Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живи и мъртви (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Последнее лето, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2014)
Разпознаване и корекция
Ludetinata (2014)
Разпознаване и корекция
Kukumicin (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Константин Симонов. Последно лято

Издателство на Отечествения фронт, София, 1977

Библиотека Победа

Библиотечно оформление: Иван Кьосев

Второ издание

Редактор: Гюлчин Чешмеджиева

Редактор на издателството: М. Драгостинова

Художествен редактор: Ив. Подеков

Художник: Иван Кьосев

Технически редактор: Н. Панайотов

Коректор: Ев. Станчева

Дадена за набор на 18.X.1976 г. Подписана за печат на 21.IV.1977 г.

Излязла от печат на 22.VIII.1977 г. Печатни коли 40. Издателски коли 33,60.

Формат 1/32 от 84/108. Тираж 40000.

Код: 17 9536371611/5564–11–77. Поръчка №18039. Цена 2,80 лв.

Издателство на Отечествения фронт — бул. „Дондуков“ 32

Печатница „Тодор Димитров“ — бул. „Георги Трайков“ 4

С–3

Константин Симонов. Последнее лето

Издательство „Известия“, Москва, 1974

История

  1. — Добавяне

Двадесет и втора глава

Същата вечер, когато се раздели със Синцов, Таня на един дъх му написа дълго писмо, в което искаше прошка, че е премълчала, прекарала е с него нощта, без да му разкаже за всичко, което правеше невъзможен по-нататъшния им живот.

Но вече след като го написа, се наруга за страхливостта, пъхна неизпратеното писмо под бельото, на дъното на куфара, и си даде клетва, че при следващата среща ще му каже всичко сама, в очите. А сутринта започна настъплението, което отложи тая следваща среща за неизвестно време.

Веждестият генерал, началник на медицинската служба в армията, я извика при себе си в първото утро на настъплението, когато дори при тях, на дванадесет километра от предната линия, се чуваше добре непрекъснатият рев на артилерията, попита я как се чувствува, оправила ли се е съвсем след несполучливото раждане и каза, че временно ще я вземе от Росляков. И занапред тя ще обикаля не болниците във втората линия, както до настъплението, а по-близо до фронта: ще проверява как докарват ранените от медико-санитарните батальони до предните болници. Прието е да се смята, че там, долу, всичко става без бавене, но и там има нередности. В техния евакуационен пункт тя минава за най-смелата, така че ще я вземе специално за тая работа.

— Ще бъдеш нещо като мой личен инспектор, макар че по щат няма такава длъжност. — Генералът смръщи вежди, но в същото време се усмихна. — Разбира се, ако не се страхуваш.

Таня не се страхуваше. Напротив, радваше се. След снизхождението, което сама прояви към себе си, като замина от фронта да роди, сега не искаше никакви снизхождения.

Изглежда, тъкмо затова заслужи похвалата на своя веждест началник. Той изобщо не обичаше да хвали лекарите. Казваше, че от тях се иска точно това — да не щадят себе си. „Който иска иначе, не е лекар и напразно си е избрал за цял живот работа, от която зависи животът на другите хора.“

Настъплението започна и продължаваше без прекъсване вече единадесет дена. Таня всеки ден сновеше назад-напред, спираше колите по кръстопътищата, пътуваше с попътни камиони заедно с ранените и сама, и в кабините, и отзад върху сандъците със снаряди, обикаляше болниците, промъкваше се до медико-санитарните батальони и пунктовете за медицинска помощ, виждаше убитите и няколко пъти сама попадна под обстрел.

Като загуби детето, тя загуби душевното си равновесие и изглеждаше, че новата мъка — неизбежната раздяла със Синцов — би трябвало съвсем да я повали, но, напротив, не я повали, а я изправи на крака. И макар че по време на настъплението тя продължаваше да мисли за Синцов, за себе си и Маша и за безизходността на своето положение, хората, заедно с които работеше, пътуваше, разговаряше и залягаше под обстрелите, не забелязваха нейното състояние. Мислите й за самата себе си бяха затворени в нея заедно с всички останали работи, потребности и необходимости и в тоя затворен, пресован вид продължаваха опасно да съществуват като водата, която след като се превърне в лед, и се разшири, може да избие каменни плочи, ако не намери никакъв друг изход.

