Макс дьо Вьози
Съпруг по поръчка (28)

XXVIII

Месецът свърши и започна друг, без Дидие да се върне при Клод.

От отслабналото лице на младата жена сякаш една постоянна мисъл бе прогонила някогашната й усмивка. С широко отворени и унесени очи, заобиколени от леки синкави сенки, тя, изглежда, следеше непрекъснато някаква скрита мечта, докато прозрачните й ръце се повдигаха морно и с безразличие.

Сега обаче Клод избягваше да говори за Дидие. Тя се преструваше, че е изгубила всякакъв интерес към този съпруг, когото бе купила и който не бе устоял на поетите условия.

Когато Мари Жусран й говореше за младия мъж, изоставената съпруга повдигаше рамене и отговаряше уморено и с безразличие:

— Той си отиде, толкова по-зле за него! Не го очаквам вече. Той не спази условията на договора, който го свързваше с мен… нека тегли последствията! Сигурно не се съмнявате, Жусран, че това няма да мине току-така.

Това беше всичко, което преданата й компаньонка можеше да измъкне от нея. Клод не се предаваше.

Напротив, тя се опитваше по някой път да се шегува и закача със старата си възпитателка, както преди.

След първия момент на отчаяние, в който бе изляла сърцето си, Клод се бе съвзела и криеше скръбта си под привидно спокойствие и даже веселост, защото искаше да докаже, че няма нужда нито от помощ, нито от съжаление.

И ако не беше голямата промяна, настъпила в навиците й, сините кръгове, заобикалящи големите й детински очи, печалната усмивка и безразличието, с които приемаше всичко сега, Мари Жусран щеше да повярва, че заминаването на Валанкур не бе засегнало много жена му.

Но старата госпожица познаваше детето, което бе отгледала, и не бе сляпа в този случай.

Обезпокоена от промяната, станала в живота на тази, която обичаше, тя забелязваше всеки ден напредъка на злото, което разяждаше тайно младата жена.

По-предвидлива от Клод, чиято гордост й пречеше да признае пред себе си, добрата жена бе разбрала, че завръщането на Дидие е необходимо за щастието на изоставената. Тъй като не можеше да направи нищо друго, тя се молеше всеки ден на Бога да върне беглеца в семейното огнище.

Този чудноват съпруг, който пренебрегваше интересите си и противно на очакванията, не се бе върнал при богатата си съпруга…

Без знанието на господарката си Мари Жусран бе писала на господин Флош, нотариуса, и на господин Мишо, директора на „Агенцията“. И от двамата тя искаше да запазят най-строга тайна пред Клод, да открият къде е Дидие Валанкур и да й съобщят адреса му.

Старата госпожица не се съмняваше, че ако можеше да отиде при Дидие, нейната майчинска любов щеше да съумее да каже нужните думи, за да върне съпруга-скитник при жена му.

Не беше ли страшно засегната, когато един ден Клод й бе казала откровено:

— Жусран, аз страдах много, но вината е ваша. Вие сте ме възпитали лошо… Отстъпвайки ми във всичко, понасяйки прищевките ми, вие сте подготвяли моето нещастие. Никой не ми бе казвал, че щастието на една жена се крие в нейната кротост, снизходителност и примирение. Аз мислех, че имам всички права и че трябва да ми се отдават всички почести… Горката аз! Била съм единствената, която си е въобразявала това! Не го разбрах достатъчно рано, за да предотвратя нещастието, което ме постигна и днес плащам за малко закъснялата си опитност…

Как можеше нейната малка Клод да говори така, понеже един мъж… съпруг от брачно бюро… беден и нахален… един мъж, който беше може би авантюрист, се бе осмелил да я напусне?

Не беше ли се съвсем объркала младата жена, особено когато каза тези невероятни думи:

— Ако Дидие се върне, аз ще удвоя, ще утроя сумата, която му давам… или по-скоро ще престана да му я давам и моето богатство ще бъде негово. Аз бях луда, като разделях: между съпрузи всичко трябва да бъде общо и единият не трябва да е по-облагодетелствуван от другия. Като си помисля, че изразходвах на месец за дрехи три пъти повече пари, отколкото му давах! Това беше крайно нелогично и навярно тук се крие причината, че съпругът ми не се привърза към мен…

— Но, Клод, вие говорите глупости. Всеки ще каже, че бяхте много великодушна.

— Мълчете, вие знаете, че не разбирате нищо, понеже предсказахте, че той ще се върне, а ето че още го няма.

Мари Жусран бе свела глава.

За нещастие малката Клод имаше право!

Опитът с мъжете, който старата госпожица мислеше, че има, се бе провалил. Не всички се завръщат, когато джобовете им се изпразват!

Дните минаваха, без да има промяна, нито господин Мишо, нито господин Флош можеха да кажат какво е станало с Дидие.

Въпреки молитвите и свещите, които бе палила за Клод, работите не напредваха!

Изминали бяха вече два месеца, откакто Дидие бе заминал. Клод се държеше много твърдо, но пред себе си трябваше да признае, че всеки следващ ден става по-мъчителен от предишния…

В началото й се случваше да остане в хотела, без да има желание да излезе. Като предлог изтъкваше или умора, или главоболие, въпреки че в себе си признаваше, че остава, за да чака.

Какво чакаше?

