Макс дьо Вьози
Съпруг по поръчка (15)

XV

Клод и нейният странен съпруг направиха първите си стъпки в съпружеския живот без много колебания и нерешителност. Въпреки че всъщност бяха непознати един на друг, тяхната коректност улесняваше трудностите, които можеха да изникнат от необикновеното им положение.

За да отдели Валанкур от старите му навици и от връзките, които той бе имал в столицата, Клод счете за нужно да напусне Париж и да отидат обратно на Ривиерата още вечерта след венчавката, сякаш се касаеше наистина за традиционно сватбено пътешествие.

Ница и нейните околности предлагаха хиляди развлечения, благодарение на които, мислеше си тя, Дидие щеше да води отсега нататък… този бляскав и разкошен живот, който той не познаваше и който младата милионерка се радваше вътрешно, че ще може да му покаже!

За да бъде по-свободна, тя бе дала шест седмици отпуска на Мари Жусран и бе взела със себе си само Селин, която започваше да се привързва към нея.

Дидие, напротив, не бе взел със себе си никакъв камериер. За личните си нужди той прибягваше към прислужника на етажа, чиито усърдни грижи си осигуряваше с хубави възнаграждения.

Луксозният хотел, където бяха отседнали в Ница, допринесе за по-нормалното развитие на отношенията им, тъй като не позволяваше никаква близост помежду им.

Апартаментът им се състоеше от две отделни стаи, разделени от общ салон. И двамата имаха отделни тоалетни и бани, така че се виждаха само когато бяха напълно облечени и готови за разходка или да слязат в ресторанта.

Младият мъж не бе прекрачил никога прага на стаята на жена си и Клод, подражавайки на неговата въздържаност, сякаш не бе забелязала досега, че женитбата й налагаше известни чисто женски задължения, които трябваше да изпълни към човека, за когото се бе омъжила.

Валанкур се грижеше сам за бельото и дрехите си, той сякаш и не помисляше, че може да разчита на съпругата си да му зашие някое копче или да му избере някоя връзка; както впрочем през ума на Клод не минаваше мисълта да се допита до съпруга си коя рокля предпочиташе или къде би му било приятно да се разхожда.

Двама чужди хора под едно и също фамилно име — ето какво бяха те всъщност; всеки живееше затворен в себе си, без да изглежда, че се занимава с другия.

Те бяха женени от десет дни, а помежду им не се бе създала още никаква близост.

Макар че Валанкур със своето любезно и естествено държане, изглежда, се чувствуваше много свободно и добре с Клод, тя продължаваше да е въздържана с този, когото си бе избрала за съпруг.

Въпреки че бе свикнала да заповядва и бе готова винаги да следва прищевките си, всъщност тя си оставаше младо момиче и вродената за възрастта й въздържаност я държеше малко настрана от Дидие, когото едва познаваше и към когото инстинктивно изпитваше недоверие.

Лесно е да решиш: „Ще си купя съпруг, който да прави това, което искам.“ Но след бракосъчетанието, когато девойката с безупречни нрави и добро възпитание остане насаме с непознатия мъж, който има права над нея и който може да злоупотреби с положението, като не изпълни поставените условия, тя самата изпитва несъзнателно нужда да се държи въздържано, за да не даде повод на съпруга си да прекрачи позволените граници.

Клод никога не бе помисляла, че може да ограничава себе си и да държи сметка за Дидие, и то сега, когато бе омъжена. Тя забелязваше с недоволство, че в негово присъствие наблюдаваше всичките му движения и следеше всяка дума.

Това й душевно състояние съвсем не допринасяше за създаване на повече близост между двамата съпрузи, още повече че съобразявайки се напълно с поведението на жена си, Валанкур не се опитваше никога да насочи отношенията им в друго направление.

Ако Клод беше весела, съпругът й даваше пълна свобода на жизнеността и остроумието си. Но ако младата жена биваше загрижена или мълчалива, Дидие не правеше нищо, за да наруши мълчанието й и сам изпадаше в тиха съзерцателност, сякаш беше щастлив, че можеше да остави мислите си да литнат надалеч, вместо да бъде принуден да прави усилия и да следи разговора.

