Константин Симонов
Последно лято (5)

Пета глава

След като Захаров си отиде, Лвов още около минута стоя неподвижен до масата и продължаваше да гледа право пред себе си в стената, там, където по-рано бе седял Захаров.

После извади от джоба на брича си ключа от огнеупорната каса, стана иззад масата, наведе се, отключи касата, извади оттам кочана с бланки за шифровани телеграми, отново заключи касата, прибра ключа в джоба си и седна, като се намръщи от главоболие.

Той рядко си лягаше преди пет часа сутринта. Но днес в четири часа се чувствуваше по-уморен от обикновено.

Разговорът със заинатилия се Захаров беше само завършек на дългия и тежък, осемнадесетчасов работен ден, през който той бе употребил лично за себе си само двадесет минути: десет за обед и десет за вечеря. Закуската не влиза в сметките: както винаги бе изпил двете чаши силен чай, като същевременно преглеждаше с молив в ръка новите броеве на фронтовия, армейските и дивизионните вестници.

После отиде във втори ешелон, изслуша там доклада на заместник-командуващия по тила, записа в бележника получените данни и до късна вечер обикаляше фронтовите тилови служби — проверяваше как са нещата в действителност.

Посети два артилерийски склада, после един склад за гориво, после провери как се получават необходимите материали за зареждане на самолетите в едно летище, оттам прескочи до болницата, която въпреки доклада все още не се придвижваше напред, най-после отиде на една, а накрая на друга снабдителна гара, където влаковете докарваха основната част от ония товари, без които настъплението не можеше да започне.

Всъщност според разпределението на задълженията основният контрол над всичко, което засягаше тила и снабдяването, бе възложен не на него, а на втория член на Военния съвет. Но Лвов смяташе, че той няма да се справи с това, и действуваше през неговата глава.

Навикът да смята, че почти всички работещи с него хора не са достатъчно силни за работата, на която са ги пратили, беше за него неотменна част от съзнанието за собствената му необходимост.

Ако смяташе другояче, би се чудил: защо е тук и за какво са го изпратили?

Съзнанието, че е предназначен да поправя чуждите грешки, дотолкова бе влязло в плътта и кръвта му, та още докато пътуваше към мястото на новата си служба, той вече бе твърдо убеден че хората, с които му предстои да се срещне, не са правили преди пристигането му всичко онова, което е трябвало да правят.

След днешната си обиколка в тила той се върна едновременно недоволен и доволен. Недоволството от дейността на другите будеше у него чувство на задоволство от собствената му дейност.

Не може да се каже, че снабдяването на фронта им за предстоящото настъпление вървеше зле. Но картината не изглеждаше толкова безоблачна, както в сутрешния доклад на заместник-командуващия по тила.

Въпреки графика няколко ешелона още не бяха пристигнали, на една от гарите се бяха застояли празни вагони, а на друга товарите от първа необходимост откарани на далечни коловози и се разтоварваха след по-маловажните товари.

Освен това имаше основания да се мисли, че поне два от непристигналите ешелони са задържани от някого по пътя и са препратени на съседния фронт.

За всичко това, освен вътрешните мерки, трябваше да напише три резки шифровани телеграми до Москва: до Народния комисариат по съобщенията, до Генералния щаб и до Щаба на тила.

С това се и залови сега, като сложи един до друг пред себе си бележника със записките и кочана с бланките за шифровани телеграми.

Като написа и трите телеграми, Лвов извика през вратата: „Шлейов!“ И когато полковникът със сънливото лице се появи, заповяда му да извика шифровача.

Шлейов излезе. Лвов стана от масата, за да прибере кочана с бланките за шифровани телеграми обратно в огнеупорната каса и отново седна на масата. Борейки се с умората и желанието да остави за следващия ден написването на най-важния документ, който трябваше да изпрати до Сталин, все пак реши да свърши тая работа още днес, без отлагане. Трябваше само още веднъж да обмисли всички страни на въпроса, а най-важно — яснотата и краткостта на своите аргументи.

