Тъкмо заради това старание загазих“ — мислеше Никулин за себе си сега, след като кръвта — за щастие малко — която бе пролял в атаката още през първия ден на настъплението, и собственото му желание да се върне обратно в строя от групата на оздравяващите, свалиха от плещите му вината, която носеше и която след всичко това самият той смяташе вече не за вина, а за беда.

Той лежеше под германските мини заедно с другите войници на западния бряг на Друт, пред всички в цялата армия, което, разбира се, не знаеше; знаеше само, че е пред всички в батальона — и се ядосваше, че с нищо не може да отслаби германския огън. Не искаше да го убият също както и всички останали, които лежаха заедно с него, и чакаше помощта още по-нетърпеливо от тях. Не защото му се живееше повече от тях — на всички им се живееше — а защото, след като бе поел командуването над тия двадесетина души, се чувствуваше не само отговорен за живота им, но и някак отчасти виновен пред тях, че още не е дошла помощ.

Войната, по време на която Никулин сега вече четири пъти бе раняван и бе виждал толкова много опасности, колкото може да види само войникът, никой друг, го бе накарала да свикне с гледката на чуждата смърт и с мисълта за своята собствена.

Но същата война, която го бе направила по-груб, бе го научила да не се отчайва, бе го научила, че войниците остават живи, когато вече сами не очакват това, че излизат от безизходни положения и получават помощ, когато вече няма откъде да дойде.

Никулин лежеше и мислеше, че двамата радисти, изпратени при нашите, вече трябва да са стигнали там. Той знаеше добре, че на война всичко се случва: може и да се заблудят и след двете преминавания на реката насам и натам да не надвият умората и нощния страх, да останат да лежат някъде до края на нощта, докато обстановката се изясни. Знаеше, че става и така. Но понеже вярваше в хората и сам не бе свикнал да мами тая вяра, вътрешно смяташе, че ако са живи, двамата пратеници са стигнали там и са съобщили. А дето нашите още не идват — пак не е, защото не искат, а защото не са успели: може да са срещнали по пътя германци — стреля се не само тук, а и там, по източния бряг на Друт. И дори пратениците да не са стигнали, дори да са загинали, фактът, че германците непрекъснато стрелят с минометите и вече няколко пъти осветяваха с ракети, трябва да даде на нашите да разберат, че ние тук не сме умрели, водим бой; германците няма да осветяват пустия бряг. Чува се и избухването на мините, над водата звукът се носи надалече, още повече посред нощ…

Веднага след преминаването на реката, когато предадоха по радиото координатите си, лейтенантът радостно каза на Никулин. „Всичко е наред, вече знаят къде сме!“ Никулин се радваше заедно с него: колко хубаво нещо е радиото. Той знаеше и умееше почти всичко на фронта, не беше се сблъсквал само с радиовръзката — не бе имал такъв случай. Друго нещо е жичната връзка!… Тогава, отначало, се бе зарадвал заедно с лейтенанта, а сега, когато и радиостанцията е разрушена, и лейтенанта го няма, под избухващите германски мини с тъга си спомни за жичната връзка. Спомни си как през четиридесет и трета година в Украйна, на Псьол, пак бе участвувал във форсиране на река и войникът, който плуваше до него, беше ранен посред реката, искаха да помогнат на тоя войник да се върне обратно, а той, напротив — молеше да го извлекат отсреща, на западния бряг. Качиха го върху въжето, което свързваше два празни сандъка за снаряди, крепяха го така и го измъкнаха, макар че до самия бряг го удари още един куршум, вече смъртоносно. И чак когато го измъкнаха, видяха, че е телефонист — краят на жицата е омотан около кръста му. „Искал е да доплува с тоя край, да осъществи връзка — и доплува!“ — помисли Никулин с уважение към тоя отдавна загинал човек и към жичната връзка, която за него продължаваше да си остава най-сигурна.

За хората като Серпилин или Бойко, които командуваха армия и управляваха целия й голям механизъм, убеждението в нашето превъзходство над германците се градеше върху общия успешен ход на операцията, върху броя на взетите пленници и трофеи и върху ония цифри, в които намираше израз все по-влошаващото се за германците съотношение на силите — пет към едно в авиацията, три към едно в артилерията, две към едно в танковете… В тия общи мащаби непълният по състав германски минометен дивизион, който цяла нощ водеше огън по парченцето земя отвъд Друт, където се намираха Никулин и другарите му, беше нищожна част от цялото — всичко седем-осем цеви от няколкостотин, които още оставаха на германците пред фронта на армията.