От ден на ден ставаше все по-ясно, че Дидие бе напуснал Ница и не възнамеряваше да се върне.

Все пак това й се виждаше невероятно и тя не можеше да повярва, че заради една плисната в лицето чаша съпруг ще напусне жена си.

В сравнение с толкова оскърбления, които съпрузите понасят от своите избухливи и ревниви жени, нейната — наистина грозна — постъпка не беше толкова страшна.

От друга страна, Клод отдаваше голямо значение на факта, че те бяха женени. Въпреки подигравките на Дидие, брачните връзки и документи имаха някаква стойност.

В края на краищата тя носеше името на адвоката!… Напразно той се опитваше да се освободи от нея. Въпреки всичко, не можеше да й попречи да бъде негова съпруга.

Тези разсъждения, които преминаваха през главата й по двадесет пъти на ден, й позволяваха да си представя, че съпругът й не бе отишъл толкова далече, колкото си мислеше. Може би той живееше наблизо и не бе се отказал напълно от нея.

Когато младата жена посещаваше трескаво всички елегантни заведения, ресторанти, театри, казина и концерти, тя не го правеше, за да се развлича, а с вечно измамената и вечно възкръсваща надежда да намери съпруга си или да научи някакви новини.

Уви — тя не го видя никъде, никой не й проговори за него, никакво съобщение не дойде, че той живее някъде.

Беглецът не бе дал никакъв признак на живот… Тя не вярваше вече, че ще дойде!

Всичко това Клод си преповтаряше мислено тази сутрин в леглото, докато слънцето плъзгаше весело лъчите си над морската шир.

Изведнъж младата жена почувствува, че я обзема голяма умора. Какъв смисъл да упорствува и да се бори със съдбата? Тя си казваше, че за щастие само честолюбието й бе засегнато… Това не бе малко за такава горда жена като нея… Но все пак, с повече разум, човек успява да надвие честолюбието си! Когато потрябва, тя ще съумее да разсее всички тези неприятности и да подхване отново някогашния си щастлив живот.

Нека само измине нужното време, да приключи с тази работа и да превърже нанесената на суетата й рана.

Никой обаче не трябваше да си мисли, че сърцето или чувствата й са били засегнати!

Тази мисъл можеше да се появи в главата на старата й възпитателка, но тя бе недостойна за храбрата и модерна жена, каквато бе Клод!

Възмущение, гняв, известно раздразнение против самата нея… Да, това бе допустимо… но нищо повече!

След като определи така собствените си чувства, Клод пренесе мисълта си върху тези на съпруга си.

— Аз го обидих публично… Един мъж, който е горд като Дидие, не преглъща лесно подобна обида! Той сигурно мисли, че цяла Ница е в течение на случилото се, следователно няма да се върне никога.

Изведнъж тя започна да изпитва ужас към мястото, в което живееше: слънцето, морето, палмите, даже елегантната хотелска стая — всичко й стана противно. Всичко й напомняше фаталното движение, нетърпението й, съжаленията й, очакването й.

Не, не — тя не ще може да понася нито миг повече Ривиерата!

Клод позвъни и нареди да приготвят куфарите. Старата госпожица се зарадва от това заминаване, което щеше да промени мислите на възпитаницата й.

— Но ако господин Дидие се върне в Ница — подхвърли тя, — все пак трябва да се предвиди всичко.

— Чаках го достатъчно, той няма да се върне!

— Хм! Може би прибързвате със заключенията си.

— Какво ви кара да мислите това?

Мари Жусран се поколеба. Имаше известни причини, за които Клод не обичаше да се споменава.

— Е, добре! Довършете, понеже започнахте.

— Мисля — подхвана старата госпожица, търсейки думите си, — мисля, че господин Валанкур е привикнал вече на охолния живот… Той ще остане скоро без средства! Тогава… разбирате ли… конете знаят, винаги намират пътя, който ги връща в конюшнята.

— Точно така, той ще съумее да ме намери! Впрочем това положение не може да трае повече… ще поискам развод!

— Развод?

Мари Жусран остана поразена. Това очевидно бе разрешение, но постъпваше ли Клод разумно, като прибягваше веднага до такава крайност?

Един съпруг, който си отива, за да не се върне, е нещо много неприятно, но достатъчен ли щеше да е разводът, за да възвърне радостта и спокойствието по лицето на изоставената? Възвръщайки моминското си име, щеше ли да може Клод да заличи спомена за съпруга?

Щеше ли да се възвърне усмивката по печалните й устни, когато съдията реши, че съпругът и съпругата са свободни да продължат живота си посвоему?

Старата жена въздъхна, съмнявайки се в ефикасността на лекарството. Ако се касаеше само до гордостта на милионерката, лишаването на Дидие от преимуществата на една богата женитба щеше несъмнено да облекчи нараненото й честолюбие.

Но работата беше там, че Мари Жусран не беше сигурна, че само гордостта на господарката й е засегната. Тази бледост и необяснима печал, това безразличие показваха и друго, освен само наранено честолюбие.

Добрата жена не знаеше точно какви интимни връзки съществуваха между двамата съпрузи; но си казваше, че в края на краищата съпругът си е съпруг и че Клод изглеждаше много щастлива, докато Дидие бе при нея; четири месеца бяха малко време, за да се създаде неразривна връзка, но въпреки това разводът не беше средството, което щеше да донесе успокоение на младата й господарка!