Това, което Захаров смяташе за най-важно, докато си отиваше от Лвов и му се ядосваше, за самия Лвов съвсем не беше най-важно. И намерението му да премести началника на политотдела на армията Черненко, и желанието му да намери подкрепа на идеята си за своевременното сменяване на Серпилин — всичко това, взето заедно, беше само част от тревогите, които измъчваха Лвов пред прага на лятното настъпление.

Преди месец и половина, когато фронтът, на който Лвов твърде дълго, по-дълго, отколкото на другите фронтове беше член на Военния съвет, бе разделен на два и на двата фронта бяха назначени нови командуващи, самият Лвов бе изпратен тук, където всъщност всичко се създаваше наново.

И макар че след разделянето на оня, другия фронт, се оказаха два пъти повече сили, отколкото на тоя, Лвов ни най-малко не се съмняваше, че назначаването му на тоя второстепенен фронт е било правилно и необходимо. Както изглежда, Сталин е сметнал, че тъкмо той, Лвов, без да отстъпва пред трудностите, ще направи всичко, което е нужно за бъдещата боеспособност на новосъздадения фронт. А ако някой пречи, ще доложи без колебание, независимо кой е той.

Мисълта, че със съдбата му, какъвто и обрат да взимаше тя, винаги се разпорежда самият Сталин и никой друг, тая мисъл, която имаше основания и отдавна се бе превърнала в увереност, облекчаваше най-тежките часове в живота на Лвов. С тая увереност той без колебание посрещаше и най-тежките поръчения. След неуспехите с тая своя увереност беше готов безропотно да отиде дори в полк, ако Сталин сметне това за необходимо.

Кой знае какво би останало от тая безропотност, ако бе се усъмнил дали при решаването на съдбата му няма пръст и някой друг. Но тъкмо това Лвов не можеше да допусне и под ударите на съдбата оставаше все същия — човек, който безпощадно докладва на Сталин действителните и мними грешки и пороци на другите хора, без нито веднъж в живота си да е молил за снизхождение към самия себе си.

Разбира се, когато изведнъж го назначиха на тоя фронт, той трябваше насила да накара себе си да приеме мисълта, че това е в реда на нещата. Но навикът за насилие над себе си, над първите естествени чувства на обида и горчивина отдавна вече бе станал такава неизменна част от неговия характер, че той дори се гордееше със способността си да не се съобразява със собствените си чувства.

Лвов не беше от ония, които се противопоставят само на другите. Беше способен да се противопоставя и на себе си. И тъкмо върху това жестоко отношение към себе си градеше своето право на безпощадност към другите хора.

Когато днес каза на Захаров за Черненко: тепърва ще съжалявате! — съвсем не искаше да го сплаши. Имаше пред вид само едно — реалния ход на събитията. Въпреки храбростта си, която никой не отрича, поради своята така наречена ненавист към канцеларщината, зад която в действителност се криеха мързел и недисциплинираност, Черненко не е годен и няма да бъде годен за началник на политотдела. И това при всички случаи ще бъде доказано в близко бъдеще. И Захаров при всички случаи ще трябва да се разкае за своята упоритост и да се съгласи не с преместване, а със свалянето на Черненко, и то при обстоятелства, по-лоши от сегашните и за Черненко, и за Захаров, и за армията.

През трите дена, прекарани в армията, Лвов бе решил, че Захаров е на мястото си като член на Военния съвет, че е опитен политически работник, който прекарва доста време сред войските. Лвов не бе придал особено значение на намеците за необективното отношение на Захаров към Черненко, доловени в разговора със заместник-началника на политотдела на армията Бастрюков. Като извика при себе си Захаров, смяташе, че дори и да има нещо вярно в тия намеци, у Захаров ще се намери достатъчно здрав разум, за да реши въпроса с преместването на Черненко, и още по-лесно ще разбере, че е нередно в навечерието на настъплението армията вече четвърта седмица да е без командуващ!

