Константин Симонов
Последно лято (12)

Дванадесета глава

В един часа по обед Серпилин трябваше да се яви пред лекарската комисия, а заминаването си в армията предварително бе насрочил за другата сутрин.

Като получи донесеното от Синцов писмо, за по-голяма сигурност в допълнение към вилиса Бойко изпрати от Москва един додж-3/4 с шофьор и техник лейтенант от армейския автобатальон.

Макар че вчера, без много да му мисли, Серпилин бе казал на тоя техник лейтенант, че напразно са пристигнали, и без тях би стигнал, все пак бяха постъпили правилно. Командуващият армията не бива да пътува с една кола, рискувайки да се забави по пътя заради някаква повреда. И възможностите вече не са като по-рано, и времето е скъпо както никога.

В деня преди заминаването се бяха струпали отложени или сами по себе си изостанали работи.

Следобед трябваше да дойде жената на Генадий Николаевич Пикин, която Серпилин никога по-рано не бе виждал и не искаше особено да вижда, но тя му бе изпратила две писма — и беше принуден да се съгласи.

Изобщо излизаше, че днес за него е някакъв женски ден. Следобед — Пикина, а сега, сутринта, му предстоеше да се срещне с жената на сина си. Тя два пъти бе изпращала при него внучката, а самата упорито повтаряше: „Срам ме е да ви гледам.“ Но вчера, когато до заминаването остана съвсем малко време, той нареди на Евстигнеев да й предаде: или да дойде, или вече не иска да знае за нея. Няма какво толкова да приказват, но трябва да се видят. „И нека не се страхува — няма да я изям!“

Докато я чакаше да дойде, той се разхождаше по алеята, по която тя непременно трябваше да мине, след като влезе през главния вход. Беше сигурен, че тоя път ще дойде.

Той я видя още отдалече, в края на алеята. Тя вървеше така, сякаш се страхуваше да се срещне с него, макар че бе дошла тъкмо за това. Но като го видя, забърза насреща му, а последните няколко крачки измина не ходом, а тичешком и зарови лице на гърдите му.

— Извинете ме! — изпъшка тя.

Поради силата на обзелото я напрежение тоя шепот отекна като вик.

Серпилин поглади с ръка сламените й, твърди, обгорени по краищата от къдренето коси и без да мисли, каза първите думи, които му дойдоха наум:

— Стига си плакала! Каква вина имаш пред мене? А умрелия вече не можеш да върнеш, значи и пред него не си виновна.

Жената на сина му се откъсна от Серпилин, избърса с ръка разплаканите си очи, в които от плач вече нямаше и сълзи — навярно бе ревала и в къщи, и по пътя — и стоеше сега пред него като виновно момиченце, безпомощно подсмърчаше и по войнишки бе изпънала ръце покрай тялото си.

Стоеше стройна, слаба, с изпъкнали изпод плетената блузка ключици, измъчена, бледна, с изхапани широки устни и със сини кръгове под очите от сълзите или от безсънието, или от всичко заедно.

— На какво си заприличала? — изтърва се Серпилин. — Защо си се изоставила така? Стремиш се да му докажеш, че си шест години по-възрастна от него?

— Да не мислите, че съм скрила това? От самото начало му го доказвах.

— Колкото и да си му го доказвала, изглежда, че не си го доказала — усмихна се на избухливостта й Серпилин. — Красива жена си, имаш всичко, каквото трябва. Човек може да те сложи там при входа вместо оная, гипсовата с веслото, ще бъдеш дори по-хубава от нея. Той трябва да ти се любува, а ти я виж на какво си заприличала!

— Сега не мисля за това — каза тя хем учудена, хем обидена.

— Как няма да мислиш, щом се омъжваш за него? Тъкмо за това трябва да мислиш. За какво друго? Да отидем вътре, да поприказваме. Защо стоим тук?

— По-добре тук да седнем. — Без да дочака Серпилин, тя първа уморено се отпусна на пейката.

— Да не би да бързаш? — попита Серпилин, като сядаше на другия край на пейката.

За негово учудване тя кимна.

— И къде бързаш?

— Отиваме да се разпишем в гражданското. Той настоя да се разпишем днес.

— И правилно е постъпил. Утре на разсъмване тръгваме на път. Какво друго си очаквала от него?

— Исках преди това да поприказвам с вас.

— Отдавна би могла.

— Не можех… по-рано. — Тя прехапа устната си. — Срам ме беше от вас, защото сама се хвърлих на врата му. Той за нищо не е виновен пред вас. Вината е само моя.

— Я слушай, Аня. — Въпреки изхапаните устни и сенките под очите в тоя миг на пълна душевна саможертва лицето й пак се струваше прекрасно на Серпилин. — Не се обиждай, ако те попитам нещо.

— Питайте, каквото искате — каза тя с все същата готовност за саможертва.

— Когато се омъжи за моя Вадим, беше ли имала някого преди това?

Тя се изчерви и го погледна в очите.

— Не… — И изведнъж собствената й догадка я накара да извика: — Той не би могъл да ви каже това за мене!