Една нощ, след четвъртия ден от боевете, като се върна в санитарния отдел и седна да вечеря, научи, че само преди два часа е била убита началничката на аптечния склад Вера Петровна, с която по-рано дружаха дори повече, отколкото със Зинаида. И е била убита не там, отпред, а в тила, по пътя от аптечния склад. Малко преди да се стъмни един юнкерс прелетял над пътя и хвърлил бомби…

И както става, когато изведнъж убият някой, за когото изобщо не мислиш, че може да бъде убит, тя помисли за себе си.

На сутринта, когато станаха и Зинаида трябваше да замине на едно място, а тя на друго, Таня извади от куфара своето неизпратено писмо до Синцов, залепи го, надписа го и го даде на Зинаида.

— Нека стои у тебе. Ще му го дадеш, ако с мене стане нещо.

— Ако стане? — ядоса се Зинаида. — А ако стане с мене?

— Щом те моля, вземи го.

— Какво се е случило между вас?

— Нищо не се е случило.

Не каза какво се бе случило между тях, но все пак накара Зинаида да вземе писмото.

А през нощта, когато отново се срещнаха, Зинаида първо се спусна да прегръща Таня, сякаш вече не мислеше да я види жива, а после й върна писмото.

— Днес цял ден се страхувах за тебе заради това глупашко писмо. Няма да го държа у себе си. Лошо предзнаменование. Да не си намислила да се погребваш?

— Нищо не съм намислила.

— Щом не си, скъсай го. Или аз ще го скъсам.

— Дай го!

Като разбра, че Зинаида упорствува и няма да държи у себе си писмото, Таня го сложи в джоба на рубашката си.

След като й бе дошло наум, че може да умре, а Синцов няма да научи всичко онова, което трябва да научи, вече нямаше как да скъса писмото.

„Ако стане нещо, поне ще го намерят у мене и ще му го предадат. Няма да стана на парчета я, такива работи не се случват“ — помисли тя за себе си, макар добре да знаеше от другите, че се случват.

Тя ту забравяше, ту си спомняше за сложеното в джоба писмо. А веднъж цял ден не можа да се отърве от тия мисли, защото видя Артемиев. Пътуваше към тила заедно с ранените в каросерията на един празен камион, а той се мярна насреща й във вилиса.

Видя го и си помисли, че е без вина виновна не само пред Синцов, но и пред него. Спомни си как миналата зима в Москва, когато той бе дошъл при нея, му разказа за гибелта на неговата сестра. И как той, като стискаше юмруци и накуцваше, сновеше напред-назад из кухнята, а после, когато тя заминаваше, донесе на гарата и й даде роклите на Маша, за да ги размени срещу храна на пазарището в Ташкент. Кой знае защо, сега й бе непоносимо да си спомня за тия рокли, които той бе донесъл тогава на гарата.

Два пъти през тия дни бе виждала в болниците ранени жени: една радистка, докарана от партизанската болница в армейската, за да извадят опасното за живота й парче от снаряд, което не бяха успели да измъкнат при първата операция, и една жена, натъкнала се на мина, когато се връщала от гората към своето село. Не партизанка, а просто жителка, както бе казала тя за себе си, макар после в разговора да се оказа, че е носила храна на партизаните и им е служила за свръзка. Друга на нейно място би се смятала за партизанка. А тая — не, не смяташе, защото не е била в отряда, само е помагала.

Радистката разказваше колко много ешелони с отвлечени на работа в Германия минавали край тях и по железопътната линия. Германците нарочно обърквали, променяли графика за движението, пускали през опасния участък на пътя ешелоните с отвлечени, когато трябвало да мине военен ешелон, и обратно. Веднъж поради това партизаните по погрешка вдигнали във въздуха линията пред ешелона с отвлечени и в първите три дерайлирали вагона загинали няколко жени. И все пак сред цялото това нещастие жените, които оцелели или били само ранени, оттегляйки се с партизаните в гората, казвали, че така е по-добре: мъртвите не могат да оживеят, но затова пък всички живи са се отървали от робство. Иначе що за живот би бил там, в Германия? Нима е живот?

— Тогава ние се тревожехме много повече от тях — разказваше радистката, като си спомняше това, и очите й се просълзяваха — от спомените или от очакваната нова среща с хирурга; страшно е, след като вече си на Голямата земя, отново да легнеш под ножа!…

А Таня я слушаше и мъчително си мислеше за жената, която също е била отмъкната на работа в Германия, която може би също е минала някога с ешелона през тия места и за която сега вече до края на войната никой не може да каже дали е жива, или не…

Какво ли не чува човек в болниците и медико-санитарните батальони, когато всеки ден ги обикаля един след друг!