За съжаление Захаров се оказа недостатъчно зрял във възгледите си за Черненко. А по въпроса за Серпилин се прояви още по-зле. През двете години съвместна работа толкова се е привързал към командуващия и е свикнал с лесния живот, който може да се живее в такива случаи, че дори във вреда на делото се стреми да запази всичко, както по-рано. Нека армията страда от отсъствието на командуващ, само да не изпратят в нея някой друг, неудобен.

С една дума, членът на Военния съвет на армията Захаров се оказа много по-лош, отколкото можеше да се допусне за него, и на Лвов не му идваше и не можеше да му дойде наум, че напротив — Захаров се е оказал много по-добър, отколкото го е смятал!

Друг човек би могъл да се озлоби от самата рязкост на отпора от страна на подчинения, в дадения случай Захаров. Но за Лвов това говореше по-скоро в полза на Захаров. Човек, способен да ти отговаря по такъв начин, навярно при други обстоятелства ще защищава също така рязко гледището си в спор с командуващия армията — а тъкмо това се иска от него. Но все пак, изглежда, той е от ония хора, които губят способност да поставят рязко въпросите, когато твърде дълго работят на едно място и започват да гледат на всичко с очите на ония, с които работят, а не със собствените си очи. За да се озове отново на мястото си, човек като Захаров трябва да бъде отделен от ония, с които е свикнал, и събран с други, с които не е свикнал. Да се създадат за него други обстоятелства — и той все още няма да бъде загубен за политическата работа.

Ако изпратеният на лечение командуващ армия все пак се върне, ще трябва да се смени членът на Военния съвет. А ако дойде нов командуващ, ще видим. Въпросът остава открит, макар и да е лошо, когато твърде много въпроси твърде дълго остават открити!

Захаров грешеше, като мислеше, че Лвов вече е съгласувал с командуващия фронта въпроса за Серпилин. Напротив, когато отиваше да говори с командуващия, Лвов предварително очакваше, че възгледите им няма да съвпаднат. Но въпреки това отиде, защото искаше да е наясно.

Той заприказва за сменяването на Серпилин с друг командуващ в оная открита и настойчива форма, в каквато бе свикнал да поставя тия въпроси, но командуващият фронта не застана на рязко отрицателна позиция, както очакваше от него Лвов. Очакваше и дори би я предпочел, защото рязко отрицателната позиция облекчаваше възможността да пренесе спора горе и да се бори там за своето гледище. Сега, а не после, когато ще бъде късно.

Командуващият парира натиска на Лвов, без да повиши глас. Вместо направо „Не!“, той уклончиво каза, че Лвов рано вдига тревога. Засега Бойко безукорно, дори свръх очакванията изпълнява задълженията на командуващия армията и това дава възможност да се почака, още веднъж да се проучат реалните срокове за връщането на Серпилин. Каза му, че са поставили армията на Серпилин в бъдещото направление на главния удар, защото тя единствена от трите армии на фронта вече има зад гърба си опит в настъпателни операции на голяма дълбочина, а другите две армии и техните командуващи още нямат такъв опит. И макар че самият той не е доволен от временното отсъствие на Серпилин в периода на подготовката за операцията, все пак това е по-малка злина в сравнение с оная, която би донесло прибързаното назначаване на нов човек в ударната армия, който още не се е сработил с щаба и не познава войските.

— Ами ако се върне не само със закъснение, но и в непълноценно физическо състояние след претърпяната злополука и мозъчното сътресение? — попита Лвов.

— Нека не ставаме лекари — възрази командуващият. — Не ние, а те носят отговорност в какво състояние изписват човека. И освен това очевидно знаят, че го изписват за фронта, а не за инвалидната команда. Ще почакаме! Не бързайте с изводите.

И разговорът им свърши без никакъв резултат!

