Константин Симонов
Последно лято (15)

Петнадесета глава

Вече девет часа без прекъсване вилисът и пътуващият след него додж подскачаха по дупките и неравностите на Варшавското шосе.

Малоярославец, Медии и Юхнов останаха назад, но до Кричев, където трябваше да свърнат по своя армейски път, оставаха още почти двеста километра.

Сивият, студен за началото на юни, но сух ден позволяваше да се движат по график, със средна скорост четиридесет километра, макар че шосето въпреки цялото старание на пътно-паважните работници беше толкова разбито от войната, че дори тая скорост трудно се поддържаше.

Евстигнеев, който бе сменил дремещия сега на задната седалка шофьор, се мъчеше да прави невъзможното: да кара по-внимателно колата, без да намалява скоростта. Но въпреки това тя скачаше като козел по разбитите участъци по пътя. Заспалият преди час Серпилин толкова рязко подскачаше нагоре и надолу, че Евстигнеев непрекъснато се страхуваше да не би от главата на командуващия да хвръкне новата генералска фуражка, купена вчера за него от Военторг в Москва.

„Все пак здрав е“ — помисли Евстигнеев, като погледна под око Серпилин, който продължаваше и насън здраво да се държи с ръка за рамката на предното стъкло.

И си спомни как завчера, когато още не се знаеше дали ще го изпишат, лекарката Олга Ивановна го причака сам, без Серпилин, и строго каза да пътуват по-внимателно с генерала. Обясни му, че след претърпяната злополука продължителното друсане във вилиса не може да доведе до нищо добро.

— В никакъв случай недейте отива по-далече от Рославл, починете, в краен случай излъжете, че колата се е повредила!

„Сигурно си въобразява, че и с нас той е такъв, какъвто е с нея. Опитай се да го излъжеш, когато вече се е измъкнал от Москва и не мисли за нищо друго освен за пристигането си в армията! Има заповед каквото и да стане, днес да сме там. През цялото време разреши да спрем само веднъж за пет минути — да долеем бензин в резервоара. А пихме чай от термоса и похапнахме един след друг в движение. Непрекъснато някой е на кормилото. И на вилиса, и там, отзад, на доджа…“

Евстигнеев отново погледна продължаващия да спи Серпилин и си спомни как тая сутрин бяха закусили и се сбогуваха там, в квартирата на Аня.

Като пристигна и влезе в квартирата, Серпилин веднага по роднински разцелува и Аня, и него — честити им. Целуна няколко пъти по косите и момиченцето, като го вдигна от пода: личеше, че му е мъчно да се раздели с малката.

Но щом пусна момиченцето на пода, веднага каза:

— За гощавка и сбогуване имаме тридесет минути. В десет тръгваме!

И макар след това вече да не бързаше и да не напомняше, всичко ставаше по часовник.

Серпилин седеше на масата до баща си така, сякаш вече са си казали всичко, каквото е имало да си кажат. Разговаряше само с момиченцето и с Аня. Дори забрани на Аня да отнесе в кухнята мръсните чинии: „Стой тука, после ще разтребваш.“

А когато Аня му каза: „Не се тревожете за нас, докато сте на фронта: вие, военните, и без това си имате много грижи“ — изведнъж попита: „Колко рубашки уши тая година?“

Аня каза, че не ги е броила.

Тогава той протегна през масата дългата си ръка, погали я по главата и каза: „Ти не си ги броила, но ние някога ще ги преброим. Да не мислиш, че военни са само ония, които носят пагони на раменете? Не. Военни са всички, които носят войната на раменете си“. Каза го така, сякаш се чувствуваше виновен за нещо пред нея. От очите й дори бликнаха сълзи…

А бащата на генерала продължаваше да си седи и да мълчи. Както вчера, разглеждаше стаята: какво има в нея? А може би просто му беше скучно, че разговарят не с него, а с Аня. После каза: „Ще остана при вас три дена и ще си замина.“ И започна да разпитва как може да стигне до голямото московско пазарище при гара Салтиковка, за което му бяха разправяли в Рязан. Оказа се, че прасето са заклали още през зимата и той е донесъл останалата сланина. Иска да продаде тая сланина и да купи платове.