Вчера в една от болниците Таня непременно трябваше да поприказва по служба с главния хирург, която бе жена, но изведнъж посред разговора я извикаха за спешна операция и Таня тръгна след нея към операционната. Там, на масата, с тежка рана в корема, лежеше един командир на артилерийски дивизион, млад и, както казаха операционните сестри, ерген. Преди да му дадат наркоза, мятайки ту на една, ту на друга страна потната си, къдрава, красива глава и предчувствувайки, че ще умре, той молеше докаралия го в болницата лейтенант да каже на другарите там, в полка, да не забравят и да се погрижат за майка му. До последния миг, преди да заспи от наркозата, повтаряше: „Само за едно ви моля, само за едно…“

И във всичко това имаше нещо такова, че плачеше и жената хирург, която му правеше почти безнадеждна операция, плачеха и медицинските сестри… А той изобщо не се събуди — умря.

И Таня изведнъж с някаква силна, граничеща с отчаянието завист към умрелия помисли:

„Да можех и аз така в последния миг да мисля само за майка си, за никой друг. Да можеше да нямам никой друг, за когото да мисля, освен майка си.“

Тая сутрин — в началото на единадесетия ден от войната, както след дълго затишие хем сериозно, хем на шега се изразяват на фронта — Таня за единадесети път замина напред, сега вече отвъд Березина, която бе форсирана предната сутрин. Преследвайки германците, вчера цял ден и цяла нощ войските отиваха все по-нататък и по-нататък; сега там, отвъд Березина, вече имаше и няколко медико-санитарни батальона, а тая сутрин трябваше да се открият две предни болници и веждестият началник на Таня, и непрекъснато намиращият се в предните болници Росляков настояваха въпреки всички трудности и опасности, които възникват по време на такова стремително настъпление, въпреки кръстосващите из горите групи германци медицината да не изостава, да върви плътно зад войските, та ранените да не лежат и да не чакат реда си, а навреме да отиват на операционната маса. Вчера на летучката, ядосан от допуснатите през деня слабости, генералът апелираше към съвестта на лекарите, викаше, че в медицината загубеното време е загубен живот… Но работата беше не само в съвестта на лекарите, а в цялата сложно осъществяваща се евакуация на ранените, която, ако я начертаеш върху хартия, приличаше на часовников механизъм от множество свързани помежду си и взаимно задвижващи се зъбчати колела и колелца. Само че целият тоя механизъм не беше затворен в малката и компактна кутийка на часовника, а, напротив — по време на настъплението беше разтегнат на десетки километри: от първите медицински пунктове зад предния край чак до санитарните железопътни композиции, заминаващи от гарите за армейско снабдяване още по-нататък, към циркулиращите във вътрешността на страната санитарни влакове, които правеха още един, свой собствен кръг. И служебно задължение на Таня бе да проверява как работят най-първите, най-близките до боя колелца на тоя разтегнат на десетки километри механизъм.

Човешката съвест бе нужна навсякъде, от началото до края на цялата тая верига от санитаря на предната линия до шофьора на заминаващата към тила кола, който помага на ранените да се качат в нея, от коменданта на переправата, който е длъжен и когато няма възможност, при всяко насрещно движение, да прехвърли ранените в тила, до военните железничари на гарите за снабдяване, които трябва да препращат бързо напред, без да спазват реда, влаковете със снаряди и в същото време да се изхитрят и прикачват празните санитарни вагони, защото, ако не ги изпратят напред, не ще има с какво да се извозят в тила следващите партиди ранени.

И ако не е общата човешка съвест, почти у всеки подсилена от чувството, че и ти можеш да бъдеш ранен, само лекарите никога не биха направили всичко онова, което успяват да направят на война.

Днес Таня стигна почти до самата Березина с вилиса, в който пътуваше Росляков. При переправата Росляков свали Таня и продължи по просеката в гората.

Отдалечаващият се вилис скачаше като заек из дупките и криволичеше наляво и надясно, като заобикаляше разрушените и подпалени германски автомобили. Какво ли нямаше тук: и огромни камиони, и щабни автобуси, и мотоциклети, и дявол знае какво друго — завчера нашата авиация просто бе преорала всичко тук, по тая просека.