Със своите „рано е“ и „засега“ командуващият постави Лвов в затруднение относно незабавните действия, които той просто не можеше повече да отлага. В това негово желание нямаше никакви лични мотиви. Тревожеше го същността на въпроса: в периода на подготовката за настъпление почти цял месец без командуващ е тъкмо оная армия, на която предстои да нанесе главния удар. Ами ако все пак се наложи да бъде назначен нов командуващ, и то не сега, а преди самото настъпление — тогава какво? А ако бъде назначен сега, защо трябва предварително да се мисли, че ще се окаже по-лош от Серпилин? И защо през оставащото все още напълно достатъчно време да не успее да свикне с армията и да се сработи с щаба? Каква е тая незаменимост? Незаменими хора няма! Не смениха ли него, Лвов, на оня фронт с друг човек — и сега там работи другият! Подготвя фронта за настъпление. А той, Лвов, пристигна на тоя, новообразувания фронт, и върши тук работата си. И няма защо да се забулва с мистика думата „сработване“! По време на война хората работят там, където им е заповядано.

Ако сега тоя Серпилин беше жив и здрав тук, на мястото си, сигурно нямаше да стане въпрос за него. Но щом го няма…

След разговора с командуващия Лвов мислеше за Серпилин с раздразнение, като за препятствие по пътя към оная пълна яснота, към която се стремеше. Но когато на Захаров му мина през ума, че освен всичко друго на Лвов може да не му харесва и биографията на Серпилин, не беше много далече от истината.

Не че Лвов не вярваше в Серпилин или имаше основание да мисли лошо за него като за командуващ. За това не даваше достатъчно основания нито състоянието на армията, нито личното му впечатление от единствената им среща. И в същото време от първия ден след назначаването му на тоя фронт Лвов с неясно чувство на неудоволствие винаги помнеше, че една от трите армии, озовали се в негово подчинение, се командува от човек, който преди войната в продължение на четири години е бил по лагери.

Лвов знаеше за Серпилин всичко, което трябваше да знае. Знаеше, че Серпилин е писал на Сталин, знаеше, че Сталин е харесал писмото му и че го е издигнал за командуващ армия. Знаеше и повече — онова, за което самият Серпилин само се досещаше. Когато германците хвърлиха позива, че в тяхното разположение е кацнал и се е предал в плен началникът на оперативния отдел на армията Пикин, някои вече се канеха да свалят Серпилин, който бе дал лично разрешение за тоя зле завършил полет, и бяха доложили за това на Сталин, тогава Сталин не бе се съгласил, а бе казал: „Аз му имам доверие.“

Лвов знаеше всички тия неща. И все пак не изпитваше удоволствие и от това, че Серпилин се бе озовал на неговия фронт, и от факта, че членът на Военния съвет на армията се отнася толкова безкритично тъкмо към тоя човек, а командуващият фронта го цени особено много и непрекъснато говори за неговия опит.

И макар че тъкмо сега съществуваше пълната възможност да се разделят с него по разумни, делови причини, всички като по уговорка искаха да попречат на това.

Самият Лвов беше безкомпромисен човек, затрудняваше го необходимостта да общува на фронта с хора, които са се върнали оттам, откъдето, както бе смятал по-рано, вече никога няма да се върнат. Той не можеше да се отнася с тях така, сякаш нищо не им се е случило, сякаш с нищо не са се променили, сякаш и след това са си останали същите, каквито са били по-рано.

Сегашното им служебно положение на фронта го принуждаваше със свито сърце да се примирява с факта, че някои от тях командуват десетки хиляди хора, и при това колкото повече продължава войната, с толкова по-голямо доверие се ползуват горе, наравно с другите, в чиито биографии нямаше нищо подобно.

Но там, където всичко зависеше от самия него, той никога не взимаше в пряко подчинение не само хора като Серпилин, но и изобщо никого, в чиято биография откриваше някакъв недостатък: нито такива, които сами бяха излезли от обкръжение, нито такива, които в миналото са пътували в чужбина. Искаше да е по-далече от всички тях, а и те да бъдат по-далече от него.

Обичаше яснотата, а в тях за него винаги оставаше някаква неясност.