„Добре, щом си я донесъл! Продавай и купувай, но защо говориш за това пред генерала? — с укор мислеше Евстигнеев. — Почакай да тръгне за фронта. Като останеш с Аня, тя ще ти обясни как да стигнеш до тая Салтиковка…“

Той бе намразил бащата на генерала предварително, още преди да го види, защото заради това пътуване трябваше да се раздели с Аня за два дена и една нощ. А дните и нощите бяха броени; сега до края на войната никой не може да им даде нищо повече.

Отначало той не даваше воля на своята омраза; дори се засрами, когато пристигна в Тума и научи, че всичките дъщери на старците са вдовици, а тримата внука — сираци.

Но когато на сутринта старецът изведнъж отказа да пътува, омразата към него избухна у Евстигнеев с нова сила.

Щом не тръгна, значи, не го влечеше толкова много към сина му. Излизаше, че е могъл и да не идва за него, да му изпрати пропуска по пощата.

Когато старецът се появи снощи, това също не беше за радване. Макар че двамата с Аня изобщо не го показаха и приказваха с него, колкото поиска, приготвиха му да се измие и го почакаха, докато се измие, а после го сложиха на своето легло… Направиха всичко, както трябваше да се направи, от уважение.

Но, разбира се, дожаля им за самите тях. За последните им часове. А сега още от сутринта старецът заприказва за прасето и платовете.

Генералът нищо не отвърна, но на Евстигнеев се стори, че и той не хареса това. Дори за миг му дожаля за генерала, че има такъв баща.

Закуската свърши по-рано от предвиденото.

Генералът стана от масата и каза на внучката си:

— Ела навън да разгледаме колата ми.

— Вече съм я виждала — каза внучката.

Но генералът обясни:

— Имам и друга, по-голяма, която не си виждала.

И като улови баща си под ръка, помъкна и него със себе си.

— Ела с нас, нека хората се сбогуват.

— И ние идваме — засрами се Аня, но генералът я прекъсна:

— Ще излезем, ще се поразходим, ще поприказваме там, а вие не бързайте, сбогувайте се, колкото трябва. Можем да тръгнем и в десет и петнадесет. Сухо е, ще наваксаме по пътя.

И излезе заедно с баща си и момиченцето, като подари на него и на Аня тия последни петнадесет минути, на които те вече не се надяваха. Изглежда, предварително бе решил така.

„За друго не знам, но в тоя случай постъпи добре“ — помисли Евстигнеев за Серпилин, като си спомни просълзените очи на Аня и последния й въпрос: „А може би все пак ще те остави при себе си…“

Спомни си, спря колата пред бариерата на прелеза и като се извърна, погледна Серпилин.

Оказа се, че Серпилин вече не спеше — беше се събудил при спирането и също гледаше към Евстигнеев. И когато очите им се срещнаха, Евстигнеев отново си помисли онова, което неведнъж бе казвал на Аня: „Няма да ме остави…“

В случая той не е нито добър, нито лош, а просто ще постъпи, както е решил. И, значи, трябва да помолиш да те прати или в щаба на някой полк, или в някой батальон, и колкото по-скоро помолиш, толкова повече ще продължи да те уважава.

— Какво има, роднино — усмихна се Серпилин. — За какво мислеше, докато спях?

— За себе си, за своя рапорт, другарю командуващ.

— Щом е за рапорта, значи, не си мислил за себе си, а за мене. В такъв случай все пак по-лесно е човек да напише на рапорта „съгласен“, отколкото сам да се разпорежда. Благодаря ти. Колко път минахме, докато спях?

— Отминахме разклона за Людиново. След малко вдясно е разклонът за Спас-Деменск. До Рославл има още деветдесет и пет километра. Това е гара Ерши.

Бабичка с черен железничарски шинел вдигна бариерата.

— Засега сме по графика — каза Серпилин. — Денят е облачен. Ако грееше слънце, земята все пак щеше да изглежда по-весела.

И като погледна небето веднага след прелеза се извърна от Евстигнеев и замълча.

