Макс дьо Вьози
Съпруг по поръчка (7)

VII

След като Клод Фремон се настани в луксозната закрита кола, карана от специален шофьор, която Мишо използуваше за известни цели, свързани с работата му, той заключи вратите.

— Не се безпокойте от тази предпазна мярка, госпожице. Осигурявам се против някои нежелателни случки!… А сега ще пусна тези перденца, които затъмняват вътрешността на колата и не позволяват да се вижда какво става вътре. Всичко е нагласено така, че да може да служи за наблюдателница; шофьорът ми е в течение на работата и ще спре колата на удобно място, бъдете сигурна.

Клод се усмихна, всички тези приготовления я забавляваха.

— Сякаш се разиграва някакъв полицейски филм — забеляза тя, опитвайки да се засмее, за да скрие вълнението, което започна да я обзема.

След петнадесетдневни издирвания господин Мишо щеше да й представи трима кандидати, които отговаряха, всеки посвоему, на изискванията.

Но за да даде възможност на младото момиче да наблюдава тримата си кандидати, без тя самата да бъде видяна, той се възползува от специално пригодения си за подобни цели автомобил.

Луксозната кола спря пред терасата на голяма сладкарница на булеварда, в околностите на гара Монпарнас. Въпреки ранния час, няколко маси бяха заети.

Господин Мишо посочи един от посетителите на събеседницата си:

— Този господин със светлото палто, който пие аперитива си, е от добро семейство и поради това, че баща му изгуби състоянието си преди няколко години, е принуден да работи. Той е секретар на виден политик и се надява да бъде избран за депутат.

— Моето богатство ще му послужи като трамплин — каза Клод малко презрително. — По принцип не обичам политиката, тя омърсява тези, които живеят чрез нея… Да минем към втория.

Директорът на Агенция Мишо не можа да не се намръщи леко при решителния и нетърпящ противоречие тон, с който клиентката му отхвърли един от кандидатите.

— Не искате ли да прегледате досието на този младеж? — настоя той любезно. — Уверявам ви, че той е наистина ценен човек.

— Не искам политически мъже — възрази тя със същия рязък тон. — У тях всичко е фалшиво!

Господин Мишо си каза, че тя преувеличава малко. Но имаше ли смисъл да се опитва да убеждава жена, която дори не допуска да се оспорва мнението й?

— Добре, ще го оставим настрана — каза той със съжаление. — Да видим втория… Онзи, черноокият, който е така старателно облечен… виждате ли го там… младежът с мургавото лице, с изящните ръце.

— Да, наистина човек би казал, че е манекен.

— Той е светски човек, от добро семейство, живее в Сен Жермен. Баща му е политически изгнаник след образуването на испанската република.

Но Клод го прекъсна безцеремонно.

— Третият не е ли онзи господин с тъмното палто, който чете някакво списание? — запита тя, посочвайки точно Дидие Валанкур.

— Да, той е третият — отговори господин Мишо. — Адвокат без клиентела, който има щастието да е братовчед на Валанкур дю Бон, известния писател, любимец на френските читателки.

— Какво представлява той?

— Отличен момък, умен, духовит, добре възпитан… Не е особено пристрастен към работата си, но е способен на труд в случай на нужда. Братовчед му го обича много и именно от него и от близките му получихме тези интимни подробности. Изглежда, Дидие Валанкур има прекрасна душа и много приятен характер, той е светски човек.

— А защо иска да се ожени?

— За да направи както всички други и за да се освободи от дребните материални грижи, които са мъчителни за тези, чийто характер е по-кавалерски, отколкото практичен.

— Навярно е безхарактерен — каза Клод унесено.

— О, не. Ни най-малко — възрази Мишо, който се уплаши да не навреди на симпатичния си клиент. — Не бих ви посъветвал да го изберете, ако трябваше да се изхранвате с труд и да правите състояние чрез по-смели действия. Но при вашите сегашни условия този човек ще бъде извънредно почтен и приятен спътник в живота.

— Погледнато така… от тримата… той е най-приятният. Но намирам, че е много трудно да се съди за един човек, който е седнал на известно разстояние и нито говори, нито се движи.

Без да й отговори, господин Мишо почука на стъклото, за да привлече вниманието на шофьора. С пръсти той посочи числото три.

Шофьорът кимна утвърдително, с което искаше да каже, че е разбрал.

Той излезе от колата, огледа се, извади цигара от джоба си и без да бърза, се приближи до посоченото лице.

— Можете ли да ми услужите със запалката си, господине? — запита той, като свали каскета си.

Дидие повдигна глава и любезно, но с безразличие извади запалката си и я подаде на шофьора.

— Благодаря, господине. В това време не е зле да се изпуши една цигара.

— Да, не е много топло, като се седи неподвижно зад кормилото.

— Занаятът го изисква! Ангажираха ме за три часа, трябва да чакам!

Шофьорът запали цигарата си и върна запалката.

— Благодаря, господине. Не се сърдете, че се осмелявам да ви предложа, но не бихте ли искали и вие да опитате една?

Той подаде кутията си с евтини цигари на Валанкур. Онзи се усмихна, развеселен от тази фамилиарност, и понеже не искаше да оскърби шофьора, каза сърдечно:

— Приемам, но позволете ми и аз на свой ред да ви предложа една пура. Ще имате време да я изпушите.

Той му поднесе кожена табакера, пълна с хавански пури, от които шофьорът си избра една.

— Вие сте свестен човек, господине, и аз ви благодаря — провикна се той възхитен.

— Този жест ми хареса — отбеляза Клод полугласно.

— Вашият кандидат е симпатичен. Въпреки това не искам да се реша толкова скоро и така лекомислено. Не бих ли могла да го срещна някъде, без той да подозира коя съм?

— Нищо по-лесно от това — отговори господин Мишо.

Той извади бележника си и го отвори, за да се осведоми.

— Утре има малък прием у Блузен, известния шивач. Той ми е добър приятел; младият мъж ще бъде там, ето и покана за вас.

— Но не го предупреждавайте — каза Клод, като прибра грижливо поканата в чантата си.

— Бъдете спокойна. Ще привлека вниманието му върху някое друго момиче. Ще можете да го наблюдавате свободно, даже в ролята му на ухажор.

Клод се усмихна възхитена.

— Това е гениална идея, господин Мишо! Вие сте наистина цяло съкровище.

— Правя всичко, което мога, за да задоволя клиентите си и държа особено вие да бъдете доволна от „Агенция Мишо“.

— Досега съм възхитена.

— Надявам се, че тези ви чувства ще продължат! Сега можем да си вървим?

— Почакайте… една минута! — извика Клод, която разгледа още веднъж тримата кандидати. — Наистина — заключи тя, след като очите й минаха последователно от един на друг, — той изглежда най-добре от тримата.

— О! — възрази директорът. — Другите двама са хубави младежи.

— Да, но много по-непривлекателни!

Господин Мишо не възрази този път. Не се спори с жена за вкусовете и цветовете.

Той заповяда на шофьора си да се отдалечи и спряха в съседна улица.

Директорът слезе, оставяйки автомобила на разположение на Клод, за да я отведе там, където искаше, и се отправи пеша към сладкарницата, където го чакаха тримата му клиенти, за да ги освободи под някакъв предлог от ролята, която бяха играли, без да разберат значението й.