Сталин взимаше на работа такива хора, дори им възлагаше да командуват фронтове. Ако на мястото на Сталин беше той, нямаше да ги взима. Такова беше дълбокото му убеждение — не, нямаше да ги взима! И без тях бихме изкарали войната.

Всичко, което се прави в живота, трябва да се прави праволинейно! Той смяташе, че на това го е научил самият Сталин. Ценеше това в Сталин и тъкмо там виждаше най-силната му страна като политик. А щом си праволинеен, по-добре е да не правиш изключения.

Предаността към Сталин беше най-важното нещо в съществуването на Лвов, във всичко, с което живееше и което правеше. Но може би тъкмо поради съзнанието за това, колко огромна и безкористна е собствената му преданост, той смяташе, че има право да не одобрява вътрешно някои постъпки на Сталин. И преди всичко ония, които поне мъничко нарушаваха отдавна създалата се у него представа за Сталин, за това, какъв е бил, какъв е и какъв трябва да бъде.

Фактът, че Сталин върна в армията мнозина като Серпилин, върна ги и заповяда на самите тях и на всички други да забравят всичко, което им се бе случило, се възприемаше от Лвов като някаква почти необяснима слабост на Сталин. Във всеки случай искаше му се Сталин да не бе постъпвал така.

Ако на мястото на Серпилин беше някой друг, Лвов пак щеше да се тревожи и да иска болният командуващ да бъде своевременно заменен. Но след като командуващият е човек с биографията на Серпилин, Лвов още повече бързаше да го смени и беше раздразнен от съпротивата, която срещна.

Явилият се по негова заповед шифровач взе от масата трите запълнени бланки за телеграми и въпросително погледна Лвов.

— За днес толкова — каза Лвов.

Шифровачът се обърна и излезе, като тропаше с тежките си ботуши. Тоя внезапен тропот някак изкънтя в ушите на Лвов. По него, а не по промъкналата се през замаскираните прозорци дневна светлина, той почувствува колко е късно.

Но, така или иначе, трябваше да напише писмото до Сталин днес, за да го изпрати сутринта в Москва по куриера.

Зад всички други тревоги, свързани с трудното съществуване на новообразувания фронт, стоеше една, най-важната. Колкото повече време минаваше, толкова по-голяма ставаше увереността на Лвов, че командуващият фронта още сега не се справя със задълженията си, а занапред съвсем няма да се справя с всичко, което лежи на раменете му. Твърде невзискателен, мекушав и доверчив е. Несправедливо би било да се каже, че не се занимава достатъчно с подготовката на бъдещата операция. Занимава се. Но как? Прекалено уверен е, че щом той е казал нещо, така и ще бъде направено. Твърде рядко проверява как е направено. Дори в един разговор прозвуча такава нотка: ако непрекъснато караш хората да чувствуват, че не разчиташ на съвестта им, това значи да ги лишаваш от чувството за собствено достойнство, да подкопаваш вярата им в самите тях.

Изобщо твърде много се говори за съвест и собствено достойнство, а твърде малко е конкретната, черна работа за проверяване на всичко.

Сега, в периода на подготовката, все още може да се чака и да се види кое какви резултати ще даде. Но ако продължи така и после, по време на боевете, това може да стане опасно, дори гибелно. Там няма кога да се чака!

В работата на фронтовия щаб, в апарата за свръзка, изобщо във всичко, което е свързано с управлението на войските, имаше доста слабости. И не е чудно: фронтът току-що бе сформиран. Но според Лвов командуващият се отнасяше с прекалено голяма търпимост към тия слабости. А най-важното — към хората, които бяха виновни за тях. Все не намираше сили нито да свали, нито дори да премести ония, които, според убеждението на Лвов, не биваше повече да се търпят.

