Константин Симонов
Последно лято (13)

Тринадесета глава

Баранова не бързаше да облича дотягащата й през деня военна униформа и крачеше от единия до другия ъгъл по гуменки на бос крак, с фланелката и трикотажните гащета, с които всяка сутрин правеше гимнастика в стаята си.

Беше седем сутринта. Серпилин току-що си бе отишъл, за да стегне багажа си, защото в осем и половина заминаваше за фронта, а тя преди това, към осем, трябваше да отиде в лечебната сграда на петминутка.

Когато Серпилин си тръгваше, тя го прегърна на сбогуване, погледна синия му скиорски костюм и се разсмя:

— Ние с тебе сме като двама ветерани! Гледах те сега и дори си спомних как на времето играех баскетбол в женския сборен отбор на окръга.

Както трябваше да се очаква, Серпилин отговори, че той действително е ветеран, стар е вече, а тя е още млада.

Умен човек беше, а все не можеше да скъса с глупавата тема за старостта. Още не можеше да повярва, че с него й е наистина хубаво. Хубаво като на млада с млад или като на възрастна с възрастен — както искаш го кажи, но най-важното е, че й е хубаво.

— За какво си ми, ако не ми е хубаво с тебе? Сам помисли! — казала му бе тя днес на разсъмване.

И му бе казала истината. Макар цял живот да бе смятала, че това не е най-важното, все пак без това нямаше да съществува и най-важното.

„Върви се оправяй сега кое е най-важното и кое не е“ — помисли тя леко и щастливо, като се радваше на съзнанието за собствената си красота, видяна през неговите очи. Сякаш преди две седмици или месец не знаеше как изглежда! Прекрасно знаеше и преди месец, а се радваше сега.

— Ако не изпитвахме влечение един към друг — каза му тя тая сутрин, — нима щеше да ми разкажеш всичко, което ми разказа за себе си? Щях ли и аз така на един дъх да изприказвам всичко, че сега да се чудя какво да измисля! Всичко си припомням и все не виждам какво друго бих могла да ти разкажа.

Щастието я правеше весела, искаше й се да се шегува и дори да върши лудории, и няколко пъти през тия дни забелязваше как по лицето му се изписва учудване.

Тя веднага изтърсваше всичко, което й идваше наум, а той обикновено говореше, след като предварително бе решил за себе си всичките „да“ и „не“. И това значеше, че двамата ще трябва да свикват с навика си да мислят и говорят по различен начин.

Само че къде и кога ще свикнат с това, че са различни хора и имат различни навици…

Той й предложи да се омъжи за него. Тя отговори, че ако след няколко дена той замине за фронта и остане там до края на войната, а тя също замине и се озове на фронта на съвсем друго място, отиването им в гражданското няма да е нужно на никого — нито на него, нито на нея. Той не е новобранец, а тя не е госпожица, с която за всеки случай трябва да се бракосъчетае, преди да отиде в казармата. Друго е, ако отидат на фронта заедно, и макар че всеки семеен живот на фронта е несправедливост в очите на ония, на които това не може дори да се присъни, все пак хората по-малко се ядосват, когато на фронта началството живее със законната си жена.

Тогава той нищо не каза, нищо не й отговори.

Отговори й на другата вечер. Каза, че е мислил над думите й и не може да се съгласи с нея. Тя трябва сама да разбира колко много той иска да бъдат заедно, но никога не е смятал, че това е възможно за него. Напротив, смята, че в армията изобщо не бива да има такива неща. Ако на всички, които имат възможност, даваха къси отпуски за свиждане със семействата, това би било по-малко вредно за службата.

— На теория е така — каза тя. — Но на практика не е.

— На практика не е — съгласи се той.

— Нима след като вече ме познаваш, можеш да мислиш, че не бих съумяла да живея при тебе там, на фронта, без да ти преча?

— Аз не говоря за тебе, а за себе си.

— Какво значи за себе си?