Сега, по пътя за фронт той имаше такова чувство, сякаш единият живот бе свършил, без да е успял да започне, а другият отново е започнал, без да е успял да свърши. И оня, предишният живот, прекъснат за късо време от всичко, което стана в Москва, отново напомняше за себе си: че тъкмо той е единственият живот, който ще води сега до края на войната.

За него Варшавското шосе беше път на спомените. Всичко, покрай което минаваха днес до Юхнов или отвъд Юхнов, беше, така или иначе, свързано с нещо от зимата на четиридесет и първа и четиридесет и втора година.

Отминаха Подолск, където шиха маскировъчни халати за неговата дивизия…

Отминаха Крести, където той бе приел дивизията в последните дни на германското настъпление към Москва…

Отминаха гара Воскресенска, която бе превзел през третия ден на настъплението; оттогава тя си беше все в развалини…

Отминаха Юхнов, в чието превземане също бе участвувал, и разклона вляво отвъд Юхнов, за районния център Грачи, до който бе стигнала дивизията му и по неговия план, с дълбок обход, почти без загуби го бе превзела. Но със закъснение и не така, както бе заповядано отначало; и затова го свалиха от дивизията, макар че ония, които го свалиха, разбираха, че е прав.

Сега за такова нещо нямаше да го свалят. Напротив, можеше дори благодарност да получи в заповедта за умелия маньовър. Но тогава го свалиха.

Искаше му се дори да спре малко при тоя разклон за Грачи, но не спря. Много вода бе изтекла от зимата на четиридесет и втора…

Серпилин чу как отзад, на седалката, шофьорът се размърда и се изкашля в полусън и без да се обръща, попита:

— Как е, Гудков, наспахте ли се?

Евстигнеев бе получил заповед да смени шофьора, за да може той да си почине преди последния, най-тежкия участък от пътя.

— Наспах се, другарю командуващ — каза Гудков, като сподавяше прозявката си. — Ще заповядате ли да сменя старши лейтенанта?

— Засега няма нужда, след Рославл ще го смените. Почивайте. Ако ви се пуши, пушете, докато не сте на кормилото.

— Слушам, другарю генерал! — весело се обади Гудков.

Той добре знаеше, че колкото и часове без прекъсване да пътува на кормилото със Серпилин, няма никаква надежда не само да запуши, но и да отвори уста: докато шофьорът е на кормилото, генералът не му продумва. С изключение на командите — накъде да завие.

— Нямах възможност да ви питам — каза Серпилин — как прекарахте времето си в Москва? Видяхте ли се с роднините?

Край Москва, в Митишчи, живееше по-голямата сестра на Гудков.

— Четири пъти се видяхме, другарю командуващ. Два пъти нощувах у тях. Наприказвахме се за през цялата война.

— Как са те?

— За тия времена не са зле, другарю командуващ. И сестрата, и зетят работят — той в Митишчинския завод, а тя на гарата, имат два работнически купона. Той получава обед в завода. Казва, че през зимата обедите били по-добри, а сега наистина са по-слабички. Добавката, която имали от личното стопанство, не им стигнала до лятото.

— А защо са само двамата? Деца нямат ли?

— Как да нямат? Имат. Само че не ги храни баща им, а са в действуващата армия — сами получават там пълна дажба.

— Къде са?

— Дъщерята е в пътната служба, регулировчица, а сина го взели в зенитната артилерия.

— Провървяло му е в зенитната, ще остане жив — каза Евстигнеев и веднага млъкна, спомни си, че Серпилин не обича, когато човекът на кормилото се разсейва.

— А сестра ти и зет ти колко получават с купоните? Стига ли им?