Във вреда на работата не обича да разваля отношенията си? Нали и днес, когато Лвов му каза за несъответствието между доклада на заместника по тила и фактическите данни за деня — какво направи командуващият? Когато Лвов нарече заместника по тила „измамник“, спря го с жест на ръката и каза: „Е, вие наистина прекалявате, много се изсилвате.“

А после се обади по телефона на тоя свой заместник и вместо да го смъмри, каза укорително, като го наричаше по име и презиме, че не е очаквал от него такива неточности и се надява това никога да не се повтори…

Така може да се надява чак до началото на настъплението. А после ще се окаже, че са се наричали един друг по име и презиме, надявали са се един на друг, а не са набавили достатъчно боекомплекти и бензин!

Като се опитваше да си обясни тая мекушавост, тая небрежност на командуващия, която някак не съвпадаше с някои страници от по-раншния му боен опит, когато той командуваше армия и се прослави с упоритостта си в тежките отбранителни боеве, Лвов намираше частично обяснение в това, че сега командуващият не беше добре със здравето. Захарната му болест се бе влошила и сигурно поради нея се чувствуваше неуверено. Дори като обикаляше войските, качваше отзад във вилиса си една лекарка; два пъти дневно тя му правеше инжекции.

Днес Лвов направо му каза, че ако са нужни инжекции, все пак по-добре ще е да обикаля частите с някой друг. На това може да се научи дори някой от постоянно придружаващите го офицери от оперативния отдел; инжектирането на инсулин не е сложно.

Командуващият само кресна сърдито:

— Ех, в това поне не се бъркайте…

А как да не се бърка, когато има сигнали отдолу: говори се, че командуващият обикаля предната линия с лекар. Защо? Какво му се е случило? А да не говорим за останалите неща…

Да, болен е и, изглежда, затова е недостатъчно уверен в себе си и недостатъчно взискателен към другите. Тия две неща винаги са свързани.

И още нещо — също тревожно: зад гърба си тоя човек няма опит в голямо настъпление. Отбранителен опит, главно в мащабите на армия, има. А настъпателен опит няма. Тъкмо затова се е уловил толкова здраво за Серпилин и е сложил армията му по направление на главния удар. Серпилин има настъпателен опит, а самият той няма.

Иначе е човек, доказал своята храброст. Когато знаеше: нито крачка назад, иначе ще те натикат в морето! — добре решаваше трудната си, но проста задача.

А как ще настъпва сега, командувайки цял фронт? Как ден след ден ще тика напред войските при липсата на достатъчно опит и достатъчно твърдост и взискателност?

Лвов вътрешно пренасяше върху себе си всичко, което мислеше за другите, и смяташе, че твърдостта и взискателността могат да компенсират недостига на опит и знания. Но ако няма нито опит, нито взискателност — тогава?

Бъдещото настъпление го тревожеше. Фактът, че беше изпратен от Сталин на тоя новообразуван фронт го задължаваше още при първите стъпки да прояви твърдостта, която очакваха от него: да пише на Сталин, че командуващият фронта няма да се справи, че тук е нужен друг човек, по-волеви, по-взискателен.

През втората година на войната, в дните на най-тежката за него жизнена катастрофа, Лвов се опари, като взе цялата власт в свои ръце — измести опитния, но нерешителен командуващ. Тогава, до самия момент на катастрофата, Лвов бе съвсем доволен от положението, при което всъщност той командуваше сам, а забравилият своите права, нерешителен човек изпълняваше ролята на негов съветник. Но сега, когато споменът за тая катастрофа вече две години като сянка следваше Лвов по всички фронтове, на които го изпращаха, той, напротив — вече се страхуваше, че край него ще воюва недостатъчно взискателен човек, неспособен да прояви волеви качества и да доведе докрай операцията. А тъкмо такъв му се струваше командуващият фронта.

Да, беше време, когато Лвов благодарение на положението и самочувствието си можеше да се реши да измести командуващия и да вземе всичко в свои ръце. Това време в армията бе минало и няма признаци, че може да се върне. Но все пак Сталин го е изпратил тук, и, значи, продължава да се надява на него. Тревогата, че командуващият няма да се справи с фронта в бъдещото настъпление, а той Лвов, ще присъствува на всичко, след като вече е закъснял да поправи положението, го измъчваше непрекъснато през последните дни.