Той започна да й обяснява какво значи това: че на плещите му е цяла армия и че от всяка негова грешка или пропуск ще зависи животът на хората или успехът на боя. Че както на всеки човек, и неговите сили са ограничени и трябва да ги посвещава на войната, без да мисли на фронта за нищо друго, включително и за нейната безопасност…

— За безопасността си мога да се грижа и сама, но нека бъде така! Няма да дойда! — прекъсвайки го, каза тя със спокойна горчивина.

Той вдигна очи така, сякаш бе прочела присъдата му.

— Какво ме гледаш? — Тя се ядоса, че не я е разбрал. — Какво толкова лошо съм ти казала? Няма да дойда при тебе на фронта, няма да живеем под един покрив. Ще заживеем под един покрив, когато свърши войната. А сега ще отида на фронта в друга, не в твоята армия и ще ти пиша писма. Понякога дълги, а ти можеш да ми отговаряш с къси, но всеки път.

Той целуна ръцете й и попита:

— Все пак защо не искаш…

— Защото е глупаво да ходим в гражданското, сякаш не си вярваме. За какво ни е, преди да сме се събрали?

Колкото и да е странно, бяха минали само четири дена и четири нощи, откакто той за пръв път бе останал при нея или откакто тя за пръв път го бе оставила при себе си. В края на краищата не е толкова важно как стана това. Важното е, че стана и че двамата го искаха и направиха така, както искаха.

Три от тия четири нощи бяха заедно, а една й бе открадната от дежурството по санаториум. И сутринта се срещнаха така, сякаш дълго са били разделени.

Да, ще бъде много трудно; макар и с много дълги писма — пак ще е трудно.

Всичко, за което бяха приказвали през тия дни и нощи — и легнали в леглото, и седнали един срещу друг на масата, и при срещите по алеите за столовата или за лечебната сграда, откъслечно, случайно и преднамерено — всичко се бе сляло сега в едно дълго взаимно обяснение: — какъв е всеки от тях поотделно? Защо двамата — всеки поотделно — изпитват такава нужда един от друг?

Тя с усмивка си спомни как отначало се объркваха, защото ту на единия, ту на другия изглеждаше странно да говори на „ти“.

— При отношенията, които се създадоха сега между мене и тебе… — каза той оная първа сутрин, когато се събуди при нея.

Тая фраза й се стори глуповата и тя го прекъсна:

— Кога „сега“? Отношенията не започват и не свършват с това. И колкото и да е смешно, понякога хората минават и без него. Слава богу, ние с вас не минахме. И аз се радвам. Но каква връзка има тук „сега“? Сега е така. А по-рано как е било?

Тогава той й каза „ти“, а тя му отговори „вие“. И се усмихна, като се защищаваше от разговора, за който не беше готова. Миг преди това самата тя бе помислила, че сега иска да отиде заедно с него на фронта, и думата „сега“, която не бе казала, а той бе казал на глас, всъщност беше нейна собствена дума.

Но той, спрян тогава от нейната насмешка, на другия ден все пак се доизказа, предложи й да се омъжи за него.

Оказва се, че тъкмо това е искал да каже, започвайки с глуповатата фраза за „отношенията, които са се създали сега“.

Почти всичко, за което разговаряха през тия дни, или изхождаше от войната, или засягаше войната.

Тя познаваше войната. Хирургът, направил около хиляда операции, не може да не я познава. Но веднъж тя каза, че той сигурно много пъти по-добре от нея познава войнишкия живот.

Отначало той кимна, а после, сякаш сам не се съгласи със себе си, каза:

— Изобщо как да не го познавам, щом през август вече ще имам тридесет години служба. Че го познавам, познавам го. Но сега много по-рядко виждам със собствените си очи как живее войникът на фронта. Армия е това, не е нито дивизия, нито полк. За колко време виждам войника преди атаката, в която той или ще остане жив, или ще умре, или ще се озове ранен на твоята маса? За минута-две. От наблюдателния пункт с бинокъла или перископа. Виждам: стоят в окопите, започват да излизат при сигнала, тичат, падат, скриват се в дима след артилерийската подготовка. Преди боевете, когато правим рекогносцировки, пълзим по корем по предния край, избираме място за пробив. Разбира се, тогава виждам войниците и по-често, и по-отблизо, отколкото по друго време. Поприказваш с един, с втори, с трети… Спреш се, а ако е нужно, останеш за малко, постоиш, войниците добре чувствуват разликата между оня, който наистина иска да ги разпита — да разбере настроението им, мнението им за местността и противника, и оня, който прави това, за да се покаже. А в разгара на боевете съвремената война оставя на командуващия армия малко възможности за непосредствено общуване с войниците. Ако има суматоха, обкръжение, онова, което преживявахме по-рано — друго е, разбира се, тогава и сами понякога изпаднахме в положението на войника или младшия командир. А сега, когато войната, както се казва, влезе в рамките си…

Изразът „в рамките си“ тогава й се бе сторил странен и дори безчовечен, сякаш войната е нещо, което може да влезе или да излезе от рамки. Но начинът, по който той отговори на баналните думи за доброто познаване на войнишкия живот, я накара отново да помисли за своята все повече усилваща се любов към него; той беше по-задълбочен, отколкото й изглеждаше отначало.

— А знаеш ли — каза той, като помълча малко — какво е най-важно да чуе войникът преди новото настъпление, когато във втория ти ешелон е разположена отпочинала дивизия и той вече разбира за какво е там, не знае само деня на започването. Как мислиш, в какво войникът вижда грижа за него, какви думи чака от тебе? Че сме приготвили много артилерия за настъплението — и тежка, и самоходна, и гвардейски миномети! Че при нас ще дойдат и танкове. И че като тръгнем, ще ни поддържа щурмова авиация! Най-важното е щурмовата авиация. Войникът вярва най-много в щурмовата авиация. Говориш му за всичко, което ще бъде зад гърба му, защото преди настъпление за него това е въпрос на живот и смърт — много или малко ще има зад гърба си… А още по-важно от думите ти е сам да чуе как нощем боботят танкове или да види как тежката артилерия заема закрити позиции в гората. Тук има постоянна диалектика: според правилата, за запазване на тайната войникът не трябва да вижда и чува всичко това, а за настроението му, напротив — трябва. — Той помълча малко. — С ножче за острене на моливи не можеш да направиш операция… Макар да съм чел във вестниците, че и това се е налагало. Така сме и ние: ако нямаме инструмент, какви хирурзи ще бъдем? Макар че и на нас се е налагало…

Веднъж, вече отдавна, преди две седмици, когато неочаквано се отби в стаята му, тя го завари с книга в ръце. На масата имаше цяла купчина други книги с пъхнати хартийки между страниците.

— Не четете ли твърде много, Фьодор Фьодорович? — попита тя тогава.

— А нима има хора, които четат, твърде много? — Той свали очилата си и я погледна. — Срещал съм такива, които четат твърде малко. Но да четат твърде много… Не ви разбирам. Изглежда, нещо не ми е съвсем ясно.

— Говоря конкретно за вас тук, сега, в санаториума.

— Конкретно — лакомя се. Много съм изпуснал. Поради липса на време и предостатъчно работа.

— А какво четете? — попита тя. — Какво ви е най-нужно сега?

— Какво ми е нужно? На военния в моето положение е нужно почти всичко. От метеорология до психология. По-лесно е да се каже какво не е нужно. Разбира се, като идеал. А на практика… — Той остави пред нея книгата със сива оръфана подвързия. — Сега например дочитам някой си Сикорски. Чували ли сте за него?

— Конструктор на самолети?

— Не, генерал. Воювал е с нас през полската война, а после е бил председател на първото емигрантско полско правителство в Лондон. А после, когато у нас започнаха да формират полски части, е идвал тук да преговаря. А после паднал със самолет над Гибралтар. Казват, че са го погубили англичаните, защото уж твърде много ни е съчувствувал. Допускам такава възможност.

На нея някак не й се искаше да допусне такава отвратителна възможност, още повече по време на войната, която заедно с англичаните водехме срещу германците. Но не каза нищо. Сигурно той знае по-добре, щом го казва.