— Нищо не ми е казвал. Сам те питам — рече Серпилин, уверен след това избухване, че тя му е казала и ще му казва истината. — А през времето, докато срещна Анатолий, пак ли никого не си имала?

Тя нищо не отговори, само очите й се напълниха със сълзи и сърдито ги избърса с длан.

— Ето, виждаш ли. Вадим ти е бил първият в живота. Анатолий — вторият. А доколкото разбрах, ти за него си изобщо първата. Какво говориш? За каква своя вина? Та ти си истинска войнишка жена, за каквато само може да се мечтае. Ако имах втори син, изобщо нямаше да търся по-добра за него. И твоят Анатолий може да смята, че е роден с късмет.

Серпилин каза всичко това, като искаше да я издигне в собствените й очи, без дори да помисли, че тъкмо тия думи ще я разплачат.

Той я гледаше, чакаше кога ще спре да плаче и мислеше за себе си, че сигурно толкова горещо е доказвал правотата й, защото това бе самооправдание и за самия него, за човека, който на петдесетгодишна възраст, след дълъг и добре изживян живот с добра жена, изведнъж е разбрал, че трудно може да живее сам и една година и половина след смъртта й не само е готов да обича друга жена, но и не може да си представи как би съществувал без нея.

В това, което ставаше между плачещата с облекчение на пейката до него Аня и нейния двадесетгодишен Анатолий и между двама вече не съвсем млади хора — между него и Баранова — въпреки разликата имаше и сходство. И сходството беше, че на хората не им се живее в самота, че не умеят и не искат да правят това, макар някога да се преструват пред другите или пред самите себе си, че умеят и искат…

— Как върви работата? — попита Серпилин, когато Аня се наплака и спря.

— Все така. Момичетата са добри, свикнахме една с друга. Уважават ме… Още през зимата ви писах, че ме направиха бригадирка…

Тя помълча малко, като мислеше какво друго би могла да му разкаже, после въздъхна:

— Миналата седмица една получи съобщение за брат си от Крим: безследно изчезнал. Да бяха отстъпвали: като по-рано, а те са настъпвали, как тогава — безследно изчезнал?

Трябваше много време, за да й обясни защо и при настъпление хората изчезват безследно. А и нужни ли й бяха сега тия обяснения?

Серпилин не отговори и попита:

— А какво шиете?

— Както по-рано — рубашки-рубашчици.

„Да, рубашки-рубашчици — помисли Серпилин в тон с думите й, в които прозвуча нещо песенно-печално. — По-рано ги шиеха с отворени яки, а сега със затворени… С тях воюват, с тях лежат и в земята. И ония, за чиято смърт са получени съобщения, и ония, за които още пишат: «Безследно изчезнал»…“

— Сега вече не мога да получавам пари от заплатата ви — каза Аня. — От първи ще спрете да ми пращате.

— Сама ли мисли за това или заедно с Анатолий?

— Сама. Защо, не съм ли права?

— Може и да си права, но само наполовина. Съгласен съм, че раменете на старши лейтенант Евстигнеев са широки, но все пак не виждам причини да прехвърлям върху тях грижите за прехраната на собствената си внучка. За тебе нека се грижи старши лейтенант Евстигнеев, а за нея ще позволиш на мене.

— Ами ако той иска да я осинови? — попита Аня дори с някакво предизвикателство.

— Желанието му е понятно, щом те обича. Но разумът подсказва да оставите внучката на моя издръжка. Почакайте с това, докато свърши войната.

Тя каза „благодаря“ само с устни, беззвучно.

Думите „докато свърши войната“ й прозвучаха като напомняне, че хората са смъртни и може би е рано старши лейтенант Евстигнеев да осиновява момиченцето, след като има още да воюва. Тя правеше усилия да се сдържи, но любовта и страхът така напираха в нея, че все пак избликнаха навън:

— Само не го пращайте на друга служба. Ако може. Нека и занапред да е при вас. — И отново повтори: — Ако може!

„Че може, може — помисли Серпилин. — Но някак не бива. Все пак реши се, заприказва за това! Сигурно всичко останало са обсъдили предварително двамата. А това — не! Нагърбила се е сама.“

— Само недейте му казва, че съм ви молила! — каза тя, потвърждавайки догадката на Серпилин.

— Той вече не може да ми бъде адютант — каза Серпилин. — Неудобно е и не бива заради нас двамата. А никой няма намерение да го праща на смърт. След две седмици ще ти пише къде е, какъв е и колко е доволен от живота си.

Жената на сина му въздъхна. Мислено Серпилин все още я наричаше така. Въздъхна, поклати глава, сякаш сама си бе отговорила на някакъв въпрос, вдигна очи към Серпилин и каза:

— Трябва да вървя, иначе няма да успеем днес.

— Ами годеникът ти къде е? — попита Серпилин, като ставаше. — Сигурно те чака при колата? Ще те изпратя дотам.

— Не, в гражданското е. Стои на опашката.

— Каква опашка може да има сега там? — попита Серпилин, като крачеше до нея по алеята.

— Нали всичко е заедно на една опашка — обясни тя.