У него бе назряло решение да пише за това на Сталин, като едновременно постави въпроса и за все още отсъствуващия командуващ армия. Решението бе взето, но все пак той седеше сега на масата, пред него лежаха бележникът и моливът, с които трябваше да напише писмото — седеше и не можеше да застави себе си да го напише. Пречеше му мисълта за възможните последици.

Ами ако изведнъж Сталин не го разбере, ако не поиска да го разбере?

Катастрофата през четиридесет и втора година, когато отначало бе изместил командуващия фронта, а после провали операцията, беше трагедия за самия него.

Когато тя стана, той направи всичко, каквото зависеше от него, за да спаси всички, които още можеха да бъдат спасени. При това толкова малко мислеше за собствения си живот, че по-късно за него говореха като за човек, който бе търсил смъртта. Това не беше вярно. Той не търсеше смъртта, защото не мислеше нито за себе си, нито за онова, което ще стане с него после.

Катастрофата беше от такъв мащаб, че Лвов можеше да очаква за себе си всякакви последици. За него те не бяха никак страшни в сравнение с това, че не е оправдал надеждите на Сталин, че го е подвел.

И когато го свалиха от длъжност, понижиха го в чин и го изпратиха на фронта като член на Военния съвет на армия, всички тия промени в служебната му съдба бяха за него нищо в сравнение с надеждата, че Сталин все пак не го е зачеркнал, оставил го е сред ония, които можеха да потрябват.

Дадоха му служба десет пъти по-малка от предишната, но тя му бе поверена лично от Сталин. Защото след всичко случило се само Сталин можеше да реши как да постъпят с него.

Той знаеше какво очакваха от него ония, които не го обичаха и не го разбираха — очакваха, че сега ще стане по-тих от водата и по-нисък от тревата.

Но въпреки очакванията им той остана верен на себе си. И когато отиде да работи като член на Военния съвет на армия, намирайки се в най-неизгодно положение, той все пак и почти веднага писа на Сталин за нередностите, които бе видял на фронта и които бяха съществени не само за тяхната армия, но и изобщо за воденето на войната. Писа му и направи свои предложения, част от които бяха приети.

Сталин не поиска да го види след оная катастрофа. Не можеше да му прости. Но четеше всичко, което му пишеше Лвов, и когато смяташе за нужно да вземе мерки, взимаше ги. И след като в продължение на няколко месеца Лвов бе член на Военния съвет на армия, назначи го за член на Военния съвет на фронт.

И изведнъж през четиридесет и трета година на Лвов за пръв път се стори, че Сталин престава да го разбира. Във всеки случай така, както го разбираше по-рано.

По-рано, като се опираше върху доверието на Сталин, той си бе присвоил правото да не се доверява на никого. Така виждаше своята роля и сам се нагърби да я играе. Смяташе собственото си недоверие към хората за норма на политическия живот, без значение кой е насреща му, и информираше Сталин за всичко, върху което трябваше да се обърне внимание, за всичко, което можеше да събуди недоверие към един или друг човек, което изискваше повишена бдителност или усилен контрол.

Той не измисляше отрицателните факти, но в събирането им бе старателен и непреклонен, като смяташе, че сами по себе си фактите не се делят на заслужаващи и незаслужаващи внимание, защото всеки от така наречените дребни факти в определена обстановка може да добие голямо значение.

Ако хората не допускат големи, сиреч съвсем очевидни грешки, значи, допускат дребни, сиреч не съвсем очевидни. Иначе не може. И тия не съвсем очевидни грешки, които също могат да станат опасни, трябва да се търсят и намират.

Когато в началото на четиридесет и трета година стана член на Военния съвет на фронт, той побърза да пише на Сталин за грешките на командуващия фронта — първо за така наречените „дребни“.

След два месеца го отзоваха от тоя фронт и го пратиха на друг. Както научи по-късно, командуващият фронта се оплакал на Сталин и го помолил да реши кой от двамата ще остане на фронта — той или членът на Военния съвет Лвов. По всичко личи, че двамата не ще могат да работят заедно.