— През тридесет и четвърта година, когато е бил в оставка, написал книгата „Бъдещата война“. Ей тая. Когато са в оставка, генералите обичат да пишат книги. Може би и ние, като излезем в оставка, ще започнем — усмихна се той. — Книгата не е глупава, дори е умна. Преди десет години е писал в нея, че бъдещата война няма да прилича на войната от четиринадесета година, защото са се появили нови фактори: болшевизмът и неговият антитезис — фашизмът. И затова в тая война стълкновението на нациите ще добие политико-социален характер, на което ние с вас вече четвърта година сме свидетели… Има и много други неща — той прелисти и затвори книгата, — вече направо по нашата специалност. За възраждането на маньовъра, за темповете на настъпление, за действията на механизираните войски… Между другото пише, че за Полша сближаването с Германия ще бъде не политическа грешка, а самоубийство. Интересно е да се види как оттам, от миналото, хората мислят за войната, която се води пред очите ти… Тук, в Архангелское, имате хубава библиотека! Дори чудесна. Не можех да си представя, че са се запазили толкова неща?

После на няколко пъти тя си спомня тая маса с книги, зад която седеше той като силно изгладнял човек, поръчал наведнъж много повече, отколкото може да изяде. По-рано винаги бе смятала за себе си, че чете много, а сега, след като го срещна, не й се струваше така.

Тя си призна това и той се усмихна.

— Нищо, ти си десет години по-млада от мене. Ще ме изпревариш. След войната ще четем: аз една книга — ти две, аз две — ти три.

— А какво мислиш да правиш след войната? — попита тя.

— Как какво? Ще служа до пределната възраст. Сигурно ще я определим след войната. Колкото и да е обидно, армията няма право да старее.

— Добре, но все пак лично ти какво искаш за себе си след войната?

— Веднъж бившият ми командуващ Батюк ме упрекваше: у тебе, казва, има две души в едно тяло — едната е строева, а другата щабна. Близко е до истината, макар че не виждам в това никаква беда. Щабната душа иска след войната да получи катедрата по оперативно изкуство в Генералщабната академия, а строевата възнамерява да командува окръг, ако й дадат. Впрочем, къде изчезна Батюк — и той, и жена му? Вие лекарите, знаете всичко — и каквото трябва, и каквото не трябва.

— Тоя път не знам — каза тя. — Знам само, че завчера го извикаха в Москва, върна се, изписа се и замина.

— Сигурно е получил назначение. Интересно къде са го пратили сега?…

Днес на разсъмване, като се събудиха, тя внезапно му каза:

— Познавам вашия началник на армейската санитарна служба.

— Генерал Нефедов ли?

— Сега е генерал, а беше професор — патологоанатом. Четеше ни в трети курс. И още тогава всичко го смятахме за възрастен.

— Та той си е възрастен, връстник ми е — усмихна се Серпилин.

— Това не се отнася за тебе — разсмя се тя и попита: — А ако имаме дете, тогава какво? Мислил ли си?

— Не съм.

— А трябваше. Аз съм напълно способна на това, само че сама още не знам дали искам, или не. Струва ми се, че все пак не искам. Късно е.

Той мълчеше.

Тя не виждаше добре лицето му в полумрака и й се стори, че самата мисъл за възможността да има дъщеря или син му изглежда странна.

„Наистина би било странно“ — помисли тя не за себе си, не и за него, а за големите си синове; помисли така и се усмихна.

— Какво има? — попита той.

— Възрастните хора трябва по-малко да говорят за страстите си, макар че понякога им се иска. Сигурно е смешно човек да ни гледа отстрана.

— А на кого му е притрябвало да ни гледа?

— Може би на никого. — Тя продължаваше да го дразни. — Но можеш ли да забраниш някому. Хората не са слепи. Гледат. А моят живот тук е изложен на показ. Вчера сутринта съседката направо ме попита: „Какво имаш с него? Сериозно ли е?“

— А ти какво й отговори?