— Как да ви кажа, другарю командуващ. С двата работнически купона им се събира по кило и двеста грама хляб. Хлябът им стига. А за останалото не може да се каже, че са добре. Ако даваха всичко така, както пише в купоните… А те заменят едно с друго: ту дадат яйца на прах вместо месо, ту картофи вместо булгур, ту бонбони вместо захар. Да е парче захар, ще го разчупиш — и за сутринта, и за вечерта ще има, а бонбона какво да го правиш? И после, как и кога да получават всичко? Той е в производството, тя е на гарата, неговите купони са прикрепени към един магазин, нейните — към друг. И тук се чака, и там се чака… А ако не отидеш веднага щом съобщят, че са получили нещо, пак рискуваш: получили са, а току-виж, свършило се. Значи, купоните изгарят…

Гудков не довърши думите си — навярно реши, че няма нужда от тая панихида, и прибави с друг, бодър глас:

— Но все пак, така или иначе, хората си живеят и не се оплакват. И при това смятат: войната сега няма да продължи дълго.

„Че си живеят, живеят си — помисли Серпилин, — и се оплакват толкова рядко, че шапка трябва да им сваляме. И ако ти, генералът, не ядеш на фронта по цели дни, то е само защото нямаше време да си спомниш за това. Живееш, освободен от мисълта с какво да натъпчеш корема си. И правилно: твърде много неща лежат на плещите ти, за да мислиш и за това. А все пак, като си спомниш как живеят хората в тила, става ти някак неудобно пред тях…“

Гудков изведнъж прихна зад гърба му.

— Някакъв виц ли си спомнихте, а?

— Точно така, виц, другарю командуващ. Спомних си как зетят разказваше за един колет. В Тамбов живее сестра му, вдовица, купонът й е чиновнически. Два месеца сушил той сухари за нея. Но как да ги изпрати? За да пратиш колет, трябва да имаш талон. А талони дават само на военнослужещите и не всеки би го отстъпил току-така. Та отначало с жена си те сушили сухари, а после още цял месец събирали бутилки. За девет празни бутилки в магазина дават половинка водка. Събрали бутилки, взели половинката, разменили я срещу талон с един войник от железопътната охрана и с тоя талон изпратили сухарите. Ама че играчка — да се смееш ли, да плачеш ли!

След разказа на Гудков за тия сухари, изпратени на вдовицата, Серпилин, кой знае защо, изведнъж си представи как неговата собствена, отдавна умряла майка живее без него и без баща му, захвърлена някъде в дълбокия тил… Ако беше жива, сега щеше да е на седемдесет и една години. Спомни си как в детинството му тя готвеше от време на време за него и за баща му татарската гозба баур-тарак — опечен в булото ситно нарязан овнешки чер дроб с лук и яйца. Готвеше, но, кой знае защо, не ядеше с тях, а обичаше да седи наблизо и да гледа как се хранят двамата с баща му…

— Рославл — съобщи Евстигнеев.

Серпилин бе запомнил Рославл като приветливо зелено градче. На деветия ден от войната техният ешелон спря тук на гарата и още никому не идваше на ум, че им остава да пътуват само до Могильов…

Колата се заизкачва нагоре по разбития калдъръм. Главната улица на Рославл беше неузнаваема: двете стари черкви край пътя бяха разрушени. Едната бе цялата надупчена от снаряди, а камбанарията на другата се бе превърнала в купчина разтрошени тухли: така в основите й бе паднала бомба.

От двете страни на улицата всичко дървено бе изгоряло; сред пущинака стърчаха полуразрушени каменни къщи — обитаеми и необитаеми, с дупки, на бърза ръка запушени с тухли, взети от другите развалини.

Бяха оцелели само дърветата, но и те бяха по-малко, отколкото по-рано — бяха ги отрязали за дърва.

Серпилин искаше да спрат тук, в Рославл — да се разтъпчат. Но се отказа. По-добре да направят това, когато излязат от града. Все пак по-весело ще бъде.

Щом отминаха Рославл, видяха отпред опашката на колона студебейкъри, които теглеха 122-милиметрови оръдия. През седемте километра до прелеза на железопътната линия все изпреварваха тая колона, на пак не успяха да я изпреварят.

Студебейкърите бяха нови, оръдията също. По всичко личеше, че към фронта отива артилерийска дивизия за пробив — или новосформирана, или получила нова материална част.

Бяха се разтоварили там, в Рославл, а нататък се придвижваха сами.