И Серпилин си спомни, че гражданското отделение не е само за женитби и раждания, а и за разводи и смърт… Главното сега, през войната, е смъртта. Удостоверения за еднократна помощ. Удостоверения за пенсия. Да, разбира се, там има много хора. И като помисли, че не е чак толкова весело да сключваш брак в тая обща опашка, каза:

— Утре, като минавам през Москва, ще се отбия да се чукнем за ваше здраве. Конякът е от мене, а ти изпържи картофите с лук. Тук няма да закусвам, разчитам на тебе. Ще се намери ли нещо?

— Ще се намери. Имам и консерви. Кога ще дойдете?

— А ти кога се връщаш от нощна смяна?

Тя се изчерви.

— Днес ме освободиха. Няма да ходя. Смених се с една приятелка, после аз ще работя вместо нея.

— Ще дойда точно в девет. — Серпилин помисли, че днес е последната им нощ с Евстигнеев, а не се знае кога ще бъде следващата, и добави: — Кажи на Анатолий да не идва тук за мене. Нека прати колата точно в осем и половина направо при мене, а той да ме чака при тебе. Ясно ли е?

— Добре.

— Я слушай — спомни си Серпилин, когато вече наближаваха портала. — Имам една молба към тебе.

— Каква? — с готовност попита тя. Зарадва се, че той все още може да има някаква молба към нея.

— Анатолий обясни ли ти за баща ми?

— Каза ми.

— Сега излиза, че баща ми вече няма да ме завари. Нека се настани при тебе, ако дойде.

— Знам. Анатолий ме предупреди.

— Грижи се за него няколко дена, доколкото ти позволява работата. Все пак не е млад. На седемдесет и седем е.

— Добре. Анатолий ми каза. Всичко ще направя.

— Е, а ако има нужда, мисля, че съседката ще ти помогне. Как я карате с нея?

— Криво-ляво — каза тя не веднага, като се позапъна.

— Какво има? Не се ли разбирате, а?

— Не, разбираме се. — Както изглежда, не й се искаше да каже това, което й предстоеше да каже. — Разбираме се, когато не пие.

— Как тъй „когато не пие“? — Серпилин не можеше да направи връзка между едното и другото: между спомена за съседката, Маря Александровна, каквато я бе видял, когато дойде да погребе жена си, и мисълта, че е почнала да пие. — Как така изведнъж и откъде има пари?

Жената на сина му сви рамене.

— През ден работи на евакуационния пункт, дежури по двадесет и четири часа. А следващите двадесет и четири часа си е в къщи. Не винаги, разбира се, но пие. Разменя хляб, продава една след друга вещите си.

— Отдавна ли е така?

— Откакто тая есен синът й замина на фронта.

Серпилин знаеше, че Гриша, синът на съседката, бе заминал на фронта. Не само знаеше, но и беше готов да му помогне да замине. Но не стана нужда. Новият командир на гвардейската дивизия, която по-рано бе под командуването на баща му, направи всичко сам. Удовлетвори молбата му и зачисли момчето в музикантския взвод. Тогава Гриша писа на Серпилин, че в музикантския взвод е само по щат, а в действителност го взимат в дивизионното разузнаване. Обещаваше да му пише пак, но вече не му писа. Както изглежда, краткотрайната му привързаност към Серпилин тук, в Москва, е отстъпила сега там, на фронта, пред други, по-силни. Така трябва и да бъде. Още повече, ако е попаднал сред добри хора. А защо сред лоши? Разбира се, че е сред добри. А излиза, че останала сама, майката е тръгнала по лош път. Кой би могъл да допусне такова нещо?

— Ще поприказвам с нея утре сутринта — каза Серпилин.

— Няма да можете. Днес на обед застъпва на дежурство за двадесет и четири часа. Вече няма как да се срещнете.

„Какво да направя? Как да повлияя на жената? — помисли Серпилин. — Да й пиша? Да я накарам да се засрами? Да я заплаша, че ще съобщя на сина й? Но кому би позволило сърцето да пише на момъка в армията, че майка му пие от мъка, задето мъжът й е загинал, а синът й е на фронта?“

— Поне я наглеждай — неуверено каза Серпилин.

— Да не мислите, че не го правя? И до работата й ходих в почивния си ден, казах им да й повлияят някак. Но как да я удържа, когато през ден си е в къщи, а аз всеки ден съм на работа?

— Аха, и друго има — спомни си Серпилин. — Там в гардероба бях оставил материал за ботуши и плат за шинел…

— Стоят си, наръсих ги с нафталин — каза Аня.

— Дай ги на баща ми, като дойде, Анатолий казва, че там били останали без дрехи.

Аня мълчаливо кимна.

— Хайде, до утре — каза Серпилин, когато стигнаха до портала.

Жената на сина му се спря, сякаш чакаше от него да й каже още нещо, преди да тръгне за гражданското. Но вече нямаше какво.

Тя замина, а той се върна в стаята, седна до масата и сложи пред себе си извадения от полевата чанта бележник. Ако баща му дойде, трябваше да му остави писмо. Но какво да пише след толкова години раздяла?