И по просеката, и в гората, край новата переправа, която бе построена вместо разрушената от нас германска, и от двете страни на пътя, който водеше към переправата — навсякъде имаше толкова много още неприбрани мъртъвци, че днес, в началото на втория ден, и около переправата, и по пътищата към нея се носеше силна миризма на трупове. Толкова силна, че дори лекарите, за които се смята, че са свикнали с всичко, трудно я понасяха.

Вчерашният ден беше горещ — 27° на сянка — и още привечер стана ясно, че тук, край переправата, трябва да се направи нещо: или да се отделят хора — и то изведнъж много хора, с хиляди — за да подредят, отмъкнат настрана и закопаят всичко това, или тая, основната переправа, по която движението в едната и в другата посока не спира, да се измести поне с два-три километра.

Тая сутрин Росляков бе тръгнал насам тъкмо затова — да мотивира „желязно“, както се изразяваше той, доклада си до Военния съвет на армията за необходимостта, колкото и сложно да е това, да преместим переправата, ако не искаме да рискуваме, като допуснем през тая страшна полоса да преминават с превозни средства и пешком хиляди хора.

Като застана близо до моста, Таня два-три пъти безуспешно се опита да спре минаващите коли. По моста се движеха камиони, натоварени догоре със сандъци за снаряди. Един камион спря, но се оказа, че веднага ще свърне вдясно, а Таня трябваше да върви направо.

После, изпреварвайки спрелия камион, профуча вилис и от него й махнаха с ръка. Тя не можа да види кой е под гюрука, но когато след първия вилис мина втори, с радиоантена, а след него бронетранспортьор, разбра, че сигурно е минал Синцов с командуващия: махнал е с ръка, но не е могъл да спре по собствено желание…

 

 

Когато вилисът заобикаляше спрелия камион и Синцов видя отзад, зад тоя камион, застаналата край пътя Таня, беше вече късно. Зърна я и камионът отново я скри. И макар че успя да й махне с ръка, Синцов не беше сигурен, че го е забелязала.

Но седналият отпред Серпилин забеляза — навярно в предното огледалце — как там, отзад, той махна с ръка, и се обърна.

— На кого махаше?

— На жена ми.

— Спри — каза Серпилин на Гудков, — пусни втората и третата кола напред. А така.

И като изчака вилисът с радиостанцията и бронетранспортьорът да ги изпреварят, заповяда на Гудков да даде заден ход.

Без да завиват, тръгнаха назад и се изравниха с продължаващата да стаи край пътя Таня.

Вилисът спря така, че Таня се озова съвсем близо до Серпилин, лице срещу лице с него, и видя право пред себе си леко и насмешливо присвитите му очи. Насмешката беше добра. Тъмнокафяво, обрулено от вятъра и загоряло от слънцето лице, а очите върху това лице — сини, светли, сякаш избелели.

По-рано тя не беше забелязала какви са очите на Серпилин, защото той винаги я гледаше от височината на ръста си, а сега, когато тя стоеше на пътя, а той седеше на предната седалка на вилиса, двамата сякаш бяха еднакви на ръст и се гледаха право в очите. И тя разбра, че очите му са сини.

— Здравей, военна лекарко — каза Серпилин. — Отдавна не съм те виждал. — И като слезе от вилиса на пътя, вече отново отгоре, от височината на ръста си, й подаде ръка и се усмихна. — Какво правиш тук?

— Мъчех се да спра някоя кола — каза Таня. — Обикалям медико-санитарните батальони.

Стори й се, че Серпилин ей сега ще каже: „Качвай се при нас, ще те откараме.“ Но той каза съвсем друго:

— Като беше край Могильов, видя ли познатите ни места?

— Видях ги.

— Сега вече вървим по непознати. Така ще е чак до края на войната — по непознати…

Каза това и пое въздух през носа: беше усетил тежката миризма на трупове.

— Недей да мислиш, че не съм си спомнял за тебе. Само че през цялата година не намерих време да те видя. Такава е нашата служба. Но него разпитвах за тебе — кимна той към Синцов, който веднага след Серпилин бе скочил от вилиса и стоеше до Таня, като се допираше до рамото й. — Не ти ли се е оплаквал, че го накарах да ми стане адютант?

— Не се е оплаквал — каза Таня и изведнъж, без сама да очаква, че ще се реши да каже такова нещо, добави: — Аз сама му се карах за това.