Серпилин веднага съобрази: артилерията се движеше по такъв график, че германците да не я засекат от въздуха. Както изглежда, разтоварили са се още миналата нощ, разсредоточили са се, чакали са един ден и са продължили нататък с такава сметка, че да наближат прифронтовата полоса по тъмно, през нощта да стигнат на местоназначението си, а до сутринта да изчезнат в гората — сякаш нищо не е имало!

Отпред се показа прелезът, покрай който също към фронта, към Кричев пълзеше дълъг влак с маскирани танкове „Т-34“ върху платформите. Колата на Серпилин спря до движещия се в челото на артилерийската колона вилис. Край бариерата стояха слезлите от вилиса артилеристи — двама подполковници и един майор.

Като видяха пристигналия генерал, те козируваха отдалеч, но не се приближиха.

И той не ги повика — сдържа се от съблазънта да ги попита кои са, къде отиват и в чие разпореждане ще бъдат, още повече, че не бяха длъжни да му отговорят — дори напротив. А всъщност нямаше смисъл да ги пита: щом са се разтоварили в Рославл и отиват към Кричев, значи постъпват в разпореждане на техния фронт: а към кои пунктове отиват — това не бива да интересува пътуващия генерал, макар и да е командуващ армия. Напоследък редът в това отношение е почти образцов.

Като поседя в колата, той все пак излезе да се разтъпче, но тръгна към обратната страна, а не натам, където стояха офицерите. От дългия път го наболяваше главата, но се чувствуваше по-добре, отколкото бе очаквал. И това го радваше: наистина са го излекували, времето не е загубено.

Интересно кой ще го посрещне там, при разклона на пътя, отвъд Кричев, и какви новини ще му съобщи? Искаше му се да бъде Захаров. Случва се командуващият армия и членът на Военния съвет и по-дълго да живеят един до друг на фронта, без да си допадат. Чувал е и за такива случаи. А те със Захаров изобщо не се мъчиха да си допадат, всичко стана само по себе си.

Когато Серпилин се върна при вилиса, Гудков и Евстигнеев вече бяха сменили местата си: Гудков седеше на кормилото, а Евстигнеев — отзад.

Край бариерата, като тракаха по релсите и набиваха траверсите в насипа, се нижеха последните платформи с танкове.

Първите два-три километра след прелеза изминаха бързо и отново започнаха да се влачат като костенурки — постоянно слизаха на банкета, изпреварвайки още един артилерийски полк със студебейкъри. Неговата материална част вече бе влизала в боя. По каросериите на камионите, по лафетите и щитовете на оръдията имаше драскотини, вдлъбнатини, следи от снарядни парчета.

Като изпревариха и тоя полк, отново пътуваха свободно около петнадесет километра, само от време на време намаляваха скоростта при разминаване с насрещните коли, и чак вечерта настигнаха колона тежки 203-милиметрови гаубици с гъсенична тяга. Те заемаха почти цялата ширина на пътя и Гудков доста се поизпоти, докато ги изпреварваше една след друга в тъмното.

„Всичко е по графика — отново помисли Серпилин. — Пуснали са гаубиците напред, на известен интервал, за да не стават задръствания.“

Радостта, която изпитваше, изпреварвайки артилеристите, беше по-силна от яда, че се бавят по пътя. Към техния фронт се движеше такава сила, каквато не винаги можеш да получиш!

Гудков най-после изпревари челото на колоната и като се измъкна на свобода, свали пилотката и избърса потта си; през последните десетина километра бе видял доста зор — докато изпреварваше, левите колела бяха на банкета, всеки миг можеше да полети в канавката.

„Смело кара!“ — с удоволствие помисли Серпилин и окончателно реши, че няма да сменя Гудков.

Преди да стигнат до Кричев, трябваше да изпреварят през нощта тиловите служби на някакво друго стопанство — танково, като се съди по броя на бензовозите.

„Стопанство“ не е военна, а по-скоро селска дума и по-рано не се използуваше във военния език, но през войната някак незабелязано се наложи. Отначало бе възникнала като средство за маскировка — за да не наричат номерата им нито полковете, нито дивизиите, нито армиите — стопанството на еди-кой си… по име, и толкоз: стопанството… А после постепенно стана от военна по-военна, необходима дума. Отговаряше на същността на нещата.