Почти същото се повтори на следващия фронт. Той не намери общ език с командуващия. Не за пръв път. В живота си не го намираше и с другите. Не го търсеше, а и не смяташе, че търсенето на общ език е част от работата, която му е възложена. Чисто и просто непреклонно донасяше за всички недостатъци, грешки и нарушения, които виждаше в чиято и да било дейност. Пишеше и за користни, морално нечисти постъпки на едни или други хора. Или за нещата, които смяташе за такива постъпки. И в резултат след пет месеца отново се озова на друг фронт. На тоя, третия фронт, пак не намериха общ език с новия командуващ. Поставиха едновременно въпроса пред Сталин и тоя път бяха свалени двамата.

Фронтът, който преди месец и половина бе разделен на два, беше за него четвърти подред, а тоя — пети. Но самият той си оставаше такъв, какъвто беше. Никога не отстъпваше, не се вразуми. Пишеше на Сталин всичко, което смяташе, че е длъжен да напише, независимо от последиците.

Не промени нито принципите, нито отношенията си с хората. Навсякъде и винаги живееше и работеше не заедно, а отделно от командуващите. Не се сближаваше с тях, не търсеше лесен живот. Веднага щом пристигнеше, даваше да се разбере: няма да прави отстъпки на другите, не иска и от тях.

Смяташе, че се държи така, както трябва да се държи човек, който въпреки всичко не е загубил доверието на Сталин и е длъжен да оправдава това доверие навсякъде, с цената на всичко.

Но колкото повече време минаваше, толкова повече тук, на фронта, с него ставаше нещо нередно. Той не разбираше докрай точно какво, но смяташе, че всичко това става само защото Сталин е престанал да го разбира. А защо е престанал? Защо в началото на войната, в най-тежките дни, когато нещата вървяха по-зле, несравнимо по-зле, той изглеждаше на мястото си? А сега, когато въпреки всички недостатъци нещата вървяха много по-добре, сякаш е станал по-лош, не е на мястото си! Защо? Или всичко, което правеше, което по-рано се смяташе за толкова нужно, сега пак е нужно, но вече не толкова? Защо сега все по-често оставяха без внимание едни или други негови донесения за пропуски и нередности? Кога, къде и как започна това?

Като си спомняше сега всичко, което бе станало с него през последната година и половина, той добре, дори твърде добре разбираше цялата опасност, която можеше да крие за самия него това писмо до Сталин за пожеланието да бъде сменен командуващият фронта, а също и един от тримата командуващи армии.

Понеже почти никога и на никого не бе вярвал докрай, сега изживяваше несподелена с никого трагедия, като не разбираше защо Сталин вече му вярва по-малко от преди. И наопаки — повече от всякога вярва на хората, които въпреки всичките си победи и познания във военното дело си остават сукалчета в политиката в сравнение с него, Лвов.

Защо? Какво се е променило?

Колко просто би било сега да отстъпи! Каква съблазън се крие в примирението с обстоятелствата, в които се бе озовал! Колко лесно е да намери самооправдание: щом не ми вярва — няма нужда, щом не се съобразява с мене — няма нужда.

Той помисли за това и с презрение към хората, за които подобни разсъждения са по-важни от всичко останало. Помисли, притегли към себе си бележника, сложи очилата, взе молива и с резкия си, едър почерк написа най-отгоре на листа: „За др. Сталин“.

Така му бе писал винаги — и през двадесетте, и през тридесетте години, и сега. „За др. Сталин“ — без малкото и бащиното име. Малкото и бащиното име — всичко това са по-късни навици на другите, отпосле дошлите хора. А в неговото отношение към Сталин още се бяха запазили навиците от ония, двадесетте години, когато едва започваше да работи със Сталин, беше край него и от него се учеше да работи.

„За др. Сталин“ — написа той отгоре и още веднъж повтори същото в текста.

„Др. Сталин, смятам за нужно да Ви съобщя…“