Но на ивичката нисък песъчлив бряг, където лежеше Никулин с другарите си, германските миномети бяха осем срещу един. И тоя един мълчеше, защото мините се бяха свършили, а осемте продължаваха да стрелят цяла нощ — доубиваха ранените и притискаха към земята оцелелите, като пораждаха у тях онова съзнание за несправедливостта на ставащото, което възниква у войника в минути на тежък бой, особено ако тая тежест е била неочаквана.

И ако Никулин и другарите му се бяха поддали на това опасно чувство за несправедливост, което — стига да му се поддадеш — води направо към отчаяние, нямаше да устоят през нощта там, отвъд Друт, а щяха да побегнат назад, през реката, без да знаят дали ще загинат, или ще останат живи. Защото изостреният от отчаянието инстинкт за самосъхранение далеч не винаги спасява човека, напротив — по-често го погубва тъкмо в мига, когато самият той смята, че се е спасил.

Никулин изпитваше това чувство на несправедливост, но не му се поддаде, и макар да знаеше, че тук, на отсамния бряг на Друт, германците сега са по-силни от него, продължаваше да действува така, сякаш по-силният беше той.

През шестте денонощия на настъплението той вече бе изминал сто километра. И през по-голямата част от тоя път вървеше със съзнанието, че го пазят, макар че по няколко пъти на ден го заплашваха различни опасности, които човек не може да избегне и при най-бързото настъпление, щом върви напред.

Макар че сам беше леко ранен още през първия час от настъплението, Никулин помнеше колко малко бяха другите ранени край него и изобщо колко малко загуби имахме, след като авиацията и артилерията преораха целия преден край на германците. Вече ранен, той помнеше как го изпреварваха и отиваха напред самоходни оръдия и танкове, как реактивните снаряди свистяха над главата му и как пред него на втората и третата германска позиция земята отново хвърчи към небето… А след като стоя два дена в медико-санитарния батальон, върна се в строя и пак тръгна напред под командуването на убития днес лейтенант, отново почувствува как го пазят, как с плътен артилерийски огън прогонват германците от позициите им пред него, как подавят съпротивата им с танковете, как германците престават да стрелят срещу него, след като над тях минат нашите щурмови самолети и завъртят там своята въртележка.

Всичко, което толкова дълго и с толкова труд бе подготвяно преди началото на операцията, заработи и продължаваше да работи въпреки засечките и несполуките, като подкрепяше Никулин и му помагаше да върви напред.

Но настана часът, без който на война не може, и германецът, за когото през тия дни на настъплението Никулин вече бе свикнал да мисли, че е по-слаб, изведнъж сега и тук се оказа по-силен. Това не можеше да бъде задълго и Никулин вярваше, че не е задълго, но когато на всеки три минути пада мина, очакваш атака, трябва да караш и другите, а и сам трябва да броиш и пресмяташ оставащите боеприпаси — това „не е задълго“ ти се струва дълго и става нужда да събереш всичките сили, каквито може да има у човека, та германецът да не успее да се почувствува по-силен, да не му позволиш да се почувствува!

Рано сутринта полковият агитатор се бе добрал до техния батальон, набързо преразказа вчерашния информационен бюлетин и съобщи, че е превзет Витебск, а тук, както се изрази той, нашите войски „повсеместно“ са излезли на източния бряг на Днепър и водят боеве за Могильов.

Целия ден след това бяха в движение и Никулин просто не можа да научи дали Могильов е превзет, или не, макар че в Москва още преди няколко часа бяха дали в чест на това събитие двадесет артилерийски залпа от двеста двадесет и четири оръдия. Никулин не знаеше за много от важните събития, които вече бяха станали и продължаваха да стават на фронта, но чувствуваше значението на тия събития с оная вътрешна сила, която произтича от личното участие в тях.

Когато сутринта агитаторът каза, че според бюлетина „повсеместно са излезли на източния бряг на Днепър“, това ставаше вече отвъд Днепър, на западния му бряг. И за Никулин това „повсеместно“ беше вече някъде назад, а не напред. А когато преди два дена самият той бе преминал Днепър, съвсем не беше „повсеместно“ — тъкмо те първи форсираха реката!

Никулин още не знаеше, че Могильов е освободен, но със собствените си крака бе изходил стоте километра, изминати от настъпващата армия през тия шест денонощия, и съзнаваше, че е освободил и е оставил за гърба си целия край, който три години беше под германска окупация — дванадесет села! — „вьоски“ — както ги наричаше на тукашния говор лейтенантът, сам тукашен, от околностите на Минск. Никулин броеше само селата, покрай които лично бе минал през тия дни, никакви други не смяташе, само тях — и напълно опожарени от германците, и наполовина опожарени, и цели — и във всички вече се връщат или ще се върнат жителите им.