Още едно нещо в държането на младия адвокат не позволяваше на Клод да се отдаде изцяло на своята открита и весела природа: това бе странното изследване, което по някой път съпругът й явно правеше върху нея. Случваше се да почувствува, че жадните му очи я съзерцават с особено любопитство, което проследява и най-малките й движения или анализира всичките й думи. Този поглед не бе зложелателен, но Клод чувствуваше остротата и интереса, сякаш тя представляваше за съпруга си необикновена загадка, която той се мъчеше да разгадае. Понякога тя виждаше да пробягва върху устните му странна усмивка, която сякаш отбелязваше някакво скрито наблюдение, не лишено от ирония.

— Струва ми се, Дидие, че вие имате склонност да се подигравате с хората. Забелязвам у вас проблясъци на веселост, чиито причини не мога да отгатна.

— Понякога човечеството е много забавно за наблюдаване!

— При все това аз лично бих предпочела да не служа за обект на наблюденията ви.

— О — възрази той, — всичко, което вие правите, е прекрасно! Вие се отличавате с такава откровеност и прямота, които изключват всяка мисъл за критика. Аз ще ви направя един комплимент, хубава госпожо, в мое лице вие имате истински обожател.

— Наистина ли?

— Да, наистина!

Тя пламна от удоволствие, защото комплиментът й се стори заслужен и искрен. Но това не й попречи да продължава да изненадва по някой път леката подигравателна усмивка върху мълчаливите устни на мъжа си.

„В края на краищата — казваше си тя със снизхождение — това придава известно разнообразие на нашия брак. Този беден Дидие не възразява срещу никое мое желание и понякога ми се струва, че го водя за носа. Той е толкова любезен, придружава ме навсякъде въпреки явното неудоволствие, което му причинява разходката…“

Наистина те се събираха заедно, за да изпълнят някое светско задължение, да направят посещение, да се видят с приятелите си, които Клод имаше в този град на удоволствията, където се срещаха всички раси.

Балове, концерти следваха един след друг, а и през деня Клод считаше за необходимо да не пропускат забавление — било то мач, надбягване или бой с цветя.

Младоженецът, въпреки своето безупречно държане, не изглеждаше възхитен от всичките тези празненства, които забавляваха младата милионерка. Клод забелязваше липсата на ентусиазъм и желанието му да се усамотява колкото е възможно повече.

„Дидие не е свикнал да се движи в обществото и се чувствува притеснен от хората — мислеше си тя. — Той ще свикне.“

Младата жена започна да посещава с още по-голям жар всички места за забавления, убедена, че правейки това, тя постъпва разумно и сигурно подготвя бъдещето им.

При това два-три пъти, под различни предлози — главоболие, умора, отговори на писма или някаква друга причина — Валанкур я бе оставял да отиде сама на приеми, където присъствието му до нея бе наложително.

В такива дни Клод не изпитваше никакво удоволствие между приятелите си, които иначе търсеше така настойчиво.

„И таз добра! Нима не мога да мина без присъствието на Дидие? — запита се тя с безпокойство. — Ще бъде наистина много смешно от моя страна, ако това момче ми стане необходимо! Един мъж, когото купувам!“

Но има впечатления, които човек усеща и на които не може да заповядва… Младата милионерка трябваше да признае, че се забавлява много по-малко, когато съпругът й не беше с нея, за да сподели нейните удоволствия.

„Това е ужасно! — призна си тя. — Изглежда, вече съм приела душата на женена жена! Душа на еснафка… тесногръда, неспокойна и егоистична!… И таз хубава! Наистина е много смешно!“

Тази мисъл й се видя забавна, но не й помогна. Без да можеше да направи нещо, тя не изпитваше повече нужда да излиза, когато адвокатът не я придружаваше.

За оправдание тя си казваше: „Човешките настроения са заразителни като болест. Ето че ме прихвана мизантропията на Дидие! Трябва да взема мерки, иначе господин съпругът ми ще има удоволствието да ми повлияе по такъв начин!“

За да се противопостави на това влияние, Клод си наложи да излезе, въпреки че това й струваше немалко.

„За да му се противопоставя“ — каза си тя.

Но всъщност наказа себе си, понеже си наложи удоволствия, които вече не й бяха приятни.