И макар че в отговор на думите й Серпилин можеше да се учуди и дори да се обиди — как тъй, защо си се карала? — нито се учуди, нито се обиди, а сякаш изведнъж бе разбрал всичко, каза:

— Вече не му се карай. Като свършим операцията, ще изпълня молбата му и ще го пратя на самостоятелна длъжност… Вече съм му обещал.

И поглеждайки Синцов, видя как се допира до рамото на Таня.

— Давам ви пет минути в положение „свободно“. Ще ида напред, ще постоя при реката, а вие ме настигнете пеша.

И без да им каже нито дума повече, качи се във вилиса, измина двестата метра до реката, слезе и спря на самия бряг, с гръб към тях, сплел ръце зад гърба си.

Още от сутринта Серпилин беше в добро и дори, както понякога старомодно се изразяваше, в най-превъзходно настроение. Радваше се, и нещо повече — беше щастлив от стремителното, надминаващо най-смелите ни очаквания развитие на събитията, което всеки момент трябваше да доведе до освобождаването на Минск. През последните дни изглеждаше, че тук, в Белорусия, самата земя гори под краката на германците. Макар че земята навсякъде си е земя, работата не е в земята, а в хората…

Както почти всеки военен, и той изпитваше желание да действува на фронта там, където се върши най-важното, желание, което у ограничените и несправедливи в оценката на чуждите усилия хора понякога се превръща в опасно за работата убеждение, че най-важното е там, където са те.

На война всичко е трудно и тежестта на тоя труд сама по себе си те тласка към съблазънта да надценяваш направеното от тебе и от ония, които са ти подчинени, и да подценяваш всичко, което се върши от други на друго място.

Серпилин обикновено намираше в себе си сили да се бори с тая съблазън. Намери и сега.

Колкото и да му се искаше да върши най-важното, в огромните, от ден на ден все по-разрастващи се мащаби на Белоруската операция и неговата армия, и целият им фронт изпълняваха в сравнение с другите фронтове все пак спомагателна задача. Без да щадят силите и труда си, помагаха на главното. И двата съседни фронта, които вършеха сега това главно, тая сутрин бяха сключили ръце зад гърба на останалите в чувала германски армии, като прерязаха от север и от юг шосетата Минск — Вилнюс и Минск — Барановичи.

От още неуспелите да попаднат в информационните бюлетини първи донесения на летците Серпилин вече знаеше, че обкръжението е свършен факт: Минск е затворен в пръстен и нашите танкисти са при западните му покрайнини. Довечера могат да се очакват съобщения, че е превзет. И всичко това цели четири дена по-рано, отколкото се предвиждаше в заповедта, която бяха получили след превземането на Могильов!

Германците, обкръжени в горите източно от Минск, сега няма къде да отидат и това се чувствува днес с още по-голяма сила, отколкото вчера. Да изпитва върху себе си все по-ожесточената съпротива на германците — това е и ще бъде участта на твоята армия и днес, и през следващите дни.

И не количеството на останалите в тила ти трофеи, дори не и тия три хиляди вече преброени от трофейните служби германски автомобили, задръстили всички пътища и просеки до самата Березина, а тъкмо все по-усилващата се съпротива на германците е първият признак, че твоята армия успешно, така както се иска от нея, изпълнява задачата си. Нека е второстепенна в мащабите на цялата операция, но за самата нея е най-важната!

И нека ти по-късно от другите да излезеш на подстъпите към Минск, но затова пък чувствуваш как вървиш по петите на противника, как го настигаш, как той се струпва пред тебе, как съпротивата му става все по-отчаяна, защото тъкмо ти го биеш по най-болното място, пердашиш най-гъстата, най-плътната му групировка, която той е насъбрал в тия гори от разни места с надеждата, че ще се отскубне от тебе и ще я изтегли отвъд Минск, ще успее да се промъкне през все още оставащата дупка. А ти се вкопчи в него и не му позволи. Не му позволи и няма да му позволиш!

Настроението на Серпилин беше добро и по друга причина — вчера той бе получил хубаво писмо. Няма на кого да докладваш това и никой не е длъжен да го знае, освен самият ти. Но и това лично, доставило му лична радост писмо бе свързано за него с мисли за войната — че тя може да свърши по-скоро, отколкото смятахме, когато започвахме операцията.