Серпилин никога не бе чувствувал особена близост към баща си. Баща му беше груб и весел човек, на младини способен да се пали и отчайва. Когато взел майка му, накарал я да се кръсти и доколкото умеел, я защищавал и от одумки, и от чуждата грубост. А самият той можеше и да я заплаши, и да вдигне ръка срещу нея, макар че Серпилин не помнеше нито веднъж да я е ударил, когато тя умря, тъгуваше и пиеше, но не мина дори година — и се ожени. При това се ожени така, че в къщата не остана и помен от майка му. Така веднага се бе поставила новата млада жена Паня — Пелагея Степановна, която и зад гърба, и в очите наричаше заварения си син татарин. Не защото приличаше на татарин, а защото с това прозвище искаше да го отдели от себе си и своите три, родени една след друга дъщери. Но той и без това се чувствуваше чужд в новото семейство и упорито я наричаше не майка, а леля Паня, а после, вече като възрастен — Пелагея Степановна. Тя беше трудолюбива и стисната жена, не жалеше нито себе си, нито другите и измерваше всичко в живота с това, дали нещо ще влезе в къщи, или ще излезе. Без да пречи на баща му да показва пред хората своето отчаяние, тя тихомълком го подчини на себе си, макар да се преструваше, че той продължава да живее по своя воля.

Серпилин бе загубил всякаква душевна връзка, с родителския дом още преди Първата световна война, когато замина от Тума в Рязан, във фелдшерското училище. Поради смъртта на майка му неговото детство бе засенчено от нещо печално и черно и Серпилин си спомняше за него така, сякаш при затъмнение гледаше слънцето през опушено със сажди стъкло. От детството бе останал само споменът за майка му — като за вечно доброто начало — и острият усет към всяка несправедливост, а целият му останал характер се оформи по-късно, в германската и в гражданската война.

В родителския дом Серпилин се появи чак след много години, през двадесет и трета, на път от Царицин, където бе сдал полка си, за Москва — на курсовете за усъвършенствуване на командния състав. Беше зима и той влезе в къщи с цялата красота на тогавашната униформа, с будьоновка-богатирка и шинел с червени ревери, с три нашивки на полкови командир на левия ръкав — звезда и четири куба.

По онова време баща му живееше добре. Познаваше фелдшерската си работа и разбираше какви изгоди може да даде тя на ловкия човек в селски район. Имаше къща и стопанство край нея, овощна и зеленчукова градина, пчелин. Най-голямата дъщеря беше сгодена за кооператор. Живееха охолно и искаха да живеят още по-охолно. И ако се съдеше по разговорите между баща му и мащехата, за нищо друго не мислеха. След като с учудване научи от Серпилин колко малка заплата получава въпреки нашивките си, баща му дори попита не смята ли да се демобилизира и отново да стане фелдшер. И когато Серпилин отвърна, че няма такова намерение, неодобрително му каза:

— Ти по-добре знаеш…

Като научи, че синът му се е оженил за вдовицата на един свой другар и при това я е взел с дете, също не одобри постъпката му.

— Млад си още, би могъл да си вземеш жена без опашка.

След дългогодишната раздяла живяха заедно три дена, без да се разберат и да си завидят един на друг.

Следващия път се видяха след нови тринадесет години, през тридесет и шеста. Тогава вече Серпилин не дойде по собствена воля, извикала го бе мащехата. Беше писала за баща му, че се е разболял „и добре би било, Федя, да дойдете при него“. Пишеше му на „вие“. А сигурно си бе спомнила за него, защото във вестниците бяха отпечатани списъците на командния състав, получил воински звания. Тогава той вече служеше в Москва, преподаваше в академията и му бяха дали звание бригаден командир.

Той взе отпуска и замина. Сам. Без жена си Валентина Егоровна. Смяташе, че това пътуване няма да я зарадва.

Баща му действително боледуваше, но нямаше намерение да предава богу дух, и когато Серпилин пристигна, вече сновеше с валенки из къщи, канеше се да тръгне на работа. Тогава беше вече почти седемдесетгодишен, но още не мислеше за пенсия.

Както изглежда, баща му се бе поддал на придумванията на мащехата: да опипа почвата за бъдещето — ще започне ли синът да му помага? Възрастта му позволяваше да заприказва за това. Трите им дъщери се бяха омъжили и сега живееха отделно. Двете тук, в Тума, едната за кооператора, втората за директора на училището, а третата за железничар, на друго място. Съдейки по намеците на мащехата, Серпилин разбра: дъщерите не са склонни да помагат. Или защото знаят, че засега родителите им живеят в охолство, или не са възпитани така.

Без да му мисли много, Серпилин обеща да праща всеки месец малка сума от заплатата си.

— Недей бърза, посъветвай се с жена си — отговори на това баща му.

И пак не успяха да се разберат. Познавайки своята Пелагея Степановна, баща му не разбираше как човек може да направи такова нещо, без да се е посъветвал. А Серпилин познаваше своята жена и смяташе, че няма какво да пита.