Тая сутрин той попита полковия агитатор не е ли чувал нищо за Псковска област, как вървят работите там. И отговорът не го зарадва: агитаторът каза, че Псков още не е освободен и в бюлетините не се споменава как върви там настъплението. Но макар че отговорът на агитатора огорчи Никулин, видът на освободените села, през които минаваше той с другарите си, добиваше за него особено дълбоко, може да се каже, лично значение при мисълта за собственото му семейство, останало там, в Псковска област.

В получената днес допълнителна директива на Ставката вече направо се предвиждаше и обкръжаването на всички отстъпващи тук германски войски, и срокът за превземането на Минск.

Разбира се, шепата хора, които воюваха заедно с Никулин на парчето земя отвъд Друт, не можеха да знаят нищо за тоя секретен документ, получен късно през нощта в щабовете на фронтовете. Но пряката връзка между едното и другото се състоеше в това, че самата допълнителна директива на Ставката беше последица от начина, по който воюваха Никулин и другите като него тук и на много други места, по всичките четири настъпващи в Белорусия фронтове.

И оня, който не разбира или не иска да разбере това, изобщо не би разбрал защо по време на война едни заповеди са изпълними, а други — не. Не би разбрал и какво е войната в нейната крайна, войнишка реалност — едновременно висша и нисша. Нисша, защото директивите се спускат отгоре надолу и когато стигнат най-долу, това означава, че са стигнали до войника. А висша, защото директивите, независимо от колко високо идват, нямат по-висш изпълнител от войника. Те стават реалност само тогава, когато той се залови да изпълнява замисленото и въпреки опасността и страха от смъртта, в края на краищата изпълни всичко. Привидно шаблонната, изтъркана дума „изпълнители“, употребявана в армията за ония, които трябва да изпълнят получената отгоре заповед, всъщност е дума, изпълнена с голямо значение и уважение към човека, който върши работата си на фронта. „Изпълнител“ е оня, от когото зависи изпълнението. И ако той не го изпълни, нищо няма да се изпълни.

Един от тия изпълнители — Никулин Пьотр Фьодорович, тридесет и девет годишен, семеен, многодетен, осъждан, изкупил вината си с кръв и по такъв начин раняван вече четири пъти — лежеше на западния бряг на Друт, измръзнал в мократа, неуспяла да изсъхне след преминаването на реката обмундировка, и начело на двадесет други войници изпълняваше своя дълг, който се състоеше в това, да остане тук, на завладяното парче от брега, докато получи помощ или умре в боя.

Преди седмица Серпилин като командуващ армия и с правото, което му даваше тая длъжност, не бе утвърдил твърде суровата присъда над Никулин и така всъщност бе спасил живота му. Но думите „спасил живота“, които, когато мислиш за тях, а още повече когато ги произнасяш гласно, се свързват с представата за някакво направено на човека благодеяние, не бяха минали през ума нито на Серпилин, когато по време на една обиколка във войските му се стори, че в строя на батальона е зърнал познатото лице на сержант Никулин, нито на самия Никулин, когато там, на пътя, войниците изведнъж заприказваха, че край тях току-що е минал командуващият.

Тогава, преди началото на настъплението, Серпилин просто бе осъществил по отношение на дадения под съд сержант оная справедливост, чиято необходимост и целесъобразност Никулин ден след ден потвърждаваше в боевете с всяка своя постъпка и действие, като при това не мислеше за миналото, защото да мисли за него, значеше да мисли за себе си, а през тия дни той най-малко мислеше за самия себе си.

И чак сега, когато в започналото да сивее утро оттам, от източния бряг се чуха изстрели на наши оръдия и като ги обграждаха с огън, над главите на Никулин и на другите хора, залегнали на парчето земя отвъд Друт, прелетяха и избухнаха в дълбочина на германците първите снаряди — чак в тоя миг за пръв път през всичките тия дни той ясно си спомни желязната разтегателна къщичка, в която без колан и сержантски пагони бе стоял пред командуващия армията. Както изглежда, спомни си я, защото тъкмо тогава си помисли за двамата пратеници — че не току-така е вярвал в тях, и за самия себе си — че сега сигурно ще остане жив…

На командира на корпуса генерал Кирпичников докладваха, че преминалата през Друт челна група, с която бе загубена радиовръзката, продължава боя на отсрещния бряг, вече й е оказана помощ с артилерийски огън, а скоро след нея ще се прехвърли и промъкналият се през нощта към реката челен батальон.

Но генерал Кирпичников, който сам не бе спал през цялата нощ и караше войските си да бързат към Друт, а не бе оставил да спят и командирите си на дивизии, като им даваше зор и им навикваше по телефона, все пак не започна в четири часа сутринта да докладва в щаба на армията единствено тоя факт, остави го за утринното донесение, още повече, че в полосата на корпуса му през Друт се бяха прехвърлили още три групи, войските наближаваха реката на широк фронт и по-внушително беше в шест сутринта да докладва всичко наведнъж…