Наистина, как другояче да наречеш всичко, което е в ръцете ти на фронта, независимо дали си голям или малък началник? Всичко, което е нужно не само за войната, но и за хората на война — всичко е при тебе. И с което воюват, и с което се придвижват, и с което копаят земята, и с което хранят и поят хората, мият ги и превързват раните им — всичко трябва да бъде при тебе, в твоето стопанство. Всичко. От боекомплекта до индивидуалния пакет в джоба на шинела.

А ако нещо липсва или не достига, значи, лош стопанин си.

Отвъд Кричев, на втория километър, при разклона на пътя вдясно, им замигаха с фенерче. Сигурно не бяха първите, на които мигаха — така или иначе, чакат вече трети час!

„Ето го и моето стопанство“ — помисли Серпилин и при светлината на фенерчето, което продължаваше да гори в ръцете на регулировчика, видя слизащия от вилиса Захаров. Все пак посрещна го Захаров.

— Началник-щабът отиде следобед в щаба на фронта — каза Захаров, след като внимателно прегърна Серпилин, защото си спомняше за счупената ключица. — Началникът на оперативния отдел работи. А ние, членовете на Военния съвет, както смятат някои, винаги имаме свободно време — където искаме, там ходим!

— Стига си се клепал — каза Серпилин. — Знам колко свободно време имаш!

Дори при светлината на фенерчето Захаров изглеждаше уморен.

— Много ли сте заети?

— Право да си кажа, работа има, колкото щеш. Особено през последната седмица — обясни Захаров и кимна към застаналия наблизо подполковник. — Ето, за всеки случай взех със себе си Прокудин. Ако искаш, по пътя операторът ще ти докладва цялата обстановка, каквато беше в осемнадесет часа.

— Ще я видим там на картата, ще изтрая — каза Серпилин, като се ръкуваше с Прокудин.

Той се озърна — може да има още някой, с когото не се е ръкувал, и попита за своя заместник:

— Иван Василиевич не дойде ли?

— Искаше, но го накарах да остане, почти му заповядах — каза Захаров. — Нещо не е добре.

— Да не би да се е отворила пак раната? — с тревога попита Серпилин.

— Не, просто се разболя от ангина. Какъвто е, утре отново ще бъде на крак. Тръгваме ли?

— Тръгваме!

— А как?

— Както искаш.

— Тогава ще седна отзад при тебе.

— Само да не изхвръкнеш от задната седалка? Доколкото си спомням, пътят…

— Отдавна не си бил тук. Сега пътят ни е по-хубав от Варшавското шосе. Поработихме.

— Разрешавате ли да се преместя във вашата кола, другарю член на Военния съвет? — запита Евстигнеев.

— Върви. Сигурно там, в Москва, си се затъжил за фронта? Нищо, сега пък има да пътуваме!

Евстигнеев не отговори, замълча! Знаеше, че вече няма да пътуват заедно.

Захаров и Серпилин седнаха във вилиса и през първите няколко минути мълчаха — всеки свикваше с присъствието на другия. Напред се движеше колата със заместник-началника на оперативния отдел Прокудин.

— Пътят наистина не е лош — забеляза Серпилин.

— След седем километра ще свърнем по нашия, армейския. Това все още е фронтовият. Но и нашият май не е по-лош… Бойко отиде в щаба на фронта при началник-щаба. А утре сутринта викат и нас с тебе при новия командуващ фронта. Ще отидем да се представим.

Захаров, кой знае защо, се усмихна. Серпилин не разбра защо. Порази го новината, че е назначен нов командуващ фронта.

— А кого са назначили?

— Нима не знаеш, не ти ли казаха в Москва?

— Не знам.

— Генерал-полковник Батюк. Пристигна вчера и прие фронта.

— А къде е… — подзе Серпилин, като имаше предвид предишния командуващ фронта.

— Засега не знаем. А знаем само, че утре с тебе отиваме да се запознаем с новия командуващ — генерал-полковник Батюк. Какво ли не става на тоя свят!

„Ето, значи, къде изчезна изведнъж от санаториума! — помисли Серпилин. — И тъй, Батюк…“