След като започна да праща пари, от Тума редовно взеха да се получават роднински писма, които потвърждаваха получаването на сумите и съобщаваха домашни новини. Тия писма не го накараха да чувствува по-голяма близост към роднините, пък и кореспонденцията не продължи много…

После, през четиридесет и трета година, в първото си писмо след шестгодишно прекъсване, бащата обясни на Серпилин, че тогава не е писал на Валентина Егоровна, за да не разчопля мъката й; с приказки не се помага.

Вярно, че с приказки не се помага, но би могъл да направи друго, да я повика: ела, поживей при нас. Но дори и да му бе дошло наум такова нещо, Пелагея Степановна нямаше да разреши.

Бащата писа на Серпилин през четиридесет и трета година, през март, след като бе прочел във вестника за награждаването на генералите с ордени „Кутузов“ за Сталинград.

Адресирано до Народния комисариат на отбраната, бащиното писмо по околен път, през Москва, стигна до Серпилин чак през май, вече на Централния фронт. В писмото имаше поздрави до жената и сина му. Серпилин отговори, че и двамата не са на тоя свят, и нареди началникът на финансовата служба на армията да изпраща на бащиния адрес част от заплатата му.

Тогава не бе му дошла мисълта да се срещне с баща си. Тя се породи неотдавна, когато вече тук, в Архангелское, получи препратеното от фронта бащино писмо, от което научи, че е пристигнало съобщение за смъртта на втория зет. Спомни си как самият той неотдавна за малко не бе заминал за оня свят, спомни си, че баща му кара вече седемдесет и осмата година, издействува му пропуск за идване в Москва и изпрати Евстигнеев да го докара с вилиса.

Но въпреки очакванията баща му не пристигна с Евстигнеев. Трудно бе да се разбере защо е постъпил така. Евстигнеев не можа да обясни; вечерта старецът казал, че на другата сутрин тръгва, а сутринта, когато станало време за тръгване, заявил, че не се чувствува добре и му е нужно време да се приготви; ще дойде по-късно сам, с влака, през Рязан.

От думите на Евстигнеев личеше, че за военно време старците не живеели зле. Вечерта го нахранили с пържени яйца и сланина, а сутринта му налели чай с мляко: имали коза.

— Как мислиш, защо все пак не тръгна? — разпитваше Серпилин, но Евстигнеев само свиваше рамене. Или не разбираше, или не искаше да говори.

„Добре де, нека дойде, както иска, няма да пращам втори път куриери — помисли Серпилин. — Стига му и това, че веднъж пратих вилиса да го вземе. И вилиса, и шофьора, и адютанта. Да, разбира се, сега възможностите ни нараснаха и ги използуваме различно. Понякога и лошо!“

Ала мислейки така, той нямаше предвид себе си: смяташе, че е имал право да изпрати вилиса за баща си на неговата възраст.

„Трябва да пишеш на баща си, защото и той вече е стар, и ти не си съвсем млад; пък и всички хора са смъртни.“ Но просто не можа да измисли какво да му пише; вместо това си спомни, че не бива да забравя да остави на Аня приготвените за баща му пари…

На вратата на стаята се появи болногледачката:

— Другарю генерал, търси ви една жена.

Серпилин едва бе успял да стане от масата, когато вратата зад болногледачката се отвори и като побутна внимателно мършавата бабичка, с думите: „Фьодор Фьодорович, великодушно извинете, това съм аз, Пикина“, в стаята влезе пълна възрастна жена със закръглено добро лице.

Серпилин се здрависа, покани я да седне и прибра бележника от масата.

— Извинете, за бога, попречих ви!

— Никак не сте ми попречили. Само че след половин час трябва да вървя на лекарска комисия. А ако бяхте дошли следобед, както се уговорихме, щях да имам време.

— Нищо, нищо — каза тя, като бързо и радостно се усмихваше. — Няма да ви забавя. Случайно намерих кола, докара ме дотук. Извинявайте!

Като я гледаше, Серпилин си спомни как Пикин понякога казваше за нейните писма: „Моята глупачка ми пише.“ Може наистина да е глупава, но сигурно е добра. Добротата бе не само изписана върху пълното й, някога красиво лице. Доброта имаше в спокойните движения, с които оправяше метнатия върху раменете топъл шал, и в ръцете й, дебели и пухкави, с добри меки възглавнички на пръстите. И леко прошарената й коса бе сресана отзад в голям, спокоен кок.

„А, виж, брилянтовите обици на ушите и са сигурно от глупост — помисли Серпилин. — Защо ли, идвайки при мене, се е пременила с обиците си?“

— Много се радвам да ви видя, Фьодор Фьодорович — каза Пикина, след като няколко пъти дълбоко бе въздъхнала, но не от скръб, а за да си поеме дъх. — Веднага ви познах. Генадий Николаевич ми бе изпратил една снимка, на която сте заедно. Но сега изглеждате по-добре. И някак по-млад. Как сте със здравето? Напълно ли се оправихте след злополуката?

Оказа се, че тя знаеше по какъв повод той е тук.

— Оправих се — каза Серпилин. — Лекарите ще ме прегледат още веднъж — и на фронта!

Тя сметна това за намек и се разбърза.