— Казах й: „И то как?“ Защо да отричам? На моите години е някак съвсем смешно. Не намираш ли?

— Няма какво да се крие. Но и с никого не искам да приказвам за това.

— Та аз не съм приказвала. Просто й отговорих: „Да.“ Но още не съм мислила как ще пиша на синовете си, те са вече големи.

— Недей да измисляш. Пиши им, че съм ти предложил да се омъжиш за мене, а ти си отговорила, че ще решиш след войната. Друго нищо не им пиши.

— Няма да мога. Щом ще им пиша, трябва да им кажа цялата истина. Само че как да го направя, как да намеря смелост?

Наистина, как да намериш смелост да пишеш това на синовете си? Единият е на фронта, другият скоро ще отиде на фронта, а ти тук, без тях, се чувствуваш щастлива… Как можеш да им пишеш такова нещо? Па макар и наистина да е така, макар нищо да не губят…

„Не, не е вярно. Тъкмо това не е вярно. Губят! Макар и защото вече няма да се страхуваш само за тях, няма да се страхуваш само за техния живот. Душата ти е все същата — една, но вече не е за двама, а за трима. Ето защо е нужно да намериш смелост, за да им пишеш.“

— Да дойда ли да ти подредя куфара? — попита тя. — На тия като вас обикновено ги подреждат или жените, или адютантите, или ординарците. Обикновено не умеете самички.

— Аз съм изключение. Умея. Като дойдеш, ще бъда готов. По-добре да поседнем десетина минути преди тръгване.

Като остана сама, тя отвори широко прозореца. През него нахлу студен вятър и тя се замисли как той ще пътува за фронта. Няма ли да го раздруса много вилисът — отвикнал е, а това са петстотин километра, има и отклонения…

Тя се обличаше, застанала пред отворения прозорец, а в главата й се нижеха откъслечни мисли за него и за нея.

Трябва да го помоли да не връща в библиотеката книгата на Сикорски, която й бе показал, и още една книга, за която й бе споменал — за горите в Мешчерския край между Рязан и Владимир, където се бе родил и израсъл… И докато трае петминутката, медицинската сестра трябва да му приготви аптечка за из пътя…

Тя още закопчаваше рубашката си, а на вратата вече почука съседката, с която всяка сутрин заедно отиваха към лечебната сграда.

— Може ли да вляза?

— Влез.

Влезе рентгеноложката Розалия Павловна — слабичка, дребничка, с очила, с побелели боядисани коси, които, кой знае защо, бе оставила да растат, макар че по-рано, когато беше късо подстригана, й отиваше повече.

Розалия Павловна, която въпреки годините й всички наричаха Розочка, без бащиното име, се грижеше за външността си, правеше си маникюр и играеше гимнастика, а сега дори бе започнала да си пуска косата, но въпреки това, като я гледаше човек, струваше му се, че изобщо не мисли за вида си — толкова нескопосно изглеждаше, особено във военната униформа.

— Е, как е? — попита Розочка.

— Хайде за разнообразие да помълчим.

— Защо си толкова груба?

— Не съм груба, а неприказлива. Да вървим, че ще закъснеем.

Побутна лекичко съседката си и я пусна да мине напред.

Младичката девойка-болногледачка, която идваше насреща им по алеята, я поздрави с такъв израз на лицето, сякаш и тя знаеше нещо. А може би само й се стори така: гузен негонен бяга!

Като срещна болногледачката, тя се усмихна при мисълта как и тая, и другите болногледачки наричаха нея и съседката й: нея — младата докторка, а Розочка — старата, макар че Розочка не беше много по-стара, само седем години.

— Какво се смееш? — попита Розочка.

— Нищо — каза тя и си помисли: „След седем години и аз ще бъда на четиридесет и седем като Розочка, и аз ще бъда старата докторка… Не, аз няма да бъда… И изобщо какво ще бъде след седем години? Нима човек може да си представи сега какво ще бъде след седем години?“

И тя още веднъж тревожно си спомни за своите големи синове…