На Синцов и мъничката му докторка се падна част от добрината, която изпълваше душата на Серпилин, когато той слезе от вилиса на пътя и гледаше отгоре надолу Таня. Дори изпита желание с едната си ръка да свали пилотката й, а с другата да я помилва по косата, сякаш е момиченце, а не омъжена, възрастна жена, вкусила през трите години на войната толкова беди, че биха стигнали за пет такива като нея. Но колкото и да бе глупаво, имаше такова желание: да свали пилотката и да я помилва по главата като мъничка.

И когато там, на пътя, Серпилин се усмихна на нещо, докато гледаше Таня, усмихна се не на вида й, както бе помислила тя, а на собствената си, може би добра, но глупава мисъл.

Сега той стоеше край реката и гледаше широкото й и бавно на това място течение. И макар че без да гледа часовника, благодарение на навика си точно да отмерва времето, знаеше, че вече са минали не пет, а сигурно шест или седем минути, но съжалението не към Синцов, когото виждаше край себе си всеки ден, а тъкмо към Таня, която отдавна не бе виждал, го караше все още да не се обръща, защото й бе отпуснал твърде малко време да се види с мъжа си. Гледаше реката и мислеше: колко интересно стана с неговата армия, с нейното настъпление точно по тоя път от Могильов към Березина. Не само германците бяха преминавали реката тук оня ден, докато не разрушихме мостовете им — и единия, и другия, но и французите на времето бяха минавали през Березина почти на същото място, малко по-нагоре по течението. При желание човек можеше да си представи цялата тогавашна панорама, в началото на зимата през дванадесета година, при прехвърлянето на французите. Макар че е трудно. И времената са били други, и войната е била друга, и е било в началото на зимата, сняг, лед, киша, а сега е лято, горещо е, гората по брега е къдрава, тъмнозелена — както винаги след влажна, многоводна пролет.

Красива е, а от нея се носи миризма на трупове.

Серпилин обърна гръб на реката и тръгна към вилиса…

 

 

Когато Серпилин се отдалечи и остави Синцов насаме с Таня, Синцов няколко секунди стоя неподвижен, а после изведнъж я притегли към себе си, целуна я по устата и след като с мъка се откъсна от нея, прошепна едва чуто:

— Затъжих се за тебе!

Макар че стояха на пътя и край тях, облъхвайки ги с пушек и горещ въздух, един след друг профучаваха автомобили, каза го така, както си говорят хората, когато са в леглото.

— Неудобно е — каза Таня, когато той понечи да я сграбчи още веднъж. — Да вървим.

С лявата си ръка тя силно прихвана неговата дясна, здрава ръка, издърпа я надолу, здраво стисна пръстите му и притискайки се с рамо до него, тръгна по банкета на пътя.

— Обаждах се по телефона, питах за тебе — каза той.

Тя кимна — знаеше, че веднъж Синцов се бе обаждал право на Росляков. Може би и друг път е питал за нея, но не са й казали. Сега възможностите му бяха станали по-големи, все пак адютант е на командуващия.

— Тревожех се за тебе повече от всякога — каза той.

И това беше истина; той просто не можеше да избие от главата си думите, не на място казани от нея тогава, в последната нощ, за бившия й мъж: „Винаги така убиват медицинските работници, когато германците се измъкват от обкръжение.“

Самата тя сигурно отдавна бе забравила тия свои думи, а той ги помнеше.

— Аз пък, кой знае защо, тоя път изобщо не се страхувах за тебе — каза Таня.

И това също беше истина. Кой знае защо, й се струваше, че сега, когато е станал адютант на Серпилин, нищо няма да му се случи. По-рано, докато беше офицер от оперативния отдел и отиваше сам на фронта, можеше да му се случи, а сега, когато пътува заедно със Серпилин, не може.

Тя вървеше до него, като стискаше ръката му и помнеше за писмото, което беше у нея, лежеше в джоба на рубашката, и за това, че днес са се видели за втори път и тя е длъжна да му каже всичко, което не му бе казала тогава, през оная нощ.

Оставаха й още две-три минути, за да му го каже, преди да стигнат до Серпилин.

Но след като чу от него думите „затъжих се за тебе“, беше й по-трудно да се реши.

Тя вървеше до него, здраво уловена за ръката му и вече разбираше, че нищо няма да му каже през тия оставащи минути, а в същото време изпитваше странен страх пред себе си: „Ами ако все пак изведнъж му кажа?“ И страхувайки се от себе си, искаше тия минути да свършат още по-бързо, отколкото ще свършат.