— Няма да ви забавя, не се тревожете — и като извади от чантата си един плик, побутна го върху масата с пухкавата си ръка с възглавнички на пръстите. — С голяма благодарност ви връщам сумата, която ми бяхте пратили след всичко станало. Обстоятелствата ми позволиха да я оставя непокътната, но не се решавах да ви я изпратя обратно, за да не ме разберете погрешно. Чаках случай лично да ви поблагодаря за проявеното милосърдие.

— Какво милосърдие! — сърдито каза Серпилин, без да взима оставения на масата плик. — Направих така, както смятах, че ще бъде най-добре, мислех, че ще ви потрябват. Нима нямате никаква нужда от пари, та не сте могли да ги похарчите?

— Сега ще ви обясня всичко.

Тя сключи пред себе си, с дланите навътре, своите пълни ръце, сякаш се канеше да обяснява всичко това на дете. Серпилин едва забележимо се усмихна, но тя не забеляза, лицето й беше сериозно.

— Както знаете, през двадесет и пета година Генадий Николаевич трябваше да се демобилизира от армията заради брат ми Сергей Петрович.

Серпилин непрекъснато се мъчеше да си спомни как се казваше тя. Пикин му бе казвал, но той беше забравил. Сега си спомни. Казваше се Надежда Петровна.

— В живота Сергей Петрович беше богат за онова време човек, имаше голяма фирма. Сам беше и инженер, и предприемач, тогава се смяташе, че това е в духа на времето. Но после се оказа…

Тя млъкна, като търсеше подходящ израз, а Серпилин механически се замисли върху казаните от нея странни думи — „в живота“. „В живота, в живота, какво можеше да значи това — в живота?“

— След изземването на ценностите, когато поради отказа си да ги предаде доброволно Сергей Петрович бе интерниран в Соловки, това, както знаете, даде отражение и върху нашата съдба с Генадий Николаевич; той трябваше да мине на цивилна служба, като счетоводител.

— Знам. Обяснявал ми е.

— Естествено аз не можех да оставя брат си без никакви грижи, ходих при него и в Соловки, и в Томск, където бе заточен. Там, в Сибир, той остави светския живот и прие духовен сан. А преди войната бе ръкоположен във воронежката епархия и напусна Воронеж вече под бомбите по настояване на духовните си ръководители.

„Ето, значи, къде е било братлето й през лятото на четиридесет и втора! — помисли си Серпилин. — Съвсем близо до нас, грешните, по същите места. Разликата е само там, че по настояване на духовните си ръководители е напуснал тия места под бомбите, а ние, грешните, по настояване на своите ръководители стояхме под бомбите и не ги напуснахме до последна възможност.“

Да, Пикин не бе му казвал, че шуреят му е станал архиерей или дори митрополит. Срамувал се е или го е било страх, че Бережной ще му се подиграва.

— В живота брат ми беше Сергей, а след като прие сана — Никодим — каза Пикина така, сякаш, като чуеше това име, Серпилин веднага трябваше да разбере кой е брат й.

Той наистина помнеше това име от вестниците. Тоя Никодим беше или член на комисията за разследване на фашистките злодейства и подписваше нейните документи, или подписът му стоеше под призивите за участие на вярващите в събирането на средства за танкове и самолети за Червената армия.

— Откакто се премести в Москва, аз се грижа за домакинството му. Какво ти домакинство! — Пикина разпери ръце, сякаш с тоя жест поясняваше: какво домакинство може да има един духовник. — Но не става нужда да мисля за насъщния. Пък и — след известно колебание добави тя — все още пазя едно-друго от майка ни. В началото на войната пожертвувах две нейни колиета и една брошка. Но все пак оставих нещичко и за черни дни.

С едва забележимо движение на ръката тя посочи обиците на ушите си.

„Ето защо си ги сложила — помисли Серпилин. — За да ми докажеш, че нямаш нужда от нищо.“

Междувременно със същата ръка, с която преди това бе показала обиците, Пикина деликатно побутна плика на масата.

— Добре, щом нямате нужда, нямате.

Серпилин взе плика и го пъхна в оставената на масата полева чанта, като реши да добави тия неочаквани пари към ония, които смяташе да даде на баща си.

— Нищо ново ли не знаете за Генадий Николаевич? — попита Пикина, която отдавна изчакваше възможността да зададе тоя най-важен за нея въпрос, но не искаше да пристъпва към него, преди да е разрешила вълнуващото я неудобство с парите.

— За съжаление не знам — каза Серпилин. — Не ни дават такива сведения. А може би и сами не разполагат с тях.

Той наистина не знаеше нищо за Пикин. Съвсем нищо. През есента миналата година, когато историята с Пикин остана без последици, след Курската дъга и получените за нея нови награди, Серпилин изпрати писмена молба до интендантското управление: какви права за получаване на еднократна помощ и пенсия имат жените на пленените генерали?

Буквално в навечерието на пленяването си Пикин бе получил генералско звание, но в разгара на боевете просто не бе успял да облече новата си униформа и в съобщенията на германците мина като полковник. А по нашите интендански документи вече се водеше като генерал.