Те вървяха и мълчаха, а за да свършат по-бързо тия минути, трябваше по-скоро да му каже нещо друго вместо онова, което бе длъжна да му каже.

— Серпилин днес е в добро настроение — изведнъж заприказва тя, защото това беше първото, което й дойде наум, първото, което я спасяваше от необходимостта да каже ония, другите думи; замени необходимите думи за неговата жена с тия незадължителни — за Серпилин.

Синцов кимна и я подръпна за ръката, като я накара да върви по-бавно.

— Недей бърза. Нищо. Щом се озърне, веднага ще отидем при него… — И повтори: — Недей бърза.

И когато повтори „недей бърза“, тя изведнъж спря, вдигна към него очи и му каза онова, което до преди миг й се струваше, че вече няма да каже: и за Каширин, и за Маша, и че след всичко това повече не бива да са заедно.

Като продължаваше да я държи за ръката с дясната си здрава ръка, той изведнъж вдигна лявата с черната ръкавица, сякаш искаше да закрие лице, да се защити от това, което бе чул. И когато тя спря и млъкна, изведнъж каза някакви думи, които й се сториха безсмислени: „Вече се качва, по-бързо!“

Тя не разбра веднага, че това се отнася за Серпилин, който бе престанал да гледа реката и бе тръгнал към своя вилис.

— Не знам дали се наприказвахте, но отпуската свърши, не мога да я продължа. — Серпилин кимна към Синцов, а се обърна към Таня: — Сега вече едва ли ще се видите преди Минск.

И като я погледна, забеляза, че е някак друга в сравнение с преди малко, изведнъж бе пребледняла, както става с хората след раняване.

— Другарю командуващ, разрешете да се обърна към вас — каза Таня и Серпилин намръщен помисли: „Нима след разговора с мъжа си ще има някаква лична молба?“

— Е, казвай?

Но противно на очакванията му Таня припряно, дори някак трескаво бързо заприказва не по лични работи, а за онова, което безпокоеше санитарния им отдел: че тук мястото е опасно за переправа в санитарно-епидемично отношение — наоколо има твърде много разложени германски трупове, хората могат да се заразят. Докато не очистят от труповете гората и просеката, трябва поне временно да преместят переправата.

— Умни неща казваш — рече Серпилин, — само че дърдориш бързо, чувствува се, че още не умееш да докладваш на началството. А какво правят твоите началници? Защо се туткат, а не докладват своето мнение?

Таня каза, че началниците й подготвят материал и ще докладват още днес.

— Значи, подготвяш почва за доклада им? — засмя се Серпилин. — Както изглежда, тъй и ще направим. Сами вече започнахме да мислим за това. Благодаря за службата. Като влезем в Минск, ще се видим. — Той отново погледна Таня. — Само по-внимателно пътувай между медико-санитарните батальони. Като чуеш стрелба, не тичай напред, по-добре легни в канавката, така е по-сигурно. В Сталинград през последните дни германците имаха още много техника, а почти нямаше с какво да стрелят! Тук обстановката е друга: тъкмо в тоя район са складовете им за боеприпаси. Не ги жалят, напротив — бързат вече да изразходват! Стрелят от гарата във всички посоки. А от тоя неприцелен огън ние губим хора! — сърдито добави той, като помисли вече не за Таня, а за това, че поради тая особеност на обстановката опасно е предните болници да се изнасят съвсем близо до войските. Медицината ще трябва малко да се позадържи!

Той се качи в колата, обърна се към Синцов, който вече бе успял да седне отзад, и махна с ръка на Гудков:

— Тръгвай!

Синцов се подаде от вилиса и от задната седалка гледаше Таня, която стоеше край пътя, нейната все по-смаляваща се фигура, гледаше, докато там изведнъж спря някакъв камион, който я закри и който тя сигурно бе спряла, та на свой ред да тръгне след тях насам, през Березина.

— Нали все пак поприказвахте? — попита Серпилин, без да се обръща.

— Поприказвахме — рече Синцов с толкова странен глас, че Серпилин се обърна и го изгледа.

Но Синцов, който не се бе оправил с гласа си, успя да се оправи с израза на лицето. И като видя обикновеното му лице и си помисли: „Сторило ми се е“ — Серпилин отново се обърна напред и се загледа в пътя.