Отговорът пристигна твърде бързо. Интендантското управление съобщаваше, че семействата на пленените генерали могат да получат пенсия и еднократна помощ, само когато за тия генерали има данни, че не са предатели.

Трябваше да се откаже от мисълта, че жената на Пикин ще получи пенсия. И сега нямаше защо да й разказва всичко това.

— Остава ни да вярваме в доброто здраве на Генадий Николаевич — че ще издържи, докато е в плен. Още повече краят на войната сега не е далече. А че се държи там както трябва, лично аз не се съмнявам — добави Серпилин най-важното, което смяташе, че трябва да й каже.

— Та какви съмнения може да има? — каза тя тихо и просто, като за най-обикновено нещо, в което никой не можеше изобщо да се съмнява. — Само здравето да не му изневери. Нали преди войната започна да страда от диабет!

— Не съм забелязал — каза Серпилин, като помисли, че сигурно Пикин не се е издавал, не е бил от ония, които се оплакват от здравето си.

— И от друго се страхувам — въздъхна Пикина. — Пишат, че нашите съюзници бомбардирали Германия, бомбардировките били ужасни! Дано не пострада някак! Нали хвърлят всичко това, където им попадне. Опитах се да разбера нещо за съдбата му чрез Червения кръст. Попаднах при самата Пешкова Екатерина Павловна. Приятна, възпитана жена. Но ми каза, че Червеният кръст не знае абсолютно нищо. Оказва се, че на времето не сме подписали някаква си там взаимна конвенция и сега нищо не можем да научаваме за пленниците. Англичаните и американците могат, а ние не можем.

Серпилин едва не подскочи от учудване. Да, разбира се, той знаеше и дори добре помнеше от оная световна война, че имаше Червен кръст и чрез него получаваха сведения за пленниците, дори пращаха колети на пленените офицери. Но изобщо не му идваше наум да отнесе всичко това към войната, която се водеше сега: „Какъв Червен кръст? Какво общо има той с тая война срещу фашистите? Какви конвенции? Каква взаимност?“

Просто беше невъзможно да си представи, че между нас и фашистите сега би могла да действува някаква конвенция за Червения кръст, по която да се научи какво става там с пленения мъж на тая седяща пред него жена — жив ли е или мъртъв и при какви условия се намира.

Мисълта за това бе дотолкова несъвместима с всичко, което ставаше на фронта през тия три години, че му се струваше нелепа.

— А Пешкова е много приятна жена — повтори Пикина. — Познавате ли я?

— Не я познавам.

— Самата тя се отнесе много внимателно към мене. И секретарят й беше много внимателен. Всички там, в Червения кръст, бяха толкова внимателни… Наистина отидох при тях с писмо от брат си — добави тя.

„Да — помисли си Серпилин — наистина незнайни са пътищата ти, господи! Мъжът й, комунистът, е някъде във фашистки плен, а тя отива в Червения кръст с писмо от своя брат, който е бил непман, десет години е живял в Соловки, а сега е архиерей или митрополит, и там, в Червения кръст, я посрещат с особено внимание, защото има писмо от брат си.“

Създалото се у Серпилин още от гражданската война непримиримо отношение към черквата беше за него толкова естествено чувство, че той никога през живота си не се бе съмнявал в своята правота. Но колкото и да е странно, с идването на тая добродушна дебелана животът изведнъж обърна към него някаква нова своя страна и разкри някакъв нов, малко понятен, но реално съществуващ свят на други хора, които имаха други надежди за бъдещето и навярно други възгледи за миналото в сравнение с него.

Той мълчеше, обзет от неочаквани за себе си мисли, а жената на Пикин разбра мълчанието му по свой начин — че разговорът е завършил и трябва да си върви.

— Сигурно вече е време да тръгвате. — Тя стана.

Той също стана и погледна часовника си.

— Ще вървим полекичка заедно по алеята до портала — и времето ще мине. Нека смятаме, че следващия път ще се видим след войната всички заедно, с Генадий Николаевич.

— Дано само не се влоши диабетът му! Веднъж преди войната вече имаше криза, стана нужда да правим инжекции… А там сигурно това е невъзможно…

„Какви ти инжекции там!“ — помисли Серпилин, но нищо не каза.

— Утре ли се връщате на фронта? — попита тя, когато излязоха навън.

Той кимна.

— Ако вярвахте, щях да ви окача талисман от Стария Атон. Молих Генадий Николаевич, когато заминаваше, а той отказа — рече тя толкова горчиво, сякаш тъкмо това бе причината за всичко, което бе станало по-късно.

Серпилин не намери какво да отговори. Той никога не бе разбирал как поне малко образованите хора могат да вярват в бога. Знаеше, че има и такива, но не можеше да си представи как е възможно. А жената, която крачеше до него, сигурно не можеше да си представи обратното — как е възможно човек да не вярва в бога.

„И тя е Русия, както и аз, както и всички други“ — изведнъж помисли той, като си спомни как на Курската дъга погребваха геройски загинал на артилерийските си позиции под самите танкове четиридесет и пет годишен капитан, дошъл от запаса, а след погребението му доложиха, че заедно с всички документи на покойника в отдел кадри е предадено кръстче с верижка, което са намерили на шията му, и не можеше да се разбере дали и по-рано е криел, че вярва, или е започнал да вярва по време на войната. Пък и нямаше време да се мисли за това. Тогава, като научи, че са свалили кръстчето от покойника, Серпилин дори нахока оня, който му докладваше:

— С каквото е умрял, с него трябваше да го погребете!

Разсърди се така, сякаш с покойника бе извършена несправедливост. А може би наистина си беше така?

— Откъде научихте, че съм тук, ако не е тайна? — попита Серпилин.

— Една от нашите енориашки спомена за вас.

„Сигурно някоя тукашна болногледачка, от Архангелское, а може и медицинска сестра“ — помисли Серпилин, но не започна да разпитва.

— Останаха малко черкви — каза Пикина. — Просто ми се плаче от жал, като гледам колко много хора чакат всеки ден като на някаква опашка, ако искат убитият воин да не бъде просто записан в поменика, а да му отслужат отделна панихида!

— Ясно. Щом има война, има и панихиди — каза Серпилин.

Тя вървеше с него по алеята и продължаваше да му разказва колко много са станали богомолците: че сега, като си идват от фронта, дори военните понякога се отбиват в черквата, макар все още рядко. Тя казваше всичко това така, сякаш Серпилин непременно трябваше да й съчувствува, че вярващите са станали повече.

Серпилин ни най-малко не споделяше чувствата й, но зад наивността, с която приказваше тая добра и глуповата жена, се криеше твърдо убеждение. Тя говореше с него така, сякаш той отива на фронта да защищава не съветската власт, а нейната православна черква, и той чувствуваше, че сега за нея това няма никаква разлика, изглежда й почти едно и също.

Когато стигнаха до самия портал, тя вдигна очи към Серпилин и каза с дълбока въздишка:

— Моят Генадий Николаевич до тридесет и пет годишна възраст вярваше, само не ходеше на черква, когато служеше в Червената армия. А после, докато учеше за счетоводител във вечерния икономически институт, престана да вярва. Но нима можехме да се разделим заради това… Как ли е сега там? С това си лягам, с това и ставам.

И гледайки лицето й, добило старчески, нещастен вид, Серпилин със сигурност помисли: „Не само си ляга и става, но се и моли мъжът й отново да прегърне вярата, та с нейна помощ да се спаси там, зад стените на фашисткия ад. Какво пък, нека се моли. Още повече, щом дава пари и за танкове. С молитви едва ли, но със силата на оръжието ще го спасим.“

Той си спомни за своите грижи — че ще бъде добре, ако за настъплението получи механизиран корпус, наведе се и целуна добрата пълна ръка на жената.

— Заедно с вас вярвам, че ще се върне.

Целуна ръката, вдигна очи и видя край портала кола, а до нея Баранова.

— Няма да ги носиш в аптеката, а право в операционната и ги предай на старшата хирургическа сестра — казваше тя на някого в колата.

После видя Серпилин и се приближи — висока, с удобна, ушита по фигурата й рубашка и със също такива удобни хромови ботуши с малки токчета.

— Ходих в Москва да получа анестезиращи средства, за да не изчезнат под носа ми!

Серпилин запозна жените. Баранова късо каза на Пикина, че е чувала от Фьодор Фьодорович много хубави неща за мъжа й, вдигна ръка до пилотката си и тръгна към лечебната сграда.

И чак като се отдалечи на двадесет крачки, се обърна и извика на Серпилин:

— Внимавайте да не закъснеете за комисията!

Тя беше вече далече, а Серпилин отведе Пикина до емката, която я бе докарала и както се оказа, чакаше тук.

Зад кормилото на емката седеше възрастен човек с грубовато лице, с импрегниран шлифер и дочена фуражка.

„Може би и той е енориаш — усмихна се Серпилин, като отваряше пред Пикина вратата на колата. — А може брат й да си има и собствена емка, кой ги знае сега.“

Когато колата потегли, Пикина му махна с ръка през стъклото, а той се обърна и тръгна — наистина не биваше да закъснява.

 

 

Във вестибюла до закачалката стоеше Баранова. Стоеше и оправяше косата си пред огледалото.

През това време тя би могла да се качи по стълбите до втория етаж. Значи, чакаше го тук, искаше да му каже нещо.

Когато той влезе, тя се извърна от огледалото, бързо тръгна насреща му, спря се пред него и го улови за ръката, без да обръща никакво внимание на санитарката, която стоеше зад преградката на гардероба и ги гледаше.

Тя държеше ръката на Серпилин и стоеше толкова близо, че той виждаше отгоре, почти до лицето си, вдигнатите й към него очи, леко порозовелите сега бузите, устните и брадичката й.

— Много искам — каза тя, както му се стори, твърде високо с ясния си, чист глас, така че се чу в целия вестибюл, — много искам да те изпишат и да ти разрешат утре да пътуваш, всичко да стане точно така, както желаеш. Много искам…

И силно му стисна ръката, сякаш и с това искаше да му покаже, че всичко е истина.

— Върви, идвам веднага след тебе…